Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (15)

Глава четиринадесета

Лиана седеше в стаята си. Тишината и тъмнината бяха прогонени от изстреляна ракета. Тя потръпна и се загърна по-плътно в робата си. Отблясъците на свещта танцуваха нервно върху фреската на стената.

Познатите й образи бяха запечатали живот от минали дни. Млада майка се усмихваше на детето си, рицар коленичеше пред изгората на своето сърце. Сега ги гледаше с други очи. Понятни й бяха повече неща. Ранд от Гаскония й беше внушил, че такива чувства могат да бъдат изживени, мечтите да бъдат осъществени. Енжеранд Лонгууд й беше показал, че това са фантазии на глупаци.

А може би преживяваше тъгата на своето сърце? Въпреки че имаше сили да се бори за дома си, загубата на мечтите й беше непоправима. Или не беше? Бъдещето й беше свързано с него. Детето й сигурно щеше да има руси коси и тревистозелени очи… Лиана пропъди този образ. Да бъде проклет, след като я караше да желае живот с англичанин!

Затова го мразеше най-много.

Подвикванията на тълпата я изнервяха още повече. Те поздравяваха Ранд и приемаха подаръците на крал Хенри. Всички, освен нея и Масе. Лиана почувства умиление към съпругата на Жерве. Утре щеше да й вдъхне увереност, но тази вечер…

Резето поскръцна. Лиана обърна глава към вратата и отстъпи крачка назад.

— Лиана — повика я дълбокият глас на Ранд. Той отново изпробваше резето. — Лиана, отвори вратата!

Тя остана неподвижна, занемяла. Стараеше се да угаси дребната искра страх. Последва тишина, подсилвана единствено от фойерверките. Лиана се поуспокои. Може би Ранд вече беше разбрал, че няма да му се подчини? Вероятно беше отишъл да търси някой сламеник за през нощта.

После върху вратата се стовари нещо тежко. Лиана зяпна удивена. Звукът изгърмя отново. Тя скочи. С ужас и страхопочитание наблюдаваше как металното резе излиза от леговището си.

Вратата зейна отворена.

Като разтъркваше едното си рамо, съпругът й прекрачи прага със спокойно лице. Сякаш влизаше в трапезарията. После затръшна вратата. Свещите осветиха чертите му. Лиана забеляза, че изобщо не беше спокоен.

Погледът му я пронизваше заплашително, като закалена стомана. Никога до сега мъжки гняв не й се беше струвал толкова страховит и величествен. Тя си наложи да остане спокойна. Брадичката й остана вирната. Очите й не примигваха.

— Никога не заключвай вратата пред мен — пророни той тихо, но явно вбесен.

— Да не би да нараних съпружеската ти гордост?

Ръката му спря да масажира рамото и се отпусна. Движението беше сковано, насилено. Сякаш се стараеше да овладее свирепостта си.

— Твоите дребнавости нараняват и двама ни. Също и тези, които ни служат. Ако не успея да въведа хармония в отношенията ми със собствената си съпруга, отровата на разногласията ще поквари цялото домакинство.

— Нямам никакво намерение да влизам в съглашение с тебе!

В очите му проблесна гняв. Ранд отново замачка рамото си. Сякаш отново си налагаше да бъде спокоен. Въпреки яростта, изглеждаше уморен. Лиана прехвърли наум изминалия ден. Много преди зората той беше тръгнал от Йо, беше обградил и победил въоръжените рицари, беше се заклел във вярност към хората от замъка, беше разтоварвал кораба. Като капак на всичко, тя му беше сервирала своята непокорност. Обзе я чувство на вина.

— Салическият закон, според който жените нямат право да наследяват короната, се спазва по-стриктно във Франция, отколкото в Англия — отбеляза Ранд. — За твоето неподчинение, имам всички права да те набия или да те накажа публично!

Лиана преглътна.

— И ще го направиш ли?

Ранд въздъхна тежко. Приближи се до нея и постави ръце на раменете й. Тя веднага усети скритата в тях сила.

— Не!

Нежното му докосване я успокои, както и целувките по лицето й.

— Но аз не искам…

— Искаш — настоя той, като отстрани ръката й от брадичката. Разтвори пръстите й. — Лиана, знам, че си ядосана. Чувстваш се предадена. Разбирам, че искаш да останеш вярна на крал Шарл, че си разочарована от вуйчо си. Не разбирам само, защо толкова упорито отричаш любовта си към мен! Защо се отказваш от хубавите мигове между нас?

— Това не е вярно — каза тя отчаяно. — Не би трябвало да се поддавам…

— Право на всички съпрузи е да изживеят сладостните мигове помежду си. Ти също имаш това право, защото си жена и моя съпруга — Ранд се приведе и я целуна. В ушите й бучеше наситена със страст кръв. — Различаваме се по много неща, Лиана, но не и по това. Нека да сключим примирие поне в спалнята!

Отвън хвърчаха ракети, но Лиана не чуваше нищо. Умът и сърцето й бяха насочени единствено към Ранд. Те бяха обсебени от прелъстителния шепот, от нежните му милувки и острия копнеж в душата й.

 

 

Ръцете му прегръщаха Лиана, а сърцето преливаше от агонизираща любов. Ранд лежеше и възкресяваше образите от изминалата нощ. Беше толкова вбесен от заключената врата пред него, че костите и мускулите му крещяха от преживяната болка. Гневът му беше толкова дълбок и разкъсващ, че в първите мигове не смееше да я докосне. Търпението му, дори към Лиана, си имаше своите граници. Благодареше на Господ, че тя не се съпротивяваше в ръцете му. Не знаеше какво щеше да направи.

Притисна я към себе си. Рамото го заболя. Тя се размърда, въздъхна и се зарови сладостно в него. Ранд притисна устни към слепоочията й. Тогава Лиана се отдръпна.

— Остани така — прошепна Ранд. — Още е рано.

— Прекалено си самоуверен — каза Лиана, като се опита да се извърти. — Гокур не е от хората, които лесно забравят униженията.

Движението й възбуди ново желание у него. Овладя се с огромно усилие. Знаеше, че при сегашното й настроение, нямаше да постигне нищо добро.

— Гокур и хората му са безсилни. Ще му бъдат необходими седмици да намери коне и да възстанови силите си — Ранд си поигра с една копринена къдрица от косата й. — Благодарение на твоите оръдия, Боа-Лонг е труднодостъпен. Гокур е достатъчно практичен, за да се бори единствено за наранената си гордост.

— Тогава много слабо познаваш французите!

Ранд отново се ядоса.

— Би ли го пуснала отново тук? Дори и след като знаеш истината?

— Всички, ти включително, се подчинявате на високопарни рицарски закони — изстреля тя, като издърпа косата си.

— Не ме сравнявай с френските негодници! Забранил съм на хората си да грабят, да мамят и изнасилват. Жените са в безопасност, освен ако сами не предложат услугите си.

— Така ли? — гласът й беше дрезгав. — А миналата нощ, бях ли искрена в нетърпението си, господинчо?

Ранд си припомни жарта, разгоряла се след нейното упорство. Погали нежната извивка на бедрата й.

— Достатъчно искрена, Лиана! Ти отказваш да признаеш чувствата си към мен, въпреки че тялото ти говори съвсем друго нещо — Ранд я целуна. Ръката му запълзя нагоре към гърдите й. — Когато се любим, всичко останало губи своето значение.

— Така казваш ти! — останала без дъх, тя отстрани ръката му. — Ами Жерве?

Ранд стисна зъби:

— Хайде да не говорим за политика в леглото си! Искам малко спокойствие.

— Мислиш, че няма да се върне, така ли? — настоя Лиана.

Ранд въздъхна.

— Без съмнение ще поиска аудиенция при дофина Луи. Бъди сигурна, че влиянието на Мондрагон е прекалено слабо. Отзвукът от молбата му ще бъде незначителен.

Ранд се вглеждаше в сърдитите й сребристи очи. Лиана изглеждаше бледа и изморена. Копнееше да я извади от това настроение, но го зовяха други задачи. Целуна я страстно и стана.

Малко по-късно крачеше из дългите коридори. Стаите ухаеха на цветя и чистота. Прислугата се движеше тихо. Явно всички си знаеха задълженията. Поздравяваха го почтително. Изпълни го чувство на гордост. Лиана се беше оказала разумна и добра господарка. Представи си как децата му ще се раждат тук. Как ще им разказва приказката за съглашението между английския леопард и френската лилия.

Мислите му се върнаха към по-практични неща. Преди всичко трябваше да разузнае доколко надеждна е отбраната на замъка. В случай на нападение, трябваше да има приготвени боеприпаси. Трябваше да се изпрати писмо и до крал Хенри. Корабът щеше да отплава с вечерния отлив.

Когато слизаше по стълбите, дочу пронизителен женски писък. Ранд замръзна на мястото си. Намръщи се и зави надясно. Един в друг се бяха вкопчили мъж и жена.

— В името на света Аполония — трепереше жената. — Пусни ме веднага!

Като пристъпи по-напред, Ранд позна Джак и Бони. Едно заплетено въже блокираше движенията на прислужничката. Джак се възползваше от момента и тършуваше из деколтето й.

— Джак, опомни се — извика раздразнен Ранд. — Изрично съм наредил…

— Успокой се, господарю. Ние само се забавляваме.

Французойката успя да се освободи, като проклятието й призова някаква света Уилжефорт.

— Моят човек твърди, че това е невинна игра — обясни на френски Ранд. — Какво ще кажеш, момиче?

— Той е невинен, като разгонен шопар — сопна се Бони. — И е по-лукав от доктора на свети Луи.

Физиономията на Джак преливаше от удоволствие. Той нежно задърпа въжето от ръцете й.

— Опитах се да те развлека, шери! — Джак набута въжето в джоба си и вдигна сакатата си ръка. — Уви, все още нямам нужното мъжество.

Бани отмести поглед от чуканчетата на пръстите му.

— Предлагам да намериш занимание, по-подходящо за състоянието ти — каза язвително тя.

Ранд се скова. За по-мека обида, Джак беше смазвал от бой силни мъже. Но мелодичният глас и прелестната фигурка явно повече го забавляваха.

— Опитвал съм и в другите неща — каза той. — Много жени са оставали доволни от моя инструмент.

Бони се изчерви до корените на кестенявите си коси.

— Ще горите в ада, господин Кейд — възкликна тя изумена.

Джак я пощипна.

— Предпочитам да се разгорещя тук, на земята. И то с тебе!

Ранд се приведе леко към прислужницата.

— Може би господарката ти има нужда от нещо?

Все още изчервена, тя се забърза нататък. Ранд и Джак се запътиха към салона.

— Искам да отидеш в Руан — каза Ранд.

— Веднага ли, господарю?

— Да, още днес. Добре ще бъде да държим под око Жерве Мондрагон. Не ми се вярва дофинът да му обърне внимание. Ако все пак това стане, искам да бъда известен.

Джак се оклюма.

— Защо аз, господарю? Тъкмо започнах… — той отмести жаден поглед в посоката, където беше изчезнала Бони. — Тъкмо започнах да свиквам с новия ни дом!

— Трябва да замине мой доверен човек, който знае френски.

Джак вдигна дясната си ръка. Погледът му светеше.

— Аз съм белязан, господарю! Това е подозрително.

— Прав си — съгласи се снизходително Ранд.

— Пиърс Етууд — досети се Джак, като потупа бедро. — Той говори френски. Майка му е фламандка. Има малък акцент, но се справя добре. А и толкова иска да изкупи вината си, дето се даде на онзи азиатец. Искаше да го застреля.

Ранд се засмя.

— Защо не мога да ти откажа нищо, Джак Кейд? Добре, нека бъде Пиърс. Ти може да останеш. Пожелавам ти успех с прислужницата!

* * *

Лиана искаше да не бъде толкова горда. Искаше й се да остане по-дълго в леглото. Беше замаяна и всичко я болеше. Страхуваше се да не падне, ако се раздвижи. Не искаше Ранд да мисли, че е мързелива повлекана. Затова скочи веднага след него. Както винаги, Бони я нямаше. Тя наметна робата си и среса набързо косата си.

Пред вратата се олюля. Днес й беше по-зле от обикновено. Без съмнение причината беше в Ранд. Нормалните хора спяха през нощта, но явно това не се отнасяше за него. След пламенното любене му бяха достатъчни само няколко часа сън. Дали щеше да е така и когато златистата му коса се посребри?

Нормандска поговорка гласеше: „Гузната съвест прави нервен човека, който спи до тебе“. Ранд или нямаше съвест, или наистина вярваше, че има права над нея. Лиана отчаяно потисна гаденето, което й донесе тази мисъл. Вкопчи се в касата на вратата, докато й премине. После отиде в стаята на Масе.

— Тази бира е изветряла — говореше Масе. — Не искам да си развалям вкуса с нея.

Като видя Лиана, тъмнокосата жена се намръщи. Тя седеше до отрупана с ядене и пиене маса. През прозореца се прокрадваха слънчеви лъчи, които затопляха гърба на Лиана. Откъм двора се носеха звуците на започващия ден.

— О, дошла си да злорадстваш, нали? Съпругът ти излезе победител — каза Масе, като отхапваше парче сирене.

Лиана се мъчеше да не гледа храната. Молеше се бризът да издуха дори миризмата й. Преглътна с мъка.

— Знаеш много добре, че не е така, Масе!

Брюнетката приключи със сиренето и се зае със захаросаните плодове. Облиза пръстите си.

— Така ли? — тя схруска шумно една ядка. — Жерве държеше англичанина в ръцете си. Ти му помогна да избяга.

— Не съм направила…

— Точно така е! Жерве може и да е повярвал на твоята невинност, но мен не можеш да излъжеш. Англичанинът е използвал барут.

Лиана се намръщи. Припомни си признанието на Чианг от предния ден.

— Англичаните също умеят да го използват — защити се тя.

Масе я изгледа подозрително.

— Защо не каза на Жерве, че двамата с Лонгууд сте се оженили в Льо Кротоа?

— Жерве щеше да го убие веднага. Нямаше да има надежда за откуп.

В погледа на Масе се четеше насмешка.

— Откуп? Ха! Може би си влюбена в този богохулник? Той е красив, като принц. Без съмнение е и добър любовник! — тя сякаш говореше на себе си. — Да, знам какво е да обичаш един мъж толкова, че да си готова на всичко за него!

— Любовта няма нищо общо с това — възрази Лиана. — Той можеше да се удави в килията.

— И по-добре да го беше направил!

Лиана се ядоса от жестоките думи. Стомахът я присви. С усилие си припомни, че Масе е отчаяна от бягството на Жерве. Спомни си, че и нейното собствено бъдеще беше доста мъгляво.

Масе й поднесе блюдото, пълно с ухаещи на море маслини.

— Хапни нещо. Бледа си като смъртта.

В гърлото на Лиана загорча и тя побутна чинията.

— Напоследък нямам апетит.

Масе я изгледа изпитателно.

— Защо си дошла? Да не би сега да съм пленница? Да не би да очакваш откуп и за мен?

— Разбира се, че не — отговори Лиана. Двамата с Ранд не бяха обсъждали положението на Масе, но не беше и необходимо. — Само да се върне Жерве и си свободна.

— Свободна — подсмръкна Масе. — Свободна да се върна в сбутаната къщурка на Лазар в Трамкур?

— Тук си на сигурно място, до завръщането на Жерве.

— На сигурно място? Какво искаш да кажеш? — очите на Масе почерняха, като маслините, които поглъщаше.

— Ще се отнасят с теб, като с високопоставен гост.

Пръстите на Масе се впиха в китката на Лиана.

— Това не е достатъчно! Лазар е мъртъв и крепостта принадлежи на Жерве! — дъхът й беше горещ и солен.

— Може би да, може би не? — Лиана откопчаваше пръстите на Масе един по един.

— Какво искаш да кажеш? Да не би…

Внезапно миризмите около нея, горещината на слънцето и думите на Масе й дойдоха много. Лиана се извини и скочи на крака. Съзнаваше, че няма да стигне навреме до стаята си. Затова се наведе над нощното гърне и изсипа в него горчивото съдържание на стомаха си. После затърси ленена салфетка, избърса лицето си и се изправи на разтрепераните си крака.

Масе седеше утихнала. Лиана се обърна да я изгледа. Лицето на тъмнокосата жена беше маска на яростта. Приличаше на онези страховити чудовища, застанали по колоните на замъка.

Масе скочи и се надвеси над масата.

— Ти си бременна, да те вземат дяволите!

 

 

— От кога знаеш това? — във въпроса на Ранд прозираше раздразнение и може би малко болка.

Лиана гледаше рицарите, прислужниците, трохите върху голямата маса на салона. Избягваше само лицето на Ранд.

— От кога, Лиана?

— Аз… започнах да подозирам преди няколко седмици.

— Преди няколко седмици?

Той удари с юмрук по масата. Около тях се сепнаха и ги загледаха любопитно. Ранд сграбчи ръката й и я повлече към съседната стая.

Гневът му я ядоса. Тя вирна глава и го загледа смело.

— Няма да отговарям на въпросите ти и няма да слушам обвиненията ти!

Ранд я сграбчи за раменете.

— Напротив! Господи, Лиана, замисляла ли си се на каква опасност излагаш нашето дете? Катериш се по стените на крепостта, смесваш експлозиви, яздиш като мъж…

— Освен това ме измъкна от леглото ми, завърза ме и ме хвърли в реката! Дърпаше ме по стълбата, като подивял — като го видя колко е пребледнял, й стана драго на душата. — Да, Ранд! Ти също постави в опасност това дете!

— Само защото не счете за необходимо да ми кажеш — изгърмя той, като я притисна към себе си. — Стига толкова! Отсега нататък ще бъдем внимателни.

Лиана стоеше и не помръдваше. Раздвояваше се между ярост и тъга, между себеотдаване и отбрана. Искаше й се да не го усеща толкова близо, да не усеща силата и сигурността на прегръдката му. Ранд повдигна косата й и притисна устни там, където вената пулсираше под ухото й. По тялото й премина топлина. Отчаяно й се прииска да му се противопостави. Подобно войници от устните й се проточиха горчиви думи:

— Какво… — Лиана прочисти гърло и прогони чувството за вина. — Какво те кара да мислиш, че детето е твое?

Ранд замръзна. Погледна я остро. Тя се насили да продължи с крехък глас.

— А, виждам, че мъжката ти гордост не ти позволява да приемеш и такава възможност? Но помисли, аз се отдадох на непознат в гората. Какво би могло да ме спре да го направя и с друг?

Едва когато Ранд се наведе и зацелува сълзите по страните й, Лиана разбра, че плаче.

— О, Лиана, и двамата знаем, че това е невъзможно! Достатъчно е да погледна в очите ти, за да разбера, че детето е мое — ръцете му галеха раменете, гърдите й.

— Достатъчно е да си припомня миналата нощ, за да разбера, че ти никога няма да се отдадеш на друг. И детето, и сърцето ти принадлежат на мен, но те е страх да признаеш това!

Лиана мълчеше. Мислено се проклинаше, че не е в състояние да му възрази. Нежността му я покоряваше.

— Страх ме е, Ранд! Не знам какво да правя с детето — прошепна тя.

Ранд я притисна към себе си.

— О, Лиана, обичай го! Просто само го обичай! — Лиана изхлипа в рамото му. — Ти искаше наследник на Боа-Лонг. Защо не си щастлива?

— Аз исках детето ми да е французин. А сега ще се разкъсва между Англия и Франция. Точно като майка му. Ти ще го направиш васал на крал Хенри.

Ранд поклати глава.

— Ще го обичам така, както обичам и теб. Ще се грижа за него и ще го отрупвам с подаръци. Ще водя легиони в името на неговата сигурност… На него и братята и сестрите, които ще дойдат след него.

Думите му прозвучаха като тържествена клетва. Сълзите й пресъхнаха, сърцето подскочи към гърлото й. Ранд я целуна нежно и отиде да си гледа задълженията.

Лиана се запъти към стаята, за да си почива. Там настроението й се сменяше. Беше ту ядосана, ту отчаяна и объркана. Искаше да му бъде вярна, да бъде негова жена и да ражда децата му. Искаше и да забрави, че Ранд иска да задържи замъка в полза на Англия.

Тази нощ, вместо да залости вратата, Лиана я отвори широко. Беше започнала да чувства надежда за себе си, за детето, за Боа-Лонг. Тази надежда беше разтопила съпротивлението й срещу него. Поне за сега, тя щеше да бъде отзивчивата му партньорка в леглото. Поне за сега!

Ранд се люби с нея, без да бърза. Ръцете и устните му я галеха сластно и ненаситно. Затопляха плътта й, отнемаха дъха й. Сърцето й се съживи, но със съзнанието, че тя няма да бъде вече същата. Лиана се отдаде на чувственото му похищение, на непреодолимата магия на милувките му. Ранд сякаш докосваше самата й душа. Когато й прошепна, че я обича, тя му повярва.

Да, тя му вярваше! Допускаше, че той е знаел, че тя е неговата годеница, иначе нямаше да рискува с това мъчително отвличане. Много по-лесно би я отвел в Льо Кротоа от горската поляна. Явно наистина беше повярвал, че господарката е жената с гарвановочерните коси, която беше съзрял още при пристигането си.

— Обичам те — повтаряше Ранд, като целуваше лицето й. — Много искам да повярваш в това!

— Вярвам ти! — думите се отрониха без затруднение от устните й. — Но дали това улеснява живота ни? Трябва ли да захвърля Франция, като ненужна дрипа?

Ранд я щипна по бузата.

— Да се надяваме, че нашите крале ще се разберат. Може и да няма война?

— Казваш, че ме обичаш, но приемаш ли верността ми към Франция?

— Това е част от тебе. Обичам твоята искреност и духа ти!

В съзнанието й се загнезди една идея. Тя притежаваше любовта на Ранд. Някога вуйчо й беше казал, че любовта е най-всесилното чувство. Отговорът дойде сам. Тя трябваше да обича Ранд. Вместо да се бори, трябваше да го привърже към своето тяло, сърце и душа. Любиха се отново — яростно и кратко.

По-късно Лиана усети как той се отпуска в прегръдките на съня. Вдъхна слънчевия аромат на косите му.

Той е мой, заяви тя мислено пред монарха през пролива. Той е мой и ти няма да го притежаваш! Докато осъществиш дяволската си инвазия, Ранд ще ми принадлежи изцяло. Той ще се обърне срещу тебе!

Лиана потръпна, усетила, че прави сделка със съдбата. Мисълта, че Ранд трябва да избира между любимата жена и своя монарх, я изпълни с несигурност. Дори един безхарактерен човек би направил трудно своя избор. С дълбоките си, железни принципи, Ранд щеше да бъде разкъсан на две.

Ще дам смисъл на болката ти, закле се мислено тя, като зарови глава в голото му рамо. Да, когато ме издигнеш над императора, ще бъда свободна да те обичам! Усмихна се, като си припомни предсказанието му, направено през първата им брачна нощ. Един ден тя ще му признае любовта си!