Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (3)

Глава втора

Застанал на палубата на „Тоазон д’ор“, Ранд разглеждаше нормандския бряг. Зимното слънце го заслепяваше, но успя да види конника. Той препускаше към тъмносивите цепнатини на скалата. Подобно сребриста сянка, след минути гъвкавият ездач изчезна.

Ранд се разхождаше по палубата. Дразнеше го страха, който се бе появил при пристигането му. Градът, в който планираше да се настани, се гушеше сред високи скали. Запуснатите овощни градини и изсъхнали ниви явно бяха станали свидетели на насилие. За него Франция беше враждебна, разкъсвана от война, земя. Плячкосваха я собствени войници и английски нашественици. Варварството, белег на високопоставените, беше загнездило недоверие у обикновените хора. Ранд беше решен, че когато се настани в Боа-Лонг, ще бъде различен от останалите англичани.

Няколко жилави, почернели от слънцето моряци, се спуснаха да свалят платната. Веригите на котвата изскърцаха. Тя сякаш искаше, преди да се гмурне в дълбините, да провери здравината им. Завързаните коне зацвилиха радостно. Ветровете и хубавото време, неотклонно съпътствали ги, бяха съкратили пътуването от Саутхемптън на три дни.

Въпреки нетърпението на крал Хенри, Ранд не бързаше да се заеме със своята цел.

Наблизо се дочу въздишка. Към Ранд се клатушкаше Джак Кейд. Лицето му беше бледозелено.

— Не можах да свикна с този проклет пролив — оплака се той. — Моля се на свети Георги до края на деня да бъда на твърда земя. Да легна на удобно легло и… ако ми излезе късмета, между бедрата на някоя жена.

Ранд се засмя.

— Жени? Използваш ги доста безразборно?

— А ти изобщо не ги забелязваш, господарю.

— Жените са създадени да бъдат закриляни и уважавани.

Джак се оригна, намръщи се и почеса наболата си брада.

— Повярвай ми, господарю, просто не знам как обуздаваш мъжките си страсти?

— Това е част от рицарския самоконтрол.

— Напомни ми никога да не ставам рицар. Златните шпори не ми носят успокоение.

Ранд погледна своя оръженосец с обич. Комично лице, искрени очи, преливащи от чист хумор. Това бяха белези на човек, стъпил здраво на земята. Щастливец, който беше на голямо разстояние от строгите изисквания на рицарството.

— Бъди спокоен — каза Ранд. — Ти си доказал пълната си несъвместимост с всичко, което се нарича високи идеали и свещена вярност.

— Както винаги си прав — отговори Джак. Надвеси се през борда, за да повърне.

През палубата се разнесе подигравателен смях. Джак се извърна тромаво. Свали панталоните и разголи задните си части към моряка, който му се присмиваше. Подсвиркванията и дюдюканията се усилиха.

— Няма да уловиш риба с този съсухрен червей — подразни го някой.

Джак придърпа панталона си нагоре. Почеса нос.

Ранд се смееше и клатеше глава. Гледаше към брега, надвесил се през борда. Под флага на херцог Кларънс беше прекосявал много пъти Ламанша. Обикновено се вълнуваше от неизвестното. Този път беше спокоен, въпреки че ужасът отекваше в сърцето му като камбанен звън. Това пътуване тържествено известяваше края на мечтите му. Променяше живота му. Фактът, че служеше вярно на своя крал, малко го успокояваше.

— Господарю — подкачи го Джак, — през последните няколко дена беше много мълчалив. Не сме ли вече добри приятели? Кажи ми какво безпокои хубавата ти глава?

Ранд се вкопчи в перилата и попита:

— Защо аз? Защо кралят избра мен, за да се сдобие с тази френска земя?

Върху бледото лице на Джак цъфна усмивка. Вятърът рошеше рижавата му коса.

— За да те възнагради, задето разобличи заговорниците. А и пратеникът на Бургунди даде да се разбере, че херцогът ще одобри само най-изискания мъж за своята племенница.

Ранд стоеше мълчалив. Достойнството му не позволяваше да изкаже гласно мислите си. Хенри и херцогът на Бургундия бяха отнели правото му да решава сам.

— Ти трябва да бъдеш благодарен — продължи Джак. — Титлата ти дава богата съпруга и нейния замък. В Арундел имаше само безплодна земя за оран. Там зависеше от благоволението на графа.

Ранд го изгледа остро. В гърдите му клокочеше копнеж.

— Имах и много повече от това!

Устните на Джак се отпуснаха.

— Имаше твоята Джъстин. Как прие тя новината за годежа ти?

Ранд се завзира в огромните вълни, пенещи се по скалите. Морският пейзаж го връщаше към Джъсти — нежна като утринна роса и покорна като ангел. Като деца двамата бяха тичали щастливи през пшеничните ниви на Съсекс. Като младежи се бяха целували срамежливо, бяха си шепнали обещания. Тя беше слушала песните и мечтите му. Той беше наблюдавал сръчните й пръсти как предат и тъкат. Беше си въобразил, че я обича. Най-малкото изпитваше привързаност и загриженост към нея. Опитваше се да се контролира и да й бъде верен. Беше пожелал двамата да се сгодят още преди години, но се страхуваше да й предложи живот, пълен с несигурност.

Сега вече беше късно. Притисна се още по-силно към перилото. Джъстин беше приела новините с изненадващо безразличие.

— Така и трябваше да стане — беше му казала простичко тя. — Баща ти е благородник от френски произход.

Отначало отговорът й го бе объркал. Къде бяха нейния гняв, плача й, защитата й. Джъстин просто се беше сбогувала с него и беше дала обет като послушница в манастир. Според Ранд покорната й реакция говореше за вътрешна сила. Възхищаваше й се за това. Когато се обърна да отговори на въпроса на Джак, безсилен копнеж беше изкривил красивите му черти.

— Джъстин ме разбира — промълви тихо той.

— Може би така е по-добре. Винаги съм знаел, че двамата не си подхождате.

Ранд го изгледа изненадан.

— Просто искам да кажа, че сте различни. Така, както ястреб се различава от пойна птичка. Джъстин е нежна и търпелива. Докато ти си човек на действието.

— Винаги ми е било хубаво с нея — настоя Ранд.

Джак повдигна вежди.

— Така ли? След като не те предизвика да зарежеш тази нечовешка клетва за целомъдрие, няма реална власт над тебе.

— Ако някой друг ми каже това, физиономията му щеше да се запознае с юмрука ми, Джак!

Ординарецът размаха заплашително сакатата си ръка. Три от пръстите й бяха прерязани до основата си.

— Така ли се отнасяш с инвалид?

Ранд го потупа по рамото. Джак беше осакатен от отмъстителен френски рицар. Той никога нямаше да може да опъва тетивата на своя арбалет.

— Ще ни се наложи да живеем на тази вражеска земя.

— Мислиш ли, че жената ще се опита да ни изгони?

— Не знам. Но тя е на двадесет и една. Защо до сега не се е омъжила?

— Не искам да мисля за това — отговори Джак. Протегна ръка и плесна във водата. — Ти си убеден, че няма да ти хареса, нали, господарю?

— Как бих могъл, след като стои между мен и Джъстин?

Джак поклати червенокосата си глава.

— Знаеш, че не е така. От Джъстин те отдели рицарският обет!

— Така е — въздъхна Ранд. Винаги честен, той продължи: — Не мога да обвинявам Хенри. Лонгууд е важен за него. Опитва се да си осигури защита. Според него това е най-добрият начин.

Ранд се опитваше да загнезди в сърцето си чувство за отговорност към съдбовните цели. Но то беше хладно. Приличаше на пресушена от горчива бира чаша, след сладка медовина.

— Предполагам, че завоюването на френската корона, стои по-високо от желанията на един обикновен човек!

* * *

„Тоазон д’ор“ хвърли котва в малко, тихо пристанище. То беше вклинено между гранитни скали. Градът имаше вид на изоставен. Ранд дебаркира с осем човека охрана. Сред тях бяха началникът им Саймън и отец Батсфорд. Всички бяха с много коне и лъкове. Опустошените полета все още стояха пред погледа на Ранд. Раменете му натежаха от безпокойство.

— Проклетият град е безлюден — отбеляза Джак. — Това не ми харесва.

Под краката им хрущяха черупки и морски камъчета. Между каменните колиби с тръстикови покриви виеше вятър. Той сякаш оплакваше мъртъвци.

Ранд се приближи до голяма, ъгловата постройка. Над вратата й се полюшваше грубо привързан сноп пшеница. През воя на вятъра се дочу мяукане. Ранд сведе поглед. Зад преобърнат варел се беше сгушило мършаво котенце. Без да мисли, той се наведе и го вдигна. Гладно, както за храна, така и за ласка, то сгуши главичка в широката му длан. Замърка доволно.

— Изповръщах си вътрешностите през пролива — измърмори Джак. — За какво? За една проклета котка!

— Спокойно, Джак — отговори Ранд. — Може би ще ти позволи да спиш с нея?

Мъжете се изхилиха, но продължиха да си разменят предпазливи погледи. Сякаш се страхуваха от това, което ги очакваше.

Ранд отвори вратата на странноприемницата с рамо. Без голям успех следобедното слънце се прокрадваше през прозорците. Те бяха облепени с пергамент. По пода бяха разпилени преобърнати столове и маси, както и изпочупени глинени съдове. Голямото огнище беше студено. Подобно посивели духове, в него лежаха дървета. Бяха готови да се разсипят и при най-слабото дихание.

Ранд несъзнателно погали котето.

— Градът е бил нападнат. Господи помилуй, французите плячкосват собствения си народ!

— И не са ни оставили нищо — отбеляза Джак, тършувайки из празния шкаф на стената. В кръчмата влязоха и останалите. Джак погледна към Ранд. — И сега какво, господарю?

От тавана се отлепи голямо парче хоросан. Приземи се точно върху главата на Джак. Като ругаеше яростно той се запрепъва сред облаци от прах.

Ранд заоглежда мазилката отгоре. В единия ъгъл имаше малък отвор. Той беше покрит с талпи.

— Там има някой — каза той. Гредите бяха прекалено ниско за неговия ръст. Приведе се и почука леко по тях. — Идваме с мир — продължи Ранд на френски. — Покажи се! Няма да ти сторим нищо лошо!

Над главите им някой затрополи. Започна да пада още мазилка. Капакът се отмести. Отначало се показа огромен орлов нос. След това — изпито лице, обгърнато с обезцветена коса. Остър поглед прониза Ранд.

— Ти англичанин ли си?

Ранд почеса котето между отпуснатите ушички.

— Аз съм приятел. Слез долу, господине!

Лицето изчезна. Дочу се приглушен шепот. Спореха жени, хленчеха деца. Най-сетне се спусна една стълба. По нея заслиза старец.

— Казвам се Лажоа. Собственик съм на „Ръкойка пшеница“.

— Аз съм Енжеранд Фицмарк — представи се Ранд. — Лорд на Боа-Лонг. — Все още не беше свикнал с новата си титла. Изпитваше известно неудобство.

— Боа-Лонг? — Лажоа почеса посивялата си глава. — Не знаех, че е в английско владение?

— Цялата Пикарди принадлежи на Англия. Но някои дебели глави отказват да признаят това.

Лажоа погледна недоверчиво към останалите мъже, застанали по средата на пивницата му.

— Не сте дошли да рушите, нали?

— Не! Хората ми са предупредени, че плячкосването е забранено. Дошъл съм да се женя, господине.

В старческите, избелели очи проблесна интерес.

— О! Говориш за племенницата на херцога на Бургундия? Госпожица дьо Боа-Лонг?

— Бих желал да се настаня тук. Поне докато изпратя съобщение и получа отговор. — Ранд подаде на старика шепа сребърни монети.

Лажоа се обърна към тавана и изкомандва грубо. Един по един се появиха пълничката му съпруга и двамата му сина. Те бяха на възрастта на Ранд. Слязоха и шест деца. Отгоре продължаваше да се шуми.

— А останалите?

Лажоа изгледа войниците, които пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Ранд разбра за какво е загрижен възрастният човек.

— Първият, който посегне на някоя от жените, ще се прости с ръката си от собственото ми оръжие! — докато се заканваше, Ранд измъкна сабята си.

Лажоа го изгледа преценяващо. После примигна към свещеника. Въпреки че предпочиташе да въдворява ред с лъка и стрелите си, Робърт Батсфорд притежаваше и необикновен божествен авторитет.

— Може да разчиташ на думата на Негова светлост — каза той. Закръгленото му лице имаше тържествено изражение. В тихия му глас прозираше искреност.

Очевидно доволен, Лажоа извика нещо. Появиха се и жените. Децата се прилепиха към полите на първите две. Вторите две, явно девици, бяха с разпуснати коси. Стояха отзад. Страхуваха се да погледнат Ранд и войниците му.

Господи, помисли Ранд, принудени са да живеят като плъхове. Да се крият от сънародниците си. Обзе го желание да демонстрира доброто си чувство. Обърна се към своите хора:

— Въведете ред тука! Донесете запаси от кораба! Ще открием бандитите. Може би ще успеем да открием и нещо от плячкосаното?

Мъжете се подчиниха с готовност на заповедите. Лажоа погледна Ранд с уважение.

— Ако върнеш дарохранителницата, името ти ще бъде благословено!

— Ще се опитам, Лажоа.

Ранд излезе на двора, където Саймън оседлаваше коня си. Стопанинът го последва. С мазолеста ръка той потупа животното по шията.

— Значи ти ще бъдеш господарят на Боа-Лонг?

Ранд кимна.

— Имаш ли нещо против това?

Лажоа въздъхна тежко.

— Като французин, би трябвало да имам. Но като собственик на странноприемница, ми е безразлично. Искам единствено спокойствие. Ще ми бъде приятно единствено, ако спазиш обещанието си. Тези безобразия трябва да се прекратят — той се изплю. — Френските рицари разоряват земите ни. Изнасилват жените ни.

Ранд се стегна.

— Дали биха нападнали и Боа-Лонг?

— Не! Замъкът е много добре укрепен. Не си ли го видял още, господарю?

Ранд поклати глава.

— Боа-Лонг беше построен лично от Лъвското сърце. Синовете ти ще бъдат богати.

Ранд прокара пръсти през златистите си къдрици.

— Или ще прекратя своеволията, или ще се махна оттук! Познаваш ли господарката?

— Никога не съм я виждал, но преди години срещнах майка й.

— Как изглеждаше? — попита Ранд.

Лажоа поклати глава.

— Какво мога да кажа за сестрата на Жан Безстрашния? — каза той и се захили дяволито. — Лицето й би подхождало повече на кобила. Подобно на брат си и тя не беше красавица.

Ранд се опита да се усмихне.

— Моля се на Господ и по характер да не прилича на херцога на Бургундия — измърмори гостилничаря под нос. Спомни си тъмните дела, приписвани на безскрупулния благородник.

— Бащата на годеницата ти, господин Боа-Лонг, беше добър човек. И красив като принц. Обожаваше дъщеря си.

Докато яздеше по следите на разбойниците, Ранд мислено се молеше. Дано бъдещата му жена да бъде красива и добра, като баща си! После прогони тези мисли. Въртеше се неспокойно върху седлото. Изпрати двама от мъжете си на юг. В гората отпечатъците от копита се разпиляваха. Явно бандитите се бяха разделили. Ранд не се страхуваше да язди сам. Събитията от последните няколко седмици го бяха заредили с енергия. С удоволствие би я излял върху главите на негодниците, които тероризираха старци, вдовици и сираци.

Яздеше под сивите клони на тополите. В тревата забеляза дялан, каменен знак. Това беше самотна, стилизирана лилия. Неприятно изненадан, той разпозна емблемата на Боа-Лонг. Завърза коня и продължи пеш. Заобиколи няколко дървени постройки и се насочи към реката. Над нея се надвесваха острите, каменни кули на замъка. Неволно възкликна от възхищение. Погледът му се полюбува на дебелите зидове, закръглените кули и високите прозорци. Съзря кръста на параклиса и желязната решетка на крепостната порта.

По някаква странна приумица, от назъбените върхове се цъклеха каменни създания. Грифони и горгони бяха готови да бранят укреплението. Подобно остров, сътворен от човека, замъкът беше заобиколен от вода. Отпред реката беше дълбока. Отзад имаше ров, пълен с вода. Той гледаше на север. Дълъг проход обхващаше Сома. За тази крепост жадуваше Хенри.

Това е моят дом, помисли Ранд. Кралят ми го повери. Аз трябва да бъда достатъчно смел, за да го взема. Но не още, предупреждаваше се сам, докато се връщаше обратно през гората. Прибързаността криеше опасност от грешки.

Мислите му се върнаха към бъдещата му жена. Белиана! Госпожица дьо Боа-Лонг! Тигрицата и нейната бърлога. Ранд се усмихна на сравнението. На негова страна бяха могъществото на Англия и силата на закона. Как би могла да му се противопостави?

 

 

Скрила оръжието си под дълго, кафяво наметало, Лиана премина под арката на портата. Жофроа, който я пазеше откъм реката, наведе глава.

— На разходка ли, господарке?

Тя спря и кимна.

— Мислех, че ще бъдеш със съпруга си?

По-скоро бих излязла със змия, помисли младата жена.

— Лазар е излязъл с управителя на имението.

— Не се отдалечавай много, господарке. Разбрахме, че вчера бандити са нападнали крайбрежното селище.

Лиана наистина искаше да се разходи по-надалеч, но премълча. Не искаше да тревожи хората си излишно.

— Значи отдавна са избягали. Не вярвам да имат наглостта да нападнат Боа-Лонг. Не и с неговите оръдия. Особено онези, с въртящите се дула ще издухат чак до Кале всеки неканен гост.

Жофроа изсумтя нещо. Загледа се през моста над реката. Лиана разбра, че го е обидила. Беше изтъкнала достойнствата на оръжията, а не храбростта и доблестта на войниците. Приближи се до него.

— Оръдието е безсилно без силни ръце и бърз ум, които да го управляват.

Изражението на Жофроа омекна.

— Бъди предпазлива!

Както винаги Лиана прекоси моста, без да поглежда надолу. Ако го направеше, щеше да види страховитото блещукане на водата. Да почувства замайващото отвращение на непреодолимия страх. Вместо това тя впи поглед в дебелите греди под дървените си обувки.

След един час се озова в сърцевината на имението. Беше се отдалечила достатъчно от замъка. Искаше да изпробва новото оръжие насаме. Хората от крепостта сигурно щяха да се разтреперят от него. Страхуваха се от новите постижения на Чианг. След още един час се озова в Йо. Без съмнение там вече се бяха разквартирували англичаните. Лиана потръпна. Не беше необходимо да се показва там. Натрапникът и без това щеше да я открие съвсем скоро. Трябваше да се подготви за срещата. Свали наметката си. Престилката й беше натежала от торбички с барут и оловни топчета. Усмихна се. Чианг единствен оценяваше интереса й към този род занимания. Също като нея вярваше, че стрелбата е най-надеждната защита.

Тя стисна револвера. Обви пръсти около месинговата цев. Върху нея Чианг беше инкрустирал красива лилия. Погали грацилната пръчица на затвора. Мислено благослови новото си оръжие. Обърна се. Прицели се в едно закръглено животинче на няколко метра от нея. Заекът, неподозиращ за своя враг, се разхождаше из шипките. Жива мишена. Идеална възможност да провери точността на револвера. Ако Лонгууд се окажеше твърдоглав, тя трябваше да бъде много умела.

Изведнъж й стана весело. Измъкна едно оловно топче. Нагласи го в цевта. Припомни си инструкциите на Чианг и добави малко барут. Стори й се, че се поувлече малко, но нагласи затвора. После коленичи и опря дръжката на рамото си.

Като примигваше срещу киселия дим, тя се съсредоточи върху жертвата си. Стегна ръка. Спокойно, каза си Лиана. Револверът е безполезен, ако ръката ти трепери. Затвори едното си око, пое дълбоко дъх и започна да натиска спусъка.

— Бракониерите предпочитат арбалет, госпожице. Тяхното предимство е, че са безшумни — дочу се нечий шепот зад гърба й.

Изненадана и стресната, Лиана натисна бързо спусъка. Оглуши я разкъсваща експлозия, която задръсти ноздрите й с миризма на прегрята сяра. Револверът я ритна жестоко. Захвърли я назад, срещу нещо голямо, топло и… дишащо.

Ядосана от собствената си глупост, тя се извъртя бързо на ръце и колене. Приготви се да излее гнева си върху войника, дръзнал да я проследи от замъка до тук.

Обърна се.

Той й се усмихваше.

Безкрайната й изненада и чудесната му усмивка погълнаха желанието й да се изправи. Подпря се на земята и загледа нагоре. Смаяният й поглед затанцува по безкрайната дължина и ширина на един русокос мъж.

Той вдигна револвера, остави го настрана и заговори. Лиана не чуваше нищо, защото ушите й пищяха. Първата й мисъл, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че е попаднала на някакво митично, скандинавско божество. Със сигурност тяло с такава чудовищна сила и лице с такава необикновена красота, не можеха да принадлежат на човешко същество.

Видението протегна ръка. Лиана се отдръпна назад. Изплаши се, че ако го докосне той ще се изпари, подобно мараня над полето. Устните му се движеха, но тя продължаваше да не го чува. Той наклони глава на една страна. Изражението му беше леко озадачено и може би малко развеселено.

Това не беше някакъв отмъстителен, северен бог, а всеопрощаващо създание. Ангел може би… Не, архангел! Но със сигурност от най-висок ранг. Красивата му усмивка беше пропита с невинност. Тя придаваше на устните и очите му небесно съвършенство.

Паникьосана, та забеляза, че очите му не бяха просто зелени. Те излъчваха девствена зеленина на пронизан от слънцето млад лист. В дълбините им се забелязваше болка и опрощение на светец, изрисуван върху прозорците на църква.

Той отново заговори. Този път тя го чу.

— Не се страхувай от мене!

Наведе се, грабна я през кръста и я изправи на крака. Това не му костваше никакво усилие. В този момент Лиана осъзна причината за полета на своята фантазия. Прегръдката му беше силна. Кадифеният му глас сякаш успокояваше разпилените й чувства. До нея се притискаше мъжко тяло. В ушите й звучеше мъжки глас.

Обезпокоена, тя се отдръпна назад.

— Кой сте вие?

Той се поколеба. Изчака, за да се успокои сърцето й.

— Ранд — отговори той простичко. — А ти, хубавице?

Тя също за миг замълча. Беше я нарекъл „хубавица“. Обръщаше се към нея, като към обикновена жена. Какво ли щеше да й каже, ако знаеше, че тя е господарката на Боа-Лонг? Несъзнателно докосна брадичката си. Неопределеността в една анонимност я заинтригува. Лиана имаше нужда от нея. Лазар беше унищожил доверието, което можеше да храни към непознати. За това отговори само:

— Лиана.

— Лицето ти е цялото почерняло, Лиана.

Раздразнена от насмешката и неодобрението в очите му, тя докосна лицето си. Погледна почернелите си като сажди пръсти. Горещият барут се беше размазал по лицето й.

— Аз… сложих малко повече заряд — оправда се тя.

— Така изглежда — той взе ръцете й и я привлече надолу към покритата с орлова папрат земя. — Разбирам малко от тези неща.

— О, Господи, но мога и сама! — възкликна самодоволна Лиана. — Трябваше да се доверя повече на науката, а не на собствените си очи!

— Хайде, хубавице, кой може да предвиди всичко?

Лиана отново осъзна, че е по-добре да не се разкрива пред този непознат. Ако се окажеше някой от бандитите, госпожица дьо Боа-Лонг щеше да бъде много ценен заложник. А ако беше англичанин… Тя отхвърли това подозрение. Френският му беше освободен от широкия и плосък акцент на чужденеца.

— Баща ми… беше артилерист. Той ме запали по оръжията.

Той се намръщи и изгледа почернелия револвер.

— Тогава баща ти е бил глупак!

Тя вирна глава, но устоя на напора да защити баща си. Реши, че е по-добре да се придържа към създадената илюзия.

— Не се движи — нареди той. — Аз ще те изчистя.

Лиана не беше от покорните, които лесно се подчиняват. Но все още се бореше с шока, предизвикан от експлозията и изненадващата среща с чудно красивия непознат. Остана неподвижна. Той извади от ризата си малък пакет. Разгъна парче хляб, обвито в кърпа. Започна да изтрива лицето й. Леките му, нежни движения, я успокояваха. Но странната интимност на допира възвърна нейния гняв.

— Защо се промъкна зад мене? Защо прекъсна стрелбата ми?

— Така — каза той, като привърши с брадичката й. — Това беше мой дълг. Ти се целеше в женска, която кърми.

Лиана се навъси.

— И как разбра това?

— По фигурата й. Тя не е толкова пълна, колкото изглеждаше. Само че сега има много мляко.

Лиана се молеше да не е изчистил добре лицето й. Можеше да забележи как се изчервява.

— Ти не би искала да простреляш кърмеща майка, нали?

— Разбира се, че не! Просто не се замислих върху това.

Той й подаде хляба.

— Гладна ли си?

— Не, благодаря. Не ловувах, за да се нахраня.

— Значи ти беше нужна просто жива мишена? — попита той с мек укор.

— О, Господи! Не съм някой безнравствен убиец! Просто исках да изпробвам револвера си върху подвижна мишена.

— Съмнявам се, че госпожа Зайка, щеше да оцени разликата!

Тя сви рамене.

— Вероятно и без това нямаше да я улуча. Не се целя добре. А и оръжието е недодялано.

Подобно родител, който изтрива сълзите на своето дете, той погали зацапаното под лявото й око.

— Очите ти са сребристи, хубавице!

— Сиви.

— Сребристи! Приличат на облак призори.

— Сиви! Приличат на стените, които пазят замъка.

— Не съм съгласен, хубавице. Имам вкус за такива неща. Камъните не задържат светлината. И не я отразяват. Докато очите ти… — той почистваше дясното. — Те със сигурност го правят!

Малко по малко Ранд разкри лицето й. Подобно пъпка на слънце, възхищението и удивлението му нарастваха. Той беше дошъл да претърсва за бандити и да огледа имението си. Вместо това се беше натъкнал на хубаво момиче, което изпробваше оръжието си. Две изненади! И едната, учудващо, беше добре дошла.

Като отметна настрана светлата й къдрица, той изтри и последната сажда. Черният прах упорито се беше вкопчил в миглите и веждите й.

Тя го гледаше с огромни, немигащи очи. Лицето й представляваше овал от прелестни черти. Въпреки черните следи, той можа да отгатне, че кожата й има оттенък на лилия, а страните и устните й наподобяваха ябълков цвят. Гледката, която се разкриваше пред него вля в тялото му нов живот.

Завладя го неканената мълния на особено чувство. Той желаеше това момиче. Изгаряше по нея с копнеж, какъвто не беше изпитвал по Джъстин. Призова на помощ всичките си клетви за целомъдрие. Устоя на мисълта, че наоколо нямаше никого. Въздействаше му не толкова женската й красота, а изразителността на чертите й. Очите й бяха съхранили толкова дълбока изисканост, че образуваха сенки в сребристите дълбини. Устните й бяха плътни и пламенни. Очарователен беше начинът, по който белите й зъбки прехапваха долната устна.

Пред яростната атака на страстта, годините на въздържание избледняха. Ранд обгърна лицето й с огромните си длани. Палците му започнаха да милват страните й.

— Никога не съм виждал лице, като твоето, Лиана! — каза той нежно. — Поне не, когато съм бил буден.

В погледа й проблесна тревога. Отдръпна се.

— Ти не си оттук! Говориш като гасконец.

Той се усмихна. Явно наследството от баща му даваше своите плодове.

— Но аз съм гасконец. Поне част от мен. А ти си тукашна. Изразяваш се като нормандка.

— Да не си бандит? Да не би да гориш, грабиш и изнасилваш?

Той се изсмя.

— Предпочитам ги не в същия ред. А ти сигурно си бракониерка?

Лиана се сви отбранително.

— Със сигурност не! Аз имам право да ловувам из земите на Боа-Лонг.

Ранд стана подозрителен.

— Дошла си тук от крепостта?

— Да!

Ранд трябваше да сведе поглед, за да прикрие интереса си. Дъщеря на артилерист? Но все пак трябва да е благородничка, щом има тези права? Въпреки домашнотъканите дрехи, говора и маниерите й издаваха, че не принадлежи към прислугата.

— Баща ти е бил оръжеец — промълви той бавно. — Имаше ли някаква титла?

— Не! — Лиана го изгледа предпазливо.

— Говориш без диалект?

— Получих добро образование.

— С какво се занимаваш в Боа-Лонг?

— Аз съм… компаньонка на домакинята.

Той кимна.

— Разбирам. Нормално е една дама да се обгражда с млади момичета. Така ще се научат на обноски — Ранд вдигна вежди. — Артилерията едва ли учи на такива!

— Но е много по-необходима от преденето и шиенето!

— И много по-опасно. Господарката ти знае ли за експериментите ти с револверите?

— Разбира се — усмихна се тя.

— И одобрява това?

Последва величествено кимване.

— От цялото си сърце.

Ранд въздъхна. Каква трябва да е тази жена, бъдещата му съпруга? Как можеше да позволява на такова младо момиче да си играе с оръжие?

Лиана не сваляше поглед от него. Ранд разбра, че с въпросите си, беше изострил нейната подозрителност. Инстинктивно той беше скрил от момичето истинската си самоличност. Сега беше доволен от това. Съвсем скоро тя щеше да научи, че той е Енжеранд Фицмарк, английският рицар, дошъл да получи господарката й и нейния замък. В момента той искаше за нея да бъде просто Ранд.

— Навлязъл си в чужди граници — отбеляза тя, като посочи сивеещите тополи в далечината.

— Да — отговори той.

Пое ръката й и й помогна да се изправи. Дланта й беше малка, но силна. Беше се настанила в неговата, като малка птичка в гнездото си.

— Ела — подкани я Ранд. — Искам да бъда сигурен, че твоят изстрел не е изплашил коня ми. Иначе как ще се върна в Гаскония?

Пусна ръката й. Наведе се да вдигне наметалото и престилката й. Тежестта й го изненада. Бръкна в един от джобовете и я погледна.

— Не знам защо очаквах тук да открия цвете? Ти си един подвижен арсенал!

Лиана вдигна револвера. Постоя неподвижно, докато Ранд завърже престилката и я обгърне с наметалото. Позволи си ръцете му да се забавят върху раменете й.

— Твоята господарка не бива да ти разрешава да правиш това! — безмълвно той се закле, след като завладее замъка, да я възпре от подобни занимания.

Когато тръгнаха, Лиана отбеляза:

— Моята господарка съзнава необходимостта от това.

— Необходимостта?

Малките й дървени обувки подритваха полите. Походката й беше гъвкава и енергична.

— След като Едуард III противопостави леопардите на Англия на лилиите на Франция, за нас вече няма спокойствие.

Ранд удивен се взираше в нея. Лиана беше загадъчна смесица от невинност и практичност. Откровена и нежна, същевременно изпълнена с духовна сила, тя събуждаше властни желания у него. Ранд я поглеждаше отстрани. Опитваше се да си внуши, че тя не е негов тип жена. Изглеждаше като момиче, олицетворило образа на трубадур, но поведението й противоречеше на тази представа. Джъстин, припомни си той, никога не беше се интересувала от политика.

— Франция е повече във война със себе си, отколкото с Англия — отбеляза той. — Крал Шарл е изкуфял глупак. Избите на благородниците са претъпкани, докато селяните гладуват.

— И мислиш, че узурпацията на Хенри ще реши проблемите?

— По-добре е на трона да седи здравомислещ англичанин, отколкото луд французин!

Лиана внезапно спря и го изгледа.

— Ти си французин. Под чий флаг ще се биеш? Чия кауза би защитил?

Ранд преглътна, после се усмихна.

— На вдовиците и сираците, разбира се.

Конят му си пасеше спокойно. Наблизо стоеше обветрен каменен знак. Четирите му ръце изобразяваха кръста на свети Катбер. Животното вдигна глава. Пъстрите му хълбоци блестяха под студените лъчи на мартенското слънце.

Лиана спря. Огледа коня и се обърна към Ранд.

— Мисля, че ми дължиш обяснение — настоя тя. Сребристият й поглед се плъзна по тялото му, от върха на русата му глава, до шпорите върху изцапаните му ботуши. — Облечен си обикновено, но конят ти не е за оран!

Ранд трепна вътрешно. Тя беше прекалено умна, за да бъде подведена лесно.

— Чарбу ми е подарък.

Ръката му потърси подутината на амулета, скрит под ризата. Хенри му беше дал този кон, заедно с още много подаръци. Всички те бяха нишки от паяжината, която го оплиташе и го задължаващи да се подчинява.

Лиана прибра револвера. Приближи се до животното.

— Чарбу — прошепна тя, като галеше красивата му, блестяща муцуна. — Хубаво, силно име. Разкажи ми, Чарбу за своя господар? Дали наистина идва от Гаскония? Дали те язди само при разходка?

Конят тръсна глава. Очевидно беше запленен от момичето, опряло се на шията му. Ранд стоеше безмълвен. След доста време се осъзна и закрачи напред.

— Ако си решила, че съм бандит, защо не припадаш и не крещиш?

— Аз никога не припадам — отговори Лиана самодоволно. — И не крещя. А ти не отговори на въпроса ми!

— Аз съм… странстващ рицар. Лиана, кълна ти се, че нямам нищо общо с разбойниците! Но с теб бих яздил с удоволствие. Позволи ми да те отведа до Боа-Лонг!

— Не — побърза да отговори тя. — Мисля, че е по-добре да стоиш далече от замъка!

„Защо? — учуди се той. — Дали там не третираха жестоко нарушителите? Господи, дали господарката не наказваше Лиана?“ Той докосна една къдрица, спуснала се върху челото й. Почувства я като коприна между пръстите си.

— Наистина ли Боа-Лонг е толкова негостоприемно място?

— Страхувам се, че трябва да стане — отговори тя.

В погледа й блестеше неизречено съжаление.

Ранд почувства неудържим порив да я прегърне. Да я обгради с нежност, разцъфтяла в сърцето му.

— Разреши ми да те отведа поне до пътя!

Лиана се разочарова от себе си. Той беше настоял и беше надделял. Докато яздеха, револверът й висеше отстрани. Ръцете й обгръщаха кръста му. Ранд разбра, че тя често събира трохи, за да храни семейство лястовици, свили гнездо в назъбения парапет на бойницата. Той й разказа, че композира мелодии, които свири на своята арфа. Тя призна слабостта си към захаросани плодове, а той — че обича да разказва весели истории на своя кон.

След това дълго мълчаха. Ранд се обърна и попита през рамо:

— За какво мислиш, Лиана?

Тя отговори тихо. Толкова тихо, че той едва я чу.

— Мисля, че се появи прекалено късно!

Гласът й преливаше от тъга. Нещо вътре в него го заболя. Ръката му намери нейната.

— Прекалено късно за какво, Лиана?

Тя се отдръпна.

— За… нищо. Няма значение!

Нейната меланхоличност го озадачи, но той не попита повече. Ако имаше нужда от ухажор, той не би могъл да й помогне.

Стигнаха до гъсти брястове. Лиана пожела да слезе от коня. Ранд скочи на земята. Хвана я през кръста и я свали долу.

— Лиана? — прошепна той. Гласът му беше дълбок и дрезгав. Повдигна брадичката й с пръсти. — Грижи се за себе си, хубавице!

— Добре. И ти също.

Погледите им се срещнаха. Задържаха се за един бездиханен миг. После тя се усмихна. Всичко вътре в него закрещя от радост и страх. „Господи, дали ще ми прости, след като разбере кой съм?“

Дланите му обгърнаха лицето й. Бавно, подобно лунатик, той се наведе. Движеше го сила, която отменяше всички строги правила, на които беше научен. Отначало устните им се докоснаха леко, изучаващо, търсещо. После се сляха в целувка на отчаяна всеотдайност. Високи, разбиващи вълни, издигнаха душата на Ранд. Той искаше да погълне това смело създание, ухаещо на сапун и сяра. Усети вкус на пролет.

Клетвите, които беше произнесъл, започнаха да изчезват. Но в него се загнезди чувство на вина. Дали му харесваше или не, той беше сгоден за друга жена. Като целуваше Лиана, той пренебрегваше своя дълг към господарката. Омаловажаваше годините, през които беше верен на Джъстин.

Бавно, без желание, той я освободи. Отдръпна пръсти от бяло русите й коси, разпилени по раменете й. Лиана имаше вид на вълшебно видение.

— Аз… По-добре е да вървя — каза неуверено тя.

Усещаше как вибрира всеки нерв у нея. Притисна устни, за да задържи там дъха му. Да запомни завинаги докосването му. Заплененото й сърце копнееше да го помоли да отиде с нея. Но разумът й я предупреди да не го прави. Въпреки че бе жертва на коварността на Лазар, все пак тя беше омъжена жена. Срещата с този непознат беше акт на прелюбодеяние.

„Един ден — помисли си тя. — Ако го бях срещнала само преди един ден, животът ми щеше да бъде различен. Този гасконски рицар нямаше да се измъкне от спалнята ми. Нямаше да ми откаже да имам дете.“

Овладяла тъгата си, тя добави:

— Предполагам, че трябва да продължиш пътуването си?

— Предполагам…

Изглежда така отчаяно не му се искаше да си тръгне, колкото на нея да го пусне.

Внезапно въздухът беше разцепен от ясните тонове на бойна тръба. Разпознала звуците, тя замръзна. Тези трели можеха да означават само едно — вуйчо й беше пристигнал от Бургундия. Реалността се стовари отначало върху слуха й. Раздра фантазиите, които си беше изградила за този златен архангел.

— Кой пристига? — попита той. Опитваше се да се взре в далечния път.

— Един… високопоставен гост — измърмори тя.

Мислите й вече бързаха. Дали кухнята беше готова да посрещне друг празник? Дали салонът беше достатъчно представителен? От устните й се откъсна тихо проклятие.

— Баща ти ли те научи и да ругаеш? — попита Ранд.

Тя му се усмихна ослепително.

— Това съм го научила сама.

Тя придоби сериозен вид. Жан Безстрашният беше пристигнал, за да се срещне с нея. А тя беше покрита със сажди и воня на барут.

— Трябва да бързам! — Лиана издърпа ръката си от неговата. Грабна револвера от седлото и хукна към замъка.

— Почакай малко!

— Не мога да се бавя — извика тя назад.

— Кога ще те видя пак?

— Аз… Ние не трябва… Аз не мога… — обзета от нерешителност, Лиана забави крачка и се обърна. Тръгна към него. Имаше да обяснява толкова много, а нямаше време.

— Но трябва да те видя отново на всяка цена!

Настойчивата нотка в гласа му я накара да спре. Загледа се в него — осветено от слънцето видение, обградено от синьо небе и напъпили дървета. Сърцето й се преобърна. Очите му светеха с дълбока, вътрешна светлина. Лиана знаеше, че това сияние ще я владее до края на дните й. Той я гледаше така, сякаш животът му зависеше от отговора й.

— Да се срещнем на мястото, където е кръстът на Катбер — предложи той.

Тръбите зазвучаха отново. Стреснаха я и изпълниха сърцето й с безнадеждност.

— Но защо? — попита тя дрезгаво.

Лицето му се разтвори във вълшебна усмивка.

— Защото — извика той, — мисля, че те обичам!