Барбара Делински
Сърце на нощта (10)

10

Савана затвори вратата на офиса на Пол де Бар.

— Съжалявам, че закъснях. На телефона беше „Журнал“. Преди това беше Кол, а преди него „Глоуб“^[1]. Работата е разгласена.

Пол се залюля в креслото си.

— И тук се обаждаха. Беше неизбежно.

Облегнат на бюфета, Антъни Алт потропваше с крак и не сваляше очите си от Савана.

— Въпросът е как ще подходим. Бихме могли да отречем цялата работа, но са въвлечени много хора. Всичко ще излезе на бял свят и тогава ще се окажем в по-лошо положение от сегашното. Бихме могли да насочим пресата някъде другаде, но полицията вече я насочи към нас — погледът му придоби твърдо изражение. — Ясно ми е защо. Този случай е истинска бъркотия. Отвлечена е жената на виден гражданин, платени са три милиона откуп, жената е върната в трагично състояние, а ние нямаме и най-слаба представа за това кой е извършителят или къде са парите — той стрелна с поглед Пол. — Това не е постижение, върху което да се изгради сериозна кампания.

Пол реши да остави забележката без внимание и вместо това попита Савана:

— Как е Мегън?

— Преди малко се върнах от болницата. Почива.

— Ще се оправи ли?

— Физически да.

— А емоционално?

Тя вдигна рамене.

— Времето ще покаже. Тя почти не говори.

— Което в превод значи, че отказва да сътрудничи — вметна Антъни.

— Не — коригира го Савана бавно и отчетливо, като че ли разговаряше с дете. — Това означава, че се вглежда в себе си, като се опитва да проумее какво се е случило, преди да бъде в състояние да го сподели с нас.

— Знае ли тя, че времето е важно? Колкото по-дълго чака и не ни казва това, което знае, толкова по-далеч ще избягат похитителите й и толкова по-неясни ще станат следите им.

— Възможно е да няма много за казване.

Антъни не искаше да се съгласи.

— Тя е чула, помирисала, видяла — освен ако през цялото време не е била с вързани очи — той чукна с показалец бюфета. — Така ли е?

— Когато са я пренасяли, са я набутвали в голяма торба за пране. Не е била с вързани очи, докато се е намирала в стаята, където са я държали, но тя казва, че е било тъмно.

— Човешкото око се адаптира към тъмнината и е трябвало да види нещо.

— Ако е видяла, тя или го крие, защото й е толкова неприятно, че не може да се пребори с него, или защото е уплашена. Не е необичайно за жертвите на изнасилвания да искат да се дистанцират, от техните похитители. Те не искат да мислят или да говорят за тях. Страхуват се, че ако промълвят само една дума, ще бъдат преследвани и отново нападнати за наказание.

— Това е смешно — отбеляза Антъни подигравателно. — Сега Мегън Вандермиър е в безопасност. Мъжът й вероятно ще наеме бодигард. Тя няма никакво основание да се страхува да съобщи на полицията това, което знае. А какво ще кажете за гнева? Жертвите на изнасилвания често пъти са толкова разгневени, че не се спират пред нищо, само и само техните нападатели да бъдат арестувани и наказани.

— Гневът ще се появи.

Антъни погледна към Пол, а след това завъртя главата си към Савана.

— Тя нещо греши. Струва ми се, че слушам терапевт, а не адвокат.

— Аз съм жена — каза Савана с изненадваща ярост. Нейният граматически род не представляваше аргумент, от който тя обикновено се възползваше, но сега не беше съгласна на никакви отстъпки. — Мога да си представя как бих се чувствала на мястото на Мегън. Точно в този момент вероятно бих поискала да вляза в един пашкул, да се навия на кълбо и да остана там безкрайно дълго. Тя е травматизирана, Антъни. Знам, че ти е трудно да го разбереш, но, повярвай ми, тя страда.

— Тя може да се опита да помогне — настоя той, като барабанеше с пръсти. — Това би облекчило много нашата работа.

— Съмнявам се дали в момента тя мисли за нашата работа и кариера.

— Но аз мисля. Трябва да се споразумеем по някаква стратегия по отношение на печата, която ще ни помогне да се измъкнем от ситуацията ароматизирани, ако не като роза, то поне не вонящи на плъх.

— Защо трябва да воним на плъх? — контрира Савана. — Не сме направили нищо лошо.

— Не сме направили и нищо добро. Там е цялата работа. Изобщо нищо не сме направили.

Савана почувства, че кипва. Направи усилие да потисне възмущението си.

— На първо място — каза тя, като много внимаваше, — получихме обратно Мегън жива и ако това в твоята библия не е описано като нещо добро, това значи, че всичките ти приоритети са объркани. И на второ място — продължи тя, гледайки го страшно в очите, — между присъстващите има хора, на които никак не им е било леко през последните няколко дни. Може и да не знаеш това. Не си стоял до Уил, нито си се страхувал за Мегън, нито си се опитвал да се ориентираш в това скрито разследване.

— Е, и какво излезе от него? — подразни я той. Барабаненето на пръстите му върху бюфета се усили и стана още по-досадно.

Тъй като не искаше да слезе на неговото ниво, Савана хвана топката на вратата зад себе си, пое отмерено въздух и предложи отговора си на Пол:

— Имаме работа с двама много умни мъже. От самото начало те непрекъснато прикриват всичките си следи. Даже сега, когато в работата са включени доста хора, няма никакви резултати. Честно казано, не знам какво да кажа на печата.

Пол скръсти ръце.

— Ще им кажем, че работим върху случая. Можем да акцентираме върху силата на ресурсите, които сме включили, и просто да кажем, че се надяваме, че ще открием нещо — той повдигна веждата си по посока на Антъни, който, без да се бави, придвижи плана с още една стъпка напред.

— Секретност. Говорете за необходимостта от секретност. Кажете, че разследването е в пълен ход, но че евентуални коментари по подробностите биха могли да поставят в опасност цялата операция. Каквото и да правите, загатвайте за поверителност. А Пол има право — говорете за различните агенции, които са се ангажирали, хвалете ги, погрижете се, в случай че нещата тръгнат на зле, вината да падне върху тях — той продължи да барабани, но този път като използваше гумичката в края на молива си. — И изтъквайте, че Мегън е в отлично състояние! Няма никакво значение дали това е вярно или не, казвайте го.

Савана имаше повече от достатъчно опит що се отнася до резки въпроси от страна на печата. Но този път не беше сигурна дали щеше да се справи с обичайния си апломб. Случаят беше сериозен.

— Кажете им — продължи Антъни, — че ние управляваме този случай от самото начало, но че, до известна степен, е трябвало да се съобразяваме с настояването на похитителите да не бъде намесвана полицията. Даже можете да кажете, че разполагате с магнетофонен запис на гласа на единия от тях.

Савана поклати глава.

— Лентата практически не става за нищо.

— Че какво? Поне ще създадем впечатлението, че разполагаме с нещо.

— Но това не е така. Гласът беше подправен. А в лабораторията не стигнаха доникъде по идентифицирането на страничния шум.

— Защо трябва да знаят? Хайде, Савана, ти знаеш как стават тези работи. Ние не лъжем. Наистина имаме лента. И даваме възможност на хората да си направят сами извод за нейната полезност и ако изводите им са грешни, това е техен проблем, не наш.

На това място Савана се почувства неуверено.

— Нека предположим, само да предположим, че единият или и двамата похитители се намират все още наблизо и следят в медиите какво говорим. Как биха реагирали на новината за съществуването на лента? Дали ще се уплашат и избягат? Или ще се ядосат?

— Каква е разликата? — попита Антъни. — Ако побегнат, поне няма да ги има. А ако се ядосат, какво? Няма да се осмелят да направят нищо.

Тя не беше сигурна, че може да повярва на това, но от друга страна, имаше подозрението, че си беше представила страха на Мегън толкова добре, че този страх беше станал неин собствен. Тя не беше в състояние да спре постоянно появяващите се картини на една гола Мегън, разпъната на едно легло, изнасилвана много, много пъти. Неведнъж беше виждала собственото си лице на мястото на лицето на Мегън. Знаеше, че е глупаво, но все пак това я разстройваше.

Пол внимателно се вглеждаше в лицето й.

— Защо да не свикаме пресконференция за два часа? На този етап, струва ми се, може би тръгват в ход всякакви спекулации. Това трябва да се спре. Ако излезем с изявление, ще имаме известен контрол върху информацията, която се появява в новините — погледът му се смекчи. — Искаш ли аз да се заема с това?

Много рядко Пол предлагаше да направи нещо, което не е в собствения му интерес. Тя не можеше да не оцени този забележителен жест като знак, че той си дава сметка за емоционалното напрежение, под което се намираше. Освен това тя знаеше, че той й се отплаща за лоялността, която му беше демонстрирала вече толкова години.

С тъжна усмивка тя каза:

— Благодаря, Пол, но аз ще свърша това. Отношенията ми с печата винаги, сега също, са били много добри. За разлика от твоите.

Пол се изхили, но без особен ентусиазъм. Антъни направи още една крачка в тази посока с едно изсумтяване.

— Хамершмит само чака да ни оклепа на първа страница на „Журнал“. Можете да бъдете сигурни, че той следи този случай с увеличително стъкло.

— Мога да се оправя с Хамершмит — увери ги Савана. — Не може да е за нищо това, че от пет месеца го черпя с бира.

Антъни се ухили самонадеяно.

— Това ли е гарнитурата?

— Извинявай, не те чух добре?

— С бира ли се ограничавахте? — барабаненето набра темпо. — Или подслаждахте с още нещо питието?

Савана настръхна.

— Ще забравя това, което каза.

— Недей. То заслужава внимание. Ти имаш нещо, което аз и Пол нямаме. Може би, ако от време на време го употребяваш…

— Достатъчно — сряза го Пол и стана от креслото си.

Но Савана вдигна ръка към него, докато се обръщаше с лице към Антъни.

— Една от причините за това, че имам авторитет, е, че не се продавам по такъв начин. Вярно е, че се почерпвам с момчетата. Считам, че е полезна практика да проявявам от време на време известно внимание към хората от пресата и да поддържам по-близки отношения. Смея се на шегите им, слушам оплакванията им. По малко разпространявам дребни клюки, които научавам от тях и до които те сами са се добрали, ако са проявили схватливост. Приятно им е с мен, защото им посвещавам част от времето си, и тъй като постъпвам така, расте вероятността да ми направят услуга, когато се обърна към тях. Но нито веднъж, нито веднъж не съм направила нещо осъдително.

Усмивката на Антъни беше фалшива.

— Да не би да съм засегнал открит нерв?

— През цялото време правиш само това.

— Исках само да видя дали се владееш. От известно време си доста разстроена.

— Не разстроена. Уморена. Имала съм само три часа сън тази нощ — тази сутрин — и непрекъснатото ти барабанене не ми помага с нищо.

— Сигурна ли си, че си готова за пресконференция? — попита Пол.

Тя изрече без всякакво колебание.

— Готова съм. Това е мой случай, Пол. Искам да го изкарам докрай. Когато открием кой е направил това на Мегън, искам аз да поема обвинението.

Антъни беше скръстил ръце пред гърдите си и търкаше молива по ръкава си.

— Не бих искал да съм на мястото на тези хорица.

— Как би могъл да бъдеш? — попита Савана. — Що се отнася до мен, съществува едно-единствено подходящо наказание за мъже, които постъпват с една жена, както тези двамата с Мегън — тя недвусмислено насочи погледа си към панталоните му. — Но на теб ти липсва, между нас казано — игнорирайки звука от счупването на молива, тя погледна Пол. — Два часът. Ще бъда там.

След което се обърна и излезе от офиса.

 

 

Мегън Вандермиър лежеше с премрежено съзнание, доволна от това, че не се движи и не мисли. Когато правеше движение, по тялото й се разнасяше болка, което беше странно. Никога не я беше боляло толкова много. Докторите казаха, че процесът на оздравяване има успех, че нервните окончания се активизират и връщат към живот и тя приемаше това обяснение, главно защото й липсваше волята да спори.

Освен това и не обръщаше много внимание на болката. Тя я заслужаваше.

Но не й се искаше да мисли за това. Не искаше да мисли и точка. Мисленето й причиняваше повече болка от движението. Единственото, за което имаше желание, беше да лежи и да изключи от съзнанието си цялата действителност.

За съжаление външният свят не искаше да й позволи и това. Откакто се беше събудила, имаше непрекъснат поток от хора, които преминаваха през стаята й — доктори, сестри, консултанти, детективи, агенти — и всички те с въпроси, на които тя не искаше да отговаря.

Защо не искаха да я оставят на мира? — се чудеше тя. Толкова ли не виждаха, че състоянието й никак не е розово? Не можеха ли да разберат, че тя не иска да говори?

Всички техни въпроси се смесваха в мъгла в ума й. Какво си спомняш? Боли ли тук? Можеш ли да ни дадеш някакво описание? С кола ли те отвлякоха? Къде те държаха? Какво ще кажеш за едно хубаво рохко яйце? Имаше ли някакви шумове в стаята? Викаха ли си по име? Искаш ли още една баня?

Със слаб стон тя завъртя главата си върху възглавницата в усилие да не чува шума.

— Меги?

Уплашена от гласа, който беше толкова много по-реален, толкова много по-близък от другите, тя бързо отвори очи и видя Уил. Той седеше до леглото и беше единственият човек в стаята.

— Ти охкаше — каза той. — По-силна ли е болката? Да извикам ли сестра?

О, да, болката беше по-силна. Тя се усилваше всеки път, когато погледнеше към него. Болеше я сърцето. Тя обичаше Уил. Но той изглеждаше ужасно. Знаеше, че е бил вкъщи за малко и че се е върнал окъпан, обръснат и с чисти дрехи. Но това, че нямаше брада, само подчертаваше бледността на кожата му, а в контраст със сменените дрехи изглеждаше по-уморен отвсякога. Беше на четиридесет и девет години. През шестте години брак тя се гордееше с това, че го поддържаше млад. Но сега във всяко отношение възрастта му личеше. Изглеждаше износен — и вината беше нейна.

Какво беше му направила?

Беше се влюбила и оженила. И това беше чудесно за нея, но не и за него. Можеше да му се случи нещо по-хубаво. Ако беше се оженил за някоя с обществено положение, равно на неговото, щеше да получи подкрепата, от която се нуждаеше. Ако беше взел богата жена, всичко това нямаше да се случи.

Тя представляваше едно бреме.

— Меги? — гласът му трепереше. Много внимателно, предпазливо той взе ръката й и тя не се възпротиви, не защото му правеше услуга, или защото тя заслужаваше този жест на утеха, но защото докосването му й беше необходимо.

Егоистка. Тя беше егоистка. И мръсна. Раните по тялото й бяха петна, които никога нямаше да се махнат.

— Какво мога да направя за теб, скъпа?

Тя затвори очи и поклати глава, а след това я изви настрани. Уил продължаваше да държи ръката й, но не говореше и това я радваше. Какво би могъл да каже? Какво можеше да му каже в отговор? Трябваше й време да разбере какво трябва да направи.

И Савана не беше говорила много. Тя бе направила посещението си по-рано и беше постояла до леглото няколко минути. Беше я повикала тихо по име, но Мегън не си отвори очите и не отговори. Беше страхливка. След всичко, което Савана беше направила, не само през последните три дни, но през годините, Мегън беше извършила предателство спрямо нея. Как ли ще я погледне в очите?

Тя не заслужаваше нито Уил, нито Савана, нито Сузън. През всичките тези три дни Сузън беше чакала в къщата заедно с Уил. Въпреки че това сигурно е представлявало за нея истинско изпитание, тя го беше направила. А какво беше сторила Мегън в замяна?

Тя трябваше да си стои, където й е истинското място.

Простена още веднъж и се обърна на една страна. При това ръката й се отдръпна от тази на Уил, но тя почти не обърна внимание. Цялото й същество се стремеше да намери онова бяло петно в ума си, където би могла да се скрие, да забрави, да изчезне.

 

 

Савана напусна с бодра крачка заседателната зала. Пресконференцията беше завършила преди няколко часа, но я бяха наобиколили репортери, които се въртяха наоколо с надеждата да научат нещо повече от казаното от нея публично. Когато най-накрая се освободи от тях, тя отиде на среща с адвокати, които се надяваха да влязат в споразумение с нея и да измъкнат клиентите си от процеса в понеделник. Нейната позиция беше силна, поради което защитата нервничеше все повече. Все пак тя не искаше да се пазари — най-малкото не беше съгласна да играе по свирката на зашитата. Симпатиите й решително не можеха да бъдат на страната на интелигентни хора, които прибягват до палеж като средство да получат застраховка, особено когато пожарите имаха като резултат това, че невинни хора оставаха бездомни.

Арни Уотс беше с нея по време на срещата, също и Катерина Траск. И Арни, и Катерина щяха да й асистират по време на процеса. Те бяха на мнение, че защитата моли за подаръци, които обвинението не можеше да им даде.

И така, срещата завърши с патово положение, като процесът си остана за понеделник. Като се чудеше как ще се мобилизира за него, когато все още не беше спокойна във връзка с Мегън, тя се отправи към офиса си. Но малко след вратата на заседателната зала тя отново попадна в засада, този път устроена й от местна журналистка.

— Една минута, госпожо адвокат?

Савана не промени стъпката си.

— Ако можете да вървите до мен, без да изоставате, ще я имате.

Журналистката беше млада и нова във вестника. Повлияна от това, че беше жена, Савана прояви желание да се отзове на молбата. Тя се въоръжи с твърдост, необходима й, за да посрещне още въпроси по отвличането, но вместо това журналистката попита:

— Може ли да ми кажете нещо за Котката?

Савана взе един завой.

— Котката? — тя се поколеба. — Какво искате да знаете?

— Научавам, че отново е нанесъл някакъв удар.

— Къде чухте за това?

Журналистката вдигна рамене.

— Истина ли е?

— Не знам. Почти всичко, свързано с Котката, е в сферата на догадките.

— Но вторник вечерта в Кранстън е имало кражба с взлом.

— Такива неща се случват всяка вечер през седмицата.

— Но не в такъв мащаб. Разбирам, че вашият офис от години разпитва Мати Ставанович. Вярно ли е?

Савана не виждаше смисъл да отрича това, тъй като всичките случаи, в които беше замесен този човек, бяха регистрирани.

— Вярно е.

— Предприехте ли някакви специални мерки за арестуването му?

Савана й отправи една кисела полуусмивка.

— Ако отговоря на този въпрос, ще направя услуга на Котката, нали?

— Значи предприемате?

— Не искам да кажа нито да, нито не. Само това, че офисът работи във връзка с полицията на територията на целия щат в усилие да реши случаите на нахлуване от типа, който се е случил миналия вторник.

— Но вие вземате на прицел Ставанович?

— Вземаме на прицел този или онзи според това къде ни насочва доказателственият материал.

— Към кого сочи доказателственият материал?

Савана се нацупи и я погледна с укор. Тя мина покрай Джейни, като грабна в ръка една купчина розови листи, както се хваща щафета при надбягване, и продължи до вратата на офиса си. Там спря.

— Как ти е името?

— Бет Тоци.

— Слушай сега, Бет Тоци, има нещо, което трябва да разбереш. При нашата система на правораздаване един човек се смята за невинен докато не бъде доказана виновността му. Би било неетично от моя страна да нароча Котката или който и да е друг крадец за случая в Кранстън, преди да бъде извършен арест — неетично и глупаво. Ти ще отидеш в твоята редакция и ще отпечаташ това, което съм казала, и това ще хвърли нещастника в ръцете на следствието, а да не говорим за това, че ще стане невъзможно комплектуването на състав от непредубедени съдебни заседатели, ако делото изобщо стигне до съда. Това е един от онези примери, където своята работа е да съобщаваш новините, не да ги изменяш.

— Вярно ли е, че Мати Ставанович е легитимен бизнесмен?

— Това е въпрос на регистрация.

— Вярно ли е, че данъчните власти проверяват документацията му всяка година и не могат да намерят в нея нищо нередно?

— По този въпрос трябва да се отнесеш към въпросните власти.

— А какво може да се каже във връзка с твърдението, че Мати Ставанович е всъщност Джозеф Стийвънз, който е лежал в затвора в Калифорния и е бил освободен, като му е дадена нова идентичност, след като е дал свидетелски показания по престъпления, за които е научил, докато е бил в затвора?

— По този въпрос трябва да се обърнеш към ФБР.

— Вече го направих. Казват, че не са чували нито за Мати Ставанович, нито за Джозеф Стийвънз.

Савана вдигна рамене, след това направи с ръка знак, че се извинява, и каза:

— Трябва да бягам. Съжалявам — тя хлътна в офиса си, затвори добре вратата и веднага почувства, че пулсът й се ускорява и сърцето трепва.

Там беше Джеърд. Той стоеше до прозореца, облечен в синя фланела, сиви панталони и мокасини. Макар че косата му падаше предизвикателно върху челото, беше гладко избръснат и все още свеж след баня. Туиденото му палто висеше на едната му ръка, която беше пъхната в джоба. Видът му беше по-различен, отколкото когато беше с джинси, по-официален, но в никакъв случай по-малко привлекателен.

Трябваше й време да успокои вълнението си и да проговори.

— Сигурно Джейни много се е чудила кой си в действителност.

— Казах й.

— Цялото си име?

Той кимна.

— Беше ли й познато?

— Очите й малко се разшириха. Но не припадна. Тя е добро момиче. Пусна ме, без всякакви разговори.

За Савана не беше трудно да разбере това. Джеърд Сноу имаше начин да кара жените да забравят да дишат, камо ли да говорят. Същото правеше точно така и с нея самата и го правеше с нищо повече от светлината в тези негови сини очи.

Джеърд беше не по-малко омагьосан. Той чувстваше остро факта, че последния път, когато беше видял Савана, тя беше с нощница в леглото. Сега беше облечена в дълга до глезените пола и копринена блуза, притегната в ханша с колан, и един дълъг блейзер над нея. Косата й беше захваната в познатия възел, а лицето й беше леко гримирано. Изглеждаше силна и уверена, излъчваше нещо от професията си, но в същото време изглеждаше съблазнителна.

— Как си? — попита той с малко променен глас.

Тя отговори бързо.

— Прекрасно.

— Спа ли?

Тя си набръчка носа.

— Малко. Много неща ми тежаха в ума.

— Как е Мегън?

— Тази сутрин я видях за минутка. Не знам със сигурност дали спеше, но не реагира, когато се опитах да я заговоря. Все още изглежда в ужасно състояние. Нямах възможност да отида пак в болницата. Там е много неприятно.

Джеърд можеше да си представи това.

— Доволна ли си от начина, по който мина пресконференцията?

До този момент „Ийвнинг булътин“ трябваше да е вече по щандовете и тя помисли, че той го е виждал. Като го погледна много предпазливо, попита:

— Как са ни нарисували?

— Не знам нищо от вестниците. Просто чух долу да говорят.

— Какво беше, хубаво или лошо?

— Не може да се определи. Разговорите бяха по-скоро насочени към самото отвличане, отколкото към усилията по разследването. Мисля, че сега за сега си в безопасност.

— Не за дълго. Когато не предстоят арести, хората губят търпението си, а при нашия случай е точно така.

На вратата се почука.

— Да? — подвикна Савана.

Джейни Уд си провря главата.

— Готова съм да тръгна. Има ли нещо, което искаш да направя преди това? — погледът й се спря на Джеърд с равнодушие, което много се понрави на Савана.

— Нямам проблеми, Джейни. Пожелавам ти приятен уикенд.

— И аз на теб — кимна Джейни. След един последен поглед към Джеърд, тя затвори вратата.

Савана погледна към пода, след това към Джеърд.

— Разбира се, знаеш, че като правило тя ми се обажда по телефона, когато иска да ми каже, че си отива.

Той вдигна рамене, имаше вид на самата невинност. След това попита:

— Кой е Котката?

За втори път за по-малко от един час Котката я изненада. Но след малко тя се досети, че Джеърд е чул края на разговора й с Бет Тоци. Въздъхна примирено и прекоси стаята.

— Котката е Мати Ставанович — постави на масата розовите листи и чантата си. — Това е човек, който прави труден живота на такива като нас. Ако не бях по-осведомена, бих могла да предположа, че притежава акции от Маалокс.

— Така ли?

— Не. Всъщност би могъл, но под друго име, за което не сме чували.

— Значи наистина оперира с тях?

— О, да.

— Същият човек ли е от затвора в Калифорния?

— Не, но той е вдъхновител на голямо количество истории като тази. Преди години престоя известно време в един затвор в Калифорния. За съжаление никога не е бил охраняван свидетел. Бихме могли да имаме повече контрол върху него.

— Защо го наричат с това име?

— Защото е от крадците, които се катерят по етажите.

Джеърд беше заинтригуван и изрази любопитството си с усмивка.

— Истински представител на породата? Умен и мълчалив и с ловки пръсти, който се катери по стените на сградите, скача от голяма височина и пада на краката си?

Савана трябваше да признае, че в това се съдържаше известна романтика и това беше причината, поради която беше склонна да прости живия интерес на Джеърд.

— Да, точно такъв. За подобно деяние лежа в Оклахома и в Канзас. Сега е тук, поучен от грешките си и с още по-усъвършенстван стил. Имахме поредица от обири, които носеха отпечатъците от котешките му лапи, т.е. нямаме нищо. Той се появява и изчезва, щрака с пръсти и бинго, той и откраднатите неща изчезват. Когато се появи, винаги разполага с желязно алиби. Освен това даже не си дава труда да помисли за някаква защита, защото знае, че нямаме достатъчно доказателства, за да го осъдим.

— Колко грабежа е извършил?

Тя погледна към тавана и притисна с език бузата си.

— О, през петте години, откакто е в щата, вероятно е нанесъл осем-девет големи удара.

Джеърд подсвирна.

— И не можете да го арестувате?

Тя поклати глава.

— Доколкото можем да се ориентираме, той работи сам. Но непременно трябва да ползва чужда помощ при пласирането на стоката и затова насочваме усилията си в тази посока. Преди шест месеца открихме част от откраднатите произведения на изкуството в една галерия в Манхатън и известно време мислехме, че сме на път да хванем съучастника.

— Какво стана?

— Той изчезна яко дим. Съвсем в негов стил.

— Кога беше последният обир?

— Вторник вечерта.

— И не можете да откриете Ставанович?

— Не. Но той ще се върне след ден-два и подсвирквайки, ще се залови за работа, без да се смущава от нищо.

— Законен ли е бизнесът му?

— О, да. Има автосервиз — устните й трепнаха. — Обслужва луксозни вносни коли — ягуари, беемвета и мерцедеси. Да си чувал някога за нещо толкова за пред хора? Влиза в контакт с най-богатите хора в Роуд Айлънд. Ключовете им са у него достатъчно дълго време, за да си извади колкото си ще копия от тях. Знае точно кога те ще ходят на юг през зимата, точно кога ще ходят на север през лятото, точно кога ще бъдат тук. И знаеш ли какво?

Джеърд направи любопитна физиономия.

Савана шумно удари с ръка по бюрото.

— Никога не е обирал клиент. Взема под внимание очакваното и върши противоположното. Все едно, че ни се плези, защото ние не бихме искали нищо повече от това да можем да кажем: Гледай, ето как е разбрал, че еди-кой си отсъства от града и ето как е влязъл в къщата. Това е — каза тя бавно — най-неприятното нещо на света.

Джеърд правеше усилие да остане сериозен. Тя щеше да му се скара, когато на вратата се чу ново почукване. Този път до отварянето на вратата не й се представи възможност да проговори и след малко влезе Антъни Алт.

— Ти се справи много добре — й каза той, като удряше с пръсти по рамката на вратата. — Отразяването не беше толкова лошо, колкото можеше да бъде — той погледна Джеърд с любопитство. — По-ранните телевизионни репортажи подчертават факта, че офисът координира широкомащабно разследване — той премести погледа си върху нея. — Създава се впечатлението, че контролираме нещата. Това е добре. Когато решиш проблема, ще бъде даже по-добре.

— Не съм тази, която ще го решава. Имаме детективи и това е тяхна работа.

— Но ти ще ги направляваш.

— Освен ако не решиш да ги направляваш ти — подхвърли тя. — Ако вложиш сърце в тази работа…

— Не разполагам с необходимото време — той отправи още един още по-любопитен поглед към Джеърд. — Срещали ли сме се?

Джеърд невъзмутимо поклати глава.

— Не мисля — той не направи усилие да прибави още нещо.

Савана също.

Антъни подаде ръка.

— Антъни Алт. Аз съм първият помощник на Пол де Бар.

Джеърд също подаде своята. Ръкостискането му беше твърдо, властно посвоему. Той кимна, но не каза нито дума.

Савана също.

Антъни се опита да направи впечатление с погледа си, като че ли излъчването на сила можеше да уплаши човека пред него. При някой друг може би щеше да има успех, но това не повлия на Джеърд. Най-накрая, този път показалецът му барабанеше върху панталоните му, той каза:

— Вие сте…

— Приятел — каза Джеърд.

— Един от нейните приятели — той направи движение с главата си към Савана. — Или приятел на щата.

— Има ли разлика?

— Боже мой — промърмори Савана, — това прилича на диктатура. Не обръщай внимание, че съм объркана, Антъни. Достатъчно дълго време съм работила упорито, за да докажа предаността си. Пол получава от мен достатъчно срещу парите си.

Антъни я огледа от горе до долу.

— Ах, най-после едно признание. Винаги съм имал своите подозрения.

Обидата беше прекалено просташка, за да може да се отмине без внимание, прекалено абсурдна, за да се приеме. Затова Савана се усмихна.

— Много мило от твоя страна, че дойде да ми кажеш за отзвука в медиите — тя отиде до вратата и я отвори. — Ще работя в неделя. Ако научиш нещо друго, обади ми се.

Както изглеждаше, Антъни счете, че сега е най-подходящият момент да изчезне. Без да погледне Джеърд, той махна на Савана и напусна офиса. Почти веднага след като беше затворил вратата, Джеърд каза:

— Не трябва да му позволяваш да говори така.

— Всичко е наред. Преди известно време му смачках фасона, така че сме квит.

— Той е гадняр.

— По този въпрос няма да споря с теб — тя наблюдаваше лицето му, почти виждаше как се мъчи да разбере дали съществува или дали е съществувало нещо между нея и Пол. За негова чест той не попита нещо.

— Той следи ли сериозно цялата ти работа или го интересуват само едрите случаи?

— Следи, точка. Никога не го свърта на едно място. Но е по-непоносим в мое присъствие. Взаимно си действаме на нервите. Не че този случай има заслуга — за момент тя се замисли и се засмя тихо. — При това положение Котката изглежда безобиден като дете. Искам да кажа, Ставанович напада вещи, не хора. И никой не си изпаща. Като се оставят настрана няколко много сериозни осигурителни иска, животът продължава.

— И все пак законът се нарушава — отбеляза Джеърд, опитвайки се да оправдае силното й желание да види Котката арестуван.

— Така е. Има още нещо, Мати Ставанович създава трудности. Ако говорим за политически пречки, той е точно това. Хора, които заемат изборни длъжности, разчитат на една относително малка група от богати сподвижници. Те са точно хората, които биха искали да разберат дали не са в списъка на следващите жертви на Котката. Колкото повече се чудят, толкова повече ги обзема нервност и толкова повече се ядосват. А когато са ядосани, те не си отварят кесиите толкова охотно. Поне — добави тя в желание да смекчи ефекта от думите си — това е дилема, която засяга Пол. Моят проблем е по-земен. Аз искам само залавянето на Ставанович. Той се превърна в мания между хората от моята професия и култова фигура между секретарките. Този човек е брилянтен. Нанася удар там, където най-малко може да се очаква. Някои от нас с най-голяма радост биха му подложили крак, ако не за друго, то поне за да си докажем, че сме по-умни от него.

— Той не ви дава почивка.

— И аз така мисля. Не искам да кажа, че това напрежение ми трябва точно сега. Имам още доста много грижи, които да ме предпазват от отпускане.

Джеърд се изправи.

— Ето защо съм тук. Искам да вечеряш с мен.

Сърцето й заби по-силно. Тя не беше сигурна дали това беше така поради това, че той стоеше високо над нея, или поради това, че я беше поканил на вечеря. И едното, и другото я впечатляваха силно. Беше не само развълнувана, но и уплашена.

— Ъъ… — тя погледна към розовите листи на бюрото, след това по-нататък към книжата. — Не знам, Джеърд. Нямаше ме много време. Имам много работа.

— Но по някое време трябва да хапнеш нещо.

— Смятах да взема нещо на бегом по-късно.

— Това не е чак толкова здравословно.

Тя вдигна рамене.

— По-добре, отколкото нищо.

— Предлагам ти най-доброто. Един час. Едно прилично ястие. Малко отпускане.

Малко отпускане беше точно това, което той вече й беше донесъл. Присъствието му в нейния офис отне много от напрежението в нея. Мисълта за вечеря с него беше съблазнителна.

Но имаше толкова много работа.

— Ще ме търсят по телефона.

— Няма значение. Когато кажеш, ще дойда и ще те взема.

— Исках да се отбия и да видя как е Мегън.

— Ще те заведа до болницата преди или след това.

— Исках да се позанимавам малко с аеробика. Не съм ходила в клуба от вторник. Липсва ми.

Джеърд се замисли за аеробиката, представи си как Савана се движи по такта на музиката, облечена в шорти или трико, или каквото и да е там, което го носят любителите на аеробиката. Той промени позата си, спусна ръцете си надолу пред себе си и преплете пръстите си, като направи така, че палтото му да прикрива предната част на панталона.

— Изглежда забавно.

— Здравословно е. Премахва напрежението — тя знаеше нещо друго, което също премахва напрежението, и знаеше, че Джеърд го знае. Сивите точици в очите му потъмняха и тя почувства магнетизма им.

— Ще те оставя в твоя клуб, след като видиш Мегън.

— Но преди това исках да свърша част от тази работа.

— Свърши я утре.

— Не мога. Ще прекарам деня със Сузън — очите й се разшириха и тя прошепна: — О, по дяволите! — протегна ръка към телефона и набра номера на Сузън. След това неспокойно броеше сигналите. Вече се канеше да затвори след шестия, когато Сузън вдигна.

— Ало? — в гласа й се съдържаше някаква войнственост.

— Как се чувстваш?

Последва пауза, а след нея едно не чак толкова войнствено:

— По-добре, отколкото при предишното ти обаждане.

— Поспа ли?

— Малко — последва нова пауза, след която попита загрижено: — Виждала ли си Мегън?

— Само за минута. По-късно ще се отбия пак.

— Тя говори ли с теб?

— Не.

— Спеше ли?

— Не мога да кажа със сигурност.

Сузън въздъхна.

— Същото беше и с мен. Мисля, че знаеше, че съм там, но не искаше да говори. Изглежда се срамува от случилото се и мисли, че ние ще си променим мнението за нея — тя се засмя дрезгаво. — Наистина е доста забавно, ако помислиш малко. Отвлечена и изнасилена, без да е виновна за това и се срамува. А пък аз, която поне изглеждам и умствено, и телесно здрава, се обърквам и ми прилошава в присъствието на твоя приятел.

— Какъв приятел?

— Сам.

— Кога се случи това?

— Тази сутрин. Хайде, Сави, той не ти ли докладва?

— Не съм го виждала цял ден.

Това изненада Сузън. Сам беше казал, че Савана не знае, че е там, но тя не му беше повярвала. Сега беше двойно затруднена.

— Тогава забрави какво съм казала.

— Болна ли беше?

— Остави това. Сега се чувствам прекрасно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Всъщност сега се приготвям за излизане. Ще има парти у Бранеганови. Там ще бъде Скач Шермън. Ще бъде чудесно развлечение.

Скач Шермън беше душата на всяко парти. Според Савана той беше неприятен и опасен човек.

— Развлечение.

— Недей така. Това проваля резултатите от цялата ти работа. Някой ден ще се преумориш до смърт.

— Може би — съгласи се Савана. — Уговореното за утре остава в сила, нали? — бяха решили да прекарат деня в Бостън.

— Да, разбира се.

— По кое време трябва да мина? По обед?

— Нека бъде в десет.

— Не мога. Какво ще кажеш за единадесет и половина.

— Късно е. Десет и половина.

— Единадесет. Това абсолютно е най-ранният час.

— Ще бъда при теб в десет и четиридесет и пет — каза Савана и добави едно строго: — Бъди готова! — преди да затвори телефона.

— Наред ли е всичко?

Тя се обърна.

— Ъ, да. Предполагам. Тя обича да спи малко повече от мен. Това е всичко.

Всъщност не беше всичко. Савана се страхуваше, че Сузън ще пие много на партито и че ще се събуди налегната от махмурлук. Или болна. Както изглежда, на нея й е прилошало в присъствието на Сами. Видя й се интересно, че той е бил там.

От друга страна, Савана не трябваше да се изненадва. Сам Крейг не беше страхлив. Сузън го интересуваше. Беше разбираемо, че не би искал да я изпуска дълго от погледа си.

Сам не беше единственият настойчив самец наоколо.

— Последна възможност — каза Джеърд. — Вечеря?

Тя искаше. Боже, колко искаше! Но някъде в едно ъгълче на ума си се страхуваше, че ако се поддаде на изкушението, ще бъде загубена. Или изоставена. Или унизена. На Джеърд му трябваше жена, която е готова да захвърли работата си и да вечеря с него. Тя никога не е била такава жена.

Искаше й се да беше.

Като метна палтото си на рамо, той тръгна към вратата.

— Може би някой друг път — изрече той спокойно.

В момента, в който изчезна от погледа й, офисът като че ли опустя. След това Савана разбра, че чувства пустота в себе си. Това чувство й беше познато, неприятно. И изведнъж реши, че трябва на всяка цена да се освободи от него.

Без да разсъждава по-нататък, тя изтича в коридора.

— Джеърд? — той вече почти беше стигнал завоя. — Джеърд! — хукна след него.

Той спря спокойно, обърна се и я изчака да се изравни с него.

След като премина половината от разстоянието, тя намали скоростта. Но продължи да се движи, докато застана пред него, след което каза тихо:

— Не съм свикнала да отлагам работата си. Тя винаги е била за мен много важна.

Той оглеждаше внимателно чертите на лицето й, като се мъчеше да открие значението на нейното обяснение.

— Ако е толкова важна, трябва да я свършиш.

— Предпочитам да бъда с теб.

Може би поради това, че тя не можеше да избере думи, които той повече би искал да чуе, не й повярва напълно в началото. След това се усмихна бавно.

Савана почувства опасната примамка на тази усмивка. Но вече беше взела решението си.

— Един час — прошепна тя.

— Чудесно.

— След това ще ме заведеш ли до болницата?

— Казах, че да. Ами аеробиката?

— Ще ми се наложи да се възползвам от компанията на Джейн Фонда по-късно довечера вкъщи.

Джеърд се досети за една форма на упражнение, която тя би могла да изпълни с него по-късно вечерта, но реши, че може и да не споменава за нея. Той току-що беше спечелил една отстъпка. Нямаше намерение с нетърпението си да подлага на опасност победата си. По-добре беше да остави времето, което прекарват заедно, да свърши всичко само.

И така щеше да бъде. Защото, когато бяха заедно, все едно дали в нейния офис, в неговото студио, в колата или във Вандермиърови или даже по телефона, помежду им съществуваше могъщо привличане. Това привличане не можеше да ги отведе никъде другаде, освен в леглото. Той се съмняваше, че ще е необходим някакъв по-силен тласък. Даже сега в очите на Савана личеше някакъв див блясък, мъничък див блясък.

Най-многото, което можеше да направи, беше да се сдържи и да не връхлети върху нея и да не обсеби устните й.

Но той щеше да чака. Това го убиваше, но щеше да чака.

— Трябва ли ти време? — попита той.

— За какво?

— За тези телефонни разговори.

— Телефонни разговори? — тя се намръщи, след това направи усилие да се съсредоточи. — Телефонни разговори. Боже, да — тя тръгна назад към офиса, спирайки се до бюрото на Джейни, за да се обърне и погледне към Джеърд. — Колко мога да се забавя?

— Колко ти трябва?

— Тридесет минути?

— Дадено. Ще отида да намеря един телефон и да свърша малко моя работа.

— Можеш да използваш един от нашите. Почти всички са си отишли — тя отиде до съседния офис, погледна вътре, след това каза: — Целият е на твое разположение.

Изразявайки благодарност с кимване на глава, Джеърд влезе.