Глен Кук
Мрачни времена (49)

48

Световъртежът ме връхлетя на същата улица като преди — едва вчера? Спомних си го с наближаване на свечеряването. Беше по-скоро прокрадваща се, нежна, всепоглъщаща тъма, не като гръмотевиците, които ме отнесоха предния път.

Мислите ми се омесиха, но си спомнях няколко кратки епизода след голямото затъмнение, само мигове, когато не бях на себе си и се върнах, щом някой каза нещо.

Този път беше по-силно. Ръцете на Тай Дей се сключиха около левия ми бицепс. Той заговори, но думите бяха безсмислени звуци. Светлината угасна. Коленете ми омекнаха. Нямах усещане за нищо.

Намерих се на място, по-ярко от дневната светлина, макар че беше ден. Огромни огледала събираха слънчевите лъчи и ги изливаха върху една висока, мършава личност в черно. Мършавият мъж се бе опрял на брулени от вятъра перила високо над потъващата в мрак земя.

Един писък прониза въздуха. Черен правоъгълник се спусна към кулата от далечните висини.

Мършавата фигура скри лицето си зад стилизирана маска. Дишането му се учести, сякаш му бе нужен повече въздух, за да посрещне посетителите. Нов писък прониза въздуха. Мършавият мъж измърмори:

— Някой ден…!

Парцаливото летящо килимче кацна близо до него. Мъжът с маската не помръдна — оглеждаше сърдито и най-малкия намек за сянка около него. Вятърът развяваше одеждите му.

Трима души летяха с летящото килимче. Единият бе дребосък, увит в черни вонящи мухлясали парцали. Той също носеше маска и не спираше да трепери. От време на време надаваше викове и не можеше да ги овладее. Беше Оплаквача — един от най-старите и най-зли магьосници на света. Килимът беше негово творение. Мършавият го мразеше.

Мършавият мразеше всички. И самия себе си не обичаше. Овладяваше омразата си само за кратко, изцяло с непреклонната си воля. Имаше силна воля, стига да не го заплашваха физически. Вързопът парцали изгъргори, като че потискаше вик. Най-близкият спътник на Оплаквача беше ниско, кльощаво, мръсно човече по дрипава препаска и опърпан тюрбан. Изглеждаше уплашено. Казваше се Нараян Сингх, живият светец на сектата на Измамниците, жив единствено благодарение на намесата на Оплаквача.

Дълга сянка смяташе Сингх за по-низш и от биволско лайно. Въпреки това той имаше потенциал като тяхно оръдие. Неговата секта имаше дълги и смъртоносни ръце.

Мнението на Сингх за новия му съюзник не беше кой знае колко по-високо.

Зад Сингх стоеше едно дете — малка хубавица, макар по-мръсна и от джамадара. Имаше огромни кафяви очи. Очи като прозорци към ада. Очи, които познаваха всички злини на древността и им се наслаждаваха сега и вовеки.

Тези очи разтревожиха дори Дългата сянка.

Те бяха вихри от мрак, който притегляше, притегляше, гърчеше се, хипнотизираше…

Внезапна остра болка в лявото ми коляно разпръсна нишки от агония, които пронизаха плътта ми. Изстенах. Тръкнах глава. Вонята на сокака се просмука в съзнанието ми. Сякаш бях ослепял. Но очите ми явно бяха свикнали с ослепителната светлина. Ръце стискаха лявата ми ръка над лакета, дърпаха, вдигаха я. Зрението ми започна да се възвръща.

Погледнах.

Едно изпито лице ме погледна и ме стресна. Все още бях ужасен от видението, въпреки че страхът вече си отиваше. Опитах се да се задържа на крака, но болката в коляното и бърборенето на Тай Дей ми пречеха да се съсредоточа.

— Нищо ми няма — казах. — Само си нараних коляното. — Опитах се да се изправя. Направих крачка и коляното ми се прегъна.

— Ще се оправя, по дяволите! — Отблъснах ръцете му.

Видението бе изчезнало освен спомена, че това се е случило.

Дали беше същото и с другите ми припадъци? Дали е имало видения, които са се изпарили напълно и не си ги спомнях? Дали са имали някаква връзка с реалността? Смътно си спомнях, че съм видял много познати лица.

Щях да го обсъдя с Гоблин и Едноокия. Те щяха да знаят как да го разбирам. От време на време за разнообразие се забавляваха с тълкуване на сънища.

Тай Дей задърдори в мига, в който влязохме при Говорителя. Кай Дам ме огледа замислено и докато Тай Дей дърдореше, доби странно вглъбено изражение.

Старецът изглеждаше сам, когато влязохме, но щом Тай Дей заговори, а Кай Дам се заслуша с необичайно внимание, от тъмното излязоха да ме огледат и други Нюен Бао. Хон Трей и Кай Гота бяха първите. Старицата се настани до съпруга си.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Кай Дам. — Понякога тя е способна да отмята воала на времето.

Гота не каза нищо. Подозирах, че това не беше твърде обичайно.

Появи се и красавицата и веднага се залови да поднася чая. За Нюен Бао чаят е голяма работа. Дали тя изпълняваше и някакви други функции в семейството?

Мъжът в тъмното днес не охкаше и не пъшкаше. Дали ни беше напуснал?

— Още не — разчете погледа ми Говорителят. — Но скоро. — Той усети и следващия ми въпрос. — Ние пазим брачната клетва, въпреки че той престъпи своята. Ще застанем пред Съдниците на Времето с неопетнена карма.

Разбрах за какво говори единствено защото бях изучавал джайкурските писания.

— Вие сте добър народ.

Кай Дам се развесели.

— Някои биха го оспорили. Стараем се да бъдем почтени хора.

— Разбирам. И ние в Черния отряд се стараем.

— Отлично.

— Дойдох, защото Тай Дей ми каза, че искаш да говорим.

— Да.

Зачаках. Погледът ми постоянно се отклоняваше към жената, която приготвяше чая.

— Знаменосецо…

Сепнах се.

— Не — казах кротко, без да осъзнавам, че говоря на глас. Не бях пропаднал в някоя от онези черни дупки, просто се бях поразсеял за миг. Не можеш да обвиниш един мъж за такова нещо. Не и когато го разсейва такава жена.

— Благодаря, Говорителю — продължих, — за това, че не ми лепна някой от онези неприятни прякори, които имаш склонност да използваш.

Не можах да се сдържа и леко се усмихнах на стареца. Може би щяхме да седим там, да се усмихваме, да кимаме и да редим бъдещето на света.

— Благодаря — казах, когато хубавицата ми поднесе чая.

Това я учуди. Тя ме погледна в очите и ме стресна. Очите й бяха зелени. Нито се усмихна, нито изобщо ме удостои с някакъв знак на внимание.

— Забележително — отбелязах аз, без да се обръщам към никого конкретно. — Зелени очи. — После се овладях и изчаках Говорителя да отпие от чая си и да започне отдалече да обяснява своя проблем.

— Зелените очи са редки сред Нюен Бао и са изключително ценени — обясни той и отпи ритуална глътка. — Хон Трей може понякога да повдига воала, но нейните видения не винаги са истина, а и не винаги са ясни. Или пък са видения от онова, което още не се е случило. Тя не вижда хора, които може да разпознае, и е трудно да се определи кога се случва видението.

— Хм? — Въпросната жена седеше, свела очи, и бавно въртеше нефритената гривна на лявата си китка. И нейните очи бяха зелени.

— Тя предвиди наводнението. Бяхме убедени, че видението ще се окаже измамно, защото не си представяхме как толкова много вода ще се излее в Джайкур.

— Но сега се намираме сред езеро. Най-големият пълен с вода ров на света. Сенчестите няма да ни безпокоят повече.

Минута измина, докато старецът разбере, че не говоря сериозно.

— О… — Той се засмя. Хон Трей вдигна очи и се усмихна. Тя първа беше схванала шегата. — Разбирам. Да. Но той ще е от полза на Господаря на сенките, не на нас. Всеки опит да напуснем града ще изисква салове или лодки, които лесно се забелязват и не могат да прекарат достатъчно войници за пробив.

Старият момък беше и генерал.

— Разбра го. — Тъкача на сенки бе намерил изобретателно решение на своя проблем с малобройната войска. Сега той можеше да предизвика Господарката уверен, че ние няма да му изскочим в гръб.

— Причината да поискам този разговор е, че в своето видение Хон Трей видя водата да се издига до десет стъпки под бойниците.

— Това прави седемдесет стъпки вода. — Погледнах старицата. Тя като че ме разглеждаше по начин, който нямаше нищо общо с любопитството. — Лайняна работа.

— Има и друг проблем.

— И той е?

— Опитахме се да изчислим колко постройки ще стърчат над водната повърхност.

— Ох, разбирам. — Разбирах. Архитектурата на Деджагор бе ориентирана вертикално, както е обичайно за оградените със стени градове, но сградите, по-високи от стената, не бяха много. А в повечето оцелели здания, дори и много от частично изгорелите, се бяха заселили хора. Ако градът се наводнеше, хората нямаше къде да се настанят.

За късмет на Старата банда нашата квартира можеше да се похвали с много разположени нависоко жилища.

— Наистина. В тази област има достатъчно такива постройки, които да приютят нашите неколцина поклонници. Но другаде на джайкурите ще им е трудно, когато черните мъже и войниците им най-сетне разберат колко пространство ще им трябва.

— Несъмнено. — Замислих се. По дяволите. Хората можеха да лагеруват върху стената. Това, че ще ни се пречкат, нямаше да е проблем, що се отнася до военните действия.

Ала както и да постъпехме, ако водата се издигнеше толкова нависоко, животът щеше да се превърне в същински ад.

— Това поставя дилема, нали?

— Може би по-голяма, отколкото подозираш.

— Как така?

— Ако подготовката не започне незабавно, голяма част от онова, което би могло да е от полза, ще бъде загубено. Но ако кажеш това на Могаба, най-вероятно силните ще оберат слабите и ще ги зарежат да страдат. Сега няма нужда да се въздържат поради опасността от потенциална атака.

— Разбирам. — Всъщност бях предвидил блъсканицата за помещения и места по високото. Но бях пропуснал това, че с оттеглянето си Тъкача на сенки бе дал свобода на Могаба да се справя с вътрешните напрежения по начин, който му допадаше повече. — Имаш ли нещо предвид?

— Искам да проуча възможността за временен съюз. Докато освободят Джайкур.

— Хон Трей и това ли предвиди?

— Не.

Бях изненадан от черното отчаяние, което ме връхлетя.

— Нищо не видя, никоя от възможностите.

Поразведрих се. Много мъничко.

— Не ми се иска да поемам подобно задължение — призна Кай Дам. — Идеята не беше моя, а на Сахра. — Той посочи красивата жена, която поднасяше чая. — Но тя ти има доверие, въпреки че не може да обясни защо. И нещо повече, аргументите й са разумни.

Хон Трей придоби весело изражение. В погледа й имаше някакъв намек, че е видяла и много други неща, които не споделяше.

Потръпнах.

Кай Дам продължи:

— Ако заемем традиционната позиция на Нюен Бао и се осланяме единствено на себе си, за нас няма надежда. И за вас почти няма, ако вашият Могаба реши, че оръжията ви вече не са му нужни.

Зяпах красавицата, въпреки че беше невъзпитано. Тя се изчерви. Привличането изведнъж доби такава сила, че ахнах. Чувствах се така, сякаш я познавах от няколко предишни живота.

По дяволите! Това не се случваше с мен. Вече не. Не бях на шестнайсет… По дяволите, на шестнайсет никога не съм се чувствал така.

Душата ми се опитваше да ми каже, че познавах тази жена толкова добре, колкото един мъж може да познава една жена, а е действителност току-що бях чул за пръв път да изговарят името й.

И мракът дойде.

Беше пълен и внезапен, и нямах време да реша сам ли потъвам или ме дърпат надолу.