Тами Хоуг
Прах в прахта (14)

13.

Къщата на Анди Фалън тъмнееше сред заобикалящите я, като единственият отблясък идваше от отражението на светлината от лампата от съседската веранда върху жълтата полицейска лента, пресичаща входната врата.

Ковак откачи лентата, отключи вратата и влезе. В къща, където е минал екипът по оглед на местопрестъплението, винаги остава да витае някакво усещане за оскверняване. Без благословията на собственика през нея са минали доста хора, които са претърсвали и са оглеждали. Личните вещи са били докосвани, светостта на уединението е била нарушена. Изказвани са заключения, правени са забележки. Всичко това сякаш висеше във въздуха като миризма на развалено. И въпреки това Ковак се връщаше в къщата с намерението да обиколи отново стаите и да се опита да добие представа за жертвата, преди да се превърне в труп.

Започна от дневната с коледното дръвче, украсено с малки лампички и гирлянди от червени мъниста. Беше красиво и от него се разнасяше фалшив боров аромат.

Той приклекна и прегледа картичките, прикрепени към опакованите подаръци, като си записваше имената. Повечето бяха от Анди Фалън, предназначени за Кърк, Арон и Джесика… Щеше да сравни имената в бележника с адреси на Фалън, за да отдели приятелите му. По същия начин щеше да постъпи и с коледните картички, натрупани в кошница върху малката маса.

Прехвърли се към ъгъла с уредбата и прегледа заглавията на видеокасетите. „Чудо на 34-та улица“, „Холидей Ин“, „Животът е прекрасен“ — филм, започващ с един мъж, който иска да се самоубие, но завършващ с обичайния за Холивуд лигав щастлив край. Но никакъв ангел, наречен Кларис, не бе успял да спаси Анди Фалън от съдбата му. Ковак от опит знаеше, че когато се нуждаеш от ангел, той не се появява.

За да стигне до стълбите, той прекоси трапезарията, която като в повечето жилища изглеждаше неизползвана.

В банята, разположена близо до стълбите, се виждаха обичайните вещи, необходими за всекидневните нужди на един мъж. Ако имаше хавлиени кърпи, те биха могли да се проверят за косми и телесни секрети и да бъдат изпратени в лабораторията за сравнение на ДНК. Ако смъртта на Фалън бе безсъмнено убийство — или определена като такова, той щеше да накара хората от екипа да изпразнят сифоните на умивалниците и да проверят за наличие на косми. Известно му бе, че с подобни улики рядко се печелеше дело, но от прокуратурата държаха на тях. Обаче този случай официално бе приключен и никой нямаше да се рови за срамни косми във ваната на Анди Фалън.

На рафтчето в аптечката намери кафяво шишенце със золофт, предписан от лекар. Антидепресант. Д-р Сейрос. Ковак си записа нужната информация и остави шишенцето на мястото му. До него видя опаковка с тиленол и друга с мелатонин. Нито следа от золпидем или пък от амбиен.

В спалнята миризмата на смърт преобладаваше над тази на освежителя за въздух. Помещението беше обработено за отпечатъци и по повърхността на скрина и нощните шкафчета се забелязваха фини, подобни на пепел остатъци. Като се изключеше това, всичко изглеждаше спретнато като в нова хотелска стая. Синята кувертюра беше опъната върху леглото. Ковак я повдигна в единия край. Чаршафите бяха чисти. За разлика от стаята на баща му в спалнята на Анди Фалън нямаше купища мръсно спално бельо или празно бурканче от конфитюр с един пръст изветряло уиски. Гардеробът беше подреден. В чекмеджетата бяха нагънати бельо и чорапи.

На нощното шкафче лежеше книга с твърди корици, в която се разказваше за млад мъж и неуспешния му опит да прекоси безкрайната бяла шир на Аляска. Може пък потискащото впечатление от нея да бе наложило вземането на едно-две хапчета золофт. В чекмеджето имаше уокмен, няколко касети за отпускане и медитация, таблетки за смучене против кашлица с вкус на лимон и мед. Върху шкафчето от другата страна бяха подредени тумбести железни свещници и купа от кован метал. В чекмеджето намери кибритени кутии от различни барове и ресторанти и туба с интимен вазелин.

Ковак затвори чекмеджето и огледа стаята, мислейки си за Анди Фалън. Добрият син. Изискан. Не създава проблеми и винаги се стреми нагоре. Добре заключил тайните си в метафорични чекмеджета и шкафове. Върху скрина бе поставена същата снимка, която Майк захвърли, когато разбра за смъртта му. Беше от дипломирането на Анди от полицейската академия. Спомен, който Анди бе запазил, независимо от отношенията с баща му.

Ковак изпита дълбока тъга. Вероятно това бе причината, поради която не се бе опитал да бъде нещо друго, освен ченге. Беше се сблъсквал с твърде много разрушени семейства, унищожени от нереализирани или нереалистични очаквания. Никой не се задоволява само с постигнатото. У човека е заложено да иска повече, да иска по-доброто, да се стреми към онова, което не може да постигне.

Той си пое дълбоко въздух, задържа го за секунда и реши да си тръгва. Слаб мирис на застоял цигарен дим подразни ноздрите му. Помисли си, че е от дрехите му, и отново подуши въздуха. Не. Това бе миризма, замаскирана под друг аромат. Освежител с горски аромат над мириса на изгорял тютюн. Съвсем слаб, но го имаше.

В стаята не се виждаха пепелници, нито отворени пакети цигари. Не беше забелязал следи от пушач и в останалата част на къщата. На хората от екипа за оглед на местопрестъплението не се разрешаваше да пушат.

Стив Пиърс беше пушач. Замисли се за заключението си, че Пиърс крие нещо. Сети се за госпожица Деъринг с очи като на кошута.

Отново насочи вниманието си към леглото. Беше старателно оправено. Чаршафите бяха чисти. Никой дори не бе сядал отгоре. Това не беше ли странно? Фалън бе открит увиснал на няколко крачки от леглото, с гръб към него. Според Ковак, след като човек е подготвил сцената на самоубийството си или на сексуалната игра, логично би било да седне, за да обмисли старателно всичко, преди да си пъхне главата в клупа.

Отиде на мястото, където бе висяло тялото на Фалън, и измери разстоянието до леглото. Една или две малки крачки. Той се намръщи на отражението си в огледалото. Съжалявам.

Думата бе все още там. Бяха намерили маркера, който вероятно бе използван. Нищо особено. Марка „Шарпи“, черен, неизтриваем, оставен върху скрина. Ковак си взе бележка да не забрави да провери за пръстови отпечатъци върху него.

Бяха снели отпечатъците на Пиърс още във вторник, докато беше в кухнята — за да ги елиминират. Стандартна процедура. Но Пиърс не изглеждаше много доволен. Дали защото се страхуваше, че ще намерят отпечатъците му в тази спалня? Върху предната част на чекмеджето с вазелина ли? Или върху колоните? Или върху огледалото? Или върху черния маркер?

Не беше толкова сложно да си представиш сценария: Пиърс и Фалън са били тайни любовници, харесвало им да си играят. Но играта се обърква, Фалън умира. Пиърс се паникьосва. А може би не е било чак толкова невинно. Може Фалън да е настоял той да се обвърже с него и да зареже годеницата си. Може би Стив Пиърс е видял как уютното му местенце в „Деъринг-Лендис“ изчезва в канализацията, когато Фалън го е заплашил, че ще го издаде. Може Стив Пиърс да се е върнал във вторник сутринта, за да провери дали не е оставил следи, а после е повикал полицаите, правейки се на най-добрия приятел.

Той хвърли последен поглед на спалнята и слезе долу. В кухнята провери в шкафовете за други шишенца с предписани лекарства. Такива нямаше. Нямаше и използвани чаши върху плота. Съдомиялната машина беше пусната полупразна: три чинии, няколко сребърни прибора, различни стъклени чаши и чаши за кафе. В една ниша извън кухнята, затворена с врата, бяха пералнята и сушилнята. В пералнята имаше изпрани чаршафи и хавлиени кърпи.

Или Анди Фалън бе подредил къщата си, преди да умре, или някой друг се бе погрижил за това. От второто предположение нервите на Ковак се опънаха.

От другата страна на стълбите за втория етаж се намираха още две стаи. По-малката представляваше стая за гости и в нея нямаше нищо интересно. По-голямата бе превърната в домашен кабинет с бюро, рафтове за книги и две кантонерки за документи. Ковак включи настолната лампа и започна да преглежда чекмеджетата, като внимаваше да не разбърква съдържанието.

Познаваше доста ченгета, които си пазеха папки със стари случаи. Ако имаше Господ, Анди Фалън може да е запазил копие от разследването си на убийството на Къртис. И ако бе така, шансът да го е класифицирал под буквата К, бе голям.

Първата кантонерка съдържаше лична финансова и данъчна информация. Във втората трябваше да се крие джакпотът. Спретнато подредени папки с етикети, върху които с главни букви старателно бяха написани фамилните имена и осем цифри с номера на делото. На нито една от тях не се виждаше името на Къртис, нито на Огдън или на Спринджър.

Ковак се отпусна на стола пред бюрото, завъртя го и се замисли. Ако Фалън е бил обсебен от разследването на Къртис, би трябвало да има папка. Кантонерките не бяха заключени. Всеки би могъл да я вземе и да си излезе с нея. Помисли си за Огдън, но се съмняваше, че такова сложно действие е по силите му. Да разбива с глава циментови блокове, да. Умна постъпка, едва ли. Но и никой не можеше да каже кой е влизал и излизал от къщата в периода между смъртта на Фалън и откриването на тялото му. Времето не беше малко, а хора наоколо — доста.

Той продължи да обмисля нещата, оглеждаше ги от различни ъгли, като се опитваше да измисли план как да се добере до истинската папка във вътрешния отдел, но нищо не му хрумна. Всички пътища бяха блокирани от прелестната лейтенантка Савард. Не можеше да стигне до папката без нея, а тя в никакъв случай нямаше да го позволи.

Представяше си я съвсем ясно как седи зад бюрото си. Лице на холивудска звезда от времето на черно-белите филми с Вероника Лейк. По неясни причини беше убеден, че онова, което се крие зад тази външност, е тайна, достойна за всеки велик детектив, бил той истински или измислен. Което го привличаше повече от външността. Искаше му се да се промъкне зад тайната врата и да разгадае какво се крие зад нея.

— Сякаш имаш шанс, Ковак — промълви той, изненадан и засрамен от самия себе си. — Ти и лейтенантката от вътрешния отдел! Да-а, може и да стане.

И докато си губеше времето в мисли по жена, която не би могъл да има, изведнъж го осени, че нещо липсва от бюрото на Анди Фалън. Нямаше компютър. Кабелът за принтера в единия край с широк куплунг се виеше отгоре като плоскоглава змия. Другият му край бе свързан към мастиленоструен принтер. Ковак отново провери чекмеджетата и намери кутия с нови дискети. Погледна в кантонерката с папките и установи, че във всяка една има дискета. Отиде до рафтовете с книги и намери ръководства за работа за телефон/факс, за принтер, стереоуредба и за лаптоп „Тинкпад“ на Ай Би Ем.

— А къде е той? — попита на глас Ковак.

Докато обмисляше възможностите, един звук прекъсна размишленията му — остър, електронен, долитащ от другата част на къщата. Последва го скърцане на дървен под. Той изгаси настолната лампа и стаята потъна в мрак. Насочи се към вратата и ръката му автоматично посегна към пистолета в кобура на кръста. Изчака очите му да привикнат с тъмнината и се промъкна в антрето.

По навик беше изгасял лампите в стаите, които вече бе претърсил. Не искаше да привлича вниманието на съседите. Единствената светлина, която проникваше през стъкления прозорец на входната врата, беше достатъчна да очертае силуета на човек.

Ковак извади глока, насочи го с дясната си ръка, а с лявата потърси ключа за осветлението.

Човекът до вратата вдигна дясната си ръка близо до лицето.

Ковак затаи дъх в очакване да чуе изщракването на предпазител.

— Да, аз съм — мъжки глас. — В къщата съм. Аз…

— Не мърдай! Полиция! — изкрещя Ковак и натисна ключа за осветлението.

Мъжът се стресна и отвори широко очи, после ги присви срещу светлината. Свободната му ръка се вдигна, сякаш, да го предпази от куршумите. От клетъчния телефон в ръката му долиташе тъничък гласец.

— Не, всичко е наред, капитан Уайът — каза и бавно свали другата си ръка. Телефонът остана притиснат към ухото му. — Просто един от градските, който си върши работата.

Ковак огледа продължително мъжа пред себе си, но не свали пистолета, защото още беше бесен и искаше това да се забележи. Разпозна лицето от тържеството. Господин Големия красавец с черната коса и уханието от задника на Ейс Уайът, носещо се от дъха му.

— Остави телефона — троснато му нареди Ковак.

Големия красавец го изгледа изненадано.

— Но това е…

— Затвори проклетия телефон, Хубавецо. Какво си мислиш, че правиш, като влизаш в охранявана от полицията къща?

Човекът на Уайът изключи малкия телефон и го прибра във вътрешния джоб на скъпото си тъмносиво връхно палто.

— Капитан Уайът ме помоли да се срещнем тук. Не мислите ли, че това е достатъчна причина…

— Мисля, че не е достатъчно, Хубавецо — сряза го Ковак и се приближи все още с пистолет в ръка. — Можех да пръсна хубавата ти глава. Да си чувал случайно за звънец?

— А защо трябва да звъня в къщата на мъртвец?

— А защо изобщо трябва да идваш в къщата на мъртвец?

— Капитан Уайът ще дойде тук заедно с Майк Фалън. Господин Фалън трябва да избере дрехи за погребението на сина си — обясни с тон, който се използва, когато говориш на нахален подчинен. — Аз работя за капитан Уайът. Името ми е Гейвин Гейнс, в случай че се уморите да ми викате Хубавец.

„Усмивката му подсказва, че се забавлява“ — помисли си Ковак. Никак не обичаше такива колежанчета.

— Трябва ли да остана в това положение? — попита Гейнс, отпуснал ръцете си отстрани. Отвън се чу шум от затваряне на автомобилна врата.

— Не се прави на много умен. — Ковак върна пистолета в кобура. — Сякаш можеш да бъдеш друг. И какво по-точно вършиш за капитан Уайът?

— Личен помощник съм. Отговарям за връзките е обществеността и с медиите. От каквото се нуждае.

Преведено: мазник, ласкател, близач.

— Ще има нужда от теб, за да му помогнеш да вкара господин Фалън в къщата — отбеляза Ковак и отвори вратата. — Или ще си изцапаш ръцете?

Гейнс стисна идеалните си зъби.

— Както казах, от каквото има нужда. Живея, за да му служа.

Наложи се и двамата да се заемат с Фалън. Майк висеше на ръцете им като мъртъв. Беше по-лошо, отколкото когато беше пиян, мина през ума на Ковак. Сякаш мъката беше увеличила тежестта на тялото му, а отчаянието бе отнело силата му. Ейс Уайът внесе инвалидния стол.

— Сам, чух, че едва не си застрелял моята дясна ръка — пошегува се Уайът. Самият господин Очарование.

— Ако му плащаш на мозъчна клетка, той ти дължи ресто — отвърна Ковак. — Май не му достига здрав разум.

— Защо говориш така? Та Гейвин не е нахлул незаконно на мястото на престъпление. Не е имало причина да очаква, че ще има друг човек. А ти всъщност защо си тук?

— Просто обичайния оглед — рече Ковак. — Търся някои късчета.

— Нали знаеш, че смъртта на Анди е определена като нещастен случай — произнесе тихо Уайът, отправил поглед към Майк Фалън, който се бе отпуснал в инвалидния стол. Гейвин стоеше настрани със скръстени отпред ръце, зареял поглед в далечината покрай коледната елха. Вероятно копираше филмов актьор, играещ таен агент.

— Така чух и аз — забеляза детективът. — Голяма работа си, Ейс, щом си задействал толкова бързо системата.

Уайът не долови иронията в думите му.

— Ами какъв смисъл имаше да удължаваме нещастието на Майк? И чий интерес щяхме да обслужим, ако го определяхме като самоубийство?

— На застрахователната компания. Да вървят на майната си.

— Майк отдаде всичко на управлението — каза Уайът. — Краката си. Сина си. Най-малкото, което биха могли да сторят, е да му изплатят дължимото.

— И ти се погрижи за това.

— Моята последна велика постъпка като капитан. — На устните му се изписа познатата уморена усмивка. Без грим кожата му изглеждаше малко жълтеникава на осветлението в антрето, а бръчките покрай очите му бяха по-дълбоки.

Последната му велика постъпка. Много подходящо, като се имаше предвид, че случаят, който бе изстрелял Уайът към звездите, бе повалил Майк Фалън на земята.

— Къде е момчето ми? — изрева Майк.

Ковак приклекна до стола.

— Него го няма, Майки. Не помниш ли? Казах ти.

Той го погледна втренчено, със застинало лице и празен поглед. Знаеше. Знаеше, че синът му вече го няма, знаеше, че трябва да се изправи пред истината, да се справи с нея, да продължи напред. Но ако продължи още малко да се преструва, че не разбира… Един стар човек може да си го позволи.

— Ако желаете, аз мога да се погрижа за избора на дрехите, капитане? — предложи Гейнс и тръгна към стълбите.

— Това ли искаш, Майк? — попита Ковак. — Един непознат да избере за момчето ти дрехите, с които да прекрачи в отвъдното.

— Той няма да отиде там — промълви отчаяно Фалън. — Отнел е сам живота си. Това е смъртен грях.

— Ти не го знаеш със сигурност, Майки. Може да е било нещастен случай, както казва съдебният лекар.

В продължение на няколко секунди бащата не свали погледа си от него.

— Аз знам. Знам какъв беше. Знам какво направи.

Очите му се напълниха със сълзи и той започна да трепери.

— Не мога да му простя, Сам — прошепна и се вкопчи в рамото на Ковак. — Господ да ми е на помощ. Не мога да му простя. Мразех го. Мразех го за онова, което правеше.

— Не говори така, Майки — намеси се Уайът. — Не го мислиш.

— Остави го да говори — сряза го Ковак. — Той знае какво мисли.

— Защо не се съгласи да постъпи така, както му казвах? — ломотеше Фалън, говорейки на себе си или на своя Бог — оня дето пази вратата на рая и не допуска самоубийци, обратни и други, които не отговарят на изискванията на ограничените разбирания на Майк Фалън.

— Защо?

Ковак докосна възрастния мъж по главата. Благословия от ченге на ченге.

— Хайде, Майки. Да го направим.

Оставиха инвалидния стол в подножието на стълбите. Ковак и Гейнс понесоха Майк Фалън на ръце. Уайът завършваше процесията. Сложиха стария човек на края на леглото с гръб към огледалото с написаното извинение, но не можеха да направят нищо срещу миризмата — миризма, добре позната на всяко ченге.

Майк Фалън сведе глава и тихичко заплака, изгубен в собственото си изтезание, питайки се какво се бе объркало. Гейнс се приближи до прозореца и погледна навън. Уайът застана до края на леглото и намръщен се загледа в огледалото.

Ковак отиде до гардероба, за да избере костюма за погребението, и се запита кой ли щеше да направи същото за неговото.

— Кой предпочиташ, Майк? — попита, хванал в едната ръка тъмносин, а в другата тъмносив костюм.

Фалън не отговори. Беше се загледал в снимката върху скрина в другия край на стаята. Онази от дипломирането на Анди. Един застинал миг на гордост и радост.

— Никой родител не бива да надживява децата си — мрачно рече той. — Трябва да умре, преди те да разбият сърцето му.