Барбара Делински
Сърце на нощта (8)

8

Джеърд беше получил своя дял от живота. През неговите тридесет и девет години той беше имал много приятели и много от тях бяха жени. В биографията му се вместваха многобройни връзки, две свръхсериозни увлечения и една съпруга. Но никоя жена те го беше поглеждала с такъв копнеж, като този в очите на Савана. От момента в студиото, когато тя се беше обърнала и погледнала към него, той знаеше това. И възхищението. В очите й се четеше и това.

Беше свикнал да му се възхищават. Жените се увличаха от външността му, точно както от гласа му, и той го знаеше много добре. Гласът му беше капитал. От него зависеше цялата привлекателност на предаването. Той увеличаваше ефекта му с избора на думи и с интонацията си.

Но не правеше нищо, за да подобри външния си вид и умишлено се стараеше да стои колкото се може повече на сянка. Радваше се на анонимността си в Роуд Айлънд, беше му приятно, че може да се разхожда по улиците, без някой да знае кой е. При важни обществени събития изпращаше някой от другите дисководещи. Когато биваше лично поканен, се измъкваше с някакво извинение. Високо ценеше отскоро придобитата си независимост. За този етап от живота му, когато опипваше пътя си в очакване на голямото вдъхновение, тя беше за него от решаващо значение.

И тогава се появи Савана. В началото той се отнесе скептично, като се мъчеше да разбере дали тя не се стреми към нещо толкова елементарно, като секса. Все пак, докато разговаряха, той вече беше започнал да се колебае. Тя не му разиграваше театро. Нищо в поведението й не говореше за агресивност, а още по-малко съзнателна. Той помнеше момента, когато се намираше в кабината и я беше погледнал през стъклото. Тя току-що си беше свалила палтото. Той подозираше, че щеше да се загледа в нея, даже ако тя не се беше навела за чантата си.

В нея нямаше нищо поразяващо. Нищо не правеше особено силно впечатление. Но по един неизказан начин тя преливаше от сексуалност. Чертите й бяха гладки и привлекателни, кожата й нежна и хубава. Косата й представляваше лъскава кафява маса, сбрана на възел, от който сякаш се опитваше да избяга. Фактически това, което я правеше физически привлекателна и провокираща, можеше да се нарече изящество на простотата. Тя беше завършен професионалист и все пак в нея се чувстваше загатната някаква сладостна топлина, която поставя на изпитание душата на един мъж. Не правеше нищо, за да прикрие елегантната дължина на краката си или особената извивка на бедрата си или приятната издутост на гърдите си, но и не ги афишираше натрапчиво. В нея имаше нещо загадъчно.

Тя пленяваше.

Тя го възбуждаше.

— Знаеш ли, че нямам никакви оплаквания срещу тебе — подразни я той с глас, който беше толкова висок, колкото беше необходимо, за да се чуе при шума на мотора.

Затегната с предпазния колан в неговия патфайндър, Савана наблюдаваше минувачите. Той предприе нов опит.

— Можеш да ме гледаш както си искаш. Нямам нищо против това.

Тя отмести главата си встрани, но преди това той беше забелязал лека червенина по лицето й.

— Ти си под голямо напрежение — продължи той. — Радвам се, че мога да бъда в помощ.

Светлината на светофара се смени. Той тръгна бавно и в продължение на няколко минути в колата не се чуваше нищо друго, освен шума от двигателя. По едно време много тихо тя каза:

— Мисля си, че повече би ти подхождало порше.

Той гледаше пътя пред себе си.

— Порше? Не. Трябва ми нещо по-практично.

— За какво?

— За да пренасям инструменти.

Гласът й продължаваше да бъде сериозен, но той усети, че погледът й продължава да бъде насочен към него, което представляваше стъпка във вярната посока.

— Нямаш ли момчета за тази работа или така е само в телевизията?

— Да, в телевизията най-вече. При нас това не е необходимо. Но аз нямах предвид станцията. Говорех за моята лодка.

Известно време тя не каза нищо.

— Какво представлява лодката?

— Четиридесет и шестфутов морган — той продължаваше да говори тихо и бавно. — Точно сега е на сух док, но след месец ще я пусна на вода. От април до ноември тя ми служи за жилище.

— Живееш в лодка? — попита тя, като не можа да скрие ентусиазма си:

Той кимна.

— Как изглежда такъв живот?

Той помисли малко.

— Спокоен. Ти си била на море, нали?

Тя кимна.

— И си почувствала тази свобода?

— Аха.

— Ами нещо такова. Колкото и здраво да си вързан за кея или колкото и спокоен да е приливът, все пак усещаш люлеенето. И чувството за свобода присъства непрестанно. Знаеш, че когато ти стане тежко, можеш да се отпуснеш. Даже ако рядко ти се случва да махнеш с ръка на всичко, съзнанието, че можеш, ти дава сила.

Той спря на следващия червен светофар. Савана пак гледаше навън през прозореца.

— Има случаи — каза тя замислено, — когато бих дала всичко, за да мога да се отпусна, когато искам да се отърва от всичко, да избягам — връщайки се към настоящия момент, тя му отправи една не много сполучлива полуусмивка. — Безотговорно, нали?

— Ако кажа да, ще отида против себе си. Всеки има такива моменти.

Не беше толкова сигурна. На този свят съществуваха хора, лишени от грижи и отговорност. Като отново отклони погледа си от него, тя продължи:

— Когато бях малка, винаги се пъхах навсякъде. Енергията ми беше невероятна. Понякога губех контрол и можех да връхлетя върху всичко, което ми се изпречи. Но нямаше нищо страшно. Трябваше само да стана и да отупам праха от себе си. Когато получих шофьорската си книжка, си помислих, че ще бъде същото, че ще карам прекалено бързо, ще губя контрол и ако почна да се блъскам в разни неща и предмети, ще бъда в истинска беда.

Тя гледаше разсеяно местата, покрай които преминаваха и които след промяната на светлината на светофара, се задвижиха отново.

— Има случаи, когато ми се струва, че съм загубила контрол върху живота си, че съм на прага на голяма катастрофа. Все едно, че съм на пързалка. Постепенно набирам скорост и искам да се спра, но не мога.

— Сигурен съм, че можеш.

— Не. Има ангажименти, отговорност. Аз съм възрастен човек. Един възрастен човек може да се откаже, когато нещата не вървят.

— Разбирам — отрони тихо Джеърд. — Сега не вървят — той я погледна тъкмо навреме, за да забележи кимването й. — А как е, когато животът върви гладко?

Тя се засмя с висок глас.

— Обикновено скучая — бързо го погледна. — Между лошите и добрите периоди идва времето, което обичам. Тогава предизвикателството съществува без травма. Слава Богу, такива времена се случват често.

— Ти си щастлива. Някои хора не могат да кажат това.

— Знам — гласът й се сниши. — Сега завий надясно.

Няколко минути те се движеха, без да говорят, но и Савана това не беше важно. Все пак Джеърд представляваше утеха, солидно присъствие. Това беше човек, който нямаше нищо общо с кариерата й, с миналото й. Той се изправяше до нея срещу бурята на живота.

Много скоро тя го насочи към извитото отклонение, отвеждащо до Вандермиърови. Пред входната врата той спря и попита:

— Ще останеш ли дълго?

— Зависи от състоянието на Уил. Ако той тича из къщата и размахва пистолет, може да ми трябва по-дълго време, за да го укротя, отколкото ако само седи на някакъв стол и отправя заплахи.

— Мога ли да чакам?

Тя поклати глава.

— Въобще не трябва да бъдеш тук. Опитваме се да замесваме колкото може по-малко хора. Както стоят в момента нещата, ще трябва да обяснявам това-онова, когато вляза. Сигурна съм, че са ни видели.

Джеърд би се радвал да влезе и да помогне при обяснението. Инстинктивно почувства, че тя не би се съгласила на такова нещо. При всичките й приказки за бягство тя не беше страхливка. Беше професионалист до мозъка на костите си.

Но тя не бързаше да излезе от колата.

Той я попита тихо:

— Кога трябва да се върне Мегън?

— Парите трябва да се предадат в осем. Известно време след това трябва да се обадят на Уил и да му кажат къде е тя, а малко след това ние ще я приберем — тя изглеждаше силно угрижена. — Един Господ знае какво ще стане по-нататък.

Той се протегна и леко докосна лицето й с пръст. Това беше един от онези насърчителни жестове, които се появяват, оставят отпечатъка си и изчезват.

— Значи работиш до късно.

Тя кимна.

— Снощи беше с мен. След това днес в офиса. Довечера ще бъдеш тук или кой знае къде. А ти кога спиш?

— Мисля, че съм като теб. Не ми трябва много. А когато ми трябва повече, отколкото мога да получа, си наваксвам през почивните дни.

— Но те са за възстановяване.

— Сънят възстановява.

— Аз мислех за посещения на шоупрограми, концерти, музеи, ски, пазаруване, слънчеви бани на трева.

— Слънчеви бани на трева — тя се усмихна. — Ммм, това звучи примамливо.

Усмивката й беше толкова нежна и пленителна, че на Джеърд му се поиска да си вземе обратно думите. Би могъл да прекара почивния ден в леглото й и вероятно това щеше да бъде най-възстановяващото нещо.

Като наблюдаваше как сивите точици в очите му потъмняват, Савана почувства дълбоко в себе си една ответна реакция.

— Трябва да бягам — прошепна тя и протегна ръка към чантата си. Окачи я на рамото си и хвана дръжката на вратата. Макар и да знаеше, че трябва да се противопостави на желанието си, погледна назад към Джеърд, за да поеме с двете си очи последна порция от силата му.

Той се опита да не извика. Много внимателно и с много пресипнал глас каза:

— Може да имам търпението на светец, но не съм направен от камък. Следващия път, когато ме погледнеш така, ще те целуна.

Сърцето й заби лудо.

— Трябва да бягам.

— Чу ли какво ти казах?

Отваряйки вратата, тя изрече:

— Благодаря ти, че ме доведе дотук. Това беше глътка въздух.

И излезе.

Той се надигна от мястото си.

— Савана?

Тя затвори вратата, но той бързо свали стъклото. Савана се наведе към прозореца, можеше да се помисли, че отдавна е била с това намерение.

— Ще ми съобщиш ли, ако намериш нещо в тези записи?

— Знаеш, че да — каза той бързо. След това отвори жабката, извади оттам малък бележник и химикал, надраска набързо няколко телефонни номера, откъсна листа и й го подаде. — Можеш да ме намериш по всяко време.

Савана пое листа, но той не го пусна веднага. Очи му отказваха да освободят нейните.

— Трябва да вървя — прошепна тя умолително.

Но той продължаваше да я задържа и усилваше връзката помежду им с всяка изминала секунда. Най-накрая, когато почувства, че собственото му сърце започваше да реагира шумно на напрежението, пусна листа.

Савана бързо го прибра в джоба си.

— Благодаря. Благодаря за всичко, Джеърд.

— Савана…

— Ще говорим по-късно — тя махна с ръка и напусна колата, елегантна фигура, носеща се в лек тръс по стъпалата на входа. Вратата се отвори с пристигането й. Без да погледне назад, тя изчезна.

 

 

Уилиъм Вандермиър не тичаше из къщата и не размахваше пистолет, главно защото пистолетът беше изчезнал с Мегън, но представляваше нещо много далечно от кроткото същество, каквото беше в голяма част от чакането. В очите му имаше нещо диво, комбинация от отчаяние и ужас, което само по себе си беше смразяващо.

Савана седеше в компанията на Сузън, Сам и Ханк и разговаряше с него. Тя преминаваше от един спорен въпрос към друг, като се опитваше да го убеди, че трябва да запази хладнокръвие и когато мислеше, че е засегнала всички възможни теми, Сам се досещаше за още нещо. Двамата мислеха, че са го успокоили.

След като застрахователната компания беше готова да достави парите в четири следобед, а дотогава нямаше какво да се прави, Савана успя да го убеди да си почине малко. Скоро след като той се качи на горния етаж, тя и Сузън влязоха във всекидневната, за да си поговорят.

— Добре ли си? — попита тя тихо. Седеше обърната с лице към Сузън, която не пиеше, но видът й говореше, че алкохолът ужасно й липсва.

Сузън се отпусна назад върху брокатовите възглавнички на канапето и затвори очи.

— Питай ме след една седмица, когато ще съм се върнала вкъщи и ще съм забравила всичко това.

— Аз наистина съм ти признателна. Знаеш, нали? Не бих могла да бъда едновременно и тук, и на работа, а на Уил му беше необходимо присъствието на едната от нас.

Като подпря главата си на канапето, Сузън отвори едното си око към Савана.

— Тъжно е това, че Уил има нужда от нас. Вандермиърови винаги са били известна фамилия. Би трябвало край него да се тълпят десетки хора.

— Това е отвличане, не парти. Той искаше да не се разгласява нищо.

— Това, което искаше — коригира я Сузън, — беше да не се разгласява за липсата на пари. Трябва да видиш това място, Сави. Изглежда много хаотично.

— Не хаотично. Само измъчено. И само на отделни места.

— Какво се е случило? Какво направи Уил с бизнеса?

Савана вдигна рамене.

— По собственото му признание, никак не го бива като финансист.

— Но той е можел да наеме хора, които да му движат финансите. Като стана дума за това, колко са хората в положение като неговото, които познаваш, които да не разполагат с армии от финансови съветници и счетоводители?

— В това отношение Вандермиърови винаги са се различавали от другите. Те предпочитаха да се справят сами. Бащата и чичото на Уил изградиха бизнеса от нула. Всеки от тях беше силен в нещо. Изглежда, че чичото е бил факир с цифрите, но не и бащата на Уил, и съвсем сигурно не Уил.

— Все още не мога да повярвам, че е провалил всичко. Меги заслужава по-добра участ.

— Това е така, но само защото й се струпаха толкова лоши неща. Уил я обожава. Може би това компенсира финансовите им проблеми.

Сузън не можеше се съгласи.

— Не мога да си представя толкова силна любов. Искам да кажа, че ако говорим за намаляване на дохода от осемдесет хиляди годишно на шестдесет и пет, това може да е вярно. В такъв случай не би имало рязка промяна в стила на живот. Но от един милион на триста хиляди, като по-голямата част отива обратно в бизнеса — когато една жена си представя, че се омъжва изгодно и изведнъж открива, че няма налични пари за един уикенд на минералните извори, тази любов ще е нещо феноменално — тя поклати глава. — Няма такава любов — излегната в жълтия си костюм, тя имаше изненадващо властен вид.

— Тези мисли са тъжни — промълви бавно Савана.

— Реалистични.

— Но тъжни. Понякога не си ли мечтаеш за мъж, който ще те обича така?

— Не.

— Никога?

— Никога. А ти?

Савана се поколеба и отрони нерешително:

— Да.

— Защото си романтичка. Ти сънуваш през розови очила.

— Не е ли сънят или мечтата всъщност нещо розово?

— Не е задължително. Една мечта може да бъде практична. Не е необходимо на всяка цена да се пренадуе и така да стане непостижима. Такъв е твоят проблем, Сави. Ти се прицелваш прекалено високо.

— В надеждата за любов няма нищо нереалистично.

— Не, когато става дума за реалистична любов.

— Как би дефинирала реалистична любов?

— Тази, при която двама получават удоволствие от връзката. Това удоволствие може да има финансов или социален характер. Не е задължително винаги да бъде междуличностно, и то положително не е онова всемогъщо нещо, за което си мислиш. Твоите надежди за любов са високи като надеждите ти за всичко останало в твоя живот. Но ти само подготвяш провалянето си. Не го ли виждаш?

Савана не искаше да го види.

— Както аз виждам това — каза тя, — ако надеждите ми са високи, имам повече шанс да постигна това, което искам, отколкото ако се прицеля по-ниско, това като начало.

Тя се успокои, когато Сам влезе в стаята. Усмихна се, когато той продължи към библиотеката. Френската врата беше поправена. С ръка, подпряна високо срещу рамката й, той гледаше към вътрешния двор.

Сузън поднови разговора с тих, но убедителен глас.

— Това, което е най-важно при една връзка, е уважението. Уважението идва със силата, а силата с парите. Статистиките показват, че зад всички разводи стоят финансовите трудности.

— Какво знаят статистиките? Ако бракът е силен, той ще издържи на всякакви финансови затруднения.

— Но парите са важни — погледът й се отклони към Сам. — Те са символ на сила. Когато човек има пари, той има и име. Хората го забелязват. Вслушват се в него. Той има влияние. Уважавам хората, които правят нещо — тя се усмихна дяволито. — Обичам го, ако може да направи нещо за мен.

— Дърк направи ли го?

Усмивката изчезна.

— Не — тя не сваляше погледа си от Сам.

— Но ти го обичаше.

— Мислех, че го обичам — направи пауза. — Дърк, беше голямо нещо в леглото. Там той правеше нещо за мен и още как…

— Но не другаде? Не разбирам, Суз. Ти имаше голяма къща, ягуар, дрехи и бижута и…

— Трябваше да водя война за всичко. Дърк беше един от най-стиснатите хора, които съм срещала. В тялото му нямаше нито една романтична кост — тя сниши гласа си до шепот. — А пък ако ме интересуваше единствено сексът, аз бих тръгнала след Сам. Той има някакво неподправено мъжко излъчване, не мислиш ли?

Савана знаеше, че други жени го чувстват, въпреки че тя самата никога не беше привличана от него.

— Той няма много пари — прошепна тя като напомняне на Сузън, за която парите означаваха толкова много.

— Може и да е така — изрече Сузън с чувство, — но, Господи, той изпълва добре панталоните си.

Савана искаше да се противопостави, но накрая отстъпи.

— Предполагам, че е добре оформен, гледан откъм гърба.

— Почакай да се обърне и да видиш как изглежда отпред.

— Според теб излиза, че той умишлено развява нещо.

— Отдавна мисля върху това.

— А аз не. Сам Крейг не е ексхибиционист. Не е виновен, че не сваляш очи от анатомията му.

Сузън вдигна рамене.

Савана отбеляза с недоволство:

— Целият този разговор е изцяло неуместен.

— Не съм съгласна. Нека ти кажа, че в последните два дни на няколко пъти поисках силно той да ме метне на рамото си, да ме хвърли в леглото и да ме накара да забравя всичко, което става тук — тя се нацупи и погледна Савана малко накриво. — Шокирана ли си?

Савана не беше шокирана поради една-единствена причина. По същество нямаше голяма разлика между мислите на Сузън относно Сам и нейните относно Джеърд. Тя се беше чукала с Джеърд във въображението си безброй пъти, когато е бивала сама през нощта, в компанията единствено на гласа му, или когато беше жадувала за бягство от грижите на живота си.

Шокирана? Ако Сузън мислеше, че Сам е щедро надарен от природата, тя трябва да види Джеърд.

— Ти си шокирана — каза Сузън. — Изчервяваш се.

— Не съм шокирана — тя пое дъх и след това прошепна: — Би ли го направила?

— Да направя какво? — прошепна Сузън в отговор.

— Да легнеш с него?

— Ако ме помоли изискано.

— Хайде, Суз…

— Не знам, Савана. Как бих могла да ти отговоря? Ще се прибера вкъщи, така че ако изобщо е съществувала възможност, сега вече я няма. Няма да има абсолютно никаква причина да го видя отново.

— Освен ако не те потърси.

— Това пък защо?

— Може би му харесваш.

— Той ме мрази.

— Но ако наистина те потърси, би ли се срещнала с него?

— Вероятно не — заяви Сузън, но знаеше, че това е лъжа. Сам Крейг не я оставяше на спокойствие. Той я дразнеше, ядосваше я, вълнуваше я повече от всеки друг. Ако я потърсеше, вероятно щеше да си изпати от нея, но тя вероятно щеше да се срещне с него, макар и само за това, да разбере дали издутината в панталоните му ще се окаже достойна за съдържанието, което съдържа в себе си. След това щеше да го захвърли. В края на краищата той беше толкова неподходящ за нея, колкото тя за него.

 

 

— Здравей, Савана — раздаде се по жицата плътният глас на Джеърд.

Савана развълнувано отвърна на поздрава.

— Здравей.

— Гласът ти е такъв, че както изглежда, току-що си се прибрала.

Тя се помъчи да задържи телефона, да свали палтото си, да регулира дишането си и в същото време да продължи разговора.

— Да. Тъкмо идвах по коридора, когато Джейни ми съобщи за обаждането ти.

— Искаш ли да ти звъня пак?

— Не, не. Дай ми една секунда — тя намести телефона на бюрото, бързо излезе от палтото си и го захвърли настрана, откачи обеците си, притисна с ръка гърдите си, затвори очи и бавно и дълбоко пое въздух. След това отново вдигна телефона. — Сега е по-добре — каза, съзнавайки отлично, че усиленото биене на сърцето й нямаше нищо общо с бягането й по коридора.

— Как мина?

— Отлично. Той се укроти.

— През цялото време ли беше там? — беше почти четири следобед. Той я беше оставил преди обед.

— Не. Имах среща в Потъкет. Но се задържах при Уил няколко часа. Исках да прекарам и известно време със Сузън. Това преживяване изчерпа силите й.

— Успя ли да й помогнеш?

— Не знам. Надявам се.

— А тя помогна ли ти?

Отначало Савана не отговори. По-късно върху устните й се появи бавна усмивка.

— Толкова ли лошо изглеждах?

— Не лошо. Никога лошо. Ти просто имаше вид на някой, който е в състояние да говори с някого, а кой може да бъде по-подходящ събеседник от собствения ти близнак?

— Сестра — поправи го тя. — Ние сме много различни.

— Добре, сестра. Помогна ли ти?

Савана замълча отново. Не, Сузън не беше помогнала, поне що се отнася до Джеърд. Умът на Сузън беше изпълнен единствено с мисъл за безумно чукане, докато Савана все още претегляше за или против за една целувка.

Целувката беше като километричен камък. Беше повратен пункт. Ако Джеърд я целунеше, отношенията им щяха да поемат по нова пътека. Ако я целунеше, щеше да бъде преодоляна една бариера. Тогава щяха да бъдат възможни всякакви неща и това я правеше нервна, защото тя имаше надежди. Очакваше, че в леглото с Джеърд ще бъдат динамит. Джеърд щеше да се покаже баснословен любовник, тя, от своя страна, също. Но какво щеше да бъде, ако тя се заблуждаваше относно него? Относно себе си? Една част от нея, страхливата част, беше на мнение, че е по-добре да не се правят никакви опити, отколкото да се направят и да не успеят. В такъв случай тя щеше да си запази мечтите.

Въздъхна.

— Не, Сузън не ми помогна много, не този път — тя се изкашля. — Намери ли нещо в тези бележки?

Съгласявайки се с нейната смяна на темата само защото си даваше сметка за скритото зад въпроса й напрежение, Джеърд каза:

— Научих, че някакъв кретен си е навил нещо за някакъв червен сладък корен. През последните три месеца той досаждал на телефонистките ми с въпроса дали им харесва. Падат се по два разговора на човек седмично, което не е достатъчно, за да се депозира официално оплакване, но е достатъчно, за да бъде безкрайно дразнещо. Но това е всичко, Савана. Три пъти се рових в тези книжа и в тях няма нищо, което да има каквото и да е общо с отвличане или с бележка за откуп. Може би самата ти трябва да ги видиш. Може би ще ти хрумне нещо, което не…

— Не. Няма нищо — тя въздъхна отново, този път по-уморено. — Ти си гледал. Ако е имало нещо, щял си да го забележиш — инстинктивно му се доверяваше. — Освен всичко, похитителите са били особено внимателни във всяко отношение и не знам защо допуснах, че са оставили някакви следи при теб. Това не би паснало е начина, по който са работили.

— Струваше си да се погледне.

Не беше сигурна, че е прав, но от друга страна, от самото начало тя имаше съмнения относно основанията си да търси Джеърд.

— Така или иначе, ние сме толкова близо до размяната, че вероятно това няма значение. Когато Мегън се върне, ще се обърнем към ФБР — тя изведнъж замлъкна, а после продължи с по-нисък глас: — Много бих искала да ги извикам сега. Не спирам да мисля отново и отново за извършеното от мене по този случай и никога не ми се струва, че то е достатъчно. Какво разбирам аз от отвличания?

— А какво разбират другите?

— Хората от ФБР знаят много.

— Съвсем честно, мислиш ли, че те щяха да направят повече от теб? Помисли върху това, Савана. Даже да беше се обърнала към тях, като се вземе под внимание заплахата в бележката за откупа, те щяха да се окажат вързани за ръцете и краката, също като тебе. Едно отвличане не се оправя с магическа формула. Първата повеля в този род бизнес е да се освободи заложникът. И тъкмо това се опитваш да направиш.

Савана отново замълча, този път по-дълго.

— Савана?

— Тук съм — изрече тя с убит глас.

— Какво има?

Тя продължаваше да мълчи.

— Савана?

Тя чувстваше как думите напират в гърлото й. Те излязоха, преди да успее да ги задържи.

— Изплашена съм, Джеърд. Ами ако нещо стане не както трябва?

— Нищо няма да стане не както трябва. Твоят приятел разполага ли с парите?

— Ще ги има. Но аз се тревожа. Аз отговарям за този случай и правя всичко, което е по силите ми. И все пак всичко може да гръмне пред очите ми.

— Какво всичко!

— Не знам. Уил може да откачи по средата на пътя до мястото, където трябва да остави парите, похитителят може да реши, че нещо не е наред с парите — нещо шантаво, което ще прати на кино всичките ни усилия. И аз се чувствам по-отговорна от всеки друг.

— Ти направи всичко възможно.

— Може да не е достатъчно.

— Никой друг не би могъл да направи повече. Похитителите не биха разрешили това.

Тя извиваше и люлееше телефонния шнур напред-назад.

— Може би не трябваше да ги слушам.

— Била си длъжна да слушаш съпруга на Мегън. Става дума за неговата жена, за неговите пари.

— Но той беше, който се обърна към нас за помощ.

— Нас. Ти и твоят шеф. Какво направи той?

Тя направи пауза, след това отстъпи.

— Не много.

— Така ли? Той те натовари с цялата отговорност и направи всичко възможно. Ако е мислел, че е недостатъчно, би могъл да се намеси всеки момент.

— Предполагам — мислите й поеха друга посока. — Не съм ти говорила за Пол.

— Нямало е защо. Всички главни адвокати си приличат. Те са политически креатури. Твоят шеф знае, че когато един подобен случай излезе на бял свят, медиите ще следят с увеличително стъкло всичките му стъпки. Това, което ти правиш — или не правиш — рефлектира върху шефа ти. Той няма да ти позволи да оставиш в опасност кариерата му — набързо пое дъх. — Прав ли съм?

Тя помълча известно време и след това промърмори:

— Прав си.

— Той не би действал различно от теб.

— Предполагам, че е така.

— Всичко, което става в този момент, е извън твоя контрол. Но ти си опитала всичко. Опитала си, Савана. Трябва да си го повтаряш непрекъснато.

Тя въздъхна.

— Знам.

В продължение на минута не се водеше никакъв разговор. Джеърд наруши мълчанието, като каза:

— Добре ли си?

— Ммм. Много съм добре — в действителност се чувстваше малко по-добре за това, че беше успяла да го успокои донякъде.

— Мога ли да дойда?

— Не. Ти не трябва да знаеш за това. Не трябва да знаеш за нищо от това, а виж ме как съм се разприказвала за всяка мъничка неприятност. Не ти ли прилошава от това?

— От какво да ми прилошава?

— От това, че жените непрекъснато те обливат с чувствата си.

Джеърд се намръщи.

— Те не правят това.

— Сигурно го правят. В теб има нещо, което го предизвиква.

— Ако го има, те не го виждат. Аз живея много усамотено, Савана. Вървя по моя път, занимавам се със собствените си работи.

— Но половината Роуд Айлънд е влюбен в теб.

— Половината от Роуд Айлънд може да е влюбен в гласа ми — изрече той твърдо, — но дотам. По-голямата част от Роуд Айлънд не знае кой съм или как изглеждам и тъкмо това искам.

Савана се сепна от неговата разпаленост.

— Аз само помислих…

— Ти помисли, че край мене валсират цяла армия жени и една по една си изливат сърцето и душата? Не съвсем. Даже, ако разполагах с време, това не би ме заинтересувало. Аз работя през нощта и спя през деня. Не се срещам с никого, защото никой не ме интересува — той понижи глас. — До този момент.

Савана не беше подготвена да му възрази. Мъжете, великолепни като Джеърд, не прекарваха живота си сами.

— Не разбирам — промърмори тя. — Има десетки и десетки жени, които всяка минута са готови да се появят на вратата ти.

— Не искам никакви жени да се тълпят на вратата ми. Не се намирам в отчаяно положение. Не ми трябва жена, за да оцелея.

— Знам това, но бих могла да помисля…

— Че ще бъда неспособен да устоя на изкушението? Аз съм на тридесет и девет години, Савана, а не някакъв разгонен юноша. Приятно ми е да мисля, че с възрастта съм станал по-благоразумен.

— Не се срещаш много с жени?

— Вече ти казах и ти обясних защо. Освен това кога имам време?

— Има съботи и недели — въображението й заскита по различни приятни места. — Вечери преди работа и даже по-приятни места. Сутрини след работа.

Ранни сутрини след работа. Като я слушаше да говори за тези въображаеми места, Джеърд почувства, че кипва.

— Савана…

— Какво?

Той се изкашля, но едва ли успя да отстрани напрежението в гласа си.

— Ти си съчинила всичко това.

— Само отговарях на въпросите ти.

Той издаде звук на недоволство и продължи мрачно:

— Трябва да съм глупак да тичам след адвокатка. Бившата ми жена беше адвокатка. Мислех, че съм си научил урока.

Савана не знаеше на кое да реагира по-напред — на факта, че той тича след нея или на това, че той има бивша съпруга. Един предишен брак означаваше, че се отнася сериозно към моногамната идея. Разбира се, нещо не е било наред. Жена му беше бивша. Тя затвори очи.

— Много си непочтен.

Джеърд все още правеше усилие да се успокои.

— Виж ти кой го казва…

— Защо да съм непочтена?

— Ранни сутрини. Имаш ли представа как се чувства един мъж, когато чува една жена да говори за ранни сутрини с такъв мек, много женствен тон на гласа?

— Тъкмо ти трябваше да споменаваш за тонове на гласа — го обвини тя. — Твоят е почти порнографски.

— Гласът ми възбужда ли те?

— И още как!

— Тогава може би сме квит — промърмори той. След секунда повиши гласа си. — Как бях непочтен?

— Като хвърли онази бомбичка за бившата ти жена, когато нямах време да реагирам. Трябва не по-късно от пет да бъда при Уил.

Тази мисъл имаше отрезвяващо действие.

— Какво ще правиш там три часа?

— Ще се поизмъча — призна тя тъжно. — Искам да съм сигурна, че всичко е готово за даването на парите и че Уил е с всичкия си. Ако не беше Мегън, щях да остана още да работя тук. Но ми е трудно да се концентрирам и при всички случаи няма да свърша много работа. Вероятно ще загубим малко време при поръчването на вечеря — загубим, защото не мисля, че някой от нас ще бъде гладен. Освен Сами и Ханк. Те винаги ядат.

— Мога ли да те закарам до там?

— Не.

— Мога ли да донеса вечерята?

— Не… може би… не, по-добре недей.

— Защо не?

— Не мисля, че е разумно.

— Ще взема фолксвагена на Мелиса, а и освен това ще бъде тъмно. Позвъни на номера, който ти дадох, прекия, когато решиш какво искаш. Аз ще направя поръчката, ще взема вечерята и ще я донеса.

— Каква ужасна неприятност за теб.

Джеърд не отговори. Кой знае защо тя почувства отговора му. Той искаше да я види отново. Не можеше да се противопостави на това.

— Конференцията ти е в шест — каза тя спокойно.

— Ще я направя в пет.

— Можеш ли?

— Аз съм човекът с най-многото пари и затова мога. Ще бъда свободен до шест.

— Сигурен ли си, че така е добре? — попита тя много тихо.

— Ще чакам да ми позвъниш. Ще поговорим наскоро.

Той затвори, без да я изчака.

 

 

В шест и тридесет Джеърд се появи на задната врата на Вандермиърови. Носеше голямо количество сандвичи, пилета, салати и питиета. Савана го посрещна, поведе го към кухнята, където оставиха пакетите на масата и след това го изпрати бързо обратно до вратата. Там тя се опита да натика в ръката му една двадесетдоларова банкнота. Той сръчно я пъхна в деколтето на бледосивата й вълнена блуза. Пръстите му се позадържаха върху кожата й. Очите му — малко по-дълго.

— Ще позволиш ли да знам какво става? — попита той.

— Не знам къде ще бъда, нито кога ще се прибера вкъщи — тя нежно го избутваше към вратата.

— Опитай се. Съгласна ли си? — той отстрани ръката й от рамото си и я обви в своята. — Защо се опитваш да се отървеш от мен? Затруднявам ли те с нещо?

Тя освободи ръката си и продължи да го избутва.

— Предполага се, че си разносвач, а един разносвач не може да стои толкова дълго. Освен това не искам да виждаш сестра ми, защото ако само я погледнеш, ще си помислиш, че съм имитация на жена.

Погледът му се отклони от нея.

— Това тя ли е? Тази с огненочервената коса, сексапилно тяло и бутилка Чивас^[1]?

Савана прехапа устната си, което веднага привлече погледа на Джеърд. Лъченето в окото му стана по-видимо, сивите точици — по-тъмни. Това му придаваше някакво нереално очарование, от което тя изгаряше. Мускулите на челюстите й се отпуснаха, устните й се разтвориха.

— Теб искам — прошепна той. — Ще ми се обадиш ли по-късно?

Тя кимна разтреперена и това беше всичко, което можеше да й позволи силно разтуптяното й сърце.

— Обещаваш?

Тя кимна отново и му отвори вратата. Вратата беше единственото видимо статично нещо. Тя я затвори, заключи я, извади банкнотата измежду циците си и я сложи в джоба си. След това се обърна.

Сузън, която я беше наблюдавала, остави бутилката скоч и започна да вади съдържанието от първия пакет.

— Разносвач, казваш? Не ми прилича на такъв, а и дрехите му не го показват. Якето му май не е от битака. Добре ли го познаваш?

— Не особено.

— Забеляза ли как те гледаше?

— Той дойде, за да ни донесе вечерята.

— Стори ме се, че иска да те изяде за вечеря.

— За Бога, Сузън! — намръщена, Савана погледна нервно към хола.

— Беше твърде голям за момче разносвач. Повече приличаше на бодигард. Трябваше да го поканиш. Би могъл да се окаже полезен по-късно.

Савана нареждаше една след друга храните на масата. С всяко движение се овладяваше все повече.

— Няма да ни потрябва. Всичко ще бъде отлично, Сузън. Отлично.

 

 

В началото изглеждаше, че е така. Уил нервничеше, което беше разбираемо, но изглежда знаеше какво точно се иска от него и този път не изпадна в състояние на бяс. Затова, когато той и Сам излязоха, Савана, Сузън и Ханк бяха оптимистично настроени.

Според плана Сам трябваше да го следва през по-голямата част от пътя, да го изчака, докато пусне парите, и да го последва вкъщи. И двете коли имаха радиопредаватели. В случай, че Уил изпадне в паника, Сам можеше да помогне.

Уил не изпадна в паника. Със спокойствието на човек, упоен от наркотик, той остави в кофата книжната, торба с парите съгласно указанията и след това кротко седна в колата си.

Когато той не даде знак, че си тръгва, Сам започна да нервничи.

— Уил? Можеш ли да ме чуеш, Уил?

— Чакам — информира го Уил.

— Какво чакаш?

— Онзи.

— Не, няма такова нещо. Махай се оттам, Уил.

— Чакам. Този човек ми затвори, преди да мога да говоря с Мегън. Искам да знае, че ако посмее да й направи нещо…

— Мой човек, той ще й направи нещо повече от това, което си мислиш, ако не си махнеш задника от там.

— Чакам.

— Ако не ме слушаш, ще провалиш всичко.

— Чакам.

Сам опипа пистолета под мишницата си.

— Чудесно. Ти чакай, а аз ще дойда със запалени фарове и закачена полицейска значка. Искаш ли това?

— Ще направя оплакване срещу теб.

— Хич не ми пука. Дотук сме действали по известни правила и така ще бъде до края. Сега махаш ли се, или аз да дойда?

Последва продължително мълчание. Сам вече палеше колата, когато Уил каза:

— Върви на майната си.

— Какво означава това? Идваш или не?

— Идвам. Но ще се оплача.

— Прекрасно. Само се махай оттам, и то веднага.

След две минути колата на Уил профуча шумно.

Той изведнъж се беше разбързал да се върне вкъщи, и то дотам, че премина два пъти на червено. Като сложи светещия буркан над колата си, Сам тръгна плътно прилепен зад него до самия край на пътуването.

Савана тъкмо беше излязла и си обличаше палтото в движение. Най-напред тя спря до колата на Сам.

— Тъкмо се обадиха — тя му даде адреса на една телефонна кабина на един ъгъл в Уоруик. — Уоруикската полиция действа. Ще пристигнат преди вас. Видя ли нещо?

— Не, но моите хора са видели. Едно очукано синьо камаро, един сив плимът и едно прашно Льо Ман. Разполагаме със снимки на последните две. Вече влязох във връзка.

— Ще трябва да научим нещо повече от Мегън. Щатската полиция е в състояние на готовност. Слагат полицаи за проверка на всички изходи и ще разпитват подозрителните. Готови са да се насочат към всичко, за което Мегън може да ни каже нещо.

Сузън влизаше в колата.

— Отиваш с Уил — каза тя на Савана. — По-добре ти да си с него, отколкото аз.

Ханк вече беше изтикал Уил към седалката до шофьора. Савана хукна към задната врата и влезе. Вратата й едва беше затворена, когато колата потегли.

Карането изглеждаше безкрайно. Ако Савана можеше да каже на Уил, че Мегън е била на телефона, нещата щяха да се наредят по-добре. Но Мегън не се бе обадила. Гласът беше същият от сутринта, като този път не спомена нищо друго, освен адреса. Все още не се знаеше нищо за състоянието на Мегън. И при това положение всички съмнения, всички страхове от изминалите два дни изплуваха.

Ханк последва Сам, на когото бяха дадени подробни указания по радиото. Уил седеше неподвижно на мястото си и гледаше втренчено към пътя. Савана се радваше, че е сама на задната седалка.

Когато навлязоха в Уоруик, ги посрещна местен патрул. За този час на деня светлините и сирените не бяха необходими. Но ескортът беше от полза, защото им показваше най-краткия път до търговския квартал, след това до телефонната кабина, която се намираше на указаното място.

Вече на мястото се намираше кордон от полицейски коли. Сам и Ханк спряха бързо. Уил изскочи от колата и побягна още преди тя да е спряла. Другите го следваха отблизо.

Отначало Савана не забеляза нищо, освен полицаите. Няколко от тях се бяха насъбрали около телефонната кабина, а други бяха приклекнали до вратата й. Те е направиха място за Уил, който спря рязко. На две крачки зад него същото направи Савана, която миг след това спря дишането си. В един ъгъл на пода на кабината лежеше сгушена Мегън, която сякаш беше видяла най-страшната част на ада.