Тами Хоуг
Прах в прахта (3)

2.

— Да-а, ето защо наех детегледачка тази вечер — каза Лиска. — За да мога да закарам един пияница до дома му. До гуша ми беше дошло от това, докато бях униформена.

— Престани да се заяждаш! — нареди й Ковак. — Можеше да се откажеш, партньоре.

— Да, бе. И да направя лошо впечатление на господин Служителя на обществото. Само се надявам да е забелязал моята самоотверженост и да си я спомни, когато го помоля за работа в програмата му — пошегува се тя.

— На мен пък ми се стори, че се опитваше да натиснеш асистента, но за друга работа.

Лиска се пресегна и го удари по ръката, като едва сдържаше смеха си.

— Не съм. За каква ме вземаш?

— За каква ще те вземе той — това е истинският въпрос.

— Не би го направил.

— Не го направи. Това е разликата.

Лиска се престори, че се цупи.

— Той очевидно е обратен.

— Очевидно.

Те продължиха пътуването в мълчание. Чистачките на предното стъкло разчистваха падащия сняг. Ковак беше надул отоплението. Горещината засилваше миризмата на урина. Майк Фалън се беше свлякъл в ъгъла на задната седалка и хъркаше.

— Работил си с него, нали? — кимна Лиска към пътника им.

— Когато постъпих, нямаше човек, който да не работи с Железния Майк. Той беше бойният кон. При всяко повикване беше на линия. „Щото така трябва“ — казваше той. Това означава да си ченге. И точно той трябваше да получи куршум в гръбнака. А не като някое мързеливо лайно да трупа часове, докато дойде време за пенсия.

— Няма такова понятие като честно.

— Има възмездие. Той поне успя да закове идиота, който го простреля.

— Това беше убийството на Торн.

— Спомняш ли си го?

— Тогава бях дете, Метусала.

— Преди двайсет години? — изсумтя той. — Вероятно си била силно заета да сваляш капитана на футболния отбор.

— Страничният нападател — поправи го тя. — И да знаеш, ненапразно го наричаха Ръцете.

— Божичко — изпъшка Ковак, а крайчетата на устните му се извиха в усмивка. — Тинкс, голяма работа си.

— Някой трябва да те спаси от мрачните ти настроения. Иначе съвсем ще затънеш в тях.

— Я виж кой го казва…

— И така, каква беше историята с Торн?

— Бил Торн беше ченге. Години наред работил в пътна полиция. Не го познавах. Тогава бях още нов. Живеел в квартала над стария Западен университет, където имало още доста ченгета. И така, Майк патрулира в квартала и забелязва, че нещо не изглежда съвсем наред в къщата на Торн. Той се обажда в централата, после отива сам до къщата.

— Трябвало е да изчака подкрепление.

— Да, трябвало. Основна грешка. Но колата на Торн била там. Бил квартал, пълен с ченгета. Както и да е, имало един общ работник, който работел в квартала. Скитник. Няколко пъти Торн се опитвал да го пропъди, но жена му все го съжалявала и му плащала да измие прозорците. Торн се оказал прав — човекът си показал рогата. Проникнал в къщата и изнасилил жена му.

Торн бил на смяна същата нощ, но се върнал за нещо вкъщи. Междувременно мръсникът успял да намери в къщата пистолет и убил Торн.

В този момент се появил Майк. Лошото момче стреляло. Майк също. Заковал го, но също бил прострелян. По онова време Ейс Уайът живеел отсреща. Жената на Торн му се обадила. Била изпаднала в истерия. Той поддържал живота на Майк, докато пристигне линейката.

— Това обяснява случилото се тази вечер.

— Да — замислено отвърна Ковак. — Или поне част от него.

Още много можеше да се разкаже как от Железния Майк Фалън, падналия герой, се бе стигнало до стария Майк Фалън, нещастния алкохолик. Професията им бе изпълнена с твърде много тъжни истории и още по-тъжни пияници.

Сега Майк се килна на задната седалка и повърна на пода, докато Ковак паркираше пред къщата му.

Ковак изпъшка и удари чело във волана.

Лиска отвори вратата и го погледна.

— Добрините не се възнаграждават. Не разчитай на мен за чистенето, партньоре.

 

 

Отвън къщата изглеждаше малка и спретната в един квартал от малки и спретнати домове. Вътре беше съвсем различно. Ужас. Той живееше тук сам. Мястото миришеше на стар човек и пържен лук.

Стаите бяха полупразни, за да има място за инвалидната количка на Майк. Мебелите бяха странна смесица от стари боклуци и произведения на изкуството. Кушетка за масажи с облегалка в единия край заемаше центъра на всекидневната и бе разположена точно пред цветния телевизор. Кушетката беше реликва от седемдесетте. Трапезарията изглеждаше така, сякаш не беше използвана през последните две десетилетия, най-вероятно в състоянието, в което я беше оставила госпожа Фалън, с изключение на празните бутилки върху масата.

Две легла почти запълваха малката спалня — едното, беше затрупано с дрехи, а другото — с омотани чаршафи.

Мръсното бельо беше нахвърляно около препълнен кош за дрехи. Бутилка бърбън „Мейкърс Марк“ стоеше на нощното шкафче до бурканче от сладко, изпълняващо ролята на чаша. В другия край на стаята върху скрина на починалата съпруга бяха наредени семейни снимки, някои от тях бяха обърнати.

— Съжалявам, съжалявам — мърмореше Майк, докато Ковак го настаняваше в леглото.

Лиска намери кош за пране и отнесе свалените дрехи, бърчейки нос.

— Няма нищо, Майк. На всеки от нас се е случвало — успокои го Ковак.

— Боже, аз се подмокрих.

— Не се притеснявай.

— Съжалявам. Къде работиш, Сам?

— В отдел „Убийства“.

Фалън пиянски се изхили.

— Аха, важна клечка. Прекалено си добър за униформа.

Ковак сподави една въздишка и се изправи. Погледът му се спря върху снимките в другия край на стаята. Фалън имаше двама сина. По-младият — Анди, беше ченге. Известно време беше работил в отдел „Кражби“. Обърнатите снимки бяха негови, както установи Ковак, след като ги изправи.

Анди беше хубав младеж, атлетичен, красив. Имаше негова снимка в бейзболен екип. На друга беше в полицейска униформа при завършване на академията. Той беше гордостта и радостта на Майк Фалън, продължител на семейната традиция.

— Какво прави Анди?

— Той е мъртъв — изломоти бащата.

Ковак рязко се обърна.

— Какво?

Фалън извърна лице. На светлината на лампата изглеждаше слаб, а кожата му, бледа и набръчкана, напомняше на стар пергамент.

— За мен е мъртъв — тихо изрече. После затвори очи и се унесе.

Тъгата и безвъзвратността в думите на Майк Фалън преследваха Ковак през целия път до „Патрик“, където остави Лиска да хване края на тържеството. Свали я на ъгъла и потегли през пустите, — покрити със сняг улици към своя малко позападнал квартал.

Стари дървета се надвесваха над булеварда, мощните им корени бяха повдигнали плочките по тротоара също като в Ел Ей след земетресение. Къщите бяха плътно долепени една до друга, някои бяха големи и квадратни, разделени на апартаменти, други по-малки. Едната страна на улицата беше заета от различни марки коли, а другата беше оставена празна за снегорините.

Къщата на изток от тази на Ковак беше украсена за Коледа. Изглеждаше като прегърбена под товара от цветни светлини. На покрива бяха закрепени пластмасов Дядо Коледа и северен елен. Друг Дядо Коледа се промъкваше в комина. На поляната имаше трети, който съзерцаваше останалите, а на две крачки от него влъхвите се канеха да посетят детето Исус в яслите. Целият двор беше ярко осветен.

Ковак прекоси алеята пред къщата си и влезе вътре, без да включва осветлението. Достатъчно светлина идваше от съседите. Домът му не се различаваше много от този на Майк Фалън, що се отнасяше до оскъдната мебелировка. След последния му развод бяха останали само неща за изхвърляне, които не си беше направил труда да подмени. Той самият беше за изхвърляне, така че си подхождаха. Най-голямата му придобивка през последните пет години беше аквариумът. Жалък опит да вкара в дома си и други живи същества.

Нямаше семейни и детски снимки. От двата си провалени брака имаше само лоши спомени и една дъщеря, която не беше виждал от ранното й детство. Все едно, че беше умряла. Или по-скоро, че никога не е съществувала. След развода майка й се беше омъжила повторно със смущаваща прибързаност и новото семейство се беше преместило в Сиатъл. Не беше гледал как дъщеря му расте или спортува. Беше се научил да не мисли за изгубените възможности… през повечето време.

Той се качи в спалнята на горния етаж, но леглото не го привличаше. Главата му пулсираше. Седна на стола до прозореца и се загледа в светлинното шоу у съседите.

„За мен той е мъртъв“ — беше казал Майк Фалън за сина си.

Какво би накарало един човек да изрече подобни думи за детето, което безспорно беше най-голямата му гордост? Защо е прекъснал тази връзка, когато имаше толкова малко други неща в живота?

Ковак изрови от джоба си никотиновата дъвка и я хвърли в кошчето за боклук, после посегна към чекмеджето на нощното шкафче, извади полупразен пакет цигари и запали една.

Кой би могъл да му забрани?