Карл Сейгън
Свят, населен с демони (14) (Науката като свещ в мрака)

Дванадесета глава
Тънкото изкуство да усещаш измамата

„Човешкото разбиране не е суха светлина, но в нея се преливат и волята и всички чувства; оттук се раждат науки, които могат да бъдат наречени «науки на личното мнение». Тъй като човек вярва повече в тези неща, които му се иска да са верни. Следователно отхвърля трудните неща поради липса на търпение да ги изследва; трезвите неща поради своите ограничени надежди; дълбоките истини на природата поради суеверие; светлината на опита поради арогантност и гордост; нещата, които не са общоприети, поради страх да не се отличи от мнението на простолюдието. С две думи, безброй — и понякога незабележими — са начините, по които чувствата оцветяват и покваряват разбирането.“

Франсис Бейкън, Novum Organon (1620 г.)

Родителите ми починаха преди много години. Бяхме много близки. Все още ужасно ми липсват. Знам, че винаги ще ми липсват. Много искам да вярвам, че техните същности, техните личности — всичко това, което толкова обичах в тях — все още водят действителен и истински живот някъде там. Няма да поискам много, да речем пет-десет минути всяка година — за да им разкажа за техните внуци, да ги осветля за последните новини и да им напомня колко много ги обичам. Има някаква част от мен — независимо от това колко детински звучи, — която се чуди как ли са те сега. Иска ми се да попитам: „Наред ли е всичко?“ Последните думи, които успях да кажа на моя баща — в момента, в който издъхна — бяха: „И да се пазиш.“

Понякога сънувам, че разговарям с моите родители и внезапно — все още потънал в съня — ме осенява непреодолимото чувство, че те всъщност не са мъртви, че всичко това е някаква огромна грешка. Ами да, ето ги, живи и здрави — баща ми пуска пиперливи шеги, а майка ми напълно искрено ме съветва да си сложа шал, тъй като навън е студено. Когато се събудя, отново трябва да премина през един съкратен процес на скръб и траур. Очевидно в мен има нещо, което е готово да повярва в живот след смъртта. И то въобще не се интересува от това дали има някакви трезви доказателства, които да го подкрепят.

Затова аз не се подигравам на жената, която от време на време посещава гроба на мъжа си — може би на годишнината от неговата смърт — и му говори. Не ми е трудно да я разбера. И ако изпитвам известни затруднения по въпроса за онтологичния статут на този, на когото тя говори, това също е нормално. Не за това става дума. Става дума за хората и тяхната човешка природа. Повече от една трета от пълнолетните граждани на Америка вярват, че на някакво ниво са осъществили контакт с мъртвите. Изглежда, техният брой се е увеличил с 15% между 1977 и 1988 година. Една четвърт от американците вярват в прераждането.

Това обаче не означава, че съм готов да приема претенциите на някой „медиум“, който твърди, че е в общение с духовете на обичните ни мъртви. Наясно съм, че тази практика е изтъкана от измами. Знам колко много искам да вярвам, че моите родители просто са оставили своите телесни черупки — подобно на насекоми или змии, които сменят обвивката си — и са отишли някъде другаде. Разбирам, че точно тези мои чувства могат да ме превърнат в лесна плячка дори за някой не особено хитър измамник, за обикновени хора, които не познават добре своето подсъзнание, или за такива, които страдат от раздвоение на личността. Макар и с нежелание, аз призовавам на помощ своите запаси от скептицизъм.

Защо се случва така — питам се, — че медиумите никога не ни дават подлежаща на проверка информация, с която иначе не разполагаме? Защо Александър Велики не ни е казал за истинското местонахождение на неговата гробница, Ферма — за последната си теорема, Джон Уилкис Бут — за заговора за убийството на Линкълн, Херман Гьоринг — за пожара в Райхстага? Защо Софокъл, Демокрит и Аристарх не са издиктували съдържанието на своите загубени произведения? Нима не искат бъдещите поколения да се докоснат до техните шедьоври?

Ако се появят някакви сериозни доказателства за живот след смъртта, аз бих искал да ги изследвам, но това трябва да са реални научни данни, а не просто приказки. Твърдя, че — както е и в случая с лицето на Марс и извънземните похищения — болезнената истина е по-добра от утешаващата фантазия. А често се случва в крайна сметка да се окаже, че фактите носят повече утеха от измислиците.

Фундаменталното твърдение на „канализирането“, спиритуализма и другите форми на некромантия се свежда до това, че когато умираме, всъщност не умираме. Или поне не съвсем. Някаква част от нас — която мисли, чувства и помни — продължава да съществува. Казват ни, че това нещо, каквото и там да било — душа или дух, нито материя, нито енергия, но нещо друго — в бъдеще ще може да влиза в телата на хора и животни. Така смъртта губи голяма част от своя ужас. Нещо повече — ако претенциите на спиритуалистите и медиумите са верни, тогава ще можем да общуваме с вече починали наши любими хора.

Дж. З. Найт от щата Вашингтон твърди, че е в контакт с някой, които е на 35 000 години и се нарича „Рамта“. Като използва езика, устните и гласните струни на Найт, той много добре говори английски — с индийски колониален акцент, струва ми се. Тъй като огромното мнозинство от хората могат да говорят, а една част — от деца до професионални актьори — имат на разположение няколко различни гласа, то най-простата хипотеза е, че всъщност самата г-жа Найт кара „Рамта“ да говори и че не се намира в контакт с някакво безтелесно същество от плейстоценския ледников период. Ако има някакви доказателства в полза на обратното, с удоволствие ще се запозная с тях. Много по-впечатляващо би било Рамта да може да говори сам, без помощта на устата на г-жа Найт. Ако това не е възможно, как бихме могли да проверим тези твърдения? (Актрисата Шърли Маклейн обяви, че Рамта е неин брат от Атлантида, но това е съвсем друга история.)

Да предположим, че можем да разпитаме Рамта. Дали бихме могли да проверим дали той е наистина този, за който се представя? Откъде знае, че е живял преди 35 000 години, дори приблизително? Какъв календар използва? Кой следи за хода на хилядолетията? Тридесет и пет хиляди плюс-минус колко? Как е изглеждал светът преди 35 000 години? Или Рамта наистина е на 35 000 години, в който случай ще научим нещо за този период, или е измамник (или по-скоро измамница) и ще сбърка някъде.

Къде е живял Рамта? (Знам, че говори английски с индийски акцент, но дали преди 35 000 години са говорили по същия начин?) Какъв е бил климатът? С какво се е хранил Рамта? (Археолозите знаят разни работи за това с какво са се хранели хората по онова време.) Какви са били местните езици и каква е била социалната структура? С кого още е живял Рамта — съпруга или съпруги, деца, внуци? Какви са били жизненият цикъл, детската смъртност, средната продължителност на живота? Имали ли са контрол върху раждаемостта? Какви дрехи са носели? Как са изработвали дрехите си? Кои са били най-опасните хищници? Какви са били ловните и риболовните оръдия и стратегии? Оръжията? Имало ли е ендемичен сексизъм? Ксенофобия и етноцентризъм? И ако Рамта идва от „висшата цивилизация“ на Атлантида, къде са лингвистичните, технологичните, историческите и другите подробности? Как е изглеждала писмеността им? Нека ни каже. Вместо това всичко, което получаваме, се свежда до банални проповеди.

Нека вземем друг пример. Това е информация, която е била получена не от някой отдавна починал човек, а от непознатите нечовешки същества, които са създатели на житните кръгове. Записът е на журналиста Джим Шнабел:

„Толкова сме ядосани на тази греховна нация, която разпространява лъжи за нас. Ние не идваме с машини и не се приземяваме на вашата земя с машини… Идваме като вятъра. Ние сме Жизнената сила. Жизнената сила на земята… Елате тук… Ние сме само на един дъх… на един дъх, а не на милиони мили… Жизнената сила, която е по-голяма от енергиите на вашите тела. Но ние се срещаме на по-висше жизнено ниво… Нямаме нужда от име. Ние сме паралелни на вашия свят, покрай вашия свят… Стените са рухнали. Двама мъже ще се въздигнат от миналото… голямата мечка… светът ще бъде умиротворен.“

Хората обръщат внимание на тези детински чудеса най-вече защото те обещават нещо като старите религии, но най-вече живот след смъртта или дори вечен живот.

Някога вездесъщият британски учен Дж. Б. С. Халдейн предложи съвсем различна перспектива за нещо като вечния живот. Наред с всичките си други занимания той е и основоположник на генетиката на популациите. Халдейн си представя някакво далечно бъдеще, в което звездите са помръкнали и космическото пространство е изпълнено основно със студен разреден газ. Въпреки това, ако изчакаме достатъчно дълго време, в плътността на газа ще настъпят статистически колебания. През огромни периоди от време тези колебания ще са в състояние да възстановят една вселена, която ще бъде подобна на нашата. Ако вселената е безкрайно стара, изтъква Халдейн, тогава ще има и безкраен брой такива възстановявания.

И така — в една безкрайно стара вселена с безброй много породили се галактики, звезди, планети и форми на живот — в някакъв момент трябва да се появи абсолютно същата Земя, на която вие и вашите близки отново ще се срещнете. Отново ще мога да видя родителите си и да им представя внуците, които никога не са познавали. И всичко това ще се случи не само веднъж, а безброй много пъти.

Тази идея обаче някак си не предлага утехата на религията. Ако никой от нас не си спомня за случилото се тук и сега — във времето, в което сега живеем, — удовлетворението на телесното възкресение звучи (поне в моите уши) малко кухо.

Но при тези разсъждения аз подценявам значението на безкрайността. Според представата на Халдейн, това ще бъдат вселени — всъщност безброй много вселени, — в които нашите умове ще са запазили всички спомени за предходните цикли. Ето го и удовлетворението — донякъде охладено от мисълта за всички тези вселени, които също ще се появят (при това неведнъж, а безброй много пъти) и в които ще се сблъскам с трагедии и ужаси, далеч по-големи от сполетелите ме този път.

Само че утешението на Халдейн зависи от това в каква вселена живеем и може би от такива неясни неща, като например дали ще има достатъчно материя, която в крайна сметка да спре разширяването на вселената, както и от колебанията в празното пространство. Изглежда хората, които изпитват непреодолим копнеж по живота след смъртта, са се посветили на космология, квантова гравитация, физика на елементарните частици и аритметика на безкрайните числа.

 

 

В своите „Проповеди към гърците“ (написани около 190 г.), Климент Александрийски — един от отците на ранната църква — отхвърля езическите вярвания с думи, които днес може би ще ви се сторят малко иронични:

„И наистина, ние сме далеч от това да позволим на зрели мъже да слушат подобни приказки. Дори и когато плачът на нашите собствени деца — както се казва — кара сърцата ни да се късат, ние пак нямаме навика да им разказваме невероятни истории, за да ги утешим.“

В наше време стандартите не са толкова сурови. Разказваме на своите деца за Дядо Коледа, за Великденския заек и за Феята на зъбчето — все по причини, които намираме за оправдани от емоционална гледна точка, — но развенчаваме тези митове, преди да са станали големи. Защо се отказваме от тях? Защото тяхното добруване като възрастни индивиди зависи от това да познават света такъв, какъвто е. Тревожим се — при това напълно оправдано, — когато срещнем възрастен, който все още вярва в Дядо Коледа.

Както пише философът Дейвид Хюм, при доктриналните религии „хората не смеят да признаят дори пред собствените си сърца съмненията, които изпитват към тези неща. Те се позовават на абсолютната вяра и крият от самите себе си истинското си неверие — с най-категорични твърдения и самоуверен фанатизъм“.

Това неверие има сериозни морални последици, както описва американският революционер Том Пейн в „Ерата на разума“:

„Неверието не се свежда до вярване или невярване. То се изразява в това да заявяваш открито, че вярваш в нещо, в което не вярваш. Невъзможно е да се изчислят моралните вреди — ако мога така да се изразя, — които мисловните лъжи са нанесли на обществото. Когато човек дотолкова е покварил и продал целомъдрието на ума си, че да е отдал професионалната си вяра на неща, в които не вярва, той вече се е подготвил за извършването на всяко друго престъпление.“

Т. Х. Хъксли е предложил следната формулировка:

„Основата на морала е да… се откажем да вярваме в неща, за които няма доказателства, както и да спрем да повтаряме неразбираеми предположения за неща, които са отвъд възможностите на нашето познание.“

Всички — Климент, Хюм, Пейн и Хъксли — говорят за религията. Но голяма част от нещата, които са казали, имат и по-общо приложение — например към всепроникващия фон от натрапчиви внушения, които съпътстват нашата комерсиална цивилизация. Има една група реклами на аспирин, в които представящи се за лекари актьори разкриват, че конкурентният продукт съдържа само толкова от болкоуспокояващата съставка, която препоръчват специалистите — но не ви казват коя е тази съставка. Докато техният продукт съдържа много по-голямо количество (между 1,2 и 2 пъти на таблетка). Затова купувайте техния продукт. А защо просто да не вземете две таблетки от този на конкурентите? Или да вземем аналгетика, който действа по-добре от продукта на съперниците, който е с „нормална сила“. Защо да не вземете конкурентния продукт, който е с „добавена сила“? Като, разбира се, те не ви казват за тези повече от хиляда смъртни случая на година само в Съединените щати, които се дължат на употребата на аспирин, нито за петте хиляди очевидни случая на бъбречни заболявания, резултат от приемането на ацетаминофен, от който най-продаваната разновидност е тиленола. (Това обаче може да е случай на корелация без причинно-следствена връзка.) На кой му пука, коя зърнена закуска съдържа повече витамини, когато и без друго пиете витамини със закуската? По същия начин — какво значение има кой антиацид съдържа повече калций, при положение че калцият има отношение към храненето, но не и към гастрита? Комерсиалната култура е пълна с подобни залъгалки и извъртания, които са за сметка на потребителя. Не се предполага да питате. Не мислете. Купувайте.

Платените реклами на различни продукти, особено ако включват истински или самообявили се експерти, представляват истински дъжд от заблуди. Те изразяват презрение към интелекта на потребителя. Въвеждат коварната поквара на популярния подход към научната обективност. В наши дни дори има реклами, в които истински учени — включително много уважавани специалисти — хвалят разни корпорации. Те показват на хората, че и учените са готови да го направят за пари. Както предупреждава Том Пейн, свикването с лъжите подготвя основите за много други злини.

Докато пиша тези редове, пред мен стои програмата на едно от годишните Изложения на здравия живот, които Ню Ейдж-общността организира в Сан Франциско. Обикновено се събират десетки хиляди хора. Изключително съмнителни специалисти хвалят изключително съмнителни продукти. Ето някои от презентациите: „Как уловените кръвни протеини предизвикват болка и страдания“, „Какво са кристалите — талисмани или камъни?“ (Тук аз си имам мнение.) Последното продължава по следния начин: „Както един кристал може да фокусира звукови и светлинни вълни за радиото и телевизията“ — това издава остаряло неразбиране на принципа на функциониране на радиото и телевизията — „така той може да усилва и духовните вибрации за настроения по правилния начин човек“. А, ето и още една: „Завръщането на Богинята — демонстрационен ритуал“. Или друга: „Синхронизмът — изживяване на познанието“. Последната лекция ще бъде изнесена от „брат Чарлс“. Я да видим на следващата страница: „Ти, Сен Жермен, и изцеление с виолетовия пламък“. Продължава по същия начин, с огромен брой реклами за „възможностите“ — в ограничения спектър от съмнителното до измамата, — които се предлагат на Изложението на здравия живот.

Объркани жертви на рака тръгват на поклонничество до Филипините, където „психични хирурзи“ — след като са скрили в ръката си късче от дроб на пиле или сърце на коза, — се преструват, че проникват в тялото на пациента и извличат болната тъкан, която след това триумфално показват. Лидерите на западните демокрации редовно се консултират с астролози и мистици, преди да вземат важни за държавата решения. Когато обществеността ги притиска за резултати, органите на полицията, на чийто гръб тежи неразкрито убийство или липсващо тяло, се обръщат към специалисти с „извънсетивни възприятия“ (които никога не предлагат нещо различно от това, което здравият разум предполага, но — поне екстрасенсите така твърдят — полицията продължавала да ги търси). Някой ясновидец обявява пробив от страна на противникова нация и Централното разузнавателно управление — по настояване на Конгреса — влага парите на данъкоплатците в това да провери дали е възможно само с концентрирано мислене да бъдат локализирани подводници в океанските дълбини. Някой „медиум“ заявява, че е открил нови залежи на природни богатства — с помощта на махало и карта или с багетистка пръчка от самолет. Австралийска минна компания му плаща авансово огромен хонорар — без уговорка да бъде върнат в случай на неуспех — и му обещава дял от експлоатацията на рудите в случай на успех. Така и не намират нищо. Капки влага избиват по статуи на Исус или по стенописи с Дева Мария и хиляди добросърдечни хора си тръгват с убеждението, че са станали свидетели на чудо.

Всичко това са случаи на доказана или вероятна измама. Появява се някаква заблуда — понякога невинно, но с малко допълнителна помощ, друг път с циничен умисъл. Обикновено жертвата е обхваната от някакво силно чувство — удивление, страх, алчност, мъка. Лековерното приемане на измамата може да ви струва пари. Това има предвид П. Т. Барнъм, когато казва: „Всяка минута се ражда по един балък.“ Но може да бъде и много по-опасно и когато правителствата и народите загубят способността си да мислят критично, резултатите биха могли да бъдат катастрофални — независимо от това колко много съчувстваме на захапалия въдицата.

В науката можем да започнем с резултати от експерименти, с данни, наблюдения, измервания — с „факти“. Стига да можем, си измисляме богат набор от възможни обяснения и последователно изправяме всяко от тях срещу фактите. В хода на своето обучение учените биват оборудвани с комплект за идентифициране на измамите. От само себе си се разбира, че ученият взема този комплект със себе си всеки път когато на вниманието му са предложени нови идеи. Ако новата идея оцелее след извършения с инструментите от комплекта преглед, ние я даряваме с топъл, макар и малко нерешителен, прием. Ако имате подобни наклонности, ако не искате да се хващате на въдицата — независимо от това, колко успокояваща е тя, — тогава трябва да вземете необходимите предпазни мерки. Съществува един доказан, изпитан от потребителите метод.

Какво има в комплекта? Инструменти за скептично мислене.

Скептичното мислене се свежда до това да конструирате и разберете аргументирано твърдение и — което е особено важно — да разпознаете невярното или измамно твърдение. Въпросът не е, дали харесваме заключението, което се явява в края на разсъжденията, а дали заключението следва от предварителните условия и началната точка и дали тези предварителни условия са верни.

Сред инструментите можем да изброим следните:

 

 

• Винаги когато е възможно, трябва да има независимо потвърждение на „фактите“.

• Поощрявайте всички сериозни защитници на други гледни точки да ви дадат самостоятелни тълкувания по наличните данни.

• Позоваването на авторитети не означава почти нищо — „авторитетите“ и преди са правили грешки. Със сигурност и занапред ще правят грешки. Може би по-точно ще е да го кажем иначе: в науката няма авторитети — в най-добрия случай има специалисти.

• Разгледайте повече от една хипотеза. Ако има нещо, което може да бъде обяснено, замислете се за всички начини, по които то би могло да бъде обяснено. След това помислете за опити, с които систематично да отхвърлите всяко едно от алтернативните обяснения. Това, което оцелее — хипотезата, която устои на опровержението на този Дарвинов подбор сред „множеството работни хипотези“, — има много по-голям шанс да е правилният отговор, отколкото ако просто бяхте прегърнали първата идея, привлякла вниманието ви.^[1]

• Опитайте се да не бъдете твърде пристрастен към дадена хипотеза, само защото е ваша. Тя е само временна спирка по пътя към знанието. Запитайте се защо ви харесва идеята. Направете почтено сравнение с алтернативите. Вижте дали не можете да намерите някаква причина да я отхвърлите. Ако не го направите вие, ще го направи някой друг.

• Квантифицирайте. Ако това, което се опитвате да обясните, има прикрепени към себе си някаква мярка и някаква числова стойност, ще ви бъде много по-лесно да изберете между конкурентните хипотези. Това, което е неясно и се свежда само до качество, подлежи на много обяснения. Разбира се, във всички квалитативни проблеми, с които неизбежно се сблъскваме, има истини, които трябва да бъдат открити. Но намирането им поставя много по-големи предизвикателства.

• Ако става въпрос за верига от аргументи, а не само за предварително поставени условия, то тогава всички брънки (включително предварителните условия) трябва да са здрави — а не само по-голямата част.

• Бръсначът на Окам. Според това удобно емпирично правило, ако сме изправени пред две хипотези, които обясняват данните еднакво добре, трябва да изберем по-простата.

• Винаги си задавайте въпроса дали хипотезата би могла да бъде фалшифицирана — дори само на теория. Предположения, които не могат да бъдат изпитани и фалшифицирани, нямат особено голяма стойност. Замислете се над грандиозната идея, че нашата вселена с всичко в нея не е нищо повече от елементарна частица — например електрон — в много по-големия космос. Но ако никога не можем да получим информация от извън нашата вселена дали идеята не се оказва невъзможна за опровергаване? Трябва да можете да проверявате направените твърдения. Трябва да дадете на заклетите скептици шанса да следват вашата аргументация, да повторят експериментите ви и да видят дали ще получат същите резултати.

 

 

Както се опитах да подчертая по-рано, уповаването на внимателно замислените и проведени експерименти е ключово. Няма да научим много, ако просто се отдадем на съзерцание. Изкушаващо е да се задоволим с първото кандидат-обяснение, което ни хрумне. Едно обяснение е много по-добре от липса на такова. Но какво ще стане, ако можем да измислим няколко? Как да изберем между тях? Не избираме ние. Оставяме на експериментите да го направят. Франсис Бейкън ни е дал класическата причина:

„Аргументацията не може да бъде достатъчна за откриването на нещо ново, тъй като сложността на природата е многократно по-голяма от тази на аргумента.“

Контролните експерименти са много съществени. Ако например се твърди, че някакво ново лекарство лекува успешно 20% от страдащите от някакво заболяване, трябва да бъдем сигурни, че при една контролна група пациенти, които вземат същото на вид захарно хапче — за което си мислят, че е новото лекарство, — също не се наблюдава спонтанно възстановяване в 20% от случаите.

Променливите трябва да бъдат третирани отделно. Да предположим, че страдате от морска болест и са ви дали както акупунктурна гривна, така и 50 милиграма меклизин. Неприятното усещане изчезва. Кое обаче е причината — гривната или хапчето? Можете да разберете само ако следващия път, когато получите пристъп на морска болест, използвате само едното, без другото. Сега си представете, че не сте толкова отдаден на науката, че да искате да страдате от морска болест. Тогава няма да разделите променливите. Отново ще използвате и двете лекарства. Ще сте постигнал желания практически резултат. Може би ще си кажете, че по-голямото познание не си струва свързания с постигането му дискомфорт.

Често експериментът трябва да бъде проведен „насляпо“ — така че тези, които се надяват на определен резултат, да не са в потенциално компромисната позиция да оценяват резултатите. Когато изпитвате ново лекарство например, може да искате лекарят, който определя при кои пациенти симптомите са били облекчени, да не знае всъщност на кои пациенти е било дадено новото лекарство. Това познание може да повлияе на решението им, дори и само на подсъзнателно ниво. Вместо това списъкът на тези, при които има подобрение, трябва да бъде сравнен със списъка на получилите новото лекарство, като и двата списъка трябва да бъдат изготвени независимо. След това можете да определите как те се съотнасят помежду си. Или друг случай — когато провежда очна ставка или идентификация по снимки, полицаят не трябва да знае кой е главният заподозрян, тъй като в противен случай може съзнателно или несъзнателно да повлияе на свидетеля.

 

 

Освен че ни учи какво да правим, когато преценяваме нечия претенция за познание, добрият комплект за идентифициране на измами трябва да ни учи и какво да не правим. Той ни помага да разпознаем най-често срещаните и опасни заблуди на логиката и риториката. Много добри примери могат да бъдат открити в религията и политиката, тъй като занимаващите се с тях хора често са задължени да оправдаят две противоречащи си предложения. Сред тези заблуди са:

 

 

• Ad hominem — от латински: „към човека“. Да атакуваш човека, а не неговите аргументи (например: „Преподобната д-р Смит е известна библейска фундаменталистка, поради което нейните възражения срещу еволюцията не следва да бъдат разглеждани като сериозни.“).

• Аргументи, основаващи се на авторитет (например: „Президентът Ричард Никсън трябва да бъде преизбран, тъй като той има секретен план за спиране на войната в Югоизточна Азия“, но тъй като планът е секретен, няма начин избирателите да го оценят заради достойнствата им. Аргументът се свежда до това, че трябва да му се доверят, защото е президент. Грешка, както се оказа по-късно).

• Аргумент, основаващ се на обратни последствия (например: „Трябва да съществува Бог, който да раздава наказания и награди, тъй като — ако Той не съществуваше — обществото щеше да бъде много по-беззаконно и опасно, може би дори неподлежащо на управление.“^[2] Или: „Обвиняемият в един широко представен в медиите съдебен процес за убийство трябва да бъде признат за виновен. В противен случай други мъже също ще се почувстват окуражени да убият жените си.“).

• Позоваване на незнанието — твърдението, че всичко, което не е доказано невярно, трябва да е вярно и обратното (например: „Няма категорични доказателства, че НЛО-та не посещават Земята. Следователно НЛО-та съществуват. Във вселената съществуват и други форми на разумен живот.“ Или: „Може да има седемдесет казилиона други светове, но не знаем някой друг да е постигнал моралния напредък на Земята и следователно ние все още сме център на вселената.“). Тази нетърпеливост по отношение на неопределеността може да бъде критикувана по следния начин: отсъствието на доказателства не означава доказано отсъствие.

• Специален довод, който често трябва да спаси предположението от сериозни риторични затруднения (например: „Как е възможно един милостив Бог да осъди бъдещите поколения на мъки само защото противно на заповедите му една жена е накарала един мъж да изяде една ябълка?“ Специален довод: не разбирате сложната доктрина за свободната воля. Или: „Как е възможно в едно и също лице да присъстват еднакво божествените Баща, Син и Свети дух?“ Специален довод: не разбирате Божествената мистерия, на Светата троица. Или: „Как е възможно Бог да е позволил на последователите на юдаизма, християнството и исляма — всичките проповядващи човеколюбие, доброта и състрадание — да извършват толкова много жестокости в продължение на толкова дълго време?“ Специален довод: отново не разбирате свободната воля. И освен това, незнайни са пътищата Божии.)

• Да молиш за въпроса или да предпоставяш отговора (например: „Трябва да въведем смъртното наказание, за да ограничим тежките престъпления.“ Но дали тежките престъпления ще намалеят, когато бъде въведено смъртното наказание? Или: „Вчера стоковата борса се срина поради техническите манипулации и гоненето на печалби от страна на инвеститорите.“ Но има ли независимо потвърждение на причинната роля на „манипулациите“ и търсенето на печалби? Нищо ли не сме научили от това предполагаемо обяснение?).

• Избирателност на наблюденията, наричана още изброяване на благоприятните обстоятелства — или, както я е описал философът Франсис Бейкън, да отброяваш попаденията и да забравяш пропуските^[3] (например: „Ако една държава се хвали с президентите, които е дала, и забравя за серийните убийци“).

• Статистика на малките числа — тясно свързана с избирателността на наблюденията (например: „Твърди се, че всеки пети човек на Земята е китаец. Това не е възможно. Аз познавам стотици хора и нито един от тях не е китаец. С уважение…“ Или: „Тази вечер хвърлих три седмици поред. Просто не мога да загубя.“).

• Неразбиране на природата на статистиката (например: „Президентът Дуайт Айзенхауер изрази учудване и тревога по повод заключението, че половината от всички американци са под средното ниво на интелигентност.“).

• Непоследователност (например: „Предпазливо да се планира най-лошото, на което е способен един евентуален военен противник, но напълно да пренебрегнем научните проекции на опасностите за околната среда, тъй като не са «доказани».“ Или: „Да се припише падащата средна продължителност на живота в бившия Съветски съюз на провалите на комунизма отпреди много години, но никога да не се свързва високият процент на детската смъртност в САЩ (понастоящем най-висок в сравнение с всички останали големи индустриални страни) на провалите на капитализма.“ Или: „Да смятаме за обоснована идеята вселената да продължава да съществува безкрайно дълго напред в бъдещето, но да разглеждаме като абсурдна представата, че тя има безкрайно дълга история назад в миналото.“).

• Non sequitur — от латински: „не следва“ (например: „Нашата нация ще победи, защото Бог е велик.“ Но почти всяка друга нация претендира за същото. Германската формулировка гласи: Gott mit uns — „Бог е с нас“). Често тези, които изпадат в заблудата non sequitur, просто не са взели предвид алтернативните възможности.

• Post hoc, ergo propter hoc — от латински: „Случило се е след това, следователно е било причинено от него.“ (например изказването на Жаим Кардинал Син, архиепископ на Манила: „Познавам една 26-годишна жена, която изглежда на 60, защото взема противозачатъчни.“ Или: „Преди жените да получат правото да гласуват, нямаше атомни оръжия.“).

• Безсмислени въпроси (например: „Какво ще се случи, ако една неустоима сила се сблъска с непоклатимо препятствие?“ Ако би имало нещо като неустоима сила, то не би имало непоклатими препятствия и обратното.)

• Изключена среда или лъжлива дихотомия — да се разглеждат само двете крайности в континуум от междинни възможности (например: „Разбира се, вземете страната на мъжа ми. Той винаги е прав. Аз винаги греша.“ Или: „Или обичаш страната си, или я мразиш.“ Или: „Ако не си част от решението, значи си част от проблема.“).

• Краткосрочно срещу дългосрочно — подточка на изключената среда, но толкова важна, че реших специално да я предложа на вашето внимание (например: „Не можем да си позволим програми за подпомагане на недохранените деца или да образоваме деца в предучилищна възраст. Спешно трябва да се справим с уличната престъпност.“ Или: „Защо трябва да изследваме космоса и да се занимаваме с фундаментални научни проучвания, при положение че имаме огромен бюджетен дефицит?“).

• Хлъзгавият склон, който също е свързан с изключената среда (например: „Ако позволим абортите в първите няколко седмици от бременността, ще се окаже невъзможно да предотвратим убийството на напълно развито бебе.“ Или обратното: „Ако държавата забрани абортите дори в деветия месец, скоро ще започне да ни казва какво да правим с телата си по време на зачеването.“).

• Объркване между корелация и причинно-следствена връзка (например: „Изследванията показват, че сред колежаните има повече хомосексуалисти, отколкото сред хората с по-ниско образование; следователно образованието прави хората хомосексуалисти.“ Или: „Земетресенията в Андите съвпадат с моментите на най-голямо сближаване между Уран и Земята. Следователно — въпреки липсата на подобна връзка при по-близката и по-голяма планета Юпитер — второто причинява първото.“^[4]).

• Сламеният човек — да окарикатуриш някаква позиция, за да можеш да я атакуваш по-лесно (например: „Учените вярват, че живите същества са се получили по случайност“ — формулировка, която целенасочено пропуска основната Дарвинова идея, че природата функционира, като запазва нещата, които работят, и отхвърля тези, които не работят. Или — което също е заблуда от типа краткосрочно-дългосрочно: „Защитниците на околната среда ги е грижа повече за змиешийките и петнистите бухали, отколкото за хората.“).

• Скрити данни и полуистини (например: „По телевизията показаха невероятно точно и широко цитирано «пророчество» за опита за покушение срещу президента Рейгън.“ Но — важна подробност — дали е записано преди или след събитието? Или: „Безчинствата на правителството плачат за революция, макар че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.“ Да, но дали това ще бъде революция, при която ще бъдат убити много повече хора, отколкото при предходния режим? Какво показва опитът от предишни революции? Дали всички революции срещу потиснически режими са желателни и в интерес на хората?).

• Неангажиращи изказвания (например разделянето на властите в Американската конституция уточнява, че Съединените щати не могат да обявят война без решение на Конгреса. От друга страна президентът получава контрол над външната политика и воденето на войни, които са потенциално решаващи за неговото преизбиране. При това положение президентите и от двете политически партии могат да се изкушат да организират войни, докато в същото време развяват знамената и наричат войната по някакъв друг начин — „полицейски акции“, „въоръжени нахлувания“, „предпазни ответни мерки“, „умиротворяване“, „защита на американските интереси“, или най-различни „операции“, например Операция „Справедлива кауза“. Евфемизмите за „война“ са само една от голямата група ревизии на езика за политически цели. Талейран е казал следното: „Едно от важните умения на политика е да намира нови имена за институции, които със старите си имена са станали омразни на обществеността.“)

 

 

Познаването на тези логически и риторически заблуди допълва нашия комплект инструменти. Подобно на всички други сечива, комплектът за идентифициране на измами също може да бъде използван не по предназначение, да бъде прилаган извън контекст и дори да служи като готов заместител на мисленето. Но ако бъде използват правилно, той може да има огромно значение — не на последно място при оценяването на нашите собствени аргументи, преди да ги представим на околните.

 

 

Американската цигарена индустрия има оборот от около 50 милиарда долара на година. Тя признава, че има статистическа корелация между пушенето и рака, но — поне според нея — няма причинно-следствена връзка. Това предполага, че е налице някаква логическа заблуда. Какво може да означава това? Може би хората с наследствена предразположеност към рака имат и наследствена предразположеност към водещите до пристрастяване наркотици — по този начин би се получила корелация между рака и пушенето, без обаче да има причинно-следствена връзка. Могат да бъдат измислени и други, още по-невероятни аргументи. Това е една от причините науката да настоява на провеждането на контролни експерименти.

Да предположим, че сте намазали гърбовете на голям брой мишки с цигарен катран, като в същото време следите здравословното състояние на много почти идентични мишки, които не са били намазани. Ако първите заболеят от рак, а вторите — не, то тогава спокойно можете да заключите, че корелацията е причинно-следствена. Вдишвате тютюнев дим и шансът да заболеете от рак се увеличава, не вдишвате — и вероятността си остава на базово ниво. Същото се отнася и за емфизема, бронхитите и сърдечносъдовите заболявания.

Когато през 1953 г. в научната литература се появи първата разработка, която показваше, че — ако бъдат намазани на гърбовете на гризачи — съставките на цигарения дим предизвикват появата на злокачествени тумори, отговорът на шестте основни цигарени компании беше да започнат масирана обществена кампания за оспорване на спонсорираното от фондацията „Слоун Кетъринг“ изследване. Същото направи и корпорацията „Дюпон“, когато през 1974 г. беше публикувано първото изследване, което показваше, че техните фреонови продукти атакуват защитния озонов слой. Има и много други подобни примери.

Може би си мислите, че — преди да отхвърлят неблагоприятните за тях резултати — големите корпорации първо ще вложат своя огромен потенциал в проверяването на безопасността на предлаганите от тях продукти. И ако са пропуснали нещо, ако някой независим учен посочи възможна опасност, защо ще протестират? Дали биха били по-склонни да убиват хора, вместо да загубят част от печалбата си? И ако в един несигурен свят все пак трябва да бъде допусната някаква грешка, не трябва ли тя да е насочена по-скоро към защита на потребителите и обществеността? И, между другото, какво ни казват тези примери за способността на свободната предприемаческа система да контролира сама себе си? Дали това не са случаи, в които поне частична правителствена намеса няма да е в интерес на обществото?

През 1971 г. сред корпоративните задачи, които са изложени в един вътрешен доклад на „Браун енд Уилямсън Тобако Къмпъни“, присъства и „да се отстрани от съзнанието на милиони хора лъжливото убеждение, че тютюнопушенето причинява рак на белите дробове и други болести. То се основава на фанатични предположения, неверни слухове, недоказани твърдения и ненаучни изявления и хипотези на търсещи известност опортюнисти“. Компанията се оплаква от „невероятната, безпрецедентна и престъпна атака срещу цигарите, която е най-голямата клевета и злословие, срещу който и да било продукт в историята на свободното предприемачество. Това е престъпно злословие с толкова големи размери и последствия, че можем да се запитаме как е възможно един подобен клеветнически кръстоносен поход да бъде в съгласие с конституцията, която по този начин е оскърбявана и нарушавана [sic]“.

Риториката е съвсем малко по-разгорещена в сравнение с тази, която от време на време цигарената индустрия предлага за обществено ползване.

Има много марки цигари, които рекламират ниско ниво на „катран“ (десет милиграма или по-малко на цигара). Защо това се приема като достойнство? Защото именно в труднотопимите катрани се концентрират полицикличните ароматни въглеводороди и другите канцерогенни вещества. Дали рекламите за ниското съдържание на катран не са израз на мълчаливо признание от страна на цигарените компании, че тютюнопушенето наистина причинява рак?

„Хелти Билдингс Интернешънъл“ е ориентирана към печалба организация, която всяка година получава милиони долари от цигарената индустрия. Тя провежда проучвания върху пасивното тютюнопушене и свидетелства в защита на цигарените компании. През 1994 г. трима от нейните техници излязоха с оплакването, че висши служители са фалшифицирали данните за съдържанието на вдишвани цигарени частици във въздуха. При всички случаи измислените или „коригираните“ данни са направили цигарения дим да изглежда по-безвреден, отколкото показват измерванията на техниците. Дали изследователските отдели на големите корпорации или наетите от тях външни изпълнители някога са установявали, че един продукт е по-опасен, отколкото съответната цигарена компания е обявила публично? И ако да, дали са запазили работното си място?

Тютюнът води до пристрастяване — според много критерии дори повече от хероина и кокаина. Това е причината — както се казва в една реклама от 40-те години на XX в. — хората да извървят цяла миля за „Кемъл“. Убитите от тютюна хора са повече от загиналите през Втората световна война. Според Световната здравна организация всяка година пушенето убива три милиона души по целия свят. До 2020 г. броят на смъртните случаи ще нарасне на десет милиона — отчасти благодарение на масираните рекламни кампании, които представят пушенето като нещо напредничаво и модно в очите на младите жени в развиващите се страни. Част от успехите, които цигарената индустрия има в разпространяването на тази смес от водещи до пристрастяване отрови, могат да се припишат на общото непознаване на начините за идентифициране на измами, на критичното мислене и на научния метод. Лековерието убива.