Барбара Делински
Сърце на нощта (7)

7

В четвъртък в осем часа сутринта Савана се намираше в сутерена на Вандермиърови и слушаше записа на обаждането. То беше кратко и сбито, хладно професионално.

— Ало? — беше казал Уил.

Гласът, който му отговори, беше точно толкова заглушен, че без да заличи думите, можеше да усложни анализа на спектрограмата. Звукът му беше нереален, смразяващ в ушите на Савана.

— Налице ли са парите? — беше настоятелният въпрос.

— Да.

— Дребни банкноти. В кафява книжна торба.

— Искам да говоря с жена си.

— Довечера. Само ти. Осем часа — гласът изломоти един адрес, който не говореше нищо на Савана. — На ъгъла има голяма кофа за боклук. Пусни парите там и напусни мястото. Опитай някаква смехория с ченгетата и повече няма да видиш дамата.

— Тя ще бъде ли там — жена ми, ще бъде ли там?

— След като парите са на сигурно място, тя ще бъде доставена в една телефонна кабина.

— Тя трябва да бъде там, когато оставям парите. Тя трябва да бъде там. Трябва да знам, че й няма нищо…

Разговорът беше дотук.

Савана се опита да преодолее силното си вътрешно треперене.

— Не, Мегън — прошепна тя и изруга тихо. Бяха разчитали на някакво уверение, че Мегън е добре, но похитителите им отказаха това. И в това отношение не можеше да се направи нищо.

В усилие да приеме спокойно тази неприятност, тя погледна Сам.

— Не можем ли да се доберем до някакъв номер?

— Много е лесно, не затаявай дъх. Обадили са се по всяка вероятност от телефонна кабинка на километри от мястото, където я държат.

— Ти чу ли някакъв страничен шум?

— Не. Но може би в лабораторията ще чуят. Ще ги пришпорим да поработят върху това.

— Знаеш ли мястото, където трябва да се оставят парите?

— Да. Това е един строеж в Уест Енд. Там има една кофа за боклук плюс множество тъмни улички. Похитителят може да се появи и да изчезне от всяка от дузината различни посоки. Мястото е като лабиринт. Единственият ни шанс да го заловим, е като отцепим едно пространство, което обхваща пет-шест улици, но не можем да го направим, без да бъдем видени.

— Нищо не можеш да направиш, докато той не освободи Мегън — се намеси Сузън. Тя беше повече от трезва и под голямо напрежение. Донякъде съжаляваше, че не е махмурлия, за да може да се притъпи донякъде чувствителността й към събитията. Но Сам Крейг не й беше позволил големи количества алкохол. Тя отдавна беше разбрала, че той е скрит зад маска дявол.

— Можем да го проследим — включи се Сам. — Ако можем да му закачим сянка, ще бъдем в състояние да изчакаме благоприятния момент, когато той ще се срещне със съучастник или ще вземе сам Мегън. Но в тази обстановка опасността да ни види, е много голяма.

Савана се опитваше да измисли някаква добра алтернатива.

— А какво ще кажеш, ако в парите сложим някакво проследяващо устройство?

— Не съм убеден, че можем да поемем такъв риск — отвъдна Сам. — Човечецът е много умен. Той ще прегледа парите доста бързо. Вероятно той ще изсипе парите от нашата торба в негова. Ако намери нещо подозрително, ще си го изкара от Мегън.

— Откъде знаеш, че вече не го е направил? — изписка Сузън. — Той не иска да остави Уил да говори с нея.

— Вероятно е говорел от уличен автомат. Даже ако Мегън се е намирала наблизо, не би рискувал да я измъкне на открито.

Думите на Сам не се харесаха на Сузън, нито безстрастният му тон. Беше прекалено самоуверен, докато нейните нерви бяха станали на конци.

— Но ние нямаме никакво доказателство, че е още жива! Как може Уил да даде парите, без да знае?

— А как няма да ги даде? — й възрази Сам.

Бавно и неумолимо истината в думите му стана очевидна. Даже Савана не направи опит да я отрече.

Сузън усилено се занимаваше с ръцете си и лющеше лака по ноктите си.

— Не мога да понеса това. Ние сме съвсем безсилни. Някакъв престъпник командва парада, а ние правим това, каквото ни нареди.

— Засега — отрони Савана. — Засега.

— Но това е отвратително! Името Вандермиър струва нещо.

— Не — поправи я Сам. — Парите на Вандермиър струват нещо. Нашият човек въобще не се интересува от името.

— Има ли разлика? Име, пари, сила — всичко това е в едно. Вандермиърови са били фактор в този щат много дълго време. Те не заслужават това.

Савана сложи ръката си върху нейната.

— Пази се, Суз.

— От какво? — попита Сузън надменно.

— От мен — изрече Сам твърдо — говориш глупости. Какво те кара да мислиш, че Вандермиърови трябва да бъдат имунизирани срещу престъпление, само защото имат пари и влияние? Ти мислиш, че нещастният кретен, който се поти във фабриката шестдесет часа седмично и пак не може да върже двата края, мислиш, че повече заслужава да пострада, отколкото Вандермиърови? Никой не го заслужава, но се случва.

— Вандермиърови допринасят повече, отколкото са длъжни, под формата на данъци и чрез благотворителност.

Сам се изсмя на това.

— Трябва да има нещо, което може да се направи! — кресна тя.

— Някой да се обади? — подигра й се той. — Някой да удари рамо тук или там? Някой така да уреди нещата, че никой да не изпитва неудобство и всичко да тръгне по мед и масло? Съжалявам, скъпа, но животът невинаги върви по този начин.

— Не е честно — сопна му се Сузън. Когато не срещна съчувствие, тя се обърна към Савана. — Не е честно.

— Не е.

— Това не те ли кара да побеснееш?

— Непрекъснато.

— И все пак ти го правиш. Ден след ден участваш в играта. Като на стражари и апаши, като само едната страна спазва правилата. Крадците се появяват и изчезват, когато им кефне. Те правят каквото си искат — тя се позабави. — И като си помисля, че съм ти завиждала за работата. Ако това забавление ти харесва…

— Не ми харесва — възрази остро Савана. — Аз съм толкова смазана, колкото и ти.

— Не ти личи.

— В служебните ми задължения влиза и това да не ми личи.

— Смазана е — увери Сузън Сам. — Очите й са хлътнали също като твоите — той местеше погледа си от лицето на едната сестра към лицето на другата. — И така, в края на краищата съществува прилика. Хлътнали очи.

— Това са сенки — го информира сухо Савана. — Сенки от напрежение.

Сузън го изгледа злобно.

— Тъкмо това ми трябваше, благодаря.

Савана й стисна ръката и след това се обърна към Ханк, който след почти два дни със Сузън и Сам беше разбрал, че е най-добре да стои настрана от огневата линия.

— Досещам се, че Уил се занимава със застрахователната компания.

Ханк кимна.

— В кухнята.

Тя отново погледна към Сам.

— Ще го оставим ли сам довечера?

Сам вдигна рамене.

— Можем да пуснем няколко пияндета, от които да получим информация, но нашият човек сигурно ще подуши нещо нередно. Обикновено след пет на строежа няма никой. Можем да поставим няколко коли на произволни места с надежда, че той ще мине покрай тях. Ще бъде хубаво, ако видим превозното му средство и освен това движението няма да е много голямо, но това може да се обърне и срещу нас. Ако разбере, че го следят, Мегън ще си изпати. Затова трябва много да внимаваме. Най-важното нещо е да я получим здрава и читава. Когато това стане, похитителите й се превръщат в дивеч.

Сузън изсумтя презрително.

— Тогава ще бъде много късно.

— Не. Мегън ще може да ни помогне.

— О? Ако бях похитител, който планира нещо толкова прецизно, колкото този, бих се погрижила жертвата да не види и да не чуе нищо.

Савана възрази.

— Те ще направят грешка, Суз. Някъде ще сгрешат.

— Старомодна Сави — изсумтя Сузън, въртейки очите си. — Оптимистка докрай.

Но Савана поклати глава.

— Това е само началото. Когато Меги се върне, силата ще бъде на наша страна. Местна полиция, щатска полиция, ФБР — всички ще се включат. Не ме е грижа какви професионалисти са тези похитители, някъде ще се подхлъзнат и когато това стане, ние ще бъдем готови — тя направи пауза. — Ако само Уил ни позволи да потърсим помощ сега — потрепери, огледа мрачните стени и промълви съвсем тихо: — Ако разполагах с достатъчно от този сутерен…

Като разтърка рамената си, тя се отправи към стълбите.

 

 

Един час по-късно, седнала зад бюрото си, тя преглеждаше списък от осъдени, които бяха пуснати от затвора през последните шест месеца. Струваше й се потискащо.

Някои от нейните любимци се намираха на свобода — един обирджия на банка, един пласьор на наркотици, един сводник и един майстор по пребоядисване на крадени коли. Никой от фигуриращите в списъка не се беше опитвал в отвличане, но тя беше сигурна, че съществуват половин дузина, които на драго сърце биха пробвали, при условие, че парите си заслужават. Като предпазна мярка и понеже чувстваше, че може спокойно да постъпи така, без да подлага на опасност Мегън, тя повика един приятел от офиса, който се занимаваше с освобождаване на затворници срещу обещанието, че няма да се опитват да избягат. Той се съгласи да провери за свърталищата на няколко по-съмнителни такива затворници.

След като това беше уредено, тя поседя около минута и отново проучи списъка. Винаги, когато някой от осъдените чрез нея излизаше на свобода, биваше уведомявана, но обикновено тя пъхаше бележките в един ъгъл или под купчини от книжа. Действаха й на нервите.

Беше получавала полагаемото й се количество заплахи. Беше обичайно обвиняемите да се провикват в закана към обвинителите, особено когато обвинителят е бил необичайно убедителен, ефектен или резултатен в съда. Когато обвинителят беше жена, положението беше по-лошо.

Пол винаги й беше казвал да не обръща внимание на заплахите и тя беше последвала съвета му. Тя беше оптимистът, доброто момче, което носеше бяла шапка, яздеше бял кон и имаше на своя страна закона. Досега не бе се срещала с неприятности, като не се смятат периодичните посещения на страха. Можеше да игнорира бележките, които получаваше. Можеше да ги слага на такива места, че да не ги вижда. Но все пак те се натрупваха в едно ъгълче на съзнанието й.

— Разполагаш ли с една минута, Савана? — се чу глас от вратата.

Савана вдигна глава. След секунда на неориентираност, тя насочи вниманието си към Арни Уотс и пое дъх, за да се успокои.

— Разбира се, Арни. Хайде, влизай.

Но той се колебаеше.

— Наред ли е всичко?

Тя избута списъка настрана и се помъчи да се усмихне.

— Да — покани го да влезе с леко движение на ръката, а след това наведе погледа си към папките, които той носеше. — Материалите относно палежа?

Арни приближи и ги остави на бюрото й.

— Да. Искам да съм сигурен, че са в ред. Не ни трябват изненади.

Савана ги разгледа, но във всяка папка всичко си беше на мястото.

— Нещо, за състава на съдебните заседатели?

— Казаха ми, че ще мога да го видя по-късно днес.

— Донеси го тук, когато го получиш. Искам да го погледна.

Телефонът иззвъня. Тя натисна един бутон и вдигна слушалката.

— Да, Джейни?

— Обажда се детективът Монроу във връзка с взлома в Уейкфийлд. Искаш ли да вземеш случая?

— Кажи му да почака. Ще дойда — докато свърши с Арни, тя държеше слушалката, затисната между лицето и рамото си. — Подборът на съдебните заседатели вероятно ще отнеме по-голямата част от понеделника. В случай, че работите вървят по-бързо, ще прекарам неделята тук и ще работя върху встъпителната част на пледоарията си. Бих искала да се видя отново с Брейди, преди да го пуснем на мястото за свидетели. Той е инспекторът по пожарите. Показанията му имат решаващо значение, но като човек е много безцветен. Мисля, че трябва да го подготвим малко по-добре. Може да е много добър при преките разпити, но при кръстосаните не е изключено да се разпадне на части. Можеш ли да свършиш тази работа?

— Няма проблеми — кимна Арни и се обърна, за да си тръгне. — И съм свободен целия уикенд. Ако ти дойде наум нещо друго, просто се обади.

Савана изрази благодарността си с усмивка, натисна бутона на телефона си и превключи, за да се разправя с детектива Монроу. Когато беше свършила с него, на линията се появи Пол, който се обаждаше от колата си на път за летището и за регионална обща конференция на адвокатите и който искаше да научи последните новини по отвличането. Когато свърши с него, разбра, че на другата линия чака баща й.

— Здравей, татко — извика тя приветливо.

Гласът от другия край не беше толкова приветлив.

— Много е трудно човек да се свърже с теб, Савана. Вече се опитвам от два дни, но ти се прибираш късно и заминаваш рано. Къде е Сузън?

Савана изкриви лицето си в гримаса.

— Тя не ти ли се обади? — изрично беше помолила Сузън да го стори.

— Оставила е бележка при госпожа Фритц, че ще отсъства през нощта. Това е било вторник следобед и оттогава не ми се е обаждала. Бих казал, че е крайно егоистично от нейна страна.

— Тя е пълнолетна, татко.

— Но аз се безпокоя. Напоследък не се държи както трябва. Доколкото знам, се е запиляла някъде и пиянства и ако това е така, мога да ти кажа още сега, че нямам никакво намерение да вървя по петите й. Някога често ми се налагаше да я прибирам от разни партита. Неприятно е.

— Не й е леко.

— Това ли е твоето оправдание за нея? — и се чу някакъв сърдит звук. — Не трябва да се изненадвам. Винаги си я оправдавала. Защо правиш така, Савана? Ето, при теб всичко е наред, имаш работа и много приятели, а тя не прави нищо. Нищо.

Савана сложи пръст върху една малка раничка на челото си.

— Когато говорихме миналия път, мнението ти за работата и приятелите ми не беше високо.

— Знаеш, че не одобрявам работата ти и положително не бих взел приятелите ти за мои, но все пак ти ги имаш — тонът му стана императивен. — Защо не е така със Сузън?

— Тя има приятели.

— И ги губи наляво и надясно. Дай й да пие малко повече и става дръзка. Няма да повтарям думите, които каза миналата седмица на Бобо Дийц. Аз даже не бях там, но работата стигна до мен. Било е направо оскърбително. Можеш да бъдеш сигурна, че тя повече няма да бъде канена от това семейство и, нека бъда докрай честен, ни най-малко не обвинявам в нещо Бобо.

— Бобо Дийц е една от най-неприятните жени в Нюпорт. Ако Сузън й е казала, каквото й е казала, браво на нея.

Оливър Смит не се почувства щастлив от позицията на дъщеря си.

— Бобо Дийц е една от най-богатите жени в Нюпорт…

— Което само по себе си не означава много. Единствените хора в Нюпорт, които не са богати, са тези, които обслужват богатите, и повечето от тях не могат да си позволят да живеят в Нюпорт. Хайде, татко, Бобо Дийц не заслужава да се спори за нея.

— И по тази причина, млада госпожо, ти трябваше да избягаш в Провидънс.

— Не съм бягала…

— Ти никога не успя да разбереш кое е важно и кое не е. Никога не ти стана ясно, че съществуват известни правила, които са задължителни за известни кръгове. Сузън успя да разбере това. Защо ти не успя?

— Защото не съм Сузън.

— Очевидно. Сузън има необходимите качества, за да успее на това място. Щеше да е по-добре, ако не се беше разделила с Дърк, но тя все още може да оправи нещата. Има външен вид и чар и се справя отлично в Палм Бийч. Но дойде тук само за един месец тази зима. Не знам защо не остана за по-дълго. Сега обаче това няма значение. Почти всички се връщат или ще се върнат наскоро. А на Сузън ще й бъде много добре, доколкото успява да стои далече от чашата — той почти не направи пауза, преди да извика силно: — Къде, по дяволите, е тя?

Вместо него Савана беше тази, която пое дъх.

— При Мегън.

— А, Мегън. Мегън. Единственото свястно нещо у това дете е мъжът й. Името Вандермиър респектира.

Савана не знаеше дали да се смее или да плаче. Вместо едното или другото, тя притисна пръстите си още по-силно към челото и се помоли на Бога да й даде сили.

— Мегън е добра приятелка. Отдавна сме заедно. Винаги е била много лоялна, което е повече, отколкото мога да кажа за някой от другите, с които съм израснала.

— Това е твой проблем, Савана. Ти реши да ставаш адвокат и изведнъж се оказа, че нямаш време за тези приятели. Какво искаш от тях? Да чакат със затаен дъх, докато благоволиш да им позвъниш?

— Аз не…

— Ти сама се дистанцира. Затова не обвинявай другите. Ти се дистанцира от всички нас. Какво говори това за твоето чувство за лоялност?

— Аз съм лоялна…

— Обаждам ти се, за да те взема на обяд, а ти си заета. Алекс Портър ти се обажда да те заведе на парти в Манхатън и ти си заета. Мъфи Адъмз ти се обажда да те покани за един уикенд в Уестпорт и ти си заета.

— Аз съм заета…

— С работа. Винаги работа. Ти си много скучна личност.

— Татко, моля те…

— Говоря сериозно. Винаги поставяш на първо място работата си.

— Сега не е време…

— Никога няма време. Това е проблемът.

Тя не се опита да каже и дума повече и продължи да седи с притисната към ухото си слушалка и с пръсти на челото чакаше. Все някога баща й щеше да се укроти. Дотогава, каквото и да кажеше, нямаше да има значение.

— В действителност — продължаваше той да гърми, — проблемът е, че нямам син. Исках да предам бизнеса на някого и какво стана? Две дъщери. Нормално беше едната от вас да е момче. Но не. Две дъщери. Не може върху такъв материал да се основе династия — той спря, заслуша се и извика настойчиво: — Там ли си, Савана?

— Тук съм.

— Добре, слушай внимателно. Искам да знам какво прави сестра ти. Имаш ли намерение да я потърсиш или трябва, аз да направя това?

— Ще я потърся на всяка цена.

— Ще оценя това — каза той малко омилостивен. — Можеш да й кажеш да ми се обади до три часа. В четири ще играя тенис, а след това заминавам за Стоу. Момчето на Джак ще ни заведе със самолет за уикенда. Казват, че условията за ски са прекрасни. И така, значи ще бдиш над Сузън, докато ме няма?

— Ще прекараме съботата заедно — тя задържа дишането си, като се чудеше дали той ще си спомни какъв ден беше съботата, но значимостта на деня му убегна.

— Добре — каза той. — Добре тогава, ще говорим, когато се върна.

— Чудесно.

— До скоро, Савана.

Тя кимна. Той вече беше затворил. Кротко постави слушалката на мястото й, наведе глава и започна леко да масажира слепоочията си. Тя винаги очакваше с желание обажданията на баща си и винаги оставаше разочарована. Знаеше, че той не може да бъде вълшебник. Това, което не знаеше, беше защо никога не омагьосваше дъщерите си. Винаги за тях запазваше остър език и критично око, а напоследък, дали поради възрастта, или от проклетия, беше станал по-лош от всякога.

Тя можеше да приеме това. Имаше свой собствен живот и свои собствени радости. Но се тревожеше за Сузън.

Като почувства нечие присъствие наблизо, повдигна глава и изведнъж й се пресече дъхът. На вратата стоеше Джеърд Сноу, който излъчваше спокойна самоувереност и силно изразена мъжественост. Тази самоувереност беше като желан балсам, мъжествеността му предизвикваше сладостно свиване в стомаха й.

Той отхвърли глава назад по посока на мястото, където обикновено седеше секретарката й, и каза с дълбок, ронлив глас:

— Тя трябва да е в почивка за кафе. Прекъсвам ли нещо?

Савана се засмя съвсем леко.

— Да. Страшно главоболие. Влез. Моля. И затвори вратата. Ако някоя от жените те чуе, ще настъпи олелия.

Той влезе и затвори вратата. Погледът му задържа нейния.

— От какво е главоболието?

За нея беше нормално да махне с ръка на всичко и да остави без внимание проблемите си. Но когато ставаше дума за Джеърд Сноу, нито едно от нещата, които чувстваше, не беше нормално. Той беше в състояние да проникне зад професионалната й броня с един-единствен поглед.

— Баща ми. Много е труден.

— Някъде наблизо ли живее?

— В Нюпорт.

Джеърд повдигна вежда като знак, че приема значимостта на този факт.

— Достатъчно наблизо, за да бъде присъствието му осезаемо.

— Всъщност не го виждам често.

— Но той ти се обажда.

Тя въздъхна.

— О, да — помисли си дали Джеърд не се намираше в подобно положение с някои от родителите си.

Той погледна със съчувствие.

— На каква възраст е?

— Шестдесет и осем.

— Сам ли живее?

— Има иконом и чести гости, така че не е самотен.

— Болен ли е?

— Слава Богу, не. Никога не е имал проблеми със здравето. Продължавала води активен живот — тя замълча.

— Но?

Тя продължаваше да мълчи. След това след още един насърчителен поглед от Джеърд, който преодоля мълчаливата й бариера, тя каза:

— Но той е много взискателен посвоему. Иска да правим съвсем същото, което прави той. Това по моите стандарти поне не е кой знае какво.

Тя спря за момент, след като се почувства нелоялна, за което баща й я беше обвинил. Но изпитваше отчаяна нужда да говори.

— Гордее се с това, че е един от неангажираните с работа богати хора. Аз трябваше да бъда нещо друго. Сигурна съм, че никога няма да ми прости това. Сузън направи опит в стила Нюпорт, но това не е за нея. От една страна, искам да стана на крака и да викам ура, но тя не разполага с алтернатива, като мен, и затова непрекъснато се препъва и мъчи.

— Омъжена ли е?

— Разведена, без деца.

— Значи й липсва ясна цел.

— Казано по най-краткия начин — съгласи се Савана и се замисли върху думите си. Обикновено тя не беше словоохотлива относно личния си живот, а семейството, без съмнение, попадаше в тази категория. Но Джеърд Сноу не приличаше на хората, които обикновено преминаваха покрай нея. Той беше различен и някак си отделен от останалия свят. Ако отпуснеше юздите на фантазията си, тя можеше да си го представи като ангел, изпратен да облекчи товара върху раменете й. В негово присъствие се чувстваше по-лека и това се отнасяше в еднаква степен за главата и сърцето й.

Единственото, което можеше да направи, беше да се пребори и задържи въздишката на удоволствие. Можеше да го гледа вечно, така реши, особено когато наклоняваше главата си както в момента.

— Изглежда, че двете сте много привързани една към друга — отбеляза той. — Често съм се питал как изглежда това, човек да има близнак.

Беше й лесно да се усмихне й трудно да се съсредоточи върху думите му. Но тя успя.

— И аз — призна тя с тих глас. На въпросителния му поглед отговори: — Ние сме двуяйчни близнаци. Просто се е случило да се родим в един и същи ден. Често съм мислила какво щеше да бъде, ако бяхме идентични, ако можехме да правим разни трикове, като например да си сменяме местата в училище или при срещи. Ние даже не можем да си разменяме дрехите. Имаме различни размери.

— Тя трябва да е по-едра от теб.

— Как позна? — заинтересува се Савана сухо. Въпреки че никога не се беше смятала дребна, често я вземаха за такава. Предполагаше, че това има някаква връзка с обстоятелството, че беше по-слаба. Докато сестра й беше също слаба, но и имаше по-закръглени форми. — Сузън е около петдесет и осем. Тя има фантастична фигура и страхотни очи. И косата й е супер. Взела от татко високия ръст и външния вид на мама. Трябваше да стане модел.

— А защо не е станала?

— Защото някой й казал, че тази работа е тежка, а там, където израснахме, тежката работа не се оценяваше високо.

— Но ти я цениш.

— Аз съм изключението. Черната овца.

— И баща ти не е доволен от това, което си станала?

— Не съвсем.

Видът му стана замислен и след малко той попита:

— А Сузън? Тя гордее ли се с това, което правиш?

Савана забави отговора си. От една страна, не разполагаше с готов за всички случаи отговор. От друга, устата на Джеърд отклоняваше вниманието й. Устните му бяха като всичко останало в него, безкомпромисно мъжки, а когато се извиваха в усмивка, ставаха още по-привлекателни.

Отговори с известно усилие:

— Мисля, че да. Поне част от нея. Струва ми се, че има и друга част, която е малко враждебна.

— Враждебна?

— Заради успехите ми. Благодарение на контраста тя се чувства още по-загубена. А татко — и тя отправи поглед към небето, — дано е жив и здрав, непрекъснато ни сравнява. Аз не съм като Сузън, Сузън не е като мен, и двете не сме като него или като това, което беше майка ни, и така нататък, и така нататък — тя изведнъж спря да говори, прехапа долната си устна и след малко промълви с огорчение: — Мисля, че говоря много.

— Нямам нищо против това — възпря я Джеърд.

Но Савана беше затруднена. Беше дошъл по работа, а тя като правило не пилееше времето. Но той й объркваше мислите. Нещо в начина, по който я гледаше, предразполагаше към изповед. Гледаше я така, сякаш беше силно заинтересован, като че ли не съществуваше нищо на този свят, което би го заинтригувало повече от това, което тя му говори, сякаш наистина изпитваше потребност да чува думите й. Въпреки лекотата в държанието му, излъчваше някакво напрежение.

В близките години тя се беше срещала с много мъже, но обикновено по един-два пъти и имаше за това сериозна причина. Привличаха я силните, интересни мъже, мъже, които бяха водещи фигури в тяхната област. За съжаление се оказа, че повечето от тях бяха премного заинтересовани от собствените си персони, в което нямаше нищо лошо, ако беше до една-две срещи, но ставаха досадни за по-дълго време.

Джеърд Сноу изглеждаше силен и интересен във всяко отношение, във всяко отношение специалист в своята област. Но все пак му беше по-интересно да я слуша, когато тя разказва за живота си, отколкото той да говори за себе си. Тя разбираше, че опасността е в това, да не го превърне в жертва на досадата, каквато тя неведнъж е била. Като се изправи в стола си, тя сложи двете си ръце на бюрото и му отправи очаквателен делови поглед.

Но усилието се оказа напразно. Той оглеждаше офиса й.

— Тук е уютно.

Тя се поколеба и се съгласи. Нямаше нищо лошо в още една минута на разсейване.

— Да, уютно е — обикновено си мислеше за него само като за малък. — Така или иначе, изпълнява предназначението си.

— Трябва да е приятно тук, след завръщане от съда.

— Много.

Погледът му премина покрай нея и попадна на високия библиотечен шкаф, изпълнен с дебели, с важен вид томове.

— Твои ли са всичките?

Тя погледна книгите.

— Повечето. Някои са на правната библиотека.

Той погледна офертите на стената, поредица от пет сцени от съдебна зала, които беше купила в Париж преди две лета.

— А тези?

— Те са мои.

— Изглеждат автентични.

Тя се ухили.

— Автентични и по отношение на захабените краища. Но това не е толкова важно. Бяха истинска находка. Открих ги на една малка сергия на левия бряг на Сена. Рисувани са в Англия в началото на века.

— Трябва да са ценни — отбеляза той, но вниманието му вече беше насочено към нея.

— Доставят ми радост — каза тя с тиха усмивка. — Това е достатъчно ценно.

Тя забеляза, че той я разглежда, и се учуди, че не се чувства неловко. И на нея й беше приятно да го гледа. Носеше джинси, както в студиото, но във всяко друго отношение беше различен. Ризата му представляваше идеален фон за светлокафявия му тен, а якето над нея, от мека кожа, подчертаваше широките му рамене. Беше взел душ и се беше обръснал и изглеждаше напълно подновен и освежен, което беше забележително по две причини — първо, защото беше успял да подобри нещо, което поначало беше забележително, и второ, защото не беше възможно да е спал повече от два-три часа.

За първи път тя забеляза двата големи плика, които носеше под мишница. Нито един от тях не беше особено пълен.

— Записите от обажданията — ахна тя и можеше да се натъжи, поради това, че не ги беше забелязала по-рано, ако видът на Джеърд не говореше за това, че той самият ги беше забравил за момент.

— О, току-що ги взех. Реших, че е най-добре веднага да ги донеса.

Тя го погледна предпазливо.

— Мислиш ли, че ще открием нещо?

— Не знам. Едната част е от станцията, а другата от телефонната централа — той й ги подаде. — Искаш ли да погледнеш?

Савана стана от стола си, мина покрай бюрото и пое пликовете. Отвори единия и нареди листите по бюрото.

Те съдържаха бележки, направени от телефонистите и бяха датирани по седмици, като най-новите се намираха най-отгоре. Наведе се над тях и започна да чете. Всяко вписване съдържаше датата и часа плюс или цитат, или парафраза, или просто описание на оскърбителното обаждане.

В продължение на няколко минути тя чете мълчаливо, а след това прегледа следващия лист. Изправи се и вдигна ръка към рамото си. Това представляваше защитен жест, чувстваше се измръзнала.

— Някога имах телефонен секретар — каза тя тихо. — Имаше смисъл. Бях на повикване голяма част от времето и ми беше приятно да знам, че мога да се прибера вкъщи и да зная точно кой и кога се е опитвал да ме открие. Но телефонните натрапници бяха на мнение, че машината представлява лесна плячка. Успяваха да стигнат до мен доста бързо. И тогава я дадох на едно от момчетата в офиса.

Тя вдигна глава и видя Джеърд съвсем близо до себе си и отново беше като поразена от ръста му. Той беше висок, як и силен. Можеше да се разправи с нея за нула време, но не това я плашеше. Плашеше я силата на притеглянето му. Приемаше го като нещо магнетично, което въздейства на всичките й сетива с краен резултат това, че тя политаше към него.

С усилие насочи повторно вниманието си към бележките и каза:

— Благодаря ти, че ги донесе. Не трябва да те задържам повече.

— Нямам нищо против това, да ме задържиш.

— Навярно имаш други задължения.

— Нищо, което да не може да почака.

Той не бързаше да си върви, а тя не можеше да го изпъди, както не можеше да се съблече и да потанцува гола върху бюрото.

Но така или иначе тя се чувстваше гола. В присъствието на Джеърд всички барикади, които й бяха вършили добра работа години наред, бяха свалени от нея. Беше й любопитно да знае дали той разбира това. Много неща, свързани с него, я озадачаваха и й мина през ум, че е вече време да направи усилие и да разбере нещо повече.

— Какво… — тя се изкашля и започна отначало. — Какво правиш обикновено през деня?

Дрезгавият му глас беше придружен от ленива усмивка:

— Малко от това, малко от онова.

Усмивката щеше отново да замъгли съзнанието й, ако в този момент не беше позвънял телефонът. Тя се наведе и протегна ръка. Беше един адвокат, който искаше да знае за кой съдия да настоява по предстоящ процес за подкуп.

— Крамер — каза тя — той не може да понася подкупите. Достатъчно е предпазлив и успява да избегне условията за неправилно водене на делото, но пък ще ти даде всички изгоди от това, че съществува съмнение — отговори и на някакъв дребен въпрос, след това затвори и вдигна погледа си към Джеърд.

Очите му я приковаваха. Особената светлина в едното интригуваше, но това беше само началото. В бледосините ириси имаше сиви точици, които потъмняваха или светлееха според настроението му. Тя се чудеше защо не е забелязала това по-рано, особено ако се вземеше под внимание тяхната сила. В следващия момент разбра, че тази сила беше ключът и че идваше от самото му същество.

Опитвайки се да се пребори с магията на тази сила, тя отново се изкашля и попита:

— Малко от това, малко от онова: Какво искаш да кажеш?

Изглежда, че въпросът й не го смути.

— Чета.

— А какво?

— Белетристика и още много друго. Освен това трябва да следя новостите. Кънтри музикантите се задържат по-дълго на сцената, отколкото да речем поп рок звездите, но това съвсем не означава, че животът им е статичен. Затова се стремя да не изоставам и слушам всичко ново, което се появява.

— Ти ли решаваш какво да се излъчва?

— Не. С това се занимава моят музикален директор. Работата му се състои в това да бъде ориентиран за музикалните предпочитания на слушателите от Роуд Айлънд. Една песен, която може да се посрещне с аплодисменти в Тулса, тук може да не направи впечатление. Това е точно в смисъла на малко кънтри в града. Малко по-голяма от необходимата доза кънтри и градът изключва.

Тя приемаше тази логика.

— А освен че четеш, с какво друго се занимаваш?

Той се вгледа внимателно в нея и прокара пръст по лицето си.

— Занимавам се по малко с недвижими имущества.

— Нещо друго, освен радиостанции?

— Да. Имам интереси на различни места.

— В Провидънс?

— Не. Те са малко разпилени.

— В такъв случай ти се налага да пътуваш.

— Не. Имам хора за това. Поддържам връзка с тях по телефона.

— Изглежда, че заетостта ти в това поле е доста сериозна.

Вместо отговор той вдигна рамене, с което показваше, че това не е чак толкова важно.

Тя разчете жеста му правилно. От една страна, видът му не даваше повод човек да си го представи като голям бос. От друга, той излъчваше сила и в този смисъл според нея можеше да съперничи на Донълд Тръмп.

— Кога спиш? — попита.

— Когато съм уморен.

— Сега не си ли? Не е възможно да си спал много след работа.

— Няколко часа наведнъж ми е напълно достатъчно. Ще спя по-късно — той направи движение с глава към материалите, които беше донесъл. — Искаш ли да прегледам единия плик, докато ти се занимаваш с другия? Това ще ти спести малко време.

Савана почувства прилив на удоволствие. Работата щеше да отнеме два пъти по-малко време благодарение на неговото участие. А много по-важно беше това, че той ще остане при нея малко по-дълго. Тя не беше убедена, че това е най-разумното, но беше силно привлечена от този шанс. Присъствието му я стимулираше. Всичко в него, от косата му с цвят на пясък до внушителната ширина на гръдния му кош, от начина, по който джинсите му прилепваха около бедрата, до лекия мирис на кожа, прикачен към него — всичко негово я поглъщаше. Тя съзнаваше, че е абсурдно да попада под влиянието на един мъж точно сега, но вълнението действаше като противоотрова на всичко останало, което чувстваше. Той беше нейният талисман, който прогонваше главоболието и студа и в този смисъл й помагаше много повече, отколкото съзнаваше.

Телефонът отново иззвъня. Сега беше Джейни, която й съобщаваше, че я търси Сузън. Савана я получи веднага.

— Суз?

— Мисля, че трябва да се върнеш тук, Сави. Уил едва издържа. Той е убеден, абсолютно убеден, че Мегън я малтретират. Разправя, че ще вземе пистолет и тогава ще отиде да остави парите.

— Но той не трябва да се вижда с никого. Ще остави парите и ще се махне.

— Казва, че щял да остане.

— Не може да направи такова нещо. Или ще го убият, или ще провали всичко.

— Казах му го, и Сам му го каза, и Ханк, но той не ни вярва. Мисля, че трябва да дойдеш и да доведеш Пол.

— Пол отсъства от щата, но ще дойда аз. Успокой Уил и ме чакай.

С разтуптяно сърце тя затвори телефона. Беше дотам потънала в мисли за Уил и Мегън, че дълбокият глас на Джеърд я сепна.

— Разбирам, че похитителите са се обадили.

Тя бързо вдигна глава.

— Тази сутрин — нито за миг не й беше минало през ум да не му казва. — Размяната е довечера, но Уил много тежко преживява всичко. Сигурен е, че върху Мегън се извършва насилие. Сузън е на мнение, че трябва да бъда там и аз ще отида, но не знам с какво ще помогна. Не мога да му внуша, че Мегън е в безопасност. Всичко, което аз и останалите можем да направим, е да се молим тя да е добре — тя отново се загледа в листовете. — Ще трябва да ги прегледам по-късно.

— Аз ще ги прегледам.

— Не е необходимо.

— Знам, но така искам. Може би моята радиостанция има нещо общо с отвличането.

— Това е толкова малко вероятно…

— Но заслужава разглеждане. Хайде, Савана, нямам никаква спешна работа до вечерта. Това ще бъде за мен едно разнообразие.

За първи път произнасяше името й и на Савана й трябваше цяла минута, за да успокои вълнението си. Беше прозвучало интимно. Звукът докосваше нежно сетивата й и при други условия тя щеше да замърка като котка. Вместо това тя го изгледа особено.

— Какво ти предстои тази вечер?

— Имам конференция в шест часа с група инвеститори от Калифорния.

Това беше не само убедително, но също така много по-добре, отколкото ако му предстоеше среща с жена. Успокоена, тя бавно събра на едно място листите и ги сложи обратно в плика. След това му подаде двата плика.

— Благодаря — прошепна, като се опитваше да задържи задълго в съзнанието си чертите му, които като че ли представляваха допълнителна доза самочувствие. Страхуваше се, че до пристигането й у Вандермиърови нещата могат да се влошат.

След това, обръщайки се настрани, може би, за да си попречи да се хвърли върху него, тя грабна телефонната слушалка.

— Джейни, би ли ми повикала такси?

Джеърд издърпа слушалката от ръката й и с глас, който беше по-дълбок и по-властен от обикновено, каза:

— Отмени таксито, Джейни. Благодаря — и затвори телефона.

Савана недоволно поклати глава.

— Не мога да приема да ме возиш дотам.

— Нямаш голям избор — каза. — Току-що отмених таксито ти.

— Ще извикам друго.

— Не съм на това мнение.

— Защо не? — попита тя и гласът й прозвуча почти така високомерно, като този на Сузън, когато разговаряше със Сам.

Очите на Джеърд потъмняха, а гласът му стана по-твърд.

— Когато една жена ме гледа като тебе преди малко, тя не побягва с такси, ако аз разполагам с добра кола на две крачки.

Савана отвори уста, за да протестира и да каже, че не го е гледала по никакъв особен начин, но я затвори, без да каже нищо.

— Благодаря — изрече провлечено той. Поглеждайки над рамото си, забеляза палтото й, което висеше на малка закачалка на вратата. Миг по-късно й помагаше да го облече. Тя пъхна ръцете си и притвори очи, след като почувства ръцете му върху раменете си.

Малко след това той отвори вратата на офиса.

— Ще бъда при Вандермиърови — промърмори тя на Джейни Уу, преминавайки бързо покрай нея. Но се спря, когато забеляза как Джейни гледаше Джеърд. — Той ми помага, но ако някой пита, не е бил тук. Ясно, Джейни?

Джейни, която знаеше, че сигурността на службата зависи преди всичко от дискретността, кимна.

Доволна, Савана тръгна отново. Не й беше необходимо да се обръща назад, за да разбере, че Джеърд я следва отблизо. Чувстваше топлината му, вибрациите на тялото му. И си помисли, докато той стоеше изправен, чакащ до нея асансьора, че в друг ден и в друго време тя ще го остави да я отведе там, където му подскаже сърцето.