Тами Хоуг
Прах в прахта (43)

42.

— Типен се обади — съобщи Лиска.

Видът й беше ужасен. Тинкърбел на хероин. Бледа, с тъмни сенки под очите, с разрошена коса. Знаеше ли някой кога за последен път беше спала. Ковак не можеше да си спомни кога той бе спал за последен път. Но въпреки изтощението не желаеше да се прибере вкъщи. Работата бе неговото убежище. Също и на Лиска.

Затова бяха продължили. Новият ден бе настъпил, ясен и студен. Стояха на стъпалата пред вилата на Гейвин Гейнс, за да изпълнят заповедта за обиск, за да открият някакво доказателство, което да го свърже с убийствата на Анди и Майк Фалън, за да открият нещо, което би подсказало, че Ейс Уайът е знаел за тези убийства.

Ковак погледна към слънцето, бледа оранжева топка върху още по-бледо небе. Около него имаше ореол. Което означаваше, че е студено.

Определено беше студено.

— Каза ми, че са открили папките на Анди. В лодката му. Чудесно хрумване.

— Нийл ми каза, че Анди бил там в неделя следобед — отвърна Ковак. — Папките бяха изчезнали. Не са били и у Гейнс, иначе нямаше да ме проследи миналата нощ. Макар да съм готов да се обзаложа, че е отмъкнал лаптопа на Анди и се е отървал от него още в нощта, когато го е убил.

— Защо Анди е скрил папките, а после го е пуснал в къщата си?

— Не знам. Може би не е искал Гейнс да ги види. Убеден съм, че не му е минало през ума, че той може да го убие заради тях.

— Какво ще стане с Уайът?

Ковак сви рамене.

— Засега няма заповед за задържане. Разполагаме със записа с признанието му за убийството на Уигъл и стрелбата срещу Майк.

— А адвокатът му ще твърди, че е направено под натиск и не са му прочетени правата и разните там дрънканици.

— Да-а. Може да се каже, че няма справедливост — изрече той. — Всъщност има, но понякога трябва повече време. А понякога, след като това стане, не е точно онова, което сме си мислили.

За момент и двамата замълчаха, просто стояха и гледаха към улицата.

— Съжалявам за Савард — каза Лиска.

Ковак не беше споделил с нея за чувствата си. Какъв беше смисълът някой да ги узнае? Достатъчно беше, че самият той трябваше да живее с тези мисли. Щеше да е още по-зле, ако някой му съчувстваше или го съжаляваше. Но й беше разказал историята за онова, което се бе случило в къщата на Уайът. Каза й всичко, което знаеше, за което се беше досетил и което Уайът му разказа по-късно.

Лесно можеше да си представи седемнайсетгодишната Аманда, уязвима и изплашена, търсеща справедливост, без да я получи от хората, на които е разчитала. Беше извършила единственото нещо, което е мислила, че ще спаси майка й: застреляла баща си. Ивлин Торн пък беше направила единственото нещо, което е вярвала, че ще спаси дъщеря й: беше поела вината. Тогава на сцената се появил Уайът и трагедията се развила като спирала.

Спомни си сега какво му беше казала Аманда, когато стояха в кухнята в петък вечерта. „Опитах се да направя избора си с мисълта, че съм го сторила заради общото добро. Понякога в този процес някой бива наранен, но аз съм взела правилното решение. Това би трябвало да означава нещо, нали?“

— И аз съжалявам — промълви накрая той, благодарен за тъмните очила, които скриваха очите му и чувствата в тях. — Нищо не остана за Уайът. — Ковак измъкна една цигара от джоба си и я поднесе към устата си. — Свършен е. Нищо не остана…

„За мен“ — помисли си той, но не го каза.

Имаше работата си, единственото нещо, в което винаги бе добър.

Но сега това не му изглеждаше достатъчно. Не смяташе, че ще запълни празнотата вътре в него. Вероятно никога нищо нямаше да я запълни.

— Ти как се справяш? — попита той.

Лиска вдигна рамене и сложи слънчевите си очила.

— Предполагам, че добре, като се има предвид, че гледах смъртта в лицето. Не бих искала да го правя всеки ден. — Тя се ухили. — Виждаш ли? Онази работа в Холивуд щеше да бъде начин да се измъкна. Много пари за нищо.

Отново замълчаха, после тя каза:

— Бях изплашена. И все още съм изплашена. Не искам да си помислям, че синовете ми могат да израснат без мен. Някой насочи пистолет към мене, а аз си правя майтап. Но не беше смешно.

— Няма да ме изоставаш, нали, Тинкс?

Тя не му отговори веднага, а когато го направи, не беше точно отговор:

— Мисля да си взема почивка. Да заведа някъде децата.

Елууд отвори вратата и подаде глава.

— Сигурно ще искате да видите това.

Те влязоха във вилата и го последваха по стълбите, в спалнята и в дрешника, който бе като стая.

Гейнс е бил маниак на тема дрехи. Вътре висяха безкрайни редици с костюми и ризи. Рафтовете бяха пълни с обувки и пуловери. Някой беше дръпнал дрехите, които висяха на крайната редица до стената, и беше открил тайно произведение на изкуството.

— Господи! — бе единственото, което успя да изрече Ковак.

Гейнс беше покрил стената със снимки и изрезки от вестници за Уайът. Статии за човека, за шоуто, за договора с телевизионния канал на „Уорнър Брос“. Снимки на Уайът в петдесет различни пози — как стиска ръце, позира с длъжностни лица и фенове. Снимки на тях двамата на различни места. В центъра имаше голяма лъскава снимка на Уайът.

Олтар.

— Пфу! — смръщи се Лиска. — Дали и някой друг, освен мен иска да вземе един душ?

— Намерих това в един плик върху рафта — Елууд подаде на Ковак купчина снимки.

Анди Фалън, висящ от гредата в спалнята си. Снимка на цялото тяло. Голо. Току-що умрял. Близък план на лицето. Майк Фалън, седнал в стола си, мъртъв.

— Нещо за албума — каза Ковак, повтаряйки думите на Гейнс, докато правеше снимки на тържеството на Уайът и после на хокейната площадка.

— Мислиш ли, че е смятал да изнудва Уайът с тях? — попита Елууд.

Той премести погледа си от снимките към колажа и обратно.

— Не. — Подаде му снимките. — Не мисля.