Тами Хоуг
Прах в прахта (11)

10.

Реналдо Върма беше дребно, изпито, приличащо на плъх човече. От дълги години беше пристрастен към крека наркоман. Трудно беше да си го представиш, че може да пребие някого, особено пък полицай. И въпреки това той се бе признал за виновен в непредумишлено убийство на човек, когото бе пребил с бейзболна бухалка. Досието му включваше обвинения от проституция до наркотици, от кражби с взлом до грабежи. Сега към репертоара му се прибавяха нападение и убийство. Беше се спрял на определен модел грабеж и нападения. Психолозите го наричаха „подпис“ — действия, извършени по време на престъплението, които не са необходими за осъществяването му, но задоволяват определена вътрешна потребност. Би могъл да се превърне в сериен убиец, ако бе успял да избегне залавянето.

Върма влезе наперено в стаята за разпит, сякаш имаше нещо, с което да се гордее. Зае мястото си срещу Ковак и веднага посегна към пакета „Салем“ върху масата. Ръцете му бяха дълги и кокалести, като лапи на гризач, лицето му носеше следи от поражения, които вероятно се дължаха на СПИН.

— Не би трябвало да разговарям с вас без адвоката си — рече той и изпусна дима през ноздрите си.

Носът му беше тънък и дълъг, с две подутини отгоре. Тънки като молив мустачки украсяваха горната му устна и създаваха впечатлението, че се е изцапал с нещо. Говореше превзето и някак женствено, а езикът на тялото му бе твърде сложен — докато говореше, горната част на тялото му се люлееше, накланяше и завърташе, сякаш в главата му звучеше балетна музика.

— Ами повикай адвоката си — отвърна Ковак и се надигна. — Но нямам време за подобни глупости. Когато той се появи, аз отдавна ще съм си тръгнал, а за теб ще остане само сметката.

— Данъкоплатците оправят сметката — каза Върма и се изкикоти. — Хич не ме е грижа.

— Да, виждам, че не даваш пукната пара за нищо — отбеляза Ковак. — Значи ще ми съобщиш това, което смяташ, че искам да чуя, защото искаш да сключиш сделка. Само че за сделка е твърде късно. Ще сърбаш каквото си надробил с окръжния прокурор. И то е затворът „Сейнт Клауд“.

— Не, не е — самодоволно изрече Върма и поклати пръст към детектива. — „Оук Парк Хейтс“. Няма да ходя в скапаното парче гранит в шибания север. Онова място е средновековно. Отивам в „Хейтс“. Това е част от сделката. В „Хейтс“ имам приятели.

Ковак измъкна сгънат лист хартия от вътрешния джоб на сакото си, вгледа се в него, сякаш беше нещо много важно, а не бележката му от химическото чистене, и го прибра обратно.

— Е, добре, няма да ти противореча.

Върма подозрително присви очи.

— Какво искаш да кажеш? Сключихме сделка. Сделката е изпълнена.

Ковак сви рамене.

— Както и да е. Искам да говоря с теб за убийството на Ерик Къртис.

— Не съм го направил.

— Знаеш ли колко глупаци казват същото? — възрази му детективът. — Трябва ли да ти напомням, че в момента не сме „Риц Карлтън“.

— Арестуваха ме за убийството на Франц. Но нямах намерение да го убивам.

— Разбира се, че нямаше. Как би могъл да знаеш, колко удара би могла да понесе човешката глава?

— Не отидох там, за да го убия — подчерта Върма.

— О, ясно. Било е негова грешка, че си е бил вкъщи, когато си отишъл да го ограбиш. Той очевидно е бил идиот. Трябва да те похваля, че си отървал човечеството от него.

Затворникът се изправи.

— Хей, я ми се махай от главата, Ковак.

— Сигурно някой приятел те чака в килията. Вероятно смята, че и той ще отиде в „Сейнт Клауд“ с теб. Или ще трябва да си ходите на свиждане.

Върма насочи цигарата си към него, при което посипа с пепел масата.

— Няма да отида в „Сейнт Клауд“. Говори с адвоката ми.

— Твоят адвокат ли, претрупаният нископлатен служител на окръг Хенипин? Да, ще го потърся. Ще проверя дали изобщо си спомня името ти. — Стана, заобиколи масата и постави ръката си върху кокалестото рамо на Върма. — Сядай, господин Паразит.^[1]

Върма се стовари на стола. Загаси цигарата си в масата и запали нова.

— Не съм убивал никакво ченге.

— Ъ-хъ. Значи окръжният прокурор просто си е измислил това обвинение. Само щото искал да създаде повече работа на някой нещастник в кабинета си. — Ковак направи гримаса, докато сядаше обратно на стола си. — Я не ме разсмивай. Той те е обвинил, защото всички следи водят до теб.

— Е, и? Никога ли не си чувал за подражател?

— Не ми приличаш на модел за подражание.

— Така ли? А как мислиш, че стигнах до споразумение? — попита самодоволно Върма. — Нямаха една скапана улика срещу мен. Няма отпечатъци. Няма свидетели.

— Няма ли? Ами, че ти значи си шибаната Сянка^[2], така ли? А как тогава часовникът на Къртис се е озовал в апартамента ти?

— Това беше шок за мен — настоя затворникът. — Не съм го сложил там. Шибаният „Таймекс“ Защо да го крада?

— Можел е да ти послужи там, където отиваш. Познавал си Ерик Къртис — каза Ковак. — Прибирал те е за проституиране.

Върма вдигна рамене, присви устни и свенливо сведе очи.

— Не му се сърдя. Последния път му предложих на аванта. Той беше сладък. Каза ми, някой друг път. Съжалих, че ми отказа.

— Затова реши да се отбиеш у тях, за да изпълни обещаното. И едното довело до другото…

— Не — прекъсна го той. Погледна Ковак право в очите и дръпна силно от цигарата. Струята дим се насочи към гърдите на Ковак. — Виж, Коджак, онези ченгета се опитаха да ми лепнат убийството на Къртис, но не можаха. И окръжният прокурор се опита, и той не успя.

Протегна се, стараейки се да изглежда съблазнително. Ковак усети тръпки по кожата си.

— Знам, че и на теб много ти се иска — измърка той, — но не можеш да ми го пъхнеш.

— По-скоро бих го пъхнал в електрически контакт.

Върма се отпусна на стола и се разсмя като побъркан.

— Говориш като мъж, който не знае какво пропуска.

— Повярвай ми, не съжалявам за това.

Върма се изкикоти, после изплези езика си и го завъртя неприлично.

— Не искаш ли да ти го смуча, Коджак? Или да пъхна езика си в задника ти?

— Боже Господи! — Ковак бутна рязко стола си назад. Извади кафяв шал от джоба на палтото си, което бе метнал върху облегалката на стола, отиде в ъгъла на стаята, където висеше видеокамерата и я уви с шала.

Затворникът се изправи на стола и посегна към гърлото си.

— Хей, човече, защо го правиш?

— Ох, Реналдо! — прошепна Ковак и тръгна към масата с широко отворени очи. — Мисля, че камерата вече не работи!

Върма се опита да се смъкне от стола, но той го хвана за врата и го задържа на мястото му, като се облегна върху него.

— Единственото, което искам да навра в задника ти, е върхът на обувката си — тихо каза той. — Край на глупостите, Паразит. Или мислиш, че нямам хора в „Сейнт Клауд“, които ми дължат услуга?

— Няма да отида в… — Натискът върху врата му пресече думите му.

— Детето на сестра ми работи там като пазач — излъга Ковак. — Той е голямо, тъпо копеле, дошло направо от фермата. Не е много умен, но е лоялен като куче. Много е лош, когато се разгневи.

— Добре! Добре!

Детективът го пусна и се върна на мястото си.

— Не можеш да ме виниш, че се опитах — отбеляза Върма и посегна към цигарите. Ковак ги дръпна, извади една и я запали, като си каза, че това е само тактически ход.

— У теб има нещо толкова мъжествено — каза Върма, преструвайки се на срамежлив. — Толкова си страстен.

— Паразит…

— Какво? — попита той. — Какво искаш от мен, Коджак? Искаш да си призная за Къртис? Майната ти. Сделката е приключена и аз не съм го пречукал. Окръжният прокурор и не настоя толкова, щото разполагаха с грънци. Но направиха така, че да ми го лепнат. Казаха, че за убийството на Франц са ме пипнали яко, и за да спестели парите на държавата, нямало да заведат второ дело. А това ми вършеше работа. Нямаше да ми навреди момчетата в „Хейтс“ да си мислят, че съм светил маслото на ченге. Но не съм пречукал Къртис. Ако искаш да разбереш, кой го е направил, питай твоя сержант Спринджър от отдел „Убийства“. Той знае кой го е направил.

Ковак се престори, че чутото не заслужава внимание. Извърна поглед, продължи да пуши и се изненада с каква наслада усеща как в дробовете му се отлагат катран и никотин.

— Така ли? — произнесе накрая и погледна отново към Върма. — Че защо тогава не е заковал мръсното копеле?

— Ами защото мръсното копеле беше друго ченге.

— Това ти го казваш.

— Каза го хубавото момче от вътрешния отдел.

— Не знам кого имаш предвид — отвърна Ковак.

— Строен, мускулест, красив като модел на Версаче. — Върма затвори очи и затананика тихо.

— Ъхъ. Та този хитрец от вътрешния отдел намина да си поприказва с теб. И просто те уведомява, че според него ченге е пречукало Къртис.

Върма издаде напред долната си устна и я отпусна. На детектива му се прииска да го зашлеви.

— А ти какво му каза?

— Защо не го попиташ?

— Щото питам теб. Би трябвало да си щастлив, Реналдо. Значи си по-важен от вътрешния отдел. Същото може да се каже и за гонореята.

— Казах му, че не съм убил Къртис и не ми пука колко на брой ченгета искат от мен да кажа обратното. Нито красавеца от вътрешния. Нито Спринджър. Нито униформения.

— Какъв униформен?

— Оня, дето ми направи това — отвърна той и посочи по-голямата подутина върху носа си. — Каза, че съм оказвал съпротива.

— Извинявам се от името на отдела — рече Ковак без разкаяние. — Този униформен има ли си име?

— Голям позьор. Кръстих го Стъдли Стероид. Никак не му хареса. Партньорът му му викаше Би Оу. Изглежда нямаше нищо против — оплака се той, размахвайки отвратено ръка. — Но мисля, че това бе съкратено от нещо, на което смърдеше. Преди да ме трупяса, прочетох името му върху гърдите, Огдън.

— Огдън — повтори Ковак и скоростта, с която картината се появи в съзнанието му, замая за миг главата му: Стив Пиърс се бори на пода в кухнята на Анди Фалън с човешко подобие. То се изправя, препъвайки се, а от носа му тече кръв.

Огдън.

 

 

— Върма поиска споразумение, защото вие се издънихте — заяви безцеремонно Крис Логън, докато ровеше в купчина документи върху бюрото си. — Питай Кал Спринджър, дали знае какво значи свидетелски показания. Питай го дали знае нещо за особеностите на заповедта за обиск.

— Нещо гнило ли имаше в уликите? — Ковак стоеше прав близо до вратата на малкия кабинет на Логън, готов да излезе заедно с прокурора, който след пет минути трябваше да е в съда.

Логън изруга сподавено, застанал с ръце на кръста и загледан втренчено в бъркотията върху бюрото. Беше висок, трийсетгодишен, със спортна фигура, красив и амбициозен. Корав тип с юридическо образование и лесно раздразним.

Беше добър обвинител. Дясната ръка на Тед Сабин, тъй като окръжният прокурор рядко поемаше дела.

— Всичко беше погрешно — измърмори Логън.

Той се наведе към кошчето за отпадъци до бюрото и започна да рови сред смачкани листа хартия, опаковки от десертчета, скъсани пликове. Изправи се със смачкан на топка жълт лист, разгъна го и прегледа написаното. След миг въздъхна с облекчение. Напъха листа в куфарчето си и тръгна към вратата.

Ковак го последва.

— Трябва да отида в съда — каза му Логън, проправяйки си път сред тълпата във фоайето пред кабинета на окръжния прокурор.

— И аз не разполагам с много време — отвърна детективът. Той се запита дали Савард бе привела в действие заплахата си да се обади на Ленард. Беше трудно да се отгатне как щеше да постъпи. Никой не можеше да му каже още колко му остава, преди Ленард да го привика за Големия разговор.

Те влязоха в празния асансьор и Ковак показа значката си на хората, които се опитаха да влязат след тях.

— Полицейска работа, народе. Съжалявам — каза той и натисна бутона за затваряне.

Логън не изглеждаше щастлив, но той така си изглеждаше през повечето време.

— Всичко, с което разполагахме, бяха косвени улики — започна. — По-ранен контакт, мотив, почеркът на Върма. Но нямаше свидели, че е бил на местопрестъплението или близо до него. В лабораторията също не откриха доказателства. Никакви отпечатъци. Никакви влакна. Никакви телесни секрети. На другото местопрестъпление беше оставил всякакви следи. Но не и при Къртис. Не знаем защо. Може нещо да го е принудило да напусне сцената по-рано? Кой знае? Би могло да е какво ли не.

— А каква беше историята с часовника? — попита Ковак, когато асансьорът спря, вратите се отвориха, за да разкрият гледката на един човешки мравуняк в действие.

Фоайето пред съдебните зали бе постоянно претъпкано с влиятелни дилъри, адвокати мошеници, неудачници, уплашени и объркани хора — всички те призовани да подхранват машината на съдебната система на окръг Хенипин.

— Ами някакъв униформен идиот твърдеше, че го е намерил в гардероба на Върма, но цялата работа ужасно смърдеше — отвърна Логън и се запъти към вратата на съдебната зала. — Нямаше начин да приемат доказателството. А и заради последните съдебни процеси срещу отдела ви Сабин реши да не рискува.

— Въпреки че свидетелят е бил ченге — възмути се Ковак.

Прокурорът сви рамене и се насочи към адвокатската маса, разположена близо до по-силния вентилатор в залата.

— Щяхме да загубим делото. Градът нямаше нужда от още един процес. Какъв беше смисълът да настояваме? Доказахме, че Върма е убил Франц. Осъдиха го.

— Но не за две убийства.

— Извършил е нападение и грабеж с углавно престъпление. Все сериозни работи. Освен това е убил Франц със собствената му бейзболна бухалка. Случайно оръжие. Как бихме могли да докажем преднамереност?

— Имаше ли все пак някакво усещане, че Върма не е убил Къртис? Че може наистина да е бил натопен?

— Имаше известни слухове, че Къртис е бил заплашван от други патрулни полицаи, защото бил гей. Но това не води до заключение за убийство, а и косвените улики показваха с големи ясни букви ВЪРМА.

Ковак въздъхна и се огледа. Съдебният пристав си говореше със секретаря. Адвокатката на защитата, пълна жена със ситно накъдрена сива коса, свита на кок, с очила без рамки, постави огромното си куфарче на масата и се приближи до Логън с безнадеждно самодоволна усмивка.

— Последна възможност да се споразумеем, Крис.

— Само в сънищата ти, Филис — заяви Логън и издърпа от куфарчето си папка, дебела колкото Библията. — Никаква милост към любители на детска порнография.

— Жалко, че нямаш същите чувства и към убийците — отбеляза Ковак и си тръгна.