Тами Хоуг
Прах в прахта (44)

Епилог

Погребението на Аманда Савард беше в четвъртък, а една седмица след това и на Анди Фалън. Заедно с още двайсетина човека Ковак присъства на службата в малкия параклис до дома на покойниците. Тя бе водила затворен живот зад стените, с които се бе оградила. Ковак подозираше, че той е един от малкото хора, които бяха проникнали през тях.

Ивлин Торн също беше там заедно с лекарката си. Никой не можеше да каже със сигурност дали разбира какво става. Седя спокойно по време на цялата служба, като не сваляше поглед от снимката, която си бе донесла. Аманда на пет години. На нея тя беше много сериозна. Косата й беше вързана на конска опашка със синя панделка. Ивлин три пъти я показа на Ковак. Искаше му се да я помоли да му я даде, но той не го направи.

Службата бе скромна, основните думи, с които приключва един житейски път. Пепел при пепелта и прах при праха. Толкова незадоволително описание на живота: раждаш се, живееш, умираш. Без възхвали. Тя нямаше да бъде погребана до баща си.

Подробностите за участието на Аманда Савард в смъртта на Бил Торн не бяха изнесени пред пресата. Погребението й не беше новина за медиите. Но на погребението на Майк Фалън дойдоха хиляда служители на полицията от целия Среден Запад. То заемаше първата страница на „Стар Трибюн“. Ковак не отиде.

След края на службата и след като останалите опечалени си тръгнаха, Ковак се върна в параклиса. Дълго остана там, загледан в затворения ковчег на Аманда, като си забраняваше да мисли какво би могло да бъде. Собственикът на погребалното бюро се появи и го погледна с оня поглед, с който барманите гледат, когато искат да затварят.

— Не бързайте — каза с любезна усмивка човекът и се оттегли към саксиите с палми покрай стената.

Ковак се изправи и бръкна в джоба си.

— Мога ли да оставя нещо при нея? Или е твърде късно?

— Разбира се. — Приближи се, очите му го погледнаха с разбиране. — Мога да се погрижа за това.

Ковак извади значката, която беше носил като патрул, постъпвайки в полицията преди много, много години. Погледна я, прекара палеца си по повърхността й и я подаде на директора.

— Бих искал да й я оставя.

Мъжът я взе, кимна и се усмихна учтиво.

— Ще се погрижа да я получи.

— Благодаря.

На паркинга бяха останали само две коли: неговата и на Лиска. Тя стоеше със скръстени ръце, облегнала се върху шофьорската врата на колата му.

— Добре ли си? — попита го и присви очи.

Ковак погледна назад.

— Не-е, всъщност не съм… Наруших едно от правилата. Очаквах твърде много.

Лиска кимна.

— И аз наруших точно това… Значи, можем заедно да се ядосваме на себе си.

Ковак пъхна дълбоко ръце в джобовете и се прегърби срещу студа. Единият край на устните му се изви нагоре.

— Аз не съм ядосан. Огорчен съм.

Тя го погледна за момент, но не с очите на ченге, а като приятел. После се отдръпна от колата, отиде до него и го прегърна, Ковак също я прегърна и силно стисна очи, за да възпре напиращите сълзи. Останаха прегърнати така една минута, а може би и две.

Когато се отдръпна, Лиска го побутна с лакът и се опита да се усмихне.

— Хей, нали сме заедно, а? Хайде, партньоре, ще те почерпя една чаша радост.

Ковак нежно й се усмихна.

— Дадено. Аз ще карам.