Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (12)

Глава единадесета

Ранд пресече двора на Льо Кротоа и се насочи към войнишките постройки. Пелерината се развяваше около атлетичното му тяло. Необичайно топлото време, обхванало Пикарди, беше отстъпило на северния студ. Дъждосвирците над главата му посрещаха утрото с тъжни викове. После поемаха към океана.

Ранд безцелно наблюдаваше как птиците се борят с вятъра. Стомахът го присвиваше от глад. Обидните думи на Лиана бяха сграбчили сърцето му, като силен и разрушителен прилив. Тя живееше с убеждението, че я е лъгал от самото начало. Беше се опитала да го залъже, че го е пожелала, единствено, за да роди. От спомена за страстната им нощ, слабините му горяха.

Разделяше ги един амбициозен монарх. Предаността на Ранд към крал Хенри го принуждаваше да осигури Боа-Лонг за Англия. Нейната вярност към лудия Шарл я подтикваше да прави същото. Ранд стисна зъби. Закле се, че ще я спечели единствено само за себе си.

Днес се чувстваше раздвоен. Той трябваше да отърве крепостта от Мондрагон и Гокур. В същото време искаше да докаже на Лиана, че любовта им стои над всичко. Първото смяташе да постигне до две седмици. За второто му бяха необходими месеци, може би години.

Беше я оставил заспала. Или поне се преструваше на такава, за да се отърве от него. Пред стаята й стояха Саймън и Батсфорд. Прозорецът беше закован. Беше наредил на хората си да й позволяват да излиза, но винаги да я държат под око.

Точно когато стигна до казармите, през портала нахлу войник.

— Добро утро, Дилън — поздрави го Ранд, забелязал, че е неспокоен. — Нещо си открил?

Дилън кимна. Стрелите му се раздрънчаха в колчана.

— Хората на Гокур. Горите зад града просто гъмжат от тях.

Ранд се намръщи. Без съмнение французинът беше забелязал, че херцогът е напуснал Льо Кротоа.

— Мислиш ли, че ще ни атакуват? — попита войникът.

— Не! Жан ме увери, че крепостните стени са надеждно укрепени — той изгледа оръдията върху бойниците. Нямаше съмнение, че модерното въоръжение, щеше да респектира нашествениците.

— Спотайват се наоколо, като плъхове — отбеляза Дилън.

— Те видяха ли те?

Боецът се захили и придърпа мустак.

— Не, господарю. По-хитър съм от тях!

Ранд постави ръка на рамото му.

— Върви да хапнеш нещо. Ще изпратя Пиърс да те смени.

— Благодаря, господарю! — Дилън се запъти към салона.

Ранд продължи напред. Откъм купа сено, зад конюшнята, се разнесе женски кикот.

— Джак — извика Ранд. — Джак, трябва да говоря с теб!

Дочу се женска въздишка и мъжка ругатня. После се показаха Джак и Минет. Джак оправяше панталона си, а Минет наместваше гърдите в блузата си. Тя хвърли на Ранд жарък поглед и се усмихна широко.

— На какво прилича това? — попита тя на френски диалект. — Господарката много рано те е освободила от леглото си! Чувала съм, че синята кръв била студена. Сега се уверявам, че е така. — Минет се доближи до него.

Ранд игнорира нейната близост. Потисна неприятното си чувство и се усмихна насила.

— Не говори за нещо, в което не си сигурна!

— О, господарю! Хубав си като бог, но си студен, като леден блок!

Джак я плесна не много галантно по задните части.

— По-късно, птичката ми — каза той на завален френски. — По-късно ще те накарам да забравиш хубавото лице на господаря ми.

— Съжалявам, Джак, но ти не си дошъл тук, за да я чешеш там, където я сърби.

Джак сви рамене.

— Не за пръв път разваляш креватните ми удоволствия. Какво не е наред, господарю?

— Искам двамата с Дилън да заминете за Йо. Нашите приятели там трябва да ни помогнат да си възвърнем Боа-Лонг.

Джак се разсмя. После, като видя, че Ранд е сериозен, се овладя.

— Май започваш да губиш търпение?

— Да!

— Но хората в Йо са градинари и рибари, а не войници! Освен това са и французи!

— Домовете им бяха плячкосани от техните сънародници. Жените им бяха изнасилени от рицари.

Джак започна да се досеща за замисъла на господаря си.

— И са ти задължени, че отърва града им от ново нападение? Ти ги научи да си служат с лъковете!

— Точно така. Може би рицарите на Гокур са виновниците? Ако успеем да докажем това, селяните няма да пропуснат възможността да се справят с тях.

Джак посърна.

— Как мирните хора ще надделеят над въоръжените рицари?

Ранд се засмя.

— А как нашият крал спечели битката при Шрюсбъри? Тогава беше само на шестнадесет години!

Джак тупна бедра.

— С лъкове и стремена! Господи, не с копия и щитове!

— Точно така. Двамата с Дилън ще ги обучите. Не им говори за намеренията ми, Джак! Просто им кажи, че искате да се подготвите за ново нападение.

Джак видимо се успокои.

— По-добре е ти да им разясниш плановете си.

— Трябва да ги подготвите за две седмици.

— Надценяваш ме, господарю!

— Възможностите ти са големи, Джак!

— Тръгваме още утре.

— Гледайте да не ви забележат. Наоколо гъмжи от неприятели.

Джак изпъчи гърди.

— Дори катериците няма да ни усетят, господарю!

 

 

Лиана седеше до камината в големия салон. Наблюдаваше Ранд. Лъчите на следобедното слънце проблясваха в златистите му коси, огряваха усмихнатото му лице. Тя искаше разтуптяното й сърце да си спомни, че това е нейният враг, англичанина.

Ранд се наведе и я целуна. От него се носеше дъх на морски бриз.

— Как си, сладката ми?

Намусеното й лице беше всичко друго, но не и сладко.

— Принуди ме да се омъжа за теб. Задържаш ме против волята ми. Твоите лакеи са постоянно по петите ми. И ме питаш как съм! — тя се изсмя сухо. Изгледа злобно Саймън и Батсфорд, които играеха табла наблизо.

Ранд коленичи пред нея. Взе ръцете й в своите. Този обикновен жест й напомни за силата на чувствата между тях. Пулсът й се учести. Избягваше да го гледа.

Като сниши глас, Ранд продължи:

— Смешен въпрос, като се има предвид състоянието ти.

Лиана се опита да се освободи, но той стисна по-здраво ръцете й.

— Мисля да атакувам Боа-Лонг.

— Искаш да превърнеш моя дом в английски бастион!

— Лиана, крал Хенри пристига в Нормандия. С или без Боа-Лонг, той ще покори Франция. Твоят замък и нашите деца ще печелят лаври в английската монархия.

Лиана потисна тръпката. Вуйчо й беше описал крал Хенри като властолюбив човек. Той се справяше безцеремонно с хората, които му се противопоставяха. Ами ако Ранд се окажеше прав и Хенри превземеше Франция? Стомахът я присви. Как ще издържат французите под английско владичество? Чий поданик щеше да бъде детето й?

— Искаш прекалено много от мен — натърти тя. — Няма да посрещна английския узурпатор с разтворени обятия.

Погледът му я прободе. Лицето му винаги беше затоплено от любовта. Хладината беше нещо необичайно.

— Но за френския натрапник си готова на всичко?

Лиана сведе поглед към сплетените им пръсти. Там проблясваха златните халки. Новата мисъл я прониза, като меч. Може би законът наистина щеше да даде право на Жерве да наследи имота й?

— Ще умра от скука тук — смени темата тя и издърпа ръцете си.

Ранд я щипна по бузата. После ръката му се хлъзна по лицето и шията й. Там спря. На Лиана й се прииска да беше погалил и гърдите й.

— Скоро ще бъдем в Боа-Лонг — успокои я той.

Лиана вирна глава.

— Как ще стане това? Ти разполагаш с шепа мъже.

Ранд понечи да й обясни, но се овладя. Да, каза си тя, имахме тайни преди, ще продължаваме да ги имаме и занапред.

Ядосана на тялото си, което се радваше на милувките му, тя отблъсна ръката му.

— Мислех, че искаш да си отидеш у дома?

— Да, но… Трябва да се наглеждат пролетните насаждения. Време е за лена и конопа — тя потупа брадичката си с пръст. — И овцете трябва да се стрижат…

Ранд постави ръка на рамото й. Неумолимо, постоянно показваше властта си над нея.

— Аз ще ти върна крепостта!

Лиана се опита да игнорира нежното обещание на думите му.

— Да, но няма да успееш от моите хора да направиш предатели!

— От нашите хора, Лиана! Искам да работим заедно. Като съпруг и съпруга…

— Аз ще действам срещу теб!

— Тогава ще вредиш и на себе си — Ранд вдигна ръка и отмести кичур коса от челото й. В гърдите й потрепна любов към него. Несъзнателно тя се наведе. Устните му се доближиха до нейните.

— Господарю! — в салона се втурна Дарби Грийн, един от английските съгледвачи. — Пиърс се върна прострелян!

— Раната опасна ли е?

— Не, куршумът е засегнал само крака му.

— Мостът вдигнат ли е?

Дарби сви рамене.

— Не съм сигурен. Така сме объркани всички!

— Да дойда ли с теб, господарю? — попита отец Батсфорд.

— Ако има нужда, ще изпратя да те извикат — Ранд скочи на крака. — Грижете се добре за жена ми — нареди той и забърза след Грийн.

Лиана също стана. Ранен от револвер? Кой ли можеше да е стрелял? Разбира се Чианг! Единствено на китаеца се доверяваше тя.

Приближи се до Саймън и Батсфорд.

— Уморих се да седя. Ще се разходя из двора.

Двамата я последваха безмълвно.

* * *

Два часа по-късно Ранд излезе от казармите. Херцогиня Маргарет се оказа опитна лечителка. Тя беше промила и превързала крака на Пиърс. Според нея раната скоро щеше да заздравее.

Ранд продължаваше да бъде разтревожен. Хората на Гокур бяха навсякъде из околността. Без съмнение отсъствието на херцога на Бургундия ги беше направило агресивни. Наблизо зазвънтяха шпорите на Дарби. Наметалото му, носещо емблемата на Лонгууд, се повяваше на вятъра.

— Отивам да сменя патрула, господарю.

Ранд постави ръка на рамото му.

— Не можеш да излезеш в това облекло.

Дарби разпери ръце.

— Какво ми липсва?

— Нищо не ти липсва. Ти си истински рицар от Лонгууд. Точно това е проблема — Дарби се обърка. Ранд продължи: — Намери обикновени дрехи. Трябва да приличаш на чифликчия. Вземи и наметало. То ще прикрие колчана със стрелите и лъка ти.

Дарби се стегна. Гласът му звучеше грубо от тежкия йоркширски акцент.

— Господарю, аз не съм селянин! Моето задължение е да бъда рицар от твоето обкръжение!

— Предпочитам да бъдеш жив селянин, отколкото мъртъв рицар. Дегизиран, ти ще можеш да се движиш свободно. Френският ти е добър. Ако ти задават въпроси, кажи, че идваш от Фландрия. Вземи и една овца. Сега е време за агнене. Може да кажеш, че я водиш в Сан Валери за разплод.

Дарби схвана плана. Лицето му светна.

— Господарю, това е добра идея! — забърза се да изпълни нарежданията.

Усещане за опасност сграбчи Ранд за гърлото. Мразеше да бъде обграден от врагове и да бъде изоставен от съюзниците си. Искаше му се да сподели страховете си с някого. С тъга си припомни дългите, откровени разговори, които бяха водили с Лиана. Сега, въпреки че неговите хора бяха с него и беше женен, се чувстваше странно самотен.

Ранд прекоси двора. Чу се тананикането на Батсфорд и спря. Заобиколи кулата и проследи свещеника. На клетката му се перчеше красив сокол. Той му мърмореше нежно и го галеше по гушката.

— Какво правиш тук, Батсфорд? — попита Ранд. — Нали трябваше да наглеждаш жена ми?

— Хубава жена е тя — Батсфорд се усмихна. — Да, красавица е! Сладка е, като самата Дева Мария. И добронамерена — продължи той похотливо.

Лиана сладка? Добронамерена? Ранд беше обзет от подозрения. Никога не беше такава към англичанин, та какво остава към свещеник?

— Да — потвърди Батсфорд. — Подари ми един от най-красивите соколи на вуйчо си. Не е ли прекрасна тази птица?

Ранд го сграбчи за раменете. Соколът се разклати и разпери криле.

— Къде е тя, Батсфорд?

Отчето посочи с глава към края на двора.

— Помоли Саймън да я отведе в оръжейната. Не знам защо една жена трябва да се интересува от оръжия, но тя така сладко се примоли…

Ранд се извърна и се затича.

В помещението миришеше на изгорял фосфор. Носеха се облаци синьо-сив дим. Вратата откъм външната стена зееше. Зашеметен и изплашен, в отсрещния ъгъл се беше свил Саймън.

Ранд се завтече към него.

— Ранен ли си? — попита той изплашен.

Щитоносецът кимна бавно с глава.

— Не мисля така. Само ушите ми пищят…

— Какво стана?

— Съжалявам, господарю! — Саймън се опря на ръце и колене. Започна де се изправя. — Изобщо не предполагах, че…

Ранд не дочака да чуе останалото. Скочи към разбитата врата и огледа крепостния зид. Точно в този момент Лиана тичаше по моста. По дяволите, там нямаше пост! Първата му мисъл беше да се втурне след нея. После си спомни за Пиърс и за враговете наоколо. Нямаше смисъл сам да се пъха в ръцете им.

Заповяда на Саймън да донесе меча и камата му, после забърза към конюшнята. След няколко минути напусна замъка, яхнал Чарбу.

 

 

Лиана тичаше през глава покрай рова на Льо Кротоа. Сърцето й биеше лудо. Отляво на нея беше гората, а зад нея — града. Със сигурност племенницата на херцога на Бургундия щеше да намери подслон там. Не се съмняваше, че Ранд веднага ще отгатне причината за експлозията.

Лиана пое дълбоко дъх и се втурна през клисурата. Със задоволство забеляза, че каменистата пътека не е удобна за конник. Къпините дърпаха полите и скубеха косите й. Дефилето водеше към широко, сухо дере. Тя се насочи към него.

С крайчеца на окото си зърна приближаваща се фигура. Изплашена се обърна и видя гарвановочерната коса на Чианг. Пресрещнаха се на сечището край едно поточе.

— Слава на Бога — задъха се тя.

Чианг я сграбчи за ръката и я задърпа към гората.

— Трябва да бягаме — настоя той. — Те са навсякъде.

— Не — опъна се Лиана, като подтичваше до него. — Лонгууд има само десет, не девет, човека. Единият е ранен. Знаеш ли…

— Говоря за Жерве — прекъсна я нетърпеливо Чианг.

— Това е добре. Трябва да го открием. Имаш ли кон?

Чианг спря и се извъртя към нея. Тъмните му очи я пронизваха разтревожени.

— Да го открием?

— Разбира се. Той ще ни помогне да се измъкнем от англичаните.

— Но за какво? Нямам му доверие! Съветвам и тебе да не му се доверяваш!

— Що за разговор е това? — Лиана се изсмя, за да прикрие своята нервност. После се намръщи. — Не обичам Жерве, но съм зависима от него. Той може да ме върне у дома. Ти сам ли си?

Чианг кимна.

— Мислех да те отведа в Соасон. Това е градът на вуйчо ти. Там ще бъдеш в безопасност — погледът му блуждаеше наоколо. — Да тръгваме, господарке!

— Соасон? Но аз трябва да се погрижа за Боа-Лонг!

— Жерве се е нагърбил с тази задача.

Лиана докосна брадичката си.

— Ще се оправям с него по-късно — Да, с него й беше по-лесно, отколкото с Ранд. Жерве нямаше тази убийствена емоционална сила над нея. Погледна Чианг, който продължаваше да оглежда гората. — Какво ти става? Нима искаш да остана с англичаните?

Китаецът стисна зъби. Очите му светеха диво. Не беше го виждала такъв до сега. Той се страхуваше. Нещо го свързваше с Англия. Лиана не се съмняваше в това.

— Е? — настоя тя, като изгледа дългия му револвер.

Уловил погледа й, Чианг отговори:

— Да, аз го прострелях — призна той мрачно. — Но при самозащита. Той пусна стрела по мен — Чианг стисна по-здраво дръжката на оръжието. — Ако исках да умре, щях да го убия!

Към тях се приближаваше конски тропот. Чианг се огледа.

— Да тръгваме — подкани я отново той. Конят се приближаваше. Подобно кърваво петно, на отсрещния край на сечището, се появи ярко наметало. Чианг я дръпна за ръката. — Бягай, господарке!

Лиана се отдръпна от него.

— Но това е Жерве — отбеляза тя раздразнена. — Няма защо да се страхувам от него. Баща му е мъртъв. Той може още и да не знае това. Трябва да му кажа!

— Добра работа, китаецо! — гласът на Жерве изплющя над главите им като черен камшик. — Открил си жената!

Чианг застана пред нея.

— Не — успокои го Лиана. — Жерве не ми е враг!

Жерве се пъчеше на седлото си. Ризницата му блестеше на слънцето. Зад него се приближиха четирима рицари. Лиана ужасена видя, че единият държи изправено копие. На него беше набучена човешка глава. Лиана извърна глава отчаяна. Беше видяла посивялото лице на Дарби Грийн. Чианг я затегли.

— В името на Бога, господарке…

— Остави я — заповяда Жерве. — Твоята господарка знае от кого трябва да бяга, китаецо!

Чианг отпусна ръце.

По гръбнака на Лиана затанцуваха зловещи тръпки. Без съмнение Жерве беше заплашвал Чианг, заради предаността му към нея. Господи, дали не беше по-защитена с Ранд? Не! Тя решително отхвърли тази мисъл, докато крачеше към французите. Жерве щеше да я отведе у дома. Прибрала се веднъж в крепостта, тогава щеше да се разправя с него.

— Лиана, не отивай там — прошепна Чианг, но тя не му обърна внимание. Целта й беше да се маха, колкото може по-бързо. Не можеше да повери сърцето си на мъжа, който я беше предал!

Когато стигна до Жерве, той й подаде ръка. Помогна й да се качи на седлото пред него. От него лъхаше миризма на пот, метал и коне.

— Знаех, че си хитра и, че мога да разчитам на това — измърмори той.

В съзнанието й прозвучаха думите на Чианг: „Нямам му доверие!“

Колебанието й отстъпи на съчувствието. Тя се извъртя да го погледне. Постави длан на ръката му.

— Жерве, баща ти… е мъртъв!

Един от рицарите се прекръсти. Жерве застина. Лиана отмести поглед, за да избегне болката в очите му. Дебели, блестящи мухи се въртяха лениво около главата, набучена на копието. Те зареждаха тишината с непоносимо напрежение.

— Как е станало това? — попита Жерве накрая.

— Било е… нещастен случай. Бил е пиян. Паднал е в Сена.

Жерве въздъхна тъжно. От очите му се отрони една сълза. Лиана разбра, че е обичал баща си.

— Не е необходимо да ме лъжеш — каза горчиво Жерве. — Англичанинът и вуйчо ти са го убили.

Лиана се взираше в блестящия метал на рицарската му ръкавица.

— И двамата не са били в Париж!

От гърлото му се изплъзна съскащ звук. През процепа на шлема очите му блестяха гневно.

— Господи — излая дрезгаво той. — Мислех, че познаваш вуйчо си! Ръцете му са толкова дълги, че могат да обхванат цялата Римска империя!

Из храсталаците се разнесе тропот от конски копита. По клисурата, към тях, се носеше златокос конник.

Ранд схвана ситуацията веднага. Погледът на блестящите му, зелени очи, обхвана Жерве, Лиана, Чианг и рицарите. После се спря върху Дарби.

Човекът, в когото се превърна Ранд, й беше непознат. Такъв можеше да съществува единствено в кошмарите. Ранд започна да ръмжи. Мечът му засвятка. Дяволски гняв задипли мускулите на гърдите му. Изумрудените му очи засвяткаха. Като пришпори коня си, той се втурна към рицаря с копието. Изрева, като ранен звяр и вдигна меч. Острието просвири и се стовари тежко надолу. Нечовешки вик разцепи въздуха. Бликна кървав фонтан. Ръката на рицаря беше отсечена от рамото.

Поразеният мъж падна от коня си. Жерве извика:

— Хванете го, да ви вземат мътните!

Останалите трима стояха, като заковани. Видимо се колебаеха. Лиана усети страха им по задъханото дишане под шлемовете. Не се съмняваха, че ги очаква съдбата на техния приятел.

Ранд се насочи към най-близкостоящия. Беше извадил камата си. Ако някой беше казал на Лиана, че някой ще нападне трима, въоръжени до зъби рицари, тя нямаше да му повярва. Но с Ранд беше се научила да вярва в невероятни неща.

Подобно слънчева магия, около него витаеше гневът. Дори Хелкин, конникът от легендата, не можеше да се сравнява с разгневения бог, в какъвто се беше превърнал Ранд. Той замахна. Противникът му се хлъзна от седлото. Другият рицар вдигна меча си и замахна. Неволно от гърлото на Лиана се изтръгна предупредителен вик. С инстинкта на боец Ранд се извърна и избегна смъртоносното острие.

— Стига — извика Жерве.

Рицарите отстъпиха. Ранд се втурна след тях.

— Престанете, казах! Иначе жената ще умре!

Лиана замръзна. До гърлото й се притискаше кама. Господи, помисли тя ужасена, Чианг беше прав! На Жерве не можеше да му се има доверие.

Ранд обърна изцапания с кръв кон. Задъхан, той обърна ядосан поглед към Лиана. На земята умиращият рицар се бореше за въздух. Това нагнетяваше тишината.

— Хвърли оръжието си — заповяда Жерве.

Лиана затаи дъх. Отправи гореща молба към Господ. Мечът и камата на Ранд се стовариха на земята. Жерве свали острието от гърлото й. Лиана възстанови дишането си.

Сърцето й биеше до пръсване. Взираше се в разперените ръце на Ранд. Тя винаги се беше възхищавала от тях. Днес беше разбрала, че тези ръце, които можеха нежно да я галят, умееха и хладнокръвно да убиват. Ранд беше мъж, който умееше силно да обича и силно да мрази.

Лиана вдигна поглед към лицето му. То беше безизразно. Заговори спокойно:

— Не харесвам методите ти, Мондрагон!

— За сметка на това съм непредсказуем! — Жерве вдигна ръка и заповяда на хората си: — Убийте го!

— Не! — гласът на Лиана звучеше странно. В него имаше отчаяние, молба. Там бяха всички чувства, с които се беше борила през изминалите два дена. Зад нея Жерве се скова. Тя се насили да говори спокойно. — Наистина, Жерве, не бива да изпадаш в крайности. Не е честно да се атакува невъоръжен човек. Все пак той е лорд. Сигурна съм, че английският крал ще ни потърси сметка за неговата смърт.

— Има една-единствена причина да бъде посечен. Цветът на английското рицарство клюмва пред френското оръжие!

Рицарят вдигна меча си.

— Престанете, дяволите да ви вземат — възмути се Лиана. Тя съзнаваше, че със смъртта на Ранд се прекратяваше техният брак. Така домът й щеше да бъде защитен. Но не можеше да понесе мисълта, че ще го види посечен, че кръвта му ще изтича бавно пред очите й. Все пак тя самата го беше напъхала в ръцете на враговете му. — Не бъди глупак, Жерве! Жертваш цяло състояние, поради моментното желание да пролееш английска кръв.

— Състояние?

Ранд изсумтя отвратен.

— Да! — Лиана придаде безгрижност на усмивката си. — Разстроен си от смъртта на баща си. Но помисли, ако изгубим покровителството на вуйчо ми и подкрепата на Гокур, съкровищницата ни ще се изпразни. Със сигурност Хенри ще предложи кралски откуп за моя… — Лиана се поколеба. Един вътрешен глас й подсказа, че Жерве не бива да узнае, че Ранд е неин съпруг. — … за пленника.

Призовани от рога, хората на Гокур започнаха да пристигат един след друг. Лиана щеше да се пръсне от напрежение. Тя гледаше Ранд. Той — също, но погледът му й беше непознат. Каменното му лице не издаваше никакви чувства. Но със сигурност те не бяха от най-приятните.

Най-сетне Жерве заговори:

— Завържете ръцете му и поемете юздите. Връщаме се в Боа-Лонг!