Барбара Делински
Сърце на нощта (14)

14

— Това беше Ранди Трейвис, аз съм Джеърд Сноу, а вие сте на студено кънтри, 95.3 FM, WCIC Провидънс. Сега е точно дванадесет и четиридесет, т.е. двадесет минути до един в още една понеделнична нощ през март. Ако търсите най-хубавото от най-хубавите звуци на кънтри, попаднали сте, където трябва. Преди часовникът да удари точния час, аз ще съм ви пуснал нещо ново от Сойер Браун, нещо по-старо от Линда Ронщад и един дует от Кристъл Гейл и Гари Морис, което ще ви настрои за любов. И така, долейте онази чаша кафе, гушнете се и слушайте 95.3 FM, WCIC Провидънс и мен — гласът му се промени, като стана по-тих и по-резлив. — Остави молива си на масата, скъпа, и си дай почивка. Това ти го казва Джеърд Сноу в сърцето на нощта…

Музиката се усили и погълна в себе си натоварените му със секс обертонове, но споменът за тях остана дълго време в Савана, която остави молива си, подгъна краката си и обви с ръце коленете си. Да слуша Джеърд по радиото беше сладка мъка, но тя за нищо на света не би се отказала от нея. От месеци той правеше нощите й по-малко тъмни. Сега правеше и дните й по-светли.

Макар че не беше го виждала, откакто го остави в леглото си в събота сутринта, те бяха разговаряли по телефона много пъти. Той знаеше, че тя има процес и като че ли беше наясно относно ограниченията, които се налагаха. Затова й се обаждаше по за две-три минути.

Тя не можеше да му каже колко много означаваха за нея тези обаждания и затова не се и опитваше. Не беше сигурна дали самата тя имаше ясно съзнание за това. Мисълта, че попада толкова бързо под неговата зависимост, донякъде я плашеше.

Даже повече от това я плашеше напрежението, което изпитваше преди телефонните разговори. Тя искаше да бъде отново с него, да лежи до него. Разбира се, докато тя спеше, той работеше и докато тя работеше, той спеше. Това не беше най-удобната програма.

С дълбока въздишка тя изправи краката си, взе молива и се зае да редактира някои мисли, които преди това беше нахвърлила. Тази сутрин процесът беше потръгнал добре, като съдебните заседатели бяха определени до обед, а началните пледоарии изслушани този следобед.

Беше имала късмет, че беше работила в неделя и беше подготвена.

Тя не обичаше особено началните пледоарии. Те бяха нещо неприятно за един обвинител. Беше готова на всичко, само и само да стане така, че защитата да ги опровергае по драматичен начин. Докато в хода на един процес имаше различни тактически възможности, до които тя можеше да прибегне, за да наложи прекъсване, когато почувства, че течението е срещу нея, по време на началните пледоарии се чувстваше безпомощна. Налагаше й се да седи кротко до самия край, когато получаваше най-после възможност да се включи активно.

Заключителните пледоарии бяха по-леки, тъй като обвинението трябваше да се чуе на последно място. Освен в случаите, когато съдията решеше да инструктира надълго и нашироко заседателите, думите на обвинителя представляваха най-пресните впечатления в мозъците им, когато започваха да се съвещават. Това не означаваше, че тя винаги побеждаваше, но й даваше известно психологическо преимущество.

Всяко преимущество, до което би могла да се добере, щеше да й помогне при това дело. Имаше трима защитници с всичко на всичко двадесет и шест обвинения срещу тях. Важна част от задачата й се състоеше в това, да направи необходимото, за да не би заседателите да се объркат и в това отношение си беше съставила ясен план.

Като пое много дълбоко дъх, тя се посвети на задачата. През следващия час разгледа внимателно показанията на всеки от свидетелите за вторник, както ги беше подготвила в дните и седмиците преди това. Когато установи със задоволство, че ще може да ги преведе през прекия разпит без прекъсвания, тя захвърли молива, обърна се настрани върху стола си, спусна едната си ръка над облегалката и се замисли за Джеърд. В същия миг напрежението, което беше държало в плен тялото й по време на работата, я напусна, отстъпвайки място на една успокояваща топлина.

Не знаеше кога ще го види пак, но беше сигурна, че ще го види. Не че възлагаше прекомерно големи надежди на далечното бъдеще. Седмица, месец, два месеца — докато връзката им продължава, тя ще получи всичко от нея. Нямаше да се остави да бъде подведена от свръх-розовите надежди, които като нищо ще пропаднат.

— Десет минути преди два часа — й каза той с бавен, ленив, провлачен глас — и се радвам, че продължавате да сте с мен. Не губите нищо от това, че сте на закрито, тъй като не се забелязва никаква луна. Прогнозата за времето обещава облачно небе до и малко след сутринта, ясно време по обед с постепенно увеличение на температурите. Съвсем не лошо за март. Но, и не забравяйте това, поначало нищо не може да бъде лошо тук, на 95.3 FM, WCIC Провидънс, откъдето ние поднасяме малко кънтри в града цял ден, всеки ден. А сега, нека започнем с Оук Ридж бойз. Джеърд Сноу в сърцето на нощта, бъдете с мен.

Очите на Савана бяха затворени, чертите на лицето й отпуснати, брадичката й съвсем леко приповдигната, като че ли очакваше целувка. Когато гласът на Джеърд заглъхна, за да даде път на четиригласната хармония, която последва, очите й се отвориха и тя трепна.

Като се изправи рязко на крака, тя бързо приготви чантата си за сутринта, влезе на бегом в спалнята, съблече се и зае мястото си в леглото. Дълго лежа сгушена върху своята част, подпряна на възглавницата, като се опитваше да не мисли за болката дълбоко в себе си. Едва когато гласът на Джеърд се разнесе отново и я увери, че ще бъде там до шест, тя се отпусна и заспа.

— Не променяйте станцията. Настроени сте на студено кънтри, 95.3 FM, WCIC Провидънс. Аз съм Джеърд Сноу, а часовникът показва един и четири минути в една осеяна със звезди нощ във вторник. Ако сте имали успех с полицейската загадка, вероятно ще празнувате заедно с Фрайърз. В противен случай най-добре е да знаете, че това вече е направено от нас, защото ще го знаят всички с появата на вестниците утре сутрин.

Сузън си го представи как се усмихва, когато казваше: „На слука, момчета“. Усмивката се застоя, но гласът се завърна към сериозната си привлекателност.

— Тук, от ОС Провидънс, пускам поредица от пет с Ани Мъри, която ще изпълни за всички ни една любовна песен. В 95.3 FM тук е Джеърд Сноу в сърцето на нощта. Слушайте и обичайте…

Сузън седеше напълно неподвижна в ехото на неговия глас. Много скоро Ани Мъри се включи, но тя не беше и наполовина вълнуваща в сравнение с Джеърд Сноу. Този човек беше придобил нова идентичност след неделния ден. Гласът му беше, както и преди божествен и той продължаваше да излъчва сила и престиж, но когато си го представи сега, имаше лицето и тялото на Сам Крейг.

Тя разсеяно разклати чашата в ръката си. В последните месеци потракването на ледените кубчета й действаше успокоително и тъй като за цялата нощ беше изпила само две чаши и не се бе почувствала даже леко опиянена, успокоението беше от значение.

Сам работеше. Беше дежурен от обяд в понеделник, което означаваше, че тя не го беше виждала, откакто я бе върнал в Нюпорт един час преди дежурството си. Как можеше да работи, тя не можеше да го разбере. Не бяха спали общо повече от два часа в неделя вечер, а времето между всеки две пробуждания биваше изпълнено с най-сладостна и изтощителна активност.

С котешка усмивка тя отпи от чашата си и потъна малко по-дълбоко между възглавниците.

Сам Крейг беше истински бисер. Беше й показал неща, които не беше научавала от никой мъж преди него — а тя, от своя страна, му беше показала неща, които смаяха самата нея. Тя и Сам водеха сражение. Можеха да се карат по най-незначителен повод. Но в леглото бяха стихия.

Усмивката се задържа на лицето й, когато си припомни за мислите си предната седмица. О, да! Издутината в панталоните на Сам оправда надеждите до такава степен, че щеше да бъде истинска лудост да го захвърли скоро. Отношенията й с него не можеха да продължат дълго — той просто не беше в нейния клас — но докато продължаваха, тя смяташе да се възползва напълно от тях. Мъжете с първобитен, животински глад, без да се споменава за издръжливостта на един Сам Крейг, не се появяваха често.

Бедната Савана, помисли тя. Толкова заблудена. Тя нямаше никаква представа за това какво пропуска, а Сузън наистина, най-после, повярва, че Сави пропуска много. Никога не беше имало нещо между Сави и Сам. Ако бе имало, тя положително нямаше да се почувства преситена от него. Сам принадлежеше към този тип мъже, за които можеш да си спомниш със зачервяване и въздишка.

Сузън се изчерви и въздъхна. Тя погледна списанието върху полата си. Докато той работеше, тя щеше да декорира къщата му. Той още не знаеше за това, разбира се, но нямаше да възрази. Не можеше да възрази. Тя беше опитна в декорирането, а вкусът й беше безукорен. Щеше да има с какво да се занимава. Щеше да има и извинение, за да не обядва с Джули Девор в четвъртък или да играе карти у Моника Ланг в петък. Освен това броевете на месечното списание Архитектъкъл дайджест, които събираха прах на рафта, щяха да влязат в работа.

Като си сръбна бавно от скоча, тя заразглежда внимателно списанието, което лежеше отворено на скута й. Жилището на Сам трябваше да бъде чисто и модерно. Тя нямаше да го задръсти с мебели или с произведения на изкуството. Декораторът, който ще използва за достъп до най-добрите магазини в Ню Йорк, щеше да бъде Денис Бекър. Денис беше приятел. Той щеше да й помогне да си състави подробен план за всичко, след това щеше да покаже плановете на Сам. Щеше да му се вземе умът.

Ани Мъри продължаваше да пее. Като зае още по-удобно положение в леглото, Сузън постави чашата върху списанието, което лежеше на корема й, и скръсти ръцете си под него.

Съдбата се усмихваше благосклонно.

 

 

Мегън погледна към маникюра си, после сви ръцете си в юмруци, за да не вижда какво беше останало от ноктите, които някога бяха изящно оформени и лакирани. През последните две седмици тя систематично чоплеше лака и гризеше ноктите си. Те изглеждаха така, сякаш тя се бе изровила сама от гроб, покрит с кал и камъни, но не можеше да се спре. Трябваше й отдушник за болката, която чувстваше в душата си.

Трябваше й маникюр. Но в момента не можеше и да се мисли за това. Почти всичко, за което се бе надявала, беше немислимо. Даже Уил се намираше много далече — не защото го искаше, но защото тя се беше отдалечила от него. Не можеше да го гледа в очите и да очаква уважение, не, след като така беше объркала всичко.

Той беше толкова добър, прекалено добър. Единствената му грешка беше, че се е влюбил в неудачница.

— Това беше Рики Ван Шелтън с това й погоди животът — долетя от близкото радио бавният плътен глас. — Тук е Джеърд Сноу в края на една дълга сряда, готов да посрещне заедно с вас един нов четвъртък. Сега е два и двадесет и пет сутринта. До шест часа ще имате най-студеното от студеното кънтри, затова останете на 95.3 FM, WCIC Провидънс. Готови сме с изключителните Рийба Мак Ентайър, Уили Нелсън и Глен Кемпбел, но нека започнем с нежната хармония на Нейоуми и Уинона, двамата Джудз. Аз съм Джеърд Сноу в сърцето на нощта. Останете на студено…

Останете на студено. Студено. Мегън затвори очи, пое дълбоко дъх и си пожела да беше на мястото на Джеърд Сноу. Той й беше липсвал, бяха й липсвали тези моменти на бягство от света. Не беше поискала да помоли за радио, когато беше в болницата, а преди това, преди това беше в състояние да моли до посиняване и това нямаше да допринесе ни най-малка полза.

Те бяха животни, и двамата. Животни.

С ясно съзнание какво прави, тя отпусна стегнатите си челюсти и с усилие още веднъж пое дълбоко дъх.

Оздравяваше. Раните по тялото й бяха придобили болнаво жълт цвят, но поне не изпитваше старите болки. Горещите бани бяха помогнали. Беше вземала по три-четири на ден, откакто пристигна вкъщи. Съмняваше се дали някога отново ще се почувства чиста, но баните имаха успокояващо въздействие.

И Уил беше поправил ваната. Беше толкова добър…

Тя бавно отвори очи и погледна тефтерите, които лежаха отворени на бюрото пред нея. Колкото и да беше добър Уил, все пак той си оставаше най-лошият предприемач. И сега, както преди, тя не знаеше какво да прави с цялата тази бъркотия.

Поне преди беше имала надежди за някакво разрешение.

Сега перспективите за такова разрешение бяха обвити в мъгла. Имаше най-сериозни намерения да следва първоначалния план, но беше готова да заложи диамантения си венчален пръстен, че няма да стигне доникъде.

Мръсници.

Особено той. Умът й не можеше да побере неговата арогантност. Той се мислеше за много умен и хитър, когато фактически не представляваше нищо повече от един лъжец, измамник и глупак. Грешката му, реши тя, се състоеше в това, че той я подцени. По някакъв начин той беше решил, че тя е не много умна, безгръбначна жена и, което си е право, може би тя му беше дала основания да мисли това. Но го чакаше изненада. Тя щеше да му покаже кой има мозък в главата си.

Савана щеше да бъде доволна.

 

 

В четири и тридесет в четвъртък Джеърд седеше в офиса на Савана, като я чакаше да се върне от съда. Знаеше, че не трябва да идва. На нея й беше необходимо пространство. Но съботната сутрин изглеждаше отдалечена на светлинни години. Беше започнал да мисли дали не беше си въобразил всичко. Телефонните разговори бяха прекалено кратки, толкова далечни. Трябваше да я види.

Изтегнат в креслото, с брадичка, подпряна на юмрука си, той гледаше към открития коридор и стискаше палци там да се появи Савана. Съдебните процедури завършваха в четири, Джейни му каза, че тя обикновено се връща в офиса малко след това, макар че често, без да се бави много, изтичваше отново навън. Той се надяваше, че днешният не беше от дните, когато друга работа ще забави идването й.

В четири и четиридесет и пет той седеше по-изправен и стегнат в креслото и се мъчеше да проумее какво, по дяволите, всъщност правеше. Беше женен за адвокатка. Беше прекарал пет отвратителни години, когато чакаше Елис да се върне и да бъде при него, когато се нуждаеше от нея. Опитът беше горчив и жесток.

Това, което чувстваше сега, беше жестоко по свой начин. Вместо гняв и унижение, той се измъчваше от чувство на самотност, обърканост и тревога. Мислеше си, че или е станал мазохист с годините, или че просто е полудял.

Тогава Савана се появи на вратата и всичко придоби смисъл. Напрегнатата съсредоточеност, изписана по измореното й мрачно лице, рязкото й спиране и погледът, който отправи към него, вдигайки главата си, грейването на лицето й, изгряващата усмивка.

Той стана, но не каза нищо. Чувстваше адамовата си ябълка двойно по-голяма.

Савана затвори вратата след себе си и приближи. Много тихо тя каза:

— Това е най-хубавото нещо, което се е случило днес.

Той преглътна, но все пак гласът му прозвуча пресипнало.

— Труден ли беше денят?

Тя кимна.

— Единият от свидетелите ми оплете конците. Съмнявам се дали съдебните заседатели ще обърнат голямо внимание на показанията му.

— Имат ли те решаващо значение?

— Не, но са важни.

— Съжалявам.

След като не беше в състояние да приеме каквото и да е прекалено сериозно сега, когато изведнъж й стана леко на сърцето, тя му отпрати една закачлива усмивка.

— Всичко е наред. Трябва да изпипам перфектно остатъка от делото, за да компенсирам.

— Сигурен съм, че ще успееш — кимна той, без да бъде закачлив. — Малко остана да дойда да те гледам в съда.

Усмивката й премина в смях.

— Защо не дойде?

— Не знам. Може би съм помислил, че ще те смутя.

— Вече бях смутена.

— Не мога да повярвам.

Тя кимна умишлено бавно.

— Ти не би могъл да ми причиниш болка.

— Страхувах се — промълви той, — че съвсем не ми е мястото там.

Савана не знаеше дали може да се съгласи с него. Истината беше, че всички останали щяха да изпитат чувството, че не им е там мястото. Но тя разбра какво има в ума му.

— Не ти е приятно да привличаш внимание върху себе си, нали?

— Да. Предпочитам да не стърча в очите на другите.

— Знаеш, че поемаш голям риск всеки път, когато влизаш тук, не е ли така? — подразни го тя добродушно.

— Има рискове, които заслужават да бъдат поети — той свали чантата от рамото й и я хвърли върху креслото, което току-що беше напуснал. — Мисля, че искам да те прегърна — обхвана я с две ръце и я притисна силно към себе си.

Обзета от приятното чувство на завръщане вкъщи, Савана обгърна врата му, затвори очи и въздъхна с безкрайно облекчение.

Джеърд изръмжа шеговито. Притисна я даже още по-силно към себе си, наслаждавайки се на тежестта на тялото й срещу неговото.

— Ухаеш толкова хубаво — прошепна той в косата й.

— Не е възможно — прошепна тя в отговор. — Денят беше много дълъг.

— Наистина ухаеш. На цветя, и жена, и съд.

Тя се засмя тихо.

— На застояло?

— Съвсем мъничко. Заедно с другите две става чудесно.

— Ти също.

— Застоял?

— Чудесен.

Със съвсем леко свиване на коленете той я повдигна над себе си. Устните му доближиха ухото й и той издаде лек звук.

— Липсваше ми.

— И ти на мен.

— Разговорите по телефона не са достатъчни.

— Знам.

Той се залюля от една страна на друга и докато движението беше нежно, хватката му ставаше все по-силна.

— Опитвах се да стоя настрани, Савана. Знам колко си заета.

— Седмицата нямаше край. Радвам се, че дойде.

Като я спусна малко, той изправи главата си. В продължение на минута само гледаше лицето й. След това покри устните й със своите.

Просветлението настъпи почти едновременно с това. Не беше необходимо да движи устните си бавно върху нейните или да ги разтваря по-широко или да изпълва устата й с езика си, въпреки че правеше всичко това, тъй като желанието, което го обземаше, беше необикновено силно. Просветлението настъпи в мига, в който я целуна и той вече знаеше.

Тръпката на момента присъстваше силно, без остатък, страстта, жаждата, желанието. Беше също както съботната сутрин, страстно, опияняващо и отчаяно, също толкова неподдаващо се на контрол. Простичката целувка отприщи безброй емоции. Всички обещания на небето закръжиха над тях.

— Има ли ключалка на тази врата? — прошепна той върху устните й. Настойчивостта в гласа му беше равна на тази на тялото му и представляваше огледален образ на нейното нетърпение.

— Да, но не можем…

— … да го направим тук? — сега разтворените му устни почиваха върху шията й. Той опипа пръстите й, вкопчени в косата му, а изгарящото усещане го наелектризира още повече. — Разбира се, че можем.

Вътрешностите на Савана се разтапяха, толкова силно го искаше.

— Но това е моят офис.

Той заговори по-бързо.

— Можем да използваме бюрото или креслото, или килима — килима, бихме могли да използваме килима — като обхвана задничето й с две ръце, той протърка бедрата си към нейните. — Килима, няма да пострадаш, можеш да застанеш отгоре.

— Джеърд! Боже мой — прошепна тя развълнувано, след това проплака тихо: — Не мога. Чака ме свидетел в заседателната зала.

За момент Джеърд онемя напълно. След това издаде някакъв звук. Един малък глас в отдалечен ъгъл на ума му му каза, че това му се беше случвало и по-рано, но друг, по-висок глас бързо го опроверга. Никога не беше се стремял към Елис така. Никога.

— Съжалявам — почти изхлипа Савана. Очите й изразяваха едно даже по-дълбоко извинение, а ръцете й се движеха нежно в косата му в желание да изкупят чувството на неудовлетвореност, за което бяха виновни. — Съжалявам — прошепна тя.

Той я погали по гърба, докосна с палец долната устна.

— Кога тогава?

— През уикенда.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Утре вечер?

— Тази вечер.

Прозвуча прелестно.

— Но аз трябва да работя. Най-важният ми свидетел ще говори утре.

— Можем да отложим за по-късно.

— Но тогава ти си на работа.

— Можем да измислим нещо. В момента, в който се освободиш, ела в станцията.

— Може да не бъде преди десет и половина или единадесет.

— Но това е много добре. Вземи такси и вземи малко багаж със себе си. Сутринта ще те отведа на работа.

— По пътя ще трябва да поспя малко.

— Можеш да спиш в моето легло.

— Имаш легло в станцията?

Той се ухили.

— Голямо. Аз живея там. Вторият и третият етаж са мои — той затвори устата й, като постави пръст под брадичката й — понякога и аз трябва да спя. Къде мислеше, че живея?

— Не знам, ти спомена за лодката си.

— От април до ноември. Сега е още март.

— Разбира се.

Той се разсмя.

— Разбира се — целуна я пак, като внимаваше този път да не се увлича. После вдигна глава и сложи ръце върху раменете й. — Тогава ще се видим довечера?

— Ще се опитам.

— Опитам не е достатъчно.

— Ще се справя. Само не знам в колко часа.

— Това ще стигне, след като знаеш, че ще дойдеш.

— Ще дойда.

Като наведе главата си, Джеърд докосна с устни нейните като за довиждане, но така леко и с такова нежно обещание, че без да се замисля, тя отвори устата си за още. Той прокара върха на езика си по устните й, след това по зъбите й, след това се отдръпна.

— Ще чакам — изрече той с дрезгав глас, който прозвуча по-интимно, отколкото когато говореше по радиото. След което си замина.

През целия следобед и вечерта Савана пазеше жив спомена за този интимен тон дълбоко в себе си. Често се сещаше за него и всеки път, когато се сещаше, температурата й се качваше. Даже по едно време Арни я попита дали се чувства добре.

— Изглеждаш малко, не знам как да го кажа, зачервена.

— Няма ми нищо — каза тя, прибавяйки още червенина към тази, която той вече беше забелязал. Опита се да се овладее, особено след този малък разговор, но не можа да се оправи достатъчно бързо.

За съжаление, когато имаше процес, часовете й вън от съда трябваше да бъдат посвещавани не само на подготовката за следващия ден, но се налагаше и да се занимава с неща, които се отнасяха към другите й дела. Едва в единадесет и тридесет, когато беше почти обезумяла в желанието си да се измъкне, най-накрая тя успя да избяга.

Точно както беше предложил Джеърд, тя взе такси и направи много добре. Ако самата беше карала, непременно щяха да я спрат за превишена скорост или за подминаване на някой стоп, или за излизане от уличното платно. Чувстваше се нетърпелива и повече от нетърпелива, много повече, отколкото, при която и да е друга среща в живота й.

Не че това беше просто среща като всяка друга. Тя никога не беше правила това, което правеше сега.

Когато позвъни пред голямата викторианска къща, на вратата се появи Джеърд. Беше облечен по същия начин. Дрехите му бяха скромни, но нямаше нищо такова в очите му.

Без да изрече и дума, той обхвана лицето й с двете си ръце, като че искаше да го вижда в рамка, и я целуна продължително и силно. Като че ли само това трябваше, за да може нивото на желанието да се стрелне нагоре до точката, която беше достигнало преди няколко часа. Като улови здраво ръката й, той се отправи към стълбите. Наложи й се да подтичва след него, особено когато той започна да взема по две стъпала наведнъж, но това не я тревожеше. Тя преливаше от същото вълнение, от същото нетърпение и желание.

Той не спря на първата площадка, а продължи нагоре към втората. Стигнаха до една врата, която водеше към една-единствена голяма стая. При повечето викториански къщи това беше таван. В тази къща това беше апартаментът на Джеърд.

Точно в този момент Савана нямаше нито време, нито намерение да я изследва. Джеърд беше затворил вратата с крак и отново я целуваше, като в същото време сваляше каквото може и както може от дрехите й.

Тя му помагаше. Чак когато остана гола, двамата едновременно насочиха вниманието си към неговите дрехи — поне тя мислеше, че са еднакво заети с това, но той се отклоняваше, за да я докосва, да погалва гърдите й или да поодрасква зърната й, или да спуска ръката си по корема й и по-ниско. И всеки път, когато я докосваше, тя загубваше съзнание за собствените си действия. Когато той отново насочи вниманието си към дрехите си, тя трябваше да положи сериозно усилие, за да се концентрира отново.

Изглеждаше, че измина цяла вечност, докато се съблече, но това беше забравено в мига, когато телата им се намериха. Встъпителната игра беше излишна. Джеърд беше твърд, а Савана влажна. Никой от двамата не прояви достатъчно присъствие на духа, за да направи нещо друго, освен полагащото се за реализиране докрай на сливането, за което бяха мислили от онзи следобед.

Савана затвори краката си над гърба му и се изви като дъга, посрещайки го в себе си. Неговите тласъци следваха твърди и бързи и като че ли предизвикваха с дълбочината си ограниченията на тялото й. Спонтанно тя надигна главата си и одраска със зъби зърното на гърдите му. Неговата реакция беше във всяко отношение не по-малко спонтанна и дива. Тя извика и като че ни се опита да задържи и вдиша обратно вика си при подлудяващата сила на оргазма си. Секунди след това Джеърд я последва също така бурно и задъхано.

— Господи — успя да прошепне той, докато се опитваше да диша нормално, като в същото време се спусна върху нея. — Господи…

Като не можеше да се сдържи и бидейки в същото време също така малко способна да успокои дишането си, тя се засмя.

— Ти си невероятен!

— Виж ти кой го казва. Отварям вратата и ти ме атакуваш.

— Аз?

Той не й даде възможност да му противоречи, като ми затвори устата с целувка, след което промени позата си и я притегли към себе си. Известно време и двамата мълчаха. Дишането им бавно се нормализира.

Тогава Джеърд, който обикновено беше много въздържан, що се отнася до чувствата си към жените, изведнъж каза:

— Не мога да повярвам, че си тук.

— Не съм много наясно какво значи тук — Савана повдигна главата си от гърдите му и се огледа. Стаята беше в морскосиньо, беше много изискана, много модерна, силно издаваща присъствието на мъж.

— Хубаво. Харесват ми прозорчетата на тавана.

— И на мен. Все пак това едва ли е най-голямото удобство, когато искаш да спиш. Знаеш ли какво значи слънцето да прониква през тези прозорчета точно посред това, което трябва да бъде твоята нощ?

Тя го погледна, улови светлинката в очите му.

— Бедничкият.

— Никакво съчувствие?

Тя поклати глава.

— Това е, което получаваш за нощен труд. Впрочем, защо го правиш?

— Харесва ми. Тихо е, спокойно. Обикновено най-лошите водещи или новите са против това. Но аз го избрах.

Имайки предвид факта, че като собственик би могъл да избере, която си иска работна смяна, Савана трябваше да признае, че не можеше да се каже, че той просто извлича каквото може от едно трудно положение.

— Бих искала да не е така довечера.

— Не е проблем.

— Ако ти си там, долу, значи не можеш да бъдеш тук, горе.

— Ти ще слезеш там, долу.

Като се поизправи, тя го погледна сериозно.

— Имам процес. Може да не ми трябва много сън, но поне малко сън непременно ми е необходим. Особено сега.

— Ще имаш възможност да спиш колкото искаш. Можеш да бъдеш с мен, докато се умориш, след това да се върнеш тук, горе. Аз ще дойда при теб в шест.

— Точно тогава ще ставам. Трябва да бъда в офиса не по-късно от седем и тридесет сутринта.

Това не се понрави особено на Джеърд, но поне щеше да може да я гледа, докато се облича. Той се намръщи и отправи поглед към вратата.

— Къде ти е чантата с багажа?

— Не съм донесла нищо — каза тя и се почувства малко нещо глупава. — Пристигнах направо от офиса — тя се намръщи, поиска й се да обвини Джеърд, но се боеше също така, че грешката беше изцяло нейна. — Толкова много бързах да дойда, че нямаше как да се отбия вкъщи.

— Съжаляваш ли?

— Щеше да бъде по-удобно, ако си бях донесла нещата.

Не това го тревожеше.

— Съжаляваш ли за бързането?

На Савана не беше необходимо да мисли дълго време върху това. Намръщената гримаса изчезна, чертите на лицето й се отпуснаха.

— Не — въздъхна тя. Целуна гърдите му, след това още веднъж, защото кожата му ухаеше толкова приятно. После подпря брадичката си върху едната ръка и посрещна погледа му. — Не беше лесно. Не бях изпитвала подобно нещо. Но усещането е приятно. Не съжалявам.

— Добре — изрече той малко пресипнало. Опита се да оправи гласа си с леко покашляне и започна отново. — Добре. Защото аз не съжалявам. Освен това, аз също никога не съм го изпитвал, Савана. Знаеш това, нали?

Тя кимна и в същото време телефонът иззвъня. Джеърд погледна часовника на нощното шкафче.

— Ужасно — протегна се над нея и взе слушалката. — Две минути — каза той на Мелиса без „Ало“ или „Здравей“.

— Това е всичко, с което разполагаш — каза Мелиса. — Освен ако не искаш да те позамествам малко.

— Не прави предложения. Може да се възползвам.

— Искаш ли да остана?

Той се замисли и след малко каза:

— Не. Ще запазя това за някой друг път, когато съм наистина в отчаяно положение — намигна на Савана.

— Ще сляза долу — докато окачваше телефона, той се настани върху нея. — Слизаш ли с мен?

Савана набръчка носа си.

— Може би трябва да почакам, докато Мелиса си тръгне.

Той я погледна така, сякаш искаше да каже, че хитрината е безцелна.

— Тя знае, че си тук — към гримасата на Савана той добави: — Не, тя не знае какво правим и не те видя, когато влизаш, но ако се покажеш с моите дрехи, тя — няма да потъне в безкрайни размисли.

— Няма да й се наложи — промърмори Савана.

Като промуши пръстите си между нейните, Джеърд изправи ръцете й високо над главата й. Като се издигна, подпрян на лакти, той погледна гърдите й.

— Все ми е едно дали знае — промълви той разсеяно. И по-сериозно добави: — Твоите гърди са хубави — наведе главата си, за да целуне първо едната, после другата. Всяка целувка наливаше жива топлина в тялото на Савана, притиснато от неспокойните движения ни неговото.

— Джеърд — прошепна тя, обзета от ново желание.

— Трябва да отивам.

— Отивай бързо или не отивай въобще.

Целувайки я по устните, той прошепна:

— Трябва да вървя — и се отстрани от нея, заставайки на краката си. Тя трябваше да се утеши с факта, че беше възбуден, нещо, което никакъв смокинов лист не можеше да прикрие в този момент.

Той отиде до един гардероб, отвори вратите и разбута насам-натам няколко закачалки, докато най-после намери каквото му трябва. После се върна към мястото, където тя вече седеше на леглото, и обви около раменете й една зелена фланела.

— Ще изглеждаш прелестно — й каза и тръгна бързо да претърсва стаята.

Савана го следеше, докато той намери и си обу слиповете, които беше захвърлил неотдавна. Проследи го, когато той се върна при гардероба, извади едни джинси и влезе в тях. Гледаше го, докато си нахлузваше пуловера през главата и мушкаше краката си в изтритите си стари обувки.

Когато се върна при нея, тя притискаше фланелата плътно около себе си, като се чудеше как ли би погледнал мъж като Джеърд на жена, която си е купила едно изключително секси теди и не намираше смелост да си го сложи.

Подпирайки се на юмруците си, които беше поставил от двете й страни, Джеърд приближи лицето си до нейното.

— Слизаш ли? — попита той с тихия, леко грапав глас, от който по гръбначния й стълб полазваха тръпки.

Тя кимна бързо.

— След една минута — той докосна косата й, която представляваше истински хаос, омотан около един щръкнал възел. — Искам да се пооправя малко.

— Не оправяй прекалено много. Харесваш ми така.

Тя направи недоверчива гримаса.

— Харесваш ми така — настоя той, този път с повече чувство. И я целуна нежно. — Трябва да бягам. Не се бави.

Все още притискаща един към друг краищата на фланелата, тя се усмихна и поклати глава. Той тръгна към вратата, като по едно време се обърна и погледна към нея за последен път, преди да се спусне надолу по стълбите.

По време на този поглед за довиждане, когато сърцето й се затопли, а чувствата й забушуваха, Савана за първи път започна да подозира, че е влюбена.