Глен Кук
Мрачни времена (48)

47

Хърках геройски в дълбините на нашата бърлога, след като се уверих, че мога да спя до късно. Май никой вече нямаше сили да върши пакости.

Бях долу, скатан толкова надалече, че онези, които знаеха къде да ме намерят, не наброяваха и пет души. Имах мисия — да наваксам със съня си. Дори да настъпеше края на света, можеха да го отпразнуват и без мен.

Някой ме разтърси.

Отказвах да повярвам. Сигурно беше лош сън.

— Мъргън, ела. Трябва да видиш това.

Не, не трябваше.

— Мъргън!

Повдигнах клепач.

— Кофа, опитвам се да поспя. Махай се.

— Нямаш време. Трябва да дойдеш и да видиш.

— Какво?

— Ще видиш, хайде.

Нямаше да изляза наглава с него — щеше да ми досажда, докато не изгубех самообладание и щях да го оскърбя. Но дългото изкачване към яркото слънце не ме вдъхновяваше да стана.

— Добре де, добре — стегнах се и станах.

Нямаше нужда да ме влачат навън, но разбрах подтика им. Положението се беше променило. Радикално.

Зяпнал, оглеждах равнината. Равнина ли? Деджагор бе обкръжен от плитко езеро, над което върховете на хълмовете стърчаха като островчета. Върху всяка могила се свиваха шепа нещастни животни.

— Колко е дълбоко? — попитах. — Има ли вероятност да хванем някои от тия животинки и да ги сготвим? — С всичката тази вода там, долу, никой южняк не би вардил от нападения.

— В момента пет стъпки — отвърна Гоблин. — Пратих долу хора да измерят.

— Продължава ли да приижда? Откъде идва? Къде е Тъкача на сенки?

Гоблин посочи.

— Тъкача не го знам, но водата идва оттам. И още нахлува.

Имам добро зрение. Видях как водата се излива откъм хълмовете, бушуваща и разпенена.

— Старият акведукт се е срутил, а? — Два големи канала напояваха чифлиците по хълмовете и захранваха акведуктите на Деджагор, преди да започне битката. Отрядът ги пресече, когато южняците бяха вътре в крепостта. Сега градът караше на дъждовна вода и на съдържанието на големите, дълбоки, заблатени резервоари, за които тогава не знаехме нищо.

— Точно така. Клет и братята му смятат, че са отклонили цялата река към канала. Същото е и южно от града.

Деджагор е разположен в равнина, по-ниска от земята отвъд хълмовете. На запад и на изток от тях текат не много големи реки.

— Предполагам, че момчетата изучават инженерните аспекти?

— Да, а също и около трийсетината талианци, притежаващи подходящи умения.

— Някакви изводи засега?

— Като например?

— Например колко ще се вдигне водата? Ще се издавим ли? — Ако такъв беше планът на Тъкача на сенки, това означаваше основни промени в неговото мислене. Преди той искаше да завладее Деджагор непокътнат. Това като че беше по-практично и окончателно решение на проблемите му, макар и по-разрушително за имотите, които, разбира се, бяха много по-ценни от живота на колкото и да било хора.

— В момента се опитват да го изчислят.

— Доколкото разбирам, Тъкача се е изтеглил, след като Господарката напусна — изсумтях.

— Не — отвърна Едноокия. — Останаха да поплуват. Там, откъдето идват, не си устройват често празненства на плажа.

— Ъ?

— Той наводнява равнината и макар и да не ни удавя, ни притиска така, че не му се налага да праща войници да ни вардят. И може да преследва Господарката колкото си иска. Нито ние можем да й помогнем, нито тя на нас. За него това е по-добре, отколкото от Земите на сенките да му пратят подкрепления. Не му се ще да има войници на Дългата сянка зад гърба си.

Дойде Тай Дей. Той винаги се появяваше скоро след като изляза, което показваше колко внимателно ни наблюдават.

Тай Дей си беше живо прахосничество на сили. Не носеше съобщения често и не разбираше никой от езиците ни достатъчно, за да бъде добър шпионин на Говорителя. Но винаги, неизменно беше само на няколко крачки от мен.

Трябваше да има причина за това. Говорителя не правеше нищо, без да го обмисли. Не проумявах мирогледа му.

Колкото по-дълго се взирах в придошлата вода, толкова повече въпроси ми хрумваха, на които скоро трябваше да намеря отговор. Най-важният? Докъде ще се вдигне водата? Колко време ще й трябва дотогава? Темпото на покачване щеше да се забави значително, тъй като за всяка вертикална стъпка бе нужен все по-голям обем вода заради наклона на хълмовете, изпарението от голямата повърхност и пропиването в почвата на по-голяма площ.

— Изровете всеки образован човек в града и го дайте на братята — наредих на Гоблин и Едноокия. Мислех да построим лодки, да надстроим кулите, да укрепим постройките. Представях си как нашите обширни, прекрасни бърлоги и подобните им, и хиляди часове труд, щяха да отидат залудо. Мислех си как ще ни се наложи да се подготвяме душевно за много по-лошо, ако оцелеем. Мислех си за Кай Дам и тежките времена, които бе казал, че ще дойдат.

Тай Дей се приближи, когато наоколо нямаше никой.

— Дядо иска да говори с теб. По-скоро, по възможност. — Маниерите му бяха безупречни. Не ме нарече Каменен войник нито веднъж.

На Стареца явно нещо му беше страшно необходимо.

— Както желаеш. — Забелязах на бойниците над Западната порта Синдху, външния човек. Усетих, че ме гледа.

— Едноок…

— Какво?

— Няма нужда да лаеш. Ако ти се иска да поджафкаш, ще проверя дали не мога да накарам Господаря на сенките да те превърне в куче.

Едноокия се стресна.

— А?

— Държите ли нашия гостенин под око?

— Смотаняка и Идиота се редуват. Още не е направил нищо. Поскита из града, поприказва си с хората. Опита се да посети талианците тук и там, при Могаба. Нашите не щат да си имат никаква работа с него. Отрядът на Ал-Кул го прогони с извадени мечове.

— Някой пожела ли да каже нещо за него?

Едноокия поклати глава.

— Все същите стари дивотии, може би още по-зле. Добре ще е да изясниш, че не са го докарали тук по твоя идея.

Заслушан, Тай Дей измърмори нещо, което прозвуча като заклинание и направи жест, очевидно предназначен да пази от уроки.

— Хей — подвикна Едноокия. — Значи в края на краищата има неща, които могат да притеснят тия типове.

— Отивам да чуя какво ще каже шефът им. Ти командваш, но само защото всички останали тука заслужават по-малко доверие и от теб.

— Страшно благодарско, хлапе. Караш човек да се почувства господар на света.

— И гледай нещичко да е останало, като се върна.