Тами Хоуг
Пръст от пръстта (37)

37.

Роб хвана Кейт за косата и започна да я дърпа нагоре. Пръстите й силно стискаха металната пила в джоба. Изчакваше. Това може би беше единственото оръжие, с което можеше да се сдобие. Трябваше да го използва разумно и точно, да издебне идеалния момент. Различни стратегии пробягваха из ума й като мишки в лабиринт.

Роб я удари по лицето, устата й се напълни с кръв.

— Знам, че не си мъртва. Продължаваш да ме подценяваш, Кейт — говореше той. — Дори сега ми се подиграваш. Това е много глупаво от твоя страна.

Кейт отпусна глава, коленете й се подгънаха. Той искаше да я уплаши. Искаше да види страха в очите й. Искаше да вдъхне миризмата му от кожата й. Искаше да го усети в гласа й. От това бе обсебен, докато слушаше записите с гласовете на жертвите — неговите и на другите. Кейт се отврати, когато си помисли колко нещастници са изливали душите си пред него, а той е подхранвал извратеността си с техните страдания и страхове.

Сега искаше да се наслади на нейния страх, искаше да я покори. Да я накара да съжалява за всичко, което му бе казала. Ако му дадеше онова, което искаше, чувството му за победа допълнително щеше да усили жестокостта му.

— Днес аз съм твой господар, Кейт — заяви той драматично.

Кейт повдигна глава и го изгледа презрително и злобно, събирайки цялата си смелост. Щеше да я накара да си плати за всичко.

Тя изплю кръв в лицето му.

— Майната ти, гадно нищожество.

Побеснял, той я удари с палката. Кейт се опита да избегне удара, като се хвърли напред, забивайки десния си лакът под брадичката му. Извади пилата от джоба си и я заби във врата му, чак до дръжката.

Роб изпищя и стисна пилата, падайки назад, удряйки се в масата. Кейт побягна към кухнята.

Само ако можеше да избяга от къщата, да излезе на улицата. Сигурно бе повредил колата й или я беше блокирал. За да намери помощ, трябваше да излезе на улицата.

Втурна се през трапезарията, събаряйки столове наоколо. Роб я следваше, ръмжеше нещо, когато се удряше в мебелите. Не можеше да я настигне с късите си крака. Изглежда нямаше пистолет. Само ако успееше да стигне до кухнята. Щеше да изтича до съседите от другата страна на улицата. Там живееше графичен дизайнер, който работеше у дома.

Тя влетя в кухнята, падна, изправи се. Сърцето й биеше лудо.

Енджи стоеше точно пред задната врата. По лицето й се стичаха сълзи, в ръцете си държеше месарски нож — насочен право към гърдите на Кейт.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам — плачеше и трепереше тя.

Неочаквано разговорът между Енджи и Роб в кабинета придоби друг смисъл. Отделни откъси започнаха да заемат местата си. Картината, която образуваха, беше изопачена, нереална.

Ако Роб беше Крематора, то тогава Енджи бе видяла него в парка. Въпреки това човекът от скицата на Оскар, направена под нейните инструкции, не приличаше на Роб Маршал. Тя беше седяла срещу него в стаята за разпити, без да дава никакви признаци…

В следващия миг Роб я настигна и я удари по тила с палката си. Краката й се подкосиха и тя се свлече на колене на кухненския под. Последното, което видя, бе Енджи ди Марко.

„Затова не раждам деца. Никога не знаеш какво мислят.“

Сетне всичко потъна в мрак.

Туристическите списания и брошури все още бяха разпръснати по масата на Файн. Беше очертала с кръгове рекламите, обещаващи много слънце и нощен живот.

„Убиецът като турист“ — помисли Куин, разлиствайки страниците. Когато полицията се свърже с различните въздушни линии, може би щяха да открият, че си е запазила място за едно или повече направления. Ако имаха късмет, можеха да попаднат и на запазеното място за партньора й. Който и да беше той.

Според количеството кръв в парка беше малко вероятно Файн да се е измъкнала сама. Ванлийс беше в ареста. Мишел и парите, които й бе връчил Питър Бондурант, бяха изчезнали.

Ченгетата плъзнаха из апартамента като мравки, преобръщайки всяко чекмедже, търсейки каквото и да било, което да им подскаже кой е бил партньорът на Файн. Бележка, телефонен номер, плик от писмо, снимка, нещо, каквото и да е. Адлър и Юрек обикаляха съседите за информация. Познават ли я? Виждали ли са я? Има ли приятел?

Апартаментът изглеждаше непокътнат. Същото количество прах, същите мръсни пепелници. Типен откри лула за пушене на трева в чекмеджето на масата.

Куин тръгна по коридора, надникна в банята и в спалнята на Мишел. Леглото не беше оправено. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи. Както навсякъде в жилището, тук нямаше нищо лично, нищо декоративно — с изключение на прозореца, който гледаше на юг, от него се виждаше задната част на друго здание.

— Погледни щорите — каза Лиска, влизайки в стаята.

Те висяха на куки, прикрепени към рамката на прозорците. Светлината, която се прецеждаше през тях, придаваше уют на спалнята. На места по тях имаше завързана панделка, перлено копче на връвчица, обица, сплетена къдрица коса…

Лицето на Лиска промени израза си, щом застана до Куин и изведнъж осъзна какво е всичко това.

Бялата лилия на Лайла. Детелината на Фаун. Устата с изплезен език. Сърцето, на което бе написано „Татко“. Имаше поне дузина подобни неща. Татуировки.

Татуировките, изрязани от телата на жертвите на Крематора. Опънати на малки обръчи, съхнещи на слънцето. Сувенири от мъчения и убийства.