Карл Сейгън
Свят, населен с демони (3) (Науката като свещ в мрака)

Първа глава
Най-ценното нещо

„Когато съизмерим с реалността цялата наша наука, тя изглежда примитивна и детинска — и все пак тя е най-ценното нещо, което притежаваме.“

Алберт Айнщайн (1879–1955)

Когато слязох от самолета, той ме чакаше, вдигнал парче картон, на което беше написано моето име. Пристигнах за общата конференция на учени и телевизионни разпространители, посветена на на пръв поглед безнадеждната цел да бъде подобрено представянето на науката в комерсиалната телевизия. Организаторите любезно ми бяха изпратили шофьор.

— Имате ли нещо против да ви попитам нещо? — каза той, докато чакахме да се появи багажът ми.

Не, нямах.

— Не се ли притеснявате от това, че името ви е същото като на онзи, учения?

Беше ми необходимо малко време, за да го разбера. Дали се шегуваше? Най-накрая ми просветна.

— Аз съм онзи учен — отговорих.

Той помълча малко и след това се усмихна.

— Извинявайте. Това е мой проблем и просто реших, че е и ваш. — Протегна ръка: — Името ми е Уилям Ф. Бъкли. (Е, той не беше точно Уилям Ф. Бъкли, но имаше същото име като известния и заядлив телевизионен водещ, за което най-вероятно беше обект на множество дружески закачки.)

Докато се настанявахме в колата преди дългото пътуване, а чистачките ритмично скърцаха по предното стъкло, той ми каза, че се радва, че аз съм „онзи учен“ — имал толкова много въпроси относно науката. Дали имам нещо против?

Не, нямах.

И така, започнахме да си говорим. Но, както скоро стана ясно, не за наука. Той искаше да говорим за замразени извънземни, скрити в базата на Военновъздушните сили край Сан Антонио, за „канализирането“ (метод за подслушване на това, за което си мислят мъртвите — всъщност за нищо особено, както се оказва), за кристали, астрология, пророчествата на Нострадамус, Торинската плащаница… Въвеждаше всяка нова зловеща тема с жизнерадостен ентусиазъм. И всеки път трябваше да го разочаровам.

— Доказателствата са спорни — повтарях аз. — Има много по-просто обяснение.

От определена гледна точка, той беше много начетен. Например познаваше различните спекулативни нюанси на „потъналите континенти“ Атлантида и Лемурия. Знаеше всичко за това коя подводна експедиция уж тъкмо се била отправила да открие изчезнала велика цивилизация, чиито паднали колони и порутени минарета сега са посещавани единствено от дълбоководни светещи риби и гигантски морски чудовища. И все пак…, въпреки че океаните крият много тайни, аз знам, че няма абсолютно никакви океанографски или геофизични данни, които да подкрепят съществуването на Атлантида и Лемурия. Поне доколкото науката може да се произнесе, те никога не са съществували. Казах му го, макар и с известно нежелание.

Докато карахме през дъжда, усетих как той става все по-навъсен и по-навъсен. Аз опровергавах не просто някакви псевдодоктрини, а една скъпоценна част от неговия вътрешен живот.

И все пак в истинската наука има толкова много неща, които са също толкова вълнуващи, по-загадъчни са и освен това поставят по-големи интелектуални предизвикателства — като в същото време са значително по-близо до истината. Дали той знаеше за молекулярните градивни единици на живота, които се намират там някъде в студения разреден газ на междузвездното пространство? Дали беше чувал за стъпките на нашите прадеди, открити във вулканична пепел отпреди четири милиона години? Ами за издигането на Хималаите, когато Индия се е сблъскала с Азия? Или за вирусите, които действат на принципа на подкожната инжекция, които промъкват своето ДНК покрай защитите на приемния организъм и преобръщат механизмите за възпроизводство на клетката? Или за търсенето на извънземен разум посредством радиовълни? Или за току-що откритата древна цивилизация Ебла, която е рекламирала достойнствата на своята бира? Не, не беше чувал. Нито пък знаеше нещо — колкото и малко да е — за квантовата неопределеност. За него ДНК бяха просто три главни букви, които често се срещат заедно.

Г-н „Бъкли“ — надарен с красноречие, интелигентен, любопитен — на практика не беше чувал нищо за модерната наука. Имаше естествен апетит към чудесата на вселената. Искаше да знае за науката. Просто беше станало така, че — преди да успее да стигне до него — цялата наука беше минала през няколко филтъра. Нашите културни мотиви, образователната ни система, средствата за масово осведомяване — всички те бяха заблудили този човек. Всичко, на което обществото беше позволило да се промъкне, се свеждаше до измами и объркване. То не го беше научило да прави разлика между истинска наука и евтина имитация. Той не знаеше нищо за това как всъщност работи науката.

Има стотици книги за Атлантида — митичният континент, за който се твърди, че е съществувал преди около 10 000 години в Атлантическия океан. (Или някъде другаде. Една появила се наскоро книга го локализира на Антарктида.) Историята започва от Платон, който преразказва легенда, дошла до него от далечни времена. Последните книги авторитетно описват високото ниво на атлантските технологии, морал и духовност, както и голямата трагедия на един, цял обитаем континент, потънал под морските вълни. Има и една Ню Ейдж^[1]-Атлантида — „легендарна цивилизация с напреднали науки“, свеждащи се най-вече до „науката“ за кристалите. Според трилогията на Катрина Рафаел „Кристалното просветление“ — книгите, които са основната причина за кристалната мания в Америка — атлантските кристали могат да четат мисли и да препредават мисли. Те освен това се явяват хранилища на древното познание, както и модел и основа на египетските пирамиди. В полза на тези твърдения не е предложено нищо, което дори малко да наподобява факти. (Ново възраждане на кристалната мания може да последва скорошното откритие на науката сеизмология, че вътрешното ядро на планетата може би представлява един-единствен огромен, почти съвършен кристал — само че железен.)

Някои книги — сред тях и „Легендите на света“ на Дороти Виталиано — се опитват да разберат първоначалните митове за Атлантида като разказ за унищожен от вулканично изригване малък остров в Средиземно море или пък за древен град, свлякъл се в Коринтския залив при земетресение. Доколкото въобще можем да кажем нещо, това биха могли да са корените на легендата. Те обаче са твърде далеч от гибелта на континент, на който се е развила загадъчна цивилизация с неестествено развита технология.

Това, което почти никога не намираме — в обществените библиотеки, в списанията по вестникарските будки и в най-гледаните телевизионни програми, — са фактите за разширяването на океанското дъно и за тектониката на плочите. Няма ги получените при картирането на океаните данни, които показват, че в предложените хронологични рамки не е възможно да е имало континент между двете Америки и Европа.

Много е лесно да се откроят лъжливите теории, които оплитат лековерните. Скептичните изследвания са много по-недостъпни. Скептицизмът просто не се продава добре. Всеки интелигентен и любопитен човек, който разчита единствено на масовата култура да го информира относно нещо като Атлантида, е стотици или дори хиляди пъти по-вероятно да попадне на безкритично изложена измислица, отколкото на трезва и балансирана оценка.

Така че г-н „Бъкли“ трябва да подхожда по-скептично към нещата, които му поднася масовата култура. Но като се изключи това, ще бъде много трудно да го обвиним в нещо. Той просто е приел това, което най-разпространените и леснодостъпните източници на информация са представили като вярно. Вследствие от своята наивност систематично е бил подвеждан и баламосван.

Науката поражда извисяващо чувство на удивление. Но същото прави и псевдонауката. Редките и некачествени популяризации на науката оставят екологични ниши, които бързо биват запълнени от псевдонауката. Ако всички хора разбираха, че — за да бъдат приети — претенциите за познание трябва да бъдат подплатени с адекватни доказателства, то за псевдонауката просто нямаше да има място. Но в масовата култура господства един вид закон на Грешам, според който лошата наука измества добрата.^[2]

В целия свят има огромен брой интелигентни, дори даровити хора, които таят в себе си страст към науката. Но тази страст не се оползотворява. Според направените проучвания 95% от американците са „научно неграмотни“. Това е същият относителен дял като този на афроамериканците — почти всички от тях роби, — които са били неграмотни по времето точно преди Гражданската война. В онази епоха е имало строги наказания, грозящи всеки, научил някои роб да чете. Разбира се, във всяка дефиниция на понятието „неграмотност“ има известна доза произволност — в зависимост от това дали става дума за език или наука. Но при всички положения 95% неграмотност е нещо много сериозно.

Всяко поколение се тревожи от това, че образователните стандарти непрекъснато падат. Един от най-старите кратки очерци върху човешката история, написан в Шумер преди около 4000 години, съдържа оплакването, че младите са катастрофално по-невежи от поколението, което непосредствено ги предхожда. Преди двадесет и четири века, в Книга VII на своя философски диалог „Закони“, застаряващият и недоволен Платон дава следното определение за научна неграмотност:

„Този, който не може да преброи едно, две, три, или да прави разлика между четни и нечетни числа, или изобщо не може да брои, нито да различи деня от нощта; и който съвсем не познава движението на слънцето и луната и останалите звезди… Всички свободни люде, смятам аз, трябва да научат от тези части на познанието толкова, колкото знае всяко египетско дете по времето, когато учи азбуката. В тази страна аритметичните игри са били измислени заради децата, които ги изучават за удоволствие и забавление… Късно в живота си научих с изумление за нашето невежество в тези области; струва ми се, че приличаме повече на свине, а не на хора, и много се срамувам — не само от себе си, а от всички гърци.“

Не знам до каква степен невежеството в научните дисциплини и математиката е допринесло за упадъка на древна Атина, но знам, че днес последствията от научната неграмотност са много по-опасни, отколкото са били когато и да било досега. Опасно и безразсъдно е средностатистическият гражданин да остане невеж относно глобалното затопляне например или относно изтъняването на озоновия слой, замърсяването на въздуха, токсичните и радиоактивните отпадъци, изсичането на тропическите гори, експоненциалното увеличаване на населението. Работните места и заплатите зависят от науката и технологиите. Ако Америка не е в състояние да произвежда — при това с високо качество и на ниска цена — стоки, които хората да искат да купуват, тогава индустрията ни ще продължава да запада и да прехвърля по малко от своя просперитет на други части от света. Замислете се за обществения ефект от получената от ядрен разпад и синтез енергия, от суперкомпютрите, от информационните „магистрали“, от абортите, радонът^[3], масовото съкращаване на арсеналите от стратегически оръжия, наркоманията, държавния контрол върху личния живот на гражданите, висококачествената телевизионна картина, сигурността на летищата и полетите, трансплантирането на зародишна тъкан, разходите по здравеопазването, хранителните добавки, лекарствата за облекчаване на маниакални състояния, депресия и шизофрения, правата на животните, свръхпроводниците, противозачатъчните хапчета, предполагаемото генетично унаследяване на антисоциалните наклонности, космическите станции, експедициите до Марс, откриването на лекарства за СПИН и рак.

Как можем да повлияем на националната политика или дори да вземаме интелигентни решения в своя собствен живот, ако не разбираме основните проблеми? Докато пиша тези редове, Американският конгрес разпуска своята собствена Служба за оценка на технологиите — единствената организация, чиято специфична функция е да предоставя на Конгреса и Сената съвети в областта на науката и технологията. През годините нейните почтеност и компетентност останаха неопетнени. От всичките 535 членове на Конгреса на Съединените щати, през целия XX в. рядко се е случвало дори и един процент да имат някаква сериозна научна подготовка. Последният научно грамотен президент може би е бил Томас Джеферсън.^[4]

При това положение как американците решават тези проблеми? Какви указания дават те на своите представители? Всъщност кой взема решенията и въз основа на какво?

 

 

Хипократ от остров Кос се смята за баща на медицината. И след 2500 години той не е забравен благодарение на Хипократовата клетва (модифициран вариант на която все още се полага в някои страни от завършващите студенти по медицина). Неговият основен принос обаче са усилията му да извади медицината изпод покрова на суеверието и да я облее със светлината на науката. В един типичен пасаж Хипократ пише следното: „Хората смятат, че епилепсията е божествена, просто защото не я разбират. Но ако наричаха божествено всичко, което не разбират, то тогава божествените неща нямаше да имат край.“ Вместо да си признаем в колко много области сме невежи, ние сме склонни да казваме неща от сорта на това, че вселената е просмукана с неназовими неща. Приписваме отговорността за нещата, които не разбираме, на „Бога на белите петна“. С развитието на медицинското познание от IV в. пр.Хр. насам все повече и повече неща ставали разбираеми и съответно все по-малко било отдавано на божествената намеса — както по отношение на причините за заболяванията, така и при изцеляването на болните. Смъртните случаи при раждане и детската смъртност са намалели, продължителността на живота се е увеличила, а медицината е подобрила съществуването на милиарди хора по целия свят.

Хипократ въвежда някои елементи на научния метод при диагностицирането на болестите. Той подтиква към внимателни и детайлни наблюдения: „Не оставяйте нищо на случайността. Не пренебрегвайте нищо. Съчетавайте противоречащи си наблюдения. Дайте си достатъчно време.“ Още преди изобретяването на термометъра Хипократ очертава температурните криви на много заболявания. Той препоръчва лекарят да може да очертае — само въз основа на настоящите симптоми — вероятното минало и бъдещо развитие на всяка болест. Хипократ набляга на честността. Готов е да признае ограничения характер на познанията на лекаря. Не изпитва притеснение от това да признае пред идните поколения, че повече от половината му пациенти са починали вследствие от заболяването, което той се е опитал да лекува. Разбира се, неговите възможности са били много ограничени. Лекарствата, с които е разполагал, са се свеждали основно до слабителни, очистителни и наркотични вещества. Прилагал е хирургична намеса и обгаряне. През античната епоха до падането на Рим е постигнат значителен напредък.

И докато медицината в ислямския свят процъфтява, това, което следва в Европа, наистина са Тъмни векове. Загубени са голяма част от познанията в областта на анатомията и хирургията. Изобилства упованието на молитвата и чудодейното изцеление. Светските лекари изчезват. Широко се използват заклинания, светена вода, хороскопи и амулети. Дисекцията на трупове е ограничена или забранена и в резултат от това тези, които се занимават с лечителство, са лишени от непосредственото познаване на човешкото тяло. Медицинските изследвания замират.

Всичко е много подобно на ситуацията, която Едуард Гибън описва за Източната римска империя със столица Константинопол:

„В продължение на десет века не е направено нито едно откритие, което да възвиси достойнството или да допринесе за щастието на човечеството. Към спекулативните системи на античността не е добавена нито една нова идея, а поредица търпеливи ученици на свой ред се превръщат в догматични учители на следващото сервилно поколение.“

Дори и в най-добрите си времена домодерната медицинска практика не е спасила много хора. Кралица Ана е последният монарх на Великобритания от династията на Стюардите. През последните седемнадесет години на XVII в. тя забременява осемнадесет пъти. Само пет от децата се раждат живи и само едно момче преживява бебешката възраст. То умира, преди да е навършило пълнолетие и преди коронацията на кралицата през 1702 година. Не изглежда да има доказателства за някакъв генетичен проблем. Кралица Ана е имала най-добрата медицинска помощ, която парите са можели да й осигурят.

Постепенно науката е ограничила и излекувала болестите, които някога трагично са отнасяли безброй много бебета и деца — вследствие откриването на света на микробите; поради прозрението, че лекарите и акушерките трябва да мият ръцете си и да стерилизират своите инструменти; като резултат от промените в храненето, здравеопазването и обществената хигиена; благодарение на антибиотиците, лекарствата, ваксините, разгадаването на молекулярната структура на ДНК, молекулярната биология и новите генни терапии. В сравнение с наследника на трона на една от най-могъщите държави на планетата от края на XVII в. днес поне в развитите страни родителите имат несравнимо по-голям шанс да видят децата си да доживеят до пълнолетие. Едрата шарка е изкоренена по целия свят. Драстично са намалели териториите, обитавани от маларийния комар. Всяка година средната продължителност на живота на дете с диагноза левкемия се увеличава. Науката е позволила на планетата да изхранва около сто пъти повече хора — в сравнение със ситуацията преди няколко хиляди години, — при това при далеч не толкова сурови условия.

Можем да се молим над някоя жертва на холерата, или можем да й даваме по 500 милиграма тетрациклин на всеки дванадесет часа. (Все още съществува една религия — Християнската наука, — която отрича бацилната теория за заболяванията. Ако молитвата не даде необходимия резултат, вярващият би предпочел да види децата си умиращи, отколкото да им даде антибиотици.) Можем да приложим — почти без никакъв успех — терапията на психоанализата (основаваща се на говоренето) към пациент, страдащ от шизофрения, или всеки ден да му даваме между 300 и 500 милиграма клозапин. Научните методи на лечение са стотици хиляди пъти по-ефективни от алтернативните. (А дори когато алтернативните методи, изглежда, сработват, просто не сме сигурни дали те са изиграли някаква роля: спонтанното възстановяване от холера и шизофрения може да настъпи и без молитви и психоанализа.) Да изоставим науката, означава много повече от това да се откажем от климатичните инсталации, стерео уредбите, сешоарите и бързите коли.

В епохата на лова и събирателството — преди появата на земеделието — средната продължителност на човешкия живот е била между 20 и 30 години. Същото се отнася и за Западна Европа през Късноримския и Средновековния период. Увеличава се до около 40 години едва около 1870 г., достига 50 през 1916 г., 60 през 1930 г. и 70 през 1955 година. Днес се доближава до 80 години (малко повече за жените, малко по-малко за мъжете). Останалата част от света следва европейския напредък в дълголетието. Каква е причината за този невероятен, безпрецедентен хуманитарен преход? Бацилната теория за болестите, мерките на общественото здравеопазване, лекарствата и медицинската технология. Може би дълголетието е възможно най-добрата мярка за физическото качество на живота. (Едва ли можете да допринесете с нещо за своето щастие, ако сте мъртъв.) Това е безценният подарък, който науката е направила на човечеството — дарът на живота, ни повече, ни по-малко.

Но микроорганизмите мутират. Нови болести се разпространяват като горски пожар. Води се непрекъсната битка между микробиологичните мерки и човешките контрамерки. Успяваме да сме в крак с това съревнование не само като създаваме нови медикаменти и лечения, но също и като все повече задълбочаваме разбирането си за естеството на живота. Това са основополагащи изследвания.

Ако светът иска да избегне най-тежките последствия от нарастването на световното население, което в края на XXI в. ще достигне между 10 и 12 милиарда души, то тогава трябва да изобретим безопасни, но по-ефективни начини за отглеждане на храни — заедно със съответните нови сортове семена, напояване, торове, пестициди и системи за транспортиране и замразяване. Ще бъдат необходими също така широко достъпни и приемливи контрацептивни средства, значителен напредък по посока на политическото равенство на жените и подобряване на жизнения стандарт на най-бедните народи. Как може да се постигне това без науката и технологията?

Знам, че науката и технологиите не са просто рогове на изобилието, които обсипват света със своите дарове. Учените не просто са изобретили ядрените оръжия, те са хванали за реверите своите политически лидери и са заявили, че тяхната нация — която и да е тя — трябва да ги има първа. След това са произвели около 60 000 такива оръжия. По време на Студената война учени в Съединените щати, Съветския съюз, Китай и други държави без колебание са излагали своите сънародници — в повечето случаи без тяхно знание — на въздействието на радиацията. Целта е била да се подготвят за ядрена война. Лекарите в Тъскиджи, щата Алабама, излъгали група ветерани да мислят, че получават медицинско лечение за сифилис, като всъщност били използвани за опитни свинчета. Нечовешките жестокости на нацистките лекари са достатъчно добре известни. Нашата технология е създала талидомида^[5], хлорофлуоровъглеродните съединения, „агент Оранж“^[6], нервнопаралитичния газ, замърсила е въздуха и водата и е спомогнала за изчезването на видовете. Тя е в основата на индустрии, които са толкова могъщи, че могат да съсипят климата на планетата. Около половината учени на света работят поне отчасти за военните. И докато малцина все още са смятани за аутсайдери, тъй като смело критикуват болестите на обществото и отрано предупреждават за потенциалните технологични катастрофи, други са възприемани като раболепни опортюнисти или като доброволни източници на корпоративни приходи и оръжия за масово унищожение — независимо от дългосрочните последствия. Технологичните опасности, които ни сервира науката, криещото се в нея предизвикателство към получената наготово мъдрост, както и трудностите при възприемането й — това са причините, които карат мнозина да не й вярват и да я избягват. Има си причина хората да изпитват тревога по отношение на науката и технологията. И така, образът на лудия учен витае над нашия свят, от детските анимационни филмчета по телевизията в събота сутрин до изобилието от фаустовски сделки в популярната култура — от самия д-р Фауст, през д-р Франкенщайн и д-р Стрейнджлав, та до Джурасик Парк.

Но не можем просто да заключим, че науката предоставя твърде много мощ в ръцете на технолози със слаб морал или корумпирани, обсебени от властта политици, и поради това да се откажем от нея. Напредъкът на медицината и селското стопанство е спасил далеч повече хора, отколкото са загинали във всички войни в историята.^[7] Развитието на транспорта, комуникациите и развлекателната индустрия е променило и обединило света. Във всички допитвания до общественото мнение науката се явява като едно от най-уважаваните и будещи доверие занимания, независимо от всички опасения. Мечът на науката е двуостър. Неговата страшна мощ налага на всички нас, включително на политиците, но, разбира се, най-вече на учените една нова отговорност — повече внимание към дългосрочните последствия на науката; глобална перспектива, която да не се свежда до настоящото поколение; инициатива да се избягват фриволните апели към национализма и шовинизма. Грешките са станали твърде скъпи.

 

 

Грижа ли ни е кое е истина? Има ли значение?

„… където невежеството е блажено, мъдростта е лудост“, пише поетът Томас Грей. Но дали е така? В излязлата през 1950 г. книга „Кръговратът на сезоните“ Едмънд Уей Тийли е разбрал дилемата по-добре: „От морална гледна точка е също толкова лошо да не те е грижа дали едно нещо е истина или не — поне докато те кара да се чувстваш добре, — колкото е и да не те е грижа как си се сдобил с парите си, след като вече ги имаш.“

Обезсърчаващо е например да откриеш, че властта е корумпирана и некомпетентна. Но дали е по-добре просто да не го знаеш? На чии интереси служи това невежество? Ако ние, хората, носим у себе си наследствената склонност да мразим непознатите, нима самопознанието не е единственото лекарство? Ако копнеем да вярваме, че звездите изгряват и залязват само заради нас и че ние сме единствената причина за съществуването на вселената, дали науката ни прави лоша услуга, като опровергава нашите заблуди?

В „Генеалогия на морала“ Фридрих Ницше — подобно на мнозина други преди и след него — порицава „непрекъснатия прогрес в самоунижаването на човека“, предизвикан от научната революция. Ницше оплаква загубата на „вярата на човека в неговото достойнство, неговата уникалност и незаменяемостта му в схемата на съществуванието“. За мен лично е много по-добре да разберем вселената такава, каквато е в действителност, отколкото да упорстваме в своите заблуди — независимо от това колко удовлетворяващи и успокояващи са те. Кой подход е по-добър с оглед дългосрочното оцеляване? Кой ни дава повече възможности да влияем на бъдещето си? И ако междувременно нашата наивна самоувереност е загубила част от своя блясък, дали това е толкова голяма беда? Дали няма да е по-добре да приветстваме случилото се като житейски опит, спомогнал за нашето съзряване и изграждането на характера ни?

Да открием, че възрастта на вселената е между 8 и 15 милиарда, а не между 6 и 12 хиляди години^[8], ще ни помогне по-добре да оценим нейния размах и величие. Идеята, че представляваме изключително сложна подредба от атоми, а не някакъв божествен дъх, най-малкото засилва уважението, което изпитваме към атомите. Да открием — нещо, което вече изглежда вероятно, — че нашата планета е само един от милиардите други светове в Млечния път и че нашата галактика е само една от още милиарди като нея, това по един грандиозен начин разширява границите на възможното. Да установим, че нашите прадеди са също така и прадеди на човекоподобните маймуни, ни свързва с всички други живи същества и отваря възможността да се направят важни — макар и понякога печални — наблюдения върху човешката природа.

Очевидно няма път назад. Независимо от това дали ни харесва или не, ние сме се сраснали с науката. По-добре да извлечем възможно най-доброто от нея. Когато най-накрая се помирим с науката и осъзнаем цялата й мощ и красота, тогава ще открием, че сме направили изключително изгодна за нас сделка — както в духовната, така и в практическата сфера.

Но суеверието и псевдонауката продължават да създават пречки. Те разсейват всички „Бъклиевци“ сред нас, дават лесни отговори, избягват скептичния анализ, от време на време задействат бутоните на нашето благоговение и обезценяват истинския опит, превръщат ни в безгрижни потребители и жертви на лековерието. Да, светът щеше да бъде по-интересно място, ако имаше НЛО-та, които се спотайват в дълбоките води на Бермудския триъгълник и поглъщат кораби и самолети, или ако мъртвите можеха да придобият контрол върху нашите ръце и посредством тях да записват посланията си. Щеше да бъде вълнуващо, ако юноши можеха да откачат телефонната слушалка от вилката само със силата на мисълта си, или ако нашите сънища можеха да предсказват точно бъдещето по-често, отколкото можем да си го обясним със случайността и познанията ни за света.

Всичко това са примери за псевдонаука. Те претендират, че използват методите и постиженията на науката, докато всъщност изменят на нейната природа — често защото се основават на недостатъчно доказателства или защото пренебрегват факти, сочещи в обратната посока. Те процъфтяват благодарение на лековерието. С несъзнателното съдействие (а често с циничното одобрение) на вестниците, списанията, радиото, телевизията, филмовите продуценти и други подобни тези идеи стават лесно достъпни за огромен брой хора. Както ми напомни моята среща с г-н „Бъкли“, много по-трудно е да откриеш алтернативните открития на науката, които крият повече предизвикателства и са дори още по-смайващи.

Много по-лесно е да се прави псевдонаука, отколкото наука — тъй като е по-лесно да се избягват разсейващите сблъсъци с реалността, при които не можем да контролираме резултата от сравнението. Прилагат се много по-ниски стандарти към твърденията, както и по отношение на това какво може да мине за доказателство. Отчасти поради същите причини е много по-лесно да представиш на широката публика псевдонаука, отколкото наука. Всичко това обаче не е достатъчно, за да обясни голямата популярност на псевдонауката.

За хората е естествено да опитват и да сравняват различни ценностни системи — с цел да проверят дали ще помогнат. А ако сме достатъчно отчаяни, с голяма готовност изоставяме скептицизма, който се е превърнал в тежък товар. Псевдонауката се обръща към силните емоционални нужди, които науката често оставя незадоволени. Угажда на фантазиите за сили и умения, които ни липсват или които копнеем да имаме (като тези, които в наши дни се приписват на супергероите от комиксите, а в миналото са били свойствени на боговете). В някои от своите проявления псевдонауката предлага удовлетворение на духовни щения и лекове за болести. Обещава ни, че смъртта не е краят. Утвърждава нашата важност и централното място, което заемаме в космоса. Гарантира ни, че сме свързани с вселената, че сме едно цяло с нея.^[9] Понякога се оказва, че псевдонауката е убежище по средата на пътя между старата религия и новата наука, гледана с недоверие и от двете страни.

В сърцевината на някои проявления на псевдонауката (а също и на някои религии — древни или нови) се крие идеята, че желанията могат да се сбъдват. Колко прекрасно би било, ако — както е в народните предания и детските приказки — можехме да сбъднем копнежите на своите сърца само като си го пожелаем. Колко съблазнителна е тази представа, особено когато я сравним с усилената работа и шанса, които обикновено са необходими за постигането на нашите надежди. Златната рибка и джинът от лампата ще ни дадат право на три желания — всичко, което поискаме, с изключение на възможността да имаме още желания. Кой от нас не се е замислял — просто ей така, за всеки случай, ако някога се натъкне и потърка някоя стара, тумбеста месингова лампа — какво да си поиска?

От комиксите и книжките от моето детство си спомням един мустакат магьосник с цилиндър, размахващ бастун от абаносово дърво. Името му беше Затара. Можеше да направи всичко, ама абсолютно всичко. Как? Лесно. Просто изричаше заповедите си отзад-напред. Ако например би искал да има един милион долара, просто трябва да каже: „аралод ноилим ниде им йаД.“ И това беше всичко. Беше нещо като молитва, само че с много по-сигурни резултати.

Когато бях на осем години, прекарах много време в напразни опити да накарам камъните да левитират: „ес ингидв, къмаК.“ Така и не сработи. Смятах, че виновно е лошото ми произношение.

 

 

Може да се твърди, че приемането на псевдонауката е правопропорционално на неразбирането на науката — само че тук езикът ни изневерява. Ако никога не си чувал за наука (да не говорим за това как тя работи), едва ли си в състояние да осъзнаеш, че приемаш псевдонаука. Ти просто мислиш по един от начините, който открай време е присъщ на хората. Често религиите са покровителствани от държавата развъдници на псевдонаука, макар да няма някаква конкретна причина религиите да изпълняват тази роля. В определен смисъл става дума за артефакт, останал от отдавна отминала епоха. В някои държави почти всички, включително правителствените ръководители, вярват в астрологията и ясновидството. Това обаче не просто им се набива в главите от религията, а се корени в околната култура, в която всеки се чувства удобно с тези практики, и освен това навсякъде можеш да намериш готови да потвърдят случилото се свидетели.

Повечето от примерните истории, които ще разкажа в тази книга, са американски — тъй като това са случаите, които познавам най-добре, а не защото псевдонауката и мистицизмът са по-развити в Съединените щати, отколкото в другите страни. Но Ури Гелър, който може да огъва лъжици със силата на мисълта си и освен това е проводник на контакти с извънземни, проповядва от Израел. Докато в Алжир напрежението между светските власти и ислямските фундаменталисти се покачва, все повече хора дискретно се консултират с десетте хиляди гадатели и ясновидци в страната (половината от които практикуват с лиценз, издаден им от държавата). Висши френски чиновници, включително един бивш президент на Франция, направиха така, че милиони долари да бъдат вложени в една измама (скандалът „Елф-Аквитен“), чиято цел беше да се открият нови петролни залежи от въздуха. В Германия хората се тревожат за канцерогенните „земни лъчи“, които науката не е в състояние да регистрира. Те могат да бъдат усетени единствено от опитни багетисти, които размахват раздвоени пръчки. „Психичната хирургия“ процъфтява във Филипините. Призраците са нещо като национална мания на британците. След края на Втората световна война в Япония се зараждат огромен брой религии, в които свръхестественото играе основна роля. В страната успешно практикуват около 100 000 врачки. Клиентелата им се състои най-вече от млади жени. Сред основните догми на Аум Шинрикио — сектата, за която се смята, че е замесена в атаката с нервнопаралитичен газ зарин в токийското метро през март 1995 г. — са левитацията, чудодейното изцеление и извънсетивните възприятия. Последователите пият вода от „чудодейния басейн“ — ваната на водача на сектата Асахара — след като са платили за това висока цена. В Тайланд болестите се лекуват с хапчета, направени от стритото на прах Свето писание. В Южна Африка до ден-днешен изгарят „вещиците“. Австралийските мироопазващи сили в Хаити спасиха жена, завързана за дърво. Тя била обвинена в това, че прелита от покрив на покрив и смуче кръвта на децата. Астрологията е на почит в Индия, в Китай е разпространена геомантията.

Може би понастоящем най-успешната глобална псевдонаука — която по много критерии вече се е превърнала в религия — е индуистката доктрина за трансценденталната медитация (ТМ). Можете да гледате по телевизията приспивните проповеди на нейния основател и духовен водач, Махариши Махеш Йоги. Седнал в поза лотос, с бяла коса, прошарена тук-там с черни кичури, заобиколен от гирлянди и цветя, той определено има вид. Един ден, докато превключвахме каналите на телевизора, попаднахме на този образ. „Знаете ли кой е това? — попита нашият четиригодишен син. — Бог.“ Стойността на световната организация на ТМ се оценява на около 3 милиарда долара. Срещу определена сума те ви обещават посредством медитация да направят така, че да можете да минавате през стени, да станете невидим, да можете да летите. Твърдят, че — като обединили мислите си — те са успели да ограничат престъпността във Вашингтон и да предизвикат колапса на Съветския съюз. Това са само някои от светските им чудеса. Нито едно от тези твърдения не е подкрепено дори и с трошичка конкретни доказателства. ТМ продава народна медицина, управлява търговски компании, медицински клиники и „изследователски“ университети. Направи неуспешен опит да влезе в политиката. Със своя странен харизматичен водач, обещанието за общност и предлагането на магически сили срещу пари и пламенна вяра, ТМ е типичен представител на много псевдонауки, чийто маркетинг е насочен към свещен мистичен износ.

Всяко отстъпление на гражданския контрол и научното образование поражда нов изблик псевдонаука. Лев Троцки е описал подобна ситуация за Германия точно преди идването на власт на Хитлер (само че текстът би могъл също толкова добре да представи и Съветския съюз от 1933 г.):

„Не само в селските домове, но и в градските небостъргачи едно до друго живеят двадесетото и тринадесетото столетие. Сто милиона души използват електричество и все пак вярват в магическата сила на разни символи и заклинания за прогонване на демони… Филмови звезди ходят при медиуми. Авиаторите, които пилотират чудни машини, сътворени от човешкия гений, носят амулети по дрехите си. Колко неизчерпаеми са запасите на мрак, невежество и дивачество!“

Русия е особено показателен случай. По време на царския режим всяко суеверие е насърчавано, а научното и скептично мислене (с изключение на някои смирени учени) — безмилостно изкоренявано. При комунизма систематично се потискат всички прояви на религията и псевдонауката — всички, с изключение на суеверията на държавната идеологическа религия. Тя е рекламирана като научна, но е също толкова далеч от този идеал, колкото е и най-безкритичният мистичен култ. Критичното мислене — като се изключат учените в херметично затворените научни звена — се разглежда като опасно и не се преподава в училищата. Неговите прояви се наказват. В резултат от това в посткомунистическата епоха много руснаци гледат на науката с подозрение. Когато капакът беше повдигнат, на бял свят излезе това, което до този момент е било единствено бълбукащ подповърхностен слой. Същото се отнася и за отровните конфликти между етносите. Сега цялата страна е залята от НЛО-та, полтъргайсти, знахари, бабешки лекове, магически води и други старовремски суеверия. Резкият спад в средната продължителност на живота, увеличаващата се детска смъртност, ширещите се епидемични заболявания, стандартите на здравеопазването, които са под всякакъв минимум, непознаването на превантивната медицина или профилактиката — всички тези фактори допринасят за непрекъснатото издигане на прага, при който сред все по-отчаяното население се задейства скептичното мислене. Докато пиша тези редове, избраният с най-много гласове член на руската Дума (и водещ поддръжник на ултранационалиста Владимир Жириновски) е екстрасенсът Анатоли Кашпировски, който лекува от разстояние всякакви болести, от хернии до СПИН. Необходимо е само да се втренчи във вас от екрана на телевизора. Лицето му задейства спрели часовници.

Подобна ситуация се наблюдава и в Китай. След смъртта на Мао и постепенното зараждане на пазарната икономика се появиха НЛО-та, спиритически сеанси и други представители на западната псевдонаука. Заедно с тях се възродиха и традиционни китайски практики, като например почитането на предците, астрологията и врачуването — особено този вариант, който включва пръсването на пръчици от бял равнец и преминаването през древните хексаграми на „И Дзин“. Правителственият вестник се оплаква, че „в провинциите се възраждат суеверията на феодалната идеология.“ Всички тези неща са били (и си остават) предимно селско нещастие и не засягат в такава степен градовете.

Отделни хора със „специални способности“ се радват на огромна популярност. Те например твърдят, че могат да излъчват от телата си Ки — „енергийното поле на вселената“ — и по този начин да променят молекулярната структура на химикали на разстояние от 2000 км, да общуват с извънземни и да лекуват болести. Няколко пациенти починаха под грижите на един от тези „майстори на Ки Гон“, който беше арестуван и осъден през 1993 година. Химикът любител Уан Хончен излезе с твърдението, че е синтезирал течност, която — ако бъде прибавена в малки количества — може да превърне вода в бензин или друго подобно гориво. За известно време той беше финансиран от армията и тайната полиция, но по-късно — когато се оказа, че изобретението му всъщност е измама — беше арестуван и хвърлен в затвора. Разбира се, слуховете разпространиха версията, че нещастието на Уан се дължи не на измама, а на неговото нежелание да разкрие пред правителството „тайната формула“. (Подобни истории циркулират в Америка в продължение на десетилетия, само че в ролята на правителството обикновено се появяват големи петролни или автомобилни компании.) Азиатските носорози са на ръба на изчезването, тъй като се твърди, че стритият на прах рог от носорог лекува импотентност. Пазарът обхваща цяла Източна Азия.

Някои от тези процеси разтревожиха Китайската комунистическа партия и правителството на страната. На 5 декември 1995 г. те излязоха с обща декларация, в която се казва следното:

„През последните години общественото обучение в областта на науката западна. В същото време все повече се разрастват дейности, почиващи на суеверия и невежество. Все по-чести стават случаите на анти- и псевдонаука. Поради това трябва колкото се може по-скоро да се предприемат ефективни мерки за заздравяване на общественото научно образование. Нивото на общественото обучение в областта на науките и технологиите е важен признак за научните постижения на нацията. То има огромно значение за развитието на икономиката, за научния напредък и прогреса на обществото. Трябва да бъдем внимателни и да прилагаме това обществено образование като част от стратегията ни да модернизираме нашата социалистическа родина и да увеличим силата и просперитета на нацията. Невежеството и бедността никога не са били присъщи на социализма.“

Следователно псевдонауката в Америка е само част от глобалната тенденция. По-вероятно е нейните причини, рискове, диагностика и лечение да са подобни навсякъде по света. При нас екстрасенсите предлагат стоката си в обширни телевизионни реклами, като получават персоналната подкрепа на хора в шоубизнеса. Те имат свой собствен канал — „Сайкик Френдс Нетуърк“. Всяка година един милион души се абонират за него и следват напътствията му в своето ежедневие. За изпълнителните директори на големите корпорации, за финансовите анализатори, за адвокатите и банкерите си има специализирани видове астролози, ясновидци или екстрасенси, които са готови да дадат съвет по всеки един въпрос. Един екстрасенс от Кливланд, щата Охайо, сподели следното: „Ако знаехте, колко много хора — при това най-вече сред много богатите и заемащите висши длъжности — ходят на екстрасенси, щеше да ви увисне ченето.“ По традиция монархическите семейства са особено податливи на подобни измами. В древен Китай и в Римската империя астрологията е била област, запазена изключително за императора. Всяка частна употреба на това могъщо изкуство се е разглеждала като углавно престъпление. Продукт на особено лековерната култура на Южна Калифорния, Нанси и Роналд Рейгън използват услугите на астролог при решаването на лични и държавни дела — факт, който остава неизвестен за избирателите. Очевидно поне част от хората, които имат власт да вземат решения и да влияят на бъдещето на нашата цивилизация, се намират в ръцете на шарлатаните. Поне бихме могли да кажем, че в Америка тази практика е сравнително ограничена, но тя е разпространена в целия свят.

 

 

Колкото и забавни да изглеждат някои от проявите на псевдонауката и колкото и да е силна нашата увереност, че светът никога няма да стане толкова лековерен и да прегърне някоя от тези доктрини, все пак те са навсякъде около нас. Изглежда, Трансценденталната медитация и Аум Шинрикио са привлекли достатъчно голям брой успели хора, някои от които имат научни степени по физика и инженерни науки. Не става дума за доктрини, които са адресирани към глупаци. Нещо друго се случва.

Освен това никой, който се интересува от същността и произхода на религиите, не може да ги пренебрегне. Макар да изглежда, че между локалните и разнородни прояви на псевдонауката и нещо, което да прилича на световна религия, има непреодолима бариера, всъщност границите са много тънки. Светът ни изправя пред почти непреодолими проблеми. Предлагат се най-различни решения, някои от които са плод на много ограничен светоглед, докато други предлагат лъжлив размах. Ако приложим към различните доктрини обичайния закон на Дарвин за естествения подбор, ще се окаже, че някои ще процъфтяват за известно време, докато повечето ще се загубят много бързо. И все пак единици (понякога — както е показала историята — най-нелепите и необещаващите от всички) може би крият в себе си потенциала драстично да променят хода на световното развитие.

От използваната не по предназначение наука, през псевдонауката и суеверията (модерни или традиционни) и чак до основаващата се на откровения порядъчна мистична религия се простира една обширна област без ясно вътрешно деление. В тази книга ще се опитам да не използвам понятието „култ“ в обичайното му значение — на религия, която не е приятна на говорещия. Вместо това ще се опитам да достигна до крайъгълния камък на познанието — дали те наистина знаят това, което твърдят, че знаят? Оказва се, че всеки има адекватни познания.

В някои текстове в тази книга съм изразил критично отношение към крайностите в теологията, тъй като при подобни проявления е много трудно да се направи разлика между псевдонаука и закостеняла, доктринална религия. Въпреки това, още от самото начало искам да изразя своето уважение към удивителното разнообразие и сложност на религиозните идеи и практики от всички епохи; към израстването на либералната религия и вселенското братство през XIX в.; както и към факта, че религията се е борила (с променлив успех) със своите собствени крайности — примери за това са протестантската реформация, въздигането на реформисткия юдаизъм, Ватикана II и т.нар. „завишен библейски критицизъм“. Но подобно на редица учени, които, изглежда, не желаят да опровергават или дори да говорят публично за псевдонауката, редица висши представители на традиционните религии отказват да се обявят срещу крайните консерватори и фундаменталисти. Ако тази тенденция се запази, в крайна сметка победата ще принадлежи на последните. Те ще спечелят поради липса на опоненти.

Един религиозен водач ми написа за своя копнеж по „дисциплинирана цялост“ на религията:

„Станали сме твърде сантиментални… От една страна идеята за верността и евтината психология, а от друга — арогантността и догматичната липса на толерантност — всичко това изкривява автентичния религиозен живот до неузнаваемост. Понякога усещам как ме връхлита отчаянието, но след това си връщам твърдостта и — което е по-важно — надеждата… Почтената религия, която по-добре от своите критици познава извращенията и абсурдите, които се извършват в нейно име, е най-заинтересувана от това да поощрява здравословния скептицизъм. Тя може да го използва за свои собствени цели… Съществува възможността религията и науката да изковат могъщ съюз срещу псевдонауката. Може и да е странно, но си мисля, че скоро той ще се обърне и срещу псевдорелигията.“

Псевдонауката се различава от грешащата наука. Науката се храни от грешките, като ги отстранява една по една. През цялото време се появяват неверни заключения, но те са формулирани без категоричност. Хипотезите се изграждат по такъв начин, че да остане отворена възможността да бъдат опровергани. Експериментите и наблюденията служат за проверка на няколко алтернативни хипотези. Науката непрекъснато търси и се стреми към все по-пълно вникване в нещата. Разбира се, когато една научна хипотеза бъде опровергана, това обижда собственическите чувства на нейния създател. И все пак тези опровержения са признати от всички като основен елемент на научните начинания.

Псевдонауката е пълната противоположност. Често хипотезите са формулирани така, че да останат недосегаеми за какъвто и да било експеримент, който евентуално би могъл да ги опровергае. Следователно те поначало не могат да бъдат отхвърлени. Занимаващите се с това хора са винаги нащрек и в защитна позиция. Скептичният анализ се посреща враждебно. Когато една псевдонаучна хипотеза не успее да запали научната общност, това обикновено се тълкува като конспирация за скриване на истината.

При здравите хора опорно-двигателният апарат обикновено работи съвършено. Рядко се спъваме и падаме, освен когато сме много млади или много възрастни. Можем да усвояваме различни дейности — да караме велосипед и скейтборд, да скачаме на въже и да управляваме автомобил — както и да съхраним тези умения през целия си живот. Дори да са минали десет години, без да сме правили някое от тези неща, можем без усилие да възстановим способностите си. Само че прецизността и трайността на нашите двигателни умения могат да ни създадат лъжлива самоувереност в другите ни таланти. Нашите възприятия могат да ни подведат. Понякога виждаме неща, които всъщност не съществуват. Станали сме жертва на зрителна измама. Случва се да халюцинираме. Склонни сме да правим грешки. Една изключително ценна книга — „Как да разберем кога грешим: Погрешимостта на човешкия разум във всекидневния живот“ от Томас Гилович — показва как хората непрекъснато грешат: когато възприемат числа, когато отхвърлят неприятни за тях факти, когато се влияят от мнението на околните. Много сме добри в някои неща, но не във всичко. Мъдростта се крие в това да разберем докъде се простират нашите способности. „Човекът е нещо непостоянно“, учи ни Уилям Шекспир. Именно тук се намесват старомодните скептични изисквания на науката.

Може би най-голямата разлика между науката и псевдонауката се състои в това, че — в сравнение с псевдонауката (и „непогрешимите“ откровения) — науката има много по-ясна представа за човешкото несъвършенство и погрешимост. Ако категорично откажем да признаем, че има неща, в които има вероятност да сгрешим, то тогава можем с голяма увереност да очакваме, че грешките — понякога много дълбоки и със сериозни последствия — ще бъдат наш спътник завинаги. Но ако сме в състояние смело да си направим самооценка — независимо от печалните разсъждения, които тя може да породи — това значително ще подобри нашите шансове.

Ако предаваме на поколенията единствено откритията и продуктите на науката — независимо от това колко полезни или дори вдъхновяващи са те, — без обаче да представим заедно с това и нейния критичен метод, как тогава обикновеният човек ще може да направи разлика между наука и псевдонаука? В такъв случай и двете се свеждат до твърдения без доказателства. Доскоро в Русия и Китай този проблем го нямаше. Властите преподаваха авторитетна наука. Те вече бяха направили вместо вас разликата между наука и псевдонаука. Няма дилеми, сред които да си проправяте път. Когато обаче настъпиха политическите промени и тежащите върху свободната мисъл ограничения паднаха, внезапно множество самоуверени и харизматични твърдения намериха своите поддръжници. Това са най-вече такива учения, които ни казват това, което искаме да чуем. Всяка идея, колкото и невероятна да е, придоби авторитет.

Всеки човек, който си е поставил за цел да популяризира науката, се изправя пред върховното предизвикателство да направи по-ясна реалната и мъчителна история на най-големите научни открития, както и да осветли грешките и понякога упорития отказ на учените да променят своите възгледи. Много, вероятно повечето учебници за прохождащи учени подхождат внимателно към тази задача. Несравнимо по-лесно е да представиш по въздействащ начин мъдростта, дестилирана през всичките тези векове на търпеливо колективно разпитване на Природата, отколкото да разнищиш объркания механизъм на дестилацията. Методът на науката — колкото и отегчителен и неприветлив да изглежда — е далеч по-важен от нейните постижения.