Карл Сейгън
Свят, населен с демони (10) (Науката като свещ в мрака)

Осма глава
За разликата между истинските и лъжливите видения

„Лековерният разум… извлича голямо удоволствие от вярата в странни неща и колкото по-странни са те, толкова по-лесно се приемат. Но той никога не обръща внимание на нещата, които са ясни и правдоподобни, тъй като всеки може да повярва в тях.“

Самюъл Бътлър, „Характери“ (1667–1669)

Само за миг усещам нечие присъствие в тъмната стая. Може ли да е призрак? Или нещо там помръдва. Виждам го с крайчеца на окото, но когато обърна глава, вече няма никой. Дали телефонът наистина звъни или това е „плод“ на моето въображение? В объркването си сякаш мога да усетя соления въздух на лятното крайбрежие на Кони Айланд от моето детство. Завивам зад ъгъла в непознат град, където идвам за първи път, и внезапно виждам пред себе си улица, която ми се струва толкова близка, все едно цял живот съм я познавал.

Когато се сблъскаме с някое от тези често срещани преживявания, обикновено не сме много сигурни как да реагираме. Дали очите ми (или ушите ми, носът ми, паметта ми) не ми „играят номер“? Или наистина съм станал свидетел на нещо, което излиза от обичайния ход на природата? Какво да правя — да си мълча или да кажа за случилото се?

Отговорът зависи твърде много от околната среда, приятелите, любимите хора и културата. В едно изключително строго и практично настроено общество сигурно ще бъда по-предпазлив в признаването на подобни преживявания. Те могат да ме бележат като неуравновесен или ненормален — като човек, на когото не може да се разчита. Но в едно общество, което рутинно вярва в призраци или например в мистичното материализиране на предмети, споделянето им може да донесе одобрение и дори престиж. В първия случай ще бъда силно изкушен да потуля цялата работа, във втория — може би дори да я подсиля или украся, за да я направя да изглежда още по загадъчна.

Чарлс Дикенс, който живее в една процъфтяваща рационална култура — където обаче спиритуализмът също се ползва с успех, — описва дилемата с тези думи (от разказа „Да се приема с недоверие“):

„Винаги съм забелязвал, че на хората — дори и на такива с много голям интелект и култура — не им достига кураж да споделят собствените си психологически преживявания, ако в тях има нещо странно. Почти всички се боят, че това, което иначе биха разказали, няма да намери съответствие или отзвук във вътрешния живот на слушателя и ще предизвика недоверие или смях. Някой честен пътешественик, който може би е видял някакво необикновено създание — например морска змия — няма да се поколебае да го спомене. Но ако същият пътешественик бъде споходен от странно предчувствие или видение (така наречено), от необикновен импулс, каприз на мисълта, сън или друго забележително мисловно впечатление — тогава той сериозно ще се поколебае, преди да го признае. Според мен на тази сдържаност се дължи голяма част от неяснотата, в която са обвити подобни теми.“

В наше време все още има голяма доза присмех и пренебрежителен кикот. Но сдържаността и неяснотата могат да бъдат превъзмогнати по-лесно — например в „съчувствената“ среда, предоставена от някой психотерапевт или хипнотизатор. За съжаление — нещо, което някои хора не могат да приемат, — разликата между памет и въображение често остава неясна.

Някои „похитени“ твърдят, че си спомнят преживяното и без хипноза. Мнозина не могат да минат без нея. Но хипнозата не е надежден метод за опресняване на паметта. Тя често вади на бял свят както спомени, така и въображение, фантазия и игра, и нито пациентът, нито терапевтът могат да различат едното от другото. Изглежда централно място в хипнозата заема някакво състояние на повишена податливост на внушение. Съдилищата забраниха използването й като доказателствен материал и дори като метод за водене на криминални разследвания. Според Американската медицинска асоциация, изплувалите под хипноза спомени са по-недостоверни от тези, които имаме в нормално състояние. Един стандартен текст за университетския курс по медицина (Харолд И. Каплан, „Общ учебник по психиатрия“, 1989 г.) предупреждава за „голямата вероятност хипнотизаторът да предаде на пациента своите собствени убеждения и те да се превърнат в спомени, които по-късно последният убедено защитава“. И така фактът, че подложените на хипноза хора понякога разказват истории за отвличане от извънземни, сам по себе си не значи много. Съществува опасността пациентите толкова много да искат да се харесат на хипнотизатора — поне по някои въпроси, — че да реагират и на най-фините намеци, които дори терапевтът не осъзнава.

В рамките на едно изследване на Алвин Лосън от Университета на щата Калифорния в Лонг Бийч, осем пациенти — предварително проверени, за да се елиминират всякакви свързани с НЛО убеждения — са хипнотизирани от лекар и са информирани, че са били отвлечени от извънземни, закарани на техния космически кораб и подложени на медицински преглед. След това, без каквото и да било допълнително подбуждане, те просто са помолени да опишат преживяното. Разказите, които в повечето случаи без проблем са извикани от съзнанието на пациентите, са почти неразличими от тези на самообявилите се похитени. Вярно е, че Лосън подава на своите обекти кратки и ясни подсказвания, но в много случаи терапевтите, които се занимават рутинно със случаи на отвличания от извънземни, също подсещат своите пациенти — някои до най-малките детайли, други — по-фино и косвено.

Веднъж психиатърът Джордж Ганауей (поне така разказва Лорънс Райт) внушил на една твърде податлива пациентка, която била под хипноза, че й липсват спомени за пет часа от точно определен ден. Когато споменал за ярка светлина в небето над нея, тя веднага заговорила за НЛО-та и извънземни. Той настоял на това, че с нея са били провеждани експерименти, и в резултат получил подробна история за отвличане. Но когато пациентката излязла от транс и й показали видеозапис на сеанса, тя признала, че е уловен нещо като изплуващ на повърхността сън. Само че през следващата една година сюжетът на съня често я спохождал.

Елизабет Лофтъс, психолог към Университета на Вашингтон, е установила, че дори нехипнотизирани обекти много лесно могат да бъдат убедени, че са видели нещо, което всъщност не са. При един типичен експеримент на участниците е показван филм за някаква автомобилна катастрофа. По-късно, докато ги разпитват относно видяното, на места се подава невярна информация. Например някой споменава нещо за знак „Стоп“, който обаче не присъства във филма. След това всички обекти послушно повтарят, че са видели знака „Стоп“. Когато им разкрият измамата, някои ожесточено протестират и твърдят, че съвсем ясно си спомнят знака. Колкото повече време минава между гледането на филма и подаването на невярната информация, толкова повече хора се оставят спомените им да бъдат променени. Лофтъс твърди, че „спомените за дадено събитие приличат не толкова на пакет от първична информация, колкото на история, която непрекъснато търпи ревизия“.

Има и много други примери, някои от които — например фалшив спомен за това как като дете сте се загубили в голям търговски център — имат голям емоционален ефект. Веднъж щом се подаде някаква ключова идея, пациентът често сам придава плът на съпътстващите детайли. С помощта на няколко подсказвания и въпроси могат да се предизвикат напълно неверни, но ясни спомени. Това е особено лесно в терапевтична среда. Паметта може да бъде замърсена. Фалшиви спомени могат да бъдат вкарани дори в умове, които не се смятат за податливи и безкритични.

Стивън Сеси от университета „Корнел“, Лофтъс и техните колеги са открили нещо, което едва ли трябва да ни изненадва — че децата в предучилищна възраст са особено податливи на внушения. Същото дете, което — като са го попитали за първи път — правилно отрича ръката му да е попадала в капан за мишки, по-късно си спомня случката с живи, появили се от само себе си подробности. Когато по-директно им се каже за „нещо, което ти се е случило, когато си бил малък“, след известно време те сравнително лесно се съгласяват с имплантираните спомени. Когато гледат видеокасети с разговори с такива деца, професионалистите само могат да гадаят кои са истинските и кои — фалшивите спомени. Има ли някаква причина да смятаме, че възрастните са напълно защитени от грешките, които се наблюдават при децата?

Президентът Роналд Рейгън, който е прекарал Втората световна война в Холивуд, разказва с подробности за своята собствена роля в освобождаването на затворниците от един нацистките концлагери. Тъй като живее в света на киното, той може би е смесил филма, който е видял, с реалността, която не е. По време на много от събитията от кандидатпрезидентската си кампания г-н Рейгън разказваше своята изпълнена със смелост и саможертва епична история от Втората световна война, която трябваше да ни послужи като вдъхновение. Само че тя просто никога не се беше случила — беше част от сюжета на филма „Крило и молитва“, който и на мен ми направи голямо впечатление, когато го гледах на деветгодишна възраст. В публичните изявления на г-н Рейгън могат да бъдат открити много други подобни примери. Трудно е да не си представим големите обществени рискове, породили се от случаи, в които политически, военни, научни и религиозни водачи не са в състояние да направят разлика между факт и жива фантазия.

Когато се приготвят да се изправят в съдебната зала, свидетелите обикновено са наставлявани от своите адвокати. Често ги карат да повтарят една и съща история, докато най-накрая „се получи“. След това, когато застанат на мястото за свидетели, те си спомнят тази история, която са повтаряли в кабинета на адвоката. Някои нюанси са туширани. Възможно е цялата история вече да не съответства, дори в общи линии, на това, което се е случило в действителност. За повече удобство свидетелите може и да са забравили, че спомените им са били променени.

Тези факти имат значение, когато оценяваме обществения ефект на рекламите или на националната пропаганда. Но в случая те предполагат, че по отношение на отвличането от извънземни — когато хората често са разпитвани години след предполагаемото събитие — терапевтите трябва да бъдат много внимателни да не би неволно да имплантират или видоизменят историята, която се опитват да извлекат от съзнанието на пациента.

Може би това, което действително си спомняме, е набор от късчета от спомени, които сме пришили към създадена от самите нас тъкан. Ако сме достатъчно добри шивачи, ще си създадем прекрасна и лесна за възпроизвеждане история. Много по-трудно е да възстановим самите късчета, необременени от асоциации. Ситуацията е подобна на самия научен метод — при който в рамките на една теория могат да бъдат запомнени, обобщени и обяснени много изолирани данни. След това е по-лесно да си спомним теорията, отколкото данните.

В науката теориите винаги се сблъскват с нови данни и биват преразглеждани в съответствие с тях. Ако новите факти сериозно се разминават с нея — извън границите на допустимата грешка, — може да се наложи теорията да бъде ревизирана. Но в ежедневния живот рядко се случва да се сблъскаме с нови данни за неща, които са се случили много отдавна. Нашите спомени почти никога не се изправят пред нови предизвикателства. Вместо това те могат да застинат в определено състояние — независимо от това колко неверни са — или да се превърнат в обект на непрекъсната творческа преработка.

Най-добре засвидетелстваните свръхестествени явявания — повече от тези на богове и демони — са тези на светци и особено на Дева Мария, които са наблюдавани в Западна Европа от Късното средновековие до наши дни. Макар историите за отвличания от извънземни да имат в много по-голяма степен привкуса на профанните демонични явявания, все пак може би по-добре ще разберем мита „НЛО“, ако разгледаме и тези видения, които минават за свещени. Вероятно най-известни са свидетелствата на Жана д’Арк във Франция, св. Бригита в Швеция и Джироламо Савонарола в Италия. Но по-подходящи за нашите цели са явяванията, видени от пастири, селяни и деца. Тъй като живеят в един свят на несигурност и ужас, тези хора копнеят за някакъв контакт с божественото. Подробен опис на подобни събития в Кастилия и Каталония се съдържа в книгата на Уилям А. Крисчън-младши. „Явяванията в Късносредновековна и Ренесансова Испания“ („Принстън Юнивърсити Прес“, 1981).

В типичния случай селянка или дете разказват, че са срещнали момиче или необичайно малка жена — може би висока около метър, — която се разкрива като Дева Мария — Божията майка. Тя иска от обзетия от благоговение свидетел да отиде при старейшините на селото или при църковните власти и да им заповяда да кажат молитви за мъртвите, да се подчиняват на Десетте Божи заповеди или да построят параклис точно на това място в полето. Ако не се подчинят, ще има възмездие, може би чума. Една друга възможност е Дева Мария да се яви по време на чумна епидемия и да обещае да изцели болестта — при положение че нейната молба бъде изпълнена.

Свидетелката се опитва да изпълни поръчението. Но когато разкаже на баща си, на съпруга си или на свещеника, те й заповядват да не повтаря историята пред никой друг — това били женски глупости и безсмислици или пък демонични халюцинации. И така, тя си мълчи. Няколко дена по-късно жената отново е пресрещната от Дева Мария, която е малко ядосана от това, че заръката й не е изпълнена.

— Те няма да ми повярват — оплаква се свидетелката. — Дай ми знак.

Необходими са доказателства. И Богородица — на която изглежда не й е хрумнало по-рано, че ще се наложи да предостави доказателство — дава необходимия знак. Жителите на селото и свещениците вече са убедени и построяват параклиса. В съседство започват да се случват чудодейни изцеления. Прииждат поклонници от далечни краища. Свещениците непрекъснато са заети. Икономиката на района цъфти. Първоначалната свидетелка е посочена за пазител на параклиса.

В повечето известни случаи се назначава специална разследваща комисия, съставена от граждански и църковни първенци. Те трябва да потвърдят истинността на явяването — въпреки първоначалния, почти изключително мъжки скептицизъм. Но изискванията към доказателствата не са особено високи. В един случай съвсем сериозно са приети показанията на трескаво осемгодишно момче, което два дни по-късно умира от чума. Някои от комисиите заседават десетилетия или дори повече от век след събитието.

В своята книга „За разликата между истинските и лъжливите видения“, специалистът в тази област Жан Жерсон (около 1400 г.) обобщава критериите за разпознаване на истинския свидетел на явяване: един от тях е готовността да се приемат съветите на политическата и църковната йерархия. Тоест всеки, който е получил видение, което не е удобно за властимащите, е ipso facto ненадежден свидетел. По този начин светците и девиците могат да бъдат накарани да казват това, което властите искат да чуят.

„Знаците“, които Дева Мария уж дава — предложените и приети като убедителни доказателства — включват: обикновена свещ, парче копринена тъкан и магнетичен камък; парче боядисана керемида; отпечатъци от стъпки; невероятната скорост, с която свидетелката събира магарешки бодили; прост дървен кръст, забит в земята; рани и белези по свидетелката; както и най-различни изкривявания — например дванадесетгодишно момиче, чиято ръка стои по странен начин, или краката й са сгънати назад, или устата й е затворена и тя е онемяла за известно време, — които биват „изцелени“ в момента, в който историята й бъде приета.

Понякога може да се случи различни разкази да се сравнят и синхронизират, преди да бъдат дадени показания. Например е възможно в някои малък град множество свидетели да опишат висока блестяща жена, облечена цялата в бяло и с дете на ръце — и двамата обвити в сияние, което предната нощ осветило улицата. Но в други случаи стоящите край свидетелката хора да не са в състояние да видят нищо, например в това описание на явяване, случило се в Кастилия през 1617 г.:

„Ай, Бартоломю! Дамата, която ме посещава през последните дни, идва през ливадата. Тя коленичи и прегръща кръста. Виж я, виж я!

Въпреки че се взирал много внимателно, младежът не успял да види нищо, с изключение на няколко птички, които летели около кръста.“

Не е трудно да се открият възможни мотиви за изобретяването и приемането на подобни истории: работни места за свещеници, нотариуси, дърводелци и търговци, както и други изгоди за регионалната икономика във време на депресия; повишен социален статус за свидетелката и нейното семейство; възобновяване на молитвите за починалите роднини, изоставени заради чума, суша или война; повдигане на народния дух срещу враговете, особено маврите; подобряване на гражданското съзнание и подчинението на каноничния закон; потвърждаване на вярата на благочестивите. Поклонниците демонстрират забележителна ревност при подобни параклиси; често се случва късчета скала или пръст от мястото да се смесват с вода и да се пият като лекарства. Но в никакъв случай не намеквам, че повечето свидетелки са си измислили цялата работа. Случва се нещо друго.

Почти всички настойчиви искания на Дева Мария са забележителни със своята прозаичност — както например е в случая с това нейно явяване в Каталония през 1483 г.:

„Заповядвам ти с душата си да накараш душите на хората от енориите Ел Торн, Милерас, Ел Салент и Сан Мигел де Кампмайор да накарат душите на свещениците да поискат от хората да платят лептата и всички дългове на църквата, както и да върнат на техните законни притежатели всички неща, които държат тайно или явно при себе си и които не са техни. Това да стане до тридесет дни, защото така е необходимо, и освен това да спазват добре светата Неделя.

А също така те трябва да престанат и да се въздържат да богохулстват и трябва да отдават обичайната charitas, изискана от мъртвите им прадеди.“

Често Дева Мария се явява точно след като свидетелката се е събудила. През 1523 г. Франсиска ла Брава разказва, че тъкмо била станала от леглото — „без да знае дали е напълно на себе си“, — въпреки че в по-късните показания твърди, че е била напълно будна (в отговор на въпрос, който позволявал няколко различни възможности: напълно будна, замаяна, в транс, заспала). Понякога напълно липсват подробности — като например как са изглеждали придружаващите Дева Мария ангели; или пък Богородица е описана като едновременно и висока, и ниска, и майка, и дете — характеристики, които безпогрешно свидетелстват за своя произход от сънищата. В „Диалог за чудесата“, написан около 1223 г. от Цезарий от Хайстербах, Богородица често се явява на монасите по време на matins, които заемат сънливия час около полунощ.

Естествено е да заподозрем, че много или дори всички такива явявания са били някакъв вид сън — наяве или не, — допълнен с измислици (или с фалшификации; по това време процъфтява подправянето на чудеса — например религиозни статуи или икони, които случайно или по Божия заповед биват откопавани от земята). Този въпрос е засегнат в Siete Patridas — кодекс с канонично и гражданско право, съставен около 1248 г. под ръководството на кастилския крал Алфонсо Мъдри. В него можем да прочетем следното:

„Някои хора измамно откриват или съграждат олтари в полето или в градовете, като твърдят, че те са останали на това място от някой светец, и се преструват, че правят чудеса — и затова хора от много места са подбуждани да отидат там като на поклонение, за да вземат нещо от тях. Има и други, които — под влиянието на сънища или явили им се празни фантоми — издигат олтари и претендират, че са ги открили на гореспоменатите места.“

Като изрежда причините за погрешните вярвания, Алфонсо създава един континуум, обхващащ секти, лично мнение, фантазии, сънища и халюцинации. Един особен вид фантазия, наречена antoiança, е описана по следния начин:

„Antoiança е нещо, което се спира пред погледа и след това изчезва — все едно човек го вижда или чува в транс — и съответно няма плътност.“

Една папска була от 1517 г. прави разлика между видения, които се явяват „в сънищата или по божествен начин“. Очевидно дори в една епоха на изключително лековерие светските и църковните власти са били нащрек за възможността от измама или заблуда.

Въпреки това, в по-голямата част от средновековна Европа римокатолическото духовенство приветства топло подобни явявания — най-вече защото повелите на Богородица са така близки на сърцата на свещениците. Достатъчни са патетично малко доказателствени „знаци“ — камък, отпечатък от стъпка и никога нещо, което да не може да бъде фалшифицирано. Но като се тръгне от XV в. — времето на Протестантската реформация — отношението на църквата се променя. Тези, които съобщават за независима връзка с небето, заобикалят църковната верига, която води нагоре към Бог. Освен това някои от виденията — например тези на Жана д’Арк — имат неуместни политически и морални последствия. През 1431 г. инквизиторите на Жана д’Арк описват опасността, която се крие в нейните видения, по следния начин:

„На нея беше разкрита голямата опасност, идваща от хора толкова самонадеяни, че да вярват в подобни явявания и откровения и следователно да лъжат за Божии неща, като правят неверни пророчества и гадания, които не идват от Бога, а са измислени. От което може да последва прелъстяване на народите, зачеване на нови секти и много други неблагочестия, които покваряват църквата и католиците.“

Жана д’Арк и Джироламо Савонарола са изгорени на кладата за своите видения.

През 1516 г. Петият латерански събор запазва за „апостолическия престол“ правото да разследва автентичността на явяванията. Наказанията на бедните селяни, чиито видения нямат политическо съдържание, стигат едва ли не до крайна жестокост. Видяното от младата майка Франсиска ла Брава явяване на Дева Мария е описано от Великия инквизитор Лисенсиадо Мариана като „накърняващо нашата света католическа вяра и намаляващо нейния авторитет“. Нейното видение било „само суета и лекомислие“. „По право трябваше да я накажем по-сурово“ — продължава инквизиторът.

„Но с оглед някои справедливи мисли, които ни карат да смекчим строгостта на нейната присъда, ние постановяваме — като наказание за Франсиска ла Брава и пример за другите, за да не опитват те подобни неща — и я осъждаме да бъде качена на магаре и прекарана по оживените улици на Белмонте, където да й бъдат ударени сто удара с камшик на голо от кръста нагоре. Същият брой удари да й бъдат ударени по същия начин и в град Ел Кинтанар. И от сега насетне да не казва или твърди — публично или тайно, с дума или намек — нещата, които изповяда в своето признание, иначе ще бъде преследвана като неразкаяла се и като човек, който не вярва и не следва съдържанието на нашата света католическа вяра.“

Въпреки наказанията, удивително е колко често свидетелката не се отказва от думите си и — като пренебрегва всички препоръки да си признае, че лъже, че е сънувала или че е била объркана — продължава да настоява на това, че наистина е видяла явяването.

Как е възможно религиозните и иконографски подробности на тези явявания да са толкова подобни в една епоха, в която почти всички са били неграмотни и не е имало вестници, радио и телевизия? Уилям Крисчън смята, че очевидният отговор се крие в катедралната драматургия (особено в коледните пиеси), странстващите проповедници, поклонниците и църковните проповеди. Легендите за близките параклиси се разпространяват бързо. Понякога идват хора от сто и повече километра — например за да може болното им дете да бъде изцелено от камъче, на което е стъпила Божията майка. Легендите влияят на виденията и обратното. Скептичното мислене не се среща често във време, което е измъчвано от чума, суша и войни, в което обикновеният човек няма достъп до социални и медицински услуги и в което никой не е чувал за всеобща грамотност и научен метод.

Защо предупрежденията са толкова прозаични? Защо е необходимо в някой малък окръг с няколко хиляди души да се появи толкова виден персонаж като Божията майка — само за да бъде възстановен малък параклис и хората да спрат да проклинат? Защо не се появяват важни и пророчески послания, които в една по-късна епоха да бъдат разпознати като нещо, дошло от Бог или светците? Нима това нямаше да е могъща подкрепа за католическата кауза в нейната смъртна борба с Протестантството и Просвещението? Няма обаче явявания, които например да предупредят църквата да не приема заблудата за земята като център на вселената или да я възпрат от съучастничество с нацистка Германия. Това са два проблема с голямо морално и историческо значение, за които папа Йоан Павел II — тук трябва да му отдадем заслуженото — призна, че църквата е сгрешила.

Нито един светец не се е обявил против практиката „вещиците“ и еретиците да бъдат измъчвани и изгаряни. И защо не? Да не би да не са знаели какво се случва? Може би не са виждали злото? И защо Богородица винаги заповядва на бедната селянка да уведоми властите? Защо не се обърне направо към тях? Или към краля? Към папата? Вярно е, че през XIX и XX в. някои явявания получават голям отзвук — през 1917 г. край Фатима в Португалия, където Светата Дева изявила недоволството си от това, че светско правителство е заменило управлявано от църквата правителство, и през 1961–1965 г. при Гарабандал в Испания, където бяхме заплашени с края на света, освен ако незабавно не приемем консервативни и религиозни доктрини.

Според мен има много паралели между явяванията на Дева Мария и отвличанията от извънземни — въпреки че в първия случай свидетелките не са отнасяни в Рая и никой не бърника в репродуктивните им органи. И в двата случая описаните създания са умалени — най-често между 0,80 и 1,20 м. високи. Идват от небето. Въпреки предполагаемия им неземен произход, съобщенията имат напълно земно съдържание. Изглежда, и двете явления имат ясна връзка със сънното състояние и сънищата. Свидетелите — обикновено жени — имат проблем със споделянето на преживяното, особено след като са се сблъскали с присмеха на заемащи висши длъжности мъже. Въпреки това упорстват — настояват на това, че наистина са видели подобно нещо. Съществуват средства за разпространяването на историите — те са обект на оживени спорове, което позволява подробностите да бъдат координирани между свидетели, които никога не са се срещали помежду си. Други хора, присъстващи по същото време на същото място, не забелязват нищо необичайно. Предполагаемите „знаци“ и доказателства без изключение са неща, които хората сами могат да придобият или подправят. И наистина, Богородица изглежда не разбира нуждата от доказателства и понякога решава да изцели само тези, които са повярвали в нейното явяване, преди тя да е предоставила „знаци“. И макар че няма собствено казано психотерапевти, обществото е обхванато от мрежата на влиятелните енорийски свещеници и техните йерархични началници, които имат запазени интереси в реалността на виденията.

В наше време все още се наблюдават явявания на Дева Мария и други ангели, но — както свидетелства хипнотизаторът и психотерапевт Г. Скот Спароу, — също така и на Исус. В неговата книга „Аз винаги съм с вас. Истински истории на срещи с Исус“ („Бантам“, 1995) са изложени такива описания от първа ръка — както вълнуващи, така и банални. Колкото и да е странно, повечето от тях са откровени сънища и са признати като такива. Другите, определени като „видения“, се различават от сънищата по това, че „ги преживяваме, докато сме будни“. Но според Спароу да определиш нещо просто като „сън“ по никакъв начин не компрометира неговата външна реалност. Той твърди, че всички същества и случки, които се явяват в сънищата ви, съществуват реално със света извън вашата глава. Той специално отрича, че сънищата са „чисто субективни“. В случая доказателствата нямат нищо общо. Ако сте го сънували, ако сте се почувствали добре и то е предизвикало у вас удивление, това е защото наистина се е случило. В тялото на Спароу няма и една скептична костица. В един случай — когато Исус казва на една неуравновесена жена, която има „непоносим“ брак, да изхвърли оня негодник от къщата — Спароу признава, че това поставя определени проблеми за „защитниците на последователната библейска позиция“. Тук „може би някой би могъл да заключи, че на практика всички предполагаеми заръки са родени вътре в човека“. А какво би станало, ако някоя жена разкаже сън, в който Исус я е посъветвал да абортира или е призовал към отмъщение? И ако наистина по някакъв начин трябва да поставим някъде граница и да заключим, че някои от сънищата са измислени от сънуващия, то тогава защо това да не е валидно за всички?

Защо им е на хората да си измислят истории за отвличане? В този смисъл, защо им е да се появяват в телевизионни програми с участие на зрителите, които са посветени специално на сексуалните унижения на „гостите“ — последната мания в американската видеопустиня? Да откриеш, че си похитен от извънземни, най-малкото е откъсване от рутината на ежедневния живот. Получаваш вниманието на околните, на терапевтите, може би дори на медиите. Имаш усещането на откривателство, на въодушевление, на благоговение. Какво ще си спомниш след това? Започваш да вярваш, че може би си предвестник или дори инструмент на важни събития, които предстои да се случат. Освен това не искаш да разочароваш своя терапевт. Копнееш да получиш неговото внимание. Смятам, че в това да се превърнеш в похитен, има сериозна психична изгода.

Само за сравнение, замислете се за случаите на подправяне на продукти, в които няма почти нищо от загадъчното чувство около НЛО-тата и извънземните похищения. Някои внезапно обявява, че е намерил игла от подкожна спринцовка в кутия популярна безалкохолна напитка. Съвсем разбираемо е, че това е притеснително. Появява се във вестниците и най-вече в телевизионните новини. Съвсем скоро ставаме свидетели на взрив, на истинска епидемия от подобни съобщения от цялата страна. Но е много трудно да разберем как една игла от подкожна спринцовка може да попадне в кутията още във фабриката. Освен това в нито един от случаите, в които току-що купената кутия е отворена и в нея е открита игла, няма свидетели.

Бавно се натрупват доказателства, че става въпрос за престъпление, което след това бива „копирано“. Хората само се преструват, че са намерили игли от спринцовки в кутийките с безалкохолни напитки. Защо им е да го правят? Какви евентуални мотиви биха могли да имат? Някои психиатри твърдят, че основните мотиви са алчност (могат да съдят производителя за вреди), копнеж да получат внимание и желание да се изкарат жертви. Отбележете, че няма терапевти, които да настояват за реалността на иглите в кутийките и които да подбуждат своите пациенти — пряко или косвено — да излязат открито в медиите. Освен това законът предвижда сериозни наказания за подправяне на продукти и дори за неверни твърдения, че някой е подправил продуктите. За разлика от това има такива психотерапевти, които поощряват похитените да разкажат публично своята история, и законът не преследва хората, които лъжливо свидетелстват, че са били отвлечени от НЛО. Каквито и да са причините да тръгнете по този път, колко по-голямо е удовлетворението от това да убедиш околните, че някакви по-висши същества са избрали именно теб за своите енигматични цели, отколкото че по някаква случайност си намерил игла от спринцовка в кока-колата си.