Барбара Делински
Сърце на нощта (3)

3

Когато Савана пристигна у Вандермиърови малко след два часа, тя намери Уил седнал до голямата маса в кухнята с отчаян вид. Сам Крейг и Ханк Шански бяха в библиотеката, сериозно заети с работата си. Вече бяха прикачили подслушвателно устройство към телефона, но никой не се беше обаждал, нямаше никаква инициатива от страна на похитителите.

След като погледна Уил, който гледаше с втренчен невиждащ поглед бележката за откупа, Савана се отправи към барчето, за да потърси кафе. Там имаше три големи пакета със зърна. Мелничката беше до кафеварката. Приготви силно кафе и седна до Уил.

— Обади ли се на застрахователната компания? — попита го с нежен глас.

Той кимна.

— Ще пратят някого.

— Колко време ще им е необходимо, за да ти доставят парите?

Той й отправи угрижен поглед.

— Трябва да са сигурни, че това е отвличане по правилата. Казаха да не се пипа нищо. Техният човек иска да проведе собствено разследване, преди да бъде извършено някакво почистване.

— Може би за него ще бъде достатъчно да говори със Сами и Ханк. Те са много компетентни.

Известно време тя помълча. Кафеварката издаваше своите звуци, които успокояваха и напомняха за обикновения живот.

Уил погледна към коридора, който водеше към останалата част на къщата.

— Поглеждала ли си там?

— Не още. Не искам да рискувам да бутна нещо — тя отвори чантата си, откъдето извади бележник. — Междувременно, има други неща, с които ти и аз можем да се заемем.

— Ако имаш намерение да ме питаш кой може да е направил това, недей — посъветва я Уил, чийто глас издаваше същата обърканост, както и външният му вид. — Седях тука и си мислех за това, къде може да се намира Мегън, мъчех се да отгатна какво е положението й, кой може да я е отвлякъл. От осем и тридесет тази сутрин се чудя и мисля и не стигам доникъде.

Савана споделяше болката му. Още веднъж изпита желание да го помоли да се съгласи да се обадят на ФБР, но знаеше предварително какъв ще е отговорът.

— Можеш ли да се сетиш за някой, който ти има зъб, на теб или на семейството ти, или даже на Мегън?

Той поклати глава.

— Някой в предприятието? — парите на Вандермиър бяха вложени в текстил. Въпреки че Уил криеше размера на загубите, повечето хора знаеха, че неговото предприятие беше познавало и по-добри дни. През последните пет години много работници бяха освободени и две от петте предприятия бяха затворени. — Може би някои от мениджърите е имал чувството, че е трябвало да получи трансфер, вместо да бъде уволнен. Може би някой разколник е бил уволнен, за да се освободи място за трансфер.

Уил отхвърли и двете теории.

— Който и да го е направил, го е направил за пари — той размаха разтрепераната си ръка към бележката.

— Много ясно е изразено тук.

Савана отново прочете бележката. Без съмнение, се настояваше за пари. Но стилното оформление беше странно. Пуснете в движение три студени милиона. Някой беше положил извънредно усилие и е изрязал повече букви, отколкото е необходимо. Едно просто „Платете три милиона“ щеше да стигне. Пуснете в движение три студени милиона.

Тя написа думите, след това ги огледа внимателно. Тази фраза я смущаваше.

— Ммм. Трите милиона са съвсем ясни. Все пак някой, решен да отмъщава, би могъл да оформи текста по този начин. В такъв случай парите трябва да са допълнителна изгода — мина й през ум друга мисъл. — Би било много важно, ако човекът е знаел за сегашните ти финансови затруднения. Колко хора са в течение?

— Не много — каза Уил, след това отстъпи: — Искам да кажа, временните отстранявания от работа и закриването на предприятията са известни на всички. Очевидно е, че аз си затягам колана, но не са много хората, които знаят защо — той поклати глава. — Но не мисля, че е отмъщение. Никога не съм бил страшилище. Просто лошо боравя с пари.

— Добре — кимна Савана. — Ще предположим, че това е извършено само за пари. Но за всеки случай, защо не ми съобщиш имената на твоите мениджъри?

Очите на Уил се разшириха от тревога.

— Те всички са добри хора!

— Знам — изрече тя с успокояващ глас, — но искам да направя така, че те да работят за нас. Те би трябвало да знаят или да могат да открият дали е имало някакви неприятности…

— Щяха да ми съобщят.

Тя направи още един опит.

— Може би неприятност не е най-точната дума. Това, което ме интересува, е по-различно — странно поведение, нещо необикновено, някакво отклонение от обикновените норми, като например неизяснени причини за отсъствия на редовен работник, неочаквано съюзяване на двама-трима работници, които преди това не са били приятели, някои неотдавнашни оплаквания, които да изглеждат особено силни или по някакъв начин необичайни.

Уил остана скептично настроен.

— Не мисля, че е някой от предприятията. Казах ти, че като не се смятат временните отстранявания, отношението към моите хора е било добро. Може би прекалено добро. Ако бях по-стиснат, нямаше да търпя загуби. Моите работници печелят добре.

Като подбираше много внимателно думите си, тя каза:

— Това може да е така според теб или мен, но един работник би могъл да вижда нещата по друг начин.

— Тогава той е луд.

— Всички, които участват в отвличания, обикновено са — с това Савана разбра, че е постигнала целта си. — Трябва да взема под внимание всяка възможност, Уил. Погледни тази бележка. От нея няма да научим много. Сами и Ханк могат да изследват всеки сантиметър от тази къща от край до край, но ако похитителите са носели ръкавици, няма да имаме отпечатъци от пръсти. Ако са внимавали къде застават и как се движат, възможно е да не научим нищо от докладите на лабораторията. Може би се движа пипнешком в тъмното, но ми трябва само да се докопам до ключа за осветлението и ще бъдем наясно.

Уил изглеждаше прекършен.

— Но аз исках всичко това да се пази в тайна.

— Така и ще бъде. Ще бъдем напълно дискретни при всичките си изследвания.

— Ти ще водиш разследването?

— Не — каза Савана, след това продължи в настъпление бързо и уверено, макар и внимателно: — Важно е времето. Не мога да разследвам и да координирам нещата, а на нас ни трябва много и колкото се може побърза информация. В идеалния случай бих взела една дузина детективи и бих ги пуснала навсякъде, но тъй като бях сигурна, че това няма да ти хареса, привлякох двама. Само двама. Те са като Сами и Ханк. Работят при нас целодневно. Чудесни хора са, брачна двойка, много ефикасни. Никой не знае, че са с тази професия.

Уил се обърка окончателно. Стовари юмрук върху дъбовия плот на масата и изкрещя:

— По дяволите, не исках това, Савана! Въобще не съм искал полицията да се меси! Ти знаеше това отлично!

Савана нямаше намерение да се плаши.

— Необходима ни е информация, Уил. Гини и Крис ще се намират точно където е необходимо, на самото бойно поле. Те няма да наближават къщата. Само ще задават въпроси. Това е всичко.

— Ако ще задават въпроси, с това само ще създават подозрения. Хората ще се чудят какво става. Няма да мине много време и ще тръгнат слухове и тогава няма да съществува никаква надежда, че ще успеем да задържим нещата под похлупак — той прокара ръка през косата си. — Не трябваше да идвам при вас. Някой ще направи така, че цялата работа ще гръмне.

От една страна, Савана разбираше позицията на Уил. В неговия обществен кръг въпросите веднага пораждаха клюки, а клюките в устата на богатите безделници бяха фатални. И все пак тя се съмняваше, че богатите приятели на Уил ще бъдат в центъра на разследването. На тях няма да им трябват три милиона долара. Нито можеше да се очаква, че ще рискуват електрически стол. Съществуваха по-лесни начини за извършване на самоубийство и повечето от тях бяха известни на богатите безделници.

— Никой няма да гръмне нищо — обеща тя тържествено. — В този момент посветените в случая хора са седем — Пол, Антъни и аз, Сам и Ханк, Гини и Крис. Всички сме професионалисти. Пол ще поддържа връзка с теб и мен. Той ще прави това, което искаме от него и нищо повече и освен това ще държи Антъни изкъсо. Ако получим някаква информация, можем да се обърнем към компютърната програма за типови престъпления, но ние ще бъдем само кодова дума. Това е всичко. Сам и Ханк ще изпращат находките си в криминалната лаборатория, която ще знае този случай само като един номер, след това те ще седят тук на телефоните с нас. Няма да имат контакт с никого от външния свят, освен ако ние не поискаме това от тях.

— Но тези нови хора Гини и Крис…

— Точно в този момент кръстосват насам-натам и разговарят с продавачите на коли и ги разпитват за последните покупки или наемания под наем на закрити коли. Това, което трябва да направим — обясни тя с мек, но настойчив глас, — е да мислим като похитителите. Трябва да ги надхитрим психологически. Трябва да възпроизведем това, което вече са направили и оттам нататък да си създадем представа за бъдещите им намерения.

Като съзнаваше, че цялото внимание на Уил е насочено към думите й, тя продължи.

Престъпление, каквото е отвличането, не се извършва по минутно вдъхновение. То се планира много внимателно. Вероятно похитителите са се въртели наоколо известно време! Те са знаели за теб, знаели са, че имаш възможност да доставиш три милиона долара. Вероятно са наблюдавали къщата, преди да изберат подходящото време на денонощието и мястото, откъдето да влязат. Като се има предвид разстоянието от тази къща до следващата и до гората зад вас, възможността съседите да се притекат на помощ, е много малка. Затова ще насочим вниманието си върху извършването на престъплението. На похитителите им е била нужна някаква форма на транспортиране, за предпочитане нещо без прозорци. За тази цел една закрита кола е идеална. Биха могли да откраднат такава кола, но това е щяло да бъде рисковано. Ще проверим това, така или иначе, но в същото време Гини и Крис ще насочат усилията си към откриване на някоя търговска агенция в Провидънс, която е продала закрита кола в рамките на последните пет дни на някого, който по някакъв начин е изглеждал подозрителен. Също така разполагам с две лица в офиса, които работят на телефоните… — тя вдигна ръка в знак, че в момента не трябва да бъде прекъсвана. — Те не знаят върху какъв случай работят, а само това, че от тях се иска да проверят областта около Провидънс за даване под наем или покупка на закрита кола. Те събират имена, това е всичко, и се представят за членове на Дружеството за защита на потребителя. Никой няма да подозре за какво ни трябва информацията.

Уил беше временно укротен, макар и само външно, но Савана беше доволна от това.

— Когато Гини и Крис решат, че повече няма какво да се търси от търговските агенции — продължи тя, — те ще насочат вниманието си върху местните мотели. Похитителите са скътали Мегън някъде. Ако аз бях похитител, щеше да ми трябва място близо до летище, за да мога да се измъкна бързо — тя направи пауза и го изгледа умолително. — Разбираш ли какво се опитваме да направим?

Уил кимна с нещастен вид.

— Аз, искам само да има някакъв по-безопасен начин. В бележката се казва никаква полиция. Мисля, че няма да съм в състояние да живея със себе си, ако намерим Мегън мъртва.

— Няма да я намерим мъртва — увери го Савана с убедителност, която беше по-скоро лична, отколкото професионална. Изпълнена с решителност, тя отново сниши гласа си. — Нека направим всичко възможно това да не се случи — тя взе писалката си. — Ще ми трябват имената на твоите мениджъри.

В продължение на една минута Уил я гледаше втренчено, след това със стегнат глас й даде имената. След още въпроси и след големи настоявания от нейна страна й представи и списък на работници и сервизен персонал, които са посещавали къщата през последния месец. Даде й и имената на служителите в клуба, фризьора на Мегън и таксиметровата фирма, чиито услуги Мегън редовно ползваше. След това, леко ужасен, той попита дали Савана има намерение да контактува с всички тези хора. Тя поклати глава.

— Тъй като нямаш чувството, че някой от хората, които си виждал наскоро, се е държал по някакъв начин странно, засега няма да предприемаме нищо, а само ще запазим списъка с имената им. Ако излезе, че служител в клуба е купил вчера закрита кола, Гини и Крис ще му направят дискретно посещение.

Тя остави писалката, стана и наля две чаши кафе. След като поднесе на Уил неговото, нежно постави ръката си на рамото му.

— Изглежда, че ще се поразходя няколко минути. Ще се върна.

Тя излезе от кухнята, премина през голямото фоайе, продължи с всекидневната и предпазливо отвори вратата на библиотеката. Сам Крейг беше коленичил на килима, като внимателно пъхаше нещо, което Савана не можеше да види, в пластмасова торба. Неговият партньор, Ханк Шански, внимателно оглеждаше тази част от библиотечната лавица, която не беше разбутана. Двамата носеха якета като защита срещу студения въздух, който нахлуваше през счупената стъклена врата.

При появата й двамата вдигнаха глави. Усмихнат, Сам попита:

— Как е работата?

Тя отговори красноречиво с повдигане на вежди. Като обхвана с двете си ръце чашата с кафе, за да се стопли, тя се огледа наоколо. Сцената отговаряше на описанието на Уил. Ако не беше предварително подготвена за опустошенията, тя щеше да се разстрои много повече. Точно в този момент професионализмът й потисна паниката, която чувстваше вътре в себе си.

— Как е тук? — попита тя. — Откривате ли нещо?

Пръв отговори Ханк. Той беше среден на ръст, по-общителен и по-сговорчив от двамата. Напълно отдаден на работата си, носеше трите обеци на лявото си ухо като символичен протест.

— Много отпечатъци. Много отпечатъци. Разбира се, ако тези книги бяха поне веднъж истински почистени през последните петдесет години, не биха били толкова много, че да можем да съставим каталог на няколко поколения Вандермиърови.

Савана щеше да се разсмее, ако положението не беше толкова тъжно.

— Това е добре. Можем да вземем отпечатъци от Уил за съпоставка и вероятно да вземем кутия за грим или шишенце парфюм с отпечатъците на Мегън, но Вандермиърови от изминалите години? — След като обви блейзера по-плътно около тялото си, тя поклати глава и се обърна към Сам: — Нещо интересно?

Сами Крейг беше истинският свободомислещ от двойката. Не беше необходимо човек да погледне кръпките по колената на джинсите му или обезцветеното Снупи, което украсяваше предната част на тениската му, или тъмната чуплива коса, която падаше до раменете му, за да отгатне това. Беше достатъчно да се погледнат ясните му кафяви очи и да се разбере със сигурност, че не му липсва дръзновение. Най-ценното у него като детектив беше въображението му. В някои отношения, както тя чувстваше, това, той да търси проби за лабораторията, вместо да работи на самото място на произшествието, представляваше загуба на време, но тя имаше повече доверие в Сами, отколкото във всяко друго ченге. Държеше той да бъде тук с Уил.

Сам я погледна и каза:

— Събрах малко кал, вероятно от градината, и няколко отпечатъци от крака. Не знам дали те ще ни кажат нещо — той се намести по-удобно. — Имаме работа с професионалисти. Извършителите не са допуснали никаква грешка. Проверих вътрешния двор, но там няма нищо — никакви стъпкани храсти, никакви счупени клони, никакви захвърлени ръкавици. Избрали са добре деня. Ако е имало следи по пътеката, дъждът ги е заличил.

Той погледна към френската врата.

— Много внимателно огледах това. Ударът положително е бил от външната страна, вероятно нанесен с някакъв вид голяма бухалка — той отправи към Савана самодоволна усмивка. — Не от тези за крикет. Човекът е носел собствени инструменти и си ги е прибрал, когато си е свършил работата.

Тя кимна замислено.

— Прегледа ли останалото от къщата?

— Не още. Вандермиър намерил ли е нещо разбутано някъде другаде?

— Не.

Сам огледа стаята.

— Предполагам, че всичко е станало точно тук. Похитителите са знаели, че Мегън ще слезе долу по някое време през нощта. На френската врата няма щори или нещо подобно, така че при запалването на лампата тя се е озовала в аквариум за златна рибка. Те са счупили стъклото, отворили са вратата, грабнали са я, оставили са бележката на бюрото и са си заминали — той погледна Савана с напрежение и любопитство. — Това, което не мога да си обясня, как мъжът й е спал през пялото това време.

Савана също не можеше да си го обясни. Шумът от голям предмет, който удря стъкло, би могъл да проглуши всекиго. Освен това тя предполагаше, че Мегън е пищяла.

— Има признаци, че тя е оказала съпротива. Трябва по някакъв начин да са я укротили. Някакви следи от хлороформ? Или някакво друго упойващо средство?

Бавно и замислено Сам поклати глава.

— Никакви забележими следи от течност. Имаше засъхнал кръг от нещо върху бюрото, но миризмата е като от кафе. Вероятно то е стояло там няколко дни. Взех проба. Лабораторията ще установи със сигурност — погледът му срещна и се задържа върху този на Савана. — Никаква следа от телесни течности.

Тя преглътна с усилие.

— Което означава, че не й са нанесени рани.

— Или че не е изнасилена.

— Да — тя пое дълбок леко разтреперан дъх и въздъхна развълнувано, като държеше едната си ръка притисната към стомаха. — Боже, колко е студено тук.

Връщайки се към работата си, Сам каза:

— Дай ми една минута време и аз ще те затопля. Тя трябваше да се усмихне.

— Чувам тази заплаха от пет години вече — като се обърна, за да излезе, подхвърли над рамото си: — Тези дни бих могла да те накарам да изпълниш заканата си — последната от думите й остана нечута, когато тя затвори вратата, но Сами знаеше какво е казала. Той знаеше, както и тя, че това няма да стане никога. Те се харесваха, доверяваха се и се уважаваха взаимно. И двамата бяха привлекателни, приблизително на една и същи възраст и необвързани. Но между тях никога не беше припукала и най-малката искрица на физическо привличане.

Когато се върна в кухнята, Савана намери Уил на същото място. Косата му беше разрошена, а възелът на връзката му охлабен.

— Никакво обаждане — информира той и промърмори: — Глупаво от моя страна. Ти щеше да чуеш телефона, ако беше звънял — той спря, обзет от нетърпение. — Кога ще се обадят?

Тя самата би искала да знае това.

— Рано е. Вероятно искат да ти дадат възможност да се окопитиш.

— Или да се поизпотя?

— Може би. Яде ли нещо?

— Не съм гладен.

— Уморен? Когато Сузън пристигне, можеш да се опиташ да си починеш малко.

— Починах си достатъчно снощи — каза той, без да прави опит да скрие презрението, което изпитваше към себе си.

Тя нямаше друг избор, освен да приеме наложената от него тема.

— Кога си легна?

— Рано. Малко след десет.

— Беше ли Мегън тогава при тебе?

— Да.

— Но по някое време тя е станала. Имаш ли някаква представа кога е било това?

— Не съм се събудил, ако това имаш предвид. Но от това, което Мегън ми беше казала, вероятно е спала няколко часа и после е станала в дванадесет и половина или един.

— Колко време като правило се задържаше будна?

Той сви рамене.

— Няколко часа. След това се връщаше да спи.

— Така ли беше снощи?

— Откъде да знам, след като съм спал? — отговори грубо той.

Много й харесваше лошото му настроение.

— Можеше да си се събудил или да си бил наполовина заспал, но да си я чувствал до себе си. Не ми е приятно, че трябва да задавам такива въпроси, Уил, но се опитвам да огранича интервалите от време, през които е била отвлечена. Както нещата изглеждат в този момент, предполагаме, че това е станало някъде между полунощ и шест. Похитителите не биха рискували да предприемат нещо след зазоряването — тя замълча и се загледа в печалното изражение на лицето му. — Нищо ли не чу през нощта?

— Не.

— Никакъв шум, който би могъл да възприемеш като част от някакъв сън?

— Нищо.

Тя кимна, хвърли бегъл поглед наоколо из стаята, после пое дълбоко въздух.

— Бих искала да разгледам горе. Може, нали?

Изведнъж той стана предпазлив.

— Похитителите не са били там.

— Откъде знаеш? — попита тя, но веждите й бяха повдигнати, а до устните й се докосна нежна усмивка.

Със стиснати в тънка линия устни, което говореше за капитулация, той я изпрати на горния етаж с движение на ръката. Савана не знаеше какво точно търси, но нямаше за какво повече да разпитва Уил. Той беше напрегнат, чувстваше се уплашен и наранен. Изглежда беше най-добре за малко да бъде оставен на мира. Може би щеше да се досети за нещо.

В миналото Савана беше посещавала само веднъж втория етаж на къщата и това беше, когато Мегън беше поискала да й покаже диамантените обеци и огърлицата, които Уил й беше купил по случай втората година от сватбата им. Оттогава бяха изминали четири години. Повече нямаше подобен изключителен повод и Савана втори път не се беше изкачвала по стълбите.

Промяната беше неочебийна, но тъжна. Къщата беше остаряла.

Докато се опитваше да се освободи от тази мисъл, Савана се разходи покрай оградата на балкона. Надникна в една от спалните за гости, след това в друга. Всяка от тях изглеждаше прибрана и застояла. Една трета стая посвоему изглеждаше още по-тъжна. Според плановете тя трябваше да бъде детската стая. Мегън я беше декорирала скоро след брака в едно време, когато изглеждаше сигурна, че предстои появата на деца и наистина не много по-късно тя вече беше бременна. Но през четвъртия месец я сполетя нещастие. Доколкото беше известно на Савана, Мегън никога повече не зачена.

Савана се спря пред вратата на главната спалня. Тя наистина представляваше нещо внушително с голямо легло в старинен стил, заградено с брокатени завеси, които подхождаха на драперията. Тоалетните масички бяха антични, а аксесоарите — малки маслени картини, изящни китайски статуетки, месингови лампи — бяха добре подбрани. Знаеше, че Уил беше хвърлил много труд по обновяването на къщата в дните непосредствено преди брака. Подозираше, че оттогава нищо не е направено.

Леглото беше неоправено, но в други отношения стаята беше в безупречно състояние, което беше изненадващо. Като ученичка Мегън беше палачор. Уил беше различен от нея. Или сега той се грижеше за поддържането на чистотата, си мислеше тя, или Мегън се беше променила.

С чувството, че се натрапва, тя направи усилие върху себе си, за да влезе в стаята. Там забеляза малки неща — книгите върху нощните шкафчета, златните обеци на Мегън, две чаши и студена пепел в камината. Пред входа на банята не можеше да не се усмихне. Знаеше, че Мегън обожава това място. Беше голямо помещение, преди години използвано за други цели. По стените имаше мивки и огледала, таваните бяха със скрито осветление. Навсякъде имаше големи растения, а в центъра се намираше ваната.

Савана включи радиото. Стаята се изпълни с гласа на Реба Макентайър. Савана послуша малко и по устните й се появи лека усмивка. Песента свърши. Пулсът й прескочи един такт. Зачака.

Но гласът, който последва, не беше същият, за който се бяха приготвили сетивата й. Беше по-висок, по-малко интимен, по-скоро шумен, отколкото нежен.

— Слушате студено кънтри, 95.3 FM, WCIC Провидънс. Тук е Джозеф Алън Джонсън, който ви развежда из следобедните часове. Сега е три часа и четири минути и малко по-топло, тридесет и седем градуса, и лек дъжд вън от студиото. Съобщиха ми, че е станала катастрофа с три коли по южно шосе 195, така че, ако имате намерение да напуснете града рано, трябва да изберете алтернативен, маршрут. Ще продължим да ви информираме по този въпрос. 95.3 FM, WCIC Провидънс ви предлага малко кънтри в града. В три и четири ви поднасяме поредица без прекъсвания за търговски реклами и започваме с Нити Грити дърт бенд…

Чувствайки се празна, Савана угаси радиото и напусна банята. Отиде към хола, поспря се до парапета над фоайето, хвърли поглед назад към спалнята и после още веднъж надолу. Голямата спалня се намираше почти директно над библиотеката. Само Уил да беше чул нещо… Ако само беше включил алармената инсталация… Ако само би се съгласил да каже да, по въпроса за информирането на ФБР…

Тя се спря в горния край на стълбите, после се върна, за да надникне в единствената стая, която не беше проверила. Беше по-малка от другите. Нямаше нищо повече от едно бюро, няколко стола, шкаф с папки и една лампа. Бюрото беше отрупано с както изглежда важни книжа. По всяка вероятност Уил действително работеше вкъщи. Но защо не използваше библиотеката на долния етаж и защо, какъвто беше придирчив, беше оставил всичко в такъв безпорядък?

Тя слезе долу и постоя известно време в долния край на стълбището. Ако Мегън беше успяла да избяга от похитителите и да стигне до това място, щеше ли Уил да я чуе?

— Намери ли нещо?

Сепната, тя се обърна и видя Уил в началото на коридора, който водеше към кухнята.

— Не. Всъщност нямаше нищо. Никакъв повод за вдъхновение — тя замълча, помисли и се намръщи. — Уил, защо не беше включена алармената система?

Той прехвърли тежестта на тялото си от единия си крак върху другия.

— Предполагам, че бих могъл да кажа, че Меги я изключва, когато е горе. И вероятно ще предложа същото обяснение на застрахователната компания — той започна да се колебае, при което захапваше вътрешната страна на бузата си. — Истината е, че тя е повредена. Не е работила от няколко месеца. Ремонтът ще струва няколко хиляди долара. Мислех, че ще мога да я оставя така, докато бизнесът се пооправи.

Савана виждаше, че това признание му причинява болка.

— Няколко хиляди срещу три милиона. Изглежда, че си заложил на губещия кон — тя се опита да внесе лека нотка в разговора, но горчивината остана.

Неговият смях беше най-тъжният от всички, които беше чувала.

— Това не е ново. Правя го от години. Ако имах способност да откривам печелившите коне, бизнесът сега нямаше да бере душа.

— Защо не нае някой, който да помогне?

— Консултант отвън? — измъченият му неуверен смях засегна болезнено Савана. — Защото струва скъпо.

Савана нямаше възражение. Нямаше право да чете лекция, а още по-малко беше в настроение за това. Тя започваше да се поддава на емоционалното напрежение от отвличането на Мегън. Самата мисъл да се опитва да прикрива това й изглеждаше мъчителна.

— Добре — въздъхна тя. — Нито му е времето, нито му е мястото да говорим за това — погледна към библиотеката. — Искам да видя дали Сами и Ханк са приготвили нещо за лабораторията — точно когато тя се обърна, Уил се втурна напред.

— Савана? — тя се обърна назад към него и той спря. — Казах ти за алармената система, защото искам да знаеш истината. Ако някой може да ми помогне да върна Меги, това си ти.

Савана не беше нито гений, нито вълшебница и не й беше приятно това, че той се опитва да я натоварва с главната част от бремето за връщането на Мегън. Но когато отвори уста, за да възрази, той продължи енергично:

— Има още две неща, които трябва да знаеш — той спря, погледът му беше насочен някъде много далече и стоя смутен около една минута. Когато заговори отново, в гласа му личеше лек трепет. — Знам, че понякога създавам впечатление, че съм едноизмерен, но аз не съм толкова тъп, колкото си мислят хората. Не знам какво да направя, за да си спася бизнеса, но знам достатъчно за него и това ме тревожи — той отново спря и след това, като че ли разбирайки, че колкото по-бързо направи това, толкова ще е по-добре, продължи: — Вземам хапчета за сън. Затова спя дълбоко. Те са по законна рецепта, дадена ми от моя лекар. Мога да ти покажа шишето. Можеш да го провериш. Но съвсем безцелно е да се чудиш защо не съм чул нищо снощи. Никога не чувам каквото и да е нощем. Напълно изключвам.

— О, Уил — промълви тя състрадателно, но той беше решен да довърши това, което беше започнал.

— Другото нещо е, че пистолетът на Мегън е изчезнал.

Тя почувства, че побледнява.

— Пистолет?

— Винаги съм се страхувал за безопасността й. По същата причина, поради която я застраховах срещу отвличане, й купих пистолет, който да държи в нощното си шкафче. Той е съвсем малък. Потърсих го навсякъде, но го няма. Трябва да го е взела със себе си долу.

— Дали е чула чупенето на стъклото и след това да е слязла? — Савана поклати глава, отговаряйки си сама на въпроса. — Не. Меги не би постъпила толкова глупаво. Тя щеше да те събуди или да извика полицията.

— И аз така си помислих. Мисля, че тя просто е взела пистолета със себе си, когато е слязла долу да чете. Може би е постъпвала така, откакто алармената система се развали. Може би е имала някакво предчувствие — той разтърка врата си с уморена ръка. — Боже, нищо не знам!

Савана мислеше върху причината, поради която самата тя никога не беше поискала да носи пистолет. Бог знаеше, че тя имаше причина за това. Беше изпратила няколко буйни мъже в затвора и неведнъж при конфронтация в съдебната зала беше получавала заплахи. Но винаги беше на мнение, че един буен мъж би изтръгнал пистолета от ръката й и би го насочил към нея, преди тя да успее да дръпне спусъка.

Тя се страхуваше за Мегън.

— Мисля — каза тя спокойно, — че бих искала да споделя това със Сами. — Без да каже дума повече, отиде в библиотеката, затвори вратата след себе си и се облегна назад.

Ханк я удостои с бърз поглед.

— Вече сме почти готови с първата пратка за лабораторията.

Сам я наблюдава в продължение на минута, след това стана и отиде до нея.

— Добре ли се чувстваш?

Тя кимна.

— Изглеждаш бледа.

— Изглежда, че ружът ми се е изтрил — обясни спокойно и след това: — Сами, в историята участва и оръжие. Мегън е имала малък пистолет. Обикновено го е държала в шкафчето си, но Уил казва, че е изчезнал. Допускам, че го е донесла тук, долу и ако това е така, тя може да се е опитала да го употреби, когато похитителите са нахлули в къщата. Да си намерил нещо — и тя погледна Ханк, който се беше изопнал и слушаше — като свидетелство за това, че в стаята е стреляно?

Сам също стрелна поглед към Ханк, а след това се обърна отново към Савана.

— Много добре стана, че си нося дрехи. Трябва много време, за да се гледа навсякъде из тези книжни лавици и да се търси дупка от куршум. Защо не са могли да покрият идиотските стени с бял гипс?

Савана погледна тавана, след това поклати глава, затвори очи и процеди през зъби:

— Толкова е гадно, че ми се повръща!

— Тихо, тихо — каза й Сам. — Една дама не се изразява така.

Тя отвори очи.

— Точно в този момент не съм дама. Аз съм обвинител, който разследва случай, който преди всичко не трябва да бъде моя работа, след като съм лично засегната — тя вдигна ръка. — А що се отнася до моя език, това, което знам — погледът й се спря на двамата детективи, — съм научила от вас.

Завъртя се и напусна стаята.

Едва беше преминала през всекидневната, когато се чу звънецът на вратата. Тя продължи и влезе във вестибюла и заоглежда купчината събрани на едно място дрехи. Жената, която стоеше на стълбите с глава, обвита в кестеняви къдрици, и тяло в сребърна лисица, представляваше приятна гледка. Савана бързо отвори вратата.

— Не мога да повярвам — избъбри Сузън и бързо последва сестра си в къщата. — Опитвах се да си обясня положението, откакто ми се обади — гласът й беше тих и настойчив. — Бедната Меги. Бедният Уил. Случило ли се е нещо? Обаждал ли се е някой?

Както затваряше вратата, Савана поклати глава.

— Уил чака в кухнята. Не знае какво да прави, а и няма какво толкова да прави, освен да чака — с известно закъснение тя обгърна с ръка сестра си и я притисна към себе си, а след това пое от нея големия спален чувал, който беше донесла. — Благодаря ти, че дойде. Не мога да се справя сама, а Уил не трябва да бъде оставян сам.

Сузън я погледна със смесица от досада и нервност.

— Не съм убедена, че съм най-подходящият човек за случая.

— А аз съм — възрази Савана.

— Не се справям добре, когато съм под напрежение.

— Ще се справиш отлично.

— Уил има нужда от някой, който да му даде сила.

— Ти можеш да направиш това. Ти си приятелка на Мегън.

— Какво общо има едното с другото?

— Отдаденост — обясни Савана. И като сниши гласа си, тя избута Сузън към канапето във вестибюла. — Кога за последен път си говорила с Мегън?

— Миналата седмица.

— Да е казала нещо странно?

— Не — поклати глава Сузън. Започна да разкопчава коженото си палто. — Но тя не изглеждаше кой знае колко добре. Мисля, че тя и Уил имат проблеми.

— Какво те накара да мислиш това?

— Ами ние си говорим и изведнъж тя казва нещо от рода на: „Защо животът е толкова жесток?“ или „Уморена съм и нямам сила да се боря“. Искам да кажа, че тези изрази бяха свързани с останалото от разговора, но все пак знаех, че тя действително мисли тези неща. Ти познаваш Меги. Тя прекара по-голямата част от живота си в борба с цел просто да задържи главата си над водата. Помисли си, че с всичко това се е свършило, когато се омъжи за Уил… И какво се случи?

Въпросът беше почти реторичен, но на Савана й беше нужно да говори, както на сестра и да слуша. Савана, Мегън и Сузън в продължение на години бяха сплотено трио. Въпреки че кариерата на Савана я беше донякъде дистанцирала, емоционалната връзка между трите се запази. По тази причина Савана нямаше угризения, че е предала това, което при други обстоятелства е представлявало доверие. Освен всичко, беше повикала Сузън с определена цел и ако тя очакваше от нея да бъде в помощ, Сузън трябваше да знае какво е положението.

— Пари — каза тя тихо. — Бизнесът пропада.

Сузън очевидно не беше изненадана.

— В такъв случай слуховете са основателни.

— Слухове?

— Клюки. Те са моята специалност, Сави. Ти знаеш това. Може да не ме бива много за други неща, но аз винаги съм в течение на най-последните новини.

— А тази, която се отнася до Вандермиърови…

— Гласи, че Уил бавно, но сигурно закопава бизнеса.

Савана остана мълчалива около минута и накрая се съгласи.

— Грубо казано, но в основата си вярно. Ако мога да се изразя с думите на Уил, това отвличане не можеше да дойде в по-лошо време — тя вдигна глава точно когато Уил се приближи и повиши гласа си: — Тъкмо обяснявах на Сузън какво става тука.

Сузън стана и бързо отиде при него и потърка бузата си о неговата. Като обхвана леко ръцете му, тя каза:

— Как я караш, Уил?

— Бил съм и по-добре.

— С Меги всичко ще е наред. Длъжен си да го вярваш. Всичко ще е наред.

Той не каза нищо.

Като се чувстваше неудобно при настъпилото мълчание, Сузън побърза да запълни вакуума.

— Савана и нейните хора са най-добрите. Ако някой може да се справи с това нещо, това са те.

— Бих искал да си изиграят хода — каза той. — Това чакане е непоносимо.

Савана стана и се присъедини към сестра си.

— Може да е малко по-дълго — предупреди тя. — Те ще избират своето собствено време.

Сузън, която беше разбрала от това, което Савана й каза по телефона, че ще се върне в собствения си дом до следващия ден, погледна предпазливо сестра си. С измамно лек тон попита:

— Колко дълго? Колко време трае един такъв случай?

— Може да бъде ден, седмица или повече — отвърна Савана. Беше отговорила честно, но незабавната реакция на Уил и Сузън я накара да смекчи удара. — Всъщност при положение като нашето вероятно ще бъде по-скоро по-малко, отколкото повече.

— Защо така? — попита Сузън с негодувание, което прикриваше растящия й страх. Тя се досещаше, че е била подведена и въвлечена в нещо по-голямо, отколкото първоначално е допускала.

— Защото има по-малко място за криене.

— Ами ако напуснат щата?

— Съмнявам се, че ще го напуснат. Ще искат да са наблизо заради телефонните разговори и вземането на откупа. В област като тази, която много добре би могла да бъде претърсена, колкото по-дълго я държат, толкова по-добри ще са нашите шансове да ги открием. Те ще искат да си получат парите и да избягат.

— Надяваме се — промърмори Уил.

— Ами да, по дяволите — изрече проточено Сузън. Улавяйки погледа на Савана, тя добави едно бързо: — Но аз ще бъда тук, докато имате нужда от мен — след това направи пауза и продължи по-замислено: — Разбира се, след един ден може да си промените мнението. Аз съм ужасно лоша готвачка — след като Уил не се усмихна, довърши: — И съм по-лоша домакиня от Меги — и този път никаква усмивка. Тя погледна към Савана и промълви: — Днес не ми върви.

След това нарами спалния чувал, приближи стълбището, там го остави на пода и се отправи към барчето към трапезарията.