Глен Кук
Мрачни времена (23)

22

Лайняната буря започна. Всички се трудихме здраво, за да върнем поне част от нея обратно към южняците. Илюзорните двойници също изглеждаха дейни. Странно, как си скиторят наоколо и нищо им няма.

— Едноок! Гоблин! — креснах. — Къде сте бе, пишкоглавци? Какво става там, мътните да го вземат? — Видях как една немощна стрела прониза един Мъргън на десетина метра от мен. — Какво е това смахнато сияние? — Каквото и да беше, внушаваше ми чувството, че работата може да стане и по-лоша, отколкото вече изглеждаше.

Не получих никакъв отговор от любимите си магьосници.

— Червенокос, метни навън светещо кълбо, да видим какво се промъква наоколо. — Допреди малко вече недотам любимите ми магьосници осигуряваха осветлението по места. — Кофа! Къде са се дянали Гоблин и Едноокия, по дяволите? — Преди десет минути под краката ми имаше цели три чифта от тия и всичките се дърлеха. Сега ги нямаше никакви, а долу сенчестите бяха по-тихи и от мишки.

Червенокосия кресна на Лофтус и Клетус. Една от машините им изтътна. Пламтящо кълбо се издигна в дъга и изхвърча навън — единствената му цел беше да разкрие какво прави врагът в мрака.

Блясъка изчурулика:

— Видях ги да слизат надолу по стълбите.

Смотаняци.

— Защо? — Със сигурност не му беше времето за разходки.

— Ами… Отидоха да говорят с Пирмхи и някои от Конната бригада.

Тръснах глава. Бих ги удушил собственоръчно. В разгара на проклетата битка…

Огнените кълба разкриха, че сенчестите са се оттеглили от стената. Щяхме само да хабим стрелите. Южняците нагласяха машини, способни да хвърлят куки на рояци. Тъп начин да се бориш със стена, висока осемдесет стъпки и с покачени на нея войници ветерани, но щом искаха да играем така, щяхме да им угодим. Бях сигурен, че колкото и въжета да метнат, можем да ги срежем или хвърлим, преди да успеят да се изкатерят толкова високо, а после, с дробове, готови да сдадат, и ръце, толкова натежали, че не могат да ги вдигнат, да се заемем да защитаваме позицията си, докато други, също толкова тъпи типове, лазят нагоре по същата стена, помъкнали по половин тон снаряжение на човек.

— Гоблин!

По дяволите, исках да разбера що за сияние е онова там.

Сенчестите не тръгнаха да катерят стената. Нападнаха от земните насипи. Не беше изненадващо. Строяха ги от самото начало. Това беше основна практика при обсада и се прилагаше откак свят светува, и е една от причините умничките съвременни принцове да строят крепостите си върху чукари, носове или острови. Естествено, обсаждащият преминава последните десетина стъпки по мост, който може да бутне назад, ако срещне опасна контраатака.

Огненото кълбо се разби долу, на около четиристотин метра оттук, но продължи да осветява околността, докато южняците го затрупаха с пясък, първоначално предназначен за гасене на запалителни снаряди, ако използваме такива.

— Едноок! Ще ти изям сбръчканите топки на закуска! Клетус, продължавай да ги замеряш с огнени кълба — изръмжах. — Кой е дежурният куриер? Крак? Бягай да намериш Гоблин и Едноокия… Няма значение. — Единият от тия малоумни завързаци взе, че се появи.

— Викали сте ме, господарю? — попита Едноокия.

— Трезвен ли си? Готов ли си най-накрая да се заловиш за работа?

Той се втренчи в гадната светлина в другия край на града — не се наложи да му давам наставления.

— Какво е това? — попитах го. Сиянието сега изглеждаше още по-зловещо.

Едноокия вдигна ръка.

— Хлапе, защо не се възползваш от тази дадена от боговете възможност да упражниш най-неошлайфаната си дарба?

— Какво?

— Търпението, пишкоглавецо!

Мъглата, или вдигнатият прах, започна да се сгъстява. Светлината засия по-ярко. Нито едно от двете не укрепи увереността ми.

— Говори ми, старче. Не му е времето да ми излизаш с твоите номера.

— Мъглата всъщност не е мъгла, Мъргън. Тя отразява светлината. Тя поражда тази светлина. — А мъглата и светлината прииждаха към града.

— Дивотии! Вижда се, че в лагера им гори лампа.

— Това е нещо друго. Две неща се случват едновременно, Мъргън.

— Три са, малоумнико. — Довтасалият Гоблин лъхаше на бира. Вероятно всичко вървеше чудесно в тайната пивоварна, уговорките с кавалерията бяха сигурни и затова двамата с Едноокия можеха да отделят малко време и за да помогнат на Черния отряд да защити Деджагор.

Небесата да са им на помощ, ако Могаба открие за какво използват зърното, уж заделено за конете. Не се сещам за молитва, която би могла да им отърве задниците тогава — нито пък щях да отправя такава.

— Какво? — кресна Едноокия. — Мъргън, този човек е ходеща провокация.

— Гледай, дръвнико — озъби му се Гоблин. — Вече се случва.

Едноокия ахна и изведнъж се слиса, а после се и стресна. Нали си бях невежа в тъмните изкуства, на мен ми трябваше повече време, за да загрея.

Сред сияещия облак прах се виеха сенки — тънки, почти невидими, но нещо трепкаше напред-назад сред тях. Сетих се едновременно и за кросно на стан, и за паяци. Паяжина или мрежа, не се знае — но сред сияйния прах се оформяше нещо.

Неслучайно го наричаха Тъкача на сенки.

Блещукащият облак се разрастваше и ставаше все по-ярък, а с него се разрастваше и мрежата.

— Мамка му — измърмори Гоблин. — Ами сега какво ще правим?

— Точно онова, което се опитвам да изтръгна от вас от пет минути насам, смешници такива! — ревнах.

— Е-е…!

— Ако нищо не можете да направите, поне обърнете малко внимание насам! — провикна се Кофата. — Мъргън, тия глупаци са нахвърляли толкова много въжета, че не можем… Мамка му! — Още един порой от куки се изля върху нас. След миг по опънатите въжетата пролича, че някакъв кретен се опитва да се катери по тях.

Толкова за убеждението ми, че южняците нямат шанс да изкатерят моята стена.

Момчетата се трудеха здраво с ножове, мечове и брадви. Въображаемите хора стояха наоколо със свиреп вид. Чух как някакъв мъж се оплаква, че ако имал поне малко мозък, щял да си наточи ножовете.

— Ако си държеше патката в гащите, щеше да имаш време да си ги наточиш! — напомни му Червенокосия.

Някои джайкурски жени, естествено и неизбежно, се мъчеха да оцелеят, както могат.

На свой ред и аз сечах въжета, но постоянно се обръщах да гледам светлината и паяжините, които се оформяха вътре в нея.

Гоблин нададе вой — една стрела, едва долетяла до нас, го беше одраскала. Раната на бузата му беше най-обикновена. Когато стигнат горе, стрелите летят много слабо. Но той беше вбесен, защото съдбата изобщо беше дръзнала да му покаже присмехулен жест.

Заподрипва с танцова стъпка. Могъщи слова капеха от устата му в пастелни цветове. Размаха ръце. Устата му се запени. Подскачаше нагоре-надолу, пищеше и пляскаше с ръце.

Всичките му двойници вършеха същото. Представлението си го биваше.

По всяка вероятност гимнастиката и крясъците нямаха нищо общо с постигнатите накрая резултати, но аз нямам нищо против зрелищата, стига да вършат работа. Знахаря беше прав. Зрелищата са най-важната част от играта.

Всичко конопено на триста метра разстояние наоколо избухна в пламъци. Това бе щастие там, където връзката ни с нападателите беше сериозна, но надали би изтръгнала викове на радост от някой друг. Временните укрепления започнаха да се разпадат. Артилерията ни пламна и притихна. Много въже беше влязло в работа там. Едни ползваха въжета за колани, други носеха въжени сандали. Конопът се среща навсякъде. Някои глупаци като Едноокия дори го пушат.

— Проклет да си, Гоблин, ще ти накълцам гъза на котешка храна! — ревна Клетус. Останалите си вдигнахме гащите и започнахме да се забавляваме, като хвърляхме отломъци от зидария, изровени от собствените ни мазета, по псуващите преплетени крайници, гърчещи се в подножието на стената.

Едноокия не обръщаше никакво внимание на всичко това, макар че отдели време да се усмихне самодоволно, докато оглеждаше страничните поражения, посрамили Гоблин. После се вторачи в сиянието, издигащо се над вражеския лагер. И започна да заеква.

— Хайде, лайноглавецо! — изръмжах. — От векове си играеш с тия неща! Какво имаме тук? — Не, че исках да знам. Тази паяжина от сенки, изтъкавани в светлината, сега можеше да бъде видяна от всички, освен от слепите.

— Може да ни се наложи да слезем в мазето — предложи Едноокия. — Едно ти обещавам. Ние двамата с дребосъка няма да се забъркваме в това нещо. На бас, че дори и Дългата сянка щеше да се уплаши, ако беше тук да го види. Човекът е вложил много труд в подготовката му. Много скоро тук ще стане твърде нездравословно.

Без да хаби никакво време за проучване, Гоблин се съгласи:

— Ако запечатаме вратите и използваме белите свещи, можем да издържим до изгрев-слънце.

— Значи това е някаква магия със сенки?

— Някаква — потвърди Гоблин. — Не ме карай да се взирам в нея толкова, че да й привлека вниманието.

— Ти да се подложиш на някакъв риск, Боже опази! Някой от вас двамата може ли да даде по-практично предложение?

— По-практично? — изломоти Едноокия.

— Тука водим битка.

— Можем да си подадем оставката — обади се Гоблин. — Или да се предадем. Или да им предложим да си сменим местата.

— Можем да преподнесем малко човешко жертвоприношение на някой от кръвожадните богове на Смотаняка и Идиота.

— Знаеш ли с какво най-много ми липсва Знахаря, Мъргън?

— Сигурен съм, че ще ми го кажеш, независимо дали аз искам да го чуя.

— Ама си прям, да му се не види! Липсва ми чувството му за хумор.

— Чакай малко. Чувството му за хумор? Ти занасяш ли се с мен или какво? Какво чувство за хумор? Тоя човек…

— Той знаеше, че никой от нас няма да се измъкне жив от този живот, Мъргън. Никога не се е вземал напълно насериозно.

— За човека, който беше Старецът ли говорим? За Знахаря? Летописец на Отряда и главен намествач на кокали в свободното си време? Та, той бил смешник, така ли?

Докато се дърлехме, останалият свят си гледаше работата. Което означаваше, че положението ни се влошаваше с всяка минута. Човешка слабост, стара като света — да се карате, докато до вас къщата ви гори.

— Господа, вие си спорете, щом искате — намеси се Едноокия. — Аз ще поканя момчетата долу да ги черпя една бира и да хвърлим едни карти. — И той посочи надолу с кривия си черен пръст.

Блещукащият прах с жестоката паяжина вътре в него започна да се спуска над града. Можеше да се разрасне достатъчно, че да впримчи в нея всички ни.

Възцари се огромно безмълвие.

Вътре в града и извън него, приятели и врагове, хора от десетина раси и религии се бяха втренчили до един в паяжината от сенки.

Тъкача на сенки, разбира се, бе напълно погълнат от създаването на своето смъртоносно творение.

Нападението на сенчестите загуби енергията си — войниците на Господаря на сенките решиха да се покрият и да оставят шефа си да им улесни задачата.