Барбара Делински
Сърце на нощта (18)

18

Мегън се обади от една телефонна кабина в покрайнините на града. Дланите й бяха влажни. В стомаха си чувстваше буци. Но с усилие на волята тя все пак набра номера и се овладя напълно.

Гласът от другия край не беше този, който й трябваше.

— Бих искала да говоря с шефа — настоя тя.

— Един момент — й беше казано, преди да се чуе тракането на телефонната слушалка върху твърда повърхност. Към мелодията от Малер се прибави далечен вик, а последвалото очакване изглеждаше безкрайно. Когато отново чу гласове, стомахът й се сви така остро, че тя съвсем сериозно се уплаши, да не би да повърне. Но започна да диша през носа си и се овладя.

— Ало? — долетя мъжкият глас, който тя знаеше, че ще мрази до последния си ден.

Бавно, ясно и ледено тя каза:

— Искам си парите.

— Моля?

— Парите си. Както е по план.

— Кой се обажда?

— Знаеш много добре кой и какво трябва да направиш. Ще дойда утре. Ще сложиш в куфара ми два и половина милиона.

— Съжалявам — каза той със сладникав тон, който като че ли залепна по малките косъмчета под тила й. — Трябва да си избрала грешен номер.

— Не мисля така. Пристигам утре за парите си.

— Тогава ще бъдеш разочарована.

— Не разполагаш с пари?

Последва пауза, а след нея едно учудено и подчертано небрежно:

— Пари? Нямам ничии пари у себе си. Не разбирам за какво става дума. Кой се обажда?

Мегън не беше изненадана от отказа му. Тя очакваше това, също както очакваше бяса, който все още не я беше напуснал. Беше живяла с този бяс дни наред.

— Парите ми не са у теб? — попита тя, като гласът й трепереше от гняв.

— Не, нямаш пари у мен — дойде отговорът.

Като стисна зъби така силно, че изпита болка, Мегън окачи слушалката, преди да е казала нещо грубо. Дишането й беше повърхностно. Цялото й тяло беше стегнато. Като се страхуваше, че може да рухне, тя остана на мястото си още една минута със затворени очи, като се молеше на Бога да й даде сила. Знаеше, че той ще наруши условията на сделката. Знаеше го още от първия път, когато я беше докоснал, и нищо от това, което беше направил след това, не подсказваше, че може да бъде иначе. Но все пак тя трябваше да попита, просто за да бъде сигурна. Заедно с чувството за сигурност дойде и едно странно чувство за сила. Наистина, сега беше неин ред да поеме нещата в ръцете си.

Тя се върна при колата си и пое за вкъщи.

 

 

Два часа по-късно, малко преди обед, Мегън влезе в офиса на Савана. С нея беше Уил, върху чието лице беше изписан бушуващият гняв, който тя сдържаше в себе си. Външно тя изглеждаше сломена и много бледа. Когато Уил я побутна, веднага след като вратата на офиса се затвори зад тях, тя започна със зловещо тих глас:

— Човекът, който ти трябва, е Мати Ставанович. Той ме отвлече.

Савана беше сигурна, че не е чула добре.

— Мати Ставанович?

Бавно и с неподправено отвращение Мегън кимна.

— Не може да бъде — промърмори Савана, облягайки се на бюрото. — Мати се занимава с кражби с взлом. Никога не е отвличал, а още по-малко изнасилвал.

— Той беше.

— Сигурна ли си?

— Мегън не би могла да лъже за нещо като това — каза рязко Уил.

Все пак Савана гледаше Мегън объркана.

— Сигурна ли си?

Лицето на Мегън изпревари последвалия напрегнат монолог:

— Преди два месеца закарах колата си за нови спирачки. Трябваше да я закарам обратно след един месец, защото спирачките не бяха много наред. Единият педал беше дефектен. Поне това каза той, когато го сменяше — тя пое неочаквано дълбоко въздух. — Тогава си помислих, че човекът е отблъскващ. Не можах да се махна оттам достатъчно бързо. Мога да се закълна, че имах лошо предчувствие.

Савана притисна с ръка сърцето си, което вече биеше лудо. След малко тя протегна ръка към телефона.

— Пратете ми няколко от нашите хора — тя се разпореди за спешно призоваване на Сам, след това на Марк Морган в местния офис на ФБР. След като остави бележка за Пол, който беше на събрание, тя притегли един стол до стола на Мегън. — Кажи ми пак. Абсолютно ли си сигурна, че беше Мати?

— Да.

— Ти го позна, защото е работил по колата ти?

— Да.

Савана, пое разтреперана дъх. Отдавна знаеше, че един ден Котката ще им падне в ръцете, но нито веднъж за милион години не беше сънувала, че това ще бъде във връзка с обвинение за отвличане.

Уил докосна рамото на Мегън.

— Кажи на Савана за другия.

Мегън обхвана стомаха си с две ръце.

— Ставанович го наричаше Пал, само Пал. Не бях го виждала никога преди. Той беше по-голям, с по-внушителна физика — изведнъж тя спря.

— Продължавай — подтикна я Савана много внимателно.

— Той ме изнасили първи.

На Савана й се прииска да притисне собствения си стомах, но знаеше, че нито беше мястото, нито времето да се влияе от чувствата си. Затова тя нежно сложи ръка върху рамото на Мегън и каза тихо:

— Мати Ставанович през последните две седмици се занимаваше с обичайния си бизнес. Сам е завел при него Сузън миналата седмица. Тя оставила нейния ягуар при него за поправка — преди да зададе въпроса си, помълча около секунда малко объркана. — Защо не ни каза по-рано?

Мегън преглътна.

— Не можех. Той ме заплаши с даже по-лоши неща от тези, които вече беше извършил, и заплаши също, че ще си отмъсти на Уил.

— Но сега ми го казваш.

Като преглътна още веднъж, Мегън стана от стола си. Тя прекоси стаята и се загледа с невиждащ поглед през прозореца.

— Не мога да живея непрекъснато със заплахите му. Снощи мислех за всичко това и после пак тази сутрин. Непрекъснато съм мислила само за това. Беше ми добре във Флорида, защото там се чувствах в безопасност. Но там не е моят дом и аз не мога да прекарам живота си в бягане — тя отново се обърна с лице към Савана. — Ти беше права, когато каза, че имам възможност да поема контрол върху нещата. Държа на този контрол. Искам си живота обратно. Искам Мати Ставанович да бъде наказан.

Савана я гледаше с широко отворени очи и все още й беше трудно да повярва, че Котката изведнъж е променил стила си.

— Сигурна ли си, Меги? Преди другите да са влезли, абсолютно ли си сигурна, че единият е бил Мати?

— За Бога, Савана — кресна Уил.

Мегън изтръпна неподвижна.

— Ти не ми вярваш.

— Вярвам ти, но обвинението е сериозно и тук са намесени безброй емоции. Искам да бъдеш сигурна, че насочваш пръст, към когото трябва.

— Да.

— Мати?

— Да — тя стегна ръцете си около кръста си и въпреки че беше даже още по-бледа отпреди, си наложи да продължи: — Можеш да свериш кръвната му група с пробите, които взеха в болницата. Можеш и да видиш тялото му. Той има белег по рождение, който прилича на електрическа крушка, точно под дясното зърно и не е обрязан.

Савана въздъхна безпомощно.

Уил изруга, прекоси стаята и прегърна Мегън. Въпреки твърдостта на тялото й, той я държеше плътно, като притискаше главата й към гърдите си в напразен опит да я зашити от мислите, които и за двамата бяха отблъскващи.

Точно тогава пристигна Сам. Савана го посрещна на вратата и като говореше умишлено тихо, го осведоми за хода на събитията. Едва беше приключила с това, когато към тях се присъедини Марк Морган. Двамата мъже много внимателно задаваха въпросите си на Мегън. Това беше неприятна необходимост. Колкото и да беше смутена и развълнувана, Мегън поддържаше твърдо, че похитителят й е Ставанович.

Колелетата на правосъдието се завъртяха. В рамките на няколко часа Мегън идентифицира фотографиите, кръвните групи бяха сравнени, беше издадена заповед за арест. В пет часа следобед Котката беше прибран.

Савана се прибра след девет и намери Джеърд, който я очакваше във всекидневната. Никога през живота си не се беше радвала толкова много, че вижда някого.

Той я погледна, взе я в ръцете си и я задържа продължително, докато тя трепереше. С времето тялото й започна да се отпуска. Едва тогава той проговори.

— Не трябваше да ти се случва това, скъпа. Не е справедливо, такова напрежение.

— Това е част от работата — каза тя тихо, след това вдигна очи към него. — Освен това, този път има и вълнение — и вълнението се виждаше в очите й. — Спипахме го, Джеърд. Може да не сме го хванали във връзка с обир, но ако мога да издействам осъждане за това, което е направил на Мегън, той ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

Джеърд беше слушал вечерните новини, но те му бяха предложили единствено голите очертания на случая.

— Не е ли малко странно — Котката да извършва нещо такова?

— И аз помислих същото. Честно казано, в началото не повярвах на Мегън. Но тя настояваше и освен това Мегън никога не се е отличавала с много фантазия. Тя е земно същество. Винаги е имала око за детайлите. Кръвната група на Мати съвпадна. Тя идентифицира неща от тялото му, които не би могла да знае, освен ако не го е виждала гол — замълча, като през всичкото това време гледаше Джеърд и след малко продължи тихо: — Знам какво мислиш. И Сами го мислеше. И Марк. Ти мислиш, че може би Мегън е имала връзка с Мати, която е напълно независима от отвличането. Ти мислиш, че ако се случи нещо нежелателно, тя би могла да му скрои този номер за отмъщение, но нищо подобно не е възможно. Мегън обича Уил. Няма начин тя да има връзки с Мати или който и да е друг. Освен това тя беше отвлечена. Бяха поискани и платени пари. Беше малтретирана. Имаме конкретно доказателство за това.

— А втория? Намерихте ли го?

— Мати отхвърля всякаква вина и няма намерение да говори за някой друг. Мегън ни даде подробното му описание. Полицията работи по въпроса.

Съблазнен от обърнатото към него лице, Джеърд наведе главата си и я целуна. Това нямаше никаква връзка с това, което тя казваше, но той беше почувствал поканата и тя не протестира. Устните й се сляха с неговите с нежността, която той беше очаквал.

Притискайки я към себе си, той тръгна към кухнята.

— Защо Мегън се забави толкова дълго?

Савана се чувстваше премного удобно поради близостта му, за да обсъжда неща, които можеха като нищо отново да я накарат да трепери.

— Травма. Страх. Ето така се случва обикновено. Но сега тя е разярена и това й дава силата, която й липсваше преди. За всеки случай се погрижихме да бъде охранявана до залавянето на втория.

— Открихте ли нещо от парите?

— Не. И се съмнявам дали ще открием. Също както не можахме нито веднъж да възстановим парите, които Мати е свивал от обирите си. От време на време намираме стоката, но сигурна съм, че парите се изпращат на сигурно място — пръстите й се свиха около фланелата му до кръста. — Този човек е невероятен, Джеърд. Той извърши обир през нощта след отвличането и го размаха като фалшива стръв. Имаше стандартно алиби при разпита. Винаги има алиби. Този път беше пътуване до Мексико и обхващаше пет дни с начало деня преди отвличането.

— Полицията проверява това?

— Да, разбира се. Той имаше пътнически брошури и самолетни билети и хотелски разписки и ги показа, но същото го е правил и по-рано. Това е много типично за него. Винаги е отишъл някъде, винаги, когато се осъществи някой от тези брилянтно изпипани обири. Несъмнено, той изпраща някого на свое място, докато той самият остава наблизо, за да си свърши работата. В миналото нашите възможности бяха ограничени и затова можехме в разследването да стигнем само донякъде. Този път хората от ФБР работят в сътрудничество с местната и щатската полиция. Освен ако не получим сигурни сведения от някое служебно лице от екипажа на самолета или чиновник от хотела, Мати ще се намери много натясно. Показанията на Мегън ще го обесят.

Джеърд чувстваше гнева й.

— И ти искаш това?

— Да, искам го. Животът в затвора е нещо прекалено леко за човек, който е постъпил така с Мегън — след като чу бурната проява на собственото си възмущение, тя въздъхна дълбоко и добави кротко: — Вземам си думите назад. Мисълта за смъртно наказание ме подлудява. Ще искам доживотна присъда.

Джеърд реагира с полуусмивка.

— Бива си те.

Тя върна полуусмивката малко кисело.

— Не го ли знаеш?

Този път той целуна връхчето на носа й.

— Какво да бъде? Кафе, чай или мен?

— Сега чай. Теб по-късно.

— По-късно ще работя.

— Тогава?

Той се засмя и отиде за чая. Савана гледаше след него и си мислеше за това, колко добре се чувства в нейния дом, колко естествено беше присъствието му до нея. И колко е хубаво да не е сама. Защото в нощи като тази, когато не й бе лесно да забрави събитията от деня, й беше приятно да има някой, с когото да разговаря. Никога не беше разбрала напълно какво й е липсвало досега. Разговорите й с Джеърд я спасяваха от напрежението.

— Савана? — той беше обърнат с гръб към нея.

— Ммм?

— Нещо на тема музика? Мегън споменавала ли е, че е слушала станцията?

Савана не отговори веднага. Той трябваше да се обърне, за да забележи кимването й.

— Попитах я за това, когато я разпитвахме за мястото, където са я държали. Както изглежда, Мати си е пускал музика непрекъснато. Но не кънтри. Класическа.

— Класическа — Джеърд почувства облекчение. — В такъв случай той не е бил вдъхновен от станцията.

Тя поклати глава.

— Думите от бележката за откупа са били чисто съвпадение?

— Или е това, или пак някакво пращане за зелен хайвер.

— Невероятно — промърмори той, залавяйки се отново с чая и Савана разбра много добре какво имаше предвид. Ако не беше тази бележка, те никога нямаше да се срещнат. Тази отрезвяваща мисъл ги занимаваше, докато чаят на Савана беше готов.

— Можеш ли да си представиш — каза тя — наглостта на този човек, който сега се разхожда из града, като че ли нищо не се е случило? Повечето извършители на покушения биха взели парите и побягнали. Но не и Мати. Той е много умен, за да постъпи така.

— Според теб защо го е извършил? — попита Джеърд, като слагаше чашата на масата.

Савана не знаеше отговора на този въпрос и това много я дразнеше.

— Алчност, може би, но той пък положително вече има много пари в Швейцария. Може би е имал сексуални подбуди, въпреки че Мег каза, че другият е започнал изнасилването — тя потрепери леко и обгърна с ръцете си чашата, за да ги стопли. — Струва ми се, че това може да е било за Мати едно упражнение. Вече е извършил обира и е знаел, че ни е създал с това достатъчно грижи. Поискал е да разбере какво в повече може да извърши безнаказано. Може би е искал да ни покаже, че може да се измъкне, каквото и да направи — тя отхвърли енергично главата си назад. — Убедена съм, че щастливите му дни, когато е успявал да излезе сух от водата, са свършили.

Джеърд разбъркваше нес кафе в една чаша с гореща вода.

— Разбирам, че е заключен за през нощта?

— Можеш да бъдеш сигурен. При такова обвинение ние поискахме висока парична гаранция и получихме съгласие. Мати не се осмели да се възползва от това, защото така щеше да ни принуди да се замислим откъде е намерил пари. По тази причина той е прибран на сигурно място. Сутринта ще бъде разпитан. Ако всичко върви добре, ще мога да представя случая пред състава, който трябва да реши дали да го придвижи по-нататък, и тогава той ще бъде формално и окончателно обвинен. С малко повече късмет ще имаме процес в рамките на деветдесет дни. Колкото по-скоро свърши това за Мегън, толкова по-добре.

— И за теб — добави Джеърд, който я оглеждаше много внимателно. Там, в дома си, в края на дългия работен ден тя изглеждаше много по-крехка, отколкото, друг път. — Ще бъде свързано с голямо напрежение. Не е ли добре да оставиш делото на някой друг?

— В никакъв случай! И умението, и желанието са на моя страна. Тази работа искам да свърша аз.

Той се протегна над масата и докосна лицето й.

— Знам, че е така, но дали е разумно?

— Това дело е мое, Джеърд — обяви тя решително. — То е мое и аз ще спечеля. На хора като Мати не трябва да се позволява да се измъкват, без да заплатят за престъпленията си. Има закони, които ни защитават от тях, и ако не мога да наложа тези закони, за какво живея?

— Можеш само да хвърлиш всичко, на което си способна. Но не можеш да гарантираш успешен изход.

— Знам — каза тя и се сви върху един стол. Сега гласът й беше по-тих. — Знам. Знам също, че ако бяхме успели да го заловим по обвинение за обир, той нямаше да може да направи нищо на Мегън.

Джеърд не беше съгласен.

— Не обвиняваш себе си, нали?

— Не лично. Както си ми казвал много пъти, аз съм само един от членовете на обществото от хора, които работят в подкрепа на закона. Всички ние опропастихме Мегън, но аз съм тази, която има шанса да поправи злината.

— Ти превръщаш това в твоя лична кауза.

— Не. Аз водя дело, което трябва да се води.

— Но ти поемаш всичко върху плещите си. Не прави това, скъпа! В правораздаването често настъпват най-неочаквани поврати. Може да стане така, че Ставанович да бъде освободен по някакви технически причини, които нямат нищо общо с теб или начина, по който водиш твоето дело. Гледай да бъдеш по-малко уязвима.

Савана го погледна объркана.

— Говориш като сестра ми. Тя казва, че съм винаги недостатъчно предпазлива, но тя греши. Ако подходя към този случай с твърдото намерение да спечеля, аз ще спечеля.

Джеърд много искаше да повярва на думите й, но той беше реалист. Разбираше нещо от тези дела и беше свидетел на много такива превратности. Беше виждал как Елис даваше всичко от себе си за спечелването на някакво дело и как, без да е сгрешила никъде, губеше. Това не се беше случвало често, но се бе случвало и той помнеше болката й. Не искаше същите страдания за Савана. Тя беше много по-ранима. И освен това може би той се тревожеше много повече за нея, отколкото навремето за Елис.

Взе лицето й в ръцете си.

— Обичам те — прошепна той върху устните й. — Много ми липсваше миналия уикенд.

Савана затвори очи и вдиша аромата на тялото му.

— И ти на мен.

— Един телефонен разговор не беше достатъчен.

— Знам. Но не ми беше никак лесно да си остана сама даже за този разговор. Двете бяха неотлъчно до мен през цялото време.

Той я целуна по бузата и по брадичката.

— Лицето ти има приятен цвят — устните му се плъзнаха по шията й. — Докъде стига?

— Какво да стига? — прошепна тя, заравяйки пръсти в косата му.

— Тенът ти — той вече разкопчаваше блузата й, а лицето му достигаше гърдите й. — Ммм. Тук е припеченичко. Била си без горна част?

Савана се почувства премаляла. Той можеше да прави всичко с нея с такава лекота. Тя се вкопчи още по-здраво в косата му.

— Плажът беше частен.

— Ммм. Не е лошо — вече беше откачил сутиена й и целуваше гърдите й. — И без долна част ли беше? — попита той с прилепнали към вече неспокойната й плът устни.

— Не.

Той се спря.

— Не ти вярвам.

— Кълна се!

Той я погледна в очите и с пресипнал глас каза:

— Покажи ми.

— Не мога.

Той се изправи.

— Защо не?

— Пия чай.

— Какво общо има пиенето на чай с цялата работа? — и като я обви с двете си ръце, той я повдигна точно толкова, колкото да може да избута нагоре полата й с пръсти. Когато я върна на стола, полата й се беше насъбрала около кръста й и той плъзгаше надолу по бедрата й един малък копринен триъгълник.

Тя прошепна името му, но той вече отново коленичеше и се вглеждаше в това, което беше разголил.

— Права си — изрече бавно. — Носила си долна част. Все пак не много голяма — той докосна бледата линия около бедрата й.

— Носех бикини — успя да каже тя, макар че не й беше много ясно как. Нещо в нея пееше. Устата й беше пресъхнала, знаеше това със сигурност, защото всяка капчица влага от тялото й се беше втурнала към онова специално място между краката й.

Пръстите му се движеха в различни посоки по кожата, която е била защитена от слънцето, после се спуснаха по-надолу, през гнездото от твърди, кестеняви малки къдри около най-високата част на бедрата й. Савана пое въздух, но не за да протестира, когато той я сложи на стола. Устните му заеха мястото, където преди това се намираха пръстите му.

Целувката му беше дълбока и влажна и докато езикът му й се любуваше, ръцете му галеха бедрата й и ги разтваряха все повече до настъпването на момента й на облекчение. Тя все още се намираше в конвулсиите на оргазма, когато той смъкна донякъде джинсите си и влезе в нея и когато след малко свърши, тя беше с него и точно навреме.

Точно както беше с него, когато известно време след това двамата тръгнаха за гарата.

Джеърд знаеше, че са създадени един за друг. Понякога се съмняваше в това, особено когато мислеше за кариерата й, но когато се замислеше коя беше тя и какво представляваше, съмненията му изчезваха.

Тя беше негова.

 

 

Сузън страдаше от досада. Но може би се измъчваше повече от това, че не беше наясно с плановете си. Беше научила за ареста на Котката и беше поискала да бъде с Мегън, но Мегън беше с Уил, а Савана все още на работа или е била до осем часа, когато Сузън се опита да я намери по телефона.

Решена на всяка цена да излезе някъде, тя се беше съгласила да поиграе бридж у Фелиша, но изобщо не взе участие в играта. Умът й беше другаде. Към единадесет часа всичко й беше омръзнало.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Фелиша, когато Сузън си обличаше палтото.

— Само съм малко уморена — призна Сузън с усмивка и я прегърна. — Благодаря ти за гостоприемството — тя извика към другата стая: — Вие там, двамата, внимавайте — след което излезе.

Свежият въздух веднага й подейства много добре. И все пак докато караше за вкъщи тя се чувстваше неудобно и неспокойно. Беше заредена с енергия, за която не можеше да намери отдушник.

По тази причина реши, че е превишила скоростта, когато светлините на една патрулна кола изведнъж запълниха огледалото за обратно гледане. Не че това я вълнуваше особено. Глобата не можеше да я уплаши, но й беше неприятно, че са я хванали в нарушение.

Като се отклони встрани, тя свали стъклото и зачака, като обмисляше най-добрата стратегия. Нямаше смисъл да се прави на възмутена, нито на ядосана, беше опитвала това, но без успех. Можеше да се направи на изненадана, даже ужасена от това, че е превишила скоростта. Или смутена, поради това, че са я спрели. Това понякога имаше добър резултат, както и флиртуването, но в момента нямаше настроение да играе ролята на съблазнителка.

Но каквото и да измислеше, пак нямаше да успее с мъжа, който наближи с нещо дебнещо в походката си и беше с избелели джинси и солидно топло яке. Тя разбра с голямо закъснение, че това въобще не беше полицейска кола, а една стара лимузина с буркан, който вече беше прибран вътре.

Когато погледна Сам, тя помисли, че ще извика. Не можеше да разбере какво изразява лицето му. За своето знаеше, че не изглежда добре. Тя вдигна глава и остана мълчалива, загледана във волана си.

Сам се облегна на ръцете си върху отворения прозорец, наведе се към нея и попита предпазливо:

— Как си, Сузън?

Тя отговори с неутрален глас:

— Много добре. Да не би да съм превишила скоростта?

— А ти какво мислиш?

— Не знам — тя го почака да каже нещо. Когато не последва нищо, му отправи бърз поглед. Това беше грешка. Той се намираше много наблизо. Сега сърцето й биеше по-неравно, отколкото преди малко.

Премествайки погледа си отново към волана, тя каза:

— Не съм забелязала.

— Защо не?

Тя мълча известно време и после му отговори с повдигане на рамене.

— Какво правеше край тази къща? — попита той.

Тя го стрелна с поглед.

— Откъде знаеш къде съм била?

— Видях колата ти.

— А ти защо си тук? Това не влиза в задълженията ти.

— Нямаше те вкъщи и тръгнах насам-натам.

— И си се оглеждал за един ягуар? — тя се засмя, но пресилено и неубедително при това. — Трябва да си се забавлявал добре. Наоколо е пълно с ягуари.

— Само един има твоя номер.

За втори път през последните няколко минути Сузън изпита желание да плаче. Тя не можеше да разбере защо и това я ядосваше.

— Какво искаш, Сам? Ако съм карала бързо, глоби ме. Ако не е така, пусни ме да си ходя. Късно е и съм уморена.

— Не ми изглеждаш пияна.

Тя се нахвърли върху него.

— Не съм пияна. Играх карти с приятели. Ако искаш вярвай, но невинаги се напиваме до оглупяване.

— Спечели ли?

— Не. Загубих. Играх отвратително. Щастлив ли си?

Сам не беше щастлив. Не беше щастлив откакто Сузън беше изфучала бясна от къщата му предната сряда. Той се изправи, като отстъпи крачка назад и казах много спокоен глас:

— Излез от колата.

— Защо? — сопна се тя. Това, че е до него, но не достатъчно близо, й причиняваше болка. Тя не мислеше, че би могла да понесе повече от това.

— Излез от колата.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Не, само искам да излезеш от колата.

— А ако откажа, какво ще направиш? Ще ме изкараш виновна, че не се подчинявам на заповедта на полицейски офицер? За Бога, Сам, не можеш ли да измислиш нещо по-добро от това? — тя посегна да запали колата. — Късно е. Отивам си.

Изведнъж покрай погледа й премина една дълга ръка, която хвана нейната и я дръпна назад. Следващото нещо, което й стана ясно, беше, че вратата се отвори и че Сам, който я беше хванал здраво, почти я вдигна от мястото й. Секунди по-късно тя стоеше, подпряна на колата в плен между протегнатите му ръце.

— Моля те, Сам — прошепна тя, — пусни ме.

— Трябва да говорим.

Тя поклати леко глава.

— Мисля, че всичко беше казано миналата седмица.

— И това те задоволява?

— А теб?

— Нито за минута. Нито за минута, откакто си замина, не съм бил доволен.

Тя затвори очи и проплака тихо:

— О, Боже, не ми причинявай това.

— Какво? — настоя Сам.

Очите й се отвориха бързо и се съсредоточиха строго върху лицето му.

— Да ми говориш за задоволство с такъв тон. Сведи го до най-ниската му форма. Направи го физическо. Защото беше повече от това, Сам. Винаги. Аз съм жив чувстващ човек, а не сексуален обект. Ако мислиш, че единственото ми предназначение в този живот е да задоволявам нагона ти…

Погледът на Сам беше не по-малко остър.

— Никога не съм мислил такова нещо. За Бога, за какъв ме вземаш? — устните му се свиха и той отпусна ръцете си. — Глупав въпрос, Крейг, тя ти каза за какъв те взема. За нея ти си едно тъпо ченге. Неандерталец, лишен от всякакво лустро.

Тези думи бяха много за Сузън, особено когато дойдоха от устата на Сам. Тя го беше наранила — към което се й беше стремяла, когато ги изрече, само че сега имаха бумерангов ефект.

— Не те вземам за това — каза тя бързо.

— Но ти го каза.

— Бях ядосана. Беше ми казал, че съм привлекателна за теб само в леглото.

— Няма такова нещо. Никога не съм казвал това. Казах, че аз съм привлекателен за теб само в леглото.

— Но това не е вярно!

— Така съм го почувствал. Накара ме да го почувствам по начина, по който се опитваше да промениш всичко, свързано с живота ми.

— Нямам такъв грях. Не съм искала да променям нищо. Исках само да декорирам къщата ти. Искам да кажа, какво ли друго бих могла да направя? Не са много нещата, за които ме бива. Не блестя нито като голяма готвачка, нито като голяма чистачка, не че това ти трябва, след като сам се справяш прекрасно. Нямам кариера като Савана, за което да ме уважаваш…

Сам я прекъсна.

— Не намесвай Савана, Сузън. Това е между нас двамата. Савана няма нищо общо.

— Добре, но все пак какво мога? Мога да организирам кампания за набиране на средства. Това прави ли ти впечатление? Разбира се, че не. Мога да аранжирам цветя, но ти не си по тази част. Мога и да декорирам. Направих опит да бъда полезна. Това е единственото нещо, за което се досетих, че мога да направя. Разбирам, че съм сгрешила.

— Няма съмнение по този въпрос. Ти ме накара да се чувствам като нищо от Б група. Достатъчно е лошо, че имаш пари. Аз нямам. Никога не съм имал, никога няма да имам. Не мога да се сравнявам с другите, които познаваш, когато става дума за имущество. Не мога да ти дам нищо, което ти вече да нямаш…

— Никога не съм молела за нещо…

— Не е там работата. Това е въпрос на гордост, Сузън, не разбираш ли? Аз се гордея с това, което имам с това, което съм направил. Ти внуши, че то не е достатъчно.

— Не съм! — извика тя и протегна ръце към неговите. — Слушай ме! Ти беше този, който каза, че съм казала, че не е достатъчно. Много ми харесва къщата ти. Тя излъчва повече топлина така, както няма никакви мебели, от моята. Но ти спомена нещо за декориране и аз реших да свърша тази работа. Мисля, че съм се увлякла. Предполагах, че ще те зарадвам. Исках това — в този момент тя разбра нещо друго и заедно с това, се завърна чувството за уязвимост, което напоследък беше изпитвала толкова често. Свали ръцете си от неговите, мушна ги в джобовете си и додаде тихо: — Исках да ти доставя удоволствие, просто… исках да те зарадвам.

Като я гледаше, като виждаше болката в очите й и чуваше неподправената молба в тона й, Сам не можеше да се съмнява в нея.

— Защо, Сузън? — попита той меко. — Защо си поискала да направиш това?

Той не можеше да знае, че собственото му лице изразяваше не по-малка болка и че тонът му бе не много по-различен от нейния. Но Сузън можеше да види и чуе и желанието да плаче, което я беше обхванало по-рано, докара сълзи на очите й.

— Не знам — прошепна тя. После извади ръцете си от джобовете, обви пръстите си около реверите на якето му и се вкопчи в него. — Не знам. Ти си толкова различен от другите. Не мога да спра да мисля за теб.

Той леко й ощипа брадичката.

— Чувството е взаимно — и когато от ъгълчето на окото й се търкулна една сълза, той я отстрани с ръката си. — Искам да те видя пак.

Сузън искаше това повече от всичко друго на този свят, но проблемите, които ги разделяха, оставаха.

— Ние се караме толкова много. Не знам дали мога да продължавам по този начин с теб. Това боли, Сам.

— И мен ме боли, но боли повече да съм без теб. Не можем ли да опитаме отново? Не може ли този път да променим нещо?

— Например как? — попита тя предпазливо.

Той помисли малко, като търсеше начин да изрази това, което мисли, без да я обиди.

— Може би преобладаваше чисто физическата част. И за двама ни — той продължи по-бързо. — В леглото сме страхотни, но допускаме това да бъде начална и крайна точка на нашата връзка. Облягахме се на това, особено когато се чувствахме нестабилно по отношение на толкова много други неща.

— Никога не си се чувствал нестабилен.

— Разбира се, че съм се чувствал, тъкмо това се опитвам непрекъснато да ти обясня. Чувствам се много нестабилен, когато съм с теб. Това е ново чувство и не знам как да изляза на глава с него, но трябва да предприема нещо, защото то съществува. Ти си нещо специално, Сузън. Особено. Не ти ли минава през ум, че аз също искам да те зарадвам.

— Ти го правиш — прошепна тя.

— Не толкова, колкото бих искал. Ти каза, че съм традиционен, а аз никога не съм мислил за себе си същото, но когато мисля за теб, ми се струва, че съм. Себичен. Покровителствен. След няколко чашки ти трябва покровител. Трезва ти си в състояние да се грижиш сама за себе си.

— Така си мислиш — промърмори Сузън, но не каза нищо повече, защото точно в този момент й трябваше нещо съвсем друго. Мушкайки двете си ръце под палтото му и около кръста му, тя се облегна напред за топлината, която толкова беше липсвала на живота й.

Издавайки слаб звук дълбоко в гърлото си, Сам я притисна бурно. Не се опита да я целуне. Искаше само да я държи в ръцете си. Искаше да знае, че пред двамата има нова възможност.

— О, скъпа — прошепна той в косата й. — Толкова си хубава.

— Винаги съм била.

— Но невинаги както сега. Сега си особено хубава — той я задържа силно притисната към себе си още една минута, после обхвана лицето й с ръце, обърна го към себе си и заговори с изключителна нежност: — Ти ме учиш на много нещо. Може би няма да ми повярваш, но е истина. От теб научавам нещо за себе си. Например това, че съм старомоден. Предполагам, че съм. И сигурно това не е най-доброто за този ден и този век.

— Но това — противопостави се Сузън, защото беше признала първа — не е толкова страшно. Има случаи, когато една жена иска да се чувства покровителствана.

— Правя ли това за теб?

Тя кимна.

— Освен това ти мислиш. Казваш това, което чувстваш.

— Невинаги харесваш това, което казвам.

— Не това, което казваш, ме смущава, колкото начинът, по който го казваш. Когато миналата седмица ми крещеше…

— Не съм крещял. Ти крещеше.

— Няма значение, стори ми се, че крещеше ти. Имах чувството, че съм получила шамар. Аз наистина исках да помогна, Сам. Съвсем не може да се говори за някакво потъпкване на другия. Помислих, че ще бъдеш щастлив. Това беше, което исках.

Сам не можеше да възрази, тъй като умът му беше зает с внезапно възникналата мисъл, че от всички жени, които беше познавал, никоя не му беше казвала такова нещо. Че Сузън, която имаше толкова много и в известна степен беше разглезена, беше тази, която можеше да му каже, че иска той да бъде щастлив и да го каже с такава искреност, го трогваше дълбоко.

Неспособен да говори, той се наведе и я целуна, но този път това не беше онази трескава целувка, която преди двамата бяха споделяли толкова често. Тази целувка идваше от сърцето, беше дълбока и пълна с топло чувство.

Сузън, която не познаваше такова нещо, стоеше като зашеметена. Тази целувка докосна нещо дълбоко в нея, запали искри на мисли на тема имало едно време и до края на времето. Но преди да успее да свикне с тези мисли, се намеси една трета кола.

Без да свали ръце от главата й, Сам се огледа наоколо и забеляза с учудване как до тях спира полицейска кола. Офицерът в нея спусна стъклото на прозореца едновременно със спирането.

— Да имате някакви проблеми?

— Не, сър — отговори Сам.

— Но тогава тръгнете нанякъде.

— Да, сър — но не се и помръдна.

Офицерът почака една минута, след което се обърна към Сузън:

— Безпокои ли ви този човек?

— Безпокои ме и още как още от първия ден, от който се познаваме — отговори Сузън със сладък глас. — Но мисля, че положението е под контрол. Благодаря ви.

— Но тогава защо се бавите тук?

— Тръгваме — каза тя и се усмихна на Сам.

— Сега — ги подкани офицерът.

Сам върна усмивката на Сузън и докосвайки с пръсти лицето й и каза тихо:

— Ти живееш по-близо.

— При теб е по-хубаво.

— Целият този път с две коли?

— Движи се след мен, докато оставя ягуара, а после ще продължим заедно.

— Това звучи много хубаво. Искам те близо до себе си.

— А това звучи хубаво на мен.

— Ъъ, извинете ме — чу се гласът на полицейския офицер, този път по-малко търпелив. — Тази улица е обществено място. Съмнявам се дали добрите хорица от Нюпорт ще оценят правилно един твърде дълъг разговор на четири очи в този час.

Сам беше навестен от чувството, че нещо се задава, когато Сузън изведнъж се изпъна, но не беше достатъчно бърз да я задържи, когато тя се плъзна покрай него и се озова пред колата.

— Господине, аз съм добрите хорица от Нюпорт и заявявам напълно искрено, че съм против вашата интервенция.

— Сузън — промърмори Сам, като сложи ръка на раменете й, — нека да постъпим както ни съветва добрият офицер — и започна да я дърпа назад към ягуара.

— Няма защо да му позволяваш такова отнасяне — каза тя. — Ти си лейтенант.

Сам се усмихна на офицера като знак, че му се извинява.

— Тя е бойка натура — каза той, като помагаше на Сузън да влезе в колата. Когато затвори вратата, полицейската кола вече тръгваше.

— Той е ченге, пуяци такива! — изкрещя Сузън през отворения прозорец. — Той е вашата…

Сам й запуши устата с енергична целувка. Когато й даде възможност да поеме въздух, едната й ръка беше обвила врата му. В очите й той видя неуловимото обвинение за това, което беше направил, но обвинението изчезна бързо, станало жертва на по-дълбоките чувства, които бяха пуснати на свобода преди пристигането на офицера.

— Ще те следвам отблизо — промълви той нежно.

Тя кимна.

— Карай бавно.

Тя кимна отново. Не можейки да се съпротивлява, той я целуна отново, а след това се върна към колата си.