Глен Кук
Мрачни времена (47)

46

Едноокия се оказа пророк. Въпреки, че аз исках да знам. И благодарение на Нюен Бао чух една история.

Сиянието зад града угасна, съпровождащия го рев затихна. Част от огнените кълба се устреми към хълмовете. Останалите — към тази част на града, където беше Могаба.

Пращене на дребни магии се носеше из равнината. Цялата шир сияеше в сребристо.

— Странна работа. Едноок, какво ще кажеш да построим наблюдателница върху една от ъгловите кули? Така ще се изкачим достатъчно нависоко, че да наблюдаваме какви ги вършат и Могаба, и Тъкача.

— Нали си вербувал Нюен Бао за свои шпиони там?

— Ами ако не искам от теб да вършиш никаква работа?

— Идеята сега ми звучи много по-добре. Но все още смятам, че Нюен Бао могат да са твоите очи и ходът ти е правилен. Не ти трябва да ставаш същия параноик като Знахаря. Само гледай какво ти носят, за да видиш за каква цел може да послужи. По същия начин си мисли какво би могло да липсва.

— Понякога и аз съм същият мързел като теб — отговорих му. — Само че що се отнася до умствения труд. Това май е много мислене. А и аз предпочитам да гледам със собствените си очи.

— Също като Стареца — измърмори той. — Непрекъснато се ровиш в тия Анали, защо не прочетеш нещо, написано от някой друг, не от Знахаря? Очаквах, че ще си отдъхна малко от неговата праведност.

И пак се върнахме към същите приказки, като с хляба на черния пазар.

Появи се Гоблин.

— Там се случват доста интересни неща.

— Така ли? Какви например?

— Качих се на стената ей там, за малко. На хората на Могаба не им пукаше, оставиха ме да надничам. Той лично предвождаше нападението.

— Говори ни, говори — измрънка Едноокия. — Непрекъснато ги дрънкаш такива. Ух! — В устата на Едноокия кацна грамадна буболечка. Самодоволната усмивка на Гоблин намекваше, че той може би има пръст в блуждаещия полет на насекомото.

— Този тип Дой може да ти разкаже повече от мен. Няколко от неговите хора се промъкнаха подир бандата на Могаба.

— Защо?

— Мисля, че Могаба се опитваше да спипа Тъкача от засада, но вместо това се натресе на Господарката.

— Бъзикаш се.

— Когато онези огнени кълба пламнаха. Тя беше. Тя и към петнайсетина мъже. Бяха точно пред портата на лагера и буквално налазиха тайфата на Могаба. Поне така чух, не съм го видял с очите си.

— А къде е чичо Дой?

— Сигурно обсъжда всичко това с Говорителя.

Сигурно.

— Така ли? Май си имаме куп дезертьори от Първи полк. Да видим дали можем да ги върнем пак там и да разберем още неща.

— Ей го онзи ячкия.

Говорехме пред Тай Дей, все едно беше глух или сякаш хич не му пукаше за чутото.

Чичо Дой доведе още двама Нюен Бао, заобиколили още едно ячко момченце — този път нисичък, широк талианец. Приличаше повече на пленник, отколкото на спътник, макар че не се виждаха оръжия.

Смайвах се как чичо Дой изкатерваше насипа, без да се задъхва. Може би използваше някаква щура магия, която крадеше дъха на Хриптящия.

Това беше като излязло от сборник с легенди на гуни.

— Какво ми водиш, чичо? — вгледах се в дебелия талианец. Той остана напълно безучастен.

— Външен човек. Говорителя прати Бан и Бин да следят черните мъже, които искаха да нападнат самия Господар на сенките. Но те се натъкнаха на други, външни хора, преследващи същата цел. Този напусна групата си и настигна тичащите към стената, когато се надигнаха пламъците. Може би външната група се показа нарочно, та този да се отцепи в суматохата.

Продължих да оглеждам външния. Беше гуни, с твърде яко телосложение за тия краища. Може би се беше потрудил върху него. Като че притежаваше огромна наглост.

— Има ли нещо особено в него? — попитах. Чичо Дой като че също бе силно заинтересуван от мъжа.

— Той носи знака на Кади.

Трябваше ми малко време. Аха, да. В книгите от катакомбите Кади беше друго име на Кина, може би характерно за някоя област. Тя имаше доста имена.

— Щом казваш. Аз самият не го виждам. Посочи ми го.

Очите на чичо Дой се присвиха. Той вдъхна дълбоко, разгневен.

— Дори и сега не искаш да се разкриеш, а, Войнико на мрака?

— Дори и сега нямам ни най-малка шибана представа за какво се пенявиш. Писна ми да те слушам. — Но започвах да изпитвам подозрения. — Вместо да съскаш, да вдигаш пара и да мрънкаш загадъчно, защо не ми кажеш нещо, дето мога да го разбера? Престори се, че съм това, което твърдя, че съм, и не мога да извикам светкавица, която да ти раздели косата на път. Кой е тоя? Ти за кого ме мислиш? Хайде, чичо, говори ми.

— Той е роб на Кади. — Чичо Дой ме изгледа сърдито. Предизвикваше ме да не разбера и това. Не искаше да говори по-ясно.

За мен това беше непонятно, но пък аз не съм суеверен. Дали вярваше, че неговата уста и сама притежава силата да пробуди дяволицата?

— Тая Кина явно е гадна кучка — казах на Едноокия. — Чичо се подмокри заради нея. Ти! Име имаш ли си?

— Аз съм Синдху, от войската на жената-воин, която наричате Господарката. Бях изпратен да огледам положението тук. — Той продължаваше да ме гледа в очите със студен като на гущер взор.

— Понятно ми звучи. — Ако го преглътнеш с цяла буца сол. — Господарката? Същата Господарка, която беше заместник-командир на Черния отряд?

— Същата. Богинята й се усмихна.

— Той свръзка ли е в такъв случай? Между нас и Господарката? — попитах чичо Дой.

— Той може да го твърди, но е шпионин! Няма да каже истината, когато може да мине и с лъжа.

— Чичо, стари приятелю, ти, аз и това старче трябва да седнем и да се опитаме да поговорим на един и същ език, какво ще кажеш?

Чичо Дой изсумтя. Което можеше да означава всичко.

— Тоя няма да каже истината, когато и лъжа може да мине.

Синдху искрено се забавляваше.

Този мъж бе напълно фалшив.

— Гоблин, намери на тоя място за спане. — Смених езиците. — И не го изпускай от очи.

— Вече си имам достатъчно задължения.

— Някой да не го изпуска от очи, става ли? Той никак не ми харесва, а утре сутринта още повече няма да ми харесва. Мирише ми на беля.

— На голяма беля — съгласи се Едноокия.

— Защо тогава не бутнем рунтавия му задник от стената? — Гоблин понякога е краен прагматик.

— Защото искам да науча повече за него. Мисля, че се добрахме до разгадаването на тайната, надвиснала над нас, откакто пристигнахме тук. Нека се размотава свободно. Ще се направим на тъпи и ще следим всяко негово вдишване. — Сигурен бях, че за това мога да разчитам на помощта на Говорителя.

Моите двама магьосници се навъсиха и започнаха да мрънкат. Не можех да ги обвиня. Вечно те накрая опираха пешкира.