Барбара Делински
Сърце на нощта (4)

4

— Суз — каза тихо Савана, като се появи зад нея.

Сузън не се обърна. Като изглеждаше напрегната, но елегантна, с повдигнати рамене в лисичата кожа, тя продължи да си налива питие.

— Трябва ми нещо като гръбначен стълб, Савана. Аз не съм свикнала като теб с такива ситуации — без да затваря бутилката, тя поднесе чашата към устните си.

— И аз не съм свикнала с такива ситуации — призна Савана. — Работила съм само с едно друго отвличане и жертвата в този случай ми беше напълно чужд човек. Тук съм емоционално обвързана, което усложнява нещата. Но все пак трябва да действам, а за това трябва да имам бистър ум — тя спря, за да поеме дъх. — Трябваш ми, за да действаш заедно с мен.

Сузън въздъхна с облекчение, когато течността докосна стомаха й.

— Така. Сега е по-добре.

— Как може да е по-добре, когато това нещо не е стигнало до кръвта ти още?

— Самата мисъл, че ще стигне до нея, ме кара да се чувствам по-добре. Повярвай ми — Сузън се засегна, преди Савана да е започнала да я мъчи на тема пиене.

— В какво нещо ме вкара? Когато се обади по телефона, ми каза, че всичко е под контрол.

— Казах ти, че са отвлекли Мегън.

— И че Уил е получил бележка, че смята да плати, че всичко ще се оправи, но че само му трябва някой да бъде до него в къщата за известно време — лицето й придоби твърдо изражение. — Казах ти, че не се справям добре, когато съм под напрежение.

— Ще се справиш отлично, ако си поставиш такава задача. Трябваш ми. Трябваш на Уил. Трябваш на Мегън. Всичко това, за което те молим, е да стоиш тук и да бъдеш спокойна. Можеш да направиш това, Сузън.

С нервен смях Сузън отпи още една глътка.

— Ти си все същата. Невероятно е. Вечен оптимист. Беше такава, когато бяхме деца и все още не си се променила. Мислех, че вече си се уморила. Непрекъснато виждаш най-мрачните страни на живота и въпреки това очакваш най-доброто от хората.

— Каква ми е алтернативата?

— Да бъдеш реалист. Някои хора имат ограничения, които ти нямаш.

— Имам ограничения. Боря се с тях, това е всичко.

— А някои от нас не могат да се борят с тях. Може би, ако ти приемеш това, ние, останалите, ще можем да се отпуснем.

Това засегна Савана.

— Искаш да кажеш, че заради мен се чувстваш напрегната?

— Напрегната? Не. Неадекватна е по-близо до истината. Ти ме подмами да дойда тук и сега аз съм във властта на чувството, че съм безполезна — тя погледна към хола. Уил отдавна беше изчезнал. Тъй като не знаеше колко се беше отдалечил, тя продължи да говори тихо, но в тона й личеше отчаяние. — Какво трябва да правя тук, Сави? Обичам Мегън, но винаги съм се чувствала малко неудобно с Уил. Не мога да седя и да му държа ръката. Той не би могъл да иска това повече, отколкото го искам аз.

— Можеш да разговаряш с него.

— Сигурно. Както там? Той не ме слушаше тогава. Какво те кара да мислиш, че ще слуша сега?

— Не е необходимо да слуша. Там е цялата работа, Суз. На него му трябва човек наблизо. Както върви времето без новини от Мегън, той ще се стяга все повече и повече.

— Превъзходно.

— Говори му. Успокоявай го, като му казваш, че правим всичко възможно, че похитителите искат парите повече, отколкото Мегън, че тя ще се върне. Просто говори. За това те бива.

— Това положително не е коктейл парти — отбеляза Сузън и пое нова глътка скоч.

— Не ми харесва пиенето ти — промърмори Савана.

— Чувала съм го.

— Целта е била да го чуеш — тя протегна ръка към чашата. — Това не ти трябва, Сузън. Това положително не е коктейл парти.

Но Сузън оказа съпротива.

— Искаш от мен да говоря празни сладки приказки във време като това? Повярвай ми, това уиски ми трябва.

Савана нямаше желание точно в този момент да води сериозна битка.

— Добре — въздъхна тя. — Изпий тази чаша, но само, тази. Защото наистина ми трябваш с ясна мисъл. Искам да се опиташ да научиш повече от Уил за положението тук, отколкото той ми е казал. Искам да зная за всичко необикновено, което се е случило тук за последните няколко седмици. Той не можеше да се сети за нищо, когато го разпитвах, но при малко подтикване може да си спомни нещо.

Като гледаше сестра си, Сузън си спомняше за всички случаи през годините, когато Савана беше получавала задачи. Тя се държеше естествено, когато имаше работа с хора.

— И така, от мен се иска да седя и да подтиквам?

— Не през цялото време. Дръж се дипломатично — говори малко, бутай с остена по малко, по малко си дръж устата затворена. Прави нещо в кухнята. Не мисля, че цял ден Уил е хапвал нещо, а къщата е цялата заредена с храна.

— Аз само се пошегувах. Наистина ли трябва да бъда готвачка? — тя отново отпи голяма глътка от скоча. И заедно с това продължи с досада: — Трябваше да ти кажа, че вече съм си съставила план. Той не може да е далече от истината. Дъсти и Джой ме помолиха да отида с тях с кола до Бостън, но времето беше отвратително и…

— Отвлечена, Сузън — прекъсна я Савана. — Мегън беше отвлечена. Не говорим за това, че са я оперирали за апандисит или че се е загубила в Ла Гуардия. Това е малко по-важно, отколкото една бохемска нощ в Бостън.

Сузън я загледа с широко отворени очи. С много спокоен глас тя каза:

— Знам — след това вниманието й беше привлечено от нещо зад Савана, очите й се разшириха от уплаха и тя бързо промърмори: — Ох. Ужасно. Зад теб има някой, чието място положително не е тук…

Савана бързо се обърна назад. Там се намираше Сам, който се беше подпрял лениво на арката между трапезарията и хола. Тя нададе лек вик на облекчение и притисна с ръка гърдите си.

— Сами! Недей да ни плашиш по този начин!

— Ти го познаваш? — прошепна Сузън невярваща. Погледът й обхвана високата стройна фигура в протрити джинси и тениска, ясно забележимата набола брада, дългата начупена коса. — Какво прави тук и защо ме гледа?

Савана погледна сестра си и в отговор прошепна:

— Може би защото ти го гледаш — като продължи с висок шепот, който по-скоро подиграваше Сузън, тя обясни: — Той е част от екипа, предназначен за къщата. Ще остане тук точно толкова, колкото и ти.

— Екип? — повтори Сузън като ехо. Не беше свалила нито за миг очите си от Сам, който беше чул всичко.

— Полиция — информира Савана сестра си. Обърканата физиономия на Сузън я забавляваше приятно, надменното й държане дразнеше Савана.

— Той е от полицията?

Сам се размърда и тръгна напред. Той протегна ръка към Сузън и се представи с подчертано южняшко произношение:

— Сам Крейг, на вашите услуги, госпожо.

Десет секунди ръката му остана празна в очакване, преди Сузън да се опомни напълно. Колкото и да не предразполагаше към доверие външният му вид, начинът, по който се движеше и говореше, издаваше чиста мъжка сила. Въпреки че, както изглежда, Савана се чувстваше напълно удобно в негово присъствие, Сузън усещаше заплаха.

Разбира се, тя нямаше намерение да го показва. Това представляваше част от играта, която тя можеше да играе добре. Като си повдигна малко брадичката, тя плъзна ръката си в неговата и отвърна на силното му ръкостискане.

— От името на Вандермиърови бих искала да благодаря за присъствието ти тук, господин полицай.

— Лейтенант — я поправи той със същия бавен провлечен говор и след това прибави: — Сам.

Решена да прикрие нервността си, Сузън продължи бързо:

— Много любезно, че ни отделяш от времето си. Това е нещо ново и страшно. Сигурна съм, че ти се е случвало и преди. Ние най-високо оценяваме помощта ти — с най-голямата възможна грациозност тя оттегли ръката си.

Той я удостои със съвсем леко движение на главата.

— Удоволствието е изцяло мое — после се обърна към Савана и без следа от провлаченост констатира: — Това трябва да е сестра ти. Снимките й я представят в лош вид. Тя е направо зашеметяваща. Защо си я крила досега?

За момент думите му се сториха на Савана забавни, но след това тя възрази:

— Не съм я крила. Виждал си я на партито, което дадох миналата година в къщата на баща ми.

Той поклати глава.

— Щях да запомня — той отново погледна Сузън. По устните му се плъзна лека усмивка. — Тя е наистина красавица.

— Аха — съгласи се Савана, все още донякъде развеселена.

Но Сузън не беше. Когато провлечеността изчезна от думите на Сам Крейг, тя почувства, че са я взели за глупачка. Това никак не й хареса.

Обръщайки се към него, тя каза:

— Никога ли не са ти казвали, че е неучтиво да се говори за някого в негово присъствие, но така че все едно, че го няма?

— Така ли? — попита Сам невинно. — Интересна работа, ти като че ли приемаше това за напълно нормално, когато направи същото с мен преди една минута.

— То беше друго. Аз не знаех кой си.

— Значи едно нещо е добро при една ситуация и лошо при друга? Ако бях главорез, това, което ти си помисли най-напред, щеше да бъде правилно?

— Когато те видях в първия момент, се уплаших. Аз говорех със сестра си.

— За мен, и то когато се намирах достатъчно близо, за да мога да чуя — гласът му възвърна предишната си провлаченост. — Ти си сноб, госпожице Сузън.

— А ти не си гледаш работата, лейтенант. Като член на полицейския отдел твоята работа се състои в това, да бъдеш полезен на данъкоплатците в този щат. Като имам предвид тлъстото парче, което щатът прибира от моите доходи всяка година, бих казала, че малко уважение е много на място.

Със съвършено почтителен тон Сам попита:

— А ти какво правиш, за да си докарваш тези доходи?

Въпреки че въпросът беше безочлив, все пак в него се съдържаше достатъчно предизвикателство, за да провокира Сузън.

— Позволявам на разни банки, фондации и корпорации да използват моите пари. В този смисъл аз участвам в градоустройството, лечението на рак и висшето образование. Участвам в работата на два музея на изкуството, едно историческо общество и в болници в Роуд Айлънд и Ню Йорк. Освен това знам как се организира едно парти и като се вземе под внимание, че едно-единствено подобно вечерно събитие може да събере няколко милиона долара за една или друга достойна кауза, това не е за подценяване — като се окопити още повече, тя продължи: — Бих помислила върху това, ако бях на твоето място, лейтенант. Бих помислила за следващия път, когато декорираш гласа си и ме приближиш с тази секси походка. Ние сме пътници от различни влакове, ти и аз. Съжалявам, че те разочаровам, но такава е истината.

Тя тръгна към него, но след това импулсивно спря и протегна ръка, за да докосне леко с пръсти косата му.

— Добро оформление. Може би ще ми посочиш името на твоя стилист. Напоследък нямам никакъв успех с косата си.

И с високомерна усмивка напусна стаята.

Сам я изпрати със замислен поглед. В продължение на още една минута той остана безмълвен. След това промърмори:

— Господи, страшна е…

Савана поклати глава.

— Това е само фасада. Много й е трудно да оправи живота си.

Той изсумтя.

— Тя ме уби. Положително съзнаваше какво прави.

— Тя може да си служи добре с езика си, когато иска. Това е защитен механизъм. В действителност не й е лесно.

Той се обърна и продължи да гледа замислено в посоката, в която Сузън беше изчезнала.

— И така, значи тя не е като теб?

— Аз също имам уязвими места.

— Но ти никога не си демонстрирала сила по такъв начин.

— Не ми се е налагало, поне не с теб. Ти не ме заплашваш. Но заплашваш Сузън.

Той изглеждаше объркан.

— Шегуваш ли се?

Савана поклати глава.

— Ти си силен. Знаеш къде си и защо.

Той се засмя недоверчиво.

— Не заплашвам сестра ти. Не я ли слушаше? Тя мисли, че аз съм много под нея.

— Ти не забеляза израза на лицето й при първото си появяване.

— Разбира се, че го забелязах. Гледах право срещу нея.

— Но не видя израза й.

— Тя беше ужасена. Помисли, че съм крадец.

— След това.

— Хареса й моята секси походка.

— Нещо повече от това, Сами.

Той я изгледа внимателно.

— Какво казваш?

— Казвам — обясни Савана бавно, — че ти си много различен от мъжете в нейния свят. Ти излъчваш самоувереност, която е наистина забележителна. Това я изнервя.

— Но защо?

— Понеже можеш да виждаш през нея. Ти го демонстрира. Постави я лесно в беззащитно положение, като я нарече сноб. Затова е заплашена. Затова се активизираха защитните й рефлекси. Затова се показа груба. Нямаше какво друго да направи. За самата себе си, ако не за нещо друго.

Сам застана до нея, като мълчаливо обмисляше думите й. Накрая каза:

— Тогава какво мога да очаквам? Така ли ще ме облива със студена вода до края на света?

— Зависи.

— От какво?

— От това колко добре можеш да я накараш да се чувства. Ако е заплашена, тя ще напада. Ако не… — тук спря и върху устните й се появи малка многозначителна усмивка.

Сам се зае да прочете тази усмивка.

— Ако не бях толкова умен, бих могъл да помисля, че искаш да ме насърчиш и подтикнеш към действие.

— Кой, аз ли? — Савана вдигна ръката си. — Не те подтиквам към никакво действие. Ти сам отговаряш за себе си. Освен това, Бог ми е свидетел, имам достатъчно други грижи.

Това беше добро напомняне и за двамата. Малко поуспокоен, Сам каза:

— Готови сме за лабораторията. Искаш ли да извикаме куриер?

Тя кимна и се настрои за работа. Но новото й състояние не се задържа дълго. Когато погледна отново към Сам, тя се почувства по-малко сигурна от обикновено.

— Всичко това прави Сузън неспокойна. Тя е тук, защото я помолих, да дойде и защото Мегън й е приятелка, но тя може да си отиде всеки момент. Ако остане, няма да й е лесно — направи пауза. — Бъди внимателен с нея, Сами, и я наглеждай, когато ме няма. Точно сега нищо в живота не я радва. Когато я повиках, мислех, че ще бъде добре, ако за разнообразие тя насочи вниманието си върху някого. Ще ми кажеш ли, ако решиш, че съм сгрешила?

Сам й кимна утвърдително.

Тя му отговори с благодарна усмивка, преди да излезе да повика куриера.

 

 

Не много след това Савана се върна в офиса. Беше успяла да преразпредели част от задачите си, за да бъде в състояние да прекара някакво време у Вандермиърови, но имаше неща, които не можеха да бъдат възложени на друг човек. Трябваше по план да отиде на един процес следващата седмица във връзка с някакъв палеж. Трябваше да се подготвят свидетели, единият от които, специалист по застрахователните измами, беше прелетял от Омаха и я чакаше в офиса, където го намери при завръщането си.

Тя прекара два часа и половина с него, после се срещна с двамата полицейски детективи, които се занимаваха със случая. Беше й нужна допълнителна информация, включително потвърждаване на показания от страна на един от нейните собствени свидетели.

След това участва в седмичното съвещание на отдела, който се занимаваше с престъпленията. Технически тя беше втора по старшинство в този отдел, но първият не беше на работа от един месец, тъй като се възстановяваше след сърдечна операция и изглеждаше, че няма да се върне много скоро. Савана се беше наложила напълно естествено през изминалата година като човек, към когото се обръщат за съвет, и тя беше приела с лекота отговорността да ръководи съвещанията на отдела.

Преди девет часа вечерта се бе отправила към Вандермиърови. Чувстваше се виновна за това, че не е чакала с Уил и Сузън, но трябваше да не изостава от работата си, освен ако не искаше напълно да рухне психически. Не можеше да прекара нощта у Уил, което беше поискала от Сузън, и във връзка с това се чувстваше даже още по-виновна. Но просто не можеше. Познаваше се. Напрежението в нея растеше. Трябваше й почивка.

Уил се намираше там, където го беше оставила, на пост до телефона в кухнята. До него имаше бял лист хартия и молив и той беше готов да запише всяка информация, която похитителите биха могли да предадат. Той ту хващаше молива и го опираше до листа, ту сгъваше някой ъгъл от листа и го изглаждаше, обръщаше се, за да погледне часовника и после пак се заглеждаше в хартията.

Облечена в същия елегантен костюм, с който беше пристигнала, Сузън се беше разположила в един от осемте стола, които се намираха около голямата кръгла кухненска маса. Тя методично преместваше старомодната чаша по дървената повърхност. По някое време тя вдигна глава, при влизането на Савана, после отново заби поглед в чашата си. Но този кратък поглед беше войнствен. Савана разбра, че не трябва да споменава нищо на тема пиене.

Сам и Ханк седяха край масата със своите питиета. Те държаха канички с кафе, което предпочитаха пред старомодните чаши с алкохол. Мина й през ум, че пиеха за четвърти или пети път. Самата тя беше силно пристрастена към кафето, но съблюдаваше известни граници. Успяваше да разбере навреме кога е на път да се появи кофеиново треперене и знаеше кога да спре. Сами и Ханк никога не спираха, но и никога не трепереха. Те можеха да пият кафе цяла нощ, докато се редуват в спането. И спяха здраво. Кофеинът не ги смущаваше. Тя допускаше, че това има нещо общо със силата на мъжката физика, силата беше едно от малкото неща, които тя можеше да признае на мъжкия свят. Кафето можеше да направи мъжете привлекателни… или ужасяващи.

— Какво правят с нея? — подвикна Уил, чиито очи бяха уморени, без да са загубили нещо от тревогата си. — Защо не се обаждат?

Като седна между него и Ханк, Савана силно вкопчи ръцете си една в друга.

— Изчакват най-подходящото време.

— Мислиш ли, че тя е добре?

— Принудена съм да го мисля.

— Дали я хранят? Дали се грижат да не й е студено?

— Тя ще яде, когато ядат те и ще й е толкова топло, колкото и на тях. Сигурна съм, че нямат намерение да я морят от глад, нито да я простудяват — замълча за момент. — Какво стана със застрахователната компания?

— Дойде един и огледа наоколо — отговори Уил.

Ханк добави още малко.

— Говорихме с него. Изглеждаше доволен.

— Ще достави ли парите?

Безпокойството на Уил растеше.

— Сигурно да, но ни няма доверие и не ги носеше със себе си. Иска да изчака, докато проведем разговора и уредим плащането. Тогава ще достави парите — той изруга през зъби. — Можеш да помислиш, че сме се опитвали да измъкнем нещо от вътрешностите му. За какво, по дяволите, плащам вноски, ако не за ситуации като тази?

— Той е длъжен да бъде предпазлив — отсъди Савана. — Три милиона долара са много пари. Негово задължение е да ги пази добре. Нямаме право да го обвиняваме — вдиша дълбоко. — Трябва да ги държи до момента, в който ще ни потрябват — погледът й стана по-съсредоточен. — Уил, липсва ли още нещо от нещата на Мегън? Някакви бижута? Пари от портмонето й?

Трябваше да мине цяла минута, за да се съсредоточи върху думите й и даже тогава той изглеждаше объркан.

— Не съм преглеждал бижутата. Предположих, че похитителите се интересуват само от нея.

— Забелязах чифт обеци върху нощната й масичка.

— Тя ги сваля преди лягане.

— Къде държи другите си неща?

— В библиотеката има сейф. Не е бил отварян. Проверих.

— Тя носеше ли нещо друго — огърлица, часовник?

Той се намръщи в усилие да се концентрира.

— Не съм сигурен.

— Помисли — настоя тя внимателно. — Ако е носела нещо ценно, когато са я взели със себе си, възможно е да са го продали, за да платят за храна или мотелска стая или самолетни билети. Би било възможно да го проследим това.

Уил помисли известно време с наведена глава. Най-накрая изрече със слаб глас:

— Бях й дал миналата година по случай рождения й ден един часовник с диаманти около циферблата. Тя го сваляше заедно с обеците преди лягане, но възможно е да си го е сложила пак, когато е станала и слязла долу.

Савана не можеше да си спомни да е виждала часовника с обеците. Погледна към Ханк, който вече ставаше, за да провери. Тя се обърна още веднъж към Уил:

— Какво можеш да ми кажеш за парите?

Той изглеждаше по-объркан отвсякога.

— Не знам. Нямам никаква представа колко е имала в портмонето си. Винаги, когато й трябват пари, използва чекове. Не съм водил дневник за тези неща. Бил съм винаги против това тя да чувства ограничения — и вече по-кротко добави: — Тя балансира чековата си книжка в края на месеца. Така ми харесва.

— Искаш ли да провериш портмонето й?

— Но вече казах, не знам.

— Провери го. Заради мен?

Той погледна с копнеж и с болка към телефона.

— Ще го чуеш, ако звъни — увери го Савана. — А и ние ще бъдем тук и ще слушаме. Но трябва да разбера за портмонето. Виж дали нещо не е разбъркано, дали не са извадени набързо пари, карти за самоличност. Също така бих искала да зная дали нещо, каквото и да е, дори най-малкото, не липсва от някоя от другите стаи на първия етаж. Съмнявам се, че похитителите биха рискували да отидат далече, но би било лесно за единия от тях да се втурне и да прибере няколко малки дрънкулки, които могат да се продадат за няколко хиляди долара, което пък означава чудесно харчене на пари в Рио.

— Те не са крадци — каза Уил, — те са похитители.

— Което ще рече съседна степен на същото, нали? — изтъкна тя внимателно.

Тук го убеди. Без повече спорове той напусна кухнята. Тя веднага се обърна към Сам:

— Говорих с лабораторията малко преди да дойда тук. Отпечатъците от библиотеката са главно от Мегън и Уил. Има едни, които не могат да се идентифицират. В момента върви справка с криминалния компютър. Ако имаме късмет, може нещо да пасне.

— Откъде сме ги взели?

— От основата на лампата на бюрото.

Той замълча.

— Това беше най-явният отпечатък от всички, на които сме попаднали — чист, ясен върху бронза. Взех го, понеже ме гледаше нахално в очите, но даже тогава се съмнявах, че може да е от похитителите. Не може да са толкова глупави.

— Или небрежни. Особено след като са показали такава изрядност във всичко останало — Савана отправи към Сузън твърд поглед. — Вероятно отпечатъкът е оставен от хората, които почистват.

Сузън отбеляза с неудоволствие:

— Те са пълна скръб — тя продължи да превърта чашата малко по малко.

Сам беше озадачен.

— Какъв е този чистач, който ще остави отпечатък от пръст върху нещо, което трябва да бъде чисто до блясък?

— Добър въпрос — кимна Савана. — И аз си го задавам всяка седмица, когато пиша чек. Но не е лесно да се намерят добри чистачи. Тези момчета ги бива за по-тежка работа. Те се справят отлично, когато става дума за бани, подове, килими и первази. Не са толкова добри при дребните неща…

— Като праха — вметна Сузън.

— Или отпечатъци от пръсти — добави Сам. Погледна последователно двете сестри. — Вие използвате същата служба, както и Мегън?

— Савана ги е използвала най-дълго време. Обвинявай нея.

Сам нямаше никакви обвинения срещу Савана.

— Никой не те кара да прибягваш до услугите им.

— Но Сави има право — настоя Сузън. — В тези времена не могат да се намерят добри работници. Ако някои могат да чистят праха, няма да могат да правят останалото и обратното, така че трябва да се избира по-малката от двете злини. Аз не мога да се справям с тежкото чистене. Тези мъже могат. И си носят собствени уреди. Последното нещо, за което искам да мисля, е за това да си купувам нови торбички за прахосмукачка.

— Те биха могли да попречат на плановете ти за някое парти — вметна Сам заядливо.

Вече, без да превърта чашата си, но стиснала я здраво на масата, Сузън погледна твърдо към Савана.

— Този човек е идиот, знаеш ли това? Дотам е злобен, че ме изкарва сноб, когато той самият е далеч по-лош. Вече се хвана с палтото ми, пръстените ми, дрехите ми — и тя огледа нещата по себе си. — Това, че купувам нещо от бутик, вместо от универсален магазин, не означава, че съм нещо по-малко от личност.

Савана погледна Сам, който представляваше превъплъщение на самата невинност.

— Тя е много чувствителна — каза той. — Не може да приеме една малка шега.

Сузън се нахвърли върху него.

— Шега! Откакто съм дошла тук, не си спрял да ме критикуваш.

— Не е така. Казах ти, че си голяма готвачка.

— Да, да, след като ми каза колко си изненадан от това, че мога да готвя.

— Бях изненадан. И съм. Нямаш вид на домакиня по призвание. Нека погледнем фактите в очите. Ти си била родена с късмет. Не си живяла лошо и когато си се омъжила.

— Което само показва колко разбираш — процеди Сузън отвратена.

— Дърк Гарднър е фрашкан с мангизи.

— Парите не правят брака. Заедно Дърк и аз бяхме живо нещастие. Ето защо, да, аз действително живях лошо, когато се омъжих.

Добродушният хумор, който Савана беше видяла по лицето на Сам, когато беше започнал най-напред двубоите си със Сузън, отстъпи място на нещо по-сериозно.

— Съжалявам.

— Трябва да съжаляваш. Не ми е леко да бъда тук и ти не ми помагаш с нищо.

— Опитвам се. Давам ти възможност да мислиш за нещо друго, освен Мегън и това пиене.

Освирепяла, Сузън се изправи.

— Кой си ти, по дяволите, да мислиш, че знаеш какво ми трябва? Ако ми трябва развлечение, мога да се закълна, че няма да е с кретен като теб — и като блъсна с ръка стола си, докато преминаваше бързо покрай него, тя изфуча навън от стаята.

Настъпи тишина. Сам издиша бавно и погледна Савана в очакване.

— Сестра ти не ме харесва.

Седнала отпуснато на стола си, Савана сложи лакти на страничните облегалки, преплете пръстите на двете си ръце и се нацупи.

— Мисля, че може би имаш право.

— Аз я харесвам.

— Наистина?

— Да. Но моята честност не я привлича. Тя не е свикнала да има работа с честни хора.

— Проницателно наблюдение.

— Нейните приятели толкова ли са плитки?

— Не всичките. Аз съм й приятелка. И Мегън. Не ми харесва мисълта, че някоя от нас е плитка.

— Но другите — каза Сам, — нюпортската тълпа, много са плитки, а?

Той започваше да се отнася все по-сериозно към себе си. Тя направи усилие да не се усмихне.

— Баща ми е част от нюпортската тълпа. Също две лели и чичовци и многобройни братовчеди.

— И ти стана адвокат — каза той. — Защо, Сави? Защо не светска дама като Сузън?

Савана се възхищаваше негласно от начина, по който той беше обърнал разговора в своя полза. След известно време тя каза тихо:

— Трябваше ми нещо повече. Това е всичко.

— А Сузън?

— Тя избра света, който й беше познат.

— Но тя не е щастлива.

— Почти на тридесет и една е. Да не би да смяташ да я посъветваш да остави това, което познава, и да опита нещо ново?

— Някой трябва да го направи.

— Видяхме с какво отвръща. Тя просто напуска стаята.

— Прави ли го и на теб?

— Понякога. Когато докосна някой открит нерв.

— Както когато споменеш за алкохол?

Савана отново замълча. Когато проговори, това беше с по-тих глас, който молеше за това, което самите думи не можеха.

— Не изглеждаше пияна.

— Не е. Все още. Това те безпокои, нали?

Савана огледа ръцете си.

— Да, безпокоя се. Тя ми е сестра. Безпокоя се много.

— Изглеждаш уморена.

Тя вдигна очи.

— Да. Но това не трябва да личи.

— Защо не си отидеш вкъщи?

Тя го искаше.

— Скоро.

— До сутринта тук няма да се случи нищо. Ще наглеждам Сузън вместо тебе.

Савана се засмя тъжно.

— Това може да се окаже трагично и за двама ви. Както се развиват нещата, когато пристигна тук сутринта, ще намеря двама ви разкъсани на парчета, разпилени из къщата… — тя млъкна, при което изчезна целият хумор, след като беше нарисувала пародията с прекалена яснота. Това й напомни за един случай на убийство, върху който беше работила и при който жертвата беше накъсана. Процесът беше истински ад и тя все още чувстваше как гърлото й се изпълва с горчивина всеки път, когато си спомняше фотосите, които беше показала на съдебните заседатели. За част от секундата като че ли зърна лицето на Мегън, прикрепено към този лишен от крайници труп. Затвори очи и бавно, разтреперано пое дъх.

— Сави? — попита Сам. Той се надигаше от мястото си точно когато тя отвори очи, но продължи около масата до нейния стол. — Добре ли си?

— Отлично — усмихна се с усилие.

— Имаш зелен цвят.

— Трябва да е от нещо, което съм яла.

— Може би трябва да те откарам у вас.

Тя поклати глава и като че за да подкрепи думите си, се изправи.

— Чувствам се прекрасно. Наистина. Ти стой тук и охранявай крепостта. Разчитам на теб.

Той кимна и отстъпи назад, за да й направи път. На вратата тя се срещна лице в лице с Ханк.

— Никакъв часовник — каза й той. — Уил току-що провери кутията й с бижутата горе и там го нямаше. Сигурно е бил у нея.

В опита си да отстрани образа на откъсната китка, носеща този часовник, Савана преглътна.

— Ще се погрижа преди всичко друго утре някой да влезе във връзка със заложните къщи.

— Добре ли си? — попита той.

— Само уморена — избъбри тя със слаба усмивка, докато се отдалечаваше от него. Тя намери Сузън във всекидневната, седнала на пода пред един от стереоговорителите, и като коленичи до нея, й заговори: — Скоро се махам. Капнала съм.

Сузън я погледна многозначително.

— Личи ти.

— Ти си третият човек, който ми казва същото за последните няколко минути.

— Ако между тях е бил Сам Крейг, това може да бъде единственото нещо, където съм на едно мнение с него.

— Сами е добро момче.

— Той ми прави напук.

— Дай му някаква възможност. Той носи добра глава на раменете си. Може понякога да е малко тъпичък, но сърцето му е, където трябва.

— Малко тъпичък — казано меко. Но може би аз се държа прекалено грубо. В нашите среди учтивостта е важно нещо. Той очевидно има доста различен произход от нашия и коренчетата му се виждат. Ченге е, не дипломат.

Савана седна и остана така известно време, като слушаше мълчаливо Джон Денвер, който изпълняваше „Песента на Ани“ по радиото. Тя винаги намираше, че тази песен се отразява добре на духа й. Песента свърши прекалено скоро. Без да го съзнава, тя спря дишането си. Но гласът, който чу, беше лек и бълбукащ, не като този, който копнееше да чуе.

— Вие сте на студено кънтри 95.3 FM, WCIC Провидънс. Аз съм Мелиса Стюарт до среднощ. В момента е десет и двадесет и три, тридесет и девет градуса и вън от студиото вали дъжд. Според прогнозата преваляванията ще продължат през нощта, а на разсъмване облаците ще започнат да се разкъсват. Възможно е по обед да се покаже малко слънце. Впрочем, предлагам ви три от най-горещите парчета на вълна 95.3 FM, WCIC, като започваме с най-доброто от Шенъндоа…

Музиката последва незабавно.

— Странно — прошепна Савана. — Думите са практически същите, но въздействието е толкова различно.

Сузън беше като упоена.

— Той е толкова по-добър…

— Беше ли това вече нагласено на CIC?

— Аха. Мегън слуша през цялото време.

— Интересно дали е слушала през последната нощ.

— Интересно дали ще слуша тази нощ.

Савана потрепери.

— Боже, надявам се, че е добре.

— Аз също — Сузън погледна сестра си. — Но ти наистина изглеждала уморена. Сигурна ли си, че не си болна?

— Може би ми е болна душата. Бих искала да мога да направя нещо повече.

— Боже мой, Сави, ти вече направи толкова много!

— Но не сме научили нищо. Все още нищо от лабораторията. Същото е и с Крис и Гини. Не можеш да повярваш колко съм отчаяна.

Сузън помисли малко, преди да каже:

— Не, мога да повярвам. Изглежда, че, както казах преди, ти имаш големи надежди във всички, които познавам. Наблюдавам те как координираш всичко, но си мислиш, че не правиш достатъчно. Можеш да направиш точно толкова, Сави. Ти си просто човек. Точно както нас, останалите — и като каза това, тя вдигна чашата си и отпи.

Твърде много уморена, за да може да спори, Савана въздъхна и стана.

— Няма да пиеш прекалено много, нали, Суз?

Сузън поклати глава.

— Няма.

— И ще наглеждаш Уил често?

— Аха.

— И ще ми се обадиш, ако нещо се случи?

Сузън кимна.

Доволна от това, че нещата със сестра й се намират под контрол, поне сега за сега, Савана тръгна да търси Уил. Намери го в трапезарията, където пребъркваше чекмеджетата със сребърните прибори.

— Нещо да липсва? — попита го.

Уил имаше такъв вид, сякаш току-що го бяха прекарали през центрофуга за пране. Движеха се само очите му, те се мятаха лудо от едно място на друго.

— Не знам. Колко трябва да са ножовете?

Въпросът отекна като ехо в ума на Савана. Колко ножа? Една дузина? Две дузини? Три дузини? Минус някакъв брой, задигнат от прислугата през годините. Минус някакъв брой, който може да се е загубил някъде.

Неговият въпрос съвсем точно сумираше целия проблем: те се ловяха за сламки.

— Забрави среброто — промълви Савана уморено. — Те вероятно не са губили време да отварят чекмеджета. Нещо да липсва от горе?

Погледът му продължаваше да блуждае.

— Не.

Савана бавно затвори чекмеджето и го погледна в очите.

— Защо не се опиташ да починеш, Уил? Денят беше дълъг.

— Няма да почивам, докато тя не се върне.

— Но сега не можем да направим нищо. Сам и Ханк ще дежурят последователно на телефона. Ако се опиташ да поспиш сега, сутринта ще бъдеш по-бодър.

Той се засмя със слаб глас.

— Единственият начин да заспя, е като взема хапче, но ако направя това и позвънят, няма да съм в състояние да мисля правилно.

— Тогава само легни. Опитай се да се отпуснеш. Така ще бъде за Мегън по-добре — нервите й бяха опънати и тя нямаше намерение да се препира повече. — Ще бързам да се прибера. Ще се видим сутринта. Стой на поста си. Съгласен си, нали?

Без да очаква отговор, тя излезе.

Нощта беше тъмна и дъждовна. Въпреки че беше обвита в дълго вълнено палто, Савана успя да измръзне, докато стигне до колата си. Тя се мушна вътре и затвори вратата с едно-единствено бързо движение, след това успокои ръката си и натисна стартера.

Взе разстоянието бързо благодарение на късния час и липсата на трафик. Почти искаше да има повече коли, повече шум, повече живот. Чистачките поддържаха постоянен ритъм срещу дъжда, мокрият асфалт отразяваше светлините на града. И все пак светът изглеждаше много мрачен и тя се чувстваше много самотна.

След като остави колата в гаража зад къщата, тя изтича през малкото открито пространство, което водеше до задната врата. Ръцете й трепереха, докато отключваше, и продължиха да треперят, когато изключваше алармената инсталация, преди да влезе. Когато вратата зад нея се затвори, тя набързо пое дъх и продължи нагоре по стълбите към първия етаж.

След като се освободи от палтото си, отнесе чантата си направо в работната стая и я постави на бюрото. След това се отпусна върху стария кожен стол с облегалка за главата, остави обувките си да паднат на пода и придърпа коленете си към гърдите. Притиснала ги здраво към себе си, вдиша на няколко пъти. През всичкото време тялото й трепереше.

Не плака. Никога не плачеше, когато това се случваше. Вместо сълзи по челото й, над горната устна, отзад на врата й се показваше лъскава пот. А треперенето продължи.

Тя знаеше какво става, не беше кой знае каква мистерия. Всеки ден си вършеше работата много прилежно, компетентно и спокойно. Но имаше дни, когато работата я разстройваше дълбоко. В такива дни тя възпираше чувствата си, докато не почувстваше, че ще се пръсне, защото последното нещо, което можеше да направи, беше да покаже слабост по време на работа. Едва по-късно, вкъщи, на стола с високата облегалка, тя можеше да даде простор на емоциите, които плачеха за изливане.

Това представляваше класически случай на закъсняла реакция и не се случваше често. В девет десети от времето тя можеше да се справя отлично със задълженията си. Другата десета от времето преминаваше в страдание. Така беше, когато се занимаваше с един случай, при който върху две мъничета от детска градина беше извършено сексуално насилие. Така беше, когато проведе разследване на култови самоубийства на трима юноши в местната гимназия. Така беше и в случая с обезобразения труп.

Отвличането на Мегън Вандермиър не съдържаше нещо свръхужасяващо. Оптимално то щеше да приключи с плащане на откуп и с леки щети, като счупената френска врата.

Оптимално.

За съжаление, Савана знаеше твърде много. Тя знаеше как работи умът на престъпника. Въпреки насърчителните думи, които беше отправила към Уил, беше виждала много често резултатите от ирационални действия, за да може да повярва, че оптималната ситуация ще бъде налице. Но действително вярваше, че Мегън ще се върне жива, трябваше да вярва. Плашеше я мисълта за мъките, които Мегън може би щеше да изпита дотогава, а когато имаше намесено мъчение, въображението на Савана беше плодовито.

Мегън беше нейна приятелка и това правеше болката толкова по-жестока. Тя искаше да помогне. Тя правеше всичко, което беше по силите й. Но не стигаше доникъде. А Мегън страдаше.

Савана продължаваше да диша учестено. Като се извъртя настрани върху стола, тя притисна мокрото си чело о коленете и затвори очи.

Постепенно треперенето отслабна, дишането й стана по-дълбоко. С все още затворени очи тя положи отново глава върху стола.

Няколко минути по-късно отиде в спалнята, за да си смени дрехите. Въпреки че беше физически напълно изтощена, имаше да върши работа. Работата беше неин бич и нейно спасение. Уил вземаше сънотворни хапчета, Сузън пиеше скоч, Савана работеше.

Имаше случаи, когато тя си задаваше въпроса докъде ще стигне всичко това. Но, по дяволите, трябваше да прави нещо до полунощ.