Тами Хоуг
Пръст от пръстта (30)

30.

— Кейт, аз съм, Джон. В кабинета си съм. Обади ми се, ако имаш възможност. Бих искал заедно да обсъдим престъпленията. Да чуя мнението ти. Благодаря.

Кейт погледна към телефона, когато линията прекъсна и лампичката за получено съобщение започна да свети. От една страна, почувства вина, че не вдигна слушалката. Но от друга — почувства облекчение. Изпитваше вътрешна болка, че не може да го докосне по някакъв начин. Лош знак, но така си беше.

Беше изтощена, напрегната, смазана, не се беше чувствала толкова зле от години и копнееше да я обгърнат ръцете на Джон Куин. Не му се беше обадила именно заради това. Страхуваше се.

Какво противно, нежелано чувство беше това.

Кабинетът беше тих. Тя и Роб бяха единствените, останали в отдела. Роб се беше уединил в кабинета си в другия край на коридора, като без съмнение пишеше дълъг и злобен доклад, с цел да я злепостави. В другата част на административната сграда, в кабинетите на окръжния прокурор, имаше голям брой помощник-прокурори, които работеха по подготовката на делото, утвърждаваха стратегии, извършваха проучвания, пишеха досиета и искания за съдебни решения. Но по-голямата част от сградата беше празна. Съвсем преднамерено и целенасочено тя беше останала сама.

Нервите й бяха опънати, след като в продължение на часове беше слушала гласа на мъртвата си клиентка, която изповядваше страховете си пред нея — да не бъде изнасилена, да не бъде убита, да не умре сама, и собствения си глас, който окуражава Мелани, обещава й да бди над нея, да й помогне, дава надежди за лъжлива сигурност, подвела Мелани Хеслър по възможно най-лошия начин.

Роб беше настоял да пуска записите отново и отново, като спираше и връщаше на определени места, повторно задаваше на Кейт едни и същи въпроси. Като че ли някой от тях би променил нещо. Ченгетата не искаха да чуят за едва доловимите нюанси в думите на Мелани. Единственото, което ги интересуваше, беше дали Мелани казва, че се страхува конкретно от някого през последните седмици от живота си.

Кейт знаеше, че Маршал я наказва.

Накрая беше изопнал нервите й до краен предел. Тя стоеше, облегната на масата, и натисна бутона за спиране.

— Постигна своето. Получи отмъщението си. Край. Достатъчно — каза тихо тя.

— Не разбирам за какво говориш — произнесе Маршал с почти подигравателен тон, без капка искреност. Не искаше да я погледне в очите.

— Харесвам тази работа, Роб. Харесвам повечето от хората, с които работя. Но съм дяволски добра и мога да си намеря друга работа, докато мигнеш. Няма да търпя да се опитваш да ме манипулираш и да ме наказваш.

— Сега ще ме извиниш — продължи тя, — защото току-що прекарах третите най-лоши двадесет и четири часа от живота ми и чувствам, че съм на границата на психически срив. Отивам си вкъщи. Обади ми се, ако не искаш да се връщам.

Той не отвърна нищо и тя излезе. Поне не го чу, поради ударите на сърцето, отекващи в ушите й. За Бога, вероятно заслужаваше да бъде уволнена, но не й беше останала никаква тактичност. Цялото лустро на добрите маниери и преструвки за пред хората се беше стопило и отворило път на естествените й чувства.

Тя усети, че я облива горещина, сякаш някоя жизненоважна артерия се беше пропукала в нея. Имаше чувството, че може да се задуши, да се удави.

Всичко, което искаше, беше да намери Куин и да се отпусне в обятията му.

Беше работила толкова упорито отново да възстанови живота си, парче по парче, върху нова основа, а сега всичко се беше разклатило. Нещо по-лошо, откри, че бе градила върху лъжливата линия на миналото си, като само го замаскирваше. Нищо ново, нищо по-здраво, просто една лъжа, която си беше повтаряла всеки ден през последните пет години — че не се нуждае от Джон Куин, за да се чувства пълноценна.

Очите й се наляха със сълзи, обзе я отчаяние, което я караше да чувства копнеж, празнота, самота и страх. Освен това беше толкова уморена… Преглътна сълзите си и се стегна. Ще си отиде вкъщи, ще се освежи, ще изпие едно питие, ще се опита да поспи. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Тя навлече палтото си, събра досието на Енджи, грабна пощата, съобщенията и факсовете, които се бяха натрупали през деня, и ги натъпка в дипломатическото си куфарче. Пресегна се да изключи настолната лампа, но ръката й сякаш против волята й издърпа малката снимка в рамка на Емили.

Сладко, усмихнато малко ангелче със слънчевожълта рокличка. Светлото бъдеще пред нея. Поне така би казал всеки с присъщата на човек арогантност. Кейт се замисли дали някъде, в някоя стара кутия за обувки нямаше подобна снимка на Енджи ди Марко… или на Мелани Хеслър… Лайла Уайт, Фаун Пиърс, Джилиан Бондурант.

Животът не даваше никакви гаранции. Не съществуваше обещание, което да не бъде нарушено. Знаеше го със сигурност. Беше направила твърде много, и то с най-добри намерения, след това виждаше как всичко се проваля и добрите намерения изчезват.

— Съжалявам, Ем — прошепна тя. Притисна снимката до устните си за целувка за лека нощ, след което я мушна на тайното й място.

Излезе от кабинета и заключи вратата след себе си. От кабинета срещу нейния се чуваше звукът на прахосмукачка. Надолу по коридора кабинетът на Роб Маршал беше затворен. Вероятно все още беше там, обмисляйки как да я унищожи. Може пък да си беше отишъл вкъщи — при кого? Тя даже не знаеше дали той си има приятелка — или поне приятел. Четвъртък щеше да бъде звездният му ден, доколкото тя го познаваше. Той нямаше никакви близки приятели в отдела. Кейт никога не беше общувала с него, освен на задължителния служебен коледен купон. Зачуди се има ли някой, при когото да се прибере и да се оплаче от онази кучка в службата.

Снегът накрая беше спрял, забеляза, докато се движеше към рампата на Четвърта улица. Петнадесет сантиметра всичко на всичко, беше чула някого да казва. Улицата беше покрита с киша, която градските служби щяха да почистят през нощта, въпреки че по това време на годината можеше и да решат да я оставят с надеждата, че няколко топли дни ще спестят на града малко пари за бурите, които със сигурност щяха да дойдат през идните няколко месеца.

Тя извади ключовете си и ги стисна в юмрук, най-дългият и най-острият между показалеца и средния пръст — навик, придобит, когато живееше в предградията на окръг Колумбия. Рампата беше добре осветена, но през това време от нощта не беше оживена и тя винаги беше нащрек, когато вървеше по нея сама. Още повече тази вечер, след всичко, което беше преживяла. Заради убийствата и липсата на сън, параноята й се беше изострила. Всяка сянка, попаднала между колите, шумът от стъпки, внезапно затръшване на врата — нервите й се опъваха при всеки един от тези шумове. Колата й се струваше отдалечена на километри.

Миг след това беше в нея, вратите бяха заключени, двигателят включен, пътуваше към вкъщи, беше се освободила от един пласт от напрежението си. Опита се да се съсредоточи и да отпусне раменете си. Очакваше я пижамата, питието и леглото. Да придърпа дипломатическото си куфарче и да се настани на леглото, подпряна на възглавниците, върху чаршафите, все още разхвърляни след любовната нощ.

Може би трябваше да ги смени.

Един предприемчив хлапак от долната страна на улицата поставяше снегорин на предната страна на пикапа си пет месеца в годината и допълваше доходите си, като проправяше пътя на колите. Беше почистил алеята. Кейт щеше да му напише чек и да му го пусне в пощенската кутия утре сутринта.

Вкара колата в гаража, като се сети твърде късно за изгорялата крушка. Като ругаеше под носа си, измъкна огромния фенер от жабката, слезе от колата, натоварена с твърде много неща.

Вонята я удари в носа секунда преди кракът й да попадне в някаква мека, разплута купчинка.

— Лайняна работа! — без да иска се изрази буквално. — Лайно!

— Кейт?

Гласът идваше откъм къщата. Принадлежеше на Куин.

— Тук съм — обади се в отговор тя, като балансираше с дипломатическото куфарче, фенера и дамската си чанта.

— Какво става? Чух те да ругаеш — попита той, като се приближи.

— Току-що стъпих в купчина изпражнения.

— Какво? Исусе, усещам вонята. Вероятно са от някое куче.

Тя включи фенера и светна надолу.

— Не може да са от куче. Вратата беше затворена. Много са!

— Приличат на човешки — отбеляза Куин. — Къде си държиш лопатата?

Кейт насочи светлината към стената.

— Ето там. Мили Боже, да не мислиш, че някой е дошъл в гаража ми, за да направи това?

— Имаш ли по-правдоподобна теория? — попита той.

— Просто не мога да си представя защо някой ще направи такова нещо.

— Израз на презрение.

— Зная. Искам да кажа, защо на мене? Кой от хората, които познавам, би направил нещо толкова странно и примитивно?

— Кого си ядосала напоследък?

— Шефа си. Но някак си не си го представям да влиза и да клечи в гаража ми. — Тя закуцука след него, стъпвайки само с пръстите на изцапаната си обувка, като се опитваше да не размазва повече изпражнения по пода.

— Клиентите ти знаят ли къде живееш?

— Ако някои от тях знаят, то не аз съм ги информирала. Имат номера в кабинета ми — който прехвърля съобщенията на домашния ми телефонен секретар след няколко часа, — освен това имат номера на клетъчния ми телефон за спешни случаи. Само толкова. Домашният ми телефон не присъства в списъка, не че непременно ще спре някого, ако реши да ме намери. Не е толкова трудно да издириш когото и да е, ако знаеш как.

Куин изхвърли мръсотията между гаража и оградата на съседите. Изчисти лопатата в пряспата сняг, докато Кейт се опитваше да направи същото с обувката си.

— Това беше върхът на целия ден — промърмори тя, докато влизаха отново в гаража, за да оставят лопатата.

Освети наоколо да провери дали нещо не липсва. Изглежда всичко си беше на мястото.

— Да са ти се случвали странни неща напоследък?

Тя се засмя невесело.

— Кое в живота ми в последно време не е странно?

— Имам предвид вандализъм, да ти се обаждат и да ти затварят телефона, такива неща.

— Не — отговори, като автоматично си помисли за трите пъти, когато телефонът иззвъня снощи, а никой не се обади. Боже, нима беше едва снощи? Беше решила, че това е Енджи. На нея й подхождаше да върши подобни неща. Не й беше хрумвала мисълта, че някой я преследва. Все още не й се струваше възможно.

— Мисля, че трябва да паркираш на улицата — посъветва я Куин. — Възможно да е бил някой непознат, минаващ през квартала, или дете, което си прави шега, но не може винаги да си нащрек, Кейт.

— Зная. Така ще правя. Ще започна още от утре. Откога си тук? — попита, като тръгнаха към къщата й.

— Не достатъчно дълго, за да успея да ти изцапам гаража.

— Нямах предвид това.

— Току-що пристигам. Опитах да ти се обадя в кабинета. Опитах и тук. Отидох до службата — беше си тръгнала. Така че взех такси. Получи ли съобщенията ми?

— Да. Но беше късно и бях уморена. Изкарах толкова отвратителен ден и просто исках да се махна оттам.

Тя го поведе към задната врата и Тор ги приветства с възмутено мяукане. Кейт остави обувките си в антрето, хвърли дипломатическото куфарче на кухненския стол и веднага се отправи към хладилника, за да извади котешката храна.

— Нали не ме отбягваш? — попита Куин, като съблече палтото си.

— Може би малко.

— Тревожех се за теб, Кейт.

Тя постави паничката на пода, погали с ръка котката, застанала с гръб към Куин. Това съвсем кратко изречение предизвика появата на множество чувства, накара очите й да се изпълнят със сълзи. Щеше й се да може да ги преглътне. Той поощряваше нуждата й от него. Толкова много искаше да си го позволи.

— Извинявай — изрече тя, — не съм свикнала някой да се грижи за мен…

Боже, какъв лош избор на думи. Отдавна беше отвикнала някой да се тревожи за нея. Беше истина, но правеше думите й да звучат патетично и отчаяно. Замисли се за Мелани Хеслър, която беше изчезнала преди седмица, без някой да го е грижа достатъчно, за да разбере причината.

— Тя ми беше клиентка — промълви на глас. — Мелани Хеслър. Четвъртата жертва. Успях да загубя двама души в продължение на една нощ. Истински рекорд.

— О, Кейт — той се приближи зад нея и плъзна ръцете си по тялото й, като й предаде топлината и силата си. — Защо не ми се обади?

„Защото ме е страх да чувствам нуждата от теб. Страх ме е да те обичам.“

— Ти нищо не можеше да направиш — каза тя.

Куин я обърна към себе си и отметна косата от лицето й, но не се опита да я накара да го погледне.

— Можех да направя следното — каза тихо той, — можех да дойда и да те прегърна, и да те подържа в ръцете си за малко.

— Не зная дали щеше да бъде добра идея — прошепна Кейт.

— Защо не?

— Така. Ти си тук, за да работиш по разследването. Имаш по-важни неща за вършене.

— Кейт, обичам те.

— Не е толкова просто.

— Зная, че не е толкова просто.

Отдръпна се от него, инстинктивно отбягвайки близостта му.

— Зная, че прекарахме пет години, без да разменим нито дума, нито да си пишем, нищо. А сега, за ден и половина, пак сме влюбени. След седмица ти си заминаваш. Тогава какво? — попита, като неспокойно се движеше, застанала с ръце на хълбоците. — Как разсъждавам?

— За момента съвсем погрешно.

Кейт виждаше, че го е наранила, а въобще нямаше подобно намерение. Прокле се, че е толкова непохватна с такива деликатни чувства, но беше отвикнала и се страхуваше, че страхът я правеше несъобразителна.

— Мисля за всеки път през тези пет години, когато исках да вдигна телефона, но не го направих — каза Куин, — но сега съм тук.

— Случайно. Не виждаш ли колко съм изплашена, Джон? Ако не беше това разследване, щеше ли изобщо да дойдеш? Щеше ли някога да се обадиш?

— А ти?

— Не — каза без колебание, след това все по-тихо продължи: — Не… не… Преживях твърде много болка. Ще ми стигне за цял живот. Не бих я потърсила отново. Не искам повече. Предпочитам вече да не чувствам нищо. А ти предизвикваш у мен чувства — в гърлото й растеше буца, — толкова силни. И не ми се вярва, че ще изчезнат просто така.

— Не. Не. — Хвана я за ръцете и я придърпа към себе си. — Погледни ме, Кейт.

Тя не искаше, не смееше, искаше да бъде някъде другаде, където и да е, но не пред него, готова да се разплаче.

— Кейт, погледни ме. Няма значение какво сме щели да направим. Важно е, че сега сме заедно. От значение е, че чувстваме точно това, което сме чувствали тогава. Важното е, че да те любя тази сутрин беше най-естественото, най-чудесното нещо на света — сякаш никога не сме се разделяли. Ето кое има значение. Нищо друго. — Обичам те. Наистина те обичам — промълви. — Това е най-важното. А ти?

Тя кимна с наведена глава, като че ли се срамуваше да го признае.

— Винаги съм те обичала.

По страните й се стичаха сълзи. Куин ги избърса с пръсти.

— Това е най-важното — прошепна тя. — С всичко друго можем да се справим.

— Животът ми е толкова пуст откакто ме напусна, Кейт. Опитах се да запълня празнината с работа, но работата само унищожи част от мене, като правеше тази празнина все по-голяма и аз продължавах да копая като луд, въобразявайки си, че ще я запълня. Напоследък имах чувството, че нищо не е останало от мен. Обвинявах работата си, мислех, че съм й отдал прекалено много от себе си и вече не зная кой съм. Но когато съм с теб, зная точно кой съм. Ето какво ми е липсвало през цялото време — частта от себе си, която съм дал на теб.

Кейт го погледна, знаеше какво иска да каже той. Куин може и да е бил като хамелеон, когато дойде да поеме работата, сменяйки си цветовете, за да получи желания резултат, но в отношенията им винаги беше откровен, поне до края, когато и двамата затвориха разбитите си сърца в железни брони. Тя знаеше какво му струва да се открие по този начин. Джон Куин не би се показал уязвим. Кейт се опитваше да постигне същото. Но сега се чувстваше именно така, притисната до стената.

— Забелязал ли си как времето просто ни изсмуква? — попита, като успя да го накара да се усмихне. Той твърде добре я познаваше, за да знае, че се опитва да отдръпне и двамата от ръба. Малка шега за отпускане на напрежението. Едва доловим сигнал, че още не е готова, че няма сили да се справи.

— Не зная — каза той, разхлабвайки прегръдката си, — точно сега си мисля, че имаш нужда да те прегърна, а аз искам да те обгърна с ръце. Това, мисля, е съвсем достатъчно.

— Да, предполагам — тя си позволи да облегне глава на рамото му. Предавам се бяха думите, които й дойдоха наум, реши да не се бори. Твърде уморена беше за борба и наистина й се искаше да я прегърнат. В последно време нямаше много възможности. Знаеше, че грешката си е нейна. Казваше си, че е твърде заета да ходи по срещи, че не й трябва да си усложнява живота с мъж точно сега, а истината беше, че за нея съществуваше само един мъж. Не искаше никого другиго.

— Целуни ме — прошепна тя.

Повдигна глава, подканяйки устните му да се съединят с нейните, леко разтвори уста, готова да приеме езика му. След всяка целувка с него чувстваше нарастваща топлина, както и дълбоко задоволство в душата си. Като че ли несъзнателно беше задържала дъха си в очакване и сега можеше да се отпусне и отново да диша. Усещаше спокойствие и пълнота.

— Желая те, Кейт — прошепна Куин, прокарвайки устни по бузата й до ухото.

— И аз — отговори с шепот, желанието пулсираше ритмично в нея, подобно на вълни, плискащи се в скалист бряг. То надделя над страха, че накрая, след ден или седмици, отново сърцето й ще бъде разбито.

Той я целуна отново, по-дълбоко, по-силно, по-горещо, задоволявайки глада, който го измъчваше. Тя го чувстваше в мускулите му, в топлината, която излъчваше, усещаше го в устните му. Езикът му докосна нейния, докато ръката му се спусна по гърба й и притисна ханша й към слабините му, за да я накара да почувства колко силно я желае. Дълбоко стенание се изтръгна от гърлото й — колкото от зашеметяващата дълбочина на нейното желание, толкова и от твърдостта на неговото.

Прекъсвайки целувката, той се отдръпна от нея и я погледна, очите му гледаха твърдо, блестящи и тъмни, устните му — леко раздалечени. Дишаше тежко.

— Господи, колко те желая!

Кейт протегна ръка и го поведе по коридора. В подножието на стълбите Куин я придърпа към себе си за нова целувка, още по-гореща и по-дълбока, по-нетърпелива. Притисна гърба й към стената. Ръцете му напипаха копчетата на черния й пуловер, след което го вдигнаха нагоре, като оставиха кожата й открита на въздуха, на неговите докосвания, осигурявайки му достъп до гърдите й. Тя се задъха, когато той свали сутиена и обхвана гърдите й с ръце. Беше без значение къде се намират. Нямаше значение дали някой случаен минувач може да ги види на светлината от входната й врата. Желанието й за него бързо беше заличило всички други чувства. Съществуваше само то — примитивно и неустоимо.

Тя отново се задъха, когато устните му намериха зърната й. Намести главата му и се изви на дъга при допира. Отдръпна се от стената, докато той издърпваше прилепналата плетена пола и сваляше черните й чорапогащи. В този момент не съществуваше нито случаят, нито миналото, нищо, освен желанието и чувството, че пръстите му я изследват, галят я, намират най-чувствителните й места, плъзгат се навътре в нея.

— Джон. О, Боже, Джон — задъхваше се тя, пръстите й се впиваха в раменете му, — искам те. Искам те сега.

Той я притисна и я целуна бързо и силно, два пъти, след което погледна нагоре към стълбите и отново към нея, после над рамото й към отворената врата на кабинета, където настолната лампа хвърляше кехлибарени отблясъци върху коженото канапе.

В следващия момент те бяха до канапето, Куин събличаше пуловера й, Кейт нетърпеливо дърпаше вратовръзката му. С няколко резки движения се освободиха от дрехите си и ги захвърлиха на пода. Свлякоха се, притиснати един до друг, на канапето, задъхвайки се при студения допир на кожата. Но веднага забравиха за това усещане, обладани от огъня на телата си и от горещината на страстта.

Кейт обви дългите си крака около него и го прие в тялото си с едно нежно движение. Той я изпълни изцяло, напълно, физически й духовно. Започнаха да се движат подобно на танцьори, като всяко тяло прекрасно се съчетаваше с другото, страстта нарастваше като могъща музика, извисяваща се в страховито кресчендо.

Скоро достигнаха върха и започнаха да се спускат, като се притискаха плътно един към друг, мълвейки нежни и успокоителни думи. Кейт вече се боеше, че няма да издържи грубостта на реалния свят. Но не се опита да развали магията и да изтръгне обещанието, че всичко ще бъде наред. Знаеше, че и двамата искат да повярват в това и наистина можеха да го сторят през тези няколко спокойни мига, докато истинският свят не ги връхлети.

Знаеше, че Джон чувства нужда да й даде такова обещание. Той винаги се чувстваше задължен да я защитава. Това дълбоко я трогваше — той виждаше уязвимостта й както никой друг. Дори съпругът й не го правеше. Те винаги разпознаваха тайните си желания, виждаха тайно в сърцата си, като че винаги са означавали всичко един за друг.

— Не съм го правила на това канапе откакто бях седемнадесетгодишна — каза нежно тя, поглеждайки в очите му на меката светлина на лампата. Лежаха странично, притиснати един до друг, носовете им почти се допираха.

Куин се усмихна като акула.

— Как е името на онова момче — да отида да го убия.

— Моят пещерен човек.

— Винаги ще бъда с теб. Винаги съм бил.

Кейт не каза нищо, въпреки че веднага в съзнанието й изникна грозната сцена — скандалът, който Стивън вдигна на нея и на Джон в кабинета й. Стивън избра окръжията, с които бе свикнал — жестоки думи и заплахи. Куин бе мълчал и не бе реагирал, докато Стивън не се обърна към нея. Счупен нос и посещения при зъболекар, по-късно съпругът й избра ново бойно поле за войната и направи всичко възможно да съсипе кариерите и на двамата.

Куин постави пръст под брадичката й и повдигна главата й, за да може да я погледне в очите. Знаеше точно какво си спомня. Можеше да го види изписано на лицето му, в свъсената линия на веждите му.

— Недей — предупреди я той.

— Зная. Настоящето е достатъчно объркано. Защо да дълбаем в миналото?

Той погали с ръка страната й и нежно я целуна, като че ли целувката щеше да запечата вратата, водеща към тези спомени.

— Обичам те. Сега, Точно сега. В настоящето — дори и да е объркано.

Кейт зарови глава под брадичката му и целуна вдлъбнатина в основата на врата му. Искаше й се да попита какво ще правят оттук нататък, но предпочете да не задава въпроси. Тази вечер това нямаше значение.

— Съжалявам за клиентката ти — каза Куин. — Ковак каза, че работела в книжарница за еротична литература. Вероятно в това е връзката с Джо Подпалвача.

— Възможно е, но това ме плаши — призна Кейт, като разсеяно галеше голия му гръб — мускули без грам тлъстина и твърди тънки кости. Не се грижеше добре за себе си. — Преди седмица нямах нищо общо с този случай. Днес загубих двама души, свързани с него.

— Не можеш да виниш себе си за това, Кейт.

— Разбира се, че мога. Такава съм.

— Когато има желание, винаги се намира начин.

— Нямам желание — протестира тя, — просто ми се искаше да се бях обадила на Мелани в понеделник, както обикновено правя. Ако вниманието ми не беше така погълнато от Енджи, щях да се разтревожа, че нямам вест от нея. Тя беше станала емоционално зависима от мене. Бях се превърнала в неин душеприказчик. Зная, че звучи странно, но бих искала поне аз да се тревожа за нея. Мисълта, че е попаднала в подобен кошмар и е била напълно сама, че е нямало кой да се грижи, да се тревожи за нея… Твърде тъжно е.

Куин я прегърна и целуна косите й, мислейки, че сърцето й е меко като памук под защитната броня. Ставаше му още по-скъпа, защото тя усърдно се опитваше да скрие този факт от другите. Виждаше това през цялото време, от първия път, когато я срещна.

— Нямаше да предотвратиш нищо — каза той. — Но вероятно можеш с нещо да помогнеш.

— По какъв начин? Като възкреся всеки мой разговор с нея ли? Да се опитвам да търся намек за престъплението, което тя не е знаела, че ще се извърши срещу нея? Ето как си прекарах следобеда. По-добре да си прекарвах времето, като си бода окото с игла.

— И нищо не откри в записите?

— Тревога и депресия. Кулминационната точка беше кавгата с Роб Маршал, който вероятно скоро ще ме накара да чета обяви за издирвани лица.

— Просто си опитала късмета си, Кейт.

— Зная, но нямаше полза. Той знае как да ми действа на нервите. Какво ми остава да правя? Да започна кариерата си наново?

— Това е старата ти кариера. Донесох ти копия от докладите за престъпленията. Продължавам да имам чувството, че гледам към ключа, който ни е нужен, и не го виждам. Трябват ми свежи очи.

— Имаш на разположение целия отдел за поведенчески науки. Защо съм ти аз?

— Защото ти имаш нужда от това — отговори просто той. — Познавам те, Кейт. Нужно ти е да вършиш нещо, освен това имаш по-добра квалификация от всеки друг в Бюрото. Изпратил съм доклад в Куонтико, подчертах, че работиш тук и ти имам доверие. Ще хвърлиш ли един поглед?

— Добре — отвърна тя, поради същата причина, която и той изтъкна — нуждаеше се от това. Беше изгубила Енджи. Също и Мелани Хеслър. Ако имаше нещо, които можеше да направи, за да възстанови равновесието, щеше да го стори.

— Чакай да облека нещо.

Тя се загъна в халата си, докато сядаше.

Куин се намръщи.

— Знаех си, че има и отрицателна страна.

Кейт му отправи кисела усмивка, след което отиде до бюрото, където светеше лампичката на телефонния секретар. Тя беше като видение, осветено от кехлибарения блясък на настолната лампа, косата й припламваше в червено, извивката на гърба й бе мечта за всеки скулптор. Докато я гледаше той почувства болка. Колко невероятно щастлив беше, че му бе дала втора възможност.

Раздразнен глас долетя от телефонния секретар:

— Кейт, обажда се Дейвид Уилис. Трябва да поговорим. Обади ми се довечера. Знаеш, че през деня не съм вкъщи. Струва ми се, че преднамерено ме отбягваш. Сега, когато се чувствам толкова неуверен. Имам нужда от теб…

Кейт натисна бутона, за да пренавие за следващото съобщение.

— Ако всичките са като него, ще започна работа като психоаналитик.

Следващото съобщение беше от лидерката на една група бизнес дами, която я канеше да говори на тяхна среща.

Следващото беше дълго мълчание.

Кейт срещна сериозния поглед на Куин.

— Имах няколко такива обаждания. Мислех, че може да е Енджи. Искаше ми се да вярвам, че е тя.

„А може би е човекът, отвлякъл Енджи“ — помисли си Куин. Джо Подпалвача.

— Трябва да сложим устройство на телефона ти, Кейт. Ако онзи е отвлякъл Енджи, той има телефонния ти номер.

Забеляза, че това не й беше хрумвало. Видя искрата на изненадата и последвалото я раздразнение от самата себе си, че не се е сетила. Но естествено, Кейт не гледаше на себе си като на потенциална жертва. Тя беше силна, контролираше се, работеше по случая. Но не беше неуязвима.

Куин стана от канапето и отиде при нея все още гол, и обви ръце около тялото й.

— Господи, какъв кошмар — прошепна тя. — Мислиш ли, че може още да е жива?

— Възможно е — отвърна, защото знаеше, че Кейт иска да чуе това. Но също му беше известно, че и тя като него е наясно със злокобните и ужасни възможности. И двамата знаеха, че Енджи ди Марко можеше още да е жива, но може би щеше да е по-милостиво да мислят, че не е.

 

 

Мъртва съм.

Желанието ми е живо.

Кара ме да продължавам.

Кара ме да се надявам.

Ще ме поискаш ли?

Ще ме вземеш ли?

Ще ме нараниш, ли?

Ще ме обичаш, ли?

Думите се врязаха в сърцето му. Музиката подразни сетивата му. Той пусна записа отново. Нека да го заболи, искаше да го почувства.

Питър седеше в кабинета си, единствената светлина проникваше през прозореца, като едва успяваше да превърне черните сенки в сиви. Тревогата, вината, копнежът, болката, чувствата, които рядко успяваше да долови и никога не изразяваше, бяха заключени в него, напрежението се покачваше, докато му се стори, че тялото му просто ще експлодира и от него няма да остане нищо, освен частици плът и коса, прилепнали към стените и тавана и по стъклата на фотографиите на хора, които е смятал за значими в живота му през последното десетилетие.

Зачуди се дали някоя част от него ще докосне снимката на Джили, заемаща малко ъгълче от таблото. Настрани, без да привлича ничие внимание. Почувства лек срам — от нея, от неуспехите си, от грешките си.

„… Трябва да знаем истината, Питър, и мисля, че криеш някои от парченцата на мозайката… Трябва да видим цялостната картина.“

Мрачни части от смущаваща картина, която той не искаше никой да види.

Срамът и гневът потекоха като киселина през вените му.

Мъртва съм.

Желанието ми е живо.

Кара ме да продължавам.

Кара ме да се надявам.

Ще ме поискаш ли?

Ще ме вземеш ли?

Ще ме нараниш ли?

Ще ме обичаш ли?

Звънът на телефона подейства на нервите му като бръснач. С трепереща ръка той грабна слушалката.

— Ало?

— Тат-ко, тат-ко, тат-ко — примамливо звучеше гласът. — Ела и ме виж. Ела и ми дай каквото искам. Знаеш какво искам. Искам го сега.

Той преглътна с усилие.

— Ако го направя, ще ме оставиш ли на спокойствие?

— Татко, не ме ли обичаш?

— Моля те — прошепна той. — Ще ти дам каквото искаш.

— Тогава няма да ме искаш вече. Няма да ти хареса това, което съм ти приготвила. Но все пак ще дойдеш. Кажи, че ще дойдеш.

— Да — едва изрече той.

Когато затвори телефона, плачеше, сълзите пареха на клепачите му, изгаряха бузите му, размътваха погледа му. Той отвори долното чекмедже вдясно на бюрото си, извади един матовочерен деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Глок“ и нежно го постави в черната брезентова торба при краката си. Когато излизаше от стаята, торбата тежеше в ръката му. Напусна къщата и подкара в нощта.