Карл Сейгън
Свят, населен с демони (17) (Науката като свещ в мрака)

Петнадесета глава
Сънят на нютон

„Дано Бог ни опази от праволинейния поглед и съня на Нютон.“

Уилям Блейк, от стихотворение, включено в писмо до Томас Бътс (1802 г.)

„Невежеството по-често ражда увереност от познанието: именно знаещите малко, а не знаещите много, са тези, които с такава сигурност заявяват, че науката няма да разреши този или онзи проблем.“

Чарлс Дарвин, Въведение, „Произходът на човека“ (1871 г.)

Под израза „сънят на Нютон“ поетът, художникът и революционерът Уилям Блейк изглежда има предвид светоглед, който е ограничен в перспективата на Нютоновата физика, както и отдръпването на самия Нютон от мистицизма (което не е пълно). Блейк намира идеята за атомите и частиците светлина за забавна, а влиянието на Нютон върху нашия вид — за сатанинско. Една често срещана критика към науката е, че е твърде тесногръда. Вследствие на очевидните ни ограничения, науката отхвърля като несъстоятелни и въобще отказва да се занимава с широк диапазон от вдъхновяващи образи, закачливи идеи, откровен мистицизъм и изумителни чудеса. Без материални доказателства науката отказва да признае призраците, душите, ангелите, дяволите и дхарма-телата на Буда. А също и извънземните посетители.

Американският психолог Чарлс Тарт, който намира за убедителни доказателствата за съществуването на извънсетивни възприятия, пише следното:

„Един от важните фактори за настоящата популярност на идеите на Ню Ейдж е реакцията срещу обезчовечаващия и бездуховен сциентизъм — философския възглед (маскиран като обективна наука и защитаван с емоционалната решителност на прероден фундаментализъм), че ние не сме нищо повече от материални същества. Разбира се, би било глупаво безкритично да прегърнем всичко с етикет «духовно», «свръхестествено» или Ню Ейдж, тъй като независимо от това колко благородни и вдъхновяващи са, голяма част от тези идеи са фактически погрешни. От друга страна, този интерес към явлението Ню Ейдж представлява основателно признаване на някои от страните на човешката природа: хората винаги са имали и продължават да имат преживявания, които, изглежда, са «свръхестествени» или «духовни».“

Но защо „духовните“ преживявания трябва да са предизвикателство срещу идеята, че ние сме направени от материя и нищо друго? Почти никой не се съмнява в това, че материята (и енергията) съществува в ежедневния свят. Доказателствата са навсякъде около нас. Обратното — както вече имах случай да кажа, доказателствата за нещо нематериално, което да може да бъде наречено „дух“ или „душа“, са твърде съмнителни. Разбира се, всички ние имаме богат вътрешен живот. Само че, като се има предвид зашеметяващата сложност на материята, как бихме могли да докажем, че вътрешният ни живот не се дължи изцяло на нея? Приемаме за даденост, че в човешкото съзнание има още много неща, които не разбираме напълно и които невробиологията все още не е успяла да обясни. Хората имат своите ограничения и никой не знае това по-добре от учените. Но множество аспекти на естествения свят, които само допреди няколко поколения са се възприемали като чудеса, сега вече са намерили своето обяснение във физиката и химията. Поне някои от днешните загадки ще бъдат окончателно разрешени от нашите потомци. Например фактът, че за момента не можем да дадем подробно обяснение на изменените състояния на съзнанието посредством известното за химията на мозъка, не предполага съществуването на „духовен свят“ в по-голяма степен от слънчогледа, който следва слънцето в неговия път по небето — явление, което се е разглеждало като истинско чудо, преди да открием фототропизма и растителните хормони.

И ако светът не отговаря във всички отношения на нашите желания, дали за това е виновна науката? Дали грешката не е на онези, които искат да наложат на света своята воля? Всички бозайници — както и много други животни — изпитват емоции: страх, страст, надежда, болка, любов, омраза, необходимост да бъдат водени. Може би хората се тревожат повече за бъдещето, но в чувствата ни няма нищо, което да е уникално само за нас. От друга страна, нито е един друг вид не се занимава с наука толкова много и толкова добре. Как тогава науката би могла да бъде „обезчовечаваща“?

И все пак, всичко изглежда толкова несправедливо. Някои от нас умират от глад още в ранна детска възраст, докато други — само поради обстоятелството, че са се родили другаде — живеят в охолство и разкош. Можем да се родим в семейство с жестоки родители или в мразена етническа група. Възможно е да имаме вроден недъг. Нима просто преминаваме през живота, който е подредил картите си срещу нас, а след това умираме? Това ли е? Нищо повече от безкрайна и лишена от сънища дрямка? Къде тук е справедливостта? Това е жестоко, брутално и безсърдечно. Не би ли трябвало да получим още един шанс в тази игра? Колко по-добре би било да се родим при нови обстоятелства, които да са съобразени с това колко добре сме играли през последния си живот — без значение колко лоши карти са ни били раздадени. Или пък, ако бъдем съдени след смъртта си, то тогава — ако сме се справили добре с личността, която ни е била дадена, и сме били смирени, вярващи и т.н. — трябва да получим наградата да живеем щастливо во век и веков, защитени от агонията и хаоса на света. Така би трябвало да бъде, ако светът беше обмислен, предварително планиран и справедлив. Така би трябвало да бъде, ако страдалите от болки и мъчения следва да получат утехата, която заслужават.

И затова тези общества, които ни учат да се примиряваме с настоящото ни положение в живота и да очакваме наградата в отвъдното, обикновено са имунизирани срещу революции. Освен това страхът от смъртта, който в някои отношения е механизъм за адаптиране в еволюционната борба за оцеляване, се оказва вреден при воденето на война. Затова и културите, които проповядват блажен отвъден живот за героите — или дори за тези, които са извършили нареденото им от властимащите, — биха могли да получат преимущество в съревнованието.

Следователно за религиите и народите би трябвало да е лесно да продават представата за отвъдния живот и идеята за някаква духовна част от нашата природа, която надживява смъртта. Едва ли можем да очакваме, че това ще бъде нещо, което ще бъде посрещнато с всеобщ скептицизъм. Хората ще искат да повярват в него дори и доказателствата да са неубедителни или въобще да ги няма. Вярно е, че мозъчните травми могат да направят така, че да загубим голяма част от спомените си, да ни превърнат от маниаци в миролюбиви хора или обратното. Промените в химията на мозъка могат да ни убедят, че срещу нас се подготвя огромна конспирация, или да ни накарат да мислим, че чуваме Божия глас. Но докато подобни убедителни свидетелства показват, че нашите личност, характер и памет — или душа, ако предпочитате, — се намират в материята на мозъка, все по-лесно става да не се съсредоточаваме върху тях и да откриваме начини да избягаме от тежестта на доказателствата.

И ако съществуват могъщи обществени институции, които настояват на това, че отвъден живот съществува, то едва ли трябва да се изненадваме от това, че несъгласните са малцинство, че се крият и че са преследвани. Някои източни, християнски и Ню Ейдж-религии (а също и платонизмът) твърдят, че светът не е истински и че страданията, смъртта и самата материя са илюзорни; че единственото нещо, което реално съществува, е „Разумът“. Обратното — господстващото научно убеждение е, че разумът е само начин, по който ние възприемаме дейността на мозъка, т.е., че е свойство на стоте квадрилиона нервни връзки в мозъка.

В академичните среди се наблюдава укрепването на едно странно мнение, което извежда корените си от 60-те години на XX в. — че всички твърдения са еднакво произволни и че определенията „вярно“ и „невярно“ са заблуда. Може би това е някакъв опит за реванш срещу учените, които дълго време твърдят, че литературната критика, религията, естетиката и голяма част от философията и етиката всъщност са просто субективни мнения — тъй като не могат да бъдат демонстрирани като теореми от Евклидовата геометрия, нито да бъдат проверени посредством експеримент.

Има хора, които искат всичко да е възможно и тяхната действителност да не бъде ограничавана. Според тях нашето въображение и нуждите ни искат повече от малкото неща, за които науката ни учи, че имаме разумни основания да бъдем сигурни. Много гурута на течението Ню Ейдж (сред които е и актрисата Шърли Маклейн) стигат дотам, че прегръщат солипсизма — твърдението, че единственото истинско нещо са техните собствени мисли. Всъщност те казват: „Аз съм Бог.“ „Аз наистина смятам, че творя своята собствена реалност — казала Маклейн на един скептик. — Смятам, че всъщност аз ви създавам тук и сега.“

Ако аз сънувам, че отново съм се събрал с починал родител или дете, кой може да ми каже, че това не се е случило наистина? Ако съм получил видение, че се нося в космическото пространство и виждам Земята под себе си, може би наистина съм бил там. Какви са тия учени, които дори не са имали същото преживяване, а ми обясняват, че всичко било в главата ми? Ако моята религия ме учи на това, че според неизменното и непогрешимото Божие слово вселената е само на няколко хиляди години, то тогава учените, които твърдят, че е на няколко милиарда години, са нагли и неблагочестиви и освен това грешат.

Дразнещо е, че науката поставя граници на това, което можем да направим, дори само по принцип. Кой казва, че не можем да се движим по-бързо от светлината? Нали казваха същото и за звука? Кой може да ни спре — ако имаме наистина мощни инструменти — да измерим едновременно и местоположението, и момента на електрона? Защо да не можем, ако наистина сме много умни, да конструираме вечен двигател „от първи вид“ (такъв, който генерира повече енергия от тази, която му се подава) или вечен двигател „от втори вид“ (такъв, който никога не спира)? Кой смее да поставя граници на човешката изобретателност?

Всъщност природата смее. Реално погледнато, в този списък от забранени действия се съдържа едно сравнително изчерпателно и много кратко изложение на законите на природата — на това как функционира вселената. Показателно е това, че псевдонауката и суеверията не признават ограниченията на природата. Вместо това „всичко е възможно“. Те ни обещават неизчерпаема продуктивност, независимо от многобройните случаи, в които техните последователи са били разочаровани и предадени.

Едно подобно оплакване гласи, че науката мисли твърде просто, че е твърде „редуцираща“. Тя наивно твърди, че в крайна сметка ще има само няколко природни закона — може би дори доста прости, — които ще обясняват всичко, че цялото безкрайно изящество на света, всичките снежинки, дантелите на паяжините, спиралните галактики и проблясъците на човешката мисъл ще могат да бъдат „редуцирани“ до подобни закони. Опростяването сякаш не отдава необходимото уважение на сложността на природата. Някои го възприемат като някакъв любопитен хибрид между арогантност и интелектуален мързел.

Исак Нютон — който в съзнанието на критиците на науката персонифицира „ограничения поглед“ — си представя вселената като часовников механизъм. Буквално. Неизменното и предсказуемо движение на планетите около Слънцето и на Луната около Земята са описани — при това с висока степен на точност — от на практика същото диференциално уравнение, което предсказва и люлеенето на махалото или трептенето на пружината. Днес се забелязва тенденцията да смятаме, че заемаме някаква извисена наблюдателна точка, и да съжаляваме горките нютонианци за ограничения им светоглед. Но в рамките на някои разумни ограничения същите тези хармонични уравнения, които описват часовниковия механизъм, наистина описват и движението на астрономическите тела в цялата вселена. Това е много дълбок и далеч нетривиален паралелизъм.

Разбира се, в Слънчевата система няма зъбни колела и съставните части на гравитационния часовников механизъм не се допират. Като общо движението на планетите е по-сложно от това на махалото и пружината. Освен това има и обстоятелства, при които часовниковият механизъм се разваля. В хода на големи периоди от време гравитационното привличане на далечни светове — което би изглеждало съвсем незначително в продължение на няколко завъртания — може да се натрупа и някое малко тяло съвсем неочаквано да се отклони от обичайния си курс. И все пак дори при часовниците с махало се наблюдава нещо като хаотично движение: ако изместим топката на голямо разстояние от перпендикуляра, ще последва диво и грозно движение. Но Слънчевата система е по-точна от който и да било механичен часовник, а цялата идея за измерването на времето идва от наблюденията именно върху движението на Слънцето и звездите.

Фактът, който предизвиква учудване, е, че една и съща математика обяснява еднакво добре и планетите, и часовниците. Не е задължително да е така. Не сме го наложили ние на вселената. Просто вселената е такава. Ако това е опростяване, така да бъде.

До средата на XX в. съществува твърдото убеждение — възприето от богословите, философите и някои биолози, — че животът не може да бъде „редуциран“ до законите на физиката и химията, че има „жизнена сила“, „ентелехия“, „тао“ или „мана“, която задвижва живите организми. Сила, която „съживява“ живота. Беше невъзможно да се разбере как обикновените атоми и молекули биха могли да обяснят сложността и елегантността на живите същества и характерното за тях съответствие между форма и функция. Цитираха се световните религии — Бог или боговете, вдъхнали живот и душа на неживата материя. Живелият през XVIII в. химик Джоузеф Пристли се опитал да открие „жизнената сила“. Той претеглил една мишка точно преди да умре и след това. Теглото й било същото. Всички подобни опити също се провалили. Ако има душа, тя очевидно няма маса — т.е. не е изградена от материя.

Въпреки това дори биологичните материалисти запазват някои резерви. Може би дори и ако растенията, животните, гъбите и микробите нямат души, все пак за разбирането на живота е необходим друг, все още неоткрит научен принцип. Един пример — през 1932 г. британският психолог Дж. С. Халдейн (баща на Дж. Б. С. Халдейн) поставя следния въпрос:

„Какво разбираемо обяснение може да даде механистичната теория за живота…, за възстановяването от болести и наранявания? Никакво, освен че тези феномени са толкова сложни и необикновени, че все още не можем да ги разберем. Съвсем същото се отнася и за тясно свързаните с тях явления на възпроизвеждането. Независимо колко напрягаме въображението си, не можем да измислим такъв деликатен и сложен механизъм, който да е способен — както го правят живите организми — да се самовъзпроизвежда неограничено често.“

Трябва да минат само няколко десетилетия и познанията ни по имунология и молекулярна биология вече в огромна степен са разгадали тези непроницаеми загадки.

Много добре си спомням, че когато молекулярната структура на ДНК и естеството на генетичния код за първи път бяха изяснени през 50-те и 60-те години на XX в., занимаващите се с цели организми учени обвиняваха поддръжниците на молекулярната биология в опростенчество. („И червей не могат да разберат с тяхното ДНК.“) Разбира се, свеждането на всичко до някаква „жизнена сила“ е не по-малко опростенческо. Сега обаче е ясно, че целият живот на Земята, всеки жив организъм има в нуклеиновите си киселини закодирана генетична информация и използва на практика една и съща система за шифроване, за да приведе в действие инструкциите на своята наследствена информация. Научихме се да четем този код. Биологията използва едни и същи няколко десетки органични молекули отново и отново и за най-различни цели. Бяха идентифицирани гените, които до голяма степен са отговорни за циститната фибромна дегенерация и рака на гърдата. Разчетохме 1,8 милиона стъпала в ДНК-стълбата на бактерията Haemophilis influenzae, съдържаща 1743 гена. Установихме до най-малки детайли специфичната функция на повечето от тези гени — от производството и нагъването на стотици сложни молекули, през защитата от антибиотици и от високи температури, до ускоряването на темповете на мутиране и създаването на идентични копия на бактерията. Вече са картирани големи части от геномите на редица други организми (включително на кръглия червей Caenorhabditis elegans). Молекулярните биолози са се захванали да запишат последователността на трите милиарда нуклеотида, които съдържат инструкциите за създаването на едно човешко същество. И това ще стане след едно-две десетилетия. (По никакъв начин не е сигурно, че в крайна сметка ползите ще се окажат повече от рисковете.)

Сега вече е установена приемствеността между атомната физика, молекулярната химия и тази „светая светих“ — естеството на възпроизводството и наследствеността. Не стана нужда да се въвеждат нови научни принципи. Изглежда, сякаш наистина има малък брой прости факти, които могат да се използват при разбирането на невероятната сложност и разнообразието на живите организми. (Молекулярната генетика също така ни учи, че всеки организъм има своите характерни особености.)

Във физиката и химията опростенчеството е още по-застъпено. По-късно ще ви опиша неочакваното срастване на нашите познания за електричеството, магнетизма, светлината и относителността в една обща рамка. Вече от векове знаем, че шепа сравнително прости закони не само обясняват, но също така квантитативно и точно предсказват редица явления, при това не само на Земята, но и в цялата останала вселена.

Понякога чуваме — например от теолога Лангдън Джилки в неговата книга „Природата, действителността и свещеното“, — че идеята за това, че природните закони навсякъде са едни и същи, не е нищо повече от предубеждение, което погрешимите учени и тяхната социална среда се опитват да наложат на вселената. Той копнее за други видове „познание“, които да са толкова валидни в своя контекст, колкото науката е в нейния. Но редът във вселената не е предположение, а подлежащ на проверка факт. Регистрираме светлината на далечните квазари само защото на разстояние десет милиарда светлинни години от нас законите на електромагнетизма са същите, каквито са и тук. Можем да разпознаем спектрите на тези квазари само защото както там, така и тук са представени едни и същи химични елементи и са валидни едни и същи закони на квантовата механика. Движението на галактиките една около друга следва познатата Нютонова гравитация. Гравитационните лещи и въртенето на бинарните пулсари разкриват съществуването на общата относителност в дълбините на космоса. Бихме могли да живеем във вселена, в която всяка провинция да има свои собствени закони, но това не е така. Не е възможно този факт да не събуди чувства на почит и благоговение.

Можехме да живеем във вселена, в която нищо да не може да бъде обяснено посредством няколко прости закона, в която сложността на природата да надхвърля способностите ни да разберем, в която действащите на Земята закони да не са валидни за Марс или някой далечен квазар. Само че данните — не предубежденията, а фактите — доказват, че това не е така. Имаме късмета да живеем във вселена, в която много неща могат да бъдат „редуцирани“ до малък брой сравнително прости природни закони. В противен случай можеше да ни липсват интелектуалните възможности и капацитета да разберем света.

Разбира се, не е изключено да правим грешки, когато прилагаме тази опростенческа програма към науката. Възможно е да има аспекти, които — поне според настоящите ни знания — не могат да бъдат сведени до няколко сравнително прости закона. Но в светлината на откритията от последните няколко столетия изглежда глупаво да се оплакваме от опростенчеството. Това не е недостатък на науката, а напротив — един от най-големите й триумфи. А на мен ми се струва, че нейните открития са в пълно съгласие с множество религии (въпреки че не доказват тяхната валидност). Защо трябва няколко прости природни закона да обясняват толкова много и да господстват над тази огромна вселена? Не би ли трябвало да очакваме точно това от Създателя на вселената? Защо е необходимо някои вярващи да се противопоставят на опростенческата програма на науката, освен ако не са водени от някаква неуместна любов към мистицизма?

Вече в продължение на векове се правят опити религията и науката да бъдат помирени — поне от страна на тези, които не отстояват библейския и коранския буквализъм, където няма място за алегории и метафори. Върховните постижения на римокатолическото богословие са Summa Theologica и Summa Contra Gentiles („Срещу езичниците“) на св. Тома Аквински. В бурята от изискана ислямска философия, която се стоварва върху християнския свят през XII и XIII в., има и произведения на антични гръцки автори, най-вече на Аристотел — трудове, които разкриват огромната си стойност дори и при повърхностен прочит. Дали това древно знание е съвместимо със Светото слово на Бог?^[1] В Summa Theologica Тома Аквински си поставя за цел да намери помирение по отношение на 631 въпроса, застъпени в християнските и класическите текстове. Как обаче да се постигне примирение в случаите, в които е налице явно противоречие? Това не е възможно без някакъв висш организиращ принцип, без някакъв извисен път към познаването на света. Тома Аквински често се позовава на здравия разум и природния свят — т.е. на науката, която е използвана като средство за коригиране на грешките. С цената на някои изопачавания както на здравия разум, така и на природата, той в крайна сметка успява да постигне помирение по всичките 631 въпроса. (Въпреки че когато няма друго решение, желаният отговор просто се предполага. Вярата винаги надделява над разума.) Подобни опити за помиряване изобилстват и в талмудическата и следталмудическата юдаистка литература и в средновековната ислямска философия.

Но постулатите, които се крият в сърцето на религията, могат да бъдат изпитани по научен път. Дори само този факт буди недоверие към науката у някои религиозни бюрократи и вярващи. Дали светото причастие, както ни учи църквата, наистина — а не само метафорично — е плътта на Исус Христос? Или пък — ако вземем химичния му състав, ако го разгледаме под микроскоп или изследваме други негови свойства — не е просто парче хляб, което свещеникът ни подава?^[2] Дали светът ще бъде разрушен в края на 52-годишния цикъл на Венера, освен ако боговете не получат човешки жертви?^[3] Дали случайно необрязаният евреин има по-лоша съдба от своите съверци, които са спазили древния завет, според който Бог изисква краекожието на всеки вярващ мъж? Дали — както твърдят Съвременните светци — има хора, които населяват безброй други планети? Дали някакъв луд учен е създал белите от черните, както твърди Ислямската нация? Дали слънцето наистина няма да изгрее, ако не бъде извършен индуисткият жертвен ритуал („Сатапатха Брахмана“ ни уверява, че ще се случи точно това)?

Можем да вникнем в човешките корени на молитвата, като се запознаем с непознати религии и култури. Тук ще ви предложа текста на клинописния надпис на един вавилонски цилиндричен печат от II хил. пр.Хр.:

„О, Нинлил, Господарко на земите, в брачното си ложе, в дома на своето удоволствие, съедини се заради мен с Енлил, своя любим.“

[Подписано:] Мили-Шипак, шатаму на Нинмах

Много време е минало, откакто няма шатаму на Нинмах и дори Нинмах. Въпреки факта, че Енлил и Нинлил са основни богове — хората от целия цивилизован Западен свят са отправяли молитви към тях в продължение на две хилядолетия — дали бедният Мили-Шипак всъщност се моли на някакъв фантом, на утвърден от обществото продукт на неговото въображение? И ако това е така, тогава какво да кажем за нас? Или това е богохулен, забранен въпрос — какъвто със сигурност е бил сред почитателите на Енлил?

Дали молитвите въобще действат? Кои молитви? Има една категория молитви, в които Бог е призоваван да се намеси в човешката история или просто да поправи някаква реална или въображаема несправедливост или природно бедствие — например когато някой епископ от американския запад се моли на Господ да се намеси и да сложи край на опустошителната суша. Защо е нужно да се моли? Нима Бог не знае за сушата? Нима не съзнава, че тя заплашва енориашите на епископа? Какво може да ни каже това за ограничените възможности на едно по презумпция всемогъщо и всезнаещо божество? Епископът кара членовете на своето паство също да се молят. Дали има по-голяма вероятност Бог да се намеси, ако повече хора го помолят за милост? Или да разгледаме следната обява, отпечатана през 1994 г. в „Прейр енд Екшън Уийкли Нюз“ (Информационен християнски седмичник на щата Айова):

„Можете ли да се присъедините към моите молитви към Бог да изгори до основи Центъра за семейно планиране в Демойн — по начин, който никой да не може погрешно да приеме за човешки палеж, който безпристрастните следователи да трябва да припишат на свръхестествени (необясними) причини и който християните да видят като дело на Божията десница?“

Вече стана дума за чудотворното изцеление чрез вяра. Какво можем да кажем за постигнатото чрез молитви дълголетие? Викторианският статистик Френсис Галтън твърди, че — при иначе равни условия — британските монарси би трябвало да живеят много дълго, тъй като милиони хора по целия свят ежедневно и от сърце напяват мантрата „Бог да пази Кралицата“ (или Краля). Въпреки това той доказва, че — ако въобще може да се каже нещо — то е, че те не живеят колкото други членове на богатата и разглезена аристократична класа. Десетки милиони хора едновременно и публично пожелаха (въпреки че това не е точно молитва) на Мао Дзедун да живее „десет хиляди години“. Почти всички обитатели на древен Египет са умолявали боговете да дадат вечен живот на фараона. Всички тези колективни молитви са се провалили. Неуспехите им съставят определена база данни.

Като излизат с изказвания, които дори само по принцип подлежат на проверка, религиите — макар и неволно — навлизат на територията на науката. Религиозните учения вече не могат да правят неоспорими твърдения относно действителността, — поне докато не притежават светска власт и съответно не могат да наложат със сила своите възгледи. Това от своя страна вбесява последователите на някои религии. От време на време те заплашват скептиците с най-страшните наказания, които можете да си представите. Вземете например следните крайни алтернативи, които Уилям Блейк е предложил в своите безобидно озаглавени „Поличби на невинността“:

Този, който учи детето на съмнение,

завинаги ще гние в гроба.

Вярата на детето който почете,

над ада и смъртта ще триумфира.

Разбира се, има много религии — посветили се на почитта, благоговението, етиката, ритуалите, общността, семейството, благотворителността и политическата и икономическата справедливост, — които по никакъв начин не са заплашени, а напротив — биват вдъхновявани от откритията на науката. Не е задължително да има конфликт между науката и религията. На определено ниво те имат подобни и съзвучни роли и всяка една от двете има нужда от другата. Отворените и ожесточени дискусии, дори с благославяне на съмнението, са християнска традиция, която може да се проследи назад до „Ареопагитика“ на Джон Милтън (1644 г.). Някои от традиционните християнски и юдаистки учения приемат и дори са предрекли най-малкото част от смирението, самокритиката, разумния дебат и съмненията в установената мъдрост, които науката предлага в най-добрата си форма. Но други секти, които понякога са наричани консервативни или фундаменталистки — а днес те, изглежда, са във възход, докато основните религии са останали на заден план, — са избрали да се укрепят върху твърдения, които подлежат на опровергаване. Следователно те имат основания да се страхуват от науката.

Често религиозните традиции са толкова богати и разностранни, че предлагат изобилни възможности за обновяване и ревизия — особено когато техните свещени текстове могат да бъдат интерпретирани като метафори и алегории. Следователно има някаква неутрална територия, на която да могат да се признаят миналите грешки — например както Римокатолическата църква направи през 1992 г. с признанието, че в крайна сметка Галилей е бил прав и че Земята се върти около Слънцето: с три века закъснение, но все пак с необходимия кураж и топъл прием. Модерната римокатолическа вяра не е в конфликт с Големия взрив, с една вселена на около 15 милиарда години, със зараждането на първите живи същества от предбиологични молекули и с развитието на хората от маймуноподобни предшественици (въпреки че запазва особеното си мнение по „одушевяването“). Повечето основни протестантски и юдаистки учения са на същата стабилна позиция.

По време на богословски спорове с различни религиозни водачи аз често ги питам какъв би бил техният отговор, ако науката развенчае основния постулат на тяхната вяра. Когато поставих този въпрос на настоящия четиринадесети Далай Лама, той без колебание отговори по начин, който не е свойствен на нито един консервативен или фундаменталистки религиозен водач. „В такъв случай — каза той — тибетският будизъм ще трябва да се промени.“

„Дори — попитах аз — ако наистина става дума за основен постулат, например (потърсих подходящ пример) за прераждането?“

„Дори и тогава“, отговори той.

„Въпреки че — добави след малко, като ми намигна — ще бъде трудно да се опровергае прераждането.“

Очевидно е, че Далай Лама има право. Религиозните доктрини, които са защитени от развенчаване, нямат причини да се тревожат от напредъка на науката. Голямата идея, която се споделя от много вероучения — за Създателя на вселената — е една подобна доктрина. Еднакво трудно е както да я докажем, така и да я опровергаем.

В своя „Наръчник за объркания“ Мойсей Маймонид заявява, че можем наистина да познаем Бог единствено ако е налице свободно и отворено изучаване едновременно на физиката и теологията [I, 55]. Какво ще стане, ако науката докаже една безкрайно стара вселена? Тогава теологията ще трябва да бъде подложена на сериозен ремонт [II, 25]. И наистина, това е единственото мислимо научно откритие, което може да развенчае Създателя — тъй като една безкрайно стара вселена не е трябвало да бъде създавана. Тя винаги е била тук.

Има и други доктрини, интереси и грижи, които също се тревожат за това какво ще открие науката. Може би, заявяват те, е по-добре да не знаем. Ако се окаже, че мъжете и жените имат различни наследствени наклонности, няма ли това да бъде извинение за факта, че едните потискат другите? Ако се открие някакъв генетичен компонент на насилието, дали това няма да оправдае репресирането на една етническа група от друга или дори превантивното затваряне на хора? Ако психичните заболявания се дължат просто на химията на мозъка, дали това не обезсмисля нашите усилия да разберем действителността и да бъдем отговорни за своите действия? Ако не сме специалното творение на Създателя на вселената и ако нашите основни морални закони са били измислени от погрешими законодатели, дали това няма да подкопае борбата ни да поддържаме едно уредено общество?

Според мен във всеки един от тези случаи, религиозни или светски, ще бъде много по-добре за нас да знаем възможно най-доброто налично приближение до истината — особено ако запазим ясно разбиране за грешките, които нашата група по интереси или светогледна система е допуснала в миналото. При всички положения въображаемите страшни последствия от всеобщото познаване на истината са преувеличени. И отново, не сме достатъчно мъдри да знаем кои лъжи или дори кои изопачавания на фактите ще послужат добре на някаква по-висша обществена кауза — особено в дългосрочен план.