Карл Сейгън
Свят, населен с демони (18) (Науката като свещ в мрака)

Шестнадесета глава
Когато учените познаят греха

„Човешкият разум — докъде ще стигне той? Къде са границите на дръзкото му безсрамие? Ако човешката подлост и човешкият живот се увеличат по равно, ако синовете винаги надминават по мерзост бащите си, тогава боговете ще трябва да добавят още един свят, за да има място за всички грешници.“

Еврипид, „Хиполит“ (428 г. пр.Хр.)

По време на една следвоенна среща с президента Хари С. Труман Дж. Робърт Опенхаймер — научният ръководител на посветения на разработването на ядрени оръжия Проект „Манхатън“ — тъжно споделя, че ръцете на учените са покрити с кръв и че те са познали греха. След това Труман заявява на своите помощници, че никога повече не желае да вижда Опенхаймер. Понякога учените са наказвани за стореното от тях зло, а друг път — за техните предупреждения за злите цели, на които науката може да бъде подчинена.

По-често науката е укорявана за това, че тя и нейните продукти са неутрални от морална гледна точка, етиката им е двусмислена и могат да бъдат използвани както за добро, така и за зло. Това е старо обвинение. Много е вероятно то да може да се проследи назад до първите кремъчни сечива и одомашняването на огъня. Като се има предвид, че технологията съпътства нашето родословие още отпреди първите хора и че ние сме технологичен вид, то това е проблем не толкова на науката, колкото на човешката природа. Което не означава, че смятам, че науката не носи отговорност за злоупотребата с нейните открития. Тя има огромна отговорност, и колкото по-могъщи са творенията й, толкова по-голяма е тази отговорност.

Както е в случая с бойните оръжия и техните пазарни производни, така и при технологиите, позволяващи ни да променяме глобалната околна среда — която осигурява нашето оцеляване, — задължително трябва да има внимание и предпазливост. Да, това са същите онези човеци, които са стигнали дотук. Да, продължаваме да развиваме нови технологии — нещо, което винаги сме правили. Но когато изконните ни слабости обединят силите си с новите ни способности да причиняваме вреда — които са достигнали безпрецедентни глобални мащаби, — тогава от нас се иска да направим нещо повече. Това е една зараждаща се етика, която също така трябва да бъде установена в безпрецедентни глобални мащаби.

Понякога учените се опитват да намерят средния път: да си припишат заслугите за тези приложения на науката, които обогатяват нашия живот, но да се дистанцират от тези смъртоносни инструменти — създадени съзнателно или по невнимание, — които също извеждат произхода си от научните изследвания. В своята книга „Науката и нейните критици“ австралийският философ Джон Пасмор пише следното:

„Испанската инквизиция се опитва да избегне пряката отговорност за изгарянето на еретиците, като ги предава на светските власти. Благочестивото обяснение е, че да ги гори самата тя би било напълно несъвместимо с християнските принципи. Малцина сред нас биха позволили на Инквизицията толкова лесно да измие ръцете си от кръвта — тя много добре знае какво ще последва. По същия начин и в случаите, в които технологичните приложения на научните открития са ясни и очевидни — например когато някой учен разработва нови нервнопаралитични газове, — той не може да заяви, че подобни приложения «не са негова работа» само защото не учените, а военните използват отровните газове, за да убият или осакатят противника. Това е още по-очевидно, когато учените съзнателно предлагат своята помощ на правителствата, с цел да получат финансиране. Да предположим, че един учен или философ приеме средства от някаква подобна организация — например от служба за военноморски изследвания. Ако знае, че работата му ще бъде безполезна за нея, той я лъже. Ако обаче съзнава, че резултатите ще й донесат някаква полза, той трябва да поеме отговорност. Във всяко едно отношение той подлежи на похвала или порицание за всяко нововъведение, което произтича от неговата работа.“

Кариерата на родения в Унгария физик Едуард Телър ни предоставя един важен примерен случай. През младежките си години Телър е белязан от унгарската комунистическа революция на Бела Кун, по време на която имуществото на семействата от средната класа — включително на неговото — е отнето. Освен това той загубва част от единия си крак при катастрофа на трамвай и болката го съпътства през целия му живот. Ранните му научни приноси варират от селективните правила на квантовата механика, през физиката на твърдите тела до космологията. През юли 1939 г. именно той закарва физика Лео Цилард при почиващия в Лонг Айланд Алберт Айнщайн. Тази среща води до историческото писмо на Айнщайн до президента Франклин Рузвелт, в което — с оглед научното и политическото развитие на нацистка Германия — се призовава за това Съединените щати да разработят основаваща се на ядрения разпад „атомна“ бомба. Поканен да участва в Проекта „Манхатън“, Телър пристига в Лос Аламос и веднага отказва да сътрудничи — но не защото е ужасен от възможните последствия от създаването на атомната бомба. Мотивите му са коренно противоположни: той иска да работи по едно много по-разрушително оръжие — основаващата се на ядрен синтез термоядрена или водородна бомба. (Докато количеството разрушителна енергия, която може да се освободи при избухването на една атомна бомба, е лимитирано по практически причини, при водородната бомба подобни ограничения няма. Само че за да се задейства, водородната бомба има нужда от атомна бомба.)

След като атомната бомба е изобретена и Германия и Япония са капитулирали и войната е свършила, Телър остава твърд защитник на „супер“-бомбата, както я нарича той — този път със специфичната задача да бъде сплашен Съветският съюз. Тревогата, която предизвиква възстановяващият се, укрепнал и милитаризиран Съветски съюз на Сталин, както и ширещата се в Америка национална параноя, наречена „макартизъм“, улесняват пътя на Телър. Значително препятствие по пътя му се оказва личността на Опенхаймер, който е избран за председател на Общия консултативен комитет на следвоенната Комисия за ядрената енергия. Телър дава важни показания по време на правителственото разследване, имащо за цел да провери лоялността на Опенхаймер към Съединените щати. Смята се, че участието на Телър изиграва важна роля в последвалите събития. Макар че лоялността на Опенхаймер не е пряко оспорена от съвета, някак си се получава така, че достъпът му до информация е отнет, той е изключен от Комисията за атомната енергия и пътят на Телър към „супер“-бомбата е чист.

Обикновено технологията на създаването на термоядрената бомба се приписва на Телър и на математика Станислас Улам. Лауреатът на Нобелова награда за физика Ханс Бете, който е ръководител на теоретичния отдел на Проекта „Манхатън“ и изиграва важна роля в създаването както на атомната, така и на водородната бомба, твърди, че първоначалните предположения на Телър са били погрешни и че за създаването на действащо термоядрено оръжие са били необходими усилията на много хора. След фундаменталния технологичен принос на младия физик Ричард Гаруин, първото американско термоядрено „устройство“ е взривено през 1952 година. То е твърде голямо и тежко, за да бъде транспортирано от самолет или ракета — просто е оставено на мястото, на което е сглобено, и след това взривено. Първата истинска водородна бомба е съветско изобретение, изпитано една година по-късно. Съществуват спорове относно това дали Съветският съюз щеше да разработи термоядрено оръжие, ако Съединените щати не го бяха направили, както и дали Съединените щати въобще са имали нужда от такава бомба, за да възпрат Съветите от това да използват тяхната водородна бомба (тъй като по това време САЩ разполагат със значителен арсенал от атомни бомби). Натрупаните понастоящем данни показват, че — още преди да взриви първата си атомна бомба — Съветският съюз вече е разполагал с работещ проект за термоядрено оръжие. То е „следващата логична стъпка“. Но съветските опити да създадат оръжия, основаващи се на ядрен синтез, до голяма степен са били подпомогнати от придобитата чрез шпионаж информация, че американците също работят върху тях.

От моя гледна точка изобретяването на водородната бомба прави последствията от една глобална ядрена война много по-опасни, тъй като експлозиите на термоядрените оръжия в много по-голяма степен са способни да изпепеляват цели градове, да генерират големи количества дим, да охладят и затъмнят планетата и да предизвикат глобална ядрена зима. Това може би е най-оспорваната научна дискусия, в която някога съм вземал участие (в периода 1983–1990 г.). Голяма част от дебатите имаха политически подтекст. Стратегическите последствия от ядрената зима тревожеха както тези, които бяха прегърнали политиката на масиран ответен удар (който да възпре потенциална ядрена атака), така и другите, които искаха да си запазят възможността първи да нанесат масиран ядрен удар. И в двата случая последствията за околната среда биха довели до самоунищожението на която и да било нация, която изстреля голям брой термоядрени оръжия, дори и да не последва ответен удар от страна на противника. Един от важните аспекти на отстояваната в продължение на десетилетия стратегическа политика и причината за натрупването на десетки хиляди ядрени оръжия внезапно загубиха голяма част от своята убедителност.

В първия научен доклад върху ядрената зима (от 1983 г.) се предвиждаше спад на глобалната температура с 15–20 градуса. Съвременните изчисления показват около 10–15 градуса. Двете стойности са в добро съгласие, като се имат предвид неизбежната несигурност при изчисленията. И двата спада в температурата са много по-големи от разликата между настоящата глобална температура и тази от времето на последния ледников период. Дългосрочните последствия от една глобална термоядрена война бяха проучени от международен екип от 200 учени, които стигнаха до заключението, че ядрената зима ще изложи на риск глобалната цивилизация, както и по-голямата част от населението на света — включително хората, които живеят далеч от умерените пояси на северното полукълбо, където ще бъдат съсредоточени ударите. Основната опасност ще е гладът. Ако някой ден наистина се стигне до мащабна ядрена война, при която основните цели ще бъдат градовете, то тогава усилията на Едуард Телър и неговите колеги в Съединените щати (и на съответния съветски екип, ръководен от Андрей Сахаров) могат да се окажат отговорни за спускането на завесата над човешкото бъдеще. Водородната бомба е най-ужасното оръжие, което някога е било изобретявано.

Когато през 1983 г. учените откриха ядрената зима, Телър побърза да заяви две неща: 1) че физиците грешат и 2) че откритието е било направено години по-рано — под негово ръководство в Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“. Всъщност няма нищо, което да подкрепя едно подобно по-ранно откритие. За сметка на това има много данни, че хората, които са били натоварени със задачата да информират своите национални лидери за последствията от атомните оръжия, систематично са пренебрегвали ядрената зима. Но ако Телър казва истината, то тогава е постъпил безотговорно, като не е разкрил евентуалното си откритие на засегнатите страни — гражданите и лидерите на своята страна и на света. Както е показано във филма на Стенли Кубрик „Д-р Стрейнджлав“, да се скрие най-мощното оръжие — така че никой да не знае за неговото съществуване и възможности — е най-висшият абсурд.

Струва ми се невъзможно което и да било нормално човешко същество да не изпитва угризения от това, че помага за едно подобно откритие — дори и да оставим настрана ядрената зима. Учените, които си приписват заслугите за подобни изобретения, би трябвало да са изложени на огромен стрес, съзнателен или несъзнателен. Независимо от това какъв е реалният му принос, Телър се приема от повечето хора като „баща“ на водородната бомба. В една изпълнена с възхищение статия от 1954 г. списание „Лайф“ описва неговата „почти фанатична решимост“ да създаде водородната бомба. Според мен голяма част от неговата по-нататъшна кариера може да се обясни като опит да оправдае това, което самият той е започнал. Телър е защитник на тезата, че водородните бомби опазват мира, тъй като сега вече последствията от военни действия между ядрените сили са станали твърде опасни. Все още не е имало ядрена война, нали? Но всички подобни твърдения предполагат, че разполагащите с ядрени оръжия нации са и винаги ще бъдат рационални играчи и че техните лидери (или военните и офицерите от тайната полиция, на които са поверени оръжията) никога няма да се подадат на пристъп на гняв, реваншизъм или лудост. В столетието на Хитлер и Сталин това изглежда наивно.

Телър има огромна роля за неуспеха да бъде сключен всеобщ договор, който да забранява всички изпитания на ядрени оръжия. Той до голяма степен затрудни постигането на Ограничения договор за забрана на ядрените опити (над земната повърхност) от 1963 година. Твърденията му — че надземните изпитания са важни за поддържането и „подобряването“ на ядрените арсенали и че подписването на договора ще „предаде бъдещата сигурност на нашата страна“ — се оказаха безпочвени. Освен това Телър е яростен поддръжник на сигурността и ефективността на атомните електроцентрали. А и заяви, че той е единствената жертва от инцидента в централата „Трий Майл Айланд“ в Пенсилвания (1979 г.), тъй като получил сърдечен удар, докато спорел по темата.

Телър поддържа взривяването на ядрени оръжия от Аляска до Южна Африка — за прокопаването на канали и пристанища, за изравняването на пречещи възвишения, за подпомагането на обемни изкопни работи. Твърди се, че когато предложил подобна схема на гръцката кралица Фредерика, тя му отговорила: „Благодаря ви, д-р Телър, но Гърция си има достатъчно древни руини.“ Искате да проверите опитно общата относителност на Айнщайн? Ами тогава, предложи Телър, взривете ядрена бомба от другата страна на Слънцето. Искате да разберете какъв е химичният състав на Луната? Ами просто изпратете там една водородна бомба, взривете я и изследвайте спектъра на експлозията и огненото кълбо.

Също през 80-те години на XX в. Телър успя да продаде на президента Роналд Рейгън идеята за Звездните войни — наречена от двамата „Инициатива за стратегическа отбрана“ (ИСО). Изглежда, Рейгън е повярвал на невероятната история на Телър, че е възможно да бъде създаден орбитален, задвижван от водородни бомби рентгенов лазер, който да е с размерите на бюро и да е в състояние да унищожи 10 000 съветски бойни глави по време на полет и по този начин да осигури истинска защита за гражданите на Съединените щати в случай на глобална термоядрена война.

Апологетите на Рейгъновата администрация твърдят, че независимо от преувеличенията по отношение на възможностите на ИСО — някои от които съвсем целенасочени — именно тази програма е довела до колапса на Съветския съюз. Няма сериозни доказателства в полза на една подобна теза. Андрей Сахаров, Евгений Велихов, Роалд Сагдеев и другите научни съветници на президента Михаил Горбачов излязоха с ясната позиция, че ако Съединените щати наистина постигнат напредък с програмата за Звездните войни, най-сигурният и най-евтин отговор от страна на Съветския съюз би бил просто да увеличи своя арсенал от ядрени оръжия и системите за неговото пренасяне. По този начин Звездните войни по-скоро биха увеличили — а не намалили — риска от термоядрена война. При всички положения разходите на Съветския съюз по разположените в космоса отбранителни съоръжения срещу американските ядрени ракети са били сравнително нищожни — едва ли с мащаби, които да са били в състояние да предизвикат колапса на съветската икономика. Гибелта на Съветския съюз е много по-свързана с неуспеха на пазарната икономика, все по-голямото количество информация за стандарта на живот в Западния свят, ширещото се разочарование от умиращата комунистическа идеология и — въпреки че самият той не е целял подобна развръзка — подкрепяната от Горбачов „гласност“.

Десет хиляди американски учени и инженери публично заявиха, че няма да работят по програмата „Звездни войни“ или да приемат финансиране от организацията на ИСО. Това ни дава пример за масов и смел отказ на учените (на съответната лична цена) да сътрудничат с едно демократично правителство, което се е отклонило — поне временно — от правия път.

Телър освен това се обяви в подкрепа на разработването на заравящи се ядрени бойни глави — които да могат да достигат и да унищожават подземните командни центрове и дълбоко вкопаните укрития на противниковите лидери (и техните семейства). Защити и създаването на 0,1-килотонни ядрени бойни глави, които да покрият противниковата страна и да унищожат нейната инфраструктура „без нито една жертва“. Мирното население ще бъде предварително предупредено. Ядрената война трябва да бъде хуманна.

Докато пиша тези редове, Едуард Телър — все още жизнен и със значителни интелектуални възможности, въпреки че наближава деветдесетте — е поставил началото на нова кампания в сътрудничество със своите колеги от бившите съветски институти за ядрени оръжия. Целта е да бъдат разработени ново поколение изключително мощни термоядрени оръжия, които да бъдат взривявани в космоса. Те трябва да унищожат или отклонят астероиди, чиито траектории могат да ги отведат към сблъсък със Земята. Боя се, че недомисленото експериментиране с орбитите на близки астероиди може би крие огромни опасности за нашия вид.

Имал съм лични срещи с д-р Телър. Спорили сме на научни конференции, по националните медии и по време на едно закрито заседание на Конгреса. Имали сме сериозни разногласия, особено по въпросите на Звездните войни, ядрената зима и защитата от астероиди. Може би всичко това безнадеждно е предопределило мнението ми за него. Въпреки че винаги е бил ревностен антикомунист и технофил, все пак ми се струва, че — като погледна назад към живота му — виждам още нещо в отчаяните му опити да оправдае водородната бомба: последствията от нея не са толкова лоши, колкото може би си мислите. Тя може да се използва, за да защити света от други водородни бомби, за целите на науката и гражданското инженерство, за да предпази населението на Съединените щати от термоядрените оръжия на врага, за да може войната да се води хуманно, за да се спаси планетата от случайни космически катастрофи. Иска му се да вярва, че някъде и по някакъв начин термоядрените оръжия — и той самият — ще бъдат оценени от хората като спасител, а не като унищожител.

Когато научните изследвания предоставят на погрешимите нации и техните политически лидери огромни и наистина невероятни сили, от това следват множество опасности. Една от тях е, че някои от замесените учени могат да запазят единствено някакво повърхностно подобие на обективност. Както винаги, властта има свойството да покварява. В този случай институцията на секретността е особено гибелна и контролните инструменти на демокрацията стават още по-ценни. (Телър, който дължи възхода си на културата на секретността, също така много често я атакува.) През 1995 г. главният инспектор на ЦРУ направи коментара, че „абсолютната секретност покварява абсолютно“. Често отворената и ожесточена дискусия е единствената защита срещу най-опасните злоупотреби с технологията. Основният довод на контрааргумента може да е нещо съвсем очевидно — нещо, което много учени или дори обикновени хора биха могли да изложат, стига да няма наказания за свободното слово. Също така е възможно да е нещо по-неуловимо — нещо, което ще бъде забелязано от някой неизвестен докторант някъде много далеч от Вашингтон. Ако аргументите са строго контролирани и държани в тайна, той никога не би имал възможността да се изкаже по въпроса.

Коя сфера на човешкото дръзновение няма двояк морален смисъл? Дори традиционните институции, които претендират за това, да ни съветват по въпросите на поведението и етиката, изглеждат изтъкани от противоречия. Замислете се над следните поговорки: Който бърза, бавно стига. Добре, но който се мае, той ще се кае. Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Само че който не играе, не печели. Няма дим без огън. Но не можеш да познаеш книгата по корицата. Спестеният грош е спечелен грош, само дето не можеш да го отнесеш със себе си. Който се колебае, ще се загуби, но само глупците бързат натам, където ангелите не смеят да пристъпят. Две глави са по-добри от една, но много баби — хилаво дете. Имало е времена, когато хората са планирали или оправдавали действията си въз основа на подобни противоречиви баналности. Каква е моралната отговорност на техните автори? Или на астролога, на гадателя на карти таро, на таблоидния пророк?

Или да вземем основните религии. В Михей ни се налага да постъпваме справедливо и да обичаме милостта; в Изход ни се забранява да убиваме; в Левит ни се заповядва да обичаме ближните си като самите себе си; Евангелията ни подтикват да обичаме враговете си. И все пак, помислете си за реките от кръв, пролята от ревностните последователи на същите тези книги, в които се съдържат тези добронамерени призиви.

В книгата на Исус Навин и във втората половина на Числа се чества масовото избиване на мъже, жени, деца и добитък в град след град в цялата Ханаанска земя. Йерихон е изличен по време на kherem — „свещена война“. Единственото оправдание, което е предложено за тези кланета, е твърдението на масовите убийци, че преди много време на техните предци е било обещано, че тази земя ще бъде тяхна земя. Срещу това те трябвало да обрязват синовете си и да приемат определен набор от ритуали. В цялото Свето писание няма да намерите и намек от разкаяние, нито дума на патриархално или божествено възмущение от тези изтребителни походи. Вместо това Исус „всичко живо предаде на заклятие, както бе заповядал Господ, Бог Израилев“ (Исус Навин, 10:40). И всички тези събития не са нещо случайно — те са централни за основната наративна линия на Стария завет. Подобни истории на масови убийства (а в случая с Амалекитите става дума за геноцид) могат да бъдат открити в книгите на Саул и Естер, както и на други места в Библията, без да са съпътствани и от най-малко морално съмнение. Разбира се, това изправя либералните теолози от една по-късна епоха пред големи трудности.

Много вярно е казано, че Дяволът може „да чете Евангелието по свое усмотрение“. Библията е пълна с толкова много истории с противоречива морална натовареност, че всяко поколение може да намери в нея оправдание за почти всяко свое действие — от кръвосмешение, робство и масови убийства до най-възвишена любов, смелост и саможертва. И тази морална шизофрения далеч не се ограничава с юдаизма и християнството. Можете да я откриете също така скрита дълбоко в исляма, в индуистката традиция и почти във всички други религии по света. Може би не толкова учените, колкото самите хора имат двойствени морални ценности.

Смятам, че една от специфичните задачи на учените е да предупреждават обществеността за възможните опасности — особено за тези, които произхождат от науката или които могат да бъдат предвидени в прилагането на науката. Може би ще кажете, че една подобна мисия е пророческа. Явно е, че предупрежденията трябва да бъдат благоразумни и да не са по-гръмки, отколкото го изискват опасностите. Но като се има предвид залогът, то ако правим грешки, те трябва да бъдат по посока на сигурността.

Сред ловците и събирателите от живеещото в пустинята Калахари племе !кунг-сан има следния обичай: когато двама мъже — вероятно възбудени от тестостерона — започнат да се карат, жените им вземат техните отровни стрели и отнасят оръжията далеч от свадата. Днес нашите отровни стрели могат да унищожат глобалната цивилизация, като не е изключено и да изличат нашия вид от лицето на Земята. Сега вече цената на моралните колебания е станала твърде висока. По тази причина — а не поради отношението й към познанието — етичната отговорност на учените също трябва да е висока, необикновено висока, безпрецедентно висока. Иска ми се програмите за обучение на докторанти изрично и систематично да поставят тези въпроси пред новоизлюпените учени и инженери. А понякога се чудя, дали и в нашето общество жените (и децата) няма в крайна сметка да отнесат отровните ни стрели далеч от опасността.