Тами Хоуг
Прах в прахта (38)

37.

— Обожавам това шоу — заяви Лиска, докато оставяше слушалката на телефона.

Ковак и се намръщи. Той седеше пред включения си компютър, затиснал телефонната слушалка между рамото и ухото си.

— След предаването снощи телефоните на горещата линия направо се побъркаха.

— И с колко верни следи?

— С една. Какъв ти е проблемът? — попита тя.

— Мразя…

— Освен че мразиш Ейс Уайът.

Той още повече се намръщи.

— Това е достатъчно.

— Погледни какво постигна предаването. Учи хората, които нямат власт, да се опълчат и с намесата си да допринесат нещо да се случи. Ако Кал Спринджър беше обърнал внимание на това послание, сега Дерек Рубел нямаше да е на свобода.

— Не ми допада тая работа с програмиране на реалността.

— Предпочиташ „Най-търсените престъпници на Америка“.

— Онова е различно. Предаването на Уайът е игра. Какво ще последва? Да участваме по мрежата в съдебни процеси? Хората ще могат да се включват и да гласуват виновен или невинен.

— Вече го правят в някои телевизионни канали.

— Страхотно. Следващия сезон ще могат да излъчат по телевизията екзекуция от Тексас. Може да убедят Риджис Филбин^[1] да го води — подразни се той.

— С кого си се свързал? — попита Лиска, която едва сега забеляза, че той не говори с никого.

— С Франк Синатра.

— Коджак, той умря.

— Включен съм на изчакване. Търся Дона, от телефонната компания. Както и да е, а какво ще стане, ако това предаване внуши на някого лъжливо усещане за сила и го накара да направи нещо глупаво, в резултат на което човекът умре?

— А какво ще стане, ако някой умре, защото е безгръбначно и глупаво същество и не гледа предаването?

— Мразя Ейс Уайът.

— „Уорнър Брадърс“ го издигна до капитан Америка.

— Брей да му се не види, ония шибани вицета. Откраднаха ми идеята!

— Обади се на агента си, Холивуд.

— Ти си тази, която иска тези неща, Тинкърбел, не аз.

— Само така бих добила слава със залавянето на Рубел, а не след като бъда убита от него.

Ковак си пое въздух, за да я попита как се справя, когато от другата страна на линията се обади човешко същество.

— Съжалявам, че те оставих на изчакване, Сам. Какво мога да направя за теб?

— Здрасти, Дона. Нуждая се от извлечение на един минеаполски телефонен номер.

— Имаш ли документ?

— Не точно.

— Тогава отговорът е не.

— Ами… Но човекът е мъртъв. Кой ще го е грижа?

— А семейството му?

— Единият е мъртъв, другият — в затвора.

— А окръжният прокурор?

— Искам само да проверя някои мои съмнения, Дона. Не търся доказателство, което да издържи в съда.

— Ммм… Не си го получил от мен.

— Никога, но ще живея с надежда.

Дона се развесели. Жена от класа. Ковак й даде телефонния номер на Анди Фалън и затвори.

— Какво си надушил? — попита Лиска.

— И аз не съм сигурен — призна той. — Реших, че не е зле да прегледам извлеченията от телефонните обаждания на Анди и да видя дали няма да изскочи нещо. Анди се е ровел в убийството на Торн, правейки опити да се сближи с Майк посредством преживяното от него. Когато и аз поразрових, най-неочаквано предизвиках гнева на Уайът. Ще ми се да разбера…

— Вманиачил си се, Сам — прекъсна го Лиска. — Не ти ли харесва Рубел като виновен за убийството на Анди? Ако е било убийство, разбира се.

— Не. Не пасва. Обстановката у Анди беше твърде подредена. Вече знаем как постъпва Рубел: пребива един човек до смърт с бейзболна бухалка, пребива друг почти до смърт с оловна тръба, застрелва трети в упор. Къде му е финесът?

— Но ти самият ми каза, че Пиърс видял Анди с друг мъж. Ами ако е бил Рубел? Това може да е следа. Анди е бил по петите на Огдън. Никой не знае, че двамата с Рубел са комбина. Посредством връзката си с Къртис — били са партньори преди време, — Рубел се сближава с Анди, за да държи под око развитието на разследването, така да се каже. Анди се приближава до разкриването на някои истини… Какво ще кажеш?

— Не става. Рубел беше партньор на Огдън…

— Не и в началото на разследването. По онова време връзката между двамата не е била известна на никого. Рубел е бил партньор на Къртис, но той се кълнял, че никой от предишните му партньори не го заплашвал.

— Докато не заразил един от тях.

— И ако Анди е разбрал по някакъв начин, че Рубел е носител на вируса на СПИН… — Тя остави Ковак да довърши сам мисълта й, после добави: — Ще сложа снимката на Рубел заедно с още няколко и ще ги покажа на Пиърс.

— Направи го — съгласи се той. — А междувременно, кой според теб е влизал в къщата ми? Защо трябва да е Рубел? Не ми се вярва, че у дома имам дори едно мъничко доказателство срещу него.

— Може да е бил всеки, по всякаква причина. Най-вероятно някой наркоман, който е търсил скривалището ти със скътаните ти пари. Или някой мошеник, на когото си по следите. Не е наложително да има нещо общо с Фалън.

Тази възможност бе хрумнала и на Ковак. Имаше и други случаи, с които се занимаваше… Той грабна слушалката на третото позвъняване.

— Отдел „Убийства“. Ковак.

— Ковак, Маги Стоун е. Прегледах онзи случай — Фалън, Анди.

— И?

— Погребан ли е вече?

— Не мисля. Защо?

— Бих искала да ми го върнат обратно за още една визита. Съществува известна възможност да е бил убит.

 

 

Кабинетът на Маги Стоун в окръжната морга на Хенипин винаги напомняше на Ковак онези истории за възрастни хора, чиито тела са били намерени мумифицирани сред купища вестници, списания и боклук, който не бил изхвърлян през последните девет години. В помещението бяха разпилени документи, научни списания, книги по съдебна медицина и списания за мотоциклетизъм. При хубаво време Стоун караше един „Харли Хог“.

Тя махна с едната си ръка, за да покани Ковак, а в другата държеше подсладена с желе поничка. От средата на поничката сълзеше нещо червено и тя твърде силно приличаше на обектите върху снимките, разпръснати върху бюрото.

— Успяваш ли да прочетеш нещо от тия неща? — попита я детективът.

Тя носеше обикновени очила за четене и се взираше през тях и през една лупа с лампа в една от снимките.

— Кои неща?

Този месец косата й, подстригана така, че тя приличаше на малък пакостник, имаше особен нюанс на карамел и прилепваше към главата й, намазана обилно с гел. През повечето дни изглеждаше така, сякаш не се беше сещала да се среши още от осемдесетте.

— Какво откри?

— Ето. — Тя завъртя лупата на подвижното й рамо, за да може Ковак да погледне през нея от другата страна на бюрото. — Това, което търся по врата на един обесен, е V-образно натъртване или ожулване, следващо очевидно ъглите на примката — обясни му и посочи следите. — А ти си го намерил обесен. Ние знаем, че е бил обесен. Обаче виждам още нещо, което прилича също на следа от ожулване около врата ето тук, но не под ъгъл, а като права линия.

— Смяташ, че първо е бил удушен, а след това обесен.

— Следите не са много ясни. Всеки, който е гледал на случая със споменатото по-горе заключение, не би ги забелязал. Но аз съм почти сигурна, че ги има. Ако съм права, подозирам, че убиецът е поставил защитна подложка между врата и превръзката. А ако извадим късмет и ако в погребалното бюро не са си свършили добре работата по подготвянето на тялото, може да успея да открия влакна около врата му. И ако и натъртеното го има, мога да се обзаложа, че ще бъде още по-силно върху тила.

Тя се облегна назад и сви ръце в юмруци, за да му демонстрира предположенията си.

— Ако убиецът затяга превръзката с ръце, кокалчетата му натискат врата отзад, като оставят няколко места с натъртвания. Ако говорим за гарота, тогава натискът на въжето е върху мястото, където то се кръстосва и затяга, при което оставя само едно-единствено натъртване.

— Няма ли снимки на тила му?

— Не. Трябва да призная, че това не е била най-съвестно извършената аутопсия. Имаме известно извинение: било е определено като несъмнено самоубийство и както изглежда, от твоя страна е имало обаждания за бързо придвижване на нещата заради семейството му.

— Не са дошли от моя страна — поправи я Ковак и намръщено погледна снимките. Замислено се загледа в едва видимите следи върху врата на Анди Фалън, точно под ярките белези, които бе оставил клупът. — Лично аз се занимавам с мръсните неща. Натискът дойде от горната част на веригата.

Натискът бе дошъл от Ейс Уайът.

 

 

Ковак се облегна на гишето и завари Ръсел Търви да разгръща страниците на „Хъстлър“^[2].

— Божичко, Ръсел, направи ми услуга и не ми предлагай да се ръкуваме.

Търви силно се изкашля и изръмжа, гърдите му прозвучаха като тътнеж на гръмотевица в далечината.

— Коджак! Господи! Само да ти се удаде случай и пак ще се върнеш тук.

— Не и с теб.

Търви се засмя и хвърли списанието под стола.

Хвана се с две ръце за гишето и придърпа стола на колелца към него, но без да става.

— Чух, че Спринджър го е отнесъл — каза той и впери кривогледото си око в Ковак. Другото гледаше някъде наляво. — Никога не съм го харесвал.

Сякаш това беше достатъчно, за да стане смъртта на Кал Спринджър неизбежна.

— И ти си бил там — продължи Търви.

— Кълна се, че не съм дръпнал аз спусъка. Лиска може да свидетелства.

— Ха! Гърр… Лиска — изхриптя той, а изражението му беше като за картичка, изобразяваща думата похотливост. — Гадже ли ти е?

— Не!

— Ама вие никога ли…

— Не! — твърдо каза Ковак. — Може ли сега да продължим, моля те? Дошъл съм тук с определена цел.

Търви махна с ръка.

— Каква?

— Искам да погледна в една стара папка. Убийството на Торн. Нямам номера на делото, но имам датите…

— Това няма значение — прекъсна го той. — Тя не е тук.

— Сигурен ли си?

— Тук съм всеки проклет ден. Да не мислиш, че не познавам мястото?

— Но…

— Знам, че я няма, защото преди няколко месеца дойде човек от вътрешния отдел и я поиска. Беше момчето на Майк Фалън. И тогава я нямаше. Няма я и сега.

— А не знаеш ли къде е?

— Не.

Ковак въздъхна и се обърна, чудейки се у кого ли би могла да бъде.

— Странно, че и ти попита за нея.

— Защо да е странно?

— Щото намерих на кого е значката, за която ме попита оня ден. Била е на Бил Торн.