Карл Сейгън
Свят, населен с демони (19) (Науката като свещ в мрака)

Седемнадесета глава
Бракът на скептицизма и удивлението

„Нищо не е толкова удивително, че да не е истина.“

Мисъл, приписвана на Майкъл Фарадей (1791–1867)

„Когато не е подкрепена от факти и опити, интуицията е недостатъчен гарант на истината.“

Бъртранд Ръсел, „Мистицизъм и логика“ (1929 г.)

Когато бъдем призовани да се закълнем в някоя американска съдебна зала — че ще кажем „истината, цялата истина и нищо друго, освен истината“, — всъщност от нас се иска да направим невъзможното. Това просто не е по силите ни. Паметта ни е погрешима. Дори и научната истина е само приближение. Не знаем нищо за почти цялата Вселена. Въпреки това нечий живот може да зависи от нашите показания. Справедливото изискване би било да се закълнем да кажем истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, само че в границите на нашите възможности. Без това уточнение обаче цялата работа губи смисъл. Но колкото и да е съзвучно с човешката природа, едно подобно условие е неприемливо за която и да било съдебна система. Ако всеки казва истината само доколкото собствената му преценка повелява, тогава изобличаващи или неудобни факти могат да бъдат премълчани, събитията — изопачени, виновността — скрита, отговорността — избегната, а правосъдието — възпрепятствано. Поради това законът се стреми към един невъзможен стандарт на точност, а ние правим всичко, което е по силите ни.

При процеса на подбиране на заседателите съдът трябва да се увери, че присъдата ще се основава на доказателствата. Той полага героични усилия да изкорени пристрастията. Съдът съзнава човешките несъвършенства. Дали потенциалната съдебна заседателка познава лично съдията или прокурора? Познава ли адвоката на защитата или другите съдебни заседатели? Дали случайно не е формирала мнението си по случая не от изложените в съда факти, а от видяното в медиите преди началото на процеса? Дали разглежда показанията на полицейските служители като повече или по-малко достоверни от тези на свидетелите на защитата? Дали е настроена срещу етническата група на обвиняемия? Дали потенциалната съдебна заседателка не живее в квартала, където са извършени престъпленията и няма ли това да повлияе на нейната преценка? Има ли някаква научна подготовка в областта, в която ще свидетелстват вещите лица? (Това често се разглежда като довод срещу избирането й.) Дали нейни близки родни или други членове на семейството работят в съдебната система или полицията? Дали самата тя е имала отношения с полицията, които могат да повлияят на нейната преценка в процеса? Дали някой неин роднина или близък приятел е бил арестуван по подобно обвинение?

Американската съдебна система познава широк спектър от фактори, предразсъдъци, склонности и събития в миналото, които биха могли да замъглят преценката ни или да повлияят на нашата обективност — понякога дори без да го съзнаваме. Тя полага големи, може би дори изключителни усилия да опази процеса на отсъждане в един криминален процес от човешките слабости на тези, които трябва да решат нечия невинност или виновност. Разбира се, дори и при това положение процесът понякога пропада.

Защо тогава трябва да се задоволяваме с нещо по-малко, когато разпитваме естествения свят или когато се опитваме да вземем решение по жизненоважни проблеми на политиката, икономиката, религията или етиката?

В замяна на своите многобройни дарове науката — поне ако я използваме последователно — ни налага и едно тежко бреме. От нас се изисква — независимо от това колко неудобно се чувстваме — да подходим научно и към самите себе си, и към своите културни институции, а не безкритично да приемаме това, което ни се казва; да положим всички усилия да анализираме своите очаквания и да преодолеем своите заблуди и непроверени схващания; да се възприемем такива, каквито сме. Можем ли съзнателно и смело да изследваме движението на планетите и генетиката на бактериите — независимо от това къде ще ни отведат, — а в същото време да твърдим, че произходът на материята и човешкото поведение са забранени теми? Научната аргументация има толкова голяма обяснителна сила, че веднъж щом усвоите нейните принципи, вече искате да я приложите навсякъде. Само че, докато се вглеждаме все по-дълбоко в себе си, може да се случи така, че да поставим под въпрос определени представи, които ни осигуряват уют сред ужасите на света. Много добре разбирам, че някои от представените тук теми — например тези от предходната глава — имат точно такъв характер.

Когато антрополозите изследват хилядите различни култури и етнически групи, които образуват човешкото семейство, те се удивляват от един факт: че съществуват такива черти, които могат да се разглеждат като даденост и винаги присъстват — независимо колко екзотично е обществото. Има например култури — живеещото в Уганда племе ик е една от тях, — които сякаш систематично и целенасочено пренебрегват Десетте Божи заповеди. Съществуват общества, които изоставят старците и новородените, които изяждат враговете си, които използват вместо пари раковини, прасета или жени. Всички те обаче имат силно табу върху кръвосмешението и използват технологии. Освен това почти всички вярват в свръхестествен свят на богове и духове — често свързани с естествената среда, която обитават, и с добруването на растенията и животните, с които се хранят. (Тези култури, които имат живеещ в небесата върховен бог, обикновено са най-жестоки — те например имат обичая да измъчват враговете си. Това обаче е само статистически факт. Все още не е установена причинно-следствена връзка, въпреки че съвсем естествено се явяват съответните спекулации.)

Във всяко едно подобно общество има един грижливо пазен свят от митове и метафори, който съществува паралелно с този от всекидневието. Полагат се усилия двата свята да бъдат примирени, като образуващите се в допирните точки остри ръбове обикновено се подминават като забранени. Делим света на части. Някои учени също го правят, като без видимо усилие прескачат между скептичния свят на науката и лековерния свят на религията. Разбира се, колкото по-голямо е разминаването между тези два свята, толкова по-трудно ни е да се чувстваме удобно и в двата и съвестта ни да остане спокойна.

Тъй като животът е толкова кратък и несигурен, изглежда безсърдечно да направим нещо, което ще лиши хората от утехата на вярата, особено когато науката не може да предложи лек за техните тревоги. Тези, които не могат да понесат тежестта на науката, са освободени от задължението да следват нейните правила. Но не можем да накъсаме науката на малки парченца — да я прилагаме там, където се чувстваме в безопасност, и да я пренебрегваме всеки път когато нещо ни заплашва. Просто не сме достатъчно мъдри, за да постъпваме така. Освен ако не разделим мозъка си на херметично затворени клетки, как иначе можем да летим със самолет, да слушаме радио и да вземаме антибиотици, като в същото време твърдим, че Земята е на около 10 000 години и че всички хора зодия Стрелец са общителни и приветливи?

Дали някога съм чувал някой скептик да звучи надуто и презрително? Разбира се. Като погледна назад с удивление установявам, че дори се е случвало подобни нотки да присъстват и в моя собствен глас. И от двете страни на бариерата има човешки недостатъци. Дори ако бъде приложен внимателно, научният скептицизъм пак може да изглежда арогантен, догматичен и безчувствен към копнежите и изконните убеждения на други хора. Освен това трябва да се признае, че някои учени и твърди скептици прилагат този инструмент като тъпо оръжие и с твърде малко финес. Понякога изглежда все едно скептичното заключение се е появило първо и че споровете са били решени още преди, а не след разглеждането на фактите. Всички сме привързани към своите убеждения. До определена степен те са част от това как определяме сами себе си. Когато се появи някой, който оспорва нашия светоглед като недостатъчно обоснован — или просто някой като Сократ, който задава неудобни въпроси, за които до този момент не сме се сетили, или ни показва, че сме пренебрегнали ключови и основни предпоставки, — тогава нещата отиват далеч отвъд търсенето на познание. Усещаме го като посегателство над самите нас.

Ученият, който първи предлага съмнението да бъде осветено като най-висша добродетел на любознателния разум, изрично подчертава, че само по себе си то е само инструмент, а не цел. Рене Декарт казва следното:

„Аз не имитирам скептиците, които се съмняват заради самото съмнение и винаги се преструват на нерешителни. Напротив, изначалното ми намерение беше да постигна някаква сигурност — да копая в наносните пясъци, докато най-накрая достигна до лежащата отдолу скала или глина.“

В начина, по който скептицизмът понякога е прилаган към някои проблеми с обществено значение, се наблюдава тенденцията да се омаловажава, да се принизява и пренебрегва факта, че — независимо от това дали са заблудени или не — поддръжниците на суеверията и псевдонауката са човешки същества с реални чувства. Подобно на скептиците, те също се опитват да проумеят как функционира светът и каква може да е нашата роля в него. В много случаи техните мотиви са в съзвучие с науката. И ако тяхната култура не им е дала всички инструменти, от които имат нужда в преследването на тази голяма цел, нека смекчим скептицизма си с малко доброжелателност. Никой не се е появил на този свят напълно екипиран.

Очевидно приложенията на скептицизма също имат граници. Трябва да бъде направен анализ на цената и ползата и ако предложените от мистицизма и суеверията уют, утеха и надежда са големи, а произтичащите от вярата опасности — сравнително малки, дали тогава не би трябвало да запазим своите опасения за себе си? Но въпросът е хлъзгав. Представете си, че се качвате на такси в голям град и — преди още да сте се отпуснали на седалката, — шофьорът вече се е впуснал в словоизлияния относно предполагаемите престъпления и недостатъци на някоя друга етническа група. Дали най-правилното поведение е да си замълчите — с ясното съзнание, че мълчанието е знак на съгласие? Или моралната ви отговорност ви повелява да влезете в спор, да изразите гнева си или дори да слезете от таксито, — защото знаете, че всяко мълчаливо съгласие ще му даде повече кураж следващия път, а всяко енергично несъгласие ще го накара да си помисли по-внимателно. По същия начин, ако посрещаме мистицизма и суеверието с мълчаливо съгласие — дори и когато изглежда, че служат на доброто, — ние поощряваме формирането на общ климат, в който скептицизмът се разглежда като проява на неучтивост, науката — като отегчителна, а логическото мислене — като тесногръдо и неподходящо. Необходима е мъдрост, за да се постигне благоразумно равновесие.

Комисията за научно изследване на паранормални твърдения е организация, която обхваща учени, хуманитаристи, илюзионисти и други хора, които са се посветили на скептичния анализ на ширещи се или тепърва зараждащи се псевдонауки. Тя беше основана през 1976 г. от Пол Курц, философ от Университета в Бъфало. Участвам в нея още от момента на нейната поява. Английският акроним на организацията, CSICOP (Committee for Scientific Investigation of Claims of the Paranormal), се произнася като „сай-коп“ — все едно става дума за сдружение на учени, които изпълняват полицейски функции. Понякога се случва засегнатите от анализите на КНИПТ да излязат тъкмо с такова оплакване. Те заявяват, че организацията е враждебна към всяка нова идея, че е абсурдно разточителна в превърналото се в условен рефлекс развенчаване, че е поела репресивни функции, че е новата инквизиция и т.н.

КНИПТ е несъвършена организация. В някои случаи има някакви основания за подобна критика. Но поне според мен КНИПТ изпълнява една важна обществена функция — тя е добре известна организация, към която медиите могат да се обърнат, когато искат да чуят и другата страна в спора, особено в случаите, в които някое сензационно твърдение на псевдонауката се разглежда като потенциална новина. По-рано беше прието (а в повечето от глобалните медии продължава да е така) всеки попаднал в новините левитиращ гуру, извънземен, екстрасенс или лечител да бъде посрещнат безкритично и не по същество. Телевизионните студия, вестниците и списанията, изглежда, нямат институционална памет за други подобни твърдения, които вече са били изобличени като измамни и фалшиви. КНИПТ предоставя уравновесяващ, макар и все още недостатъчно силен глас срещу лековерното приемане на псевдонауката, което сякаш се е превърнало във втора природа на огромната част от медиите.

Една от любимите ми карикатури показва гадател, който внимателно разглежда дланта на някакъв човек и мрачно заключава: „Вие сте много лековерен.“ На всеки два месеца КНИПТ публикува свое периодично издание, озаглавено „Скептикъл Инкуайърър“. В деня, в който то се получи в кабинета ми, аз го отнасям вкъщи и прелиствам страниците — какви ли нови недоразумения са били изобличени? Винаги има някаква нова мистификация, за която не съм се сетил. Житни кръгове! Извънземните са дошли и са оставили в полята съвършени кръгове и математически послания!… Кой би могъл да се сети? Толкова невероятно художествено средство. Или пък са дошли и са започнали да изкормват крави — систематично и масово. Фермерите са полудели. Първоначално съм впечатлен от изобретателността на историите. След това обаче като разсъдя трезво, винаги се учудвам колко тъпоумни и банални са всички тези разкази. Всички те са компилация от лишени от въображение и изтъркани идеи, страхове, надежди и шовинизми, които са били маскирани като факти. Твърденията са очевидно съмнителни. Нима това е всичко, което са могли да измислят — извънземни да правят кръгове в житните насаждения? Каква липса на въображение! Във всеки следващ брой все нови и нови аспекти на псевдонауката биват изобличавани и критикувани.

И все пак според мен основният недостатък на скептичното движение е неговата поляризираност. Ние срещу Тях — усещането, че ние имаме монопол върху истината; че онези, другите, които вярват във всички тези глупави идеи, са идиоти; че ако имате малко разум, ще послушате нас; а ако не, значи сте напълно загубени. Това не е конструктивно. То не носи необходимото послание. Осъжда скептиците винаги да бъдат малцинство. Обратното — един по-съчувствен подход, който още от самото начало признае човешките корени на псевдонауката и суеверието, ще намери много по-широк прием.

Ако разберем това, веднага ще почувстваме несигурността и болката на похитените, на хората, които не смеят да излязат от вкъщи, преди да са проверили хороскопа си, на тези, които са вложили всичките си надежди в кристали от Атлантида. Едно подобно състрадание към сродните духове в общото търсене ще направи науката и научния метод не толкова отблъскващи, особено за младите.

Много псевдонаучни и Ню Ейдж светогледни системи се раждат от неудовлетворението от конвенционалните ценности и перспективи и следователно сами по себе си са един вид скептицизъм. (Същото се отнася и за корените на повечето религии.) Дейвид Хес твърди (в „Науката и Ню Ейдж“), че „светът на паранормалните вярвания и практики не може да бъде сведен до чудаци, смахнати и шарлатани. Огромен брой хора сериозно изследват алтернативни подходи към въпроси от личен характер, към духовността, лечителството и като общо към паранормалните преживявания. В очите на скептиците тяхното търсене изначално почива на заблуди, но разобличаването едва ли е ефективното риторично средство, с което ще постигнат рационалистичните си цели — да накарат хората да осъзнаят, че са възприели начин на мислене, който един скептик разглежда като неправилен и мистичен.

… Скептиците биха могли да извлекат полза от културната антропология и да развият един по-усъвършенстван скептицизъм. Те биха могли да разберат алтернативните светогледни системи от гледната точка на изповядващите ги хора — като разположат тези възгледи за света в техния исторически, социален и културен контекст. В резултат от това светът на паранормалното може да им се стори не толкова като глупаво обръщане към ирационалното, а по-скоро като един вид идиом, чрез който различни части от обществото изразяват своите конфликти, дилеми и идентичност…

Доколкото скептиците въобще имат психологическа или социологическа теория за възгледите на течението Ню Ейдж, тя изглежда твърде опростенческа: паранормалните вярвания «утешават» хората, които не могат да се справят с реалността на една атеистична вселена, или пък техните убеждения са продукт на безотговорните медии, които не поощряват обществеността да мисли критично…“

Но справедливият критицизъм на Хес бързо губи сила и се свежда до оплаквания, че „кариерите на парапсихолозите са разрушени от техните скептични колеги“ и че скептиците „проявяват религиозен фанатизъм в защита на един материалистичен и атеистичен светоглед, който намирисва на нещо, което е наречено «научен фундаментализъм» или «ирационален рационализъм».“

Това е често срещано, но според мен абсолютно загадъчно, едва ли не окултно оплакване. Нека кажем отново, че знаем много за съществуването и свойствата на материята. Ако един феномен може вече да бъде обяснен правдоподобно посредством материята и енергията, защо тогава трябва да творим хипотези, че той се дължи на нещо друго, за което все още нямаме достатъчно данни? И все пак оплакванията продължават: скептиците не искат да приемат, че в гаража ми има невидим огнедишащ дракон, тъй като са атеистични материалисти.

В „Науката и Ню Ейдж“ става дума за скептицизма, но той не е разбран и най-вече не е приложен. Цитират се най-различни паранормални твърдения, а скептиците биват „опровергавани“. Въпреки това от прочита на книгата не можете да научите, че има начини, по които бихте могли да разберете, дали парапсихологичните твърдения и Ню Ейдж-познанието са истински или не. Както е и в много други постмодернистични текстове, всичко се свежда до това, колко силно вярват хората и какви са техните предубеждения.

В своята книга „Новата инквизиция. Ирационалния рационализъм и цитаделата на науката“ (Финикс, „Фолкън Прес“, 1986) Робърт Антън Уилсън описва скептиците като „Новата инквизиция“. Но поне доколкото на мен ми е известно, нито един скептик не принуждава околните да вярват в нещо. И наистина, в повечето научнопопулярни филми и телевизионни предавания скептиците почти не получават думата. Всичко се свежда до това, че някакви доктрини и методи биват критикувани — или в най-лошия случай осмивани — в списания като „Скептикъл Инкуайърър“, чийто тираж е едва няколко десетки хиляди. За разлика от по-ранни времена, последователите на Ню Ейдж не са изправяни пред криминалния съд, не са бичувани заради виденията си и със сигурност не са изгаряни на клади. Защо се страхуват от малко критицизъм? Не искат ли да знаят до каква степен техните възгледи могат да устоят на най-добрите контрааргументи, които скептиците биха могли да изложат?

Може би в един процент от всички случаи ще се случи някой да има идея, която — въпреки че на вкус, мирис и вид изглежда неразличима от обичайния поток на псевдонауката — все пак ще се окаже правилна. Може би в Лох Нес или в Конго наистина ще бъде открито неизвестно до този момент влечуго, останало от кредния период. Или пък на друго място в Слънчевата система ще намерим артефакти от развита не-човешка цивилизация. Според мен понастоящем в областта на извънсетивните възприятия има три твърдения, които заслужават по-сериозно проучване: 1) че само със силата на мисълта си хората биха могли да повлияят (макар и съвсем слабо) на генерирането на случайни числа от компютър; 2) че в условията на сетивно бедна среда хората могат да получават изпратени до тях мисли и „образи“; 3) че понякога малките деца описват подробности от някакъв по-ранен живот, които при проверка се оказват точни и не биха могли да са попаднали в съзнанието им по никакъв друг начин, освен чрез прераждане. Избрал съм тези твърдения, а защото смятам, че е вероятно да са верни (не смятам), а като примери за хипотези, които биха могли да се окажат верни. Те най-малкото намират някаква опитна подкрепа, въпреки че все още има определени съмнения. Разбира се, може и да греша.

В средата на 70-те години на XX в. един астроном, на когото се възхищавам, състави скромен манифест със заглавие „Възражения срещу астрологията“ и ме помоли да го подкрепя. Имах проблем с начина му на изразяване и в крайна сметка установих, че не мога да подпиша — не защото смятах, че в астрологията има някаква истина, а защото почувствах (и още смятам така), че тонът на изложението беше авторитарен. То критикуваше астрологията за това, че корените й са обвити в суеверие. Но това е също толкова вярно за религията, химията, медицината и астрономията, а с тях далеч не се изчерпват всички примери. Въпросът е не от какво колебливо и зачатъчно познание се е родила астрологията, а каква е нейната стойност понастоящем. Освен това имаше и спекулации относно психологическата мотивация на вярващите в астрологията. Тези мотиви — например усещането за безсилие в един сложен, непредсказуем и изпълнен с проблеми свят — може би обясняват това, че астрологията не е подложена на критичния анализ, който заслужава, но имат само косвено отношение към това дали действа.

В изявлението се казваше, че не можем да се сетим за никакъв механизъм, който да позволява на астрологията да функционира. Това със сигурност е уместно твърдение, но само по себе си не е убедително. Когато през първата четвърт на XX в. Алфред Вегенер предлага континенталния дрейф като обяснение за редица озадачаващи факти в геологията и палеонтологията, той също не е подкрепен от познати до този момент механизми (понастоящем е отнесен към тектониката на плочите). (Вегенер установява, че сякаш между източните части на Южна Америка и Западна Африка има непрекъснати рудоносни жили и находища на фосили. Дали някога двата континента не са се допирали и съответно дали Атлантическият океан не е ново образувание?) Всички велики геофизици отхвърлят тази идея, тъй като са сигурни, че континентите са фиксирани на едно място и не се носят по вълните — следователно не биха могли да дрейфуват. Вместо това се оказа, че тектониката на плочите е ключовата идея на геофизиката на XX век. Сега вече знаем, че континенталните плочи наистина плават или дрейфуват (всъщност по-точно е да се каже, че са носени от един вид транспортен пояс, който е задвижван от огромния топлинен двигател в сърцето на Земята), и че всички тези велики геофизици просто са грешали. Насочени срещу псевдонауката възражения, основаващи се липсващи за момента механизми, могат да бъдат погрешни — въпреки че ако твърденията противоречат на доказаните природни закони, подобни възражения, разбира се, имат голяма сила.

Само в няколко изречения могат да бъдат формулирани множество основателни критики срещу астрологията: например приемането на прецесията на равноденствията при обявяването на „Ерата на Водолея“ и нейното отхвърляне при съставянето на хороскопи; пренебрегването на атмосферната рефракция; списъкът от предполагаемо важни небесни тела, който общо взето се ограничава с видимите с просто око обекти, известни на Птолемей през II в., и игнорира огромното разнообразие от други астрономически тела, които са открити оттогава (къде е астрологията на намиращите се близо до Земята астероиди?); непоследователното изискване на подробна информация относно времето на раждането за сметка на географската ширина и дължина; невъзможността на астрологията да премине теста на еднояйчните близнаци; огромните разлики в хороскопите, съставени от различни астролози въз основа на една и съща информация; липсата на явно съответствие между хороскопите и различни психологически тестове, като например Каталога на многофазовите личности в Минесота.

Това, което бих подписал, е изявление, което описва и опровергава основните постулати на астрологическите вярвания. Един подобен документ би бил много по-убедителен от този, който в крайна сметка беше обнародван и публикуван. Само че днес астрологията, която ни съпътства от повече от четири хилядолетия, изглежда по-популярна от когато и да било. Според социологическите проучвания поне една четвърт от всички американци „вярват“ в астрологията. Една трета смятат, че астрологията на зодиакалните знаци е „научна“. Между 1978 и 1984 г. процентът на учениците, които вярват в астрологията, е нараснал от 40% на 59%. В Съединените щати астролозите са може би десет пъти повече от астрономите. Във Франция те са повече от свещениците на Римокатолическата църква. Надутото отрицание на няколко кресливи учени не може да осъществи контакт с тези обществени нужди, които астрологията (независимо от това, колко е невярна) задоволява, а науката — не.

Както вече се опитах да подчертая, в сърцето на науката се крие много същественото равновесие между два на пръв поглед противоположни подхода. От една страна това е отвореността към новите идеи — независимо колко странни и противоречащи на здравия разум изглеждат, от друга — най-безмилостният скептичен анализ на всички идеи, били те стари или нови. По този начин можем да отделим дълбоките истини от пълните безсмислици. Това, което позволява на науката да следва верния път, е колективното начинание на творческото мислене и скептичното мислене, работещи заедно. Въпреки че между тези два на пръв поглед противоречащи си принципа има известно напрежение.

Да вземем следното твърдение. Докато вървя напред, времето — според показанията на ръчния ми часовник и процеса на стареене — се забавя. Освен това аз се свивам в посока на движението. Също така ставам по-тежък. Кой някога е присъствал на подобно нещо? Много е лесно да го отхвърлим. Или да вземем нещо друго. Във всеки един момент навсякъде във вселената материя и антиматерия се създават от нищото. Трети пример. Веднъж в рамките на много дълъг период от време може да се случи колата ви спонтанно да се процеди през тухлената стена на вашия гараж и на следващата сутрин да я намерите на улицата. Всичко това е абсурдно! Но първото е твърдение на специалната относителност, а вторите две са следствия от квантовата механика (и са наречени вакуумни колебания и преминаване през препятствия).^[1] Независимо дали ви харесва или не, светът просто е устроен по този начин. Ако продължавате да настоявате, че тези твърдения са смешни, някои от най-големите открития върху принципите на функциониране на вселената ще останат завинаги затворени за вас.

Ако бъдете само скептичен, тогава нито една нова идея няма да може да стигне до вас. Никога нищо няма да научите. Ще се превърнете в своенравен мизантроп, който е убеден, че светът се управлява от безсмислието. (Разбира се, има много факти, които подкрепят това ваше убеждение.) Тъй като големите открития по границите на науката са редки, опитът само ще затвърди вашата нацупеност. Но от време на време се случва някоя нова идея да уцели право в целта и да се окаже валидна и прекрасна. Ако сте твърде непреклонно и безкомпромисно скептични, ще пропуснете (или ще намразите) преломните открития на науката, като и в двата случая ще сте препятствие по пътя на знанието и прогреса. Простият скептицизъм не стига.

В същото време науката изисква най-твърдия и безкомпромисен скептицизъм, тъй като една огромна част от всички идеи просто са погрешни, а единственият начин да отсеем зърното от плявата е посредством критичен анализ и експерименти. Ако сте отворен до степен на лековерие и не таите дори и грам скептично чувство, тогава няма да можете да различите обещаващите от безсмислените идеи. Безкритичното приемане на всички предложени съждения, идеи и хипотези е равнозначно на това да не знаете нищо. Идеите си противоречат една на друга. Единствено благодарение на скептичния анализ можем да направим своя избор. Някои идеи наистина са по-добри от други.

Благоразумното комбиниране на тези два начина на мислене е основно за успеха на науката. Добрите учени правят и двете. Общувайки сами със себе си, те произвеждат голям брой нови идеи, след което ги подлагат на систематична критика. Единствено тези съждения, които преминат през строгия самоконтрол, биват предложени на критиката на останалата част от научната общност.

Поради тази жестока вътрешна и взаимна критика, както и заради твърдото уповаване на експеримента като арбитър в спора между съперничещи си хипотези, мнозина учени не се решават да опишат собственото си чувство на удивление при гледката на красив изгрев. Това е жалко, тъй като тези редки моменти на ликуване демистифицират и очовечават научното начинание.

Никой не може да е изцяло отворен или напълно скептичен. Всички трябва да сложим някаква граница.^[2] Една древна китайска поговорка ни съветва следното: „По-добре бъди твърде лековерен, но не и твърде скептичен.“ Тя обаче идва от едно изключително консервативно общество, в което стабилността се е ценяла много повече от свободата и където управниците са имали голям интерес от това властта им да не бъде оспорвана. Аз лично смятам, че повечето учени биха казали обратното: „По-добре бъди твърде скептичен, но не и твърде лековерен.“ При все това и двете не са лесни. Отговорният, проникновен и строг скептицизъм изисква да имате закоравелия навик да мислите, чието усвояване изисква практика и упражнения. Лековерието — аз смятам, че в случая по-добрата дума е „отвореност“ или „удивление“ — също не идва лесно. Ако наистина искаме да сме отворени за противоречащите на здравия разум идеи във физиката, обществената организация или която и да било друга сфера, трябва първо да разберем тези идеи. Безсмислено е да сме отворени към идеи, които не разбираме.

Както скептицизмът, така и удивлението са инструменти, които изискват поддържане и упражнения. Общественото образование трябва да си постави като основна цел да постигне техния хармоничен брак в разума на всеки ученик. Много бих искал да видя това семейно щастие представено в медиите, особено по телевизията: една общност от хора, която наистина развива този съюз — изпълнени с удивление, щедро отворени към всичко ново, отхвърлящи идеи единствено когато имат основателни причини. В същото време обаче изискването на най-строги стандарти на доказателственост трябва да бъде тяхна втора природа. Тези стандарти трябва да бъдат прилагани с една и съща сила както към тези идеи, които са им скъпи, така и към другите, които биха се изкушили да отхвърлят без колебание.