Карл Сейгън
Свят, населен с демони (22) (Науката като свещ в мрака)

Двадесета глава
Пожар вкъщи^[1]

„Господарят [Буда] отговори на почитаемия Сарипутра:

В някакво село — или град, пазарно селище, окръг, провинция, царство или столица — живял стопанин. Той бил стар, с много години зад гърба си, немощен, с крехко здраве и малко сили, но богат, заможен и живеещ в охолство. Къщата му била голяма, и висока, и широка, а също така и стара, строена преди много години. Обитавали я много живи същества — двеста, триста, четиристотин или петстотин. Къщата имала само една врата. Покрита била със слама, терасите й били пропаднали, а основите — прогнили. Стените, закриващите прозорците рогозки и мазилката били в много лошо състояние. Внезапно избухнал голям пожар и къщата се запалила от всички страни. А старият човек имал много синове — пет, десет или двадесет. Той самият излязъл от къщата.

Човекът видял как собствената му къща гори от всички страни и колко големи са пламъците и се уплашил. Разтревожил се и си казал: «Вярно, аз проявих достатъчно разум, за да изляза през вратата и да избягам от горящата къща, без да бъда докоснат и ожарен от целия този огън. Но какво ще стане с моите синове, младите ми момчета, малките ми деца? Там, в горящата къща, те играят, забавляват се и се развличат с най-различни игри. Те не знаят, че домът им гори, не го разбират, не го усещат, не му обръщат внимание и затова не се тревожат. Макар да са заплашени от този огромен [пожар], въпреки че страшната злина е толкова близо, те не обръщат внимание на опасността и не се опитват да излязат.»“

От „Садхармаиундарика“, в „Будистки текстове“, издадени от Едуард Конзе (Хармъндсуърт, Мидълсекс, Англия, „Пингуин Букс“, 1959)

Една от причините писането за списание „Парейд“ да е толкова интересно са отзивите. Благодарение на неговите осемдесет милиона читатели наистина можете да получите представа за мнението на гражданите на САЩ. Можете да разберете как хората мислят, какви са техните тревоги и надежди и може би дори къде сме се отклонили от пътя.

„Парейд“ публикува съкратен вариант на предходната глава, в която се наблягаше на резултатите на преподавателите и учениците. Бях засипан от писма. Някои хора отричаха да има проблем, а други твърдяха, че американците губят изключителната си интелигентност и находчивост. Едни мислеха, че може да се намери лесно решение, а други — че проблемите са толкова дълбоко вкоренени, че не могат да бъдат поправени. Много от отзивите ме изненадаха.

Един преподаващ на десети клас учител от Минесота беше раздал копия от моята статия и беше помолил учениците си да ми кажат какво е тяхното мнение. Ето какво ми написаха неколцина американски гимназисти (правописът, граматиката и препинателните знаци следват оригиналните писма):

 

• Няма американци са глупави Просто сме по зле в училище голяма работа.

• Може би е добре, че не сме толкова умни като другите страни. Така ще можем да си внасяме всички наши продукти и тогава не трябва да харчим всичките си пари за части за стоките.

• И ако другите страни се справят по-добре какво от това — техните и без друго ще дойдат в САЩ?

• Обществото ни се справя много добре с откритията, които правим. Става бавно, но съвсем скоро ще имаме лек за рака.

• САЩ си имат собствена система за учене и тя може да не е толкова напреднала като техните, но е също толкова добра. Иначе смятам, че вашата статия е много осветляваща.

• В това училище няма нито едно дете което да обича науката. Наистина не разбрах целта на статията. Мисля че е много скучна. Просто тези неща не ме интересуват.

• Уча да стана адвокат и определено съм съгласен с моите родители които казват, че имам проблемно отношение към науката.

• Вярно е, че някои американски деца не опитват, но можем да бъдем по-умни от всяка друга страна, стига да искаме.

• Вместо домашни, децата ще гледат ТВ. Трябва да призная, че аз го правя. Намалих го от около 4 часа на ден.

• Не вярвам, че е грешката е на училищната система. Мисля, че цялата държава е възпитана, без много да се набляга на училището. Знам, че мама би предпочела да ме гледа как играя баскетбол или футбол, вместо да ми помогне с някоя задача. Повечето деца, които познавам, биха могли и по-малко да ги е грижа да се уверят, че вършат работата си добре.

• Не мисля, че американските деца са глупави. Просто те не учат много, защото повечето деца работят… Много хора казаха, че азиатците са по-умни от американците и са добри във всичко, но това не е вярно. Те не са добри в спортовете. Нямат време да играят спортове.

• Аз самият съм по спорта и чувствам, че другите деца в моя отбор те натискат да се представиш по-добре в спорта, отколкото в училище.

• Ако искаме да сме на първо място, можем да ходим по цял ден на училище и да нямаме никакъв социален живот.

• Разбирам защо много учители ще ви се ядосат, че обиждате работата им.

• Може би ако учителите можеха да бъдат по-интересни, децата ще искат да учат… Ако науката бъде направена забавна, децата ще искат да учат. За да се постигне това, трябва да се започне рано, а не само да се преподава като факти и цифри.

• Наистина ми е трудно да повярвам на тези факти за САЩ и науката. Ако бяхме толкова назад, защо Михаил Горбачов дойде в Минесота и Монтана в Контрола на данни да види как работим компютрите и останалото?

• Около 33 часа за петокласниците! Според мен това е твърде много почти толкова часове колкото и на практика да работиш по цял ден. И вместо домашни можем да изкарваме пари.

• Когато заявявате колко сме назад в науката и математиката, защо не се опитате да ни го кажете по малко по-мил начин?… Гордейте се малко със своята страна и нейните способности.

• Мисля, че фактите ви не са категорични и че данните са неубедителни. Но като цяло повдигате важен въпрос.

 

 

Като цяло тези ученици не смятат, че е станало кой знае какво. А дори и да е станало, не може да се направи почти нищо. Освен това мнозина се оплакват, че часовете, дискусиите в клас и домашните са „скучни“. Особено за Ем Ти Ви-поколението, което е затънало в причинени от липса на внимание разстройства с различна степен на сериозност, те наистина са скучни. Но да запълниш три или четири учебни години с все същото събиране, изваждане, умножение и деление на дроби, може да отегчи всеки. Трагедията се състои в това, че тези ученици са в състояние да разберат елементарната теория на вероятностите. Същото се отнася и за формите на растенията и животните, които са представени без еволюцията. Историята се разказва като войни, дати и царе — без да се покаже ролята на властта, алчността, некомпетентността и невежеството. Английският се преподава без новите думи, които навлизат в езика, и старите, които отмират. Химията е представена без информацията за това откъде идват елементите. Имаме под ръка средствата за събуждането на тези ученици, но ги пренебрегваме. Като се има предвид, че когато повечето ученици излизат от училище, в дългосрочната им памет трайно са останали съвсем малко от нещата, които са им преподавани, не е ли важно да ги заразим с вече проверени теми — за които е проверено, че не са скучни — както и… с желанието да учат?

Повечето възрастни, които ми писаха, смятат, че проблемът е много съществен. Получих писма от родители, чиито деца искат да полагат усилия и които страстно се интересуват от наука, но не разполагат с адекватната среда и училищни ресурси, които да удовлетворят техните интереси. Други писма разказваха за родители, които не знаят нищо за науката, но жертват собствените си удобства, така че техните деца да имат книги, микроскопи, телескопи, компютри и лабораторни комплекти по химия; за родители, които учат децата си на това, че упоритата работа ще ги измъкне от бедността; за една баба, която късно през нощта носи чай на внука си, който си пише домашните; за това как средата те притиска да не се представяш добре в училище, тъй като „иначе другите деца изглеждат лоши“.

Представям ви една извадка — не социологическо проучване, а представителен коментар — от други родителски отговори:

 

• Дали родителите разбират, че не можеш да бъдеш пълноценно човешко същество, ако си невеж? Имат ли в къщите си книги? А увеличително стъкло? Енциклопедия? Поощряват ли децата си да учат?

• Родителите трябва да възпитават търпение и упорство. Най-важният дар, който те могат да дадат на своите деца, е трудолюбив характер, но не стига само да се говори за него. Децата, които се научават на усилена работа, са тези, които са видели своите родители да работят много и никога да не се отказват.

• Детето ми е очаровано от науката, но не получава нищо нито от училището, нито от телевизията.

• Казаха ми, че моето дете е надарено, но училището няма програма за научно обогатяване. Съветникът по развитието ми каза да го изпратя в частно училище, но не можем да си го позволим.

• Натискът на средата е огромен. Срамежливите деца не искат да „изпъкват“, като се представят добре в областта на науката. Когато дъщеря ми стана на 13 или 14, огромният й интерес към науката сякаш се изпари.

 

 

Родителите имаха какво да кажат и за учителите, а някои от направените от самите учители коментари бяха отзвук на мненията на родителите. Хората например се оплакват, че учителите са подготвени как да преподават, но не и какво да преподават; че голяма част от учителите по физика и химия не са завършили тези специалности и се чувстват „притеснени и некомпетентни“ в преподаването; че самите учители твърде много се боят от науката и математиката; че не искат да им се задават въпроси или отговарят: „Пише го в учебника. Провери си го сам.“ Някои се оплакват, че учителят по биология е „креационист“; други — че не е. Ето още коментари „за“ и от учители:

 

• Развъждаме поколение от малоумни.

• По-лесно е да наизустиш нещо, отколкото да мислиш. Децата трябва да бъдат научени да мислят.

• Учителите и учебните програми „притъпяват“ учениците до най-ниския общ знаменател.

• Защо треньорът по баскетбол преподава химия?

• От учителите се изисква да отделят много повече време на дисциплината и „социалните предмети“. Никой не ни поощрява да използваме собствените си преценки. Чиновниците винаги надничат иззад гърба ни.

• Премахнете щатните длъжности в училищата и колежите. Отървете се от баласта. Оставете наемането и уволняването на директорите, деканите и надзорниците.

• Радостта ми от преподаването неколкократно беше потъпквана от директори с милитаристично отношение.

• Учителите трябва да бъдат награждавани според представянето — най-вече представянето на учениците на стандартизираните национални тестове и подобряването на тези резултати от година на година.

• Учителите задушават умовете на децата ни, като им казват, че не са достатъчно „умни“ — например за кариера в областта на физиката. Защо просто не оставят на учениците шанса да поемат по този път?

• Синът ми мина в горен клас, нищо че четенето му е изостанало с две години спрямо останалите от класа. Причината беше социална, а не образователна. Ако не го оставят да повтаря, никога няма да ги настигне.

• Науката трябва да е сред задължителните изисквания на всички училищни програми (особено на гимназиалните). Тя трябва да бъде съгласувана много внимателно с часовете по математика, които учениците посещават в същото време.

• Повечето домашни само ти заемат времето, без да те карат да мислиш.

• Мисля, че Даян Равич [„Ню Рипъблик“ от 6 март 1989 г.] ясно е показала за какво става въпрос: „Както наскоро обясни една ученичка от гимназията «Хънтър» в Ню Йорк Сити: «Изкарвам само шестици, но никога не говоря за това… Много по-готино е да изкарваш слаби оценки. Ако ти е интересно в училище и го показваш, значи си многознайко»… Популярната култура — представена в телевизията, филмите, списанията и видеоклиповете — непрекъснато набиват в главите на младите жени, че е по-добре да си харесвана, секси и «готина», а не интелигентна, успяла и смела… През 1986 г. изследователи откриха същите антиакадемични настроения сред гимназистките във Вашингтон. Те отбелязаха, че способните ученици са подложени на силен натиск от страна на околните да не се представят добре в училище. Ако се стараят в учението, рискуват да бъдат обвинени в «подмазвачество».“

• Въобще не е трудно училищата да предлагат повече признание и награди на тези деца, които се представят добре по математика и в природните науки. Защо не го правят? Защо да не се дават специални сака с инициалите на училището? Или да се правят специални съобщения по време на публични събития, в училищния вестник и местната преса? Защо местните предприятия и обществени организации да не дават специални награди? Това не струва много и може да преодолее упражнявания от средата натиск да не се изявяваш.

• Програмата „Хед Старт“ е единствената… която подобрява разбирането на децата за науката и всичко останало.

 

 

Освен това имаше и много страстни и силно противоречиви мнения, които най-малкото създават представа за това колко силно се вълнуват хората от тази тема. Ето един повърхностен преглед:

 

• В наши дни всички умни деца търсят бързите пари и затова стават адвокати, а не учени.

• Не искам да подобрявате образованието. Тогава няма да има кой да кара такситата.

• Проблемът в научното образование е, че не се отдава достатъчно голяма почит на Бог.

• Причината за това, че никой не разбира науката, се крие във фундаменталистките проповеди, че науката е „хуманизъм“ и че не трябва да й се има доверие. Религиите се страхуват от скептичното мислене, което е сърцето на науката. Мозъците на учениците са промивани да не приемат науката и това се случва много преди да постъпят в колежа.

• Науката е компрометирана. Тя работи за политиците. Създава оръжия, лъже за „опасностите“ от марихуаната, пренебрегва рисковете на „агент Оранж“ и т.н.

• Обществените училища не действат. Зарежете ги. Трябва да имаме само частни училища.

• Оставили сме защитниците на факултативността, мъглявото мислене и необуздания социализъм да разрушат една образователна система, която някога беше велика.

• Училищната система има достатъчно пари. Проблемът е, че белите мъже — обикновено треньори, — които управляват училищата, никога (имам предвид никога.) няма да наемат някой интелектуалец… Те се интересуват повече от футболния отбор, отколкото от учебната програма, и наемат на местата на преподавателите единствено свръхпосредствени, патриотарски и боголюбиви автомати. Какъв вид ученици могат да излизат от училища, които потискат, наказват и пренебрегват логическото мислене?

• Освободете училищата от задушаващата хватка на Американския съюз за обществени свободи, Националната образователна асоциация и другите организации, които са отговорни за срива на дисциплината и компетентността в тях.

• Боя се, че не разбирате страната, в която живеете. Хората са невероятно невежи и боязливи. Те няма да толерират възприемането на каквато и да било [нова] идея… Не схващате ли? Системата оцелява единствено благодарение на невежото и богобоязливо население. Има си причина толкова много [образовани хора] да са без работа.

• Понякога искат от мен да обяснявам технологични проблеми на работещите в Конгреса. Повярвайте ми, в тази страна наистина имаме проблем с научното образование.

 

 

Няма едно-единствено решение на проблема с научната неграмотност — нито с невежеството в областта на математиката, историята, английския език, географията и всички останали умения, от които нашето общество има голяма нужда. Отговорността се споделя от всички — родители, гласоподаватели, местни училищни съвети, медии, учители, администратори, федерални, щатски и окръжни администрации. Трябва да добавим, разбира се, и самите ученици. На всяко следващо ниво учителите се оплакват, че проблемите идват от предишните класове. А преподаващите на първи клас учители съвсем справедливо могат да се оплакват от това, че учат деца, които имат трудности при възприемането, тъй като са недохранени, нямат книги вкъщи и са продукт на една култура на насилието, където мисленето е недостъпен лукс.

От собствен опит много добре знам каква огромна полза могат да извлекат децата от родители, които имат някакво, макар и малко познание, и са способни да го предадат. Дори и малки подобрения в образованието, уменията в общуването и страстта към ученето при едно поколение могат да доведат до значително по-голям напредък при следващото. Сещам се за това всеки път когато чуя, че училищните и колежанските стандарти падат или че бакалавърската степен вече не е това, което някога е била.

Дороти Рич — новаторски настроена учителка от Йонкърс, щата Ню Йорк, смята, че много по-важно от специализираните научни дисциплини е развиването на някои ключови умения, които според нея се свеждат до „увереност, упорство, внимание, работа в екип, здрав разум и способност за решаване на проблеми“. Аз бих добавил към тях скептичното мислене и склонността да се удивляваме.

В същото време демонстриралите специални умения и способности деца трябва да бъдат обгрижвани и окуражавани. Те са национално съкровище. Понякога съдържащите повече предизвикателства програми за „надарени“ деца са описвани като „елитизъм“. Защо тогава същото определение не е давано и на интензивните тренировъчни програми за университетските футболни, баскетболни и бейзболни отбори и на съревнованието между тях? В крайна сметка участват само най-надарените спортисти. В цялата страна се прилага един пагубен за самите нас двоен стандарт.

 

 

Проблемът в общественото образование е, че същността на науката и другите предмети е толкова дълбока, че човек лесно може да се отчая и да реши, че тя никога няма да бъде разкрита. И все пак в големите и малките градове има институции, които ни дават основания да се надяваме. Те възпламеняват искрата, събуждат заспалото ни любопитство и вдъхновяват учения, които се крият във всеки един от нас:

 

• Огромният металически железен метеорит пред вас е надупчен като швейцарско сирене. Предпазливо протягате ръка и го докосвате. Той е гладък и студен. В съзнанието ви се заражда мисълта, че това е къс от друг свят. Как е стигнал до Земята? Какво му се е случило в космоса, че изглежда толкова очукан?…

• Изложбата показва карти на Лондон от XVIII в. и разпространението на ужасяващата холерна епидемия. Хората от една къща се заразяват от тези от съседната. Ако върнете назад вълната на заразата, ще установите откъде е започнала. Все едно сте детектив. И когато най-накрая стигате до първоначалното огнище, установявате, че става дума за място с открити отходни канали. Разбирате, че е въпрос на живот и смърт съвременните градове да имат адекватна канализация. Сещате се за всички тези градове, градчета и села в света, които нямат такава. Започвате да си мислите дали няма някакъв по-прост и по-евтин начин да се направи…

• Пълзите през дълъг, напълно тъмен тунел. Има внезапни завои, изкачвания и спускания. Преминавате през гора от покрити с пера неща, от зърнести неща, от големи масивни закръглени неща. Представяте си какво е да си сляп. Разбирате колко малко се уповаваме на своето осезание. Насред мрака и тишината сте сами със своите мисли. По някакъв начин усещането е въодушевяващо…

• Разглеждате подробна реконструкция на процесията от жреци, която се изкачва по един от големите зикурати на Шумер, или на великолепно изрисувана гробница от Долината на царете в Древен Египет, или на къща от древния Рим, или на възстановена в реални мащаби улица от малък американски град от началото на века. Мислите си за тези цивилизации, които са толкова различни от вашата, и как, ако бихте били родени в една от тях, всичко щеше да ви се струва напълно естествено и че нашето общество — ако някой ви беше разказал за него — щеше да ви се струва странно…

• Стискате пипетата и капка езерна вода пада на микроскопичната сцена. Поглеждате прожектирания образ. Капката е пълна с живот — странни същества, които плуват, пълзят, въртят се; напрегнати драми между преследвачи и преследвани, триумфи и трагедии. Това е свят, който е населен със създания, които са по-екзотични от всичко, което сте виждали в научнофантастичните филми…

• Както си седите в киното, внезапно се оказвате в главата на единадесетгодишно момче. Гледате през неговите очи. Сблъсквате се с типичните кризи в ежедневието му: побойници, авторитарни възрастни, увлечения по момичета. Чувате гласа в главата му. Ставате свидетели на неговите неврологични и хормонални отговори към социалното обкръжение. Започвате да се чудите, как вие самите изглеждате отвътре…

• Като следвате простите инструкции, въвеждате командите. Как ще изглежда Земята, ако продължим да горим въглища, нефт и газ и удвоим количеството на въглеродния диоксид в атмосферата? Колко по-топло ще стане? Каква част от полярния лед ще се стопи? Колко ще се повиши нивото на океаните? Защо изхвърляме толкова много въглероден диоксид в атмосферата? А какво ще стане, ако вкараме в атмосферата пет пъти повече въглероден диоксид? И освен това как така някой би могъл да знае какъв ще бъде климатът в бъдещето? Кара ви да се замислите…

 

 

Когато бях дете ме заведоха в Американския музей за естествена история в Ню Йорк Сити. Бях запленен от диорамите — подобни на истински фигури на животни и техните естествени обиталища от целия свят. Пингвини на слабо осветените ледове на Антарктида; окапи в ослепителната африканска савана; семейство горили стои на сенчеста горска поляна, а мъжкарят се удря по гърдите; изправена на задните си крака американска мечка гризли, която се извисява на повече от три метра и ме гледа право в очите. Това бяха триизмерни стопкадри, попаднали под магията на духа от бутилката. Дали мечката не помръдна точно в този момент? Мигна ли горилата? Възможно ли е джинът да се върне, да развали магията и да позволи на тази невероятна колекция от живи същества да продължат живота си, докато аз гледам с отворена уста?

Децата имат неустоимото желание на пипнат. В онези далечни дни най-често чуваните думи в музеите бяха „не пипай“. Преди няколко десетилетия в музеите за наука и естествена история нямаше почти нищо, което да може да бъде пипано — дори и имитация на приливно езерце, от което да можете да извадите някой рак и да го разгледате. По онова време нещото, което се доближаваше най-много до интерактивна експозиция, бяха кантарите в планетариума „Хейдън“ — по един за всяка планета. Тъй като на Земята тежах само около осемнадесет килограма, имаше нещо успокоително в мисълта, че ако живеех на Юпитер, щях да тежа четиридесет и пет. За съжаление обаче на Луната щях да тежа само три килограма — почти все едно нямаше да съществувам.

Днес децата са поощрявани да пипат, да мушкат с пръст, да тичат по непредвидимите разклоненията на компютърното дърво от въпроси и отговори и да издават странни звуци — за да видят как изглеждат звуковите вълни. Дори децата, които не получават всичко от изложбата или дори не схващат идеята й — дори те могат да извлекат нещо полезно. Отивате в тези музеи и оставате поразени от широко отворените и изпълнени с удивление очи, от препускащите от една изложба към друга деца, от триумфиращите усмивки на откривателите. Те са много популярни. Всяка година в тях ходят почти толкова хора, колкото са и посетителите на професионалните бейзболни, баскетболни и футболни мачове, взети заедно.

Тези изложби не заместват обучението в училище и вкъщи, но възбуждат и вълнуват. Един голям научен музей може да вдъхнови детето да прочете книга, да се запише на някакви часове в училище или да се върне в музея и отново да навлезе в откривателския процес. И, което е най-важно, може да го накара да усвои метода на научното мислене.

Още една от великолепните страни на съвременните научни музеи е киносалонът, в който се прожектират филми ИМАКС и ОМНИМАКС. В някои случаи екранът е висок десет етажа и ви обгръща отвсякъде. Създаденият от института „Смитсониън“ Национален музей за въздухоплаване и космически изследвания — най-популярният музей в света — е показвал премиерни прожекции на някои от най-добрите филми в своя салон „Лангли Тиътър“. „Полетът“ все още ме хваща за гърлото, въпреки че съм го гледал вече пет или шест пъти. Виждал съм религиозни лидери от най-различни вероизповедания да гледат „Синята планета“ и на момента да осъзнаят необходимостта да съхраним глобалната околна среда.

Не всички изложби и научни музеи са за пример. Някои все още рекламират фирмите, които са дали пари, за да представят своите продукти — как работи автомобилният двигател или „чистотата“ на едно изкопаемо гориво в сравнение с друго. Твърде много музеи, които се представят като научни, всъщност са посветени на технологията и медицината. Твърде много биологически експозиции все още се боят да споменат основната идея на съвременната биология — еволюцията. Съществата се „развиват“ или „появяват“, но никога не еволюират. Отсъствието на хората сред фосилите от дълбоките пластове се прикрива. Не ни се показва нищо за анатомичната и генетичната близост между хората и шимпанзетата или горилите. Няма нищо за сложните органични молекули в космоса и на други светове, нито за експериментите, които показват, че материята на живота се образува в огромни количества в познатите атмосфери на други светове и в предполагаемата ранна атмосфера на Земята. Едно забележително изключение: веднъж Музеят за естествена история на института „Смитсониън“ показа незабравима изложба, посветена на еволюцията. Тя започваше с две хлебарки в съвременна кухня с отворени кутии с тестени закуски и други храни. Ако бъдат оставени на мира, след няколко седмици цялото място вече гъмжи от хлебарки — навсякъде има купища от тях, борещи се за малкото останала храна. По този начин става кристално ясно дългосрочното наследствено преимущество на малко по-добре приспособената хлебарка над нейните конкуренти. Също така и много планетариуми все още се занимават с това да ви показват съзвездия, а не пътувания до други светове или еволюцията на галактиките, звездите и планетите. Те освен това винаги имат подобен на насекомо проектор, който лишава небето от неговата автентичност.

Не можем да видим може би най-великолепната музейна изложба. Тя няма дом. Джордж Ауад е един от водещите американски създатели на архитектурни модели, специализирал се в изработването на небостъргачи. Освен това той е и запален студент по астрономия и е създал забележителен модел на вселената. Като започва с прозаична земна сцена и следва схемата, предложена от дизайнерите Чарлс и Рей Иймс, той продължава в прогресия с коефициент десет и ни показва цялата планета, Слънчевата система, Млечния път и вселената. Всяко астрономическо тяло е изработено с най-малки подробности. Можете да се загубите в тях. Според мен това е едно от най-добрите средства да обясните на децата мащабите и природата на вселената. Айзък Азимов го описа като „изпълнения с най-много въображение образ на вселената, който някога съм виждал или бих могъл да си представя. Бих могъл да се скитам в него в продължение на часове, като при всяка обиколка ще виждам по нещо ново, което не съм забелязал до този момент“. Негови варианти трябва да бъдат достъпни навсякъде в страната — за да съживяват въображението, да вдъхновяват и учат. Вместо това г-н Ауад не може да даде изложбата си на нито един голям научен музей в САЩ. Никой не иска да й отдели необходимото пространство. Докато пиша тези редове, тя лежи изоставена в някакъв склад.

 

 

Населението на моя град — Итака, щата Ню Йорк — се удвоява до около 50 000 души, когато университетът „Корнел“ и колежът „Итака“ са в сесия. Етнически разнороден и заобиколен от селскостопански земи, градът е пострадал — подобно на много други в североизточните части на САЩ — от упадъка на развилите се през XIX в. производства. Половината деца в началното училище „Бевърли Дж. Мартин“, където учи дъщеря ни, живеят под прага на бедността. Те са и основната грижа на двете работещи на доброволни начала учителки по природни науки, Деби Левин и Илма Ливайн. Не изглеждаше правилно за някои — например за децата на преподавателите в „Корнел“ — дори небето да не е граница на възможностите, докато в същото време други да нямат достъп до освобождаващата сила на научното образование. През 60-те години на XX в. Левин и Ливайн започнаха да правят редовни посещения в училището, теглейки след себе си преносимата библиотечна количка, натоварена с битови химикали и други познати предмети, посредством които да покажат част от магията на науката. Мечтаеха да създадат място, където децата да могат да ходят и да получат лично и осезателно усещане за науката.

През 1983 г. Левин и Ливайн поместиха в местния вестник малка обява, с която приканваха общността да обсъди идеята. Появиха се петдесетина души. От тази група се образува първият съвет на директорите на „Наукоцентъра“. В рамките на една година те осигуриха изложбено пространство на първия етаж на една незаета сграда с офиси. Когато собственикът намери платежоспособен наемател, поповите лъжички и лакмусовата хартия бяха опаковани и преместени в един свободен склад.

Местенето от склад на склад продължи, докато един гражданин на Итака — архитектът Боб Ледърс, който се беше прочул по целия свят с новаторските си проекти за строени с обществени пари детски площадки — не направи и не дари плановете за постоянен „Наукоцентър“. Даренията от местни фирми събраха достатъчно пари, за да се закупи един пустеещ градски парцел и за да се наеме изпълнителен директор — строителният инженер от Корнел Чарлс Траутман. Двамата с Ледърс отидоха на годишната среща на Националната асоциация на домостроителите в Атланта. Траутман разказва как те представили историята „на една общност, която иска да поеме отговорността за образованието на своите деца“ и осигурили дарения за изработването на ключови елементи като прозорците, капандурите и дървените части.

Преди да започне строежът, трябваше да се разруши част от старата помпена станция, заемаща парцела. Записаха се членове на корнелското братство. Въоръжени с тежки чукове и с каски на главите, те с удоволствие се захванаха да разрушат сградата. „Това е едно от нещата — казаха те, — правенето на които обикновено ни докарва неприятности.“ За два дена те изнесоха повече от двеста тона строителни отпадъци.

Това, което последва, беше серия от представи за една Америка, за която мнозина от нас се страхуваха, че вече е изчезнала. Възраждайки традициите, по които първите заселници са изграждали хамбарите си, всички членове на общността — зидари, лекари, дърводелци, университетски преподаватели, водопроводчици, фермери, млади и стари — навиха ръкави и се заеха да построят Наукоцентъра.

„Поддържахме непрекъсната работа седем дни в седмицата — казва Траутман, — така че всеки да идва да помага, когато може. Всеки получи задача. Опитните доброволци издигнаха стълбите, полагаха плочките и поставяха прозорците. Други боядисваха, заковаваха и носеха материали.“ Около 2200 граждани дариха повече от 40 000 часа. Около десет процента от работата беше свършена от хора, осъдени за леки престъпления. Те предпочетоха да свършат нещо за общността, отколкото да бездействат в затвора. Десет месеца по-късно Итака имаше единствения построен с обществени средства научен музей в света.

Сред седемдесет и петте интерактивни изложби, които наблягат както на процеса, така и на принципите на науката, са: „Магическата камера“ — микроскоп, с който посетителите могат да видят на цветен монитор и след това да фотографират всеки предмет с увеличение четиридесет пъти; единствената в света обществена връзка със спътниковата Национална мрежа за регистриране на мълнии; камера обскура с размери 1,8 на 2,5 м, в която се прожектират образи; фосилна яма, в която са пръснати късове местни шисти — в нея посетителите могат да търсят вкаменелости отпреди 380 милиона години и след това да запазят находките за себе си; 2,5-метрова боа на име Спот; и огромно разнообразие от други експерименти, компютри и дейности.

Все още можете да намерите там Левин и Ливайн, които доброволно учат гражданите и бъдещите учени. Фондът „Деуит Уолъс — Рийдърс Дайджест“ поддържа и разширява мечтата им да стигнат до децата, които иначе биха били лишени от принадлежащото им по рождение научно право. Благодарение на националната програма на фонда, наречена „Младеж-ЖИВОТ“, юношите от Итака получават интензивни наставления, по които да развият научните си познания, способностите си да разрешават конфликти и работните си умения.

Левин и Ливайн смятат, че науката трябва да принадлежи на всички. Тяхната общност се съгласи с тях и се посвети на осъществяването на тази мечта. През първата година на Наукоцентъра той беше посетен от 55 000 души от всичките 50 щата и 60 други държави. Не е лошо за такъв малък град. Кара ви да се запитате какво ли още можем да направим, ако заедно работим за едно по-добро бъдеще за нашите деца.