Карл Сейгън
Свят, населен с демони (6) (Науката като свещ в мрака)

Четвърта глава
Пришълците

— Всъщност това, което ме кара да мисля, че тази сфера е необитаема, е, че — струва ми се — няма разумно същество, което да иска да живее на нея.

— Добре тогава! — отговори Микромегас. — Може би съществата, която я обитават, просто не са разумни.

Разговор между две извънземни, които се приближават към Земята. Волтер, „Микромегас: философска история“ (1752 г.)

Навън все още е тъмно. Лежите в леглото, напълно буден. Откривате, че буквално сте парализиран. Усещате, че в стаята има още някой. Опитвате се да извикате, но не можете. Няколко малки сиви създания, с височина около метър, стоят до леглото. Те имат крушовидни плешиви глави, които изглеждат твърде големи за телата им. Очите им са огромни, лицата — безизразни и напълно идентични. Носят туники и ботуши. Надявате се всичко да е просто сън. Но, поне доколкото можете да прецените, то наистина се случва. Съществата ви повдигат и по някакъв необясним начин преминават заедно с вас през стената на спалнята. Носите се във въздуха. Издигате се към космически кораб, който има формата на металическа чиния. Веднъж щом сте вътре, ви откарват в зала за медицински прегледи. Там по-голямо, но подобно същество — явно някакъв вид лекар — ви поема. Случващото се след това е още по-ужасяващо.

Сондират тялото ви и особено половите органи с всякакви инструменти и машини. Ако сте мъж, ще вземат проби от спермата. Ако сте жена, могат да извадят яйцеклетка или зародиш, или пък да имплантират семенна течност. Могат да ви насилят да правите секс. След това ще ви въведат в друго помещение, където ще откриете хибридни бебета или зародиши — наполовина като вас, наполовина като съществата, които ви гледат втренчено. Може би ще получите предупреждения за последствията от човешките грешки, особено от замърсяването на околната среда и недостатъчните мерки срещу надвисналата епидемия от СПИН. Ще ви предложат визуални изображения на бъдещи опустошения. Най-накрая тези навъсени сиви пратеници ще ви изведат от космическия кораб и ще ви вмъкнат през стената отново в леглото. Когато си върнете способността да се движите и говорите, тях вече няма да ги има.

Възможно е да нямате ясен спомен за целия инцидент. Вместо това ще откриете, че определен период от време просто ви се губи, и ще се озадачите. Тъй като всичко изглежда много странно, ще се разтревожите за психическото си здраве. Естествено е да не желаете да говорите за случилото се. В същото време преживяното е толкова объркващо, че е трудно да го таите в себе си. Изливате душата си, ако чуете за други подобни случаи, или под хипноза при някой отзивчив психоаналитик, или дори когато видите изображение на „извънземно“ в някое от многобройните популярни списания, в книгите или телевизионните програми на тема НЛО. Някои хора заявяват, че си спомнят за подобни преживявания от ранно детство. Те смятат, че сега собствените им деца биват похищавани от пришълци. Случвало се на определени семейства. Твърдят, че става дума за някаква програма за евгеника, целяща да се подобри човешката раса. Може би извънземните винаги са правили така. Възможно е хората дори да са се появили по този начин.

Всяка година социологическите проучвания показват, че повечето американци вярват в това, че сме посещавани от извънземни същества в НЛО-та. През 1992 г. проведеното от „Роупър“ допитване до 6000 пълнолетни американски граждани — специално поръчано от хора, които приемат като достоверни историите за отвличания от извънземни — показа, че 18% си спомнят да са се събуждали парализирани, с усещането за едно или повече странни същества в стаята. Около 13% разказват за странни липсващи периоди от време, а 10% твърдят, че са летели във въздуха без механична помощ. Въз основа единствено на тези резултати поръчителите на изследването стигнаха до заключението, че два процента от всички американци са били отвличани — мнозина по няколко пъти — от същества от други светове. Всъщност на участващите в допитването така и не е бил зададен директният въпрос дали са били отвличани от извънземни.

Ако бихме повярвали на изводите на хората, които са платили и интерпретирали изводите от социологическото проучване — и ако извънземните не са особено пристрастни към американците, — то тогава броят на похитените по целия свят би бил над сто милиона. Това означава по едно отвличане на всеки няколко секунди за последните две-три десетилетия. Странно, но повечето съседи не са забелязали.

Какво всъщност се случва? Когато говорите с хора, които се представят за отвлечени, повечето изглеждат напълно искрени, макар и намиращи се под въздействието на силни емоции. Редица психиатри, които са преглеждали такива хора, твърдят, че при тях симптомите на психично заболяване не са повече, отколкото при всички нас. Защо ще му е някой да твърди, че е бил похитен от извънземни, ако това просто не се е случило? Възможно ли е всички тези хора да грешат, лъжат или халюцинират относно една и съща (или най-малкото подобна) история? Или е арогантно и надменно да поставяме под въпрос здравия разум на толкова много хора?

От друга страна, възможно ли е наистина да има масирано извънземно нашествие; отвратителни медицински процедури, извършвани върху милиони невинни мъже, жени и деца; хора, които очевидно са били използвани като животни за разплод в продължение на десетки години — и всичко това да не е станало достояние на отговорните медии, лекарите, учените и правителствата, които са положили клетва да защитават живота и добруването на своите граждани? Или — както предполагат мнозина — става въпрос за масирана правителствена конспирация, целяща да скрие истината от обикновените хора?

Защо толкова напреднали във физиката и инженерните науки същества — които могат да прекосяват огромни междузвездни пространства и да минават през стените като духове — трябва да са сравнително изостанали в областта на биологията? Защо, ако пришълците искат да си свършат работата при пълна секретност, те просто не изтриват всички спомени на своите жертви? Може би е твърде трудно? Защо медицинските инструменти са толкова големи и толкова много приличат на апаратурата, която можете да намерите в съседната клиника? Кому са необходими всичките проблеми, които поставят повтарящите се сексуални контакти между извънземни и хора? Защо просто не откраднат няколко сперматозоида и яйцеклетки, не разчетат пълния генетичен код и след това не си произведат колкото копия искат — с всички генетични варианти, които биха им хрумнали? Дори и ние, хората — които все още не можем да летим между звездите и да се промъкваме през стени — сме способни да клонираме клетки. Как е възможно хората да са резултат от някаква извънземна размножителна програма, при положение че 99,6% от нашата генетична информация е идентична с тази на шимпанзетата? Ние сме по-тясно свързани с шимпанзетата, отколкото са плъховете и мишките. Важното място на възпроизвеждането във всички разкази би трябвало да ни послужи като предупреждение — особено ако се има предвид крехкото равновесие между половия нагон и общественото потискане, което винаги е характеризирало човешкото положение в света. Не трябва да забравяме, че живеем във време, което е изпълнено с голям брой ужасяващи разкази — както фалшиви, така и истински — за сексуална злоупотреба с деца.

Противно на много от излезлите в медиите съобщения^[1], нито агентите на „Роупър“, нито авторите на „официалния“ доклад са питали участващите в проучването хора дали някога са били отвличани от извънземни. Това е тяхно заключение: ако сте се събуждали с усещането за странно присъствие в стаята, ако смятате, че сте летели по някакъв необясним начин, то значи сте били похитени. Авторите на допитването дори не са си дали труда да проверят дали усещането на присъствие, летенето и т.н. са били част от едно и също преживяване или става дума за различни случаи. Изводът — че милиони американци са били отвлечени — е заблуждаващ и се основава на невнимателно проведен експеримент.

И все пак стотици, може би хиляди хора, които твърдят, че са били похитени, са потърсили помощ от психоаналитици или са станали членове на групи за взаимна подкрепа. Възможно е други да са имали същите оплаквания, но — страхувайки се от обществения присмех и дамгата на психическото заболяване — да са се въздържали от това да ги обявят или да потърсят помощ.

Твърди се, че някои от отвлечените не желаят да говорят, тъй като се страхуват от враждебността и отхвърлянето на закоравелите скептици (макар че има мнозина, които с готовност участват в радио- и телевизионни предавания). Те се срамуват да се разкрият дори пред публика, която вече вярва в отвличанията от извънземни. Но може би има и друга причина. Може би самите те не са сигурни — най-вече в началото, преди историята им да бъде разказана безброй пъти, — дали наистина си спомнят реално събитие, или става дума за състояние на тяхното собствено съзнание?

„Безпогрешният признак на стремежа към истината — пише Джон Лок през 1690 г. — е да не приемаме едно твърдение с по-голяма сигурност, отколкото позволяват предложените в негова полза доказателства.“ Колко силни са доказателствата в случая с проблема „НЛО“?

Изразът „летяща чиния“ се появи по времето, когато влизах в гимназията. Вестниците бяха пълни с разкази за извънземни кораби в небето над планетата. Те ми изглеждаха напълно достоверни. Съществуваха много други звезди и поне някои от тях вероятно имаха планетни системи като нашата. Много звезди бяха на възрастта на Слънцето или по-стари, т.е. имаше предостатъчно време да се е развил интелигентен живот. Лабораторията за реактивна тяга на Калифорнийския технологичен институт тъкмо беше изстреляла двустепенна ракета високо над повърхността на Земята. Очевидно бяхме поели по пътя към Луната и планетите. Защо тогава някакви други, по-древни и по-мъдри същества да не са способни да дойдат от тяхната звезда до нашата? Защо не?

Бяха изминали само няколко години от бомбардирането на Хирошима и Нагасаки. Може би съществата в летящите чинии се притесняваха за нас и искаха да ни помогнат. Или искаха да се уверят, че ние и нашите ядрени оръжия няма да се опитаме да притесним тях. Изглежда, много хора виждаха летящи чинии — уважавани стълбове на обществото, полицаи, пилоти от гражданската авиация, военни. Като се изключат разни задявки и шеги, не можех да се сетя за никакви контрааргументи. Как е възможно толкова много очевидци да грешат? Освен това чиниите бяха засечени от радарите и дори имаше снимки на някои от тях. Човек можеше да ги види по страниците на вестниците и лъскавите списания. Дори имаше съобщения за катастрофирали летящи чинии и малки извънземни тела с идеални зъби, които крееха във фризерите на военните бази в югозападните части на САЩ.

Няколко години по-късно списание „Лайф“ обобщи доминиращите настроения в следните думи: „Понастоящем науката не може да обясни тези обекти като природен феномен, а единствено като изкуствени апарати, създадени и управлявани от развит интелект.“ Нищо „известно или създадено на Земята не може да обясни проявите на тези апарати“.

И все пак нито един възрастен сред моите познати не се вълнуваше особено от НЛО-тата. Просто не можех да разбера защо това е така. Вместо това те се тревожеха за комунистически Китай, ядрените оръжия, макартизма и наемите. Чудех се, дали правилно са формулирали своите приоритети.

В началото на 50-те години на XX в. — вече в колежа — започнах постепенно да разбирам начина, по който науката функционира, колко строги трябва да бъдат критериите към доказателствата — ако наистина искаме да знаем дали нещо е вярно — колко много несполучливи опити и задънени улици са възпирали човешкото мислене и как нашите пристрастия могат да оцветят интерпретирането на данните. Установих до каква степен общоприетите възгледи — подкрепяни от политическите, религиозните и академичните йерархии — могат да се окажат не просто отчасти неправилни, но дори гротескно погрешни.

Попаднах на една книга със заглавие „Необикновените народни заблуди и лудостта на тълпата“, която беше написана от Чарлс Макей през 1841 г., но продължаваше да се преиздава. В нея човек може да открие историите на редица от най-известните икономически лудости, включително нереалните проекти за Мисисипи и Южните морета и екстравагантното търсене на холандски лалета — измами, които бяха баламосали висшите кръгове на много нации. Описани са цяла армия алхимици, включително трогателната история на г-н Кели и д-р Дий (и осемгодишния син на д-р Дий, Артър, принуден от отчаяния си баща да контактува със света на духовете, като се взира в някакъв кристал). Имаше мъчителни разкази за неизпълнени пророчества, гадания и ясновидства, за преследване на вещици и за обитавани от призраци стари къщи. Авторът изследва „общественото възхищение от големите крадци“ и много други теми. Един от най-забавните персонажи беше граф Сен Жермен, който преживявал от жизнерадостната претенция, че — макар и не безсмъртен — все пак бил на няколкостотин години. (Когато по време на някаква вечеря присъстващите изразили съмнения в неговия разказ за разговорите му с Ричард Лъвското сърце, той се обърнал за потвърждение към своя слуга. „Забравяте, сър — отговорил последният, — че аз съм на служба при вас едва от петстотин години.“ „Ах, да — казал Сен Жермен. — Беше малко преди това.“)

Увлекателната глава за Кръстоносните походи започва със следните думи:

„Всяка епоха си има своя собствена лудост — някакъв план, проект или фантазия, — в която се гмурва движена или от желанието за печалба, или от нуждата от вълнения, или просто по силата на подражанието. И ако не успее в тези случаи, си намира някакво друго безумие, към което е тласкана от политически или религиозни причини, или от комбинация от двете заедно.“

Първото издание, на което попаднах, беше украсено с цитат от финансиста и президентски съветник Бърнард М. Барух, който твърдеше, че четенето на Макей му било спестило милиони.

Невероятните твърдения за това, че магнетизмът може да лекува болести, имат дълга история. Парацелз например използвал магнит, за да изтегли заболяването от човешкото тяло и да го прехвърли в земята. Ключовата фигура обаче е Франц Месмер. В английския език има глагол mesmerize, който според мен означаваше нещо като „хипнотизирам“. Но първите ми истински знания за Месмер дойдоха от Макей. Виенският лекар смятал, че разположението на планетите влияе на човешкото здраве, и бил завладян от чудесата на електричеството и магнетизма. Той обслужвал западащата френска аристокрация в навечерието на Революцията. Пациентите се тълпели в затъмнена стая. Облечен в покрита със златни цветя копринена роба и размахващ жезъл от слонова кост, Месмер ги разполагал около вана с разредена сярна киселина. Магнетизаторът и неговите помощници — все млади мъже — се взирали дълбоко в очите на пациентите и разтривали телата им. Те се хващали за потопени в разтвора железни пръти или се улавяли за ръце. Обхванати от всеобщото безумие, аристократите — най-вече млади жени — бивали напълно излекувани.

Месмер се превърнал в сензация. Той нарекъл метода си „животински магнетизъм“. Това обаче се оказало пагубно за работата на по-конвенционалните медици и френските лекари упражнили натиск върху Луи XVI да се намеси. Месмер, казали те, е опасен за общественото здраве. Френската академия на науките назначила комисия, в която били включени видният химик Антоан Лавоазие и американският дипломат и специалист в областта на електричеството Бенджамин Франклин. Те провели очевидния контролен експеримент: в случаите, в които магнетизиращите действия били извършвани без знанието на пациента, не се наблюдавало подобряване на неговото здравословно състояние. Комисията стигнала до заключението, че положителният ефект — ако въобще има такъв — е единствено в главата на зрителя. Това обаче не възпряло Месмер и неговите последователи. По-късно един от тях препоръчал — за постигането на най-добри резултати — следното състояние на ума:

„Забравете за момент всичко, което знаете за физиката… Премахнете от съзнанието си всички възможни възражения… Въздържайте се от разсъждения в продължение на шест седмици… Доверявайте се; упорствайте; забравете целия си житейски опит и не се вслушвайте в разума.“

А, да — и един последен съвет: „Никога не магнетизирайте пред любознателни хора.“

Още една просветителска книга е „Мании и заблуди в името на науката“ от Мартин Гарднър. В нея се разказва за това как Вилхелм Райх открил ключа към структурата на галактиките в енергията на човешкия оргазъм; за Андрю Крос, който използвал електричество, за да създава микроскопични насекоми от соли; за Ханс Хьорбигер, който под защитата на нацисткия режим заявил, че Млечният път се състои не от звезди, а от снежни топки; за Чарлс Пиаци Смит, който открил в размерите на Голямата пирамида в Гиза световна хронология от Сътворението до Второто пришествие; за ръкописа на Л. Рон Хъбард, който карал читателите да полудяват (чудя се дали някога е минал през редакция); за случая с Брайди Мърфи, който убедил милиони хора, че най-накрая са се появили сериозни доказателства за прераждането; за провежданите от Джоузеф Райн „демонстрации“ на извънсетивни възприятия; за апандисити, лекувани с клизми със студена вода; за медните цилиндри като средство срещу бактериални болести и зелената светлина като лек за гонорея. За моя огромна изненада, сред всичките тези описания на различни заблуди и шарлатании имаше и една, посветена на НЛО глава.

Разбира се — като пишат книги, в които се изреждат единствено лъжливи твърдения, — Макей и Гарднър поне донякъде създават впечатлението, че са вечно недоволни и надменни. Нима няма нищо, което да приемат? И все пак бях поразен от това колко страстно утвърждавани и защитавани претенции за знание се оказват лишени от всякакво съдържание. Постепенно започнах да осъзнавам, че — след като човекът е толкова предразположен към грешки — може би има и някакво друго обяснение за летящите чинии.

Възможността да съществува извънземен живот ме интересува още от детските ми години — преди въобще да чуя за летящи чинии. Този въпрос продължи да ме вълнува и след като ранната ми страст по НЛО-тата изчезна. Междувременно научих още много неща за този безмилостен учител, наречен научен метод: всичко зависи от наличните доказателства. А когато става дума за толкова важен проблем, доказателствата трябва да са непоклатими. Колкото повече ни се иска да е истина, толкова по-внимателни трябва да бъдем. Твърденията на някой свидетел не са достатъчни. Хората правят грешки. Хората си правят шеги. Хората са склонни да изопачават истината за пари, внимание и слава. Понякога се случва хората да изтълкуват погрешно това, което виждат. Дори се случва да виждат неща, които просто не са там.

Нещо ми подсказваше, че на практика всички срещи с НЛО имат анекдотичен характер. Според различните описания НЛО-тата или се движат с висока скорост, или висят във въздуха; имат дисковидна, пурообразна или сферична форма; движат се тихо или шумно; или оставят след себе си огнена следа, или въобще не оставят следа; примигват, имат хомогенен сребрист блясък или светят със собствена светлина. Разнообразието от наблюдения ме наведе на мисълта, че те нямат общ произход и че термините „НЛО“ и „летяща чиния“ единствено объркват нещата, тъй като обединяват в една група явления, които иначе не са свързани помежду си.

Имаше нещо странно дори в самото създаване на термина „летяща чиния“. Докато пиша тази глава, пред мен лежи текстът на интервю с дата 7 април 1950 г., взето от известния репортер на Си Би Ес Едуард Р. Мъроу от гражданския пилот Кенет Арнолд, който на 24 юни 1947 г. видял нещо особено близо до Маунт Рейниър в щата Вашингтон. В известен смисъл именно Арнолд създава израза. Той твърди, че вестниците „не ме цитираха правилно… Когато казах на вестниците, те преиначиха думите ми. После във всеобщото вълнение първо един вестник, а после и още един дотолкова объркаха нещата, че въобще не можеше да се разбере за какво става дума… Тези обекти повече или по-малко се клатушкаха, сякаш бяха — как да кажа — като лодки в много бурни води… И когато описвах как летяха, казах, че летяха все едно да вземете една чиния и да я хвърлите така, че да се плъзне по повърхността на водата. Повечето от вестниците не разбраха думите ми и отново ги преиначиха. Написаха, че съм казал, че били подобни на чинии. Аз всъщност казах, че летяха като чинии“.

Арнолд смята, че е видял верига от девет обекта, един от които имал „страхотен син блясък“. Според него ставало въпрос за някакъв нов вид крилат летателен апарат. Мъроу обобщава: „Това е историческа грешка. Въпреки че вече никой не си спомня първоначалното обяснение на г-н Арнолд, терминът «летяща чиния» се превърна в част от нашето ежедневие.“ Летящите чинии на Кенет Арнолд изглеждат и се държат много различно от това, което само няколко години по-късно ще получи съвсем конкретно значение в общественото пространство — нещо като много голямо и изключително маневрено фризби.

Повечето хора съвсем почтено описват това, което са видели, но всъщност става дума за естествени — било то и малко познати — явления. В редица случаи НЛО-тата се оказват необичайни летателни апарати, обикновени самолети с различни от нормалните светлини, височинни балони, луминесцентни насекоми, планети, наблюдавани при необичайни атмосферни условия, зрителни измами и миражи, лещовидни облаци, кълбовидни мълнии, лъжливи слънца, метеорити (включително зелени болиди), както и навлизащи по впечатляващ начин в атмосферата спътници и части от ракети-носители.^[2] Не е невъзможно известен брой да са и малки комети, които се разпадат в горните въздушни слоеве. Поне част от радарните съобщения се дължат на „аномално разпространение“ — радиовълни, които се движат по изкривена траектория поради температурни инверсии в атмосферата. Обикновено ги наричат радарни „ангели“ — нещо, което сякаш е там, а всъщност го няма. Възможно е едновременно и да видите някакъв несъществуващ реално обект и да го засечете с радар.

Когато видят нещо необичайно в небето, някои от нас стават лесно възбудими и безкритични, т.е. несигурни свидетели. Съществуват подозрения, че тази област привлича мошеници и шарлатани. Много фотографии на НЛО са изобличени като фалшификати — малки модели, които висят на фино влакно, често заснети при двойно експониране. Едно НЛО, видяно от хиляди хора по време на футболен мач, се оказа шега на местното колежанско братство — парче картон, няколко свещи и тънък полиетиленов плик като тези, в които си вземате дрехите от химическо чистене (всичко това стъкмено в примитивен балон с горещ въздух).

Оригиналният разказ за катастрофиралата летяща чиния (с малките извънземни човечета и техните съвършени зъби) беше изобличен като съвсем целенасочена измама. Работещият за „Варайъти“ Франк Скъли възпроизвел история, разказана му от негов приятел в нефтения бизнес. Тя изиграва централна и драматична роля в „Зад летящите чинии“ — издадения през 1950 г. бестселър на Скъли. В една от три катастрофирали летящи чинии били намерени шестнадесет извънземни същества от Венера, всяко високо около три фута (0,90 м.). Открити са и книжки с извънземни пиктограми. Военните покрили цялата работа. Последствията са изключително сериозни.

Автори на измамата са Сайлъс Нютън, който заявява, че използвал радиовълни за търсене на злато и петрол, и мистериозният „д-р Джий“ (както се оказа по-късно — някой си г-н Гебауър). Нютън показа част от апаратурата на НЛО-то и размаха близки снимки на чинията. Той обаче не позволи пряка инспекция на материалите. Когато един предварително подготвен скептик смени с фокуснически трик изнесената част от извънземния механизъм и я изпрати за анализ, тя се оказа изработена от алуминиева тенджера.

Фалшифицираната катастрофа на летяща чиния е само малка интерлюдия в четвъртвековната история на измамите на Нютън и Гебауър — най-често свързани с продажба на лишени от стойност лицензи за добиване на нефт и машини за сондиране. През 1952 г. двамата бяха арестувани от ФБР и на следващата година бяха признати за виновни за ограбване чрез злоупотреба с доверие. Техните подвизи — документирани от историка Къртис Пийбълс — трябваше веднъж завинаги да събудят подозрението на НЛО-ентусиастите към истории за летящи чинии, катастрофирали в Югозападните части на САЩ около 1950 година. Не извадихме такъв късмет.

На 4 октомври 1957 г. е изстрелян „Спутник 1“ — първият изкуствен сателит в орбита около Земята. От 1178 общо регистрирани през тази година съобщения за появи на НЛО в Америка, към периода между октомври и декември се отнасят 701, т.е. 60%, а не — както би трябвало да се очаква — около 25%. Очевидният извод е, че „Спутник 1“ и съпътстващата го реклама по някакъв начин генерират съобщения за появи на НЛО. Може би хората по-често са поглеждали към нощното небе и са забелязвали повече естествени явления, които не разбират. А дали не е възможно да са поглеждали по-често нагоре и просто да са виждали по-често извънземните космически апарати, които винаги са си били там?

Идеята за летящите чинии има съмнителни предшественици, които могат да се проследят назад до съзнателната фалшификация на Ричард Шейвър „Аз помня Лемурия!“, публикувана през 1945 г. в мартенския брой на списанието за булевардна литература „Амейзинг Сторис“. Когато бях дете, обожавах да чета точно такива неща. Те ме информираха, че преди 150 000 години космически пришълци колонизирали днес изчезнали континенти, което довело до създаването на раса от демонични подземни твари, отговорни за човешките нещастия и съществуването на злото. Много преди разказа на Арнолд редакторът на списанието Рей Палмър — който, подобно на злите създания, за които предупреждаваше, беше висок около метър и двадесет — прокара идеята, че Земята е посещавана от дисковидни чуждоземни космически кораби и че правителството прикрива информацията и своята съпричастност. Дори само от кориците на тези списания по вестникарските будки милиони американци са били заразени с идеята за летящата чиния далеч преди появата на термина.

Като цяло предложените доказателства изглеждат твърде несигурни — най-често свеждащи се до лековерие, измами, халюцинации, неразбиране на естествени процеси, маскирани като факти страхове и надежди и домогване до внимание, слава и пари. Много зле, спомням си, че си помислих.

Оттогава насам имах късмета да участвам в изпращането на космически апарати към други планети и в търсенето на възможни радиосигнали от чужди цивилизации — ако въобще има такива, — развили се на планети около далечни звезди. Имахме няколко шеметни момента. Но ако предполагаемият сигнал не е достъпен за всеки нацупен скептик, то ние не можем да го наречем доказателство за съществуването на извънземен живот — независимо от това колко вълнуваща изглежда идеята. Просто ще трябва да изчакаме момента — ако такъв някога настъпи, — когато ще разполагаме с по-добри данни. Все още не сме открили убедителни доказателства за съществуването на живот извън Земята. Но все пак сме още в самото начало на търсенето. Нищо от това, което знаем, не изключва възможността нова, по-добра информация да се появи още утре.

Не смятам, че има човек, който повече от мен да се интересува от това дали сме посещавани от пришълци. Ще ми спести толкова много време и усилия да мога да изследвам извънземния живот директно и отблизо, а не индиректно и от огромно разстояние. Дори и пришълците да са ниски, намусени и вманиачени на тема секс — ако те са тук, аз искам да знам за тях.

Това, колко скромни са нашите очаквания за „пришълците“ и колко неясни са критериите за достоверност, които мнозина от нас са склонни да приемат, личи много ясно в сагата с „житните кръгове“. Нещо повече от странно се зароди във Великобритания и се разпространи по целия свят.

Фермери и случайни минувачи започнаха да откриват кръгове (а през следващите години и много по-сложни пиктограми), отпечатани в насаждения от пшеница, овес, ечемик и рапица. Тръгвайки от прости кръгове в средата на 70-те години на XX в., феноменът се развиваше от година на година и — в края на 80-те и началото на 90-те години — полята, особено в Южна Англия, бяха украсявани с огромни геометрични фигури, някои с размерите на футболно игрище. Те бяха отпечатвани в посевите преди жътва — допиращи се или свързани с прави оси кръгове, от които тръгват успоредни линии, „инсектоиди“. Някои от фигурите включваха централен кръг, заобиколен от четири симетрично разположени по-малки кръга — очевидно, както някои веднага заключиха, останали от летяща чиния и нейните четири подпори.

Измама? Невъзможно — заключиха почти всички. Регистрирани са стотици случаи. В някои случаи фигурите бяха създадени само за час-два посред нощ, като при това имаха толкова големи размери. Нямаше стъпки от предполагаеми шегаджии, които да водят към или от пиктограмите. И освен това, какъв би бил възможният мотив за подобна фалшификация?

Бяха предложени и много не толкова конвенционални предположения. Хора с някаква научна подготовка изследваха местата, формулираха теории, основаха цели списания, посветени на тази тематика. Дали фигурите бяха създадени от странни завихряния на въздуха, наречени „колонни вихри“, или може би от други, още по-странни — „пръстеновидни вихри“? А какво да кажем за кълбовидните мълнии? Японски изследователи се опитаха да симулират — в по-малки мащаби и лабораторни условия — плазмената физика, която според тях се проявяваше в покрайнините на Уилтшайър.

Но тъй като житните фигури непрекъснато се усложняваха, метеорологичните и електрическите обяснения ставаха все по-пресилени. Очевидно те бяха дело на извънземни, които се опитват да общуват с нас на някакъв геометричен език. А може би трябва да предположим ръката на дявола или пък многострадалната земя се оплакваше от причинените от човека опустошения. Туристи — последователи на течението Ню Ейдж — идваха на тълпи. Екипирани с аудиокасетофони и прибори за нощно виждане ентусиасти организираха целонощни бдения. Печатните и електронни медии от цял свят следяха безстрашните „кръголози“. Възхитената и развълнувана публика си купуваше бестселъри, в които се разказваше за извънземните вандали по посевите. Вярно, нито една летяща чиния не беше засечена да каца в полята и създаването на нито една от фигурите не беше филмирано. Но багетистите удостовериха техния неземен произход, а екстрасенсите влязоха в контакт с отговорните за това същества. В кръговете беше регистрирана „оргонна енергия“.

В английския парламент бе повдигнат въпросът за необичайните явления. Кралското семейство повика за специална консултация лорд Соли Цукерман, бивш главен съветник по въпросите на науката в Министерството на отбраната. Появиха се твърдения, че са намесени духове, малтийските рицари-тамплиери или други тайни общества. Споменаха се и сатанистите. Министерството на отбраната се опитваше да потули всичко. Няколко не особено успешни и елегантни кръга бяха изтълкувани като опити от страна на военните да отклонят обществеността от вярната следа. Жълтата преса си направи пикник сред природата. „Дейли Мирър“ нае един фермер и неговия син да направят пет кръга с надеждата, че ще успее да примами конкурентния таблоид „Дейли Експрес“ да отрази събитието. Поне в този случай „Експрес“ не се хвана.

Появиха се „кръголожки“ организации, които по-късно се разцепиха. Съперничещи си групи си изпращаха едни на други заплашителни пасквили. Чуваха се обвинения в некомпетентност и други, дори по-лоши прегрешения. Броят на „житните кръгове“ се увеличи на хиляди. Явлението се разпространи в Съединените щати, Канада, България, Унгария, Япония, Холандия. Пиктограмите — особено по-сложните сред тях — все по-често се появяваха в теории за чуждоземни посещения. Търсеха се пресилени връзки с „лицето“ на Марс. Един мой познат учен ми написа, че в тези фигури е скрита изключително сложна математика, която би могла да бъде обяснена единствено с по-висш интелект. Всъщност имаше едно нещо, в което почти всички конкуриращи се „кръголози“ бяха единодушни — по-късните фигури в полята бяха твърде сложни и елегантни, за да се дължат просто на човешка намеса, камо ли на някакви немарливи и безотговорни фалшификатори. Още от пръв поглед си личеше извънземният разум…

През 1991 г. Дъг Бауър и Дейв Чорли — двама чичовци от Саутхемптън — обявиха, че правят кръгове вече 15 години. Измислили го една вечер на по халба тъмна бира в любимата им кръчма „Пърси Хобс“. Забавлявали се от съобщенията за появи на НЛО и решили, че ще бъде забавно да метнат лековерните ентусиасти. В началото огъвали класовете с тежкия стоманен прът, който Бауър използвал като резе за задната врата на своя магазин за рамки. По-късно започнали да използват въжета и дъски. Първите опити им отнемали по няколко минути. Но тъй като били непоправими шегаджии и освен това сериозни творци, скоро предизвикателството ги запалило. Постепенно започнали да правят все по-сложни и трудни фигури.

В началото сякаш никой не ги забелязвал. Нямало отзиви в медиите. Племето на НЛО-лозите пренебрегвало техните произведения. Били ги докарали до ръба да се откажат от житните кръгове и да се захванат с някаква друга фалшификация, която да носи повече емоционално удовлетворение.

Но внезапно житните кръгове подействали. НЛО-лозите захапали въдицата. Бауър и Чорли били във възторг — особено когато разни учени и други подобни заложили репутацията си, че в случая не става дума за обикновен човешки интелект.

Двамата планирали всяка нощна екскурзия много внимателно — понякога в съответствие с подробни, нарисувани с водни бои диаграми. Внимателно следели различните тълкуватели. Когато един местен метеоролог заключил, че става дума за някакъв вид вихър — тъй като всички класове били полегнали по посока на часовниковата стрелка — Бауър и Чорли решили да го объркат, като направили нова фигура, в която класовете във външния пръстен били съборени обратно на часовниковата стрелка.

Скоро в Южна Англия и на други места започнали да се появяват нови фигури, очевидно дело на подражатели. Бауър и Чорли изрязали в пшеницата ответно съобщение: „НИЕИЕСМЕСАМИ“. Дори и това било прието като истинско извънземно послание (въпреки че щеше да е по-добре да гласи „ВИЕНЕСТЕСАМИ“). Дъг и Дейв започнали да подписват своите произведения с две Д-та. Дори и това било приписано на загадъчни извънземни цели. Нощните изчезвания на Бауър събудили подозренията на неговата съпруга Илейн. Една нощ тя придружила двамата, а на следващата сутрин „се присъединила“ към лековерните почитатели на тяхната работа, убедена, че поне в това отношение отсъствията на нейния съпруг са невинни.

В крайна сметка Бауър и Чорли се уморили от все по-усложняващата се шега. Макар и в прекрасно физическо състояние, те вече били прехвърлили шестдесетте и били малко остарели за нощни командоски операции в нивите на непознати и често враждебни фермери. А може би се били подразнили от славата и богатството, станали достояние на други хора, които просто фотографирали тяхната работа и я обявявали за дело на извънземни. Освен това се разтревожили, че — ако почакат още малко — вече никой нямало да повярва на техните изявления.

И така, те си признаха. Показаха на репортерите как са създавали дори и най-сложните инсектоидни фигури. Може би ще си помислите, че никой вече не би твърдял, че е невъзможно да има трайна, продължила години наред фалшификация. Или че няма да чуем никога повече, че няма човек, който да е мотивиран да залъгва лековерните и да ги кара да вярват в съществуването на извънземни. Медиите обаче не им обърнаха голямо внимание. Кръголозите ги призоваха да го дават по-полека. В крайна сметка те лишаваха много хора от удоволствието да си представят, че има чудеса.

Оттогава насам други автори на житни кръгове продължиха традицията, но в повечето случаи по-непоследователно и не толкова вдъхновено. Както обикновено, признатата измама до голяма степен се загуби в ефекта от първоначалното вълнение. Много хора са чували за пиктограмите в житните култури и тяхната предполагаема връзка с явлението НЛО, но мигат неразбиращо, когато се споменат имената на Бауър и Чорли и дори само възможността цялата тази работа да е фалшификация. Появи се едно информативно експозе, чиито автор е Джим Шнабел („Обикаляйки в кръг“, „Пингуин Букс“, 1994) и от което съм почерпил повечето от изложената тук информация. Шнабел рано се присъединява към кръголозите и към края успява сам да направи няколко успешни пиктограми. (Той предпочита градинарски валяк пред традиционната дъска и открива, че и простото стъпкване на класовете с крака също върши работа.) Но работата на Шнабел, която един рецензент нарече „най-забавната книга, която съм чел от много години насам“, имаше сравнително скромен успех. Демоните продават. Измамниците са скучни, а освен това са проява на лош вкус.

Овладяването на принципите на скептицизма не изисква научна степен — това е доказано на практика от успелите търговци на автомобили на старо. Цялата идея на демократичното прилагане на скептицизма се свежда до това, че всеки трябва да разполага с основните средства да оценява адекватно и конструктивно претенциите за познание. Всичко, за което призовават учените, е да използваме същото ниво на скептицизъм, което прилагаме, когато купуваме кола на старо или съдим за качествата на аналгетиците или бирата въз основа на рекламите по телевизията.

Но инструментите на скептицизма остават до голяма степен недостъпни за гражданите на нашето общество. Въпреки че скептицизмът непрекъснато се поражда от разочарованията в ежедневието, неговите инструменти почти никога не се споменават в училище, дори и в часовете по наука — техния най-активен ползвател. Нашата политика, икономика, реклама и религии (нови и стари) тънат в лековерие. Един скептик може да заключи, че хората, които искат да продадат нещо или да повлияят на общественото мнение, или тези, които са на власт, имат запазени интереси в обезкуражаването на скептицизма.