Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (25)

Глава двадесет и четвърта

— Не мога да повярвам в това! — Ранд удари глава в студената стена на килията и се отдръпна назад. Желязната верига, която го държеше към стената, се впи в китките му. — Господи, не мога да повярвам в това!

Отвън се дочуха стъпки.

— Нито крал Хенри, бих казал — каза познат глас.

Пантите на вратата изскърцаха. В стаята пристъпи Робърт Батсфорд. Фенерът в ръката обезобразяваше лицето му.

— Батсфорд! — Ранд се втурна към него. Веригите проскърцаха. — Какво става с Лиана? — попита той нетърпеливо.

За последен път я беше видял, когато хората на Йорк я бяха ритнали и тя беше паднала на земята.

— Невредима е, въпреки че продължават да я държат завързана. Знаят, че стреля отлично с оръдията. Страх ги е да я освободят… — изглежда свещеникът довърши изречението си с ругатня.

— А Джак? — попита Ранд.

— В санитарния павилион е. Раната му се оказа повърхностна. Няма засегнати органи.

Облекчението изтръгна дълбока въздишка от гърдите на Ранд.

— А другите?

— Разпръснаха се, господарю. Нямам представа къде са. Битката предизвика такова разбъркване. Всичко живо се разпиля.

Ранд помълча за момент. После продума:

— Не мога да повярвам в това!

— Крал Хенри е дълбоко впечатлен от развоя на събитията. В сърцето си той знае, че не си предател.

— Защо тогава съм в тъмницата? Защо не празнувам победата, като другите. Защо и за мен няма възнаграждение?

— Много ясно, господарю. Кралят иска да повярва в твоята невинност, но доказателствата са против тебе. Особено след циркаджийството на Йорк. Неговите лакеи украсиха приказките за предателство.

— Какво казват те?

Батсфорд остави фенера на вентилационната преграда. Приклекна край Ранд и се залюля на пети.

— Йорк се е заклел, че тебе е видял върху бойниците на Боа-Лонг, когато са отпратили авангарда.

— Без съмнение това е бил Жерве. Той е откраднал моята наметка.

Свещеникът кимна.

— Да бяхме се сетили да я вземем, когато напуснахме крепостта!

— Да бях останал там, щях да се справя с тези френски дяволи — продума мрачно Ранд.

Батсфорд се изкашля.

— Неприятен е и начинът, по който талисманът ти е попаднал в ръцете на крал Хенри.

— Това проклето нещо е в ръцете на Жерве от месеци.

— Може и да се пренебрегнат обвиненията на Йорк, но случката в обоза наистина беше дяволска.

— Това отново е дело на Жерве — изгърмя Ранд. — Той беше облечен с моите дрехи, повел селяните в атака.

— Един от хората на Йорк е разпознал дрехата ти. Кълне се, че ти си бил виновникът.

— Но кралят ме видя с очите си на бойното поле!

— Всички казват, че когато си усетил близката победа на Хенри, си се преоблякъл. А когато Йорк е открил и короната, закачена на колана ти…

— Господи, та аз я взех от Мондрагон!

— Йоркистите се кълнат, че не е така. Кралят е длъжен да се вслуша в тях. Иначе ще загуби подкрепата им — Батсфорд въздъхна. — Херцог Едуард живя безчестно, но умря със смъртта на герой. Роднините му са жадни за кръвта ти, господарю. Твърдят, че ти си виновен за схватката с д’Алберт.

— Та той малко преди това беше заповядал да посекат жена ми, да го вземат мътните!

— Изглежда единствено ти си чул това — Батсфорд сведе поглед. Пламъкът на фенера го обливаше със замъглена светлина. — Между Йорк и Ланкастър има кръвна вражда още от времето на Болинброк. Хенри трудно би могъл да възпре йоркистите.

— И следващият херцог на Йорк ще откаже подкрепата си, ако Хенри признае, че баща му е бил обезчестен? — това беше началото на злощастно прозрение.

— Да!

— И Хенри ще предпочете да жертва живота на незначителен благородник, вместо да се противопостави на йоркистите?

— Да!

Ранд се скова от хлад. Но този студ не беше предизвикан от усойната килия.

— Отче, защо си изпратен при мен? — попита Ранд, като изгледа прегърбената, люлееща се фигура на свещеника.

Батсфорд бавно вдигна глава. По лицето му се стичаха сълзи. Ридания разтърсваха гърдите му.

— Милостиви Боже, ти се досещаш, нали?

Зъбите на Ранд започнаха да тракат. Той стисна челюсти.

— Кажи ми!

— Дойдох да опростя греховете ти — прошепна Батсфорд. — И да чуя последното ти желание.

— Сега? Тази вечер?

— Да. Ти ще бъдеш… — Батсфорд навлажни устни. — Екзекуцията е предвидена за утре. Ще те убият, преди да тръгнем за Кале!

 

 

— Ти си пил — каза Лиана, като гледаше укорително свещеника.

Робърт Батсфорд поклати глава. Погледна през рамо към стражата, която се мотаеше наблизо. Отчето залитна напред. Нещо тупна на земята, близо до завързаните крака на Лиана. На оскъдната лунна светлина й беше невъзможно да види какво е. Намръщи се.

— Държиш се, като долен пияница! — тя вдигна ръце към гърдите му. Подобно глезените, и китките й бяха завързани с въже. Беше привързана към същата талига, с която я бяха докарали на бойното поле. Железните вериги бяха свалени. Сега те тежаха на друг нещастен французин.

— Повярвай ми, господарке — защити се Батсфорд. — Никога в живота си не съм бил толкова нещастен.

Лиана го изгледа подозрително.

— Как е съпругът ми?

Батсфорд преглътна.

— Невредим е, но обвинението в предателство още виси над главата му — свещеникът накратко повтори обстоятелствата, които доказваха вината му. — Кралят се страхува да не загуби подкрепа от север. Склонен е да повярва на йоркистите.

Лиана се ужаси. Не можеше да повярва на ушите си.

— Но Ранд някога е спасил живота на Хенри! Постоянно тормозеше френската армия по време на похода й покрай Сома. Днес се би геройски. Хенри обичаше Ранд.

— Но по-мил му е мирът в кралството.

— Толкова много, че е склонен да повярва на отмъстителните клевети на Йорк?

— Съюзът между Йорк и Ланкастър е жизненоважен за него.

— Но това е ужасно недоразумение. Аз лично ще отида при Хенри, за да го убедя в това — тя се обърна, за да извика стражата.

Батсфорд вдигна ръка и я възпря.

— Вече опитах и това, господарке. След като той не се вслушва в английски свещеник, защо трябва да го направи заради една французойка?

— Защото казвам истината!

— Твоята истина не може да опровергае амулета, бойните одежди на Ранд, короната в колана на съпруга ти.

В гърлото й загорча. Тя стисна устни и си наложи да бъде спокойна.

— Ами синът на Корнуол? Той видя Жерве.

Батсфорд поклати глава.

— Момчето замина за Кале с авангарда. Но и да е тук, мислиш ли, че йоркистите ще му позволят да говори свободно?

Спомнила си внезапно за своя вуйчо, Лиана кимна в знак на съгласие.

— Да, те се страхуват, че момчето ще каже истината — като докосна брадичката си с пръст, тя измърмори: — Трябва да направя нещо, за да убедя краля. Нужно ми е неопровержимо доказателство — после, като изщрака с пръсти, възкликна: — Жерве!

Батсфорд зяпна.

— Господарке?

— Развръзката е в Жерве. Ако успеем да го доведем с одеждите и с печата, които открадна… — тя удари бедро със завързаните си ръце. — Това е, Батсфорд! Толкова е просто. Той дори е ранен. Джони го прободе с камата си.

Свещеникът светна, но само за момент и сведе поглед.

— Имаме много малко време, господарке.

Лиана почти не дочу шепота. Мислите й вече лудо препускаха.

— Защо не?

— Съпругът ти ще бъде обезглавен утре на пладне.

Ужасът стегна гърдите й. Тя притисна устни, за да потисне писъка.

— Не — задъха се тя. — О, Господи, не позволявай това!

Батсфорд кимна нещастно.

— Призори ще те отведат в килията му. Последното му желание беше да те види.

Лиана се затресе без контрол. О, Ранд! Тя си припомни хладния му поглед, горчивината в гласа му. Въпреки всичко, беше дошъл да я спаси от хората на Йорк, въпреки омразата си към нея, той беше намерил сили да я защити.

— Никога не му казах, че го обичам — от очите й се стичаха сълзи. — Той винаги… ме беше молил за това!

Батсфорд разтвори обятия и я прегърна. Тя изля мъката и отчаянието си на рамото му. Стражата се прокашля.

— Отче — каза той, настойчиво, но не грубо. — Необходим си в санитарния павилион.

Батсфорд прегърна силно Лиана.

— Ти трепериш, господарке! — изгледа я с настойчивост, която тя не можеше да разбере.

— Мислиш ли, че мога да понеса новината спокойно? — попита Лиана.

Той повдигна брадичката й с ръка. Фенерът на стражата освети лицето му. Изражението на отчето беше ангелски невинно.

— Отче! — подкани го войникът.

— Тръгвам — отговори през рамо Батсфорд. — Но ти… трябва да ми помогнеш. Ревматизмът мъчи глезените ми. В тази влага е направо мъчение.

Мъжът сви рамене.

— Както кажеш.

Батсфорд прекръсти Лиана.

— Запомни, госпожо — каза той безизразно. — Ако те болят краката, просто трябва да коленичиш.

Когато двамата се отдалечиха, Лиана се зачуди защо свещеникът беше излъгал за краката си. А и походката му беше на възрастен мъж. Над бойното поле се спускаше мрачна нощ. Реалността бунтуваше сърцето й. Утре Ранд щеше да умре! Колкото и да се стараеше, тя просто не можеше да стои на краката си. Отпусна се на земята. Под нея се озова нещо остро. Припомни си, че Батсфорд беше подхвърлил нещо. Тогава беше помислила, че е стъкълце със светена вода. Заопипва в тъмното.

Пръстите й докоснаха острието на кама.

Сърцето й се раздумка.

— Господи Боже — задъха се тя. Сега вече разбра загадъчните думи на Батсфорд, както и лъжата му. — Благодаря ти, отче!

Крадешком разряза въжетата. Ръцете и краката й бяха схванати и я боляха. Лиана игнорира болката. Промъкна се покрай колата и огледа околността. Бойното поле се криеше в тъмнината. Само миризмите във въздуха напомняха за сечта през деня. Ритмичният тропот на гробокопачите загриза и без това изопнатите й нерви.

В далечината гореше огън. Той осветяваше палатката, където Хенри и останалите празнуваха зашеметяващата си победа. Лиана се възмути. Когато французите бяха обявили своята капитулация, крал Хенри беше посветил победата при Агинкур на Господ и Англия. Той имаше основание да празнува, но нима несправедливата участ на Ранд не тежеше на съвестта му?

Тя откъсна поглед от празничните огньове. Заоглежда тъмния силует на кулата. Там Ранд очакваше своята смърт. Прииска й се да отиде при него, но се овладя. Пътят й беше на юг, в тъмнината.

В покрайнините на Мезонсел бяха привързали трофейните коне. Край тях дремеше един войник. Тя пое дълбоко дъх и излезе от сенките.

Стражата скочи на крака и насочи копието си към нея.

— Какво има, момче?

Тя го изгледа. Без съмнение този не беше от добрите. Иначе командирите му щяха да го вземат с тях на празненството.

— Моля те — прошепна тя, — дошла съм да откупя обратно коня на съпруга си!

Онзи я изгледа недоверчиво.

— Тези неща се уреждат с началниците.

Лиана се опита да потисне нетърпението си.

— Не бихме ли могли да уредим въпроса веднага, господине? — тя разтвори длан. На нея блестяха две златни монети. Видяла алчния блясък в очите му, тя добави: — Да, ти би могъл да вземеш парите ми, господине. Но ако закрещя, кралят ще те накаже. Той не одобрява кражбите в армията.

Войникът сграбчи монетите. Опита едната между зъбите си.

— Не продавам евтино своето съучастничество.

Потиснала досадата си, Лиана извади и един сребърен франк.

Явно това го задоволи. Отвори вратата и я поведе към ограденото място. Тя се движеше мълчаливо сред конете. С ръце преценяваше качествата им. Един имаше рана на муцуната си, друг беше загубил ухото си. Много лесно пред очите й се наби един висок, познат гръб.

— Чарбу — задъха се тя, като забърза към жребеца.

Сълзи бяха замъглили погледа й. Беше се приготвила да излъже. Необходимо й беше животно, което да я отведе в Боа-Лонг. Не беше се надявала, че сред пленените коне ще открие и този на Ранд. Чарбу зарови глава в рамото й.

— Да — каза тя. — Това е конят на мъжа ми.

— И още пази парадната си сбруя! — стражата изгледа алчно тежкото кожено седло и дървени стремена.

Тя постави още една монета в ръката му.

— Това е за услугата — каза тя. И се напий хубаво, добави мислено тя.

— Върви тихо — предупреди я той. — Ако те хванат, ще отрека, че съм те виждал.

Тя кимна. Тихо отвърза коня. Нагласи стремената според своя ръст. Като овладя напора да бърза, тя възседна животното и тихо го поведе под сенките на крайречната гора.

Едва когато стигна шумния приток Терноаз, заби силно пети в хълбоците на Чарбу. Огромните разкрачи на бойния кон поглъщаха отъпкания от армията път. Тя се беше притиснала към буйната му грива. Вятърът свистеше край ушите й и рошеше косите й.

В съзнанието й доминираше единствено мисълта за Ранд. Последното му желание беше да я види. Да й прости или да я прокълне? Лиана нямаше да бъде там, за да разбере отговора. Как щеше да изтълкува отсъствието й? Огорчен и предаден, без съмнение щеше да помисли, че за пореден път го е зарязала. Но тя трябваше да поеме този риск. От нея зависеше живота му.

Боа-Лонг беше на четиридесет километра на юг. Мощният Чарбу щеше да погълне това разстояние за три часа. Този факт изобщо не я успокои. Необходимо й беше време да укроти рицарите на дофина, да открие Жерве, да го плени, да го върне обратно в Ангикур.

А какво щеше да стане с Емри? Ужасяваше се при мисълта, че синът й продължаваше да бъде в опасност. Жерве не криеше своите претенции към замъка. Несъмнено щеше да елиминира и нейния наследник. Лиана се молеше писмото й до Жан да е дало резултат.

В небето се издигна бледата луна. Над всичките й мрачни мисли доминираше тази, че трябва да бърза. Ако до обяд на следващия ден не успееше да осигури доказателство за невинността на своя съпруг, той щеше да умре.

През сенките тя разпозна дългата гора и влажните ливади на Боа-Лонг. Пришпори коня в заключителен галоп. Пристигнаха в сечището, северно от замъка. Лиана скочи от седлото. Чарбу дишаше тежко, докато го привързваше към дървото. Най-трудното все още предстоеше.

Лиана стисна камата, прикрепена към колана й. Крадешком се запромъква през сечището. Вятърът люлееше сенки връз високата, влажна трева. Движенията й я ужасяваха. Ако Жерве беше изпратил съгледвач из околността, той със сигурност щеше да я открие. Като дишаше тежко, тя се промъкна към високите зидове на замъка.

Реката беше отклонена на север от канала. Влачеше водите си със заплашително спокойствие. Като разтвори тръстиките, Лиана проточи врат да огледа моста. Той беше потопен. Лодката, помогнала й в бягството, беше изчезнала.

Негодуванието я завъртя в луд водовъртеж. Това беше нейният дом, построен от дедите й. А тя беше принудена да се промъква към него като крадец.

Между нея и дома й лежеше тъмната, страшна вода.

Като вдигна поглед, тя улови движение по пътеката към бойниците. Само преди ден, подценили хилавата английска армия, бяха зарязали сигурността. Сега, когато победата на Хенри беше факт, самодоволните французи най-сетне бяха осъзнали реалната заплаха.

Лиана се спотаи, докато отмине стражата. Ако изпълняваше съвестно задълженията си, тя щеше да се появи отново след половин час.

Като извика на помощ целия си кураж, Лиана свали сабото си. Захлъзга се надолу към разкаляния бряг на рова. Когато пръстите й застанаха на сантиметри от мътната вода, тя спря колебливо. Въпреки че се беше преборила със страха, не успяваше да изтръгне от съзнанието си подпухналото лице на майка си. Подобно опарено животно, тя се отдръпна назад. Не мога да го направя! По-добре да горя в пъкъла, отколкото да понеса това! Но в съзнанието й изплува образа на Ранд. Великодушен, любящ, предаден… и провален!

„За смелия всичко е възможно!“ Девизът му прозвуча отново в ушите й.

От любов към Ранд и Емри тя беше прекосила Ламанша.

Но тогава не беше принудена да се гмурне в такава мастиленочерна, смразяваща дъха вода.

Тя трябваше да я прекоси! Страхът й от водата беше неин личен кошмар, който трябваше да преодолее в името на Ранд. Лиана призова цялата си любов и решителност и стъпи в канала.

Студът обгърна стъпалата и глезените й. Ужасът сграбчи стомаха й. Тя не обърна внимание на това чувство. Пристъпи към по-дълбокото. Краката й се подхлъзнаха. Младата жена падна назад и изкрещя.

Подобно хладните пръсти на смъртта, водата запълзя по тялото, лицето и главата й. Лиана се опита да изплува към повърхността.

Около нея свистеше хладен въздух. Преди да потъне отново, тя едва намери време за живителна глътка въздух. Цялото й същество крещеше да се върне назад. Но все пак някаква разумна част от съзнанието й не се беше поддала на паниката. Припомни си как плуваха момчетата от замъка. С каква лекота голите им тела се носеха по водата.

Показала се за нова глътка въздух, тя опита да имитира тези движения. Зарита, като разтвори и ръце. Растенията, усукали се около тялото й, я повлякоха надолу. Докато се бореше да се задържи във водата, страхът я сграбчи отново.

Но от нейния успех зависеше животът на Ранд. Любовта й даде смелост и направи крайниците й по-стабилни. Ранд! С всяко загребване на водата, името му идваше ритмично в съзнанието й.

Най-сетне коленете й затънаха в калта на отсрещния бряг. Лиана излезе от водата и се заспъва към крепостната стена. Полежа изнурена и нещастна. Моли се, докато страхът й се превърна в облекчение. Цялата трепереше, но заповяда на крайниците си да се раздвижат. Стана и се загледа нагоре. Господи, дали стражата беше чула плясъка на водата?

Като се движеше предпазливо, тя се насочи към входната врата.

Откъм тръстиките се появи някакъв мъж.

Ужасена, тя се притисна към стената и замръзна. Издърпа камата си. Блясъкът на стоманата принуди и мъжът да спре. Когато се усмихна, зъбите му заблестяха. Лиана ужасена разпозна един от рицарите на дофина.

— Значи се завърна, госпожо! — без усилие той се пресегна и сграбчи китката й. Започна да я стиска, докато ножът падна сам.

— Моля те — каза тя. — Имай милост, господине…

— Не проявявам милост към английска проститутка — закани се той. Като я притисна към стената, започна да опипва гърдите й. — Мократа рокля подчертава чара ти, госпожо — наведе се и ухапа устните й. Миришеше на пот и вкиснато вино.

Погнусена, Лиана се отдръпна и го ритна.

Оня изпсува и я удари през лицето.

— Ще съжаляваш за това, което направи. Жерве има планове за тебе. Всяка нощ се кара с жена си. Заклел се е да я разкара. Иска да се жени за теб. Но аз ще бъда първия, който ще те притежава — ръцете му отново я заопипваха. Влажните му устни се надвесиха над нейните.

Лиана изкрещя. Над рамото му съзря още мъже. На лунната светлина тя преброи девет. О, Господи, един ще издържа, но девет… Престана да хленчи.

Рицарят се извъртя и грабна нейния нож.

— Сигурно не нападаш облечени мъже — обади се един от мъжете. Дочу се приглушен звук. Рицарят се сгърчи.

— Отец Батсфорд! Господи, помислих, че сте хора на Жерве — останалите я обградиха. Когато тя го прегърна, Джак намигна. — О, Джак, забравих за раната ти!

Той махна с ръка.

— Господин Джак Кейд, ако обичаш. И няма да допусна една французойка да ме подценява.

— Говори по-тихо — предупреди Чианг.

Лиана се загледа в своя главен оръжейник. През всичките тези години той тайно е бил верен на англичаните. Тя не можеше да намери сили, за да го упрекне. Подкани ги нетърпеливо да се качват по стълбите. Как бяха се събрали тук, нямаше значение. Важното е, че щяха да й бъдат от огромна полза.

Тихи като сенки, всички се промъкнаха в градината.

— Първо трябва да отидем в оръжейната — каза Лиана.

— Превъзхождат ни най-малко три пъти — подчерта Саймън.

— Така беше и с крал Хенри — напомни Дилън.

Джак прошепна нещо на други трима. Те се запромъкваха към бойницата над тях.

Лиана не се съмняваше, че стражата вече е мъртъв. Кръвната отплата за предателството на Жерве ставаше все по-скъпа.

— Ще извикам Бони — предложи Джак, като се запъти към сградата. — Тя сигурно знае какво е направил с наметалото и печата.

Пресякоха двора. Преминаха покрай кучешката колиба. Една от хрътките изръмжа и се изправи на оградата. Лиана тихо му изшътка. Благодареше на Господ, че животните познаха гласа й. Всичко утихна.

Влязоха в оръжейната. Посрещнаха ги смълчаните оръжия и ризници. Наближиха нишата, където Чианг правеше своята алхимия. Лъхна на сяра. Той запали една свещ. Тесните му очи изгледаха преценяващо помещението.

— Всичко е непокътнато. Трябва да вземем барут, колкото можем да носим.

— Ти имаш вече план? — попита Джак откъм вратата.

Двамата с Бони влязоха при тях. Лиана се спусна да прегърне прислужницата си.

— Господарке! — Бони се разплака. — О, господарке, добре ли си? Цялата си подгизнала. Донесох ти суха рокля и обувки — тя закърши ръце. — Жерве се кълнеше, че Ранд, Емри и ти сте мъртви. Всички бяхме потънали в скръб.

Лиана пое дрехите.

— Запази това чувство единствено за Ранд.

Бони заклати глава.

— Джак ми разказа всичко. Ние ще ти помогнем, господарке. В името на света Уилжефорт, ще ти помогнем!

Джак беше отвел мъжете в централното помещение. Лиана се преоблече на спокойствие. Изсуши и косата си с кърпата, която й беше донесла Бони. След това и двете се присъединиха към останалите.

Лиана заговори тихо:

— Необходим ни е Жерве, наметката на Ранд и печата.

— Той си е легнал. Всичко е в стаята му — обади се Бони.

Джак се олюля. Тя се спусна да го подкрепи.

— Ще хванем Мондрагон, господарке — обеща й той.

Лиана постави пръст на брадичката си.

— Но не можем да се върнем по същия път. При това и с пленник. Прекалено рисковано е и бавно.

— Няма значение какво правим — каза Пиърс. — Ще ми бъде приятно да се срещнем с френските рицари.

— Ако ни попречат, по-добре е да действаме по нашите правила — Лиана замълча. Току-що беше говорила за френските рицари, като за врагове. Така щеше да бъде, докато не спасят Ранд.

Като се обърна към мъжете, тя начерта плана им за действие.

 

 

Утрото беше настъпило, а Лиана не се беше появила. Ранд се взираше в сивата светлина, която проникваше през високото прозорче.

Може би не й бяха разрешили да дойде? Ранд се отчая. Може би Лиана се пазеше от мъжа, обвинен в предателство? Господи, толкова ли повърхностна и нищожна беше любовта й?

Да можеше и той така да изхвърли своето чувство! Като непотребна дреха! Но Ранд не можеше да я намрази. Беше разбрал, че и тя е безпомощна да се пребори с враждуващите им страни. Също както и той.

Безчувствен, Ранд насочи мисълта си в друга посока. Какво щеше да стане със земята, със званието му? Дали титлата му, получена едва преди две години, щеше да бъде отнета? Дали Боа-Лонг щеше да остане на Жерве? Или крал Хенри щеше да ожени друг рицар за Лиана? О, господи! Ами какво щеше да стане с Емри? Ранд никога нямаше да види своя син пораснал. Но може би така беше по-добре. Бащата оставяше в наследство на сина си предателство. Ранд се надяваше Емри един ден да открие истината и да прости на своя баща.

А хората му… Ранд се чудеше какво беше станало с тях. Бяха го последвали от Англия. Бяха му помогнали да превземат замъка. Бяха се били рамо до рамо с него. И сега, когато имаше най-голяма нужда от тях, те го бяха забравили. Дори Робърт Батсфорд не се беше завърнал.

Ранд не можеше да се отърве от мрачните мисли. Спомни си за Дарби Грийн. Той беше загинал, но беше му останал верен. Спомни си всички мъже, които се беше наложило да убие. Мъже, които беше отнел от семействата им. И всичко в услуга на амбициите на младия крал. Джак беше си осакатил ръката, за малко не загуби и живота си. Чианг, неизвестният кралски син, беше останал верен на своята кръв. А сега и Ранд щеше да се прости с главата си. И цялата тази слава щеше да се препише на алчните йоркисти. Рицарството се оказа евтин спектакъл. Лиана някога му беше казала това. Трябваше тогава да я послуша.

Днес той щеше да се жертва за идеите на рицарството. Затвори очи и си представи обезглавяването, което беше наблюдавал в Анжу. Палачът не улучи шията и удари по черепа. Жертвата беше прошепнала: „Господи, имай милост!“ След още два удара, главата най-сетне се отдели от трупа.

Ранд потръпна. Господи, не позволявай палачът да бъде касапин! Разреши ми да загина достойно!

Ранд се облегна на стената. През съсъка на страха, в ушите му звучеше песента на Лиана. Гласът й беше ангелски. Много мъже, преди да умрат, си припомняха всички жени, които са обичали.

Ранд си спомни само една.

 

 

Сивото утро се възцари, когато всичко вече беше подготвено. При първи петли Лиана вече стоеше в центъра на двора. Огледа се наоколо. Приятелите й се бяха прикрили край стената и очакваха сигнала. Никой от тях, дори тя, не знаеше: това сигнал за победа ли щеше да бъде или за смърт!

Върху крепостната стена стояха двама мъже. Вместо навън, оръдията бяха обърнати към мястото, където стоеше Лиана. Чианг притичваше и проверяваше заряда и ъгъла на прицелване.

Лиана се обърна към сградата. Концентрира поглед в кръстовидната стрела, забодена край стълбището. Побързай, примоли се тя мислено. Първата утринна светлина трябваше да бъде очаквания знак. От прореза на стрелата висеше камшикът на Батсфорд.

Джак и свещеникът бяха успели да усмирят Жерве. Сега очакваха реакцията на френските рицари.

Като пое дълбоко дъх, Лиана се опита да запали фенера. Ръцете й трепереха от вълнение. Първият път не успя. Опита пак. Отново нямаше пламък. Вече изплашена, тя прехапа устни и се съсредоточи. Ако рицарите се появяха по-рано, щяха да й попречат. Лиана драсна клечката за трети път. Най-сетне получи огън. Приближи го към ужасяващия заряд.

После захвърли фенера. Вдигна поли и полетя към бойниците. Като взимаше по две стъпала наведнъж, тя успя да стигне върха. В този миг бомбата избухна.

Към небето се разлетяха дим и искри. Взривът отекна като гръмотевица. Конюшните, кучкарника и кошарите оживяха със стотици животински писъци.

От казармите наизскачаха войници. От сградите — жителите на крепостта.

Взривовете продължаваха да трещят. Очите на Лиана лютяха, гърлото й гореше. Над двора се виеше дим. Някой изкрещя, че е ослепен. От тълпата се разнесоха стенания и викове.

Когато гърмежите престанаха, Лиана се втурна към двора. Изплашена, тя търсеше брод през почернялата, тлееща земя. Някои от зарядите не бяха избухнали, но френските рицари ги бяха отстранили.

Вятърът разгони пушека. Когато и миризмата на сяра изтъня, Лиана дочу хорово възклицание:

— Възкръснала е от мъртвите!

Някои се прекръстиха и паднаха на колене. Лиана можеше да разбере това. Жерве им беше казал, че е мъртва. За неграмотните тя сякаш беше се извисила от дима.

Нечие движение привлече вниманието й. Като риташе и се извиваше, Жерве се появи, влачен от Джак и Батсфорд. По лицето му имаше пресни следи от удари.

Като видя Лиана, той изруга звучно. После изрева към хората си:

— Спрете ги, глупаци такива!

Мъжете се втурнаха напред.

— Още една крачка и Мондрагон е мъртъв — дочу се глас откъм бойниците.

Като един всички вдигнаха поглед. Над тях, горд като крал, се беше изправил Чианг. В Жерве се взираха четири метални очи. Джак изви ръката на Жерве. После заедно с Батсфорд и Лиана се забързаха.

— Едно движение и всички сте на каша — изкрещя Чианг.

Из тълпата се разнесе изплашен шепот. Почервеняла, Масе понечи да се втурне напред.

— Жерве? О, Господи…

Като изруга, Ги я повлече назад.

Батсфорд държеше един вързоп.

— Наметката на Ранд — каза той триумфиращ. — И печата!

— Съберете се — извика Джак на войниците. — Ще бъдете заключени в хамбара.

Командирът им се възпротиви:

— Заповедите на лицемерен инвалид, при това англичанин, не важат и пукната пара за мен!

Джак размаха крайници.

— От тази саката ръка зависи съдбата ти.

Четири метални къса полетяха към двора.

— Достатъчно! — извика Жерве. — Прави, каквото ти казва! Заповядвам ти да се подчиниш на англичанина!

Мъжът изгледа Жерве, после Джак.

— Няма да се подчиня на един нископоставен стрелец! — той измъкна камата си.

Кейд вече беше измъкнал своята. След няколко минути французинът падна мъртъв, прободен в гърдите.

— Ще се обръщате към мен на господарю — каза ядосан Джак. — Хайде, размърдайте ленивите си задници към хамбара!

Мъжете се запътиха нататък.

Лиана се обърна към рицарите на крепостта. Пред конюшнята стояха Жан и хората му. Някои от тях я познаваха още от дете. Бяха служили и на Емри Боеца. Всички те бяха верни и на съпруга й. Но все пак бяха французи. Хранеха се на масата на Жерве.

— Ние сме с тебе, господарке — каза Жан. — Мондрагон отне оръжията ни. Рицарите на дофина се отнасяха с нас, като с измет.

Лиана го изгледа с благодарност. После обърна разтревожен поглед към просветляващото небе.

— До пладне остават четири часа — каза тя. Щяха ли да успеят да стигнат до Агинкур, преди да се е стоварила брадвата на екзекутора?

Жан започна да издава заповеди. Конярите се разтичаха из конюшните. Жофроа побърза да вдигне решетката и да свали моста.

Бони беше в стихията си.

— Господарят ще се върне скоро. Няма да му хареса, като ви види такива мързеливи. Оправете тази бъркотия — прислужничката беше станала жена на рицар.

— Трябва да подготвим тържество. А, Роланд, измъкни англичанина от тъмницата.

Лиана разбра, че говори за пратеника на Хенри. Слава Богу, Жерве не го беше убил.

Джак и Бони изпратиха Лиана до портата. Тя ги прегърна и двамата.

— Грижете се за раната, Джак!

Той кимна и отстъпи назад.

— И доведете господаря у дома!

— Съберете останалите заряди от двора.

Жерве беше вече качен на коня. Батсфорд държеше юздите.

— Глупачка! Цялата Пикарди скоро ще бъде по петите ни. Двамата с тебе щяхме да бъдем много добри.

— Всичко, до което се докоснеш, престава да бъде добро — сряза го Лиана.

— Жерве!

През двора летеше Масе. Лицето й беше зачервено, косата — разпусната, полите й се вееха. Тя се вкопчи в съпруга си.

Лиана очакваше той да я отблъсне. Вместо това Жерве се приведе и я прегърна. Обади се бекасина.

Нетърпелива до отчаяние, Лиана даде знак на Батсфорд. Преминаха през моста и се насочиха към северната гора. Чианг и пратеникът на Хенри ги следваха. Поспряха, за да отвържат Чарбу.

Докато яздеха през разбудената гора, Лиана се молеше да успеят да стигнат Агинкур навреме.

Жерве се взираше безизразно напред, но нещо блестеше в очите му. Нещо, което изпълваше Лиана със страх.

 

 

Слънцето се беше издигнало точно над главите им. Войникът го водеше безчувствен към сечището. Вчерашната сеч беше притъпила сетивата му.

На мястото на екзекуцията се бяха събрали зяпачи. Посрещнаха го с викове: „предател“ и „негодник“. Най-настървено крещяха тези, събрани под флага с емблемата на Йорк.

— Енжеранд Неопетненият — дочу се хладен, самодоволен глас. — Днес ще се пролее изменническата ти кръв!

Ранд пренебрегна обидите. Когато премина покрай краля, пребледнял, Хенри каза:

— Ранд, съжалявам! — той изглеждаше необичайно състарен. — Оказва се, че не те обичам, колкото нея.

— Настъпи часът на справедливостта — викаха йоркистите.

Свещеникът редеше монотонно. Ранд стоеше неподвижен. Палачът стоеше до прясно издялания дънер. Брадвата му блестеше на слънцето.

Ранд не беше изплашен. Чувстваше се странно празен. В него нямаше никакви емоции, само се учудваше на странната си самотност. Искаше да види Лиана. Да й прости, преди да загине. Тя му беше отказала и това.

Някакво раздвижване привлече вниманието му. То беше някъде зад редиците с войници. Всички са жадни за кръвта ми, мислеше Ранд. Вчерашното клане малко ли им беше? Погледна към краля. Беше се появил пратеник. Хенри и съветниците му се оттеглиха настрана. Йоркистите се приближиха още повече. Въпреки че през вчерашния ден бяха посекли повече от осем хиляди войници, те жадуваха за още кръв.

Ранд проточи врат да огледа полето и гората зад него, но светът вече не съществуваше за него. Беше обграден в кръга на смъртта.

Ранд затвори очи. През монотонните слова на свещеника се дочуха подвиквания и тропот на копита. Още зяпачи. Малко бяха тези, които се интересуваха дали е жив. Онези, които го искаха мъртъв, бяха стотици.

В раменете му се вкопчиха нечии ръце. Той отвори очи. Пред него стоеше палачът.

— Свали яката си, господине — каза мъжът с качулката. Посегна към ризата му.

Ранд вдигна ръце да му помогне. За да бъде точно острието, шията му трябваше да бъде разголена. Хладният есенен вятър погали голата му плът. Ранд потръпна.

— Нямам пари за обичайната такса — каза той.

— Вече ми е платено.

Ранд се зачуди кой ли беше финансирал посичането му. Йоркистите или самият крал Хенри?

— Ще бъдеш точен, нали? — измърмори той.

Гласът на свещеника и ударите по барабана стигнаха своето кресчендо.

— Свършвайте вече — извикаха йоркистите.

Палачът посочи към дръвника.

Решен да умре достойно, Ранд пристъпи напред и коленичи до дървото. Помощникът на екзекутора постави ръка на гърба му. Да закрепи тялото ми след удара, помисли Ранд. Започна да се моли. Край него шумът нарастваше. Той усети абсурдността на чувството си, но беше раздразнен от това. Дори в този заслужаващ респект и уважение миг, някои не го оставяха на спокойствие.

После го озадачи някакво движение. В замъгленото му съзнание си пробиха път нечии викове и молби. Това беше енергичен женски глас. Колкото и да беше слаб, той винаги беше в състояние да го различи.

Тежката ръка се отдръпна от гърба му. Ранд погледна към палача. Въпреки че лицето му беше покрито с качулка, Ранд успя да усети неговото колебание. И брадвата се отпусна.

— Оставете я да премине — обади се нечий глас.

Палачът гледаше през рамото на Ранд. Обладан от непоносима надежда, той се обърна.

Тя се усмихна.

Сребристите й коси се развяваха през редиците от мъже. Хвърли се в прегръдките му, като се смееше и плачеше едновременно.

— Обичам те, Ранд — заяви Лиана. — Дойдох, за да ти го кажа.

Сърцето му подскочи от радост. Сграбчи я още по-силно. Тя ухаеше на свежа гора и вятър. След мрачната килия този аромат го съживяваше. Като наведе глава, Ранд впи устни в нейните. Целувката остави и двамата без дъх.

— Е, хубавице, ти си избрала най-странния момент. Кажи ми още веднъж, че ме обичаш!

— Обичам те — задъха се тя. — Обожавам те. Бих го повторила на хиляди езици.

Ранд я изгледа. Момичето, което беше срещнал преди две години, вече не съществуваше. Пред него стоеше силна и решителна жена. Тя не можеше лесно да говори за любовта си, както за барут и оръдия. Докосна лицето й. В душата му се възцари покой. Чувството се излъчваше от нея подобно слънчеви лъчи. Усмивката й имаше силата да доведе божествата на земята. Той щеше да отнесе този неин образ във вечността.

— Обичам те, Лиана. Сега ще умра спокоен. Знам, че и ти си отговорила на чувствата ми. Кажи на Емри, когато порасне…

Тя се отдръпна назад.

— Господи, ти изобщо няма да умираш! Не съм рискувала живота си, само за да чуя клетвите ти за достойна смърт!

Объркан, той се вгледа в дълбините на сребристите й коси.

— Така бих искал да ти кажа нещо друго, но…

— Да се махаме от това ужасно място. — Лиана го задърпа за ръкава.

Той погледна към войниците. Някои изглеждаха успокоени, други — ядосани.

— Любов моя, аз не мога просто така да си тръгна — каза Ранд.

— Напротив, приятелю! — всички се отдръпваха, за да направят място на крал Хенри. По петите го следваха Батсфорд и Чианг.

Хенри прегърна силно Ранд. Лицето му беше пребледняло.

— И като си помисля само, че за малко не позволих да бъде извършена тази несправедливост! — той беше сграбчил ръката на Ранд, сякаш от това зависеше живота му. — Много безумия бяха извършени при Агинкур, но все пак победихме. И какъв е резултатът? Аз съм крал на Англия и Франция.

Лиана тихо въздъхна. Хенри явно я беше чул, защото се обърна към нея. Изражението му беше повече от приятелско.

— Франция винаги ще си бъде Франция, независимо кой носи короната — той съедини ръцете на двамата. — Държави може да бъдат продадени, но сърца — никога! — след малко лицето на краля стана сериозно. Той кимна към Лиана. — Твоята съпруга се пребори за справедливостта. С някаква божествена намеса тя е успяла да се отвърже — Хенри изгледа подозрително към Батсфорд. Той пламна. — Успяла е да стигне до Боа-Лонг. Там с помощта само на десет човека е взела това. — Той посочи печата. — И наметката ти. Носил я е Мондрагон.

Ранд я гледаше слисан. За пръв път забеляза умората по лицето й.

— Лиана, как успя да го направиш?

Тя вирна глава.

— Преплувах през рова.

Силно чувство прониза вътрешностите му. Той знаеше каква цена е платила тя, за да го постигне. От любов към него беше пренебрегнала ужаса си от водата.

— О, хубавице…

Обади се един от хората на Йорк:

— Дали жената не е изфабрикувала тези доказателства? Сигурно съпругът й няма само една наметка?

Хенри го изгледа хладно.

— Да, но само една е изцапана с кръвта на Мондрагон. Тя съответства на раната, която е получил в обоза.

— И това е измислица на френската проститутка — настоя оня.

— Ами това? — Хенри посочи печата.

Войникът сведе глава и отстъпи.

Хенри посочи към колите. Те бяха подредени в кръг. В центъра му стоеше Жерве.

— Мондрагон диктува пълните си признания на писаря — кралят се обърна доволен към Чианг. — Забелязах вчера твоето умение да стреляш. Кой си ти и защо се биеш на страната на Англия?

Ранд затаи дъх и стисна ръката на Лиана. Тя го изгледа учудена.

Чианг се поклони.

— Казвам се Чианг, Ваше Величество — отговори той на завален английски. — Дължа своята преданост на… едно старо задължение.

— Трябва да ми разкажеш за това — каза кралят. — Може би в моята артилерия ще се намери място за теб.

Лиана беше разочарована.

— Мисля, че той ще ни напусне — тя пое дълбоко дъх. — Така сякаш е по-добре.

— Даже не можеш да си представиш колко е добре — измърмори Ранд. Той наблюдаваше как двамата братя разговаряха, доближили глави. — И двамата са принцове, но само единият ще остане в историята.

— Що за шега е това? — попита Лиана.

— Ще ти разкажа някой ден, любов моя — като я притегли към себе си, той постави брадичка върху главата й.

Усетили края на днешната драма, зяпачите започнали да се разотиват. Жерве се препъваше между колите.

— Крал Хенри се е снабдил с достатъчно барут от французите — каза Лиана. Посочи към варелите, на които личеше буквата „Б“. Света Барбара беше патрон на артилеристите.

— Не се тревожи, любима. В Боа-Лонг ще има заряди за години напред.

— Дано да не се налага да ги използваме!

Откъм гората се приближаваше конник.

— Какво, по дяволите, прави тук Масе? — попита Ранд.

Лиана се обърна. Втурнала се в силен галоп, Масе скочи от коня, още преди да е спрял. С пребледняло лице тя се насочи към обоза. В едната си ръка държеше вързоп, а в другата — фенер.

Лиана веднага се досети, че е грабнала един от зарядите, останали на двора.

— Спрете я! — извика тя и се затича към Масе.

Младата жена явно не знаеше, че в една от колите има барут.

Ранд също се затича, като викаше на Масе да се спре. Чианг предупреди краля. Изплашени, нататък се затичаха и английските войници.

Жената се обърна с блеснали очи.

Лиана беше застанала до Ранд.

— Масе, недей! Не знаеш какво правиш!

За момент тя се поколеба. После решително тръсна глава и извика:

— Ти побеждаваш мъжете със своите оръдия. Защо и аз да не мога?

Тя хвърли заряда под колата.

— Масе, недей! — извика Жерве вбесен. — Аз не казах… В нашите планове не беше…

Но Масе не го слушаше. Тя доближи фенера до ракетата. Небето се разцепи от експлозията. Разхвърчаха се варели с барут.

Лиана се притисна до Ранд. И двамата паднаха на земята. Той прикри тялото й със своето.

Цепеници, счупени оръжия, зърно и късове желязо хвърчаха из въздуха. Започнаха да се извиват стенания на ранени хора. Крещяха изплашени войници. Ранд се отдръпна.

— Ранена ли си?

Тя поклати глава.

— Крал Хенри…

— Нищо ми няма — обади се той зад тях. Посочи доволен към Чианг. — Благодарение на моя главен артилерист.

Когато започна да се прояснява, Лиана се загледа към обоза. Край колите се бяха разпилели кървавите останки на Масе. Изгореното тяло на Жерве лежеше сгърчено на една страна. Лиана зарови лице в рамото на Ранд и се разплака.

— Мразя се за това, че се чувствам доволна — прошепна тя.

— Интригите на Жерве ги доведоха до това.

— Но Масе…

— Тихо, любов моя — успокои я той. — Не беше ли забелязала лудостта в погледа й?

Вятърът пилееше пушек из полето. Ужасяващата тишина беше разцепена от звука на тръба.

Сърцето на Лиана подскочи.

— Това е поздрава на вуйчо ми.

Ранд отговори с ирония.

— Той винаги пристига, когато и димът се е вдигнал.

Към тях се приближи група рицари, предвождани от Жан Безстрашния.

— Сигурно идва да преговаря с крал Хенри?

— Добре ще бъде да го направи — каза Лиана, като се втурна към вуйчо си. — Той и без това доказа, че не е французин.

Съветниците на краля се насочиха към херцога, но той яздеше към Лиана и Ранд. През дима тя успя да забележи, че след него крачи жена, облечена в сиво. В ръцете си държеше бебе.

— Милостиви Боже! — задъха се Лиана. С протегнати ръце, Ранд и Лиана се затичаха към сина си.

Лиана притисна Емри към гърдите си. Ранд прегърна и двамата. Бебето, отсъствало близо три месеца, загука от радост. Беше станал по-силен. Имаше благородните черти на Ранд и упоритата брадичка на Лиана. Малкото му пестниче се вкопчи в пръста на майка си.

— Благодаря на Господ — прошепна Ранд. — Благодаря на Господ, че е здрав!

Лиана сияеше.

— Поникнали са му още две зъбчета — като разгърна пелените му, видя на гърдичките му медальон. На него бяха изрисувани жезъл и коприва. Емблемата на Бургундия. Тя погледна през рамото на Ранд към вуйчо си. — Получил си писмото ми?

Предпазлива усмивка изкриви тънките му устни.

— Майка ти още вони на сяра, малкия — каза той на детето. — Мъжете Лонгууд трябва да имат слабост към тази противна миризма.

Ранд се засмя.

— Така е. Но май нямат друг изход. Благодаря, че си довел нашия син.

Крал Хенри се усмихна и пристъпи напред.

— Добре дошъл, Твоя Светлост!

Херцогът скочи от седлото.

— Какво е мнението ти за моята племенница сега, Хари? — попита гордо херцогът на Бургундия.

— Значи знаеш всичко?

— Да. Вече се носи славата ви из околността.

Хенри кимна.

— Поетите ще възхваляват смелостта й години наред.

Лиана преглътна.

— Твоята също, Ваше Величество — каза тя примирено. — Ти ще бъдеш запомнен като краля, обединил лилията и леопарда под един флаг.

Хенри се усмихна на Ранд и Лиана. Докосна лицето на бебето.

— И под един покрив — добави той.

Двамата с Жан се отдалечиха, за да оформят плановете си.

Ранд обгърна семейството си с ръце.

— Хенри завоюва цяло кралство — каза той.

— А ти завоюва сърцето ми.

Той се засмя.

— Чудя се на кого беше по-трудно!

Тя сви рамене. Повдигна се на пръсти и го целуна.

— Това ще оставим на поетите да решават!