Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (5)

Глава четвърта

Ранд притискаше своето малко момиче до гърдите си. Беше очаквал срамежлива усмивка или неуверен поздрав. Вместо това беше потопен в дълбините на нейната скръб. Дълго стояха и се прегръщаха. Той галеше напрегнатото й тяло, заоблените рамене. Целуваше охладените от вятъра коси.

— Тихо, хубавице! — шепнеше Ранд. — Моля те, не плачи!

Запътил се към поляната, Ранд беше изпитал чувство на вина. Беше се подчинил на порив, грешен в основата си. Но нейното състояние разпиля чувството за вина. Въпреки че беше обречен на господарката, Ранд не успяваше да се отскубне от приятното усещане.

Заповяда си да не пита повече. Това би означавало да признае забранени чувства. Вместо това, той милваше разплаканото момиче и потискаше огъня в слабините си.

След доста време риданията й отслабнаха. Тя го прегърна и зарови лице в наметалото му. Ранд обърна лицето й към своето, но то остана сковано. Волята му надделя. Остана само загледан в сребристите дълбини. Болката там беше толкова жива, толкова голяма, че сякаш юмрук блъсна гърдите му.

— Кажи ми какво става, хубавице?

Лиана поклати глава.

— Не мога!

Той подхвана една сълза и я попи с устни. Усети горчиво-соления вкус на скръбта.

— Ако трябва, бих пречупил сто копия, за да прогоня тъгата в очите ти!

Тя се усмихна вяло.

— Не съм фея от приказките. Не е необходимо да се убиват дракони заради мен.

— А от какво имаш нужда, Лиана?

— От приятел! — гласът й беше слаб. Сякаш й беше неприятно да признае тази човешка необходимост.

Той докосна с устни челото й. Вдъхна аромата й. Съвсем скоро щеше да бъде принуден да опорочи детското, невинното у нея.

— Аз ще бъда твой приятел, хубавице моя!

Тя се отдръпна от прегръдките му. Остана да ги свързва една дълга къдрица, обвита около пръстите му. Като посочи арфата, Лиана каза:

— Изпей ми нещо!

Ранд се усмихна.

— Бях готов да се бия, заради тебе!

Придърпа я да седне до каменния кръст. Взе инструмента в скута си. Дългите му, силни пръсти галеха струните. Изтръгваха сладостни звуци. Тоновете се издигнаха в хармония с пролетния бриз. Лиана почувства някаква странна интимност. Сякаш нотите галеха слуха й. Тя притисна колене към гърдите си.

Ранд пееше песен за несподелената любов. Като че я изпълняваше за първи път. Подобен на неговия глас Лиана не беше чувала друг път. Звънлив и чист, като дъжд, силен, като вятъра в скалите. Всяка дума беше молитва. Ритъмът допълваше ехото на ручея, падащ от скалите. Промиваше тъгата й подобно лечебен балсам. Бавната мелодия облъхваше чувствата й с топлина. Лиана седеше очарована. Неусетно прозвуча и последният акорд.

Едва когато вятърът охлади страните й, тя разбра, че отново плаче. Но това бяха сълзи на облекчение. Песента на Ранд беше изтръгнала острие от сърцето й.

Той я наблюдаваше спокойно. Тя преглътна.

— Как можеш да пееш така?

— Как, хубавице?

Лиана замълча. Чудеше се от къде да намери думи, за да опише вълшебството на таланта му.

— Като че ли… Сякаш душата ти е осенена от Всевишния!

Ранд се усмихна.

— Не от Всевишния, а от теб!

Не се докосваха, но Лиана усети погалване. „Мисля, че те обичам!“, беше подхвърлил той след нея. През всичките тези дни тя се питаше доколко е искрен. И дали заслужава чувствата му? Дали изпитваше същото към нея и сега или всичко е било мимолетно? Но онова, което забелязваше в зелените му очи, отново подсказваше тези думи.

Ранд остави арфата и се запъти към коня й.

— Нека да позная — каза той, като галеше копринената грива. — Откраднала си коня и си побягнала?

— Някои неща са ми позволени — отговори набързо тя.

Приближи се към него. Очите му забелязваха всичко. Дали не беше разбрал, че го е излъгала? Почувства се виновна, че го мами, но бързо се успокои. Този странстващ рицар никога нямаше да бъде приятел на госпожица дьо Боа-Лонг. Никой до сега не е бил.

Той прекара ръце по слабините на кобилата. Повдигна крака й. Изчисти тревата и разгледа подковата.

— Конят е добре подкован?

— Разбира се! — Лиана вирна глава. Тя не търпеше ленивци в конюшнята си. Уловила учудения му поглед, тя добави: — Ковачът е много взискателен. Хайде да се разходим! — Лиана го задърпа за ръката.

Ранд я последва, доволен, че се е успокоила. Косите й танцуваха подобно лунни лъчи в приказка. Когато тръгнаха един до друг, полите й се заплетоха в краката му. Това предизвика забравени тръпки в тялото му. Настъпващата пролет беше оцветила пейзажа в зелено и кафяво. Ранд се насили да гледа окастрените върби и тополи, които кимаха на вятъра.

— Винаги съм мислила, че това е тайната пътека на викингите — каза тя. Водеше го към хълма. — Когато бях дете, обичах тук да си играя на Хелкин и ловеца.

Ранд се усмихна. Тя говореше така, сякаш това време отдавна е преминало. Но в очите му тя все още беше дете.

— Кой е Хелкин?

— О, нима не знаеш гасконската легенда? Хелкин идва от ледените, северни земи. Носи на хората дяволски ужас — тя потръпна. Ранд си помисли, че Джъстин едва ли щеше да хареса такава страховита приказка. — Когато дивите птици проплакват над блатата, селяните казват, че Хелкин се носи през вековете. Представях си, че препускам с цял легион дяволи по петите му.

Ранд се усмихна.

— Би ли побягнала от него?

— Със сигурност не! — желязно упорство затегна прелестните й черти. — Бих си представила, че го прогонвам с гюлле, тежко тридесет килограма.

Ранд спря, прегърна я и извъртя очи.

— Не ми харесва увлечението ти по артилерията.

Лиана се намръщи и го побутна по гърдите.

— Без съмнение би предпочел да сведа глава над чекръка?

„Бих предпочел да си в прегръдките ми — помисли си той. — Близо до сърцето ми!“

— Не мога да определям с какво да се занимаваш. Така не се постъпва с приятел. Но бих предпочел да не се занимаваш с оръжия. Виждал съм какви поражения могат да предизвикат.

— Много добре, Ранд Гасконски — предизвика го тя. — А как би защитил замъка?

— С оръдията и лъковете на войниците.

— Рицарите? — тя изплю думата. — Те искат голяма отплата и ламтят за плячка — страните й пламнаха. Ранд разбра, че често е мислила върху това. — Рицарството е евтин спектакъл. То е параван, зад който се ограбват слабите.

— Само безскрупулните мъже постъпват така!

— Ризниците прикриват собственото им безсилие.

Прониза го неочаквана мисъл.

— Била ли си оскърбявана от рицар, Лиана? Откъде идва тази ненавист?

Тя сведе поглед.

— Всеки, усетил миризмата на изгорени градини, видял бебе, забучено на сабя, чул писъците на изнасилени жени, ще изпита ненавист към тях!

Ранд преглътна. Лиана беше французойка. Беше живяла с този ужас през целия си живот. Презираше всичко, в което той самият вярваше.

— Причисляваш ли и мен към тях?

Лиана погледна нагоре към очите му.

— Ти правиш ли такива неща?

— Не! Никога! Вярваш ли ми?

— Струва ми се, че ти наистина искаш да защитиш бедните и слабите. Но не можеш да постигнеш това с рицарството — опита се да смекчи обвинението, като го погали по страните. — Ти си от малкото мъже, Ранд, които не могат да бъдат съблазнени.

Заключението й предизвика у него чувство на вина. Задушаваше го всяка невярна дума, която й бе изрекъл. Невъзможно му беше да разреши дилемата. Чу се да пита:

— Какво е мнението ти за стрелците? — Господи, какъв разговор само!

— Те са сган — отговори тя. — Неконтролируема паплач!

— А какво ще кажеш за успеха им при Креси и Поатие?

Лиана го погледна смаяна.

— Точно така ли трябва да говори един французин? Да възхвалява победите на врага!

„Глупак — наруга се той. — Ако не си свиваш езика, тя скоро ще те разкрие!“

— Не възхвалявам победата, а начинът на нейното постигане. Колко редици от тях ще успеят да стрелят, докато се зареди едно оръдие?

— За разлика от гюллето, стрелите не могат да съборят каменен зид!

— Що за боец е този, принуден да търси врага сред дим?

— Не са много ефикасни тези, които могат да бъдат повалени от вятър и дъжд!

Нейната жар едновременно го очарова и обезпокои.

— Какъв смисъл има да се спори с жена? Вие мислите единствено за собственото си благополучие!

Лиана се нацупи. Но когато срещна погледа му, пълен с възхищение, се усмихна.

— Няма да успееш да ме промениш, господин рицарю! В много неща съм по-добра от теб! — тя се затича надолу по склона.

Той я последва, като се смееше. Дългите му крачки поглъщаха малките й стъпки. Умишлено не я достигаше. Искаше да го отведе до огромните брястове, старите тисове и гигантските букове. През разкъсаните от вятъра храсталаци проблясваше океана.

Цялото му внимание беше насочено към гъвкавото й тяло. Приведе се напред и я сграбчи през кръста. Лиана извика, а той я вдигна във въздуха. Двамата се строполиха сред бодливите треви. Ранд нежно я притисна към себе си. С една ръка вдигна дланите й нагоре. Другата се наслаждаваше на гладката й кожа. Лиана извика за пощада.

— Кой е по-бърз, хубавице?

Лиана сви устни. Отказваше да се предаде. Пръстите му я галеха настойчиво. Поглъщаха топлината на тялото й. Напредваха смело по шията й. Навлизаха сред косите й. Кожата й беше гладка, като слонова кост. Блестяща като перла. Ранд се чудеше дали усеща горещината на неговия копнеж. Дали разбираше колко близо беше той до предела на силите си? Всеки момент можеше да позволи на страстта да погълне и двамата!

Неканено го връхлетя чувство за вина. Той беше сгоден за друга! Но с Лиана всичките му клетви за благонравие, чистота и целомъдрие излитаха към небето.

Подвластен на собствените си чувства, докосването се превръщаше в търсеща милувка. Пръстите му изучаваха овала на лицето, на шията и раменете й. Искаха да запечатат формите на плътта й в душата му. От устните й се изтръгна стон.

— Кой е по-бърз, а? — попита отново той. Наложи си гласът му да прозвучи безгрижно. — Кой?

— Ти… О, ти — въздъхна тя.

Ранд освободи китките й, но продължаваше да я докосва замечтан. Привел лице над нейното, той изучаваше розовите облаци върху страните й и искрите в очите й.

— Няма нищо по-упойващо от спечелената битка — прошепна той.

— Ти не играеш честно — укори го тя, останала без дъх.

— Не се притеснявай, Лиана! Аз съм верен на рицарската си клетва! — вятърът повяваше храсталаците. По лицето й премина сянка, която замъгли сребристите й очи. Размърда се под него. Това изопна всеки нерв от напрегнатото му тяло. — Лиана… — копнежът беше направил гласа му дрезгав. — Не съм преставал да мисля за теб, откакто се срещнахме. Ти ме накара да забравя кой съм. Да забравя света около себе си — той докосна устни до пламналото й лице.

Лиана пое дълбоко дъх, а Ранд го отне с жадните си устни. Попи сладкия нектар. Той беше целувал и други жени, освен Джъстин. Но никоя до сега не беше успяла да обсеби душата му, както Лиана го беше направила.

Тя лежеше покорна, невинна, приемаща ласката. Устните й бяха като влажно кадифе. Имаха вкус на утринна роса и тайнственост. Тялото й криеше нещо. Ранд изгаряше по нея. Копнееше да разкрие нейната същност. Да разкъса слоевете на обвитата й в мъгла идентичност. Да ги разпилее, подобно листчета на маргаритка.

Това е лудост, мислеше той, докато сипеше целувки по лицето и косите й. Лудост беше да дойде на тази среща. Но как му се искаше да се отдаде на това чувство! Ръката му откри сладостната извивка на гърдите й. Той вдигна глава. В погледа й имаше неизречен въпрос. Устните й бяха запазили отпечатъка на любовта.

— По-добре е да се прибираме — промълви той неохотно.

— Защо? — попита тя тъжно.

— Защото ти си една весела хубавица, която се забавлява с пистолети. А аз съм странстващ рицар и дългът ме зове — докато й помагаше да стане, той се насилваше да говори безгрижно. — Майка ти не те ли е учила как да общуваш с непознати?

— Нямам родители. А и ти не си непознат!

Ранд долови болката й. Притисна я към гърдите си. Отново се възхити на дребната й, но силна фигурка.

— Не искам да те нараня, Лиана — прошепна той.

Тя погали гърдите му.

— Ти никога не си оскърбявал жена. Нали преди малко ми го призна?

Цялата му същност беше обхваната от копнеж. Това го накара отново да се почувства виновен. Не беше далеч мига, когато тя щеше да разбере кой е. Това щеше да унищожи доверието й към него.

Без желание се насочиха към мястото, където ги очакваха конете им. Ранд съзнаваше, че приятелството им щеше да продължи много малко. Само дни, ако не и часове. Показа й гнездо. В него имаше четири яйца, изпъстрени в кафяво. Тя му показа скалата, откъдето е минавал римският водопровод. С прашка му показа как се хвърля камък на петдесет метра разстояние.

Ранд се намръщи на импровизираното оръдие. Прегърна я и каза:

— Ти си невъзможна!

— Просто съм практична.

— Красива си!

— Бих искал да се възхитиш повече на умението ми да се оправям с оръжията!

Той се разсмя.

— Всички ли в Боа-Лонг са кръвожадни като тебе?

— Някои са и по-лоши — отговори тя простичко, като се обърна.

Дали не говореше за господарката си? Докато я гледаше да отвързва коня си, гърлото му се стегна загрижено. Прегърна я през раменете и попита:

— Ще те накаже ли господарката ти, че си взела коня?

— Разбира се, че не! — лицето й пламна.

Успокоен, той я целуна.

— Ще се върнеш ли? — попита тихо тя.

Ранд преглътна.

— Не знам…

— Не са ли планирани пътуванията ти?

— Моите планове… са неопределени.

Тя кимна разбиращо.

— Когато мога, ще идвам тук следобед. В часа, когато излитат бекасините.

Ранд я притисна към себе си и обсеби устните й. Искаше му се светът около тях да изчезне. Да останат сами.

Когато стигна Йо, той знаеше, че вече няма да се завърне при кръста на Катбер. Егоистичното му щастие не заслужаваше нейното страдание, когато научи истината.

Запъти се към скалите. Усамоти се сред пукнатините, станали свидетели на множество нападения. Искаше му се да изкорени мечтите от сърцето си. Да ги захвърли в океана. Да бъде същия, както преди да срещне Лиана. Тя го направи прекалено човечен, прекалено чувствителен. Когато дойдеше време да воюва за Боа-Лонг и съпругата си, тези качества щяха да му пречат.

Върна се в селището. Влезе в кръчмата и откри Джак Кейд. Той се беше съгласил да бъде негов пратеник. Страните му бяха яркочервени. Явно беше прекалил с нормандското ябълково вино. Джак вдигна дървена халба.

— За господаря ми от Лонгууд!

Ранд кимна отегчено.

— Утре!

 

 

Обгърната в тежки завивки, Лиана сънуваше. В съня й се яви Лазар — високомерният й съпруг. Стоеше в сенките край леглото. Присъствието му беше мрачно и нежелано. Неочаквано пристъпи към нея. Златни слънчеви лъчи осветиха фигурата. Това не беше Лазар, а Ранд! Ръцете му бяха разтворени за подканваща прегръдка. Тя пристъпи към него. Усети аромата на слънце и море, който излъчваше тялото му.

Образът му постепенно избледня. Това я изтръгна от съня. Захвърли я в студената, сива реалност на утрото.

Нещо я беше събудило? Навън се носеха викове. Лиана скочи от леглото. Загърна се плътно с чаршафа и се приближи до прозореца.

Часовият сочеше към моста през реката.

Лиана съзря конника. Краката й се вледениха. Ужасът запълзя към мозъка й. Пътникът носеше наметало, украсено с емблемата на английския крал.

Гърлото й се сви. Преглътна няколко пъти, преди да открие гласа си.

— Бони! Ела бързо тук!

Минутите се проточваха мързеливо, преди да се появи прислужницата. В косите й бяха сплетени множество сламки. Била е с Роланд, досети се Лиана. Сънената, самодоволна усмивка на Бони, потвърди подозренията й.

— Честна дума, прекаляваш — сряза я Лиана. — Длъжна си да спиш в моята гардеробна. Ако не през цялата нощ, то поне… — лицето й пламна. Раздразнена, Лиана отмести поглед.

Усмивката на Бони стана по-широка.

— Цяла нощ не мога, господарке! Но след това… — тя се протегна самодоволно. — Толкова е хубаво да спиш в прегръдките на мъж, нали знаете?

Лиана не знаеше. Този факт я ядоса още повече.

— В бъдеще да си тук до първи петли!

— Да, господарке — съгласи се Бони. — Какво ще обичаш?

Лиана се приближи до прозореца. Конникът вече беше в двора. Водеха коня му към конюшнята. Бони погледна навън и се отдръпна като опарена. Вече се беше разсънила.

— Света Дево, това е английският лорд! — възкликна тя.

— Не е той, а негов пратеник.

— Жерве игра на дама до малките часове, но ще го събудя. След като съпругът ти е в Париж, той трябва да приеме посланието.

— Да не си посмяла да го будиш! Сама ще се справя с човека на Лонгууд.

Бони затърси гребена.

— Остави косата ми — нареди Лиана. — Ще я покрия с шапка и воал. Изобщо не ми е приятно, че ще се срещна с този английски дръвник.

Надянала най-красивата си рокля и най-презрителната си усмивка, тя слезе в салона. Пратеникът надигаше огромна кана с вино. Като я видя, долната му челюст увисна глупаво.

Лиана изгледа демонстративно чорлавата му, рижа коса и попита:

— Каква работа имаш тук?

— Казвам се Джак Кейд. Нося съобщение за госпожица дьо Боа-Лонг — грубият му френски раздразни слуха й.

— Аз съм — отговори тя на английски. Този език й горчеше на езика, но вуйчо й я беше принудил да го научи.

Джак й подаде пергамент с восъчен печат. Лиана забеляза, че на дясната му ръка липсваха три пръста. Инвалид, присмя му се тя мислено. Как ли изглеждаше господарят му?

Печатът носеше омразния леопард. Лиана ожесточено го разчупи и хвърли поглед върху написаното. Галантните изрази на дългото послание не можеха да смекчат омразната прокламация. Крал Хенри, суверен на Англия и Франция, й заповядваше да приеме Енжеранд Фицмарк, заедно с десет хиляди златни крони.

Сумата я замая и тя вдигна поглед. Тъкмо влизаше Бони, понесла чаши със загрято вино. Пратеникът я зяпаше, та чак очите му щяха да изскочат от възхищение. За неудоволствие на Лиана, прислужничката й прие почитанията. С изящна грациозност му поднесе виното.

Ядосана, Лиана каза:

— Отмести се настрана, Бони! Искам той да види точно какво мисля за неговото послание! — тя накъса пергамента на малки парченца, разпиля ги по пода и ги затъпка яростно. — Твоят крал е натрапник. Отхвърлям неговия указ! Не приемам безгръбначния лакей, за когото иска да ме омъжи! Заблуждава се, ако мисли, че ще го направи по-приемлив с тази оскъдна рента… — в гнева си, тя имаше вид на древна богиня на войната. Воалът й се вихреше. Сребристият й поглед режеше като бръснач. — Предай на господаря си, че може да си грабне омразната мърша и да се измита обратно!

Човекът, почервенял заекна:

— Но… господарке…

— Няма да се омъжа за този английски богохулник, та ако ще и небето да се срути! — тя се изсмя дрезгаво. — И да не си въобразява, че ще си помисля още веднъж. Вече съм омъжена! Съпругът ми се казва Лазар Мондрагон.

Това довърши Кейд. Той грабна втория бокал и го пресуши.

— Ти си омъжена?

Лиана кимна.

— Мога да ти дам и копие от брачния договор — измъкна документа от гънките на роклята си и го затика под носа на Кейд. Не успя да потисне самодоволната си усмивка. След като се справеше с този омразен англичанин, можеше да се заеме и с Лазар. — Нито господарят ти, нито крал Хенри могат да направят нещо. Това е клетва, изречена пред Бога. А сега си върви! Колкото по-бързо ти и твоят надут богохулник се изметете от нашия бряг, толкова по-добре!

С отсечени движения той пъхна документа в джоба си. Хвърли последен сластен поглед към Бони, допи виното и напусна салона.

— Беше прекалено сурова към бедния човечец — отбеляза Бони, като гледаше след него. — Та той е само пратеник!

— Но е англичанин!

Лиана беше раздразнена. Затича се към оръжейната. Намъкна широка роба. Изкачи се на назъбения парапет на крепостната стена. Новото оръдие, с въртящите се дула, беше достатъчно малко. Можеше да се използва от един човек. Лиана го зареди с едно гюлле и постави заряд в патронника. Запали парче кълчища. Изчака, докато англичанина излезе през портата и прекоси моста. Насочи дулото доста далеч от него. Искаше само да демонстрира силата на своята крепост.

Зарядът припука. Гюллето прехвърча високо над конника. Заби се сред далечните дървета, без да предизвика щети. Конят се изправи на задните си крака. Кейд го пришпори и изчезна надолу по пътя.

Изстрелът предизвика суматоха из двора. Запрепъваха се кокошки. Заквичаха прасета. Появи се и Жерве, загърнат в набързо грабнат халат. Лицето му пламтеше, а той самият размахваше юмрук.

Лиана не се разтревожи. Подобно силно вино я беше завладяло чувство на тържествуващ триумф. Колко хубаво беше да излееш яда си, дори и над безобиден пратеник? Съжаляваше, че не се беше срещнала с неговия господар. Копнееше да види унижен този натрапник. Да се въргаля в тресавището на собственото си унижение. Англичанин, победен от французойка!

Жерве крещеше нещо, но Лиана не го чуваше. Превита на две тя се смееше, смееше!

 

 

Когато „Тоазон д’ор“ се отдалечи от бреговете на Йо, сива мъгла обвиваше кораба. Беше се насочил към Льо Кротоа — укреплението на херцога на Бургундия. Ранд стоеше край парапета. Студът пронизваше костите му. Почти не чуваше подвикванията на екипажа. Мислеше за Лиана. Името й се въртеше из съзнанието му, подобно мелодичен рефрен. След като беше видял брачния договор на госпожица дьо Боа-Лонг, едва беше устоял на изкушението да не я потърси. Но за какво? Той се намръщи. Ръцете му се вкопчиха в парапета. Сега не беше по-свободен от сутринта, когато беше изпратил Джак в крепостта. Крал Хенри имаше нужда от този пристан. Ранд беше длъжен да му го осигури. Ако не чрез брак, то със сила. Може би Жан Безстрашният щеше да му предложи някакво разрешение? Надяваше се, че за това го беше поканил тайно в своето укрепление.

— Извикай веднага Кейд при мене — нареди той на минаващия Саймън.

Джак се приближи, като се крепеше старателно за парапета.

— Моля те, господарю, не сега!

Ранд се намръщи.

— Както изглежда, ако отлагаме още, ще се наложи да разговарям с труп.

Джак жадно поемаше въздух. Отпусна се на едно кресло. Посегна да вземе мяха, пълен с вино. Ранд го отдръпна.

— Пиян съм от сутринта. Сега ме хвана и морската болест.

Ранд измъкна прашката на Лиана. С нея тя му беше показвала как се мята камък на дълго разстояние. Повтори движенията й, прицелен някъде в морето.

— Говори, Джак! Как изглежда господарката?

— Красива е — смотолеви той пиянски. — Косата й е като пламък… Гърдите й са като крем… Господи, тя запрати гюлле по мен!

— Госпожицата?

Джак примигна.

— Да, тя самата! Описах ти прислужницата. Казва се Бони. Това означава „добро“. Обзалагам се, че наистина е добра.

Търпението на Ранд се изчерпа.

— Искам да чуя за господарката!

Джак подхлъцна.

— Е, добре… Тя е… студена, господарю — той се нацупи. — Студена, като подпора на базилика.

Неканено, но добре дошло, се появи облекчението у Ранд. Слава богу, че вече беше омъжена!

— А как изглежда?

Корабът се наклони силно. Джак затвори очи и започна да трепери.

— Прилича на… базилика.

— Джак!

— Господарю, какво разбирам аз от благороднички? — оръженосецът отвори очи. — Тя ме гледаше с презрение. Беше обвита във воали.

Ранд разбра, че няма да стигне далече с въпросите си. Но зададе следващия:

— Какво каза?

— Нарече те богохулник. Какво, по дяволите, е това?

— Предполагам, че е прякор на англичанин, измислен от французите. Сигурно напомнят за нашия навик да обвиняваме Господ за неудачите си.

— Да, но по отношение на тебе, греши. Ти никога не си споменавал Господ без причина. Аз го правя и за двама ни.

Ранд запрати друг камък в морето. Той се плъзна по сивите издатини. Една разпенена вълна го погълна.

— Какво друго каза?

— Каза, че няма да се омъжи за тебе, дори и да се срути небето — Джак го гледаше озадачен, но не попита за странното оръжие.

Към тях се присъедини Робърт Батсфорд.

— Предизвикателството й е впечатляващо — отбеляза той. — Малко мъже, да не говорим за жените, биха дръзнали да отхвърлят кралски указ. Бъдещата ти съпруга явно е много смела!

Джак изсумтя.

— Има такава дяволска прислужничка!

Ядосан, Ранд го изгледа кръвнишки. Самият той беше направен на глупак от жена. Тя беше осуетила рицарския му дълг.

— О, тя е жена, но не моя. Омъжила се е за някакъв французин, Мондрагон.

— Господи, тя е луда!

— При условие, че не съм я видял, не мога да твърдя това.

Батсфорд подсвирна.

— Омъжена! Започвам да изпитвам уважение към нея. Сега какво ще правим?

На хоризонта, през мъглата, се забелязаха четирите кръгли кули на Льо Кротоа.

— С херцога на Бургундия ще намерим някакво разрешение — отговори Ранд.