Глен Кук
Мрачни времена (9)

8

С изключение на три скрити врати, всички входове към квартирата на Отряда са зазидани. По същия начин са зазидани и всички прозорци под третия етаж. Алеите и покритите проходи сега са лабиринт от смъртоносни капани. Трите използваеми входа се достигат само с изкачване по стълби, подложени по цялото си протежение на обстрел. Там, където успяхме, сме ги обезопасили срещу огън.

За Черния отряд няма бездействие по време на обсада. Дори и Едноокия работи. Когато успея да го намеря.

Всеки непрекъснато е твърде зает и прекалено уморен, че да размишлява върху нашето положение.

След като влязох през таен вход, известен само на братята от Старата банда, на гарваните и прилепите, на сенките, на наблюдателите на Нюен Бао надолу по улицата и на всеки Нар, когото го е грижа да следи от кулата на северната порта, аз се повлякох надолу по стълбището, етаж след етаж. Стигнах мазе, където Кофата дремеше до самотна свещичка с треперлив пламък. Колкото и да пазех тишина, той поотвори клепач. Не си направи труда да се заяде. Разнебитен, изкорубен шкаф беше подпрян на стената зад него, а вратата му висеше на една повредена панта. Дръпнах я леко и се промъкнах вътре.

Всеки враг, стигнал мазето, щеше да завари в шкафа отчайващо мижав запас от храна.

От шкафа тръгва тунел. Тунелът съединява всички наши сгради. Могаба и останалите заинтересовани биха го очаквали от нас. Ако проникнат в мазетата ни, малко труд щеше да им разкрие онова, което се надяваха да намерят.

Би трябвало да останат доволни.

Тунелът влизаше в друго мазе. Там сред гръмовна шумотевица и воня като в меча бърлога спяха неколцина мъже. Придвижвах се бавно, докато не ме познаха.

Ако бях натрапник, нямаше да съм първият, така и незавърнал се от подземния свят.

И влязох в истинското тайно скривалище. Новият Стормгард бе издигнат върху стария Джайкур. Не бяха положили кой знае какви усилия да разрушат стария град. Много от предишните здания бяха в отлично състояние.

Притежаваме умопомрачителен лабиринт, изкопан там, където на никого не би му хрумнало да погледне. Той мъничко се разраства с всяка торба пръст, качена на стената или поела към някой от другите ни проекти. Но бърлогата не е уютна. Силна воля е нужна, за да слезеш в тези тъмни влажни подмоли, където въздухът сякаш е застинал, свещите никога не засияват ярко и не е изключено някоя сянка да дебне, стаила пищяща смърт.

А аз се страхувам, че могат да ме погребат жив.

И с натрупания опит не става по-леко.

Хагоп и Мускуса, Гоблин, Едноокия и аз сме го преживявали и преди, в Равнината на страха, където около пет хиляди години живяхме като язовци в земята.

— Клетус, къде е Гоблин? — Клетус е единият от тримата братя, които ни служат като инженери и майстори артилеристи.

— Зад ъгъла. В следващата килия.

Клетус, Лофтус и Лонжинус са гении. Измислиха как да всмукват свеж въздух през комините на съществуващите постройки отгоре. После той минава през дълбоки тунели, изпълва бавно целия лабиринт и отново е отвеждан нагоре по други комини. Елементарно инженерство, но на мен ми приличаше на магия. Течението на въздух, който става за дишане — макар да е бавно, а въздухът никога да не е чист — ни върши доста добра работа.

Но с нищо не намалява влагата и вонята.

Намерих Гоблин. Светеше със свещ на Лонжинус, докато последният мажеше с мокър хоросан прясно почистения каменен зид на нивото на очите си.

— Какво има, Гоблин?

— Там горе вали зверски, а?

— Боговете са отмъкнали отнякъде река и я изливат тук. Защо?

— Тука долу имаме хиляда теча.

— Голям ли е проблемът?

— По-нататък може и да стане. Нямаме отводнителни канали. По-надолу не можем да слезем, освен ако не зарежем тунел Дванайсет.

— На мен ми звучи като инженерен проблем.

— Такъв е — потвърди Лонжинус, докато заглаждаше хоросана. — И Клет го очакваше. От самото начало сме водонепроницаеми. Бедата е, че нямаш понятие как се справяш, докато не се извали наистина гаден дъжд. Късметлии сме, че не е чак от тия, дето падат през дъждовния сезон. Три дни такъв дъжд, и ще ни удави.

— Все още ми звучи като инженерен проблем. Вие можете да се справите, нали?

Лонжинус сви рамене.

— Ще поработим върху него. Само това ни е по силите, Мъргън.

Не задълба. Все едно ми каза — всеки да се тревожи за своите си работи.

— Затова ли ме извика? — струваше ми се малко неоправдано, дори и за Гоблин.

— Не само. Лонго, ти нищо не чуваш. — Докато произнасяше това, мъжът с лице на жабок направи сложен жест с три пръста на лявата си ръка. По тях бегло просветна слабо сияние. Лонжинус продължи да работи, все едно беше глух.

— Толкова ли е важно, че трябваше да го изключиш?

— Той е приказлив. Не го прави със зла умисъл, но каквото чуе, го повтаря.

— И докато го разказва, го разкрасява. Знам. Добре, казвай.

— Нещо се е случило с Господаря на сенките. Променил се е. Ние с Едноокия се уверихме едва преди час, но мислим, че е от доста време. Само че той ни пречеше да го забележим.

— Какво?

Гоблин се наведе още по-ниско, все едно Лонжинус все пак можеше да подслуша.

— Той е много по-добре, Мъргън. Почти е оздравял. Ще си стъпи на краката и тогава ще ни нарита и с двата едновременно. Освен това решихме, че крие промяната повече от приятелчето си Дългата сянка, отколкото от нас. От нас не го е страх чак толкова.

При спомена за странното оживление, настанало в равнината наоколо, се вцепених.

— Ох, мамка му!

— Какво?

— Той ще дойде тази вечер. Много скоро. Когато слязох, те заемаха позиции. Помислих, че е обичайното… По-добре да обявим тревога!

Хукнах, колкото ми крака държат, като съобщавах за тревогата на всеки изпречил се пред очите ми.