Карл Сейгън
Свят, населен с демони (26) (Науката като свещ в мрака)

Двадесет и четвърта глава
Наука и магьосничество^[1]

Ubi dubium ibi libertas

(„Свобода има там, където има съмнение.“)

Латинска поговорка

Състоялото се през 1939 г. Световно изложение в Ню Йорк — това, което толкова впечатли мен, малкия посетител от тъмния Бруклин — беше посветено на „Утрешния свят“. Дори само с приемането на този надслов то ни обещаваше, че ще има утрешен свят, а и най-беглият поглед потвърждаваше, че той ще бъде по-добър от света на 1939 година. Въпреки че този нюанс напълно ми убягна, много хора копнееха да получат това успокоение в навечерието на най-бруталната и пагубна война в човешката история. Аз най-малкото знаех, че ще раста в бъдещето. Представеното от изложението лъскаво и чисто „утре“ изглеждаше привлекателно и изпълнено с надежда. А нещо, наречено наука, очевидно беше средството, с което това бъдеще щеше да бъде осъществено.

Но ако нещата се бяха стекли по малко по-различен начин, изложението можеше да ми даде много повече. Доминиращият образ беше този на президента и основния говорител на изложението, Гровър Уейлън — бивш корпоративен служител, началник на нюйоркската полиция във време на безпрецедентна полицейска бруталност и новатор в областта на връзките с обществеността. Именно той беше замислил сградите на изложението като най-вече комерсиални, индустриални и ориентирани към потребителските продукти. Освен това беше убедил Сталин и Мусолини да направят пищни национални павилиони. (По-късно Уейлън се оплакваше колко често му се налагало да отдава фашистки поздрав.) По думите на един дизайнер, нивото на експозициите беше настроено към нивото на мислене на дванадесетгодишни деца.

Въпреки това, както разказва историкът от Американския университет Питър Кузник, една група видни учени — включително Харолд Ури и Алберт Айнщайн, — се обявяват в защита на науката заради самата нея, а не просто като път към джунджурии за продан; за акцент върху начина на мислене, а не само върху продуктите на науката. Те са убедени, че широкото обществено разбиране на науката е противоотрова за суеверията и фанатизма; че — както го е формулирал популяризаторът на науката Уотсън Дейвис — „научният път е демократичният път“. Един учен дори предлага, че масовото обществено запознаване с методите на науката би могло да осигури „окончателната победа над глупостта“ — благородна, но вероятно неосъществима цел.

Впоследствие стана така, че в експозициите на изложението не се появи почти никаква истинска наука — въпреки протестите на учените и призивите им към по-извисени принципи. И все пак някои от малкото неща, които бяха добавени, ме докоснаха и спомогнаха за трансформирането на моето детство. Но корпоративният и потребителският акцент останаха централни и на практика не се появи нищо за науката като начин на мислене, а още по-малко като крепост на свободното общество.

Точно половин столетие по-късно — в последните години на Съветския съюз — двамата с Ан Друян се оказахме на вечеря в намиращото се близо до Москва село Переделкино, където висши дейци на Комунистическата партия, пенсионирани генерали и някои покровителствани интелектуалци имаха вили. Въздухът беше наелектризиран от предусещането за новата свобода — най-вече правото да изразиш мнението си, дори и правителството да не харесва това, което казваш. Приказната революция на растящите очаквания цъфтеше с пълна сила.

Но въпреки гласността продължаваха да се ширят и съмнения. Дали властимащите наистина щяха да позволят на техните критици да бъдат чути? Дали свободата на словото, на събиранията, на пресата и на религията наистина щеше да съществува? Дали хората, които нямат опит със свободата, ще могат да понесат нейния товар?

Някои от съветските граждани на масата бяха воювали — в продължение на десетилетия и срещу значително превъзхождащи ги сили — за свободи, които американците приемат за даденост. Всъщност те бяха вдъхновявани от американския експеримент — демонстрация в истинския свят, че нациите, дори и такива, които обхващат много различни култури и етноси, могат да оцелеят и просперират и без чувствително да нарушават тези свободи. Те стигнаха дотам, че да предложат възможността просперитетът да се дължи на свободата — че в една епоха на високи технологии и бързи промени двете се въздигат и пропадат заедно, че отвореността на науката и демокрацията и готовността им да се подложат на опитна проверка са два тясно свързани помежду си начина на мислене.

Имаше много тостове — нещо, което е характерно за вечерите в тази част на света. Най-паметният беше предложен от един световноизвестен съветски писател. Той се изправи, вдигна чашата си, погледна ни в очите и каза: „За американците. Те имат малко свобода — направи малка пауза и добави: — И знаят как да я опазят.“

Наистина ли?

Едва мастилото е изсъхнало на Декларацията за правата на гражданите и политиците вече са намерили начин да я нарушат — като се възползват от страха и патриотичната истерия. През 1798 г. управляващата Федералистка партия знае, че копчето, което трябва да натисне, са етническите и културните предразсъдъци. Като използват напрежението между Франция и Съединените щати и ширещия се страх, че френските и ирландските колонисти някак си вътрешно не са подходящи да бъдат американци, федералистите прокарват пакет от закони, които ще станат известни като Закони за чужденците и противодържавната дейност.

Единият закон увеличава необходимото за придобиване на гражданство пребиваване в страната от пет на четиринадесет години. (Гражданите от френски и ирландски произход обикновено гласуват за опозиционната Демократично-републиканска партия на Томас Джеферсън.) Законът за чужденците дава на президента Джон Адамс властта да депортира всеки чужденец, който събуди подозренията му. Както казва един от членовете на Конгреса, да раздразниш президента, „е новото престъпление“. Джеферсън е убеден, че Законът за чужденците е направен специално за да бъдат изгонени няколко човека: френският историк и философ С. Ф. Волни^[2]; Пиер Самюел дю Пон дьо Немур, патриарх на известното семейство химици; и британският учен Джоузеф Пристли, откривател на кислорода и интелектуален предшественик на Джеймс Кларк Максуел. Според Джеферсън Америка има нужда точно от такива хора.

Законът за антидържавната дейност обявява за противозаконно публикуването на „лъжливи и зложелателни“ критики срещу правителството или подбуждането на протести срещу което и да било от неговите решения. Направени са двадесетина ареста, десет души са осъдени, а много повече — цензурирани или накарани да замлъкнат посредством заплахи. Джеферсън заявява, че законът се опитва „да смаже всяка политическа опозиция, като превърне в престъпление критикуването на федералистките управници или решения“.

Веднага щом Джеферсън е избран за президент — всъщност още в първата седмица на неговото президентство през 1801 г. — той започва да помилва всички жертви на Закона за противодържавната дейност, тъй като — казва той — това е също толкова противоположно на духа на американската свобода, колкото и ако Конгресът ни беше наредил да паднем на колене и да започнем да почитаме някой златен телец. През 1802 г. и двата закона — за чужденците и за противодържавната дейност — са отменени.

Трудно е през делящите ни два века да разберем това налудничаво настроение, което е направило французите и „дивите ирландци“ да изглеждат толкова опасни, че да сме готови да предадем най-скъпоценните си свободи. Консервативните кръгове разглеждат отдаването на заслуженото на френските и ирландските културни триумфи и искането на равни права и за тях като сантиментално — един вид нереална политическа коректност. По-късно това винаги изглежда като умопомрачение. Но тогава вече сме в прегръдките на следващата истерия.

Тези, които търсят власт на всяка цена, забелязват обществената слабост — някакъв страх, който могат да яхнат, и така да стигнат до високите постове. Това може да са етнически различия — както е в този случай — или може би различно количество меланин в кожата; някоя различна философия или религия; а защо не употребата на наркотици, проявите на насилие, икономическата криза, молитвата в училище или поругаването (английският глагол desecrate означава буквално „правя несвещен“) на националното знаме.

Какъвто и да е проблемът, бързото решение е да се премахнат част от свободите в Декларацията за правата на гражданите. Да, през 1942 г. американците от японски произход бяха защитени от Декларацията за правата, но ние все пак ги затворихме — в крайна сметка се водеше война. Да, има конституционни забрани срещу безпричинните обиски и арести, но водим война срещу наркотиците, а престъпността излиза от контрол. Да, има свобода на словото, но нали не искаме тук да се мотаят чужди автори и да проповядват чужди идеологии? Претекстът се променя всяка година, но резултатът е същият: концентриране на повече власт в по-малко ръце и потискане на различните мнения — дори и когато опитът ясно показва рисковете от подобни действия.

Ако не знаем на какво сме способни, няма да можем да преценим мерките, които трябва да ни предпазят от самите нас. Вече разгледах европейската мания срещу магьосничеството в контекста на извънземните похищения. Надявам се читателят да ми прости, че ще се върна към нейния политически контекст. Тя е прозорец към човешкото самопознание. Ако се съсредоточим върху това, което религиозните и светските власти са смятали за приемливи доказателства и справедлив процес при преследването на вещици между XV и XVII в., много от новите характерни черти на приетата през XVIII в. Американска конституция и Декларация за правата на гражданите ще ни станат ясни: включително процесите със съдебни заседатели, забраната срещу самообвиняването и жестоките и необичайни наказания, свободата на словото и пресата, задължителният процес, равновесието на властите и разделението на църквата и държавата.

Фридрих фон Шпрее е йезуитски свещеник, който е имал нещастието да слуша изповедите на хората, обвинени в магьосничество в немския град Вюрцбург (вж. Седма глава). През 1631 г. той публикува Cautio Criminalis („Предупреждение за обвинителите“), където излага същината на този църковно-държавен терор срещу невинни хора. Преди да бъде наказан, той умира от чума — като енорийски свещеник, който се грижи за болните. Предлагам ви откъс от неговата алармираща книга:

„1. Невероятно популярни сред нас, германците — и особено (срамувам се да го призная) сред католиците, — са суеверията, завистта, злословията, клеветите, инсинуациите и другите подобни, които, тъй като нито се наказват, нито се опровергават, пораждат съмнения в магьосничество. Вече не Бог или природата, а вещиците са станали отговорни за всичко.

2. Поради това и всички вдигат шум и искат магистратите да разследват вещиците — които единствено народните сплетни са направили толкова многобройни.

3. Тогава князете искат от своите съдии и съветници да съставят обвинения срещу вещиците.

4. Съдиите съвсем не знаят откъде да започнат, тъй като нямат нито улики [indicia], нито доказателства.

5. Междувременно народът нарича отлагането подозрително и някой доносник убеждава князете в нещо в този смисъл.

6. В Германия обидата на тези князе е сериозно престъпление. Дори и духовниците одобряват всичко, което би им харесало, без да се интересуват от кого тези князе са били подбудени (независимо колко добри са намеренията им).

7. И така, в крайна сметка съдиите отстъпват пред техните желания и съумяват да започнат процесите.

8. Специален следовател е изпратен при другите съдии, които все още протакат и се боят да се замесят в тази несигурна материя. Каквато и некомпетентност и арогантност да приложи той при тези разследвания, те се възприемат като жажда за справедливост. Освен това неговата жажда за справедливост е наточена и от надеждите за печалба — особено когато е някой беден и алчен агент с голямо семейство, който получава като заплата толкова много крони за всяка изгорена вещица, без да се броят инцидентните възнаграждения и другите пари, които следователят има право на воля да изисква от хората, които призовава.

9. Ако бълнуванията на някой луд или пък зловреден или необоснован слух (защото доказателства за скандала не са необходими) насочва към някоя безпомощна старица, тя първа ще пострада.

10. И все пак, за да се избегне впечатлението, че тя е обвинена само въз основа на слухове и без други доказателства, презумпция за виновност се придобива чрез следната дилема: тя или е водила зъл и непристоен живот, или пък е живяла добре и смирено. Ако е живяла непристойно, значи е виновна. От друга страна, ако е водила праведен живот, това е също толкова осъдително: защото вещиците се преструват и се опитват да изглеждат особено добродетелни.

11. И така, старата жена бива хвърлена в затвора. Ново доказателство се ражда от следващата дилема: тя се страхува или тя не се страхува. Ако се страхува (защото е чула за ужасните мъчения, които се използват срещу вещиците), това е сигурно доказателство, защото съвестта я мъчи. Ако не показва страх (защото е убедена в своята невинност), това също е доказателство, защото за вещиците е характерно да се преструват на невинни и да се държат дръзко.

12. И за да не бъдат това единствените доказателства, следователят има своите доносници, често покварени и долни, които проучват целия й предишен живот. Това, разбира се, не може да бъде направено, без да се появяват някакви нейни думи или деяния, които при желание мъжете лесно биха могли да изопачат и изкривят в доказателства за магьосничество.

13. Сега вече всеки, който таи нещо срещу нея, има прекрасната възможност да я обвини в каквото му хареса. И всички казват, че срещу нея има сериозни доказателства.

14. След това я откарват в стаята за мъчения, освен ако — както често се случва — не са я мъчили още в деня на ареста.

15. В тези процеси никой няма право на адвокат или на някакви други средства за справедлива защита, тъй като магьосничеството се разглежда като изключително престъпление [с такива мащаби, че всички правила на правната процедура могат да бъдат заобиколени] и всеки, който се опита да защити затворничката, сам попада под подозрение в магьосничество. Същото се отнася и за хората, дръзнали да протестират в тези случаи и да призоват съдиите да бъдат предпазливи — те също веднага са обявявани за поддръжници на магьосничеството. Затова и всички си мълчат от страх.

16. Но за да изглежда, че жената е получила възможността да се защитава, тя бива изправена пред съда и свидетелствата за нейната вина биват прочетени на глас и разследвани — ако това може да се нарече разследване.

17. Дори и ако тя отрича тези обвинения и отговаря на всяко едно от тях по задоволителен начин, никой не обръща внимание и отговорите й дори не са записвани. Всички улики запазват своята сила и валидност, независимо от това колко добре отговаря. Тя бива върната обратно в затвора, за да може там да помисли по-внимателно дали ще продължава на упорства в ината си — тъй като щом вече е отрекла вината си, значи е упорита.

18. На следващия ден отново бива изправена пред съда и чува решение да бъде измъчвана — все едно никога не е отхвърляла обвиненията.

19. Преди мъченията обаче тя бива претърсена за амулети: обръсват цялото и тяло и дори онези срамни части, които разкриват пола на жената, биват изследвани без срам.

20. И какво толкова шокиращо има в това? Свещениците са подложени на същото.

21. Когато жената вече е обръсната и претърсена, тя бива подложена на мъчения, за да признае истината — т.е. да обяви това, което искат от нея, тъй като, разбира се, нищо друго не е и не може да бъде истина.

22. Започвате първа степен, т.е. с най-леките мъчения. Въпреки че са изключително жестоки, те са меки в сравнение с това, което следва. Поради което — ако признае — обявяват, че е признала без мъчения!

23. И сега кой княз би се усъмнил, когато му кажат, че е признала по собствена воля и без мъчения?

24. След това я осъждат на смърт без угризения. Но тя би била екзекутирана и без да е признала, защото веднъж щом започнат мъченията, жребият вече е хвърлен — тя не може да се изплъзне и по необходимост трябва да умре.

25. Резултатът е един и същ независимо дали признае или не. Ако признае, вината й е ясна: тя бива екзекутирана. Всички протести са напразни. Ако не признае, повтарят мъченията — два, три, четири пъти. При изключителните престъпления няма ограничения в продължителността, жестокостта и броя на мъченията.

26. Ако по време на мъченията старицата изкриви лице от болка, заявяват, че се смее; ако загуби съзнание, значи спи или е направила магия за мълчание. А ако пази мълчание, значи заслужава да бъде изгорена жива, както напоследък се случи с някои, които — въпреки че бяха измъчвани няколко пъти — не пожелаха да кажат това, което следователите искаха да чуят.

27. И дори изповедниците и духовниците се съгласяват, че е умряла с упорство и без разкаяние; че тя не е искала да бъде покръстена и да изостави своя инкуб, а е предпочела да му остане вярна.

28. Ако обаче умре по време на мъченията, казват, че дяволът е прекършил врата й.

29. Поради което тялото е погребано под бесилката.

30. От друга страна, ако не умре по време на мъченията, и ако някой изключително скрупульозен съдия се колебае да продължи да я измъчва без допълнителни доказателства или да я изгори без самопризнания, тя е върната в затвора и окована още по-жестоко — да гние там, докато не признае, дори и да отнеме цяла година.

31. Никога не може да изчисти името си. Съдебната комисия ще се почувства опозорена, ако оправдае жена. Веднъж щом е арестувана и окована, трябва да бъде доказано, че тя е виновна — със справедливи или с порочни средства.

32. Междувременно невежи и твърдоглави свещеници тормозят окаяното същество да признае вината си, независимо дали има такава или не. Ако не го направи, казват те, няма да може да бъде спасена и да участва в тайнствата.

33. По-разбиращите и начетени свещеници не могат да я посетят в затвора, освен ако не отиват да я съветват или не информират князете за случващото се. Няма нищо по-страшно от това да се появи нещо, което да докаже невинността на обвинената. Хората, които се опитват да направят нещо подобно, са обявявани за размирници.

34. Докато я държат в затвора и я измъчват, съдиите измислят хитри средства да съставят нови доказателства, които да докажат вината й пред самата нея — така че когато по-късно процесът бъде разгледан от някоя университетска катедра, тя да потвърди присъдата да бъде изгорена жива.

35. Някои съдии, които искат да се покажат твърде скрупульозни, извършват върху жената ритуал за прогонване на демони, местят я другаде и повтарят отново всички мъчения — с цел да прекършат мълчанието й. Ако продължи да мълчи, тогава вече могат да я изгорят. И сега, в името на Небето, бих искал да знам следното: при положение че и тази, която си признава, и другата, която не си признава, и без друго са обречени на гибел, то как би могъл някой — колкото и да е невинен — да се спаси? О, нещастна жено, защо така наивно се надяваш? Защо не си признала всичко, което са поискали от теб, още като си попаднала в затвора? Защо, глупава и безумна жено, си поискала да срещнеш толкова много смърти, като си можела да умреш само веднъж? Последвай съвета ми — преди още да си минала през всички тези мъки, — признай вината си и умри. Няма да се измъкнеш, защото това би било катастрофален позор за вярата на Германия.

36. Когато под въздействието на болката вещицата си признава, положението и става неописуемо. Не само че сама не може да се спаси, но също така е принудена да обвинява други, които не познава и чиито имена често са били поставяни в устата й от следователите или са подсказани от палача, или пък за които е чула, че са заподозрени или обвинени. Те на свой ред са принудени да посочат други, те пък — трети, и така продължава. Кой би могъл да не си помисли, че ще продължава вечно?

37. Съдиите трябва или да прекратят тези процеси (и по този начин да отрекат тяхната достоверност), или да изгорят своите роднини, себе се и всички други, защото рано или късно всички ще бъдат обвинени лъжливо и — ако бъдат измъчвани — ще бъде доказана вината им.

38. Така в крайна сметка тези, които най-гръмко са призовавали за подхранването на пламъците, сами се оказват въвлечени, защото в бързането са пропуснали да разберат, че ще дойде и техният ред. Така Небето справедливо наказва тези, които със зловредните си езици са създали толкова много вещици и са изпратили на кладата толкова много невинни хора…“

Фон Шпрее не влиза в подробности относно отвратителните методи за мъчение, които се прилагат. Затова ще ви предложа извадка от една стойностна компилация — „Енциклопедия на магьосничеството и демонологията“ от Росъл Хоуп Робинс (1959 г.):

„Човек може да добие представа за някои от специалните мъчения в Бамберг, като например насилственото хранене със солени херинги и лишаването от вода след това — изтънчен метод, който върви ръка за ръка с потапянето на обвиняемия във вряща вода, към която е била добавена вар. Други методи, използвани при вещиците, са дървеният кон, различните видове разпъвания, нажеженият железен стол, менгемета за ходилата [Испански ботуш] и големи ботуши от кожа или метал, в които (след като краката на обвиняемия са поставени вътре, разбира се) е наливана вряла вода или разтопено олово. При мъченията с вода, т.нар. question de l’eau, в гърлото на обвиняемия е наливана вода заедно с мека тъкан, която да предизвика задушаване. Парчето плат е издърпвано внезапно, така че да причини разкъсване на вътрешностите. Винтовете за палците [grésillons] са устройство, което е предназначено да натиска палците или пръстите на краката точно в основата на ноктите, така че строшаването на фалангите причинява ужасяваща болка.“

Освен това редовно са прилагани и разпъването с въже и тежести на краката, както и други, още по-отвратителни мъчения, чието описание ще ви спестя. След мъченията и с инструментите, изложени пред очите й, на жертвата е предлагано да подпише самопризнания. Това е определяно като „доброволно самопризнание“, направено без принуда.

Излагайки се на голям риск, Фон Шпрее протестира срещу манията по магьосничеството. Същото правят и други, най-вече католически и протестантски свещеници, които са станали очевидци на тези престъпления. Сред тях са Джанфранческо Понцинибио в Италия, Корнелиус Лоос в Германия и Реджиналд Скот в Британия през XVI в.; както и Йохан Мейфурт [„Чуйте вие, алчни за злато съдии и кръвожадни обвинители, всички явявания на Дявола са лъжи!“] в Германия и Алонсо Саласар де Фриас в Испания през XVII век. Заедно с Фон Шпрее и всички квакери, те са герои на нашия вид. Защо не са по-известни?

В „Свещ в мрака“ (1656 г.) Томас Ади поставя един ключов въпрос:

„Някои отново ще възразят и ще кажат: «Защо — ако вещиците не могат да убиват и да правят с магьосничество много странни неща — толкова много са признали, че са извършили такива убийства и другите необикновени деяния, в които са обвинени?»

На това аз ще отговоря така: Ако в своята невинност Адам и Ева са били надвити толкова лесно и са били изкушени да съгрешат в много по-голяма степен, вече след Грехопадението бедните създания са били принуждавани — с убеждения, обещания, лишаване от сън и непрекъснати мъчения — да признаят неща, които са лъжливи и невъзможни и вярата в които противоречи на християнската религия?“

Едва през XVIII в. някой сериозно се замисля върху възможността халюцинациите да са компонент от преследването на вещиците. В своите „Исторически есета върху магьосничеството“ (1718 г.) епископ Франсис Хътчинсън пише следното:

„Много хора са били убедени, че са видели дух във външния свят пред себе си, когато той е бил само вътрешен образ, танцуващ в собствената му глава.“

Вследствие от смелостта на тези противници на магьосническата мания, от разпростирането й върху привилегированите класи, от създаваните от нея рискове за разрастващите се капиталистически институции и особено от разпространението на идеите на Европейското просвещение, изгарянето на вещици в крайна сметка е прекратено. Последната екзекуция в Холандия, люлката на Просвещението, е през 1610 г.; в Англия — през 1684 г.; в Америка — през 1692 г.; във Франция — през 1745 г.; в Германия — през 1775 г.; в Полша — през 1793 година. В Италия Инквизицията осъжда хора на смърт до края на XVIII век., а Католическата църква забранява мъченията едва през 1816 година. Християнските църкви са последният бастион на подкрепа на реалността на магьосничеството и на необходимостта вещиците да бъдат наказвани.

Тази лудост с магьосничеството е срамна. Как сме могли да я допуснем? Как е възможно да сме били толкова невежи относно самите себе си и своите слабости? Как е възможно това да се е случило в най-„напредналите“ и най-„цивилизованите“ страни в тогавашния свят? Защо толкова категорично е било поддържано от консерваторите, монарсите и религиозните фундаменталисти? Защо са му се противопоставяли либералите, квакерите и последователите на Просвещението? Ако сме абсолютно сигурни, че нашите убеждения са правилни, а тези на другите — не; че ние сме мотивирани от доброто, а другите — от злото; че Властелинът на вселената говори именно на нас, а не на последователите на някаква съвсем различна религия; че е порочно да се поставят под въпрос конвенционалните доктрини и да се задават търсещи въпроси; че основното ни задължение е да вярваме и да се подчиняваме — тогава тази лудост ще се появява в безброй много форми, докато на света има хора. Отбележете първата точка на Фон Шпрее и съдържащото се в нея твърдение, че подобреното обществено разбиране на суеверията и скептицизма може да спомогне за възникването на късо съединение в затворения причинно-следствен кръг. Ако не разберем какво е станало последния път, няма да усетим, когато отново се зададе следващият.

„Абсолютно право на държавата е да надзирава формирането на общественото мнение.“ Това са думи на Йозеф Гьобелс, нацисткия министър на пропагандата. В романа на Джордж Оруел „1984“ държавата на „Големия брат“ има цяла армия от бюрократи, чиято единствена работа е да променят документите за миналото по начин, който да отговаря на интересите на управляващите в момента. „1984“ не е просто завладяваща политическа фантазия — тя се основава на сталинисткия Съветски съюз, където пренаписването на историята също е институционализирано. Скоро след като Сталин идва на власт, снимките на Лев Троцки — колосална фигура по време на революциите от 1905 и 1917 г. — започват да изчезват. На тяхно място се появяват героични и напълно неисторически картини на Сталин и Ленин, които заедно направляват болшевишката революция. Създателят на Червената армия Троцки не присъства на тях. Тези образи се превръщат в държавни икони. Можехте да ги видите във всяка административна сграда, по външни пана (понякога високи по десет етажа), в музеите и по пощенските марки.

Новите поколения израстват с вярата, че това е тяхната история. Старите поколения започват да чувстват, че също си спомнят нещо подобно — един вид синдром на политическа лъжлива памет. Тези, които успяват да приспособят истинските си спомени към това, което водачите искат от тях да вярват, извършват нещо, което Оруел описва като „двойно мислене“. Другите, които не успяват — старите болшевики, които си спомнят периферната роля на Сталин в революцията и централното значение на Троцки — са заклеймени като предатели или непоправили се буржоа, „троцкисти“ или „троцкофашисти“. Те са затваряни, измъчвани, принудени публично да признаят измяната си и след това екзекутирани. Възможно е — при наличие на пълен контрол над медиите и полицията — наистина да се пренапишат спомените на стотици милиони хора. Само трябва да имате едно поколение време. Почти във всички случаи това се прави, за да могат властимащите да заздравят контрола си над властта или за да се задоволи нарцисизма или мегаломанията на националните водачи. Все едно да хвърлите гаечен ключ в механизмите за коригиране на грешки. Така от обществената памет се изтриват големи политически грешки, което в крайна сметка гарантира повтарянето им.

В наше време, когато технологията на тоталното подправяне на реалистични стилове, на киноленти и видеоматериали е напълно достъпна, когато във всеки дом има телевизор и когато критичното мислене е в упадък, реконструирането на обществената памет изглежда напълно възможно — дори и без засиленото внимание на тайната полиция. Това, което си представям тук, не е, че всеки от нас ще има определен набор от спомени, които ще бъдат имплантирани от посочени от държавата психиатри по време на специални терапевтични сеанси. По-скоро имам предвид, че малък брой хора ще имат толкова голяма власт върху новинарските емисии, историческите книги и дълбоко въздействащите образи, че ще могат да правят големи промени в колективното съзнание.

Станахме свидетели на бледо ехо на настоящите възможности през 1990–1991 г., когато в съзнанието на американците иракският автократор Садам Хюсеин внезапно се превърна от малко известен полусъюзник — на който са осигурявани стоки, високи технологии, оръжия и дори информация от разузнавателните сателити — в чудовищен поробител, който заплашва света. Самият аз не съм почитател на г-н Хюсеин, но е поразително колко бързо той се превърна от някой, за който почти никой американец не беше чувал, във въплъщение на злото. Тези дни апаратът за предизвикване на негодувание е зает другаде. Доколко можем да бъдем уверени, че властта да се насочва и определя общественото мнение винаги ще бъде в отговорни ръце?

Още един съвременен пример е „войната“ срещу наркотиците — където правителството и щедро финансирани граждански организации систематично изопачават и дори си измислят научни доказателства за противопоказното им въздействие (особено на марихуаната), и където нито едно официално лице не може да си позволи дори да предложи темата за открито обсъждане.

Но е трудно да държиш важни исторически истини затворени завинаги. Отварят се нови хранилища на данни. Израстват нови поколения историци, които не са толкова идеологически подковани. В края на 80-те години, а и преди това, двамата с Ан Друян редовно вкарвахме в СССР копия от „История на Руската революция“ от Троцки — за да могат нашите колеги да научат нещо за собствената си политическа история. По случай петдесетгодишнината от убийството на Троцки (изпратеният от Сталин убиец размазва главата му с чук) „Известия“ можеше да го величае като „велик и непогрешим^[3] революционер“, а една публикация на Германската комунистическа партия стигна дотам да го опише като „борец за всички нас, които обичаме човешката цивилизация и за които тази цивилизация е наша националност. Неговият убиец… се опита — убивайки него — да убие цивилизацията… Това беше човек, който в главата си имаше най-ценният и най-добре организираният мозък, който някога е бил размазан с чук“.

Тенденциите, които поне отчасти водят към имплантирането на много ограничен диапазон от отношения, спомени и мнения, включват контролирането на големите телевизионни канали и вестници от малък брой могъщи корпорации или индивиди със сходни мотиви, изчезването на конкурентните ежедневници в много градове, заместването на същинския дебат в предизборните кампании с безсъдържателно говорене и епизодичното подкопаване на разделението на властите. Според направените (от американския специалист по медиите Бен Багдикиан) изчисления, по-малко от две дузини корпорации контролират повече от половината от „глобалния бизнес посредством ежедневници, списания, телевизии, книги и филми“. Широкото разпространение на кабелните телевизионни канали, евтините телефонни разговори на далечни разстояния, факс машините, компютърните бюлетини и мрежи, евтиното компютърно самоиздаване и оцелелите примери на университетски програми в свободните изкуства са тенденции, които биха могли да имат обратно въздействие.

Трудно е да се прецени къде ще свърши всичко.

Задължение на скептицизма е да бъде опасен. Скептицизмът отправя предизвикателства срещу установените институции. Ако например научим всички гимназисти на навика на скептичното мислене, те може би няма да ограничат скептицизма си до НЛО-тата, рекламите за аспирин и 35 000-годишните духове. Може би те ще започнат да задават неудобни въпроси относно икономическите, обществените, политическите и религиозните институции. Може би ще оспорят мнението на властимащите. Тогава къде ще стигнем?

В наши дни етноцентризмът, ксенофобията и национализмът избуяват в много части на света. Все още се шири правителственото репресиране на непопулярните възгледи. Насаждат се лъжливи или подвеждащи спомени. Науката притеснява защитниците на подобни методи. Тя твърди, че има достъп до истини, които до голяма степен са независими от етнически и културни пристрастия. В природата на науката е да прекрачва националните граници. Съберете в една стая учени, които работят в една и съща област, и — дори да не говорят на един език — те пак ще намерят начин да общуват помежду си. Самата наука е транснационален език. Учените имат естествен космополитен подход и е много по-вероятно да прогледнат през опитите човешкото семейство да бъде разделено на множество малки враждуващи фракции. „Няма национална наука — казва руският драматург Антон Чехов, — също както няма и национална таблица за умножение.“ (По същия начин мнозина смятат, че няма такова нещо като национална религия, въпреки че религията на национализма има милиони последователи.)

Непропорционално голям брой учени присъстват в редиците на обществените критици (наричани още — с по-малко симпатия — „дисиденти“), които отправят предизвикателства срещу политиката и митовете на своите собствени нации. В съзнанието ми веднага изплуват героичните имена на физиците Андрей Сахаров^[4] в бившия Съветски съюз, Алберт Айнщайн и Лео Цилард в Съединените щати и Фанг Ли-цу в Китай. Първият и последният рискуваха живота си. Особено след изобретяването на ядрените оръжия учените започнаха да бъдат представяни като морални кретени. Това е несправедливо, като се имат предвид всички тези, които — понякога с цената на голям личен риск — са се обявявали срещу извършените от техните собствени правителства злоупотреби с науката и технологията.

Например химикът Линус Паулинг (1901–1994) повече от всеки друг е допринесъл за сключения през 1963 г. Договор за ограничена забрана на ядрените опити, който сложи край на надземното взривяване на ядрени оръжия от страна на Съединените щати, Съветския съюз и Великобритания. Паулинг постави началото на ожесточена кампания от морални изблици и научни данни, които получиха допълнителна сила благодарение на факта, че той беше лауреат на Нобелова награда. Американската преса като общо го охули заради проблемите, които създаваше, а през 50-те години Държавният департамент отказа да му издаде паспорт, тъй като не бил достатъчно антикомустически настроен. Получи Нобелова награда за прилагането на откритията на квантовата механика — резонансите и това, което се нарича хибридизация на орбиталите — при обясняването на химичната връзка, която свързва атомите в молекулите. Понастоящем тези идеи са основата на модерната химия. Но в Съветския съюз работата на Паулинг върху структуралната химия беше отречена като несъвместима с диалектическия материализъм и беше забранена за съветските химици.

Без да се стресне от този дошъл от запад и от изток критицизъм — всъщност той дори не забави ход, — Паулинг продължи и написа монументален труд върху принципа на действие на успокоителните вещества, идентифицира причината за сърповидната анемия (заместването на един нуклеотид в молекулата на ДНК) и показа, как еволюционната история на живота може да бъде разчетена, като сравним ДНК-то на различни организми. Беше се посветил на разкриването на структурата на ДНК. Уотсън и Крик съзнателно бързат, за да стигнат дотам преди Паулинг. Очевидно присъдата върху неговата оценка за витамин C все още е валидна. „Този човек е истински гений“ — думите са на Алберт Айнщайн.

И през цялото това време той продължи да работи за мир и разбирателство. Когато веднъж двамата с Ан попитахме Паулинг за корените на неговата отдаденост на социалните проблеми, той ни даде паметен отговор: „Направих го, за да заслужа уважението на моята съпруга“ — Хелън Ава Паулинг. За работата си по забраната на ядрените опити спечели втора Нобелова награда — този път за мир, — като по този начин стана единственият човек в историята, който е спечелил самостоятелно две Нобелови награди.

Имаше хора, които възприемаха Паулинг като смутител. Хората, които не обичат обществените промени, могат да се изкушат да определят самата наука като подозрителна. Те явно си мислят, че технологията е безопасна и че правителството и индустрията сигурно я направляват и контролират. Но чистата наука, науката заради самата себе си, науката като любопитство, науката, която може да ни отведе навсякъде и да постави под въпрос всичко — това вече е нещо друго. Някои области на чистата наука са единственият път към бъдещите технологии — тук сме съгласни, — но подходът на науката, ако се приложи широко, може да се окаже опасен. Посредством заплатите, социалния натиск и разпределението на награди и престиж, обществата се опитват да съберат учените на някаква сравнително безопасна ничия земя — между твърде малко дългосрочен технологичен прогрес и твърде много краткосрочен обществен критицизъм.

За разлика от Паулинг, много учени смятат, че тяхна работа е науката в тесни граници, и вярват, че ангажирането с политика или социална критика не само че ги отклонява от научния живот, но е и негова противоположност. Както вече споменах, по време на Проекта „Манхатън“ — датиращия от времето на Втората световна война успешен опит на Съединените щати да създадат ядрено оръжие преди нацистите — някои учени започват да изпитват съмнения. Те се засилват още повече, когато става ясно колко огромна е мощта на тези оръжия. Някои — сред тях Лео Цилард, Джеймс Франк, Харолд Ури и Робърт Р. Уилсън — се опитват да привлекат вниманието на политическите лидери и обществеността (особено след като нацистите вече са победени) към опасностите на задаващата се надпревара във въоръжаването със Съветския съюз — нещо, което те съвсем ясно предвиждат. Други твърдят, че политическите въпроси са извън тяхната юрисдикция. „Аз съм се родил на света, за да направя определени открития — казва Енрико Ферми, — и какво политиците ще правят с тях не е моя работа.“ Но дори и при това положение той дотолкова се ужасява от опасностите на защитаваните от Едуард Телър термоядрени оръжия, че става съавтор на прочутия документ, който призовава Съединените щати да не ги създадат и ги нарича „зли“.

Джеръми Стоун, президентът на Федерацията на американските учени, описва Телър — чиито усилия да оправдае термоядрените оръжия представих в една от предходните глави — със следните думи:

„Едуард Телър… настояваше — първоначално по лични интелектуални причини, а по-късно по геополитически причини — водородната бомба да бъде създадена. Като използваше тактика на преувеличения и дори клевети, той успешно манипулираше политическия процес в продължение на пет десетилетия, като отхвърляше каквито и да било мерки за контрол над въоръжаването и подкрепяше всевъзможни програми, които засилваха оръжейната надпревара.

Когато разбра за проекта за водородната бомба, Съветският съюз създаде своя собствена водородна бомба. Като пряко следствие от необичайната личност на този човек и силата на водородната бомба, светът може би се е изложил на такъв риск от унищожение, какъвто иначе можеше да не се появи или да настъпи по-късно в условията на по-добър политически контрол.

Ако това е така, то тогава никой друг учен не е имал по-голямо влияние от Едуард Телър върху опасностите за човечеството, а общото поведение на Телър по време на надпреварата във въоръжаването беше достойно за порицание…

Обсебеността на Едуард Телър от водородната бомба може да го е накарала да направи повече от всеки друг представител на нашия вид за излагането на живота на планетата на риск…

В сравнение с Телър водачите на западната ядрена наука често изглеждат като деца в политическата гора — тяхното водачество се определяше повече от професионалните, а не, както е в този случай, от политическите им умения.“

Целта ми тук е не да порицая един учен заради това, че се е поддал на напълно човешки страсти, а да повторя този нов императив: безпрецедентната мощ, която съвременната наука ни дава, трябва да бъде съпроводена с безпрецедентни нива на етичност и загриженост от страна на научната общност — както и с най-широката възможно обществена образованост относно важността на науката и демокрацията.