Тами Хоуг
Пръст от пръстта (28)

28.

„Чашата“ беше почти празна, като се изключат двама дядковци с барети и кози брадички, които спореха за днешната порнография, и един различно гледащ на живота художник, съзерцаващ посредствеността на света, с тридоларова банкнота в ръка.

Мишел Файн се беше обадила, че е болна. Лиска се сдоби с тази информация от италианския жребец зад бара и си отбеляза наум, че трябва да си създаде навика да започва деня с капучино. Без значение, че „Чашата“ беше на огромно разстояние от дома или местоработата й. Това беше част от очарованието.

— Познаваш ли приятелката й? — попита Куин. — Джилиан Бондурант?

Римският бог сви чувствените си устни и поклати глава.

— Всъщност не. Искам да кажа, че е идвала тук много пъти, но не беше много общителна. По-скоро затворена, ако разбирате какво имам предвид. Двете с Шел бяха близки. Това е всичко, което знам, като изключим онова, което съм чел във вестниците.

— Виждал ли си я да идва тук с някой друг? — опита отново Куин.

— Мишел или Джилиан Бондурант?

— Джилиан.

— Не бих казал, че съм.

— А Мишел? Тя има ли гадже?

Барманът изглежда не хареса въпроса, вероятно му се стори твърде личен и се замисли дали не трябва да се позове на Четвъртата поправка. Лиска извади полароидната снимка на Ванлийс и му я подаде.

— Виждал ли си някоя от двете с този тип? Или пък самия него?

Жребецът се втренчи в снимката като човек, който прави усилие едновременно да освежи паметта си и да подобри зрението си.

— Не. Не ми изглежда познат.

— Какво ще кажеш за музиката им? — попита Куин. — Мишел каза, че понякога са свирили тук.

— Шел пее и свири на китара тук, когато микрофонът е достъпен за всеки. Зная, че са писали нещо заедно, но не мога да ви кажа коя с какво е допринесла. Джилиан никога не е излизала на сцена тук. Беше зрител. Обичаше да гледа другите хора.

— Каква беше музиката? — зададе нов въпрос Куин.

— Ръбата и феминистка. Много гняв, много тревога, мрачна музика.

— В какъв смисъл мрачна?

— Неподходящи връзки, извратени отношения, много емоционална болка.

Той изрече това, сякаш казваше „Нещо съвсем обичайно“, с известно чувство на отегчение. Коментар на съвременния живот.

Куин му поблагодари. Лиска си поръча кафе мока за из път и му подаде един долар. Куин се позасмя, когато тя стигна до вратата.

— Хей — укори го Лиска, — не вреди да бъдеш любезен.

— Нищо не съм казал.

— И не трябваше.

Снегът продължаваше да пада. Улицата пред сградата на кафенето беше покрита с киша. Уличното платно бе станало невидимо и шофьорите бяха възприели тактика „да оцелее най-годният“. Докато се оглеждаха, един автомобил за малко щеше да бъде смазан от автобус.

— Бива те за ченге — каза Лиска, ровейки за ключовете на колата в джоба на палтото си. — Трябва да помислиш да се откажеш от блясъка на ФБР и да приемеш унижението в отдел „Убийства“ в Минеаполис. Да те овикват шефовете, пресата да те обижда и да препускаш наоколо със скапана кола като тази.

— И всичко това в комбинация със скапаното време? — Куин вдигна яката си, за да се предпази от вятъра и снега. — Как мога да устоя на подобно предложение?

— Добре де — съгласи се примирено Лиска и се настани зад волана, — ще ти дам колкото поискаш секс. Но трябва да обещаеш, че ще поискаш много.

Куин сподавено се засмя и погледна навън към движението през задния прозорец.

— Бива си те, Тинкс.

 

 

Апартаментът на Мишел Файн беше на по-малко от миля в западнал квартал, пълен с рушащи се стари двуетажни къщи и квадратни, неугледни блокове, според Лиска даващи подслон на голям брой лица, пуснати под гаранция, и на дребни престъпници, пуснати условно на свобода.

— Апартаментът на Ванлийс в Линдейл е само на няколко пресечки оттук — каза тя, когато тръгнаха по тротоара, стъпвайки в отпечатъците, които други бяха оставили в мокрия сняг. — Как ти харесва подобно съвпадение?

— Но те се държаха като че не се познават, когато ти беше в апартамента, нали?

Тя си припомни сцената, смръщвайки вежди.

— Твърдяха, че просто са се разминавали. Не са разговаряли. Наистина ли мислиш, че е възможно да го е хванала, докато е надничал в прозорците на Джилиан?

— Това беше изстрел напосоки, но подейства на твоя човек. Озадачава ме, че не ти е казала, ако го е хванала да прави нещо такова. Защо би си премълчала?

— Добър въпрос — Лиска се опита да отвори аварийната врата на сградата и откри, че не е заключена. — Да намерим отговора.

Асансьорът вонеше на развалена китайска храна. Изкачиха се до четвъртия етаж заедно с един мършав тип, който се гушеше в единия ъгъл, опитвайки се да не изглежда подозрителен, като едновременно с това втренчено гледаше скъпия балтон на Куин. Агентът му отправи тежък поглед и видя как веднага по бледото лице на мъжа се появиха капчици пот. Когато вратата се отвори, типът остана в асансьора и потегли надолу.

— Сигурно си бил доста добър в покера — каза Лиска.

— Не съм имал време за това.

Веждите й се извиха нагоре и сините й очи светнаха подканващо.

— По-добре внимавай. От много работа се затъпява.

Куин отвърна на погледа й със сънлива усмивка.

— Ще те сложа да спиш, Тинкс.

— Е, съмнявам се, но ако трябва да го провериш научно…

Тя спря пред вратата на Файн и го погледна.

— Само те закачам, нали знаеш. Печалната истина е, че очевидно мислиш за някого другиго.

Куин натисна звънеца и се втренчи във вратата.

— Да. За убиеца.

Въпреки че се случваше за първи път от много време, мислите му не бяха изцяло съсредоточени в работата му.

Щом Лиска му даде разрешение, той информира Кейт. Чудеше се какво става с нея, какво мисли. Питаше се получила ли е съобщението му, че жертвата в колата не е нейната свидетелка. Беше му мъчно, че тя се обвинява за случилото се, и му беше неприятно, че Маршал й внушава чувството за вина. Това събуждаше желанието му да я защитава, искаше му се да разтърси здравата Роб Маршал. Чудеше се дали Кейт ще се зарадва, или ще се ядоса, ако разбере.

Той отново натисна звънеца.

— Кой е? — се чу глас от апартамента.

Лиска стоеше така, че да я видят през шпионката.

— Сержант Лиска, Мишел. Трябва да ти задам още няколко въпроса за Джилиан.

— Болна съм.

— Ще ти отнема само минута. Много е важно. Извършено е и друго убийство, нали знаеш?

Вратата се открехна и Файн надникна, застанала от другата страна на обезопасяващата верига. Малкият процеп обрамчваше частта с белега на тясното й ъгловато лице.

— Това няма нищо общо с мен. Не мога да ви помогна.

В този момент забеляза Куин и погледът й стана подозрителен.

— Кой е този?

— Джон Куин от ФБР — представи си агентът. — Бих искал да поговоря с вас за Джилиан, госпожице Файн. Опитвам се да добия по-добра представа каква е била. Разбрах, че сте били близки приятелки.

Секундите течаха, докато тя ги наблюдаваше по начин, който изглеждаше странен за една сервитьорка в модно кафене. Повече напомняше на погледа на човек, който е врял и кипял на улицата. Когато вдигна ръка, за да откачи обезопасяващата верига, той зърна змията, татуирана около китката й.

Тя отвори вратата и неохотно отстъпи назад.

— Не сте я чували от петък, така ли? — попита Куин.

Файн му отправи поглед, изпълнен с подозрение и неодобрение.

— Как да я чуя — промълви тя с горчивина и очите й се напълниха със сълзи, — тя е мъртва. Защо ми задавате подобен въпрос?

— Защото не съм толкова сигурен, че е мъртва, колкото изглежда сте вие.

— Какво, по дяволите говорите? — поиска да знае тя с раздразнен и объркан вид. — Отдавна го съобщиха. Баща й предложи награда. Каква игра се опитвате да играете?

Куин я остави без отговор, докато оглеждаше стаята. Апартаментът беше обзавеждан през седемдесетте — оригинален, без да бъде ретро — и той помисли, че нищо не е било променяно или почиствано оттогава. Платнените завеси изглеждаха, като че ще изгният на кукичките си. Канапето и люлеещият се стол в малката всекидневна бяха ъгловати, тапицирани с кариран плат в кафяво и оранжево и доста износени. Изпомачкани списания, рекламиращи пътувания, лежаха на масичката за кафе подобно на изоставени мечти до препълнения с фасове пепелник. Всичко беше пропито с миризма на цигари и вкиснато.

— Няма да ви разреша да си правите шеги с мен — каза Файн. — Болна съм. Болна съм заради Джилиан. Беше ми приятелка… — Гласът й секна и тя погледна встрани, устата й се стегна, като по този начин подчерта белега, спускащ се от единия ъгъл. — Аз съм… много съм болна. Затова питайте каквото имате да питате и се махайте по дяволите.

Тя всмукна от цигарата си, отстъпи встрани и обхвана ръката си през средата. „Изглежда болнава и слаба — помисли си Куин, — бледа и мършава.“ Вероятно наистина беше болна. Носеше огромна мишосива жилетка, под нея мърлява бяла фланелка, толкова малка, сякаш беше предназначена за дете. Краката й изглеждаха кльощави като кокили, обути в износени черни гамаши. Стъпалата й бяха боси, стъпили върху мръсния килим.

— Е, какво ви е?

— А?

— Казахте, че сте болна. Какво ви е?

— Ъъъ… грип — отвърна тя с отсъстващ вид, гледайки към телевизора, на екрана се появи една гротескно дебела жена и започна да разказва на Джери Спрингър за връзките си със сипаничавото джудже и черния травестит, които седяха от двете й страни. Файн махна едно парченце тютюн от езика си и го отърси от пръстите си по посока на телевизора. — Стомахът ми не е добре.

— Знаете ли какво помага против повръщане? — попита Лиска с безизразен глас. — Марихуана. Използват я при пациенти с химиотерапия. Естествено, от друга страна е незаконно…

Заплахата беше едва доловима. Можеше да натежи в тяхна полза, ако Файн не иска да им съдейства.

Файн я изгледа безизразно.

— Онзи ден, когато се натъкнахме на управителя в дома на Джилиан — каза Лиска, — не казахте много за него.

— Какво има за казване?

— Доколко го познаваше Джилиан? Бяха ли приятели?

— Не. Познаваше го колкото да го нарича по име. — Тя се приближи към малката маса за хранене, седна и се подпря на нея, като че нямаше достатъчно сили да седи изправена. — Той я заглеждаше.

— По какъв начин?

Файн погледна към Куин.

— По начина, по който го правят мъжете.

— Казвала ли е Джилиан, че й се натрапва, че я наблюдава или нещо друго? — попита Лиска.

— Да не мислите, че той я е убил?

— А вие какво мислите, Мишел — стрелна я с поглед Куин. — Какви са вашите впечатления от него?

— Той е неудачник.

— Имали ли сте вземане-даване с него?

Тя повдигна рамене, крехки като криле на птица.

— Може и да съм му казвала да се разкара един-два пъти.

— Защо?

— Защото ни зяпаше. Сякаш си представяше, че и двете сме голи. Гаден копелдак.

— А какво казваше Джилиан за това?

Ново свиване на рамене.

— Веднъж каза, че ако това е най-силното вълнение в живота му, нека си гледа.

— И никога не ви е казвала, че я е безпокоял.

— Не.

— Споменавала ли е, че има чувството, че този мъж я наблюдава или преследва, или нещо подобно?

— Не. Въпреки че беше така.

Лиска й хвърли остър поглед.

— Как така?

— Баща й и онзи откачен нацист я наблюдаваха като ястреби. Баща й имаше ключ от нейния апартамент. Понякога влизаше и я чакаше вътре. Говоря за нарушаване на личната неприкосновеност.

— Джилиан притесняваше ли се в такива случаи?

Устата на Мишел Файн се изкриви в странна горчива усмивчица и тя се втренчи в пепелника, докато си гасеше цигарата.

— Не. В края на краищата тя беше татковото момиче.

— Какво означава това?

— Нищо. Просто го беше оставила да й дърпа конците.

— Разказвала ви е за отношенията си с втория си баща. Казвала ли ви е нещо за отношенията си с баща си?

— Тя не говореше за него. Знаеше какво мисля за това, че той се опитва да я управлява. Тази тема беше забранена. И защо? — попита тя просто. — Мислите ли, че се е опитвал и да спи с нея?

— Не знам — отговори Куин, — вие как мислите?

— Мисля, че няма мъж, който да не се възползва, когато има възможност — отвърна преднамерено дръзко тя и погледът й се плъзна по тялото на Куин към слабините му. Той я остави да го гледа, без да реагира. Накрая очите й отново се спряха на лицето му. — И да го е направил, тя нямаше да говори много за това.

Куин се разположи на стола до малката маса, сякаш се канеше да остане до вечерта. Отново огледа апартамента — никаква украса, нищо, което би напомнило за дом, нищо лично. Никакви снимки. Единственият предмет, за който изглежда се полагаха грижи, беше малката стереоуредба в далечния край на дневната. Наблизо беше оставена една китара.

— Разбрах, че заедно с Джилиан сте писали музика — каза той. — Какво беше участието на Джилиан?

Файн запали нова цигара и издуха дима към евтиния полилей. Погледът на Куин отново попадна върху змията, татуирана на китката й, сляла се с плътта преди много време. Змията от райската градина с малка червена ябълка в устата.

— Понякога пишехме стихове — започна тя, пушекът излизаше през полуотворената й уста, — понякога музика. За каквото тя имаше настроение. За каквото аз имах настроение.

— Издали ли сте нещо?

— Не още.

— За какво обичаше да пише?

— За живота. Хората. Отношенията помежду им.

— За лошите отношения ли?

— Има ли друг вид?

— Тя пазеше ли копия от това, което пишехте?

— Естествено.

— Къде? — изстреля Лиска.

— В нейния апартамент. На столчето до пианото и в библиотечката.

— Онзи ден не намерих нищо там.

— Е, те бяха там — отвърна Файн, сякаш се защитаваше, издухвайки нови кълбета дим.

— Има ли у вас някакви копия, които мога да погледна? — попита Куин. — Бих искал да прочета стиховете й, да видя какво могат да ми подскажат.

— Поезията е прозорец на душата — каза Файн със странен, замечтан глас. Погледът й отново се зарея и Куин се замисли какво ли е състоянието й. Дали предполагаемото убийство на Джилиан Бондурант не я беше тласнало към края на духовните й сили? Изглежда Джилиан беше единствената й приятелка. Вероятно и Джилиан нямаше други приятелки. А сега нямаше никого — нито приятелка, нито партньор в писането, нищо, освен този отвратителен апартамент и безперспективна работа.

— Точно на това разчитам.

Тогава тя го погледна, откровено и малко дръзко, мазната й тъмна коса се спускаше назад, лицето й му изглеждаше странно познато, както му се случваше с всяко лице по света след толкова много случаи. Малките й очи изведнъж станаха съвсем ясни, когато каза:

— Но дали отразява какви сме и какво искаме?

Стана и прекоси стаята, за да отиде до няколко рафта, направени от тухлени блокчета и дървени плоскости, върна се, като прелистваше една папка. Куин се изправи и се пресегна да я вземе, но Файн се извъртя, като го погледна изпод вежди по един почти кокетен начин.

— Това е прозорец и към моята душа, господин федерален агент. Може да не искам да надничате.

Извади около дузина нотни листа. Ноктите на ръцете й бяха изгризани. Притисна папката към корема си, действие, което накара малките й гърди да изпъкнат изпод тясната фланелка. Не носеше сутиен.

Лиска постави дипломатическото си куфарче върху масата, отвори го и извади комплект за взимане на отпечатъци от пръсти.

— Все още ни трябват отпечатъците ти, Мишел. За да можем да ги разграничим от всички други, взети от къщата на Джилиан. Зная, че не си успяла да ни ги дадеш, вероятно си била заета.

Файн се вгледа в тампона с мастилото и картончето за отпечатъци с отегчен и нещастен вид.

— Ще отнеме само минута — успокои я Лиска, — седни.

Файн се отпусна на стола и неохотно подаде ръка.

— Кога за последен път се срещнахте с Джилиан? — попита Куин.

— Видях я в петък преди сеанса й с психиатъра — отвърна Мишел, докато Лиска притискаше палеца й първо в мастиления тампон, после върху картончето.

— Не ти ли се обади в петък вечерта?

— Не.

— Не дойде ли да те види?

— Не.

— Къде беше между полунощ и един часа?

— В леглото. Гола и сама — тя страстно го изгледа изпод миглите си.

— Не мислиш ли, че изглежда странно? — попита Куин. — Скарала се е с баща си. Била е достатъчно разстроена, за да избяга от къщи, но не се е опитала да се свърже с най-добрата си приятелка.

— Вижте, агент Куин — каза Мишел с тъжен глас, — преди много време разбрах, че човек никога не знае какво става в сърцето на другите. Понякога така е по-добре.

 

 

Ковак паркира колата на полицейския паркинг на Пета улица, от едната страна на кметството, и я изостави. Мина за по-бързо през купчините сняг, които покриваха тротоара, изруга, когато в един момент затъна до коляно. Като се препъваше и олюляваше, стигна до входа и забърза нагоре по стълбите. Дишаше тежко като бик. Сърцето му усилено биеше, за да изпомпва кръв и адреналин в артериите, които вероятно изглеждаха като повредени водопроводни тръби.

За Бога, трябва да се приведе във форма, ако иска да оцелее след още един такъв случай. Всъщност кариерата му едва ли щеше да оцелее след този.

Коридорът беше пълен с ядосани жени, които едновременно се извърнаха към него, докато се опитваше да си проправи път към отдела за криминални разследвания. Точно когато се озова сред тях, забеляза протестните плакати, които размахваха над главите си: НАШИЯТ ЖИВОТ СЪЩО ИМА ЗНАЧЕНИЕ! ПРАВОСЪДИЕТО: ВЪЗРАЖДАЩ СЕ ФЕНИКС.

Гласовете им го заляха като изпусната от бент вода, ечаха като залповете от дузина пушки.

— Полицейски произвол!

— Единствено Ърскин иска истинско правосъдие!

— Защо не откриете истинския убиец?

— Точно това се опитвам да направя, сестричке — сопна се Ковак на жената, която препречи пътя му с навъсено изражение и тумбак колкото бирена бъчва, — така че, защо не си размърдаш тлъстините и не ме оставиш да си гледам работата?

Точно тогава забеляза репортерите. Защракаха светкавици отляво и отдясно. По дяволите.

Ковак продължи да се движи. Единственото правило за оцеляване в подобна ситуация — затваряй си устата и продължавай напред.

— Сержант Ковак, истина ли е, че сте наредили да арестуват Грег Ърскин?

— Никой не е арестуван! — извика той, проправяйки си път през тълпата.

— Ковак, той признал ли се е за виновен?

— Мелани Хеслър ли е вашият тайнствен свидетел?

„Изтекла е информация от кабинета на кмета“ — помисли той, клатейки глава. Именно това беше лошото на тази страна — хората бяха готови да продадат и майките си за достатъчно пари и никога не се замисляха за последствията.

— Нямам коментар — рязко изрече и разблъска останалата част от тълпата.

Промъкна се през струпаните кашони и кантонерки с дела за убийства и стигна до импровизирания кабинет на лейтенант Фаулър. Гласът на Ърскин застърга по нервите му подобно на трион върху жива плът.

— … Можете да сте сигурни, че всяка радиостанция, всеки вестник и всеки репортер, който би ме изслушал, ще чуе за това! Това е направо невероятно! Ние станахме жертви на тези престъпления. Загубихме приятелите си. Страдахме. И ето как се отнасят с нас в полицейския участък в Минеаполис, когато решихме да се върнем, за да помогнем!

Ковак влезе в кабинета. Юрек скочи от бюрото си. Държеше телефонна слушалка до ухото си и погледна Ковак с див поглед. Вдигна ръка, за да го задържи там, където е. Ковак застана на едно място за пет секунди, възбудата, която беше донесъл със себе си в сградата, течеше като електричество по ръцете, краката, вените му. Започна да се надига на пръсти като момченце, на което му се пишка.

— Трябва да отида на няколко места и да се скарам с някои хора, Чаровнико.

Юрек кимна и каза по телефона:

— Съжалявам, госпожо. Сега трябва да тръгвам. Тук ситуацията е напрегната. Съжалявам. Да, някой ще дойде при вас. Съжалявам, госпожо.

Заобиколи бюрото си, като клатеше глава.

— Тези хора ще ме подлудят. Някаква жена твърди, че съседът й е Крематора и не само че брутално е убил четири жени, но явно е убил и изял кучето й.

— Изобщо нямам време за подобни щуротии — изстреля Ковак. — Куин тук ли е?

— Току-що се върна. Гледа разпита на Ърскин — каза Юрек, изравнявайки се с Ковак, който се беше упътил към помещението за разпити. — Тъкмо ми се обадиха отгоре…

— Нима жената с мъртвия пудел е кметицата? По-странно и злокобно е от самия случай.

— Не, преди да се обади дамата с кучето. Трябва да се явиш в кабинета на кметицата. Опитаха да се свържат с теб по клетъчния ти телефон.

— Батерията е изтощена, а ти не си ме виждал. Бойната томахавка може да почака. Хванал съм голяма риба. Направо съм хванал проклетия кит на Йона.

На намръщеното лице на Юрек се изписа тревога.

— Какво искаш да кажеш с тази „голяма риба“. Къде си бил?

Ковак не отговори, вниманието му беше погълнато от това, което ставаше пред него. Куин стоеше до огледалната стена, през която се виждаше само в едната посока, прав, с изтощен вид, и гледаше Грег Ърскин, седнал на масата срещу Елууд.

— Платихме в брой. Не можах да намеря касовата бележка — каза Ърскин, изваден от търпение, като се мъчеше да запази приятната усмивка на лицето си. — Всичките си касови бележки ли пазите, сержант? Можете ли да намерите някоя за нещо, което сте направили преди месеци?

— Да, мога. Водя малко, но ефикасно домашно счетоводство — каза дружелюбно Елууд. — Човек никога не знае за какво ще му потрябва. За данъците, за алиби…

— На мен не ми трябва алиби.

— Познавам един, на когото му трябва — каза Ковак, привличайки вниманието на Куин. — Искаш ли да се повозиш още малко?

— Какво има?

— Току-що говорих с госпожа Доналд Тортън, жената на бившия партньор на Питър Бондурант. Известно ли ти е как емоционално нестабилната Софи е получила попечителството над Джилиан след развода? Ще ти хареса — обеща саркастично той.

— Почти ме е страх да попитам.

— Заплашила е, че ще го изложи в съда и пред репортерите. За това, че е насилвал Джилиан.