Тами Хоуг
Прах в прахта (9)

8.

Трупът беше намерен.

Самоубийство. Нещастен случай. Трагедия.

Думата „убийство“ не бе спомената.

А дали наистина е убийство, ако е продиктувано от необходимост, ако е придружено с разкаяние?

Съжалявам…

Има известно чувство на безпокойство от факта, че и други хора вече знаят, макар и да не подозират. Сякаш непознати нахълтват в нещо, което трябва да остане лично. Само те двамата бяха споделили интимността на смъртта. Останалото щеше да е публично достояние.

Това обезценяваше преживяното.

Анди Фалън гледа от снимката, последните искрици живот гаснат в очите, езикът напира между разтворените устни. В изражението имаше нещо обвинително.

Съжалявам…

Поднася към устните снимката, целува образа на смъртната маска.

Съжалявам…

Но още докато се извинява, възбудата расте.

 

 

Лиска се втурна в стаичката им с изпито лице и порозовели от студа бузи. Ковак я наблюдаваше с ужас, защото му бе добре известно как ще се отрази върху деня му настроението й. Той седеше, без да мърда, под унищожителния й поглед. Тя го удари с всичка сила по лявата ръка. Все едно, че го удари с чук.

— О-ох!

— Това ти е, задето ме заряза снощи — заяви му тя. — Чаках те и защото те чаках, Ленард ме спипа и ми чете конско заради покушението върху Никсън и как Джамал Джексън не може по никакъв начин да бъде свързан с него. Освен това си е наумил, че по неизвестни причини Джексън ще претендира за фалшив арест и ще го използва, за да подаде жалба срещу управлението.

— Каква жалба?

— Тази, с която Джексън заплашва. За жестокост от моя страна.

Ковак завъртя очи.

— О, за Бога! Имаме видеозапис как ме удря по главата. Нека подаде жалба. Ако Ленард смята, че Джексън има шанс, то тогава главата му е завряна в задника толкова навътре, че трябва да повикаме хората от Гинес. Това определено е някакъв вид рекорд.

— Знам — каза Лиска вече по-спокойно. Тя хвърли дамската си чанта в дълбоко чекмедже на бюрото си, а куфарчето си сложи на стола. — Извинявай, че ти се нахвърлих, но изкарах гадна нощ. Спийд намина. И почти не съм спала.

— О, Божичко. Няма да ме караш да слушам за секс, нали?

Лицето на Лиска отново потъмня, тя прекоси тясната стаичка и го удари отново точно на същото място.

— О-ох!

Елууд подаде голямата си глава през вратата.

— Има ли нужда да викам полицията?

— Защо? — пожела да узнае Лиска, докато си събличаше палтото. — Да не би да е престъпление да си лудата глава?

Ковак разтри удареното място на ръката си.

— Вероятно казах нещо нередно.

— За кой ли път — добави Елууд. — Тя ли ти направи това на носа?

Ковак се опита да улови отражението си в тъмния екран на монитора на компютъра си, въпреки че вече знаеше как изглежда носът му; подут, червен и безформен като на някой стар пияница. Поне не беше счупен.

— Физическо малтретиране на мъже от жени — обяви Елууд. — Едно от големите табута на обществото. Социалният работник вероятно ще ти препоръча групова терапия с други жертви, Сам. Да извикам ли Кейт Конлан?

Ковак го замери с химикалка.

— Защо не скочиш от прозореца?

Лиска се настани на стола си и се завъртя към него. Изглеждаше потисната и мъничко разкаяна.

— Не спах, защото си мислех какъв тъпанар е моят бивш. Както и за други важни въпроси. Какво се е случило с носа ти? Железният Майк е отказал да чуе, че синът му е правил извратен секс ли?

— Удари ме, без да иска — обясни Ковак. — Прие тежко новините. Двамата са скъсали отношенията си вероятно преди около месец, когато Анди е решил да му каже, че е сменил резбата. Предполагам, че това не е нещо, което един баща би приел леко. Какво получи от вътрешния отдел?

— Никакво съдействие. Лейтенант Ледена кучка ме заля с театрални пози и никаква информация. Твърди, че не желае да компрометира разследване на вътрешния отдел. Нечия кариера можела да бъде съсипана.

— Мислех, че точно това целят.

Лиска сви рамене.

— Била в дома на Фалън в неделя вечерта между осем и девет и половина, обсъждали някакъв случай, който го притеснявал. Твърди, че когато си тръгнала, изглеждал нормално. Спомена, че й се сторил депресиран. Не му била нареждала, но му намекнала, че не е зле да се види с полицейския психолог.

— Знаем ли дали я е послушал?

— Поверителна информация.

— Никой няма да проговори, докато медицинската експертиза не приключи — каза Ковак. — Всички са убедени, че заключението ще е самоубийство. Тогава съвсем няма да искат да говорят и да му мислят онези, които искат да узнаят защо момчето се е самоубило. Ако това е направило.

Лиска хвана една дебела химикалка, в единия край на която беше залепено кървясало око. Едно от многото странни съкровища в стаята им. Най-ценното притежание на Ковак беше реалистичен изкуствен пръст, който изглеждаше като току-що отрязан от ръка с ножовка. Обичаше да изненадва хората с него, като го оставяше в някоя папка или го скриваше върху нечие бюро. Това беше най-странният предмет, който бе получавал от жена, а още по-странното бе, че това му достави най-искрено удоволствие. Две провалени женитби с „нормални“ жени, а той се радва на подарък, представляващ част от човешко тяло. Какво му се вика на това?

— Ще ходиш ли на аутопсията? — попита Лиска.

— Какъв е смисълът? Достатъчно кофти бе, че видях момчето мъртво. Не изпитвам желание да гледам как го режат без особена причина. Брат му ми каза, че Анди отишъл да го види преди месец. Казал на Майк, че повече нямало да се крие, и разговорът не минал много добре.

— Изборът на време може да съвпада с обзелата го депресия.

— Да. Очевидно мирише на самоубийство — каза Ковак. — Момчетата от екипа за оглед на местопрестъплението не намерили нищо необичайно, така чух.

— Вярно е, макар че агенция „Клю-клю“ говори друго — отбеляза Лиска. — Типен ми каза, че това било най-горещата клюка снощи в „Патрик“. Разказвали, че екипът бил намерил какви ли не сексиграчки и порнография. Как мислиш, откъде може да е тръгнал този слух?

Ковак се намръщи.

— От ония три карикатури в униформи. Къде видя толкова рано Типен?

— В кафене „Карибу“. Той си има един ужасен навик наречен „двойно еспресо“.

— Предполага се, че истинските ченгета пият мътилката от каната в стаята за почивка. Това е традиция.

— Коледа е традиция — поправи го Лиска. — Лошото кафе е нещо, което може да се избегне.

— Това, което ме безпокои със сексуалния елемент, е следното — продължи тя. — Ами ако Анди Фалън наистина си е играл с някое приятелче на онзи трик с еротичното въже и нещо се е объркало. Фалън умира. Партньорът се паникьосва и напуска сцената. Това според моя учебник е престъпление. Дори две: поквара и незаинтересованост. Най-малкото.

— И аз мислих върху това — каза Ковак. — Снощи отидох при Стив Пиърс. Прилича ми на човек, на когото нещо му тежи.

— Каза ли ти нещо?

— Не много. Бяхме прекъснати от годеницата му: прекрасната госпожица Джослин Деъринг, адвокат.

— Деъринг също като „Деъринг-Лендис“? — изненада се Лиска.

— Изказах това предположение. Никой не ме поправи.

Тя тихичко подсвирна.

— Това е интересен обрат. Нещо знае ли се за отпечатъците?

— Не, но трябва да очакваме, че ще има отпечатъци на Пиърс. Те са били приятели.

Телефонът на Лиска иззвъня и тя се обърна да го вдигне.

Ковак се извърна към компютъра си и го включи. Предположи, че може да хвърли поглед върху първоначалния доклад за смъртта на Фалън. Вероятно седмица след аутопсията щяха да получат и доклада от медицинската експертиза. Той щеше да се обади преди това в моргата, за да разбере нещо за токсичните проби и да се опита да ускори получаването на резултатите.

Неочаквано в стаята им се появи лейтенант Ленард.

— Ковак. В кабинета ми. Веднага.

Докато говореше, Лиска бе навела силно глава, избягвайки да срещне погледа му. Ковак въздъхна дълбоко и го последва.

Една от стените в кабинета на лейтенанта беше почти изцяло покрита с огромен календар, нашарен с кръгли цветни лепенки. Червени — за дела по убийства в процес на разследване, черни — за приключени случаи, оранжеви — за дела по покушения в процес на разследване, сини — за приключените случаи. Цветовете координираха борбата с престъпността. Спретнато и подредено. На такива тъпотии ги учат в курсовете по управление.

Ленард мина зад бюрото си и застана с ръце на кръста, смръщил дългото си лице. Беше облечен с кафяв пуловер върху риза с вратовръзка. Ръкавите на пуловера бяха твърде дълги. Цялата картина напомни на Ковак една смешна маймуна, която имаше като дете.

— Ще получиш първоначалния доклад за момчето на Фалън от съдебния лекар по-късно днес.

Ковак тръсна глава, сякаш имаше вода в ушите.

— Какво? Казаха ми, че ще минат поне четири-пет дена, докато стигнат до него.

— Някой е поискал тази услуга. Заради Майк Фалън — добави Ленард. — Той е герой на управлението. Никой не желае да страда повече и по тези причини. А и като се имат предвид обстоятелствата около самоубийството… — Устните му се сгърчиха като червей. — Неприятна история: гол самоубиец с извратени наклонности.

— Да — съгласи се Ковак. — Крайно неподходящо от страна на момчето да си отиде по този начин. Ако е станало така. Неловка ситуация за отдела.

— Това е още един фактор, който трябва да се има предвид — заяви отбранително лейтенантът. — Медиите само това чакат, да ни очернят.

— Е, това ще им свърши работа. Първо онази история за ченгетата в центъра, дето си прекарвали смените в стриптийзьорски клубове. А сега и това. Тук ще настане Содом и Гомор.

— Можеш да запазиш този коментар за себе си, сержант. Не желая никой да говори пред медиите за този случай. По-късно днес ще дам официално изявление. „Ненавременната смърт на сержант Фалън е в резултат на нещастен случай. Ние тъгуваме за неговата загуба и мислите ни са със семейството му.“ — Той изрецитира наизустените редове, пробвайки как звучат.

— Сухо, кратко и по същество — отсъди Ковак. — Звучи добре, особено ако е истина.

Ленард го погледна втренчено.

— Има ли някаква причина да не вярваш, че е истина, сержант?

— Не и за момента. Ще бъде добре да разполагам с няколко дни, за да проследя някои нишки. Нали знаете, нещо като разследване. Ами ако е била сексигра, която е завършила трагично? Ще имаме следствие за вина.

— Разполагаш ли с доказателства, че и друг е бил там?

— Не.

— Освен това са ти казали, че е бил изпаднал в депресия, че е посещавал полицейския психолог.

— Ъ-ъ… да — призна Ковак, макар това да бе наполовина истина.

— Той имаше… — започна Ленард, очевидно притеснен.

— Знам, че е бил гей, ако това искате да ми кажете.

— Тогава не мъти водата — сряза го шефът му. Изведнъж се оказа, че папките на бюрото силно го интересуват. Той седна и отвори една. — Нищо няма да спечелиш от това. Фалън се е самоубил или случайно, или умишлено. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре. Имаш други случаи.

— О, да — отвърна сухо Ковак. — Утрешните убийства.

— Какво?

— Нищо, сър.

— Свършвай с това и се връщай към покушението върху Никсън. Областният прокурор не ме оставя на мира заради него. Гангстерското насилие е с приоритет.

„Да, бе — помисли си Ковак, запътил се обратно към стаичката им, — умиротворявай бандите, за да спечелиш благоразположението на градския съвет. А от странната, необяснима смърт на едно ченге, гледай да се отървеш набързо.“

Каза си, че би трябвало да е щастлив. Също както Ленард и той искаше случаят с Фалън да приключи, но по различни причини. На Ленард не му пукаше за Железния Майк. Вероятно никога не го беше и виждал. Той беше загрижен за отдела. А Ковак искаше да приключи заради Майк — като онзи, който се беше обадил на съдебния лекар. Само дето онова свиване на стомаха, на което Ковак се опитваше да не обръща внимание, му бе твърде с познато — като любовно докосване. Или на нещо подобно, като се имаше предвид откога не бе имал приятелка.

Лиска му подхвърли палтото.

— Имаш нужда от цигара, нали, Сам?

— Хей. Отказвам ги. Много ми помагаш.

Тя пристъпи към него и го погледна многозначително. Той я последва към вратата.

— Приключваме с Фалън — каза й, докато обличаше палтото си вече извън кабинета.

Лиска го погледна по същия начин, по който той бе погледнал Ленард.

— Аутопсията е извършена.

— Какво?

— Всички очакват заключението да е самоубийство. Само че ще го нарекат „случайно“, за да бъде по-поносимо за Майк. Ще получим първоначалния доклад днес, а също и благословия от Ленард. Никой от горните етажи не желае Майк, тоест отделът да бъде поставян в неудобно положение заради мръсни подробности.

— Да, обзалагам се, че е така — отбеляза тя и силно пребледня.

Повече не проговори, докато не излязоха навън. Ковак не й поиска обяснение. Бяха заедно от толкова време, че нямаше нужда от думи. Партньорството в работата създаваше една интимност — не в сексуален смисъл, а в психологически, в емоционален. Колкото повече бяха на една вълна, толкова по-добре работеха по даден случай. Партньорството му с Лиска беше най-доброто, което бе имал. Те се разбираха и се уважаваха.

Той я следваше през лабиринт от коридори, докато излязат навън през една рядко използвана врата в северната част на сградата. Слънцето грееше ярко и ослепително в снега. Небето беше бледосиньо като яйце на червеношийка. Един измамно хубав ден, като се имаше предвид студеният вятър. На стъпалата, до които слънчевите лъчи не достигаха, нямаше никого. Хората се събираха откъм южната страна подобно на арктични птици, търсещи топлинка.

Ковак се сви от студа. Пъхна ръце в джобовете си и обърна гръб към вятъра.

— Ленард ти каза, че случаят Фалън е приключен? — започна Лиска.

— Успешно завършен и закрит.

— Кой ги е накарал да проведат толкова бързо аутопсията?

— Някой високо по веригата.

Лиска се загледа в улицата, а лицето й се напрегна. Вятърът си играеше с късата й коса и насълзяваше очите й. Той усети, че това, което ще му каже, няма да му хареса.

— И така, какъв трън ти е влязъл в задника? — раздразнено попита той. — Тук е по-студено, отколкото се държеше с мен втората ми тъща.

— Ами просто ми се обади един човек, който твърди, че знае върху какво е работил Анди Фалън.

— Този човек има ли си име?

— Все още не. Но вчера го видях в канцелариите на вътрешния отдел. Още един разочарован клиент.

Ковак настръхна:

— И върху какво според него е работел Фалън?

Тя го погледна в очите.

— Убийство.

— Убийство? — повтори невярващо той. — Че откога вътрешният отдел се занимава с убийства? Няма начин. Като се има предвид, че ония от вътрешния отдел не могат да си намерят задниците в тъмна стая, углавните престъпления винаги се изпращат в участъка. Как може Фалън да е работил върху убийство и ние да не знаем за това. Това са глупости.

— Би могъл, ако ние го смятаме за приключено. Помниш ли Ерик Къртис?

— Къртис? Патрулното ченге? Онова псе, дето го уби, си седи в затвора. Как му беше името? Върмин?

— Върма. Реналдо Върма.

— Поредица от кражби с нападения. Жертвите са гейове. На колко беше видял сметката? Трима или четирима за осемнайсет месеца.

— Четирима. Две от жертвите са умрели. Къртис беше последната.

— Същото медицинско заключение като останалите, нали? Вързан, пребит, ограбен.

— Да, но Ерик Къртис беше ченге — напомни му Лиска.

— И какво?

— Ами това, че е бил не само ченге, но и гей. Според моя тайнствен човек месеци преди смъртта си Къртис се е оплакал във вътрешния отдел, че са го дразнели на работа заради сексуалните му предпочитания.

— И искаш да кажеш, че някое ченге го е убило по тази причина? — възкликна Ковак. — Господи, Тинкс. Ако смяташ да повярваш на това, може би трябва да кандидатстваш за работата на Фалън.

— Майната ти, Ковак — сопна се тя. — Мразя вътрешния отдел. Мразя онова, което причиняват там на хората. Мразя го толкова силно, както не можеш дори да си представиш. Но Ерик Къртис е бил ченге и гей и сега е мъртъв. А Анди Фалън също е бил ченге и гей и сега е мъртъв.

Личеше, че това, което казва, и на нея не й харесва. Но въпреки това го отстояваше. Такава си беше Лиска. За нея никоя работа не беше мръсна или отвратителна. Щом трябваше да се върши, вършеше я.

— А на мен току-що ми казаха, че с Фалън е приключено — изрече Ковак и погледна към улицата.

— И на теб не ти харесва, Сам — произнесе тихо Лиска. — Усещаш го.

Той не й отговори веднага. Превъртя чутото в главата си като филм, докато камбаните на градския часовник не го прекъснаха, като отбелязаха часа с мелодията „Бяла Коледа“.

— Да — каза накрая. — Нищо в този случай не ми харесва.

За момент и двамата замълчаха. Колите се нижеха по Четвърта улица. Вятърът виеше в тунелите, образувани между сградите, знамето на федералното учреждение на отсрещната страна на улицата плющеше.

— Възможно е Анди Фалън да се е самоубил — заговори Лиска. — Нищо на мястото не подсказваше друго. Този тип, дето ми се обади. Кой може да каже дали дава и пукната пара за Анди Фалън? Може случаят с Къртис да е само начин да си отмъсти и да ни използва… Но ако е прав, Сам. Ние сме единствените, които има Анди Фалън. И Майк. Ти си ме учил на това — за кого работим ние?

— За жертвата — промълви той, а неприятното усещане в стомаха му не отминаваше.

Работеха за жертвата. Беше го повтарял безброй пъти. Жертвите не могат да се защитят сами. От детектива зависеше да зададе най-уместните въпроси, да търси, да опипва, да обърне канари, докато стигне до истината. Понякога беше лесно. Понякога не.

— Какво ще ни навреди, ако зададем няколко въпроса? — каза той и знаеше, че звучи като цитат от глава „Прочути последни слова“.

— Аз ще се заема с моргата. — Лиска се обърна към вратата. — Ти поеми вътрешния отдел.