Тами Хоуг
Прах в прахта (42)

41.

— А ти смяташ, че аз съм амбициозна — каза Лиска. — Досега не съм убила никого заради напредък в кариерата.

Двамата седяха в колата на Ковак. От службата на шерифа заграждаха мястото и Типен ги изведе. Един помощник-шериф му подаде сух пуловер, а Ковак отмъкна мръсно ловджийско палто от работилницата на Нийл Фалън и го навлече. Ръкавите стигаха до лактите му и миришеше на умряло куче.

— Говорили сме за това — отвърна Ковак. Някой беше донесъл кафе. Той го изпи, без да усети вкуса му, както и на уискито, което му бе дал Типен.

— То не се брои.

Замълча за момент.

— Как мислиш, колко от това е било известно на Уайът? — попита Лиска.

Ковак поклати глава.

— Не зная. Би трябвало вече да подозира. Всичко е свързано с Торн. Той със сигурност знае подробностите за онази нощ.

— И през всичките години то е било тайна.

— Докато Анди Фалън не е започнал да рови. Вероятно точно това имаше предвид Майк, когато каза, че не може да прости на Анди за онова, което е направил. „Анди разруши всичко, казах му да престане.“ Тогава мислех, че говори за Анди и неговото признание… Господи, толкова години.

— Мислиш ли, че Уайът е убил Торн?

— Така предполагам. Ивлин Торн е била влюбена в него.

— Но откъде е разбрал Гейнс?

— Не знам. Може би и Анди е направил тази връзка и е споменал пред Гейнс. Може да е видял записките на Анди. Не зная.

— А къде се вписва човекът, на когото са лепнали убийството?

— Не знам.

Каква ли бе драмата, разиграла се в онази нощ преди толкова години? Освен Ейс Уайът имаше още един жив свидетел, който можеше да разкаже. Аманда.

— Сам ли предпочиташ да разговаряш с Уайът? — попита Лиска. — Ще дойда с теб, ако имаш нужда…

— Не — промълви той. — Трябва да го направя. Заради Майк. Какъвто и да е бил, някога олицетворяваше нещо добро.

Лиска кимна.

— Ще се върна в службата и ще отхвърля малко документи за това приключение.

— Защо не се прибереш вкъщи, Тинкс? Късно е.

— Заради Рубел изпратих момчетата при майка ми. В къщи никой не ме очаква, освен една патрулна кола на алеята с двама тъпанари в нея.

— Все още ли няма новини за Рубел?

— Има доста сведения. Доста фалшиви тревоги. Надявам се нещо да го накара да се покаже, а може вече да е отпрашил за Флорида.

— Страхуваш ли се? — погледна я Ковак.

Тя срещна погледа му и кимна.

— Да. За себе си. За синовете ми. Трябва непрестанно да си повтарям, че ние първи ще го пипнем.

Отново замълчаха.

— Наистина се чувствам стар, Тинкс — продума накрая той. — Изморен.

— Не мисли за това, Сам — посъветва го тя. — Ако спреш да се движиш и се оставиш само на тази мисъл, после няма да можеш да тръгнеш.

— Много ободряващо.

— Хей, та аз изгубих единствената си възможност за кариера в Холивуд — намръщи се престорено тя. — Какво искаш от мен? Да се правя на шибаната Мери Съншайн ли?

Той намери достатъчно сили да се изхили, но се закашля. От студената вода дробовете продължаваха да го болят.

— Ей — Лиска протегна ръка и го потупа по бузата, — наистина съм щастлива, че Гейнс не те уби, партньоре.

— Благодаря. Благодаря, че ми спаси живота, партньоре. Сега можех да съм под леда заедно с него.

— Нали за това са приятелите — скромно изрече тя и излезе от колата.

 

 

Макар и по средата на нощта, всички разрешени места за паркиране на улицата изглеждаха заети. Лиска паркира колата в една зона за аварийно спиране и я остави там. И дяволът не можеше да я накара да я остави на рампата.

Тайничко се радваше, че има възможност да се върне в кабинета си. Винаги й беше харесвало да бъде тук през нощта, когато повечето жители на града спят. А тази нощ повече от друг път. Ако се прибереше вкъщи, щеше да има на разположение твърде много време за размисъл над тъжната история на личния й живот.

Коридорите бяха спокойни. Федералните бяха организирали щаба си в своето здание на Вашингтон Авеню.

Спря се за малко пред вратата, водеща към кабинетите на вътрешния отдел, и си помисли колко странни можеха да бъдат понякога превратностите на съдбата. Само преди седмица щеше да се изплюе на земята при споменаване на вътрешния отдел. А през следващите дни се бе сблъскала с толкова много лоши ченгета, че щяха да й стигнат за цял живот.

Никой не я забеляза, когато влезе в отдела за криминални разследвания. Май нямаше да е зле да остане цялата нощ, каза си тя, докато прибираше чантата си в чекмеджето. Ще легне под бюрото подобно на бездомниците, които търсят заслон под небето.

Включи компютъра, обърна се да закачи палтото си… и се озова срещу Дерек Рубел, застанал в другия край на стаята с пистолет в ръка.

* * *

— Разкажи историята. От самото начало.

Стаята беше удивително тиха и Савард усещаше как тишината притиска тъпанчетата й.

Уайът седеше зад бюрото, гледайки втренчено ту нея, ту пистолета й. Върху бюрото му, пред него тя бе поставила малък касетофон. Намираха се в неговия дом. Само двамата. Уайът се бе женил веднъж след убийството на Бил Торн, но бракът не бе продължил дълго.

— Разкажи историята — настоя тя. — Не ми хаби лентата.

Изражението му бе наранено.

— Аманда… защо правиш това?

— Анди Фалън е мъртъв. Майк Фалън е мъртъв.

— Не съм ги убил аз.

— Всичките тези години — прошепна тя. — През всичките тези години не можех да говоря заради майка ми. Заради това, което направи в онази нощ. Онзи мъж вече беше мъртъв. Не можех да го спася. Мислех, че ще мога да компенсирам по друг начин…

Дълго време бе вярвала, че по този начин изкупува греховете си: като пречи на други лоши ченгета да нараняват хората. Запазвайки мръсните тайни вътре в семейството, както и мръсните тайни на голямото семейство от ченгета, към което бе принадлежал и баща й. В същото време бе посветила живота си на разкриване тайните на други хора от полицейското управление, без да позволи подчинените й в отдела да извършат нещо подобно на онова, което бяха сторили Бил Торн и Ейс Уайът.

Уайът също бе изкупил греха си. Но това нямаше значение. Баща й беше мъртъв… освен в кошмарите й. Уигъл беше мъртъв… освен в нейните кошмари… Сега Анди… И Майк Фалън…

— Не мога да живея с всички тези трупове — каза тя, гласът й потрепери. Посочи с пистолета си. — Разкажи историята. Разкажи я сега.

— Аманда…

Тонът му: снизходителен, покровителствен, я вбеси. Измести пистолета с шест сантиметра надясно и заби един куршум в стената над главата му.

— Казах ти да разкажеш историята! — изкрещя тя.

Уайът първо пребледня, после почервеня. По лицето му течеше пот. Във въздуха се разнесе остра миризма на урина.

— Аз… не мога… повече… да издържам… — изрече тя през стиснати зъби. С една част от съзнанието си разбираше, че държанието й е неразумно. Но нали точно в това се състоеше и проблемът? Твърде дълго бе практична, разумна, потискайки ужаса, страха, мисълта, че случилото се бе нещо лошо и тя би могла да го спре.

— Ще започна вместо теб — предложи му тя, после се представи и каза датата и мястото, слагайки начало на записа по начина, по който водеше разпит. Съобщи предмета на разговора, както и датата на инцидента. Уайът не преставаше да я гледа.

— Обичах майка ти — заговори той. — Това, което извърших, беше заради нея. За да я защитя. Ти знаеш това, Аманда.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Тя сама се защити. Никой вече не може да я нарани. Няма да позволя да умрат още хора. Това е лошо. Станах полицай, за да предотвратя подобни неща. Разбираш ли? Аз съм това, което съм, заради онази нощ. Станах полицай на полицаите, за да не може това, което се случи онази нощ, да не се случи и на друг. Но ето, че се случи.

— Не съм ги убил, Аманда. Анди, Майк. Не съм…

— Не, ти ги уби. Не разбираш ли? Разкажи историята.

— Те се самоубиха — настоя той, но не успя да излъже дори и себе си.

По страните му потекоха сълзи. Трепереше, гледаше към касетофона и вероятно се питаше дали ще го убие, след като запише разказа му.

— Бил Торн беше най-жестокият човек, когото познавах — започна с треперещ глас той. — Измъчваше майка ти, Аманда. Знаеш го. Нищо от това, което тя правеше, не беше добро за него. Изкарваше върху нея гнева си. Биеше я. Но теб не те нараняваше, нали, Аманда?

— Не — прошепна тя, също разтреперана. — Никога не ме е удрял. Но аз знаех. Виждах. Мразех го заради това. Исках някой да го спре, но никой не се опита… защото той беше ченге. Ти също виждаше какво й причинява — насинените очи, белезите. Виждаше. Останалите ченгета също. Но всички бездействаха. Никога не разбирах защо. Другите, да, може би… но ти. Тя те обичаше. Как можеше да позволиш това да продължава?

— Майка ти не искаше…

— Недей. Недей да продължаваш с това извинение. Че не желаела срама. Че не искала да създава неприятности. Тя бе една победена жена.

Засрамен, той извърна очи.

— Защото той беше ченге — каза тя. — Ти допусна да се стигне до онази нощ, защото не можеше да предадеш такъв гаден кучи син като Бил Торн.

Уайът не отговори. Нямаше какво да отговори.

— Във въпросната нощ… — подкани го тя.

— Тя ми се обади. Беше изпаднала в истерия. Торн се прибрал неочаквано. Бил пиян. Той си го позволяваше — да пие, докато е на работа. Нямаше уважение към никакви правила, освен към своите. Той… — гласът му секна, емоциите от онази нощ отново го връхлетяха, после продължи: — Той я изнасилил. Пребил я.

— Ивлин не издържала — продължи той, без да откъсва поглед от бюрото. — Взела пистолета му и стреляла два пъти в гърдите на Бил. После ми се обади.

Не можех да я оставя да бъде наказана за това, което Бил й беше причинил. Не можех да съм напълно сигурен, че съдът ще вземе нейната страна. Ами ако излезеше наяве, че двамата с нея сме имали връзка? Един прокурор би видял в този факт мотив. Ивлин можеше да отиде в затвора.

— И ти намери Уигъл…

— Той беше там. Наблизо. Стоеше на улицата, когато идвах към вас. Не знаех какво може да е видял или чул.

Уайът отпусна глава върху ръцете си и се разрида.

— Накарах го да влезе в къщата и го застрелях… с пистолета на Бил. О, Господи… Тогава влезе Майк… и аз бях там с тялото. Уплаших се…

— Мили Боже — каза Ковак, отваряйки вратата на кабинета. Той впи поглед в Уайът, който ридаеше, давеше се и не вдигаше глава. — Ти си стрелял по Майк Фалън.

 

 

Лиска замръзна на мястото си. За части от секундата през главата й минаха хиляди неща. Да скочи към него, да изкрещи, да хвърли нещо, да се прикрие. Слава Богу, че се бе обадила преди това на синовете си и им беше казала, че ги обича.

— Свали пистолета, Рубел — каза тя с глас, който беше абсурдно спокоен.

— Кучка!

Беше с очилата с огледални стъкла. Не можеше да види очите му. Лошо.

— Ти си умен и ще спреш дотук. Никой няма да те нарани. Тук си сред свои.

— Това не ти влизаше в работата.

— Убил си човек. Това ми влиза в работата.

Лиска видя как зад него бавно, широко отворил очи, се промъква Бари Касълтън с пистолет в ръка.

— Остави пистолета — повтори Лиска. — Няма да можеш да се измъкнеш от тази сграда.

— Не ми пука — каза той. Знаех го още като влизах. Аз съм един крачещ мъртвец. По-добре да умра сега, но бързо. И за награда ще те взема с мене, кучко.

 

 

— Ти си настанил Майк Фалън в оня инвалиден стол — продължи Ковак и влезе в стаята. — И през цялото това време позволи на всички да те мислят за голям герой. Ти си го пратил в оня шибан стол.

Уайът още по-силно заплака и изрече:

— Не го исках! Изплаших се. Когато разбрах… направих всичко възможно, за да не умре. Като през цялото време си мислех, че с кариерата ми е свършено, че той ще каже. Но въпреки това поддържах живота му…

— Заради което стана герой.

— Какво можех да направя? Опитах се да компенсирам.

— Да бе, сигурен съм, че един телевизор с голям екран може да оправи всичко каза Ковак. — Той знаеше ли, че ти си стрелял по него?

— Твърдеше, че нищо не си спомня. Но понякога… коментарите, които правеше… мислех си, че може би…

— И нито един не е настоял за балистична експертиза, защото всички куршуми са били 38-ми калибър — прекъсна го Ковак. — Защото всички сте били ченгета, с изключение на мъртвия глупак, който се оказа с досие. Освен това си имал свидетел — Ивлин. Или може би са били двама? — попита той и погледна към Савард.

Тя не сваляше поглед от Уайът.

— Наредиха ми да остана в стаята си и да казвам, че нищо не съм видяла. Направих го заради майка си, защото върху нея щяха да паднат обвиненията.

— Господи — въздъхна Ковак и усети, че му призлява.

— Майк беше героят — настоя Уайът. — Майк беше героят.

— Майк е мъртъв. Гейнс го е убил. Заради тебе. И е убил Анди. Ти знаеше, че Анди е разпитвал за онази нощ. Идвал е при теб. После изведнъж се оказва мъртъв. Знаел си…

— Не! Мислех, че се е самоубил — настоя Уайът. — Наистина…

— Ти можеше да сложиш край на всичко това — изрече Савард, а по лицето й се стичаха сълзи. — Аз можех да сложа край. Когато намери майка ми, Анди идва и при мен. Аз съм ченге. Можех да сложа край — повтори тя. Пистолетът беше в ръката й, която силно трепереше. — Съжалявам, толкова съжалявам, Анди…

— Ти не си го убила, Аманда — нежно каза Ковак. Докато наблюдаваше как се е втренчила в оръжието в ръката си, гневът му премина в страх. — Нека взема пистолета. Достатъчно за тази нощ. Дай да ти помогна.

— Твърде късно — промълви тя сякаш на себе си. — Съжалявам, толкова съжалявам.

— Дай ми пистолета, Аманда.

Тя погледна към пистолета си, вдигна го и обърна дулото към себе си.

 

 

— Хвърли пистолета, Рубел — извика Касълтън. — Държа те на прицел.

Рубел насочи оръжието си към гърдите на Лиска и нададе животински рев, а жилите по дебелия му врат се опънаха като въжета.

 

 

— Дай ми пистолета, Аманда — повтори Ковак и пристъпи към нея. Всичко в него трепереше. — Свърши се, скъпа.

— Можех да го спра — каза тя.

Той направи още една крачка.

— Аманда, моля те…

Тя го погледна в очите.

— Ти не разбираш.

— Аманда.

— Моя е вината.

— Не — прошепна Ковак, протягайки леко ръката си, която трепереше.

— Да — каза меко тя и кимна с глава. Пръстът й гладеше леко спусъка. — Всички те са мъртви заради мен.

 

 

В отговор Касълтън извика и се придвижи към Рубел.

Лиска пъхна ръката си в джоба на палтото си.

Само за секунда Рубел извърна глава. На нея й трябваше точно тази секунда.

Палката изплющя. Лиска замахна настрани, засили се и я стовари с пълна сила. Костта на ръката на Рубел изпращя едновременно с изстрела. Куршумът се заби в стената. Рубел се свлече на пода, като пищеше и се гърчеше.

Лиска пусна палката и излезе от стаята.

 

 

— Аманда — прошепна Ковак. По-късно щеше да се върне към този миг и щеше да разбере, че онова, което бе видял в очите й, беше отражение на неговата умираща надежда.

— Аманда… дай ми пистолета.

— Не — тихо каза тя. — Не, Сам. Не виждаш ли? Можех да го спра още преди двайсет години. Майка ми не застреля Бил Торн. Аз го направих.

Ковак не помнеше изстрела, нито пък виковете — на Ейс Уайът и неговите. Спомените му щяха да останат само като беззвучни картини.

Кръв, кости и мозък.

Изненадата в очите на Аманда, преди да угаснат. Самият той, седнал на пода, обхванал с ръце тялото й, сякаш собственото му съзнание се бе отделило и се опитваше да избяга от ужаса.

Но нямаше къде да избяга. Никога нямаше да има къде да избяга.