Барбара Делински
Сърце на нощта (9)

9

Савана си спомни първия път, когато беше видяла Мегън. Като че ли бяха минали петнадесет часа, а не петнадесет години.

Започваха втората си година в гимназията. Тя и Сузън бяха пристигнали със самочувствието на ветерани, които знаят какво да правят и какво да не правят и заедно с приятелките си си доставяха удоволствие, като наблюдаваха новопристигащите. Тъй като вече имаха опит, те се чувстваха самоуверено. Първоначалният страх при напускането на родната къща, грижата да изглеждат добре, приспособяването към новите условия, всичко това принадлежеше на миналото. Те отправяха самодоволни усмивки към момичето, което пристигна с лимузина, опитвайки се да направи впечатление на някого, поглеждаха със симпатия към друга, чийто брат красавец й помагаше с багажа, смееха се на друга, която се беше появила цялата натоварена с електроуреди, за които очевидно нямаше място, тъй като на стая се падаха два контакта.

Мегън беше измежду тези, които пристигнаха последни и се различаваше от тях във всяко отношение. Дрехите й не бяха шик, нито ноктите лакирани, косата й не беше небрежно оформена и ако тези неща не говореха за нея, това щеше да направи майка й. Жената караше стар форд и беше толкова недокарана, колкото и секретарката на директора.

Очевидно, Мегън щеше да живее от стипендията си, нещо, което не беше необичайно в училището. Необичайното у Мегън беше чувството й за достойнство. В очите й можеше да се прочете страх от неизвестното, но все пак тя се зае с разопаковането и нанасянето така, сякаш имаше намерение да се справи с тези неща така добре, както и с всякакви други. За момиче, което беше със скромни възможности, и то в най-добрия случай, начинът, по който се държеше, беше забележителен.

Майка й беше не по-малко забележителна. Без да блести с нещо особено, тя излъчваше невероятна топлота. Савана и Сузън, които бяха загубили преди три години майка си, изпитваха естествено влечение към нея.

Те обожаваха Мегън. Тя обичаше същата музика, която обичаха и те, мразеше учителите, които мразеха и те, и беше винаги готова да опита нещо ново заедно с тях. Беше третият мускетар. Фактът, че приличаше на Савана много повече от Сузън, им даваше поводи за веселие, но тя ги допълваше и в други отношения. Когато бяха непрактични, тя се проявяваше като земно устройство. Когато се показваха разглезени и разточителни, тя демонстрираше чувство за мярка. Когато те й отваряха очите за някои радости на живота, тези радости се отразяваха обратно обогатени и осмислени.

Савана никога не забравяше, че от трите Мегън беше най-умната. Оценките й неизменно бяха най-високите. Тя беше находчива, работлива и се ориентираше много по-добре и във всяко отношение от много по-опитните си приятелки. И винаги беше усмихната, поради което компанията й беше истинско удоволствие.

Савана не видя нищо радостно в жената, която лежеше свита върху пода на телефонната кабина. Когато Уил извика името й със задавен глас и протегна ръка към нея, тя се сви още повече в ъгъла. Очите, с които го погледна, бяха ужасяващи. Макар че тя не произнесе нито звук, всичко в нея крещеше: Не приближавай! Мегън, която беше винаги забележително общителна, не искаше да бъде докосната.

— Аз съм, Меги — извика Уил силно развълнуван. — Всичко свърши. Слава Богу, свърши — той се опита да докосне ръката й и тя потрепна, като се прибра в малкия ъгъл със силно присвити крака. — Никой няма да ти причини зло. Дошъл съм, за да те отведа вкъщи.

Той отново протегна ръка. Тя издаде някакъв слаб звук и поклати нервно глава.

Обезумял, Уил вдигна очи към Савана.

— Какво й е? Господи, какво са направили!

Савана не знаеше. Очите на Мегън бяха хлътнали, лицето й — пепеляво, но не се виждаха насинени места, от които да личи, че е била бита. Беше мръсна — лицето й, косата й, ръцете й — въпреки че роклята й беше както винаги съвсем чиста.

— Меги? — изрече Савана с глас, който беше нежен и далеч по-устойчив, отколкото можеше да се каже това за вътрешното й състояние. Тя приклекна до Уил. — Искаме да те отведем вкъщи, Меги. Тук е студено. Роклята ти не е достатъчно дебела и краката ти са голи. Можем ли да те отведем вкъщи?

Същите хлътнали очи, които до този момент гледаха безизразно Уил, се обърнаха към нея. Савана се опита да я успокои.

— Всичко ще бъде наред. Ти си в безопасност. Всичко свърши — тя протегна ръка. — Нека те измъкнем оттук. Тях вече ги няма. Вече не могат да ти направят нищо.

Навеждайки главата си, Мегън притисна очи към коленете си.

Савана протегна ръка към Сам, който бързо се озова до нея. Пръстите й се забиха в ръката му.

— Трябва ни доктор — прошепна тя. — Нещо съвсем не е наред.

Уил предприе нов опит, гласът му с всяка изминала минута ставаше все по-тревожен.

— Кажи ми нещо, Меги. Знаеш кой съм. Толкова дълго те чаках да се върнеш. Погледни ме, Меги, говори ми.

Избутвайки настрани Савана, Сам зае нейното място. Той отправи към Уил успокоителен жест с ръка, леко приближи към Мегън, чието лице продължаваше да бъде скрито, и каза много бавно, много нежно:

— Наричам се Сам Крейг, Мегън. Никога не сме се срещали, но и аз исках да се върнеш. Знам, че е ужасяващо — с всичките тези полицейски коли и светлини и непознати хора навсякъде наоколо. Можем да те отведем далеч от всичко това веднага, когато поискаш. От теб зависи да кажеш това.

Докосна косата й. След като тя не реагира, той започна леко да я гали.

— Ти си преживяла толкова много — продължи той със същия утешителен глас. — Трябва ти почивка. Едно топло легло. Да пийнеш нещо горещо. Мога да се погрижа за всичко това. Идваш ли с мен, Мегън?

Тя не отговори. Но не се и отдръпна от ръката, която нежно, много нежно милваше косата й.

— Ще дойда малко по-близо — каза той и придружи думите си с действие. — Ще те вдигна и ще те пренеса в колата си — докато я вдигаше внимателно, продължи: — Уил и Савана ще бъдат с нас. Сузън също. Всички ние много се тревожехме — тя зарови лицето си в гърдите му, докато той се отправи към колата.

Вървейки, той даваше нареждания с поглед на другите и през цялото време говореше тихо на ухото на Мегън.

— Чувстваш се измръзнала. В колата ще ти бъде по-топло. Всичко ще бъде прекрасно, Мегън, прекрасно. Кога си яла за последен път? Гладна ли си?

Той я настани до волана на колата си и влезе веднага след нея. Савана зае мястото си от другата страна, а Уил и Сузън на задната седалка. Като обви с ръка раменете й, Сам продължи да й говори:

— Облегни се на мен, Мегън, сигурно си много изтощена. Ако искаш, спи. Ще те заведа на лекар. След това ще те върна у вас. Сега вече всичко ще е наред. Всичко ще бъде прекрасно.

Думите му бяха изпълнени с оптимизъм. По време на пътуването до болницата Мегън продължи да мълчи. Тя изглеждаше уплашена и безпомощна, не се движеше, даже не отдръпна ръката си, когато Савана я хвана внимателно. Като че ли беше отчаяна за нещо, което никой от тях не беше в състояние да разбере.

Часовете, които последваха, бяха дълги и напрегнати. Мегън беше прегледана от опитни лекари. Заключението беше, че е била малтретирана в продължение на почти три дни. Но самата Мегън не помогна с никаква информация относно подробностите. Тя кимаше или поклащаше глава, понякога измърморваше една-две думи в отговор на въпросите, но трябваше внимателно да се изтръгва всеки отговор, а тя самата съвсем не проявяваше някаква инициатива.

Въпреки възраженията на Уил и по настояване на лекарите тя остана в болницата. Вече беше близо два часа сутринта, когато бяха направени изследванията за физическото и умственото й здраве, почти три часа, когато я пренесоха в отделна стая, почти четири, когато я окъпаха и настаниха удобно, почти пет, когато тя заспа и при това с помощта на приспивателно.

Когато най-накрая Уил напусна болницата, за да си отиде вкъщи за няколко часа, Савана остана да разговаря със Сам, Ханк и другите от хората, действащи в подкрепа на закона. Можеше вече да започне работата по случая. Минаваше шест часът, когато тя набра номера, изписан на листчето хартия, което беше пъхнала в джоба на палтото си.

Гласът отсреща прозвуча съвсем ясно.

— Да?

— Джеърд?

Последва кратко мълчание и след това едно дълбоко и изразяващо облекчение:

— Тревожих се. Всичко ли е наред?

Със затворени очи тя се съсредоточи върху ниския ронлив глас, който така я успокояваше. Това беше най-свястното нещо, което беше чула за цялата нощ.

— Савана?

— Намирам се в болницата — изрече тя тихо.

— Върна ли се Мегън?

— Ъхъ.

— Добре ли е?

— Не знам — тя пое неспокойно дъх. — Толкова съм уморена. Искам да си ходя, но не съм с кола.

— Идвам веднага.

— Нямаш нищо против?

— Идвам веднага.

След не повече от десет минути той беше на входа на болницата. Савана стана от стъпалото, където беше седяла, и когато стигна до колата му, той се наклони и отвори вратата. Тя влезе, затвори вратата, отпусна назад главата си и затвори очи.

— Махни ме оттук — прошепна тя. — Моля те.

За Джеърд беше напълно достатъчно за момент да погледне лицето й, за да разбере колко беше разстроена. Кожата й беше бледа, по чертите й се четеше болка, заглушена единствено от умора. Без да каже и дума, той се отдалечи от болницата и се отправи към центъра на града. Често я поглеждаше с тревога. Тя не се движеше, не отваряше очи, не говореше. Започна да се чуди дали не беше заспала. Точно когато спираше пред къщата й, тя изправи глава.

Не я попита дали може да влезе. Докато тя намери ключовете в чантата си, й помагаше да излезе от колата. Той взе ключовете от ръката й, отключи входната врата и я разтвори, след това се отдръпна, докато тя изключваше сигналната инсталация. Когато тя затвори вратата, той беше вътре.

Савана остави чантата си на пода на фоайето и вдигна глава към него, но той нямаше представа какво виждаше. Погледът й беше насочен някъде далече.

— Аз съм… мисля, че ще взема душ — промърмори тя. Без да каже нищо повече, се обърна и се отправи нагоре по стълбите.

Джеърд гледаше след нея, докато тя заобиколи парапета и изчезна в това, което той предположи, че е спалнята й. За част от секундата мислеше дали да я последва. Тя изглеждаше съвсем безпомощна. С радост би й напълнил ваната, би я настанил в нея, донесъл чаша вино, окъпал — без всякакви нечисти помисли.

Но тя не го беше помолила да я последва. Колкото и да беше силно привличането, все пак тя си оставаше независима. Не го бе поканила. Не можеше да отиде.

Десет минути по-късно вече не мислеше същото. Къщата беше съвсем тиха. Не беше чул нито звук, никакви стъпки или скърцане на дървени подове, нито отваряне или затваряне на чекмеджета или врати, ни най-слаб шум от течаща вода.

Не би се изненадал, ако беше припаднала. Тя бе прекарала двадесет и четири часа в най-голямо напрежение. Беше разтревожен.

Като съзнаваше, че не може просто да стои и да чака, той се изкачи безшумно по стълбите. Горе имаше три врати, двете бяха отворени, а едната частично затворена. Отворените водеха към баня и спалня. И двете бяха празни. Той отиде към третата и почука леко.

— Савана? — бутна вратата и я отвори. Стаята беше тъмна, само бледата светлина на зората струеше през прозореца. Но беше достатъчна, за да освети крехкото й телце. Беше се свила в едно огромно кресло. Бузата й бе притисната към кожата, а ръцете й се опитваха да обхванат кръста й. Цялата трепереше. Гледката го потресе силно.

Той приближи, коленичи на килима до креслото и прошепна:

— Савана? — докосна лицето й с пръстите си. — Какво има, мила?

Тя поклати глава и направи движение с ръка, с което искаше да му каже, че ще се чувства прекрасно след една минута, но той обхвана с голямата си ръка нейната и я притисна към шията си. Топлината на кожата му контрастираше така силно със студа на нейната, че тя с голямо желание разтвори ръката си. Трябваше й още от тази топлина.

Очите й се отвориха и му го казаха. Не беше необходимо да му се казва два пъти. Като я притегли до мястото, където беше коленичил, той я сложи между краката си и я обви с ръце. Същата буза, която беше притисната към креслото, сега се притискаше към гърдите му.

Тя все още трепереше.

— Много добре — прошепна той, прегръщайки я по-силно. — Много добре. Опитай се да се отпуснеш. Много добре — потърка брадичката си срещу косата й, леко масажира гърба й с ръката си. През цялото време сърцето му биеше бързо. Безпокоеше се за нея, но в безпокойството беше примесено и някакво удоволствие. Тя беше такава силна жена и все пак имаше своите моменти на слабост. А в този момент той й бе необходим.

Погледна лицето й, докосна с устни челото й. Бе влажно, лепкаво. Той притисна главата й здраво към гърдите си, като си пожела да можеше да направи нещо повече, като знаеше инстинктивно, че нищо в повече нямаше да помогне. Трябваше й само това.

И той я държеше в прегръдките си, докато тя трепереше, произнасяше тихо нежни насърчителни думи от време на време, галеше я по гърба, по косата, поемаше потръпванията й, докато те постепенно отслабнаха. Дишането й стана по-продължително, след това по-дълбоко, най-накрая, като разтвори ръката си върху гърдите му, тя се отпусна назад.

Той я пусна неохотно. При изправянето си тя дръпна полата си надолу до истинското й място точно над коленете. Главата й беше наведена, погледът й насочен към пода, гласът й — съвсем слаб.

— Трябва ми душ.

— Мога ли да чакам тук?

Кимна. След това по чорапи, тъй като обувките й бяха до стола, където ги бе събула, тя излезе от стаята.

Този път Джеърд чу шумове. Можеше да си представи движенията й, като ги слушаше — звука от затварящата се врата, тракането на закачалките, плъзгането на някакво чекмедже. Не че тя умишлено издаваше действията си, но слухът му беше добре трениран.

Много бяха нощите в онзи елегантен дом в Сиатъл, когато до ушите му бяха достигали шумовете от обличането на онази изтъкната жена, която му беше съпруга, докато тя се приготвяше преди появяването си в съда. Беше я чувал и когато се събличаше след това. Даже беше слушал, когато тя работеше, шума от молива й, който се движеше по хартията, докато тя планираше новата брилянтна съдебна тактика. Не беше слушал достатъчно внимателно или достатъчно дълго, защото в противен случай щеше да знае кога се обаждаше любовника й.

Той й вярваше. Беше глупак.

Разбира се, беше му много добре известно, че Елис вършеше всичко без много мислене. Беше му известно, че тя има амбиции в живота. Това беше известно на целия Сиатъл. Не можеше да се каже, че той е приел този брак като малоумен идиот. Беше имал свои собствени планове, във връзка, с които присъствието на Елис му беше много удобно. Когато тя го мамеше, плановете му губеха привлекателността си.

Шумът от течаща вода го откъсна от спомените и той се усмихна. Савана се къпеше.

Вярваше й. Не се чудеше как и защо, той просто й вярваше.

Може би от негова страна това беше самонадеяност, но не мислеше, че тя може да го гледа в очите и да го лъже. По-скоро вярно беше обратното. Когато тя го гледаше в очите, цялото й същество се разтваряше — неохотно и неумишлено, може би, но той не се оплакваше.

Той направи няколко крачки и огледа стаята. Тя представляваше комбинация от работно място, библиотека и всекидневна и беше малка, уютна и чаровна, нещо, което не беше забелязал при първото си влизане. Единственото, което беше видял тогава, бе, че Савана трепереше.

Сега тя беше спокойна. От време на време някое плисване на вода му казваше къде е. Представяше си я, но този път не се усмихваше. Тя не беше щастлива. Сполетялото Мегън беше простряло грозотията си и върху Савана.

Той отиде до прозореца и се загледа навън към пробуждащия се град и постоя така, докато чу как водата се източва от ваната. Няколко секунди по-късно Савана се изправи.

Водата продължи да изтича. След това настъпи тишина.

Той почака, като се мъчеше да разбере къде е и какво очаква от него. Като реши, че не е в състояние да чака повече, когато въображението му беше споходено от образи на разтрепераното й тяло, той напусна хола и влезе в спалнята. Там я нямаше, но вратата на банята беше полуотворена. Почука внимателно и извика името й. Когато тя не отговори, той предпазливо отвори вратата.

Седеше на ръба на ваната, подпряна с двете си ръце. Носеше мека бяла и дълга до коленете нощница с дълги ръкави. Бретонът й беше мокър и отметнат на една страна, докато останалата част от косата й падаше върху едното рамо без напълно да достига гърдите й.

Джеърд изтръпна. Той преглътна веднъж и още веднъж, когато тя го погледна. Очите й бяха безжизнени, а когато проговори, гласът й трепереше.

— Намерихме я свита в една телефонна кабина. Отказа да говори и с Уил, и с мен. Като че ли не искаше да прави връзка между това, което е била и в което се беше превърнала. Сами беше непознат за нея. Той успя да й повлияе и благодарение на това можахме да я качим в колата и да я заведем в болницата.

Направи пауза, преглътна, загледа се с невиждащи очи в плочките на пода, докато кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Държах й ръката в колата. Тя беше толкова студена и безжизнена. Отначало не бяхме забелязали никакви следи от насилие, но в колата видях по китките й белези от връзване — гласът й утихна. — И беше мръсна — косата й, лицето, ръцете и краката — но роклята й беше безупречна — гласът й премина в шепот. — Нищо чудно. Тя не е носила роклята през тези три дни. През цялото време са я държали гола, вързана за леглото, с ръце над главата… — тя се запъна и потрепери. — … с разтворени крака.

Като притисна своите собствени един към друг, тя затвори очи и заби брадичката си към гърдите. Ръцете й започнаха да треперят при лактите.

Джеърд се сниши до нея и я притегли към себе си. Пръстите й се вкопчиха конвулсивно в ризата му. Това му причини известна болка, но тя беше по-скоро приятна.

— Те са я изнасилили, Джеърд — му каза тя с измъчен глас. — Много, много пъти. Двама. Редували са се. Представлявала е кървяща рана, но това сигурно ги е настройвало още повече. Държали са я вързана за леглото.

Джеърд направи усилие да се овладее и затегна прегръдката си.

— Докторът каза, че цялата е изранена. Черни и сини следи, отпечатъци от зъби по гърдите и стомаха. Развързвали са я, за да я обърнат, след това са се гаврели с нея и са я обръщали отново — тя отвори уста, за да поеме въздух и проплака: — С какви хора си имаме работа? Що за животни са тези, които могат да постъпват така?

— Животните не постъпват така — каза Джеърд. — И това е много интересно. Животните не причиняват зло на други от техния вид по такъв начин. Това правят само хората. На тях им е даже приятно, че причиняват болка.

— Но защо? Защо Мегън? Какво е направила, за да заслужи такава болка? Всичко, към което се е стремила в този живот, беше съвсем мъничко финансова сигурност. Не й трябваше целият свят. Тя положително не се стремеше към богатство. Омъжи се за Уил, защото беше влюбена. Какво лошо беше направила?

— Не знам — промълви той, опитвайки се да укроти вълнението си. Но така не можеше да помогне на Савана. Трябваше й друга утеха. Докосвайки с лицето си косата й, той вдиша приятния й чист аромат и изрече тихо: — Някои неща стават, без каквото и да е основание.

— Те получиха парите. Знаели са, че ще получат парите. Защо е трябвало да посягат с мръсни ръце на Мегън?

Не отговори. Нямаше подходящ отговор и усещаше, че Савана знае това. Най-доброто, което можеше да направи, бе да я държи в ръцете си и да й даде възможност да излее гнева и болката, и объркването, които измъчваха душата й.

— Длъжна бях да направя повече — промърмори тя. — Ако знаех какво правят с нея, щях да извикам на помощ цялата полиция на щата.

— Те са я изнасилили брутално. Това трябва да ти покаже на какво са способни. Ако беше привлякла открито закона въпреки предупреждението им, те щяха да я убият.

— Много пъти съм си го казвала, но не съм сигурна, че има голяма разлика между такова изнасилване и убийство. Ти не си й виждал лицето, Джеърд. То беше ужасно — по него не се виждаха следи от нараняване, но беше променено до неузнаваемост. Сякаш беше изтърбушена. Сякаш нещо в нея беше умряло.

— Тя не е мъртва, Савана. Не забравяй това. Тя не е мъртва. Ще се оправи. Има лекари, които ще помагат, психиатри.

— Тя практически беше нечувствителна към всякакви дразнения.

— Може да бъде лекувана.

— Но е ужасно. Тя гледаше Уил така, сякаш от това я болеше. По същия начин гледаше и мен. Знаеш ли какво беше това? — нададе сподавен вик на болка. — И ти се опитваш да ме убедиш, че нямам вина!

Джеърд обхвана с ръка брадичката й и обърна лицето й към неговото.

— Никаква вина. Изобщо не съществува основание за такова нещо. Ти направи всичко възможно. Взе решения въз основа на наличната информация. Много е лесно, след като събитието е станало, да се каже какво е трябвало да се направи, но при същата ситуация ти би трябвало да действаш по същия начин. Нищо в действията ти не може да се подобри. Рискът би бил прекомерно голям.

— Ако бях знаела…

— Не. Нищо не може да се подобри — гласът му беше твърд, но в същото време нежен и умоляващ като очите му. — Савана, ти се опита. Заедно с теб работиха и други хора и никой от тях не ти каза да извършиш нещо различно от това, което си извършила. Съвсем не може да се каже, че не си се подчинявала на нареждания или даже, че си отказвала да приемаш съвети — той направи пауза. — Разговаряла ли си с твоя шеф?

Тя кимна в ръката му.

— Той не е развълнуван особено. Просто се надявал, че ще спасим и Мегън, и парите.

— Как се е надявал да го направиш?

— Не каза.

Джеърд беше възмутен.

— Политиците са задници. Те са винаги толкова заети с мисли за следващите избори, че не се сещат да правят това, за което са избрани. И така, какво правеше той по време на спасителната операция? Вероятно се е търкалял в леглото на някоя женска и е чукал като луд.

— Беше на конференция.

— Същата работа. Известна ти е славата на този човек, нали?

— Жената на Пол е инвалид. От години тя не е в състояние да му партнира. Той се държи прекрасно с нея и й е верен във всяко отношение в това — като затвори очите си, тя пое продължително и уморено дъх и го изпусна в едно тихо: — О, Боже!

Джеърд знаеше, че това няма нищо общо с Пол де Бар и неочаквано изпита разкаяние. Притисна главата й към себе си и я погали по косата. За силна като нея жена беше странно, че се чувстваше толкова крехка в ръцете му.

— Искаш ли да поспиш малко?

— Всеки път, когато затворя очите си, виждам Мегън.

— Тя ще се възстанови, Савана — промълви той над ухото й. — Белезите ще изчезнат. С всеки изминат ден ще се чувства по-силна.

— Но емоционално…

— За това говоря. Ще се възстанови. Ще бъде обградена от хора, които я обичат. Тя ще се поправи.

Савана въздъхна и се притисна по-силно към него.

— Бих искала да вярвам.

— Освен всичко, ченгетата ще си свършат работата. Тя успя ли да им подскаже нещо?

Савана поклати глава. След като беше разказала всичко, тя се чувстваше пречистена и много уморена.

— Двама мъже, това е всичко — каза тя тихо.

— Никакви описания?

Тя отново поклати глава.

— Никакви имена? Прякори? Местонахождение?

Ново поклащане на глава.

— Савана?

— Ммм?

— Искаш ли да седнем някъде другаде? — прошепна той. — Тази вана ми съсипва седалищните мускули.

Тя щеше да се усмихне, ако не се чувстваше толкова измъчена.

— Лягам си — каза тя. Събирайки всичките си сили, които не бяха много, но все пак стигнаха, тя се отдели от него и стана.

Той я последва в спалнята, видя я как отдръпва завивката и се плъзга между чаршафите. За миг погледът му улови приятни неща като лакирани нокти, изящни, глезени и стройни крака. Но тези неща не бяха точно в този момент от първостепенна важност. Вниманието му беше насочено към лицето й. Липсваше му цвят. Беше изтощена.

Той отиде до прозореца и спусна щорите, за да попречи на изгряващото слънце да навлезе в стаята. После се върна и приклекна встрани от леглото.

— Досещам се, че няма да ходиш на работа.

— Не тази сутрин — промърмори тя. Лежеше на една страна и го гледаше, но очите й бяха натежали от умора. — Ще се обадя в девет.

— Тогава все още ще спиш.

— Ще се събудя.

— Нека се обадя вместо теб.

— Трябва да спиш.

— Мога да спя по-късно.

Тя въздъхна.

— По-добре е аз да се обадя. Ще трябва да кажа на Джейни какво да отложи и за кога — тя затвори очи.

— Да наглася ли будилника? — попита Джеърд.

Клепачите, й останаха неподвижни. Бяха много тежки.

— Не — прошепна тя в отговор.

Той не каза нищо повече и се задоволи с това да изучава мълчаливо чертите й. Те бяха нежни, изрязани от деликатно генетично длето. Неспособен да се сдържа повече, той леко прокара възглавничката на палеца си по гънката, която се беше образувала между очите й.

Тя не премигна и като че ли не забеляза движението му. Дишането й беше спокойно и бавно. Помисли, че е заспала и затова се изненада, когато тя прошепна името му.

— Джеърд?

— Тук съм.

— Говори ми.

— Говоря ти.

— Кажи нещо, каквото и да е. Обичам да те слушам, когато заспивам.

— Сега ли да ти говоря? — попита той, изпитвайки силна радост от това.

— Ммм.

Той се полюля леко и отпусна ръцете си от двете си страни. Не знаеше какво да каже. Тя беше свикнала да го слуша, когато работи. Но не му беше лесно да премине в ленив монолог като че ли е в ефир. Не беше достатъчно егоцентрик, за да говори за себе си, а нещата, които искаше да каже за Савана, бяха прекалено фантастични, че да ги изговори. Не можеше да говори и за Мегън.

И така, той пое дълбоко дъх и започна с лиричен глас:

— Имало едно време една принцеса. Тя имала хубави кафяви очи, кестенява коса и лунички по носа. Живеела в огромен замък.

— Къде? — промърмори Савана.

— Хм?

— Къде бил замъкът?

Той се поколеба за миг.

— Във Фрешнорт.

— Фрешнорт?

Звученето на думата му хареса и той помисли, че си заслужава да се повтори.

— Фрешнорт. Тя живеела там при баща си, краля, и сестра си, принцеса номер две.

— Как позна, че съм родена първа?

— Не съм познал. Кой казва, че в приказката става дума за теб?

— А не е ли?

— Засега не знам. Дай ми една минута и двамата ще открием това — той взе мълчанието й за разрешение да продължи. — Като царство Фрешнорт не било от големите, но затова пък било много красиво. Имало зелени хълмове и ливади, гори и рекички. Температурата се движела между шестдесет и седемдесет и пет и хората не знаели думата смог. Фрешнорт е щял да бъде идилично място, ако не съществувал един закон…

Гласът му утихна. Той зачака Савана да го подтикне, но тя не направи нищо. Не реагира и когато той прошепна името й. Тогава се изправи бавно в пълен ръст и дълго я гледа. След това много тихо излезе от стаята.

 

 

Сам Крейг блъскаше с юмрук на входната врата на Сузън, като вдигаше шум, който можеше да събуди и мъртвите, въпреки че искаше да събуди не тях, а само Сузън. Тя не беше отговорила на звънеца. Не отговаряше на ударите му. Това го безпокоеше.

Безпокойството го измъчваше, откакто тя тръгна с такси от болницата в четири сутринта. Тя не се чувстваше в добра форма и той беше готов да се обзаложи, че е налетяла на бутилката. Наистина една-две глътки можеха да я отпуснат, но той се съмняваше, че тя ще спре дотам.

Слезе по стъпалата и тръгна около къщата, като оглеждаше внимателно надвисналите дървета, решетките и прозорците. Най-накрая избра едно дърво, клоните, на което бяха близо до малък балкон. След десетина минути той беше на балкона и без много труд се справяше с вратата.

Озова се в малка спалня за гости. Оттам продължи по коридора. Надничаше във всяка от стаите, покрай които минаваше, и все по-често извикваше името на Сузън. Той не очакваше, че освен нея в къщата може да има някой. Намерението му не беше да я изплаши до смърт, а да се убеди, че е наред.

В края на коридора беше спалнята. Тя беше единствената стая, която личеше да е обитавана. Върху неоправеното легло се търкаляха разпръснати дрехи. От шкафа се подаваха обувки. Едно голямо барче стоеше отворено и разкриваше солидното си съдържание алкохол, комплект чаши и една купа за лед.

От Сузън нямаше никаква следа.

За всеки случай той провери в банята. Върху мивката и на ръба на ваната имаше захвърлени хавлиени кърпи. Опипа една от тях. Беше влажна. Той се върна в коридора и се спусна надолу по стълбите.

Тя не беше нито във всекидневната, нито в трапезарията. Намери я в стаята в края на коридора, седнала на пода до един елегантен бар от черешово дърво. Гърбът и главата й бяха подпрени на стената. Краката й бяха опънати на пода, голи и с присвити колене. Гънките на дългия й пеньоар падаха между краката й. Наполовина потънала в тях беше чашата, която се люлееше в ръката й.

Макар че очите й бяха изпълнени с мъка, тя наблюдаваше приближаването му. Той забави хода си и спря на около метър от нея.

— Добре ли си? — попита. Беше напълно сигурен, че ще я намери абсолютно пияна, но сега, като я гледаше, сигурността му го напусна. Повече от всичко друго тя изглеждаше уморена и нещастна. Когато тя не отговори, той продължи: — Опитах се да ти се обадя. Телефонът не звъня ли?

Тя незабележимо повдигна глава и кимна.

— Защо не вдигна?

Тя леко повдигна едното си рамо. Главата й остана както преди леко подпряна на стената. Сам забеляза, че тя наистина изглежда много слаба. Можеше да разбере това, след като знаеше какво беше преживяла. И все още не знаеше дали е пияна.

— Успя ли да поспиш малко?

Погледът й не се отклони от неговия, като че ли й липсваше сила да го мести. Но много бавно тя премести главата си от едната страна на другата.

— Не знаеш ли, че трябва да спиш? Това са вече двадесет и четири часа.

Тогава тя проговори. Думите й не бяха напълно размазани, макар че тя едва си движеше устните, а гласът й прозвуча съвсем слабо.

— Как влезе?

— Качих се на едно дърво и после през една от спалните.

— Това прилича на взлом.

— Не. Това е опит от моя страна да бъда добър самарянин. Можеше да улесниш малко нещата, като обърнеш внимание или на телефона, или на звънеца на вратата. Притеснявах се.

Сузън се повдигна и притисна главата си срещу стената. Това беше единствената промяна в нея. Както и преди, устните й почти не се движеха, а гласът й остана все така слаб.

— Савана те е пратила.

— Не съм говорил със Савана.

— Тя те е пратила.

Той поклати глава.

— Не съм говорил с нея.

— Иначе не би дошъл.

Той се намръщи.

— Защо мислиш така?

— Защото се отнасяш с уважение към Савана. Правиш всичко, каквото поиска.

— Аз работя със Савана. Готов съм да направя всичко, което поиска, при условие, че то има смисъл. Но аз не съм тук по работа. Това е нещо лично.

Сузън вдигна чашата към устните си и я наклони, но само за да поеме едно кубче лед. Когато чашата зае старото си място и отново се залюля между бедрата й, тя затвори очи.

— Това, което говориш, е лишено от смисъл.

Сам приближи и приклекна пред нея.

— Тревожех се за теб, Сузън. Тази седмица ти преживя много, а последната нощ беше като капак на всичко. На мен ми са се случвали такива неща и преди. Но не и на теб. Исках да помогна.

Очите й отново се отвориха, но погледът остана замъглен.

— Защо?

— Харесваш ми.

Тя залюля главата си.

— Мислиш, че съм разглезена и високомерна. Харесва ти външният ми вид, но аз не ти харесвам.

— Наполовина вярно. Наистина външният ти вид ми харесва. Но и ти ми харесваш. Аз само се опитвам да разбера колко.

Докато се ориентираше в думите му, тя изглеждаше леко объркана. След това стана мрачна.

— Не се мъчи. Не си струва.

— А защо не?

— Защото това, което виждаш, е съществуващото. Вътре в черупката няма много.

— Не трябва да говориш така за себе си.

Тя повдигна рамене едва забележимо.

— Наистина ли имаш толкова лошо мнение за себе си?

— Не съществуват много доказателства в полза на противното, както би казала сестра ми, адвокатката.

— Савана никога не е казвала това за теб.

— Може и да не е, но съм сигурна, че го мисли често.

— Не вярвам.

— А аз вярвам. Тя направи нещо с живота си. А какво вижда, когато гледа мен? Една голяма нула.

— Положително не е видяла такова нещо тази седмица. Ти зае мястото си, когато беше призована. Когато тя не можеше да бъде там, ти стоеше до Уил.

— Бях само фигурантка. Това е всичко. И не ми казвай, че съм готвила, защото точно толкова готви и ти.

— Обичам да готвя.

— Отлично. Бъди ми гост.

— Пияна ли си? — попита той направо.

Погледът й беше злобен.

— Не, не съм пияна и това е най-лошото. Даже това не мога да правя както трябва! Уморена съм, Господи, колко съм уморена! Пих чаша след чаша и продължавам да чакам да изтръпна — злобата в очите й изчезна, отстъпвайки пред бавно зараждащ се страх. — Но не става. Не знам дали не пия достатъчно, достатъчно бързо или кой знае какво, но не се чувствам по-добре. Мисля за Мегън и това ми причинява болка. Господи, каква болка…

Очите й се напълниха със сълзи. Тя вдигна двете си ръце към лицето, без да съзнава, че изпуска чашата си. Сам я грабна бързо и я сложи встрани. След това обви с пръсти китките й.

— Ела горе, Сузън. Ще се почувстваш по-добре след малко сън.

Ръцете й продължаваха упорито да закриват очите й.

— Няма да се почувствам по-добре.

— Ще се почувстваш — настоя той. — Трябва ти сън и малко разсейване, за да забравиш всичко това. Пиенето не помогна…

— Искам още — тя свали ръцете си от очите заедно с тези на Сам. — Още една чаша — примоли се тя с надежда през сълзи. — Само това ще свърши работа.

Той продължаваше да държи здраво китките й.

— Няма. Повярвай ми. Само ще боли повече.

Тя поклати глава, този път със силно движение.

— Не.

— Да.

Тя клюмна.

— Не може. Нищо не може да ме заболи повече от това, което чувствам точно в момента — тя отпусна главата си на стената. Но дишаше бързо, а по гърлото й се виждаха конвулсии.

Сам разбра преди нея какво щеше да се случи. Той бързо я изправи на крака и в това време тя притисна разтрепераните си пръсти към устата си. Излезе тичешком в коридора, блъсна вратата на тоалетната стая и стигна тъкмо навреме, преди да й стане съвсем зле.

Той я последва незабавно и я подкрепи. Стоеше зад нея, застанал в устойчиво положение с една ръка под стомаха й, както тя беше наведена, докато другата подпираше челото й.

Спазмите продължиха до пълното опразване на стомаха й, а след това сухите напъни продължиха още малко. Когато стана ясно, че не е останало нищо за повръщане, той затвори капака на тоалетната чиния, подпря я върху него и започна да мие лицето й.

Тя се опита да се отдръпне, но той не беше съгласен, така че тя затвори очи и прошепна:

— Съжалявам. О, по дяволите! Толкова е отвратително…

— Шшш — той избърса устата й. Когато захвърли кърпата в мивката и намокри друга, тя проплака тихо:

— Как издържаш на това?

— Надявам се, че ще продължа да бъда жив.

— Аз може би не. Чувствам се замаяна, Сами. Искам да легна.

— След малко — той попи челото и очите й, а след това се погрижи както можа за косата й. През цялото време, докато беше наведен над нея, я подпираше с бедрото си.

— Знаеш ли — каза тя слабо, — че кърпата е била бродирана с монограм в Милано?

— Не думай — каза той, като му беше все едно. Погледна предната част на пеньоара й. И той се нуждаеше от почистване. — Има нещо, което не мога да ти отрека — въздъхна той нежно, — когато правиш нещо, го правиш голямо — като я прегърна с едната си ръка, той й помогнала се изправи. — Сега отиваме горе. Стомахът ти е в добро състояние, нали?

Сузън кимна. Чувстваше се отпусната като кърпата с монограма и трябваше здраво да се облегне върху него. Той не беше много по-висок от нея, може би десетина сантиметра, но затова пък беше много по-силен. В този момент тя изпита чувство на признателност.

Когато стигнаха горния етаж, той я поведе през спалнята към банята и без бавене пусна душа.

— Искам да легна — протестира тя слабо.

— Когато бъдеш чиста.

— Не мога да стоя права.

— Ще те подкрепям.

— Ще се намокриш.

— Бих могъл и аз да се възползвам от душа — парата започна да изпълва пространството под душа. Той регулира температурата на водата, която беше много висока. — И за мен нощта беше адски дълга.

— Не можеш да се къпеш с мен.

— Смяташ да ме спреш? — попита той. И като я подпря срещу стъклената врата с коляно между краката, си измъкна ризата през главата. След това се отдръпна от нея, колкото да може се освободи от обувките и панталоните си.

Тя извика:

— Сами?

— Ще си оставя шортите върху себе си, съгласна?

— Остави ме да си легна.

— Това покана ли е?

— Не! — тя затвори очи и извика: — Не-е-е! Но той вече развързваше връзките на пеньоара й. Тя носеше бикини. Той ги хвана и ги хвърли. След това, без да си позволява лукса да я гледа, я намести под душа.

Никога през живота си Сузън не беше така унижавана. Не че се срамуваше от тялото си, но това, Сам Крейг да я види в това състояние, беше нещо непостижимо за въображението й. Ако беше по-силна, нямаше да допусне това, но ако беше по-силна. Тя почти не чувстваше крайниците си, погледът й не можеше да се фокусира и главата я болеше и всичко това я караше да се облегне върху него, за да не падне. Той беше зает главно с това, да й измие лицето, ръцете и косата, като предполагаше, че стичащата се от тях вода ще се погрижи за останалото. Когато реши, че е направил достатъчно, затвори крановете, измъкна я навън и първо обви нея, после себе си с хавлии, които събра от пода. После я нагласи върху скрина и попи влагата от косата й с трета кърпа. Горд от своята самодисциплина, се отдръпна и потри ръце.

— Чиста нощница. Къде мога да намеря?

— Трябва да легна, Сам.

— Нощница?

— В гардероба. Чекмеджетата са в далечния край вдясно.

Докато той търсеше, тя със залитаща походка стигна до леглото и се строполи върху него. Той реши, че нощницата може да почака. Когато стигна до Сузън, я намери легнала на едната си страна и свита на топка и с лице, заровено във възглавницата.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита той, като я покриваше.

Тя издаде някакъв звук.

— Мога ли да ти донеса нещо?

Тя не отговори.

Той отстрани от лицето й една мокра кестенява къдра.

— Когато се разсъниш, ще бъдеш по-добре.

Гласът й дойде от разстояние.

— Ужасно ме боли глава.

— Щом е така, ще вземеш аспирин. Скоро ще ти мине. Само че не пий повече, Сузън. Това само ще ти влоши положението — той погледна към барчето. — Това се казва арсенал.

— Не казвай на Савана. Нали няма да й кажеш?

— Защо трябва да й казвам? Тя не знае, че съм тук, а и даже да знаеше, аз не съм неин шпионин.

— Какъв си й?

— Приятел, колега.

— А на мен?

— Опитвам се да разбера.

— Защо си тук?

— Защото ми харесваш.

— Но аз не съм твоят тип.

— Откъде знаеш какъв е моят тип? Ти ме удивляваш. Още не си дошла напълно на себе си, а мислиш, че знаеш всичко.

— Не знам всичко. Аз почти нищо не знам.

Той въздъхна.

— Защо не поспиш сега?

— А ти какво ще правиш?

— Ще се облека и ще си ходя.

Тя мълча около една минута. След това промърмори:

— Първо се погрижи за косата си. В банята има сешоар.

Ако не беше умората в гласа й, той щеше да си позволи някоя духовита реплика. Но тя беше изтощена. Сънят й беше много по-необходим, отколкото неговите остроти. Затова само каза:

— Ще ти позвъня по-късно, за да разбера как се чувстваш.

— Като съдя от начина, по който се чувствам сега, вероятно дотогава ще съм умряла.

— Съмнявам се — той се огледа и реши, че ако наистина беше добър самарянин, щеше да пооправи малко стаята. В следващия момент му се стори, че не е толкова добър. Отдалечавайки се от леглото, свали кърпата, която беше навита на кръста му, и избърса с нея косата си. Беше почти на вратата на банята, когато Сузън извика името му:

— Сам?

Той се обърна.

— Ммм?

Лицето й все още беше забито във възглавницата, гласът й заглушен, но той съвсем ясно чу всяка дума.

— Точно сега не съм в истинска форма…

— Знам.

— Но някой друг път, когато съм по-добре, нали ще ми покажеш какво имаш в гащите си?

Сам не беше начинаещ. Той беше получавал такъв вид покани от жени от сериозните кръгове, както и от нормалния тип улични момичета. Но за първи път му се случваше да реагира на такава покана по начина, по който реагира на поканата на Сузън Гарднър. След секунди беше твърд като скала.

— Назови деня — избоботи той. — Назови деня, скъпа, и той ще ти принадлежи.

След като не можеше повече да се доверява на себе си, той влезе в банята, за да си вземе дрехите.