Глен Кук
Мрачни времена (46)

45

Хриптящия едва успя да се изкачи на стената. Там пет минути киха и хъхри, преди да проговори. Нямаше си работа това старче, да служи на тия години. Трябваше да си живее някъде на гърба на внуците. Но също като всички нас и той си нямаше нищо и никого извън Отряда. Щеше да умре под знамето с черепа. Под онова, което в днешно време минаваше за знаме.

Тъжна работа. Жалка даже.

Хриптящия беше ненормално явление. Обикновено животът на наемника е груб и кратък — болката, страхът и нещастието се прекъсват само понякога от мимолетен миг на удоволствие. Онова, което крепи разсъдъка ти, е крепката дружба на твоите братя. В този отряд.

В по-дребните банди… Но те не са Черния отряд.

— По-добре си почини няколко часа — казах му.

Той поклати глава. Щеше да прави каквото може дотогава, докато вече нищо не може да прави.

— Лейтенантът Нар, Синдаве. Праща ти поздрави. Каза, че тази вечер е добре да сме нащрек.

— Спомена ли защо?

— Намекна, един вид… че Могаба може да пробва… някакъв голям номер… като се стъмни.

Могаба вечно пробваше големи номера. Тъкача на сенки трябваше да го остави да се нахъса. Едно нападение в повече в неподходящ момент, и Могаба щеше лично да разбере защо наричат Тъкача на сенки Господар на сенките.

Хриптящия каза нещо на родния си език. Само Едноокия го разбра. Прозвуча като въпрос. В отговор Едноокия смънка няколко срички, които се чуха като щракания. Реших, че старецът е попитал дали може да говорим пред мъжете Нюен Бао, и Едноокия му даде позволение.

— Синдаве каза да ви предам, че слуховете за голямата битка вероятно са верни — продължи Хриптящия.

— Хора, длъжници сме на Синдаве — рекох. — Това ми звучи все едно ни е казал, че вече няма да подкрепя стопроцентово Могаба.

Тай Дей и чичо Дой попиваха разговора ни като Нюен Бао сюнгери.

Напрежението се трупаше часове наред. Без да има никакви реални доказателства ни се струваше, че тази нощ ще е решаваща. Повечето мъже се тревожеха, че Могаба пак ще спретне някоя мръсотия. Не очаквахме скоро неприятности от Господаря на сенките.

Не изпусках хълмовете от око.

— Ето! — изстреля Едноокия, който споделяше очакванията ми. Розовото сияние проблесна. Светкавици запращяха около чудноват конник.

— Тя се върна — обади се някой. — Къде е другият?

Не видях веднага Създателя на вдовици.

Равнината изпадна в паника. Привидението беше заварило неподготвени разпръснатите лагери на сенчестите. Сержантите закрещяха заповеди. Вестоносци запрепускаха. Войниците се блъскаха един в друг.

— Ето го! — провикна се Кофата.

— Кой?

— Създателя на вдовици — посочи той. — Стареца. — Фигурата на Създателя на вдовици засия сред хълмовете, огромна като живота.

Гоблин ме сграбчи за лакета. Не зная откъде се взе.

— Виж там — той посочи главния лагер на сенчестите. Не виждахме самия лагер, но бледно, болезнено сияние се издигаше над мястото, където той приблизително се намираше. То постоянно се усилваше.

— На Тъкача му се играе — отбелязах.

— Да. Праща нещо голямо.

— Голямо какво? Трябва ли да се скатаем?

— Чакай и ще видиш.

Зачаках. И видях. Ужасно кълбо от зелен огън полетя към хълмовете и падна близо до мястото, където Отнемащия живот се появи за пръв път. Разхвърча се пръст. Камъните горяха. И всичко това напразно. Отнемащия живот отдавна я нямаше там.

— Не улучи.

— Ама че прицел!

— Отнемащия живот не игра честно. Не остана неподвижна.

— Тъп избор на средства от негова страна — ухили се Едноокия. — Не можеш да очакваш някой да седи и да те чака.

— Може би само това му е по силите. Напоследък не е читав.

Измъкнах се настрани. Само след малко Гоблин и Едноокия щяха да се счепкат.

Суматохата в равнината стана още по-голяма. Южняците бяха по-потресени, отколкото трябваше. Онова, което схващах от виковете им, предполагаше, че ги бяха нападнали тъкмо когато сами започваха нещо и заради безредието бяха практически неспособни да се защитят. Дочух приглушено да се споменава и Кина.

Отнемащия живот, която напомняше на тази богиня на покварата, изчезна. Може би загуби интерес. Не се появи повторно. Тъкача на сенки стовари върху хълмовете всичките магии, които успя да стъкне, но освен дето подпали няколко храсталака, друго очевидно не постигна.

Лисицата беше в курника. Южняците се пръснаха насам-натам и паниката им подхранваше паниката на другите. Когато няколко от тях се приближаваха, моите хора на свой ред ги обстрелваха.

— Постоянно ругаят, че краката им се мокрели. — И това бях чул. Нямаше никакъв смисъл.

— Мамка му!

Не знам кой го каза, но бях толкова съгласен, че нямаше накъде повече.

Десетки бляскави бели огнени кълба избухнаха точно над главния лагер на сенчестите и разсеяха напълно мрака. Като че бяха повече от полза на враговете на Господаря на сенките, отколкото на самия злодей.

Надигна се мощен рев.

Чичо Дой изчезна. Беше до мен, в следващия миг се превърна в сянка, тичаща по улицата долу, а после се изгуби.

— Този път съм убеден, че е Господарката — каза ми Едноокия.

Тонът му ме разтревожи.

— Но какво?

— Но другият не е Капитана.

Създателя на вдовици се беше показал за няма и минута.

— Кажи ми, че не е вярно — измърморих.

— Кое?

— Че имаме два чифта, и всеки е само половината от истинския.

Един гарван наблизо се изкиска.

— Каква магия би могла да го постигне? Да ги разцепи на две? — попитах.

— Ще ми се да можех да ти кажа нещо, което искаш да чуеш, хлапе. Но имам гадното чувство, че стават някакви работи, за които не щем и да знаем.