Глен Кук
Мрачни времена (31)

30

Нещо ме стискаше. Дърпаше ме толкова злостно, че нямаше как да му се противя. Загубих представа кой съм и къде съм. Знаех само, че спя и не искам да се събудя.

— Мъргън! — извика далечен глас. Дърпането се усили. — Мъргън, хайде! Ела си! Бори се, хлапе! Бори се!

Започнах да се боря.

Но се борех с този глас. Той ми казваше да отида някъде, където по-голямата част от мен не искаше. Там ме чакаше болката.

Дърпането се удвои отново, а силата ме дърпаше с мощ, от която бе невъзможно да се изтръгнеш.

— Успя! — провикна се някой. — Той се върна при нас.

Този глас ми се стори познат…

Беше като излизане от кома, само че си спомнях съвсем подробно къде съм бил. Деджагор. Всяка малка болка, всеки ужас, всеки страх. Но очертанията вече започваха да се размиват. Връзките се изплъзваха. Сега бях тук.

Тук? Кое, кога и къде беше това „тук“? Помъчих се да отворя очи. Устните ми не откликваха. Опитах се да се размърдам. Крайниците ми не искаха да бъдат безпокоени.

— Целият е тук.

— Дръпни завесата. — Чух как зашумоля тежък плат. — Все по-трудно ли ще става? Мислех си, че най-лошото вече е минало. Че той не може да стигне толкова далече, та да ни е толкова трудно да го върнем.

О! Този глас принадлежеше на Знахаря. На Стареца. Само че Старецът е мъртъв, защото видях как го убиват. Дали? Не оставих ли току-що Създателя на вдовици, жив, далеч след като времето му изтече?

— Ами, докато не ни чува… Вече няма накъде да върви, освен на добре. Ние завихме зад ъгъла. Прехвърлихме билото. Освен ако той не иска да си стои загубен.

Отворих едното си око.

Наоколо беше тъмно. Никога досега не бях виждал това място, но трябваше да е дворецът в Трого Талиос. У дома. Никога не бях забелязвал другаде да използват този камък. И нямаше нищо учудващо в това, че не можех да разпозная някои части от Двореца. Всички принцове на Талиос добавят нещичко към него по време на царуването си. Предполага се, че единствено старият придворен магьосник Пушека може да се ориентира из цялата сграда. А Пушека вече го няма с нас. Не зная какво се е случило с него после, но преди няколко години го разкъсаха — едно свръхестествено създание, с което той не можеше да се разбере, се опита да го изяде. Това ни дойде добре, защото тъкмо тогава открихме, че Дългата сянка го е съблазнил и той е минал на страната на Господарите на сенките.

Дивях се на себе си. Въпреки че главата ме болеше така, все едно ме гонеше махмурлукът на махмурлуците, изведнъж умът ми се избистри като кристал.

— Отвори си едното око, шефе.

— Мъргън, чуваш ли ме? — Опитах да размърдам език и заломотих гладко пълни дивотии. — Пак те омагьосаха. От два дни се мъчим да те върнем обратно. — Знахаря звучеше раздразнително. Все едно нарочно му създавах притеснения! — Добре, знаеш упражнението. Да го изправим и да почва да ходи.

Спомнях си, че на няколко пъти вече бях минавал през това. Сега не бях толкова объркан и схващах по-бързо разликата между минало и настояще.

Издърпаха краката ми под мен. Гоблин ме прихвана под дясната мишница. Знахаря ме обгърна с ръка отляво и ме вдигна.

— Помня какво да правя — казах.

Те не разбраха.

— Схващаш ли в кое време се намираш, Мъргън? — попита Гоблин. — Нали няма пак да се отнесеш в миналото?

Кимнах. Така можех да общувам. Навярно трябваше да използвам езика на глухонемите.

— Пак ли Деджагор? — попита Знахаря.

Всички връзки бяха в ума ми. Дори и много такива, които не исках да правя. Пак се опитах да заговоря.

— Същата нощ. Пак. По-късно.

— Заведи го долу. Ще се оправи — каза Знахаря. — Мъргън, този път забеляза ли нещо? Каквото и да е, нещичко, за което да можем да се заловим и да те изкараме от този цикъл? Нужен си ми тук. Непрекъснато.

— Нищичко, да му се не види! — Спрях, за да си поема дъх. Този път се възстановявах по-бързо. — Дори не знам кога ме удари. Просто изведнъж се оказах там като някакъв блуждаещ дух, без мисли за никакво бъдеще. После, след известно време, си бях само Мъргън, без да осъзнавам нищо, без аномалии, каквито получавам сега.

— Аномалии?

Обърнах се стреснато. Едноокия беше изникнал отнякъде. Видях, че завесата продължава да мърда. Закриваше половината стая.

— Ъ?

— Какво имаш предвид под „аномалии“?

Когато се съсредоточих, открих, че не знам точно какво имах предвид. Поклатих глава.

— Не знам, така ми се изплъзна от езика. В кое време се намирам?

Знахаря и магьосниците си размениха многозначителни погледи. Знахаря попита:

— Помниш ли Свещената гора?

— Разбира се. Още треперя. — И наистина усетих хлад. После ми хрумна най-важното. Нямах спомен да съм посещавал тази стая преди, а би трябвало. Значи все още бях в своето минало. Но не бях толкова далеч, колкото в Деджагор — от него ме деляха години.

После се опитах да си спомня бъдещето.

Спомних си прекалено много. Застенах.

— Трябва ли да го вдигаме пак? — попита Гоблин.

Тръснах глава.

— Наред съм. Да помислим. Колко време мина между този пристъп и предишния? И колко, откакто се върнахме от горичката?

— Ти се върна преди три дни — отвърна Знахаря. — Казах ти да доведеш пленниците си в двореца. Ти се опита. По пътя загуби тъкача на сенки при обстоятелства, толкова съмнителни, че издадох заповед за всички членове на Отряда да бъдат особено бдителни!

— Той беше стар, умря просто от уплаха — рече Едноокия. — Нищо тайнствено няма в това.

Главоболието ми не минаваше. Имах смътни спомени от събитията, но не толкова ясни като тези за други случки непосредствено преди досегашните припадъци.

— Не си спомням много.

— Червеноръкият измамник стигна дотук. Смятахме да започнем разпита му същата нощ. Но ти се върна в дома си — и още щом като си влязъл, си рухнал. Тъща ти, чичо ти, жена ти и шуреят ти са единодушни. Вероятно това е първият, последният и единствен път, когато се случва.

— Вероятно. Старата е същата като Едноокия. Съгласна е само за едно — да е контра на всички.

— Хей, хлапе…

— Тихо! — скастри го Знахаря. — Значи просто си паднал и си се вцепенил. Жена ти изпаднала в истерия. Шуреят ти дойде да ме търси. Изкарахме те оттам, за да не притесняваме семейството ти.

Да не ги притесняват? Тези хора не са и чували тая дума. Освен това от всички тях смятам за свое семейство единствено Сахра.

— Отвори уста, Мъргън — рече Гоблин, обърна лицето ми така, че светлината да го осветява най-добре, и се вторачи в гърлото ми. — Тука няма увреждания.

Знаех какво си мислят. Епилепсия. Сам бях си мислил за това. Разпитвах за тази болест всеки, който би ме изслушал. Но не бях чувал за епилептик, когото припадъците да запращат в миналото. В едно минало, което никога не беше точно като миналото, което вече бях изживял.

— Казах ти, че не е болест! — изръмжа Знахаря. — Когато откриеш отговора, той ще е точно в твоята нива и сигурно ще се почувстваш глупак, че досега не си го видял.

— Ако има нещо за намиране, аз ще го намеря — обеща Едноокия, което ме накара да се чудя какво ли си е наумил. Тогава вече знаех онова, което трябваше да знам, защото скоро щяха да ми го кажат. Но не можех да си спомня достатъчно ясно това бъдеще, че да го проумея.

Понякога да бъда себе си беше доста страшничко.

— Я кажи пак какъв беше онзи безглав герой там? — попита Знахаря.

След като проумях за какво ме пита, отвърнах:

— Да… Но беше без лице, шефе. Глава си имаше.

— Точно това може да е източникът на проблема — предположи Едноокия. — Ако някога си спомниш някоя черта, каквото и да е, кажи на някого. Или веднага го запиши.

— Не искам това да се случи с никого другиго — каза ми Знахаря. — Можеш ли да си представиш да водиш кампания, когато хората ти непрекъснато пропадат някъде за дни наред?

Сигурен бях, че това няма да се случи. Но не им го казах, защото щяха да ме притиснат, а на мен не ми се щеше да ме тормозят и разпитват.

— Трябва да взема нещо за глава. Моля ви. Главата ме боли, все едно имам махмурлук.

— Предишните пъти болеше ли те така? — попита Знахаря. — Не си го споменавал.

— Болеше ме, но не чак толкова. Просто не ми беше съвсем добре. Този път е като махмурлук от четири бири, ако бирата са я варили Уилоу Лебеда и Бесния Корди. Това говори ли ви нещо?

При споменаването на втората най-гадна бира на света Знахаря се усмихна.

— Аз и Гоблин те наблюдавахме почти неотлъчно, откакто се върна от Свещената гора. Струваше ни се, че това ще продължи да се повтаря. Не исках да изпускаме нищо.

И това постави сериозен въпрос. След като съм в това време, в което понякога си спомням бъдещето, как така никога не си спомням предстоящите ми пътувания в миналото?

И как са могли да ме наблюдават така неотлъчно? Изобщо не бях ги забелязал. А се опитвам непрекъснато да бъда нащрек. Никога не знаеш кога някой Измамник ще изскочи от сенките, размахал кърпата си за душене.

— И какво узнахте?

— Нищо не видяхме!

— Но в момента работя по това — наду се Едноокия.

— Не, че това ми вдъхва доверие.

— Всеки вече ти се прави на остроумен — оплака се Едноокия. — Помня, че едно време младежите уважаваха по-старите!

— Това е било по времето, когато не са имали кой знае каква възможност да опознаят старите.

— Имам си работа обади се Знахаря. — Едноок, гледай да не оставяш Мъргън. Продължавайте да си говорите за Деджагор и какво се е случило там с него. Все някъде трябва да има някакъв ключ. Може би още не го разпознаваме. Ако не се отказваме, все нещо ще изскочи. — И той си тръгна, преди да успея да кажа нещо.

Нещо витаеше между Знахаря и Едноокия, и то беше над мен, непостижимо за мен. И може би всички ние имахме причина да бъдем загрижени. Този път не си спомнях много за това къде се намирах. Всичко ми се струваше ново, случващо се за първи път, ала някакво треперещо, уплашено малко същество нейде дълбоко в нощната бърлога на съзнанието ми настояваше, че все още преживявам отново своето вчера и най-лошото тепърва предстои.

— Мисля сега просто да те заведа у вас, хлапе — рече Едноокия. — Жена ти ще има цяр за твоите болки.

Сигурно имаше. Тя беше истинско чудо. Дори и Едноокия, който изглеждаше неспособен да изпитва уважение към когото и да било, се държеше с нея, разговаряше с нея и се отзоваваше за нея така, сякаш я смяташе за достопочтена дама.

Разбира се, тя е точно такава. Но ми е приятно и другите да го потвърждават.

— За пръв път каза нещо, което ми се иска да чуя. Води ме, братко. — Не знаех пътя.

Хвърлих поглед през рамо към Пушека и покрития Измамник. Какво беше това, по дяволите?