Тами Хоуг
Пръст от пръстта (8)

8.

Кейт се отпусна в старата вана, опитвайки се да се отърве от болката и напрежението, натрупвали се в нея през целия ден. Усети как си проправят път през тялото и мускулите и. Представи си как се отделят от водата заедно с парата и уханието на лавандула. Взе чашата от подноса, прикрепен на медна стойка, и отпи голяма глътка, облегна се назад и затвори очи. Хората, които се занимаваха със стреса, не одобряваха алкохола като лекарство срещу напрежението и твърдяха, че това може да доведе до алкохолизъм. Малко или много, Кейт бе вървяла по този път. Беше решила, че ако изобщо е възможно да стане алкохоличка, то това щеше да се случи преди много години. Поне преди пет. Така че тази вечер пиеше джин с тоник и очакваше питието приятно да я отпусне.

За кратък миг образи от тези мрачни години преминаха през съзнанието й: промененото лице на Стивън през онази ужасна година — чуждо и студено, гневно и огорчено; съжалението на лекаря, лицето му — уморено и изтощено от твърде много трагедии; милото лице на дъщеря й, това на Куин — напрегнато и страстно… гневно, разочаровано, безразлично… просто спомени.

Не преставаше да се удивлява на болката, която изпитваше, въпреки че времето я бе притъпило. Част от нея искаше тя да изчезне, а друга се надяваше, че това никога няма да се случи. Непрекъснатият цикъл на вината — нуждата да избяга от нея и също толкова силното желание да я задържи.

Отвори очи и се загледа през прозореца. Навън бе паднал мрак.

Старите рани бяха заздравели поне на повърхността и животът продължаваше. Но колко лесно можеше да се отвори стара рана. Явно не бе преодоляла болката, защото тя я връхлетя при появата на Джон Куин. Чувстваше се като глупачка, но може би това се дължеше на неочакваността на срещата им.

Утре щеше да се чувства по-добре. Главата й щеше да е бистра и щеше да запази самообладание. Нямаше да позволи никакви изненади. Нямаше защо да се страхува от миналото, след като настоящето изискваше цялото й внимание. А Кейт Конлан бе разумна… с изключение на няколко кратки месеца през най-лошата година в живота й.

Двамата със Стивън се бяха отчуждили. Търпимо положение, щом всичко друго беше на мястото си. Тогава Емили се зарази от лош грип и за няколко дни милото й момиченце почина. Стивън обвиняваше Кейт, смятайки, че тя би трябвало да осъзнае сериозността на заболяването. Кейт бе обвинявала себе си, че не го бе разбрала навреме. Изпитваше силна нужда някой да я подкрепи, някой да я утеши, да й даде опрощение…

Откачи хавлиената кърпа от стойката зад гърба си, попи очите си, избърса носа си и отново отпи от чашата. Миналото не можеше да бъде контролирано. Поне можеше да се заблуждава, че има някаква власт над настоящето.

Насочи мислите си към клиентката си. Що за идиотска дума — клиент. Означаваше, че човек може да я наеме или да потърси услугите й. Енджи ди Марко не би сторила нито едно от двете. Що за характер притежаваше това дете. Кейт имаше достатъчно опит, за да повярва, че под външността й се крие златно сърце. Вероятно животът й не беше по-лек от този на улична котка. Как е възможно хората да създадат дете и да го оставят да стигне до такова състояние… Мисълта я възмути, изпита остра ревност.

Всъщност не влизаше в служебните й задължения да открие коя е Енджи и защо е толкова пропаднала. Но колкото повече узнаеше за клиентката си, толкова по-добре можеше да я разбере и да действа в съответствие с обстоятелствата. Да я манипулира. Да изтръгне от нея онова, което Сабин искаше да научи.

Дръпна запушалката и водата започна да се източва. Облече плътна хавлия и остава чашата с питието на малкото старинно бюро в спалнята си. Наситените зелени тонове, комбинирани с пастелен прасковен цвят, придаваха на стаята уют и топлота. Нежният глас на Нанси Грифит се разнасяше от стереоуредбата на лавицата. Тор, норвежката горска котка, която бе превзела властта в къщата, се излежаваше на леглото й, като крал на трона си. Изгледа я с отегчението на коронован принц.

Кейт седна на стола си, извади лист хартия и започна да пише.

„Енджи ди Марко.

Име: Вероятно е фалшиво. Принадлежи на жена в Уисконсин. Трябва да накарам някой да провери архивите там.

Семейство: мъртви — буквално или преносно?

Насилие? Вероятно. Сексуално? Силна вероятност.

Татуировки: няколко — професионални и аматьорски.

Значение?

Значение — от лично естество?

Пробиване на дупки по тялото: мода или нещо повече?

Лоши навици: гризе си ноктите, пуши.

Пиене: Колко? Колко често?

Наркотици: Вероятно. Слаба, бледа, не се поддържа. Изглежда твърде съсредоточена в начина си на поведение.“

Можеше да направи само груба схема на личността на Енджи. Бяха останали насаме за кратко и бяха твърде много повлияни от стреса в дадената ситуация. Кейт се отвращаваше от мисълта какво би си помислил за нея някой непознат, ако бе попаднала в същото положение. Стресът отприщваше инстинкта за самосъхранение у всеки. Но това, че я разбираше, не правеше работата й с момичето по-лесна.

За щастие, жената, която поддържаше къщата „Феникс“, бе привикнала към лошо поведение. Живеещите там бяха жени, избрали или принудени да тръгнат по наклонената плоскост, а сега искаха да се спасят.

Енджи не бе очарована, че ще има покрив над главата си. Беше се нахвърлила върху Кейт.

— Какво ще стане, ако откажа да остана там?

— Енджи, няма къде другаде да отидеш.

— Откъде знаеш?

— Не желая отново да говорим за това — отвърна Кейт и въздъхна нетърпеливо.

Тони Ърскин, директорката на „Феникс“, стоеше на прага, наблюдавайки ги намръщено. После ги остави да се оправят сами в малкия кабинет с овехтели мебели. По стените в коридора висяха картини, явно купувани на разпродажби, които придаваха на дома вид на долнопробен хотел.

— Нямаш постоянен адрес — започна Кейт. — Твърдиш, че членовете на семейството ти са мъртви. Не можеш да посочиш дори един човек, който да поеме отговорността за теб. Трябва да отседнеш някъде. Тук е твоето място. Три квадратни метра, легло и баня. Какъв е проблемът?

Енджи изгледа възглавницата на петна и малкото канапе с изтъркана дамаска.

— Мястото е отвратително, това е проблемът.

— О, извинявай, в „Хилтън“ ли си отседнала? На фалшивия ти адрес хубав дом ли се намира?

— Първо трябва да го видиш, а после да говориш.

— Не ми се налага, не съм бездомна свидетелка на убийство.

— По дяволите, аз също не искам! — извика момичето, очите й блестяха като кристали, неочаквано по страните и започнаха да се стичат сълзи. Извърна се и притисна юмруци към очите си. Слабото й тяло се изви от само себе си. — Не, не — жално простена тя. — Не сега…

Неочакваният взрив от емоции свари Кейт неподготвена. Това ли бе искала? Да счупи черупката й? Сега, когато това се бе случило, не беше много сигурна какво да стори. Не очакваше това избухване.

Колебливо пристъпи към момичето, изпитвайки чувство на вина.

— Енджи…

— Не — прошепна Енджи, по-скоро на себе си, отколкото на Кейт. — Не сега. Моля…

— Не се срамувай, Енджи — тихо изрече Кейт, приближавайки се, въпреки че не направи опит да я докосне момичето. — Денят бе ужасен за теб. И на мен ми се плаче. Ще си поплача по-късно. Не ме бива много в това, носът ми започва да тече…

— Защо не мога да остана при теб?

Въпросът порази Кейт. Момичето се държеше така, сякаш никога не се бе отделяло от дома си и не бе живяло при непознати. Вероятно бе на улицата от дълго време, вършейки какво ли не, за да оцелее, и неочаквано показваше такава зависимост. Нямаше смисъл.

Преди Кейт да успее да реагира, Енджи поклати глава, изтри сълзите си с ръкава на якето и дълбоко си пое дъх. Всичко се разви с неочаквана скорост. На лицето на Енджи отново се появи безразличното изражение.

— Няма значение. Какво те интересува?

— Енджи, интересува ме какво ще стане с теб, иначе нямаше да работя тази работа.

— Да, наистина. Работата ти.

— Виж — ядоса се Кейт, — по-добре е, отколкото да спиш в кашон. Изчакай няколко дни. Ако не можеш да свикнеш, ще се опитам да направя нещо. Имаш номера на клетъчния ми телефон. Обади се, ако имаш нужда от мен или искаш да поговорим. По всяко време. На твоя страна съм. Ще те взема утре сутринта.

Енджи не каза нищо, стоеше неподвижно, беше се намусила. Изглеждаше дребна в голямото си яке, което принадлежеше на някой друг.

— Опитай се да поспиш, момиче — тихо изрече Кейт.

Остави я да се взира в светлините на къщата от другата страна на пътя. Кейт изпита съчувствие към нея. Символ на самотното дете, надничащо през прозорците на осветен дом.

— Затова не искам никакви деца — каза на котката. — Ще съсипят репутацията ми на упорит характер.

Тор силно измърка и се търкулна на гръб, призовавайки я да го почеше по косматото коремче. Тя се подчини, наслаждавайки се на допира до друго живо същество, което я обичаше по свой собствен начин. Помисли си за Енджи ди Марко, как лежи будна в нощта, в дом, пълен с непознати, единствената връзка, която означаваше нещо в живота й, бе с убиец.

 

 

Лампичката на телефонния секретар проблясваше, когато Куин се прибра в стаята си в хотел „Радисън Плаза“. Хвърли хартиената торба с мексиканска храна в кошчето за боклук под бюрото, повика „Обслужване по стаите“ и си поръча супа от див ориз и сандвич с пуешко месо. Едва ли би могъл още веднъж да хапне мексиканска храна.

Съблече дрехите си, сложи всичко в торбата за пране и я завърза отгоре. Остави я до вратата. В пералнята ги очакваше неприятна изненада.

Под душа нагласи водата да е много гореща. Изкъпа се усърдно и остави струята да бие по схванатите му рамене. После се обърна и тя започна да се стича по лицето и гърдите му. Моменти от деня се преплитаха в съзнанието му: съвещанието, адвокатът на Бондурант, блъсканицата на летището, лентата, ограждаща мястото на престъплението, Кейт.

Кейт. Пет години бяха много време. През този период тя бе успяла да си създаде нов живот — който заслужаваше след всичко, преживяно във Вирджиния.

А какво бе изградил той през тези пет години, освен репутация и натрупали се неизползвани отпуски?

Нищо. Притежаваше къща, порше и дрешник, пълен с маркови костюми. Останалите си пари бе внесъл в банката като пенсионна осигуровка, въпреки че най-вероятно беше да получи сърдечен пристъп два месеца, след като напусне Бюрото, тъй като нямаше да има с какво да се занимава. Ако преди това работата му не го довършеше.

Спря водата и се подсуши с хавлиена кърпа. Тялото му бе атлетично, здраво и мускулесто, по-стройно от преди. Не помнеше кога удоволствието от храненето се бе превърнало в безразличие. Някога се смяташе за чревоугодник — кулинар. Сега се хранеше, защото се налагаше. Упражненията, които правеше, за да се освободи от напрежението, изгаряха поетите калории.

Тежката миризма на мексиканска храна бе проникнала в спалнята. Беше за предпочитане пред тази на изгорял труп, въпреки че от опит знаеше, че храната ще замирише на гранясало и той ще се събуди към три сутринта.

Мисълта предизвика спомени за други хотели в други градове и за вечери, когато трябваше да се бори с миризмата на смъртта. Как лежи самотен в чуждо легло посред нощ, потейки се обилно от кошмарите, докато сърцето му бие като лудо.

Паниката го връхлетя и той седна на ръба на леглото по долнище от анцуг и сива тениска с надпис „ФБР Академия“. Хвана главата си с две ръце и остана така за момент, страхувайки се от пристъпа — празнотата, световъртежа и треперенето, които го обхващаха от главата и слизаха надолу до краката му; чувството, че не е останало нищо от предишното му Аз, страх, че самият той не си спомня какъв е бил.

Наруга се и се наведе ниско, за да събере сила и да отблъсне пристъпа, както правеше през последните няколко години. Измерваше времето със случаи, измерваше случаите с трупове. Имаше повтарящ се сън, че е затворен в бяла стая, скубе косите си и кръщава всеки косъм с името на жертва, а после лепеше космите по стената със слюнка.

Включи телевизора, за да не чува гласовете в главата си, натисна бутона на телефонния секретар. Имаше седем обаждания, свързани с други случаи, които бе донесъл със себе си: поредица от обири, измъчвани и убивани гейове в Маями; отравяне на пет възрастни дами в Шарлот, Северна Каролина; отвличане на дете в Блексбърг, Вирджиния, което в 8,19 вечерта източно стандартно време се бе превърнало в убийство — бяха намерили тялото на момиченцето в една клисура.

По дяволите, трябваше да е там. Или би трябвало да е в провинциалната Джорджия, където майка на четири деца бе пребита до смърт с чук, подобно на още три убийства, извършени през последните пет години. Може би трябваше да е в Англия и да се консултира със Скотланд Ярд по случая с девет осакатени трупа в двора на изоставена кланица — очите на всичките трупове бяха извадени, а устните бяха зашити с восъчен конец.

— Специален агент Куин, обажда се Едуин Нобъл…

— И как се добра до този телефонен номер? — попита на глас Куин, докато слушаше съобщението.

Не беше очарован от намесата на Нобъл в разследването. Това, че е женен за кметицата, му даваше възможност да проникне там, където друг адвокат в града едва ли би успял. Фактът, че е адвокат на Питър Бондурант, отваряше вратите още по-широко.

— Обаждам се от името на господин Бондурант. Питър би искал да се срещне с вас утре сутринта, ако е възможно. Моля, обадете се тази вечер.

Беше оставил телефонния номер. Сетне женски, записан на лента глас информира Куин, че няма повече съобщения. Нямаше намерение да се обади на Нобъл. Нека се задушава в собствен сос. Ако разполагаше с нещо по случая, можеше да се обади на Ковак или Фаулър, лейтенантът от отдел „Убийства“. Куин не се обади на никого, предпочитайки да изчака, докато не вечеря.

В новините в десет отразиха последното убийство. Показаха мястото на убийството, част от парка и откъси от пресконференцията. Снимка на Джилиан Бондурант и червения й автомобил марка „Сааб“ се появи на екрана. Бяха й отделили три минути и половина. Обикновено за убийствата не отделяха и половината от това време.

Куин извади папките за първите две убийства от куфарчето си и ги остави на бюрото. Фотокопия на докладите от разследването и снимки от местопрестъплението. Доклади от аутопсията, от лабораторията. Изрезки от вестниците „Минеаполис Стар Трибюн“ и „Сейнт Пол Пайнър Прес“. Описания и снимки от мястото на престъплението.

Беше заявил ясно, че не иска информация за възможни заподозрени, ако има такива. Не можеше да понесе размишленията на никой да насочат анализа му в една или друга посока. Това бе още една причина, поради която би предпочел да състави профил на престъпника в кабинета си в Куонтико. Тук бе твърде близо. Личностите, замесени в случая, можеха да реагират по начин, който не би желал, при събирането на факти. Твърде много неща отвличаха вниманието му.

Като Кейт. Която не се бе обадила и всъщност нямаше причина да го прави. С изключение на това, че някога споделяха нещо специално… което бяха оставили да отмре…

Нищо в живота на Куин не можеше така успешно да отвлече вниманието му, както непоправимото минало. Единственият лек, който бе открил за миналото, бе да контролира настоящето си, което означаваше да се залови здраво за случая. Да се съсредоточи в настоящето. И да прояви здрав разум. А когато нощта му се стореше безкрайна и в ума му се въртяха подробности от стотици убийства, знаеше, че контролът му се изплъзва.

 

 

Енджи седеше в долния край на твърдото двойно легло. Беше опряла гръб в стената и усещаше мазилката през широката памучна блуза, с която бе избрала да спи. Беше свила колене и подпряла брадичката си на тях, прегръщаше ги с две ръце. Вратата беше затворена. Сега беше сама. Единствената светлина идваше от далечна улична лампа.

„Феникс“ бе къща за жени, „опитващи се да започнат живота си отново“. Поне така пишеше на табелката на моравата отпред. Постройката бе голяма и стара, със скърцащи подове. Кейт я бе довела тук и я бе изоставила сред бивши проститутки и наркоманки, жени, опитващи се да избягат от приятелите си, които ги пребиваха от бой.

Енджи бе видяла някои от тях да гледат телевизия в голямата дневна, пълна със стари мебели, и си помисли, че са неспасяемо глупави. Ако изобщо бе научила нещо от живота, то това беше, че можеш да избягаш от обстоятелствата, но никога от себе си. Личната ти истина бе като сянка — не можеш да я отречеш, да я промениш или да се отървеш от нея.

Усети тази сянка да се спуска отгоре й, студена и черна. Тялото й трепереше, а в очите й проблеснаха сълзи. Беше ги потискала цял ден и цяла нощ. Мислеше, че ще я погълне цялата пред Кейт — тази мисъл само подсили паниката й. Не биваше да губи самообладание пред никого. Тогава щяха да разберат, че е луда, че е дефектна. Щяха да я изпратят в лудницата. Там щеше да е напълно сама.

И сега беше сама.

Започна да трепери, цялата й същност потръпваше, после в нея се образува странна празнота. В същото време усети как съзнанието й се свива все повече, докато накрая изпита чувството, че тялото й е само обвивка, а тя е малко същество, затворено вътре в него, същество, което можеше да падне от ръба в някаква мрачна бездна, от която никога нямаше да излезе.

Наричаше това чувство зоната. Тя беше стар враг, който познаваше отдавна, но винаги я ужасяваше.

Знаеше, че ако не се съпротивлява, ще загуби контрол, а той бе важен за нея. Ако не се съпротивляваше, губеше големи откъслеци от време и накрая щеше да загуби себе си. Какво ли щеше да се случи тогава?

Това я изплаши и тя заплака. Беззвучно. Както винаги. Не би позволила на никой да я чуе. Нямаше да допусне да разберат колко е уплашена. Потискаше риданията си, докато накрая не я заболя гърлото. Притисна лице към коленете си и стисна очи. Сълзите я изгаряха и се спускаха по голите й бедра.

Спомни си за горящия труп. Беше избягала. Бягаше, но не бе успяла да стигне до никъде. В мислите си тя се превърна в трупа, но не усещаше пламъците. Би приела болката, но не можеше да измами ума си. През цялото време усещаше как все повече се смалява в обвивката на тялото си.

„Спри! Спри! Спри!“ Силно се ощипа по бедрото, забивайки острите си нокти в кожата. Въпреки това усещаше как зоната все повече я засмуква.

„Знаеш какво трябва да сториш“ — дочу тя глас в ума си. Потрепери. Виеше се през тялото й като странна матрица на страх и нужда.

„Знаеш какво трябва да сториш.“

Тя прегърна отчаяно раницата си, опита се да отвори ципа и затърси във вътрешния джоб онова, от което се нуждаеше. Пръстите й напипаха резачката за картон в малко найлоново калъфче.

Треперейки, потискайки риданията си, тя долази до осветеното място на леглото и запретна ръкавите на фланелата, разкри тънката си бяла китка, на която личаха зараснали белези — един след друг, като пръчките на метална ограда. Извади острието и прокара черта напречно на ръката си близо до свивката на лакътя.

Болката бе остра и приятна, изглежда веднага потуши паниката, която обсаждаше ума й. Появи се кръв — блестящи черни капчици. Взря се в тях хипнотизирана, докато спокойствието я обхващаше.

Контрол. Болка и контрол. Беше си научила урока много отдавна.

 

 

— Смятам да си сменя името — заяви той. — Какво мислиш за Елвис? Елвис Нагел.

Не последва отговор. Той взе бикини от купа в кашона, притисна ги до лицето си и дълбоко си пое въздух. Хубаво. Миризмата не можеше да замени звука, но все пак…

— Схващаш ли? Това е анаграма. Елвис Нагел — Ангелът на злото.

В далечината по три телевизора вървяха записи на новините от шест часа. Гласовете се сливаха в истинска какофония, която той намираше за стимулираща. Обикновеният страх ги подтикваше към неотложни действия. Този подтик подхранваше страха. Страхът го възбуждаше. Най-вече се наслаждаваше на звука от него. Треперещ в иначе спокойния глас. Нестабилният тон в гласа на някой, който е уплашен.

На два от екраните се появи кметицата. Грозна крава. Наблюдаваше я, докато говори, чудейки се, какво ли ще е да изреже устните й, докато все още е жива. Може би щеше да я накара да ги изяде. Фантазиите го възбуждаха както винаги.

Усили звука на телевизора, сетне отиде до видеото, поставено на библиотеката, избра касета от полицата и я пъхна в машината. Застана в центъра на стаята в мазето, загледан в телевизора — на екрана се появиха намръщените лица на журналистите от пресконференцията, и остави звуците да преминат през него — гласовете на репортерите, тяхната настойчивост. В същото време през колоните извираше гласът на неподправения страх. Умоляващ. Призоваващ Господа. Молещ за смърт. Неговият триумф.

Той е в центъра на всичко това. Диригент на страховита опера. Възбудата се надигна в него, гореща и огромна, сексуална възбуда, настояваща за освобождение. Погледна към компанията си за тази вечер, но реши да потисне нуждата си.

Контролът бе всичко. Контролът е сила. Той е действието. Те са реакцията. Иска да види страха, изписан по лицата им, да го чуе в гласовете им — на полициите от работната група, на Куин. Особено Куин, който дори не си направи труда да говори на пресконференцията, сякаш искаше Крематора да си помисли, че не е успял да привлече вниманието му.

Щеше да привлече вниманието на Куин. Щяха да започнат да го уважават. Щеше да получи каквото пожелае, защото имаше контрол над всичко.

Намали звука на телевизорите, но ги остави да работят, така че да не настъпи пълна тишина. Това е нещо, което мразеше. Изключи стереоуредбата, но взе диктофона, зареден с нова касета.

— Излизам — заяви той. — Писна ми от теб. Отегчаваш ме.

Отиде до манекена, с когото си играеше и на който обличаше различни дрехи, взети от жертвите му.

— Не че не те харесвам — тихо изрече той.

Наведе се напред и го целуна, пъхайки език в отворената му уста. Сетне взе главата на последната си жертва от раменете на манекена, и я постави в найлонова торба. Занесе я до хладилника в пералното помещение. Внимателно я постави вътре.

Нощта бе мъглива, улиците бяха мрачни и блестящо влажни на светлината на лампите. Напомняше му на Лондон от времето на Джек Изкормвача. Нощ, подходяща за лов.

Усмихна се при мисълта, докато шофираше към езерото. Усмивката му стана още по-широка, когато натисна копчето на диктофона и го сложи до ухото си. От него се разнесоха писъци, превръщащи се в извратеното му съзнание в любовен шепот. Желания и чувства, превърнати в омраза и страх. Две страни на едни и същи емоции. Разликата бе в контрола.