Карл Сейгън
Свят, населен с демони (27) (Науката като свещ в мрака)

Двадесет и пета глава
Истинските патриоти задават въпроси^[1]

„Не е задължение на правителството да пази гражданите да не грешат; задължение на гражданите е да пазят правителството да не прави грешки.“

Робърт Х. Джаксън, съдия от Върховния съд на САЩ, 1950 г.

Всеизвестен факт на нашата обсадена малка планета е, че ширещите се мъчения, глад и престъпна правителствена безотговорност са много по-характерни за тираничните, отколкото за демократичните режими. Защо? Защото в първия случай има много по-малка вероятност — в сравнение с втория — управниците да бъдат изхвърлени от властта заради деянията си. Това е политическият механизъм за коригиране на грешки.

Методите на науката — въпреки всичките й несъвършенства — могат да бъдат използвани за подобряването на обществените, политическите и икономическите системи. Според мен това е така, независимо какви критерии за подобрение ще приемем. Как е възможно това, ако науката се основава на експерименти? Хората не са електрони или лабораторни плъхове. Само че всяко решение на Конгреса, всяка присъда на Върховния съд, всеки президентски декрет за националната сигурност и всяка промяна в лихвените проценти представлява експеримент. Всяко изместване в стопанската политика, всяко увеличение или намаление на субсидията за програмата „Хед Старт“ и всяко утежняване на криминалните присъди също е експеримент. Експерименти са и предлагането на чисти игли срещу използвани, безплатното раздаване на презервативи и декриминализирането на марихуаната. Да не се помогне на Абисиния срещу Италия и да се позволи на Германия да окупира Рейнската област също са били експерименти. Комунизмът в Източна Европа, Съветския съюз и Китай е експеримент. Приватизирането на психиатричните клиники и затворите е експеримент. Това, че Япония и Западна Германия влагат много средства в науката и технологиите и почти никакви в отбраната — и че в резултат икономиките им процъфтяват — също е експеримент. В Сиатъл можеш да си купиш огнестрелно оръжие за самозащита, но в намиращия се наблизо Ванкувър не можеш. Огнестрелните оръжия засилват риска от импулсивните убийства. Това също е експеримент. В почти всички тези случаи не се извършва адекватен контрол над експериментите и променливите не са достатъчно ясно разделени. Въпреки това политическите идеи могат да бъдат изпитвани до определена, често полезна степен. Голямата загуба би била да се пренебрегнат резултатите от обществените експерименти, защото изглеждат неприемливи от идеологическа гледна точка.

Днес нито една нация на света не е оптимизирана за средата на XXI век. Изправени сме пред множество сложни и деликатни проблеми. Следователно се нуждаем от множество сложни и деликатни решения. Тъй като няма дедуктивна теория за обществената организация, единственото нещо, което можем да използваме, е научният експеримент — да изпитаме широк диапазон от алтернативи, често в малък мащаб (например в рамките на една община, един град, един щат). През V в. пр.Хр. едно от правата, които е получавал новият министър-председател на Китай, е било да създаде модел на държавата в родната си област или провинция. Конфуций се оплаква, че основният провал на неговия живот се състои в това, че никога не е получил възможността да опита.

Дори и един повърхностен преглед на историята показва, че хората имат тъжната склонност да правят едни и същи грешки отново и отново. Страхуваме се от непознатите и от всеки, който е дори и малко по-различен от нас. Когато се уплашим, започваме да притесняваме хората около себе си. Оборудвани сме с леснодостъпни бутони, които отприщват силни емоции. Умните политици могат да ни манипулират и да ни докарат до крайна форма на безумие. Дайте ни правилния лидер, и — подобно на най-податливите пациенти на хипнотерапевтите — с радост ще направим всичко, което той поиска от нас. Дори неща, за които знаем, че са неправилни. Създателите на Американската конституция са били историци. Тъй като са съзнавали човешките слабости, те са се опитали да намерят начин да се опазим свободни напук на самите себе си.

Някои от противниците на Американската конституция са твърдели, че тя никога няма да проработи; че републиканска форма на управление върху страна с „такива разлики в климата, икономиката, морала, политиката и населението“ — както го е формулирал губернаторът на Ню Йорк Джордж Клинтън — е невъзможна; че подобно управление и подобна конституция — думите са на Патрик Хенри от Вирджиния — „противоречат на световния опит“. Въпреки това експериментът е направен.

Научните открития и методи са нещо често срещано при създателите на Съединените щати. Върховната власт, която е над всяко лично мнение, всяка книга и всяко откровение, са — както е формулирано в Декларацията за независимостта — „законите на природата и на природния БОГ“. В Европа и Америка почитат Бенджамин Франклин като основоположник на новата научна област на електрическата физика. По време на Конституционното събрание през 1789 г. Джон Адамс непрекъснато призовава към аналогия с механичния баланс в машините; други се позовават на кръвообращението, открито от Уилям Харви. В края на живота си Адамс пише: „Всички хора са химици още от люлката и чак до гроба… Материалната вселена е химически експеримент.“ Във „Федералистките есета“ Джеймс Мадисън използва химически и биологически метафори. Американските революционери са рожби на Европейското просвещение, което е нещо важно за разбирането на произхода и целите на Съединените щати. Американският историк Клинтън Роситър пише:

„Науката и нейните философски заключения са може би най-важната интелектуална сила, която оформя съдбата на Америка от XVIII век… Франклин е само един от гледащите напред колонисти, които осъзнават родството между научния метод и демократичните процедури. Свободното търсене, свободният обмен на информация, оптимизмът, самокритичността, прагматизмът и обективността — всички тези съставки на задаващата се република вече действат в научната република, която процъфтява през XVIII век.“

Томас Джеферсън е бил учен. Той самият се представя така. Ако отидете да посетите дома му в Монтичело, Вирджиния, ще откриете изобилни свидетелства за научната му дейност още в момента, в който прекрачите прага — не само в огромната и богата библиотека, но също в копиращите машини, автоматичните врати, телескопите и другите инструменти, някои от които са последна дума на технологията на ранния XIX век. Някои са негови изобретения, други е копирал, трети е закупил. Сравнява растенията и животните на Америка и Европа, търси вкаменелости, използва висша математика при проектирането на нов плуг. Владее до съвършенство Нютоновата физика. Природата го е направила, казва той, да бъде учен, но в предреволюционна Вирджиния няма много възможности за учените. Други, по-спешни нужди вземат връх. Той се хвърля в историческите събития, които се случват около него. Веднъж след като спечелим независимостта си, казва той, следващите поколения ще могат да се посветят на науката и книжовността.

Джеферсън беше един от първите ми герои — не заради научните му интереси (въпреки че те до голяма степен спомагат за формирането на неговата политическа философия), а защото той може би повече от всички други хора е отговорен за разпространението на демокрацията в света. Идеята — главозамайваща, радикална и революционна за своето време (в много части от света продължава да е такава и до ден-днешен) — е, че нито кралете, нито свещениците, нито шефовете от големия град, нито диктаторите, нито някоя военна клика, нито фактическата конспирация на богатите трябва да управляват нациите, а вместо тях обикновените хора, които работят заедно. Джеферсън не само е водещ теоретик на тази кауза — той е свързан с нея по най-практичен начин, като спомага за осъществяването на големия американски политически експеримент, който оттогава насетне е възхваляван и следван в целия свят.

Джеферсън умира в Монтичело на 4 юли 1826 г., петдесет години след като колониите подписват онзи забележителен документ, който е написан от него и е наречен Декларация за независимост. Консерваторите по цял свят го отхвърлят. Монархията, аристокрацията и държавната религия — това защитават консерваторите по онова време. В едно писмо, което пише няколко дни преди смъртта си, Джеферсън пише, че именно „светлината на науката“ е показала, че „масата от човечеството не е била родена със седла на гърба“, нито пък малцината избрани са били родени „с шпори на ботушите“. В Декларацията за независимостта той е написал, че всички ние трябва да имаме еднакви възможности и едни и същи „неотчуждаеми“ права. И ако през 1776 г. определението „всички“ е срамно непълно, то духът на декларацията е достатъчно щедър, така че днешното „всички“ да е далеч по-всеобхватно.

Джеферсън изучава историята — не само угодната и безопасна история, която хвали нашата епоха, страна или етническа група, а истинската история на истинските хора, силните и слабите ни страни. Историята го е научила на това, че богатите и властните ще откраднат, дори да им се удаде половин възможност. Джеферсън описва европейските правителства, с които се запознава от първа ръка като американски посланик в Париж. Под предлог, казва той, че е нужно за управлението, те са разделили своите народи на две класи: вълци и овце. Джеферсън посочва, че всяко управление деградира, когато бъде оставено само на управниците, тъй като те чрез самия акт на управляването злоупотребяват с общественото доверие. Самите хора, казва той, са единственото сигурно хранилище на властта.

Но той се тревожи, че хората — а това твърдение може да се проследи назад до Тукидид и Аристотел — могат лесно да бъдат подведени. Затова той защитава презастраховането и предпазните мерки. Една от тях е конституционното разделение на властите. В съответствие с него различните групи, всяка от които преследва собствените си егоистични интереси, се уравновесяват една друга и това не позволява на нито една от тях да завладее държавата. Това са изпълнителната, законодателната и съдебната власт; парламентът и сенатът; щатите и федералното правителство. Джеферсън освен това неведнъж и с голяма страст подчертава, че е много важно за народа да разбира рисковете и ползите на управлението, да се самообразова и да се включи в политическия процес. Ако това не стане, казва той, вълците ще надделеят. Ето как го е формулирал в „Бележки върху Вирджиния“, където набляга на това, че силните и безскрупулните откриват слаби места, които могат да използват:

„Във всяко управление на света има следа от човешка слабост, някакъв зачатък на поквара и развала, който ще бъде открит от хитростта. Порочността постепенно ще го отвори, развие и подобри. Всяко управление деградира, когато бъде оставено единствено на управниците на народа. Следователно самите хора са единственото безопасно хранилище. А за да станат дори те безопасни, първо трябва да подобрим умовете им…“

Джеферсън няма почти никаква роля в същинското съставяне на Американската конституция. По времето, когато тя се пише, той е посланик във Франция. Когато прочита постановките й, той ги одобрява, но с две забележки. Единият недостатък е, че не е сложен лимит на броя мандати, които един президент може да има. Джеферсън се бои, че това е пътят президентът да се превърне в крал — на практика, ако не по закон. Другият голям пропуск е липсата на закон за правата. Според Джеферсън гражданинът, т.е. обикновеният човек, не е достатъчно защитен от неизбежните злоупотреби на управляващите.

Той защитава свободата на словото — отчасти за да могат да се изразяват дори изключително непопулярни възгледи и отклоненията от конвенционалната мъдрост да могат да бъдат разгледани. Самият той е изключително миролюбив човек, който не обича да критикува дори най-заклетите си врагове. Във вестибюла на къщата си в Монтичело той поставя бюст на своя най-върл противник Александър Хамилтън. Въпреки това Джеферсън смята, че навикът на скептичното мислене е необходимо условие, за да бъде един гражданин отговорен. Твърди, че цената на образованието е нищожна в сравнение с тази на невежеството и оставянето на управлението на вълците. Той учи, че страната е в безопасност само когато народът управлява.

Част от дълга на гражданина е да не се оставя да бъде тласкан към конформизъм посредством заплахи. Иска ми се в гражданската клетва, която се полага от новопристигналите имигранти, и в обещанията, които учениците рецитират, да бъде включено нещо от сорта на: „Обещавам да поставям под въпрос всичко, което моите водачи ми кажат.“ Това ще отговаря напълно на идеите на Джеферсън. „Обещавам да използвам критическите си способности. Обещавам да развивам независимото си мислене. Обещавам да се самообразовам, така че да мога да правя свои собствени заключения.“

Освен това ми се иска Клетвата за вярност да бъде насочена към конституцията и Декларацията за правата на гражданите — както е, когато новоизбраният президент полага клетва, — а не към знамето и нацията.

Когато се замислим за основателите на американската нация — Джеферсън, Вашингтон, Самюъл и Джон Адамс, Мадисън и Монро, Бенджамин Франклин, Том Пейн и много други — имаме пред себе си списък от поне десет, а може би и от десетки големи политически лидери. Те са добре образовани. Продукти на Европейското просвещение, те изучават историята. Познават човешката погрешимост, слабост и податливост на поквара. Владеят до съвършенство английския език. Сами си пишат речите. Те са реалисти и практици, но в същото време са мотивирани от високи принципи. Не проверяват социологическите проучвания, за да решат какво да мислят тази седмица. Те знаят какво да мислят. Не се притесняват от дългосрочното мислене и правят планове, които отиват дори отвъд следващите избори. Самодостатъчни са и нямат нужда от кариера като лобисти или политици, за да си изкарват прехраната. Способни са да ни накарат да покажем най-доброто от себе си. Интересуват се от наука, а поне двама от тях сериозно се занимават с нея. Опитват се да насочат Съединените щати по курс към далечното бъдеще — не толкова като създават закони, а като прокарват граници за това какви закони могат да бъдат създавани.

Конституцията и Декларацията за правата на гражданите са се справили забележително добре, като са създали — въпреки човешките слабости — механизъм, който в повечето случаи е успявал да коригира собствената си траектория.

По онова време Съединените щати са имали едва около два милиона и половина граждани. Днес те са около сто пъти повече. И ако тогава е имало десет човека от калибъра на Томас Джеферсън, днес те би трябвало да са 10 x 100. Това прави 1000 Томас Джеферсъновци.

Къде са?

Една от причините, поради която конституцията е дързък и смел документ, е, че тя позволява непрекъсната промяна — дори и във формата на управление, стига народът да го поиска. Понеже никой не е достатъчно мъдър, за да предвиди кои идеи ще отговорят на належащите обществени нужди — дори и ако в миналото са изглеждали притеснителни и противоречащи на здравия разум, — документът се опитва да гарантира най-пълното и най-свободното изразяване на мненията.

Има си, разбира се, съответната цена. Повечето от нас се обявяват за свобода на изразяването, когато има риск нашите собствени възгледи да бъдат потъпкани. Само че не се разстройваме особено, когато нечии чужди възгледи, които ние самите презираме, бъдат леко цензурирани тук и там. Но в рамките на определени ясно формулирани граници — любимият пример на съдията Оливър Уендъл Холмс бил да предизвика паника в препълнен театър, като започне лъжливо да вика „Пожар!“ — в Америка са позволени големи свободи:

• Колекционерите на оръжие са свободни да използват като мишени за упражнения снимки на главния съдия, говорителя на конгреса или директора на ФБР; разгневените американци с гражданска съвест са свободни да изгорят изображение на президента на Съединените щати.

• Дори и да се подиграват с юдео-християно-ислямските ценности, дори и да се присмиват на всичко, което повечето от нас таят в сърцата си, сатанистите (ако има такива) са свободни да практикуват своята религия, поне докато не нарушат някой от валидните според конституцията закони.

• Някоя претендираща за научност статия или популярна книга, която утвърждава „превъзходството“ на една раса над друга, може и да не бъде цензурирана от правителството, независимо от това колко е вредоносна; лекарството срещу едно невярно твърдение е по-добрата аргументация, а не потискането на идеята.

• Отделни индивиди и групи са свободни да твърдят, че еврейската или масонската конспирация се опитва да превземе света, или че федералното правителство е в съюз с дявола.

• Ако искат, хората могат да възхваляват живота и политиката на такива безспорни масови убийци като Адолф Хитлер, Йосиф Сталин и Мао Дзедун. Дори и будещите отвращение мнения имат право да бъдат чути.

Основаната от Джеферсън, Мадисън и техните колеги система предоставя средства за изразяване на тези, които не разбират произхода й и биха искали да я заменят с нещо съвсем различно. Например през 1948 г. Том Кларк — главен прокурор и следователно върховен съдебен чиновник на Съединените щати — прави следното предложение: „Тези, които не вярват в идеологията на Съединените щати, не трябва да бъдат допускани да остават в Съединените щати.“ Но ако има една ключова и характерна американска идеология, то тя е, че няма задължителни и забранени идеологии. Ето още няколко по-нови случая от 90-те години на XX век. Джон Брокхефт, който е в затвора за взривяването на клиника за аборти в Синсинати, пише следното в едно писмо „в защита на живота“:

„Аз съм тесногръд, нетолерантен, реакционно настроен, размахващ Библията фундаменталист…, маниак и фанатик… Причината за това, че Съединените щати някога са били велика нация — като се изключи, че са благословени от Бог, — е, че са били основани на принципите на истината, справедливостта и тесногръдието.“

През 1993 г. Рандъл Тери, основател на Операция „Спасение“ — организация, която блокира клиниките за аборти, — казва пред своята конгрегация следното:

„Нека вълната на нетолерантността ви залее… Да, омразата е добра… Нашата цел е християнската нация… Бог ни е призовал да завладеем тази страна… Не искаме плурализъм.“

Изявата на подобни възгледи е защитена — и с пълно основание — от Декларацията за правата на гражданите, въпреки че защитените от нея, стига само да им се удаде шанс, биха я отменили. Протекцията, на която се радват останалата част от нас, е да използваме същата тази Декларация за правата на гражданите, за да докажем на всички необходимостта от съществуването на същата тази декларация.

Какви средства за самозащита срещу човешката погрешимост, какви механизми за коригиране на грешките предлагат тези алтернативни доктрини и институции? Непогрешим лидер? Раса? Национализъм? Цялостно отказване от цивилизацията, като се изключат експлозивите и автоматичните оръжия? Как е възможно да бъдат сигурни — особено в мрака на двадесетото столетие? Нима нямат нужда от свещи?

В знаменитата си малка книжка „За свободата“ английският философ Джон Стюарт Мил твърди, че да се задуши едно мнение, е „особено зло“. Ако мнението е правилно, значи сме ограбени от „възможността да разменим лъжа за истина“; ако е погрешно, тогава сме лишени от едно по-дълбоко разбиране на истината „в нейния сблъсък с грешката“. Ако знаем само собствената си страна от спора, значи едва ли познаваме дори и нея. Тя става банална и скоро започва да се наизустява — бледна и безжизнена истина.

Мил освен това пише: „Ако обществото позволи на значителен брой от своите членове да израснат като деца, неспособни да действат в съответствие с рационални разсъждения върху далечни мотиви, то вината за това е на самото общество.“ Джеферсън заявява същото дори още по-категорично: „Ако една нация очаква да бъде едновременно и невежа, и свободна в цивилизовано състояние, значи очаква нещо, което никога не е било и никога няма да бъде.“ В едно писмо до Мадисън той продължава мисълта си: „Обществото, което изтъргува малко свобода за малко ред, ще загуби и двете, а и не заслужава нито едно от тях.“

Известни са случаи, когато хора, на които е било позволено да слушат алтернативни мнения и да бъдат въвлечени в конструктивен дебат, са променяли възгледите си. Пример за това е Хюго Блек. В младежките си години той е бил член на ку-клукс-клан. По-късно става съдия във Върховния съд и е един от лидерите в историческите решения на Върховния съд — отчасти базирани на Четиринадесетата поправка на Конституцията — които гарантират гражданските права на всички американци. Появи се шегата, че когато бил млад, той се обличал в бели роби и плашел чернокожите, а когато остарял, започнал да се облича в черни роби и да плаши белите.

В областта на криминалното правораздаване Декларацията за правата на гражданите съзнава изкушението, което могат да изпитат полицаите, прокурорите и правистите — да сплашат свидетелите и да ускорят наказанието. Системата на криминалното правораздаване е погрешима. Невинни хора могат да бъдат наказани за престъпления, които не са извършили. Властта напълно е в състояние да обвини несправедливо хора, които не харесва (по причини, които нямат нищо общо с евентуалното престъпление). Затова Декларацията за правата на гражданите защитава обвиняемите. Направен е един вид анализ на цената и ползите. Понякога се случва виновни да бъдат пуснати на свобода, така че невинните да не бъдат наказани. Това не е просто морална добродетел — то освен това възпрепятства използването на системата на криминалното правораздаване за потискане на непопулярни възгледи или презирани малцинства. То е част от механизмите за коригиране на грешките.

Новите идеи, изобретенията и креативността като общо винаги стоят начело на някакво освобождаване и откъсване от спъващи ограничения. Свободата е предварително условие за продължаването на деликатния експеримент на науката — поради което Съветският съюз не би могъл да остане тоталитарна държава и в същото време да бъде конкурентноспособен в сферата на технологиите. В същото време науката — или по-скоро характерната за нея фина смес от отвореност и скептицизъм, както и подкрепата й за разнообразието и дискусиите — е необходимо условие за продължаването на деликатния експеримент на свободата в едно индустриално и високо технологично общество.

Веднъж щом сте поставили под въпрос религиозното настояване на твърдението, че Земята е в центъра на вселената, защо трябва да приемате също толкова упоритите и убедени заявления на духовните водачи, че Бог е изпратил кралете да ни управляват? През XVII в. е много лесно на английските и колониалните съдебни състави да бъдат докарани до лудост в преследването на тази неблагочестива ерес. Те са били готови да измъчват до смърт хората с различни убеждения. Само че в края на XVIII в. вече не са толкова сигурни.

Ето какво казва по въпроса Роситър (от книгата „Засяването на републиката“, 1953 г.):

„Под натиска на американската среда християнството става по-хуманистично и умерено — по-толерантно поради борбата със сектите, по-либерално поради засилването на оптимизма и рационализма, по-експериментално поради въздигането на науката и по-индивидуалистично поради идването на демокрацията. Също толкова важно е и това, че — както гръмко се оплакват легиони проповедници — все повече колонисти развиват светско любопитство и скептично отношение.“

Декларацията за правата на гражданите разделя религията от държавата, отчасти защото толкова много религии са наситени с абсолютистко мислене — всяка една от тях е убедена, че единствено тя има монопол върху истината и следователно иска от държавата да наложи тази истина на околните. Често водачите и последователите на абсолютистките религии не съумяват да открият средното положение или да разберат, че истината може да се основава на и да обхваща на пръв поглед противоречащи си доктрини.

Създателите на Декларацията за правата на гражданите имат пред очите си примера на Англия, където църковното престъпление на ереста и светското престъпление на измяната са станали почти неразличими. Мнозина от ранните колонисти идват в Америка, за да избягат от религиозните преследвания — въпреки че някои от тях са много щастливи да преследват други хора за техните убеждения. Основателите на нашата нация са съзнавали, че тесните връзки между правителството и която и да било от спорещите религии ще бъде фатално за свободата — а също и вредно за религията. Съдия Блек (в решението на Върховния съд по случая „Енгел срещу Витале“, 1962 г.) описва обосновката на Първата поправка по следния начин:

„Първата и най-непосредствената й цел почива на убеждението, че съюзът между правителство и религия разрушава управлението и разваля религията.“

Освен това тук също действа разделението на властите. Както отбелязва Уолтър Севидж Ландор, всяка секта и всеки култ са морална проверка за останалите: „Конкуренцията в религията е също толкова здравословна, колкото е и в търговията.“ Но цената е висока: тази конкуренция е пречка пред това религиозните общности да работят заедно за общото добро. Роситър заключава:

„Неразделно свързаните доктрини на разделението на църква и държава и на свободата на индивидуалното съзнание са сърцевината на нашата демокрация, ако не и най-великолепният принос на Америка за освобождаването на западния човек.“

Няма смисъл от съществуването на подобни права, ако никой не ги използва — свобода на словото, ако никой не говори срещу правителството; свобода на печата, ако никой не иска да постави трудни въпроси; право на свободни събирания, ако никой не протестира; всеобщо избирателно право, когато по-малко от половината от избирателите гласуват; разделение на църква и държава, когато разделящата стена не се поправя редовно. Вследствие от неупотреба те биха могли да се превърнат единствено в оброчни предмети, в патриотично празнодумство. Права и свободи: използвай ги или ги загуби!

Благодарение на прозорливостта на създателите на Декларацията за правата на гражданите — и дори в още по-голяма степен на хората, които въпреки сериозния риск за самите тях са настоявали за упражняването на тези права, — сега вече е трудно за свободната реч да бъде затворена в бутилка. Училищните настоятелства, имиграционните служби, полицията, ФБР — или някой амбициозен политик, който иска да си спечели евтино гласове — продължават да се опитват от време на време, но рано или късно тапата отхвърчава. В крайна сметка конституцията е законът на страната, длъжностните лица са се заклели да я спазват, а активистите и съдилищата периодично подпалват огън под краката им.

И все пак — поради понижените образователни стандарти, упадъка на интелектуалната компетентност, липсата на жар в сериозните дискусии и обществените санкции срещу скептицизма — свободите ни могат да бъдат подкопани, а правата ни — отнети. Основателите са разбирали това много добре. Томас Джеферсън е казал:

„Времето за установяване на всяко важно право на законова основа е, докато нашите управници са почтени, а ние сме обединени.

След завършека на тази [Революционна] война ще започнем да се спускаме надолу по склона. Тогава вече няма да е необходимо във всеки един момент да търсим подкрепата на народа. И следователно хората ще бъдат забравени, а правата им — пренебрегнати. Те самите ще ги забравят, ще се отдадат единствено на правенето на пари и никога няма да се замислят да се обединят, за да изискат необходимото уважение към своите права. И следователно нашите окови няма да паднат в края на тази война, ще останат заключени още дълго и ще стават все по-тежки и по-тежки, докато накрая правата ни не се съживят или не издъхнат в конвулсии.“

Съществено предварително условие човек да бъде американски гражданин — или гражданин на която и да било друга държава — трябва да бъде образоването относно ценността на свободното слово и другите свободи, които са гарантирани от Декларацията за правата на гражданите, относно какво ще се случи, ако ги нямаме, и относно как да ги упражняваме и защитаваме. Още повече, ако тези права са останали донякъде незащитени. Ако не можем да мислим за самите себе си и не желаем да отправяме предизвикателства към авторитетите, значи не сме нищо повече от пластилин в ръцете на управляващите. Но ако гражданите са образовани и формират свое собствено мнение, тогава управляващите ще работят за нас. Във всяка страна трябва да учим децата си на научния метод и на причините, които стоят зад Декларацията за правата на гражданите. С тях идва определена доза благоприличие, скромност и общностно съзнание. В този населен с демони свят, където живеем по силата на факта, че сме хора, това могат да се окажат единствените неща, които ни открояват от обкръжаващия ни мрак.