Тами Хоуг
Пръст от пръстта (13)

13.

— Ще изглеждаме като пълни глупаци, ако излезем с друга версия — оплака се Сабин, гледайки мрачно иззад бюрото си. Беше издал долната си устна напред като двегодишно дете, в странен контраст с изискания му вид. Готов да разговаря с пресата винаги, щом се наложи, той се беше пременил в оловносив костюм с малко по-тъмна вратовръзка и риза във френско синьо. Беше много елегантен.

— Не виждам защо това да се отрази зле на отдела ти, Тед — успокои го Кейт. — Гриър избърза, той ще опере пешкира.

Окръжният прокурор се намръщи и я погледна многозначително.

— Знам чия е вината.

— Не можеш да виниш свидетеля — парира Кейт, знаейки много добре, че той обвинява нея.

— Казаха ми, че нямала особено желание да сътрудничи — обади се загрижено Едуин Нобъл, намесвайки се в спора.

Седеше на стола за посетители, тялото му беше прекалено масивно за него, крачолите на тъмните му панталони стърчаха над кокалести глезени и найлонови чорапи.

Кейт се загледа в адвоката, на върха на езика й имаше десетина остри отговора като например: „Какво по дяволите правиш тук?“ Естествено, тя знаеше защо е дошъл. Присъствието му маркираше границите на неговата територия, така че дори да бе задала на глас въпроса, бе наясно какъв ще е отговорът. Кабинетът на окръжния прокурор се занимаваше с жертвите и очевидците. Питър Бондурант беше единственият член на семейството на жертвата — ако се докажеше, че мъртвата жена е дъщеря му — и по тази причина имаше право да бъде информиран как върви разследването. Едуин Нобъл беше негов адвокат, упълномощено лице. И така нататък, и така нататък.

Тя презрително погледна Нобъл.

— Е, добре, в такъв случай не е единствената.

Намекът го накара да я изгледа неприязнено. Нобъл се поизправи на прекалено малкия за него стол, очите му гледаха студено.

Роб Маршал застана между тях с умиротворителна усмивка.

— Кейт има предвид, че не е необичайно свидетел на брутално престъпление с неохота да дава показания.

Сабин изсумтя.

— Тя не е безразлична към парите от наградата.

— Наградата ще бъде дадена само след произнасяне на присъдата — припомни им Нобъл. Дали Бондурант не се надяваше да не се стигна дотам?

— Не купуваме свидетелите тук — заяви Сабин. — Казах ти, че искам да е наясно с това, Кейт.

Накара я да се почувства като наемен убиец.

— Разбрах се с нея.

— Защо тогава не е в ареста? Казах на Ковак да я третира като заподозряна. Подплашете я малко.

— Но вие… — започна смутена Кейт.

Роб й отправи предупредителен поглед.

— Все още можем да го направим, Тед. Като я настанихме във „Феникс“, искахме да я накараме да омекне, да оставим у нея впечатлението, че Кейт е на нейна страна. Сигурен съм, че именно това си имала предвид, нали Кейт?

Тя смаяно зяпна срещу шефа си. Направо не вярваше на ушите си.

Сабин започна отново.

— И това фиаско със скицата.

— Това не е фиаско. Никой не е могъл да види скицата вчера — заспори Кейт, като се извърна от Роб. — Тед, ако притиснеш това хлапе, тя ще си отиде. Ако си груб с нея, тя ще развие истинска амнезия. Гарантирам ти го. И двамата знаем, че не можеш да я обвиниш, че е свързана с убийството. Не можеш да я обвиниш в нищо. Съдията ще я изстреля от съдебната зала подобно на бейзболна топка и ти ще останеш с пръст в устата и без свидетел.

Той потърка брадичката си.

— Тя е скитница. Това е противозаконно.

— Е, да. Би станало добро вестникарско заглавие „Малолетна — свидетел на убийство, обвинена в скитничество“. Следващия път, когато издигаш кандидатурата си, се съобразявай не само със закона.

— Тук не разискваме политическата ми кариера — рязко процеди той със стоманен поглед. — Ти си тази, която работиш със свидетеля.

Роб изгледа Кейт с недоумение, все едно се съмняваше в здравия й разум. Тя извърна очи към Едуин Нобъл. „Не се разисквало. Ама че свиня.“

Можеше да се опълчи на Сабин и да се оневини. Или да признае, че й е невъзможно да се справи с този свидетел, и да се откаже от бремето да се занимава с Енджи ди Марко. Но в момента, в който си го помисли, Кейт разбра, че би означавало да остави момичето на милостта на тази глутница вълци. Не можеше да го направи. Споменът за Енджи, застанала пред окаяната бърлога, наречена „Феникс“, беше прекалено пресен. Сякаш отново видя сълзите в очите й, чу пресекливия й глас, с който я молеше да отиде в дома й заедно с нея.

Кейт се изправи, деликатно приглаждайки гънките по блузата си.

— Правя всичко възможно това момиче да ни каже истината. Мисля, че всички целим това. Дай ми възможност да работя с нея както аз си знам, Тед, моля те.

Нямаше нищо против да го погледне умоляващо, само и само да му повлияе. Можеше и да не го прави. Думата корист се мярна в съзнанието й.

— Това не е просто съседското дете — продължи тя, — имала е тежък живот и това я е направило недоверчива, но мисля, че иска да постъпи правилно. За никого няма да е добре, ако започна да я притискам на този етап. Ако искате потвърждение на мнението ми, попитайте Куин. Той знае достатъчно за работата с такива свидетели, както впрочем и аз.

Мислеше, че е правилно да действа по този начин. Куин щеше да я подкрепи. Дължеше й го.

Нобъл деликатно си прочисти гърлото.

— Защо не пробваме с хипноза? Искате ли да опитате?

Кейт поклати глава.

— Тя няма да се съгласи. Хипнозата изисква доверие. Това хлапе не ни вярва. Мистиката на Оскар ще свърши повече работа.

— Не обичам да бъда адвокат на дявола — каза окръжният прокурор, облягайки се назад, — но как да сме сигурни, че хлапето е видяло каквото и да е? Струва ми се, че тя би направила всичко за пари. Предполагам, че наградата е единствената й цел.

— И тя се е устремила към нея преди дори да научи, че изобщо съществува? — попита Кейт. — Ако е така, показанията й нямат никаква стойност за разследването. Но след първите две убийства не беше обявена награда.

Погледна часовника си и тихо изруга.

— Господа, опасявам се, че ще се наложи да ме извините. Трябва да присъствам на предварително изслушване след няколко минути и довереникът ми сигурно е в паника, че не съм там.

Сабин беше заобиколил бюрото и се беше облегнал на него с кръстосани ръце и твърдо изражение на лицето. Кейт разпозна позата от снимката към статията в „Минесота Монтли“, написана преди година. Не че се противопоставяше на властта му или на правото му да я упражнява. Само че така доникъде нямаше да стигнат.

— Ще ти дам още малко време да поработиш с това момиче, Кейт — каза го така, сякаш това й беше задължение, макар че беше започнала работата по свое желание, — но ни трябват резултати, и то бързо. Мисля, че ти единствена от юристите във вашия отдел можеш да го разбереш.

— Днес следобед тя пак ще работи с Оскар — уведоми го тя, преди да си тръгне.

Сабин постави ръка на рамото й.

— Ще ти остане ли време след явяването ти в съда да отидеш при нея?

— Да.

— Роб би могъл да разпореди друг да се явява на изслушванията.

— Не, сър. Изслушването няма да отнеме много време — обеща тя с измъчена усмивка. — Освен това не бих оставила точно този клиент на когото и да било от колегите. Всички те знаят къде живея.

— Вероятно е добре агент Куин да стои при момичето по време на сеансите с Оскар — предложи Сабин.

Изведнъж й се стори, че приятелски отпуснатата на рамото й ръка държи нож.

— Не мисля, че това ще помогне.

— Не, ти беше права, Кейт — настоя той. — Тази свидетелка не е обикновена. Както каза, Куин има голям опит. Може да успее да изкопчи нещо, като използва своите стратегии. Ще го извикам.

Кейт се втурна навън и изчака вратата да се затвори.

— Дяволите да я вземат голямата ми уста.

— Кейт… — догони я тихият глас на Роб Маршал.

Тя се извърна и го видя, че се измъква в коридора.

— Ти, невестулка такава — изсъска, като овладя желанието си да го хване за ушите и да го разтресе, — ти ми разреши да взема Енджи и да я заведа във „Феникс“. Сега оставяш Сабин с впечатлението, че правя всичко на своя глава! Мислех, че ще му обясниш. Това казах и на Ковак. И го обвиних, че е параноик, защото не ми повярва.

— Обсъдих въпроса за „Феникс“ с него…

— Но той не е бил съгласен.

— Той не каза не.

— Обаче съм сигурна, че не ти е казал и да.

— Умът му беше зает с други неща. Знам, че идеята да я заведеш там е твоя, Кейт.

— Не се опитвай да ме обвиняваш. Опитай се веднъж да поемеш отговорност за разнообразие. Не можеш ли да разбереш?

Той тежко въздъхна и лицето му почервеня.

— Кейт, минавало ли ти е през ума, че съм ти шеф?

Тя стисна устни, за да не каже това, което й дойде на езика, и изрече нещо по-благовъзпитано.

— Извинявай. Ядосана съм.

— Но аз съм ти шеф. Аз съм отговорен — подчерта той. Долавяше се раздразнението в гласа му.

— За което не ти завиждам — отвърна сухо Кейт. — Наистина трябваше да ти се противопоставя. Ти ми наложи тази работа. Но аз не съм против — призна неохотно. — Сигурно съм мазохист.

— Ти си най-подходяща за работата с този свидетел, Кейт — каза Маршал. Постави очилата си на носа и се усмихна накриво, като че страдаше от зъбобол. — Как мислиш, кой е мазохистът?

— Съжалявам. Не ми е приятно да играя роля на залог.

— Съсредоточи се в резултата. Да получим това, което искаме.

Отношенията му със Сабин оставаха непомрачени. Очевидното прекрачване на границите на пълномощията й щеше да се обясни с всеизвестната й арогантност, Сабин щеше да й прости, защото я харесваше, а Роб щеше да изглежда като дипломат, ако не и като далновиден началник. Отново целта оправдаваше средствата. Щеше да пострада само гордостта й.

— Известно ти е, че нямам склонност да интригантствам — каза тя, все още ядосана. Имаше най-добрите намерения да измъкне Енджи от лапите на Сабин и в никакъв случай нямаше да остави Роб Маршал да й попречи. Само едно я спъваше, Роб беше едно стъпало над нея. Никога не бе помисляла, че е по-умен или по-проникновен, или че я превъзхожда по някакъв начин. Не можеше да се отнася по друг начин с шефа си.

— Имаш ли вече вест от приятелите си в Уисконсин? — попита тя.

— Засега нищо.

— Много искам да разбера кое е това хлапе. Имам чувството, че работя с вързани очи.

— При мен е видеокасетата с разпитите на Енджи — каза той, скръствайки ръце. — Мисля, че ще бъде от полза да седнем заедно и да я изгледаме. Може да извикаме и Куин. Бих искал да чуя мнението му.

— Да, защо не? — съгласи се примирено Кейт. — Осведоми ме, когато решиш да го направим. Трябва да бързам за съда.

Имаше дни, в които й се струваше, че е по-добре да си остане вкъщи и да размаже палеца си с чук. Това поне беше болка, от която лесно щеше да се възстанови. Джон Куин беше съвсем друго.

 

 

— Опасявах се, че няма да дойдете — каза Дейвид Уилис с лек упрек. Отправи се бързо към Кейт, докато тя си проправяше път през насъбралите се адвокати в коридора пред съдебната зала.

— Извинявайте, че закъснях, господин Уилис. Присъствах на среща с областния прокурор.

— Във връзка с моето дело ли?

— Не. Всичко е наред с вашето дело.

— Няма да се наложи да давам показания, нали?

— Не и днес, господин Уилис — Кейт поведе клиента си към съдебната зала. — Това е само изслушване. Прокурорът, господин Мърсед, ще представи достатъчно доказателства, за да подведе господин Зубек под съдебна отговорност.

— Но няма да ме призовава като свидетел или нещо подобно?

Той изглеждаше наполовина ужасен, наполовина обнадежден от подобна възможност.

Кейт имаше чувството, че знае как е изглеждал Дейвид Уилис на снимката в годишния албум на класа през седемдесетте години: подстриган не по модата и със смешни очила, с панталони в странно зелен цвят, закопчани прекалено високо на талията му. Вероятно съучениците му често са го подигравали.

За изслушването той си беше сложил очилата с рогови рамки, пукнати по време на нападението. Бяха залепени на две места със скоч. Лявата му китка беше гипсирана, а гипсовата яка му придаваше вид на костенурка.

— Неочаквани свидетели се появяват само във филма „Матлик“ — обясни Кейт.

— Не съм готов за подобни неща. Необходимо ми е време да се подготвя.

— Да. Мисля, че всички сме наясно, господин Уилис.

През последните дни той непрекъснато им напомняше: на нея, на Кен Мърсед, на секретарката му, на служителя по съдебните въпроси.

— Няма да бъда изложен физически на опасност, нали? Той ще бъде със стоманени белезници, нали така?

— Ще бъдете в пълна безопасност.

— Знаете, че напрежението може да докара хората до необмислени постъпки. В психологичен аспект аз принадлежа към групата на жертвите, госпожо Конлан, и прочетох всичко, което ми попадна за престъпното съзнание и психологията на жертвите, както и за посттравматичните разстройства — точно както вие ме посъветвахте.

Кейт често съветваше клиентите си да прочетат какво могат да очакват от собствените си реакции и чувства след престъплението. Това им даваше увереността, че разбират и че се владеят по-добре. Не препоръчваше подобни четива като хоби.

Тъй като знаеше, че Уилис ще иска да бъде близо до действието, тя избра първия ред зад масата на прокурора, където Кен Мърсед прелистваше някакви бележки. Уилис се блъсна в нея, когато тя спря, за да прецени кои места да заемат, след което се препъна в собствените си крака в опит да се отстрани и галантно да пусне Кейт пред себе си.

Кейт поклати глава, докато минаваше през реда и сядаше. Уилис непохватно се движеше с дипломатическото куфарче, което носеше. Беше го напълнил с изрезки от вестници, със снимки, направени му след нападението, беше сложил и медицинското си свидетелство, брошури за видовете жертви и съответните терапии и изданието с твърда корица „Как да се възстановим след престъплението“. Извади бележник и се приготви да си води записки — както правеше при всяка среща с Кейт.

Мърсед се обърна към тях с приветливо, но безстрастно изражение.

— Всичко е готово, господин Уилис. Няма да трае дълго.

— Сигурен ли сте, че няма да е необходимо да свидетелствам?

— Не и днес.

Той въздъхна облекчено.

— Защото още не съм готов.

— Знам. Никой от нас не е.

Кейт се облегна назад и се опита да отпусне напрегнатите мускули на челюстта си, докато Уилис се подготвяше да води записките.

— Винаги си страшно потайна.

Тихият шепот дойде откъм дясното й рамо, дъхът погали нежната кожа на врата й. Кейт се извърна учудено. Куин се беше навел напред, лактите му опираха в коленете, очите му блестяха дяволито, като на момче, което бърка в буркана със сладкото.

— Трябва да поговорим — промълви той.

— Имаш номера в кабинета ми.

— Да съгласи се Куин, — но досега не си отговорила на съобщенията ми.

— Аз съм зает човек.

— Виждам.

— Не ми се присмивай — сряза го тя.

Дейвид Уилис сграбчи ръката й и я накара да се обърне. Страничната врата се отвори и О. Т. Зубек влезе в съдебната зала заедно с адвоката си, а един заместник-шериф вървеше след тях. Зубек приличаше на пожарен кран — нисък, с къси крайници и голям корем. Беше облечен в евтин морскосин костюм, който бе побелял от пърхот по раменете, и светлосин плетен пуловер под него, раздърпан и прекалено тесен на корема. Той се втренчи в Уилис и се намръщи, лицето му с квадратна челюст напомняше на страховит герой от анимационен филм.

Уилис го погледна, премигна за момент, после се обърна към Кейт.

— Видяхте ли това? Той ме заплашва! Това беше заплашителен поглед. Приемам го като заплаха. Защо не е с белезници?

— Опитайте се да се успокоите, господин Уилис, или съдията ще ви отстрани от съдебната зала.

— Не аз съм престъпникът тук!

— Всички го знаят.

Съдията влезе в помещението и всички се изправиха, после отново седнаха. Беше прочетен номерът на делото и обвиненията по него, прокурорът и защитата съобщиха имената си за протокола и изслушването започна.

Мърсед призова първия си свидетел, мъж с крушовидна глава, който работеше във фирма за доставки. Той свидетелства, че е чул Уилис да се кара със Зубек за доставката на закуски в магазина, чийто управител бе Уилис, и е видял двамата да се търкалят по стълбите на задния вход, а Зубек многократно да удря Уилис.

— А видяхте ли кой започна този съмнителен спор? — поде кръстосания разпит адвокатът на защитата.

— Не.

— Значи е възможно господин Уилис да е започнал кавгата?

— Възразявам. Това са само догадки.

— Оттеглям въпроса. А видяхте ли кой нанесе първия удар при така нареченото нападение?

— Не.

— Може да е бил господин Уилис?

Уилис трепна и се обърна към Кейт.

— Не съм аз.

— Тихо!

Мърсед въздъхна.

— Ваша чест…

Съдията се намръщи и изгледа строго адвоката на защитата, облечен с костюм на изпаднал търговец на употребявани коли. Изглеждаше толкова окаяно, че можеше да мине за братовчед на Зубек.

— Господин Крупке, това е изслушване, а не съдебен процес. Съдът се интересува повече от това, което свидетелят е видял, отколкото от това, което не е могъл да види.

— Не е като делото на ричмъндския изкормвач, нали? — прошепна Куин в ухото на Кейт. Тя го изгледа строго през рамо. Стегнатата й челюст започна да се отпуска.

Вторият свидетел на Мърсед потвърди показанията на доставчика. Крупке зададе същите въпроси и Мърсед възрази, както и преди, а съдията ставаше все по-раздразнителен. Уилис грижливо си записваше всичко със ситния си почерк и шепнеше колко го е страх. Мърсед представи записа от камерата, на който се виждаше голяма част от боя, след което остави куфарчето си на масата.

Крупке нямаше свидетели и не потвърди с нищо тезата си.

— Няма съмнение, че е имало свада, ваша чест.

— Защо тогава ми губите времето с това изслушване, господин Крупке?

— Искахме да покажем, че събитията не са се развили точно както твърди господин Уилис.

— Това е лъжа! — извика Уилис.

Съдията удари с чукчето си. Приставът изгледа намръщено Уилис, но не помръдна от мястото си. Кейт сложи ръка на рамото на клиента си и прошепна ядосано:

— Господин Уилис, тихо!

— Предлагам да послушате адвоката си, господин Уилис — каза съдията, — ще дойде и вашият ред да говорите.

— Днес ли?

— Не! — изсумтя съдията и се обърна към Мърсед, който разпери ръце и повдигна рамене. Той отново се обърна към защитата.

— Господин Крупке, напишете ми чек за двеста долара за това, че ми губите времето. Ако не сте имали намерение да оспорите обвиненията, просто трябваше да обявим дата за процеса.

Беше посочена дата за делото и с това процедурата приключи. Кейт въздъхна с облекчение. Мърсед стана от масата и си събра документите.

— Какво беше това изслушване, Кен? Нямаме ли си друга работа?

— За Бога, по-добре да се свърши и да се заемем с нещо по-сериозно.

Крупке помоли за химикалка, за да напише чека за неуважение към съда. Уилис се огледа, като че ли се събуждаше от дрямка и нямаше представа къде се намира.

— Това ли беше всичко?

— Това е, господин Уилис — отвърна, ставайки, Кейт. — Казах ви, че няма да продължи дълго.

— Но… но… — той посочи с посинялата си ръка Зубек.

— Те ме нарекоха лъжец! Не мога ли да се защитя?

Зубек се наведе през преградата и просъска:

— Всички видяха каква я забърка, Уилис.

— Трябва да си тръгваме сега — дръпна го Кейт, подавайки му куфарчето. Беше ужасно тежко.

Той тръгна непохватно с куфарчето, бележника и химикалката си след нея към изхода. По-голямата грижа на Кейт беше какво да прави с Куин. Той вече бе стигнал до изхода и се беше обърнал с гръб към вратата, гледаше към нея, опитваше се да привлече погледа й. Вероятно Сабин го бе информирал, че не е в кабинета си.

— Но аз не разбирам — изхленчи Уилис, — не може да е само това. Той ме обиди! Обиди ме и ме нарече лъжец!

Зубек разтърси рамене като боксьор.

— Дрън-дрън.

Кейт забеляза реакцията на Куин секунда след като Уилис нададе боен вик. Докато се обърне, Уилис се втурна напред към Зубек, като залиташе. Удари Зубек по главата с дипломатическото куфарче и го просна по гръб на масата на защитата. Закопчалките се отключиха и съдържанието се разхвърча наоколо.

Кейт се втурна към клиента си и го хвана за ръката тъкмо когато отново замахваше. Сграбчи го за раменете и двамата се претърколиха с главата напред, събориха преградата и паднаха в морето от столове и хора. Зубек квичеше като прасе, което го колят. Съдията викаше нещо на пристава, приставът викаше на Крупке, който от своя страна крещеше на Уилис и се опитваше да го ритне. Върхът на обувката му се заби в Кейт, тя изруга и го изрита в отговор, като едновременно с това издра Уилис.

Стори й се цяла вечност, докато възстановят реда и докато махнат Уилис от нея. Кейт бавно седна, ругаейки под нос.

Куин клекна до нея, протегна се и отстрани кичур червеникава коса от лицето й.

— Наистина трябва да се върнеш във ФБР, Кейт. Тази работа ще те убие.

— Не смей да си правиш шеги с мене — каза рязко Кейт, оглеждайки нанесените поражения по дрехите й. Куин се облегна на бюрото, наблюдавайки я как се опитва да прикрие една дупка в чорапа си, достатъчно голяма да си пъхне пръста в нея.

— Това е вторият чифт чорапогащи за тази седмица. Край — отказвам се от полите.

— Трябва да носиш броня — подхвърли Куин. Вдигна ръце в знак, че се предава, когато тя го изгледа кръвнишки. — Нали винаги разполагаш с комплект безопасни, Кейт?

— Темата е неподходяща и неуместна.

Той си придаде невинно изражение.

— Забранява ли учтивостта един приятел да направи малък комплимент на друг?

Тя бавно се изправи на стола си, забравила за съсипания чорапогащник.

— Такива ли сме? — попита тихо. — Стари приятели?

Думите й го накараха да стане сериозен. Не можеше да я погледне в очите и да не мисли за това, което бяха преживели заедно. Чувстваше се ужасно неловко.

— Май не е точно думата, с която могат да се опишат отношенията ни — каза тя.

— Не е.

Той се отдалечи от бюрото, като пъхна ръце в джобовете на панталоните си, преструвайки се, че разглежда бележките, накачени по таблото.

— Беше много отдавна.

И какво означава това, помисли си тя. Че всичко е отминало? Докато част от нея искаше да каже да, друга част се сви от горчивите моменти в миналото. Тя не беше забравила нищо. Чувстваше се разстроена. Налегна я слабост, качество, което не искаше да притежава.

Куин я погледна с крайчеца на окото си.

— Пет години са много време за сърдене.

— Не ти се сърдя.

Той се засмя.

— Разбира се, че не. Иначе нямаше да отбягваш обажданията ми по телефона. Дори не искаш да разговаряме. Винаги когато ме видиш, ми обръщаш гръб.

— Кога съм те виждала — два пъти откакто си тук? Първия път ме използва, за да си пробиеш път, а втория — да ме направиш за посмешище.

— Никога не съм се присмивал на работата ти — възрази той. — Смях се на клиента ти.

— А, то е много различно — процеди саркастично тя, удобно забравяйки, че всички се смяха на Дейвид Уилис, с изключение на нея. Изправи се — не искаше той да я гледа по-отвисоко, отколкото разликата в ръста им позволяваше. — Това, което правя тук, е важно, Джон. Може би не толкова, колкото твоята работа, но все пак е важно.

— Не оспорвам това, Кейт.

— Така ли? Доколкото си спомням, когато реших да напусна Бюрото, ти ми каза, че си пропилявам живота.

Думите й го раздразниха и очите му заблестяха.

— Ти захвърли една солидна кариера. Колко време беше работила? Четиринадесет или петнадесет години? Беше изключително ценна. Беше добър агент, Кейт, а…

— А сега съм добър адвокат. Работя с хора, които са още живи. Опитвам се да променя живота им, помагам им да превъзмогнат трудните моменти, да станат по-силни. Нима това не е важно?

— Нямам нищо против да бъдеш адвокат — възрази Куин, — бях против да напуснеш Бюрото. Това са две различни неща. Остави се Стивън да те отстрани…

— Не съм!

— Глупости, не си. Той искаше да те накаже…

— Но аз не му позволих.

— Изостави всичко и побягна. Остави го да победи.

— Не е победил — отвърна Кейт. — Щеше да е така, ако ми беше провалил кариерата. Нима очакваше да остана, само и само да му покажа колко съм твърда? Или да се местя от място на място? Докато свърша в местната агенция в Галъп, Ню Мексико, и да не правя нищо друго, освен да броя змиите и тарантулите, които минават по пътя?

— Можеше да го победиш, Кейт — настоя той, — щях да ти помогна.

Тя скръсти ръце и се намръщи.

— О, нима? Доколкото си спомням, ти нямаше много общо с мен след малкото ти отклонение в отдела за личностна отговорност.

— Това няма нищо общо — отговори той ядосано. — Отделът никога не ме е плашел. Нито Стивън и гадните му бюрократични игрички. Бях обвързан. Работех над поне седемдесет и пет случая, включително и кливландския канибал…

— О, всичко зная, Джон — каза безизразно тя. — Могъщият Куин, носещ бремето на престъпния свят на раменете си.

— Това пък какво означава? — попита той. — Имах работа и се справях с нея.

„А останалото да върви по дяволите — помисли си Кейт. — Включително и аз.“ Но не го каза. Каква полза имаше? Нямаше да промени миналото, ако му го припомни. И нямаше смисъл да спори какво е написала службата в досието му. Нямаше защо да обяснява на Куин, че работата не е всичко.

Ето какво се беше случило: Тя имаше връзка, която в крайна сметка доведе до брак. За отплата съпругът й я беше изместил в кариерата. А Куин си беше тръгнал и се беше върнал при първата си любов — неговата работа. Беше се оттеглил и я беше изоставил. Когато тя напускаше, той не я спря.

За пет години не я беше потърсил нито веднъж.

Не че го беше искала.

Спорът ги бе накарал да се приближат един към друг. Бяха толкова близко, че тя можеше да долови лекия аромат на одеколона му. Усещаше напрежението в тялото му. Отломките на толкова спомени, които беше погребала, изплуваха на повърхността. Силата на ръцете му, топлината на тялото му, утешението, което можеше да й предложи.

Грешката й беше, че се нуждаеше от него. Сега вече не й трябваше.

Тя му обърна гръб и седна на бюрото, като се опитваше сама да се убеди, че разговорът не беше предизвикал нищо у нея.

— Аз също имам работа — каза тя, гледайки нарочно часовника си. — Предполагам, че затова се появи. Сабин ли те извика?

Куин издиша рязко въздуха, който бе задържал в дробовете си. Отпусна рамене. Не очакваше чувствата да го връхлетят така бързо. Нито пък да изостави борбата, тъкмо когато щеше да победи. Почувства се смутен.

Отстъпи една крачка.

— Помоли ме да стоя с теб и свидетелката ти, когато отново започнете работа върху скицата.

— Не ме е грижа какво иска той — каза упорито Кейт. — Не си ми нужен. Това момиче иска да е с мен. Ако някой й прошепне буквите ФБР, няма да каже нищо.

— Тогава няма да споменаваме тези букви.

— Може да надуши, че я лъжат от километър разстояние.

— Няма и да разбере, че съм там. Ще бъда хрисим като мишка.

Кейт почти се засмя. Да, кой ще забележи Куин? Метър и деветдесет тъмна, красива мъжественост в италиански костюм. Особено пък момиче като Енджи няма как да му обърне внимание!

— Искам да добия впечатление от това момиче — каза той. — Как мислиш, надежден свидетел ли е?

— Лъжлива малка кучка с голяма уста — каза Кейт мрачно. — Вероятно е избягала от къщи. На шестнадесет е, а се държи като дърта. Имала е тежко минало, самотна е и е ужасно изплашена.

— Едно от многото американски деца — процеди сухо Куин. — Е, видяла ли е Джо Подпалвача?

Кейт се замисли за момент, претегляйки всичко, което знаеше за Енджи. Дали момичето искаше да спечели наградата, или наистина беше видяла злодея. Беше сигурна, че второто е истина. Напрежението, с което момичето разказваше историята, не можеше да бъде престорено.

— Да, мисля, че го е видяла.

Куин кимна.

— Но се дърпа.

— Страхува се от отмъщението на убиеца — и вероятно от ченгетата. Не иска да ни каже какво е правила в парка посред нощ.

— Някакви предположения?

— Може би е свързано с наркотици. Или е свършила някаква беля наблизо и за по-пряко е хукнала през парка, за да се върне на мястото, където нощува.

— Но няма досие?

— Никой не е открил такова досега. Разпространихме снимката й в отделите за наркотици, сексуални престъпления и в младежкия отдел. Досега — нищо.

— Тайнствена жена.

— Не бих казала.

— Жалко, че нямаш отпечатъците й.

Кейт изкриви лице.

— Ще ги имаме, ако оставя Сабин да действа по неговия начин. Искаше Ковак да я арестува в понеделник и да я остави да пренощува в ареста, за да я сплаши.

— Можеше и да свърши работа.

— Само през трупа ми.

Куин не можеше да не се усмихне на стоманената нотка в гласа й, на огъня в очите й. Ясно беше, че защитава клиента си, независимо че е една малка лъжлива кучка.

Ковак му беше казал, че Кейт защитава жертвите и свидетелите под нейна опека, сякаш са членове на семейството й. Интересно сравнение.

В продължение на пет години не се беше омъжила повторно. Нямаше снимка на приятел на рафта над бюрото. Но от една нежна сребърна рамка надничаше мъничка фотография на дъщерята, която беше изгубила. Пъхната в ъгъла, далече от документите, далече от погледите на посетителите, почти скрита от собствения й поглед, ангелското личице на дете, чиято смърт тежеше на съвестта й като камък.

Болката от смъртта на Емили почти я беше прекършила. Горката Кейт Конлан. Скръбта и вината се бяха стоварили върху нея, бяха я смазали. Нямаше представа как да се справи с тях. Да се обърне към съпруга си, не беше възможно, защото Стивън Уотърстън вече се беше отърсил от вината си и я беше стоварил върху Кейт. Можеше единствено да разчита на приятел…

— Ако кажеш на Сабин, че ще свърши работа — продължи тя, — трупът определено ще е твоят. Ще му заявя, че изцяло ме подкрепяш, Джон, и по-добре е да го направиш. Дължиш ми го.

— Да — каза меко той, старите спомени пак напираха към повърхността, — поне това ти дължа.