Тами Хоуг
Пръст от пръстта (3)

3.

„Случило се е през нощта. Било е тъмно. Какво е успяла да види?“ — питаше се Кейт.

Тримата си проправяха път сред тълпата в подлеза, намиращ се под Пета улица и свързващ правителствения център с потискащо грозната сграда в готически стил, приютила полицейския участък. Подлезът бе пълен с хора. Никой не искаше да излезе доброволно от него в това навъсено дъждовно утро. Ноември — прекрасен месец в Минесота.

— Казала е на полицията, че го е видяла — заяви Роб, тътрейки се до нея. Краката му бяха къси и когато бързаше, се клатушкаше като някое джудже, въпреки че бе среден на ръст. — Да се надяваме, че го е огледала добре и че ще може да го идентифицира.

— Бих искал да нарисуват портрет навреме за пресконференцията — обяви Сабин.

Кейт стисна зъби. „О, да, това ще е върховният момент в този случай.“

— Добрата скица ще отнеме време, Тед. По-добре е да я изпипат.

— Да, наистина, но колкото по-бързо получим описанието, толкова по-добре.

Кейт си представи как Сабин се опитва да изтръгне информация от свидетелката, после я захвърля като парцал.

— Ще направим всичко по силите си, за да ускорим разследването, господин Сабин — обеща Роб. Кейт го изгледа злобно.

Сградата на кметството някога бе окръжен съд на Хенипин и внушаваше усещането за мрачно величие, което впечатляваше посетителите. Входът се намираше на Четвърта улица, но Кейт рядко минаваше оттам, защото беше импозантен и с огромно, двойно мраморно стълбище, с невероятни стъклописи и огромна статуя, наречена „Бащата на водите“. Останалата част от сградата й напомняше за болница с под, постлан с плочки, и бели мраморни облицовки по стените. Мястото винаги й се бе струвало пусто, макар много добре да знаеше, че винаги е пълно с престъпници и полицаи, репортери и граждани, търсещи услуга или справедливост.

Отделът по разследване на криминални престъпления се намираше в мрачно крило в дъното на огромен хол, наподобяващ пещера. Приемната бе разделена на малки временни отделения. Имаше кутии и картотеки навсякъде, както и ожулени метални шкафове, наблъскани във всеки възможен ъгъл. На стената, близо до отдела за сексуални престъпления, бе залепен афиш, на който пишеше:

„Празненство в чест на патрона на местната църква

27 ноември

в «Патрик»

16 часа“

Сабин махна на дежурния и се насочи право към отдел „Убийства“. Стаята беше лабиринт от грозни метални бюра в мръсно бежов цвят. Някои от бюрата бяха заети, по-голямата част от тях пустееха. Имаше и прилежно подредени, но на повечето бяха струпани купища папки. Бележки, снимки и рисунки бяха залепени по стените. Табелка от едната страна на вратата предупреждаваше: Отдел „УБИЙСТВА“ — ЗАКЛЮЧЕТЕ ОРЪЖИЯТА СИ!

С телефонна слушалка, допряна до ухото му, Сам Ковак ги забеляза, изгледа ги навъсено и им махна. Ветеран с двадесет и две годишен стаж в полицията, Ковак бе придобил вида на типично ченге — със задължителните мустаци и евтина прическа. Косата му — пясъчноруса, бе доста прошарена със сребърни нишки.

— Да, разбирам, че се срещаш със сестрата на втората ми жена, Сид. — Той извади нов пакет „Салем“ от кашона на бюрото и заопипва целофановата обвивка. Беше смъкнал сакото от омачкания кафяв костюм и беше разхлабил връзката си. — Това не ти дава право на вътрешна информация по случая. Всичко, което би могъл да получиш, е съчувствието ми. Така ли? Така ли каза? Е, защо мислиш, че я напуснах? Да. Така ли?

Той захапа целофана и отвори цигарения пакет със зъби.

— Чуваш ли звука, Сид? Ей така ще те разкъсам, ако публикуваш и една дума. Разбираш ли ме? Искаш информация? Ела на пресконференцията като всички останали. Така ли? Да ти се връща.

Той тресна слушалката и се обърна намръщен към окръжния прокурор. Очите му — кафяво-зелени като дървесна кора — бяха кървясали, но гледаха интелигентно и проницателно.

— Проклети новинари. По-гадни са и от леля ми Селма, а тя имаше лице, което можеше да накара и булдог да си изповръща червата.

— Знаят ли за Бондурант? — попита Сабин.

— Разбира се. — Той извади цигара от пакета и я остави да виси от устата му, докато претърсваше натрупаните върху бюрото му книжа. — Налитат като мухи на кучешко лайно — добави, хвърляйки поглед през рамо към тях. — Здравей, Кейт… Господи, какво ти се е случило?

— Дълга история. Сигурна съм, че ще я чуеш в „Патрик“ довечера. Къде е свидетелката ни?

— Надолу по коридора.

— Работила ли е със съдебния художник? — попита Сабин.

Ковак издиша през устата и изпръхтя като разбеснял се кон.

— Тя дори не е започнала да работи с нас. Нашата гражданка не е твърде радостна да бъде център на внимание тук.

Роб Маршал изглеждаше разтревожен.

— Тя не създава проблеми, нали? — той отправи сервилната си усмивка към Сабин. — Предполагам, че просто е разтърсена. Кейт ще й помогне да се успокои.

— Какво е вашето впечатление от свидетелката, детектив? — попита Сабин.

— О, тя е същинско цвете — отвърна Ковак саркастично. — Дава ни шофьорска книжка, която вероятно е открадната извън щата. Казва ни, че живее в апартамент около Филипс, но няма ключ от него и не може да ни каже кой има. Ако няма досие, ще си обръсна задника и ще го боядисам в синьо.

— Значи я проверихте и какво? — попита Кейт, като се стремеше да не изостава от устремната му крачка. Радваше се, че Роб и Сабин не могат да го следват. Отдавна се беше научила как да си създава приятелства с полицаите, работещи по нейните случаи. Беше в нейна полза да ги има за съюзници, а не за противници. Освен това тя харесваше добрите, като Ковак. Те вършеха трудната си работа за малко признание и недостатъчно заплащане, заради чистите старомодни разбирания, в необходимостта от които вярваха. Тя и Ковак бяха изградили добри отношения през последните пет години.

— Опитах се днес да проверя името, което използва — уточни той. — Проклетият компютър се скапа. Ще бъде прекрасен ден. Тази смяна съм на нощни. Трябва да съм вкъщи и да спя. Екипът ми е нощен. Мразя този боклук с екипите. Дайте ми партньор и ме оставете на мира. Нали разбираш какво имам предвид? Имам половин мозък, който мога да прехвърля на сексуалните престъпления.

— И ще обърнеш гръб на цялата слава и блясък? — подразни го Кейт и го сръга с лакът.

Той я погледна заговорнически, навеждайки главата си надолу.

— По дяволите, Червенокоске. Обичам простите случаи, нали разбираш.

— Чувала съм това за теб, Сам — пошегува се тя, знаеше, че той е най-добрият следовател в управлението, праволинеен и добродушен човек, който живееше за работата си и мразеше политиката.

Той се изсмя и бутна вратата на малка стаичка, която гледаше към друго помещение. Стената между двете беше стъклена, едностранно огледална. От другата страна на стъклената стена, Ники Лиска, детектив, се бе облегнала и не откъсваше поглед от момичето, седнало в далечния край на масата. Лош признак. Ситуацията вече беше враждебна. По масата бяха разхвърляни празни кутийки от газирани напитки, чаши от кафе и остатъци от понички.

Стомахът на Кейт се сви от страх, когато прогледна през стъклото. Прецени, че момичето е на около петнадесет години. Бледа и слаба, носът й бе чип, а устните плътни като на скъпо платено момиче на повикване. Лицето й бе тясно, с красив овал, брадичката й бе малко издължена и й придаваше предизвикателен вид, без момичето да прави усилия за това. Очите й бяха леко дръпнати, което я правеше екзотична. Изглеждаше по-голяма, отколкото беше всъщност.

— Тя е дете — тихо промълви Кейт, поглеждайки смутено към Роб. — Не работя с деца. Знаеш го.

— Имаме нужда от теб, Кейт.

— Защо? — настоя тя. — Разполагате с цяло отделение за работа с младежи. Господ ми е свидетел, че те също се занимават с дела по убийства.

— Случаят е различен. Не става въпрос за престрелка между бандити — започна да се оправдава Роб, сякаш тежките криминални престъпления попадат в категорията на кражбите по магазините и транспортните нарушения. — Имаме си работа със сериен убиец.

Дори при професия, в която трябваше да се справя с убийства, определението сериен убиец я прободе като нож. Кейт се зачуди дали този лош човек има представа какъв е, или се е затворил в малкия си свят на преследване и убийства. Беше виждала и двата типа. Всичките им жертви свършваха по един и същ начин.

Тя се извърна и отново погледна към момичето, което бе пресякло пътя на този хищник. Енджи ди Марко гледаше към огледалото, негодуванието пулсираше в нея на невидими вълни. Взе черен молив от масата и бавно очерта плътната си долна устна с нетърпеливо движение.

Сабин запозна Кейт с информацията, с която разполагаха.

— И преди си имала такива случаи, Кейт. В Бюрото. Знаеш какво можеш да очакваш от разследването и как да се справиш с медиите. Вероятно познаваш агента, когото ни изпращат. Това също е от полза. Нуждаем се от всичко, за да се доберем до убиеца.

— Изучавам жертвите. Имам си работа с мъртъвци — не й се нравеше тревогата, която я обзе. Не трябваше да допуска тя да я завладява отвътре и не желаеше да изследва източника й. — Съществува голяма разлика между работата с мъртъвци и тази с деца. Според мен мъртвите са по-сговорчиви от тийнейджърите.

— Ти си съветник на свидетели — напомни й Роб. — А тя е точно такава.

Ковак, който се бе промъкнал до тях и се бе облегнал на стената, й се усмихна вяло.

— Не можеш да избираш роднините или свидетелите си. Бих предпочел Майка Тереза да бе изскочила вчера тичешком от парка.

— Нямаше да помогне — възрази Кейт. — Защитата ще претендира, че страда от глаукома или от болестта на Алцхаймер.

Ковак подръпна мустаците си:

— Гадни адвокати.

Роб го изгледа смаяно:

— Майка Тереза е мъртва.

Кейт и Ковак едновременно вдигнаха очи към тавана.

Сабин се прокашля и погледна часовника си.

— Трябва да се захващаме за работа. Искам да чуя какво има да ни каже.

Кейт повдигна вежди.

— Смяташ, че тя просто ще ти каже всичко? Явно не излизаш често от кабинета си, Тед.

— За нейно добро трябва да ни каже — зловещо отвърна той и тръгна към вратата.

Кейт хвърли последен поглед през стъклото, очите й срещнаха тези на свидетелката, макар да знаеше, че момичето не може да я види. Тийнейджърка. Господи, със същия успех можеха да я прикрепят към марсианец. Тя не беше майка. Напомни си, че не иска и няма нужда да е нечия майка.

Вгледа се в бледото лице на момичето и забеляза гняв, неподчинение и опит, който никое дете на нейната възраст не би трябвало да притежава. Забеляза също страх. Погребан дълбоко, под всичко останало, потискан вътре в нея, като тайна. Кейт не искаше да си признае, че познава същия този страх, скрит в собствената й душа.

В стаята за разпити Енджи ди Марко хвърли бърз поглед към Лиска, която се бе загледала в часовника си. Отново се извърна към огледалната стена и с бързо движение пусна черния молив в деколтето на пуловера си.

— Дете — промърмори Кейт, когато Сабин и Роб излязоха в коридора пред нея. — Дори не помня кога съм била дете.

— Това е чудесно — каза Ковак, държейки вратата отворена пред нея, — нито пък тя.

Лиска, нисичка и руса, със спортна фигура и момчешка прическа, се отдръпна от стената и им се усмихна уморено, когато влязоха в стаята за разпити. Изглеждаше като Тинкър Бел, погълнал стероиди — или поне Ковак мислеше така, когато й бе лепнал прякора Тинкс.

— Добре дошли в лудницата — каза тя. — Някой да иска кафе?

— Без кофеин за мен и още едно за приятелката ни, Ники — тихо изрече Кейт, без да отделя поглед от момичето, опитвайки се да очертае стратегията си.

Ковак се отпусна на стол и се облегна на масата, дебелите му пръсти започнаха да стържат залепнал по плота шоколад.

— Кейт, това е Енджи ди Марко — небрежно я представи той. — Енджи, това е Кейт Конлан от програмата за свидетели и жертви. Тя е назначена по твоя случай.

— Не съм случай — рязко реагира момичето. — Кои са тези?

— Окръжният прокурор Тед Сабин и Роб Маршал от програмата за свидетели и жертви. — Не си направи труда да представи другите мъже, които насядаха около масата и я наблюдаваха изпитателно.

Сабин си придаде най-приветливия възможен израз.

— Интересуваме се от това, което имаш да ни кажеш, Енджи. Убиецът, когото преследваме, е много опасен.

— Наистина ли? — момичето отново погледна към Ковак. — Може ли една цигара?

Той извади цигарата от устата си и я погледна.

— По дяволите, човек не може да изпуши дори една — призна той. — В сградата е забранено да се пуши.

— Чудесно. Затворена съм в тази стая вече часове и дори не мога да пуша!

Облегна се и скръсти ръце на гърдите си. Дългата й кестенявата коса беше мазна и разделена на път по средата. Беше си сложила твърде много туш на миглите, а той се бе размазал по очите й. Носеше избеляло дънково яке „Келвин Клайн“, което някога бе принадлежало на човек на име Рик. Името бе отпечатано с мастило над левия горен джоб. Не беше съблякла якето, въпреки че в стаята беше топло. От желание да се чувства сигурна или за да скрие белезите от пробождания по ръцете, реши Кейт.

— О, за Бога, Сам, дай й цигара — възрази Кейт, дръпвайки нагоре ръкавите на пуловера си. Зае свободния стол до момичето. — Дай една и на мен. Ако ни хванат, ще ни отведат заедно. Какво ще ни сторят? Ще ни помолят да напуснем тази дупка?

Наблюдаваше момичето с крайчеца на окото си, докато Ковак вадеше две цигари от пакета си. Ноктите на Енджи бяха изгризани и лакирани с перлен син лак. Ръката й трепереше, когато взе цигарата. Носеше няколко евтини сребърни пръстена, а на бледата й кожа се открояваха две грубовати татуировки — едната близо до палеца във формата на буквата Е и още една на китката като деликатна синя гривна от бодли.

— Цяла нощ ли седя тук, Енджи? — попита Кейт, дръпвайки от цигарата. Вкусът й беше ужасен. Не можеше да си обясни защо бе почнала да пуши в колежа. Предположи, че е искала да изглежда по-голяма. А по-късно се бе пристрастила.

— Да — Енджи също пусна кълбо дим към тавана. — И не искаха да ми назначат адвокат.

— Нямаш нужда от такъв, Енджи — отвърна Ковак приветливо. — Не си обвинена в нищо.

— Тогава защо не мога да напусна тази дупка?

— Трябва да изясним много неща. Например въпроса с документите ти за самоличност.

— Дадох ви ги.

Той ги извади от папката и ги подаде на Кейт, като подозрително повдигна вежди.

— На двадесет и една ли си? — запита Кейт, докато четеше и отпиваше от кафето.

— Така пише.

— И си от Милуоки…

— Бях. Махнах се оттам.

— Имаш ли семейство?

— Те са мъртви.

— Съжалявам.

— Съмнявам се.

— Имаш ли роднини тук? Лели, чичовци, братовчеди? Някой, на когото да се обадим и да ти помогне да преживееш всичко това?

— Не, сираче съм. Горката аз — тя се изсмя саркастично. — Повярвай ми, нямам нужда от никакво семейство.

— Имаш ли постоянен адрес, Енджи? — попита Ковак. — Трябва да проумееш какво става. Ти си единствената, която може да идентифицира убиеца. Трябва да разберем какво знаеш.

Тя вдигна поглед към тавана, както го правят тийнейджърките, показвайки едновременно раздразнението и скептицизма си.

— Нали ви дадох адреса си?

— Дала си адреса на апартамент, за който нямаш ключ, и не можеш да кажеш името на човека, с когото живееш.

— Казах ви!

Тя скочи и блъсна стола си, извърна се с гръб към Ковак. Тръсна пепелта от цигарата си на пода. Синият пуловер, който носеше под якето, или беше твърде къс, или се бе свил. Кейт забеляза друга татуировка на пъпа й — три капки кръв, стичащи се към колана на мръсните й джинси.

— Казва се Моли — изрече тя. — Запознахме се на едно парти и тя ми каза, че мога да живея при нея, докато си намеря квартира.

Кейт усети потрепване в гласа й, показателен бе и езикът на тялото й. Момичето се опитваше да се защити, като се извърна с гръб към тях. От другата страна на стаята се отвори врата и Лиска влезе с чаши кафе.

— Енджи, никой не се опитва да те задържи насила тук — започна Кейт. — Просто сме загрижени за безопасността ти.

Момичето се извърна към нея. Очите й бяха тъмносини и блестяха гневно.

— Загрижени сте да дам показания срещу онзи психопат Крематора. Да не ме мислите за тъпачка? Той ще ме проследи и ще ме убие.

— Твоето съдействие ни е необходимо, Енджи — авторитетно заяви Сабин. — Ти си единствената ни свидетелка. Този мъж е убил три жени, доколкото ни е известно.

Кейт свирепо го изгледа.

— Част от работата ми е да се погрижа за безопасността ти, Енджи — обясни тя, опитвайки се да сдържи гнева си. — Ако се нуждаеш от жилище, можем да го уредим. Работиш ли?

— Не — тя отново се извърна с гръб. — Търся си работа — добави отбранително момичето. Насочи се към мръсната раница в ъгъла. Кейт бе готова да се обзаложи, че това е всичко, което притежава.

— Трудно е, когато си нов в града — тихо промълви Кейт. — Не знаеш накъде да се обърнеш. Нямаш връзки. Трудно е да се установиш и да продължиш живота си.

Момичето сведе глава и започна да гризе палеца си, косата й скриваше лицето.

— Необходими са пари — продължи Кейт. — За да се храниш, да плащаш наем, за дрехи… за всичко.

— Ще се оправя.

Кейт си представи как. Знаеше какво става с децата на улицата. Правеха всичко, каквото се наложи, за да оцелеят. Просеха, крадяха, използваха наркотици. Винаги се намираха покварени хора, готови да измамят бездомните деца без перспектива в живота.

Лиска остави димящите чаши с кафе на масата, наведе се към Ковак и прошепна:

— Елууд е успял да открие домоуправителя на сградата. Човекът казал, че апартаментът е свободен и че ако това момиче живее там, ще иска петстотин долара депозит или ще я съди за незаконно живеене в чужда собственост.

— Колко хуманно!

— Елууд се изсмял: „Петстотин? За какво? По долар за хлебарка ли?“

Кейт се опита да асимилира казаното, без да откъсва поглед от момичето.

— Животът ти е достатъчно труден и без да ставаш свидетел на убийство.

Все още със сведена глава, момичето подсмръкна и дръпна от цигарата.

— Не видях как я убива — настоя тя.

— Какво видя? — попита Сабин. — Трябва да научим, госпожице ди Марко. Всяка минута е от голямо значение за разследването. Този човек е сериен убиец.

— Всички го знаем, Тед — заяви с леден тон Кейт. — Наистина, не е необходимо да ни го напомняш на всеки две минути.

Роб Маршал потръпна силно. Сабин я изгледа, без да си прави труд да скрие раздразнението си. Искаше някакви разкрития, преди да побърза за срещата си с кметицата. Искаше да застане пред камерите на пресконференцията и да заяви, че скоро ще залови това чудовище.

— Явно Енджи изпитва известно затруднение дали да сътрудничи или не. Смятам, че е важно да осъзнае важността на създалото се положение.

— Наблюдавала е как някой запалва труп. Смятам, че добре разбира положението.

С крайчеца на очите си забеляза, че бе успяла да привлече вниманието на момичето. Можеха да заживеят заедно на улицата, след като Сабин я уволни за това, че го предизвиква пред служителите. Що за мисъл? Тя дори не искаше да се замесва в тази каша.

— Какво правеше в парка по това време вечерта? — попита Роб, попивайки потта от челото си с кърпа.

Момичето го погледна право в лицето и отвърна:

— Гледах си работата.

— Можеш да си съблечеш якето — усмихна се той.

— Не искам.

Той стисна челюсти и усмивката му се превърна в гримаса.

— Добре, както искаш. Просто тук е много горещо. Защо не ни разкажеш какво си правила в парка снощи, Енджи.

Тя го изгледа злобно.

— Бих ти казала да ме целунеш отзад, но си толкова грозен, че трябва да те накарам да си платиш предварително.

Лицето му почервеня.

Нечий пейджър започна да бибипка и всички, с изключение на свидетелката посегнаха да проверят своите. Сабин мрачно смръщи чело, когато прочете съобщението. Отново погледна часовника си.

— Добре ли видя мъжа, Енджи? — пресипнало попита Роб. — Можеш много да ни помогнеш. Разбирам, че си преживяла нещо ужасно…

— Нищо не разбираш — рязко отвърна момичето.

На челото на Роб започна да пулсира вена. По лицето му се стичаше пот.

— Точно за това питаме теб, момиче — спокойно отбеляза Кейт и издуха дима от цигарата си. Не бързаше. — Добре ли видя мъжа?

Енджи изпитателно я изгледа, сетне плъзна поглед към Сабин и Лиска, към Ковак и обратно към Роб Маршал. Преценяваше ги.

— Видях го на фона на пламъците — накрая изрече тя, свеждайки поглед към пода. — Той подпали тялото и каза: „Мир на праха ти.“

— Би ли го познала, ако го видиш отново? — запита Сабин настойчиво.

— Разбира се — прошепна тя, дръпвайки от цигарата за последен път. Огънчето проблесна като въглен от ада на фона на бледата й кожа. Когато отново заговори, лицето й се скри от дима.

— Той е дявол.

 

 

— Какво беше всичко това? — нахвърли се нападателно Кейт в мига, в който излязоха от стаята за разпити.

Сабин се обърна към нея, беше разярен.

— Канех се да те попитам същото, Кейт. Момичето трябва да ни сътрудничи.

— И смяташ, че ще го постигнеш, като я насилваш? Ако случайно не си забелязал, тя не реагираше.

— Защо да го прави, след като ти се намесваше всеки път, когато постигах резултат?

— Упражняването на сила предизвика съпротива, Тед. А работата ми е да се намесвам — аз съм съветник — изрече тя и осъзна, че може да предизвика гнева на началника, си. Той имаше властта да я отстрани от случая.

„Трябва да съм доволна“ — помисли си. Разследването вече се е заплело до невъзможност. Едва ли би искала да заседне по средата на всичко това.

— Ти ме въвлече — продължи тя. — Искаше да стана приятелка на това момиче, помниш ли? И без това нещата са достатъчно усложнени, за да ни караш да й оказваме групов натиск. Искаме да се съгласи да ни разкаже какво е видяла. Трябва да повярва, че сме загрижени за нея. Но тя се съмнява, че като ни каже всичко, ще я пуснем да си върви. Как момиче като Енджи се е замесила в нещо подобно, на първо място?

— Не искаше този случай, защото е малка — раздразнено изрече Сабин. — А сега неочаквано стана специалистка по децата.

— Ти ме повика, защото се нуждаеше от мнението и препоръките ми — напомни му тя. — Сега трябва да ми се довериш и да ме оставиш да си свърша работата. Много добре знам как да разпитвам свидетел.

Сабин се извърна към Ковак.

— Каза, че момичето е било заловено, докато е бягало от местопрестъплението.

— Не съвсем.

— Изтичала от парка, когато пристигнала първата кола — нетърпеливо повтори той. — Бягала е от горящото тяло. Това я прави заподозряна. Раздрусайте я. Заплашете я. Принудете я да каже истината. Не ме интересува как ще го направите. След две минути имам среща с шефа на полицията и с кметицата. Пресконференцията започва в пет. Искам описание на убиеца дотогава.

Той се отдалечи, оправи сакото си, раздвижи рамене като боксьор, който току-що е завършил пети рунд. Кейт погледна Ковак, който бе направил кисела физиономия.

— Виж с какво трябва да се примирявам — прошепна той.

— Ти? — възкликна Кейт. — Не ме интересува, ако иска, нека ме уволни. Не ми пука, дори ако има среща с Джанет Рино. Властта не му дава право да напада свидетелите — нито пък на теб от негово име. Ако притиснеш това дете, ще вгорча живота ти, Сам.

Ковак направи гримаса.

— Господи, Кейт, големият шеф нареди да я разпитам. Какво да сторя? Трябва да се подчиня. Иначе ще ми откъсне топките.

— Ще ги използвам, когато играя тенис.

— Съжалявам, Кейт, ще направя така, както той ми каза. В противен случай Сабин ще ме кастрира. Погледни нещата от добрата страна.

Кейт се обърна към своя началник за подкрепа. Роб неспокойно пристъпваше от крак на крак.

— Положението е извънредно, Кейт.

— Осъзнавам го, но също знам, че ако момичето не бе наблюдавало как този психар подпалва една от жертвите си, нямаше да има пресконференция, а Тед Сабин дори нямаше да знае името й. Но това не променя онова, което е видяла, Роб. Не променя същността й, нито как трябва да се държим с нея. Тя очаква да се държим зле. Това й дава извинение да не ни сътрудничи.

Изразът му бе едновременно кисел и измъчен.

— Смятах, че не искаш да се занимаваш с този случай.

— Така е — съгласи се Кейт. — Нямам желание да се набутвам между шамарите, но вече съм замесена, така че ще продължа. Остави ме да си върша работата или ми дай друго разпределение. Нямам намерение да съм марионетка и няма да допусна да ми вържат ръцете. Дори негово величество Сабин.

Блъфираше. Не беше искала тази работа, но беше най-добрата в професията — или поне така мислеше Тед Сабин. Той робуваше на натрапчивата си идея за ФБР. Въпреки че мисълта я отвращаваше, Кейт знаеше, че това й дава добри възможности да го манипулира.

Въпросът беше какво ще й струва това? И защо се тревожи чак толкова, че е готова да плати цената? Подушваше зловонието отдалеч, можеше да усети пипалата, които се опитваха да се увият около нея. Би трябвало да ги среже и да бяга. Ако й бе останал малко здрав разум. Ако не бе надникнала зад защитната стена на Енджи ди Марко и не бе съзряла страха й.

— Какво ще направи Сабин? — попита тя Роб. — Ще ни отсече главите ли?

— Никак не е смешно.

— Нямах намерение да се шегувам. Събери кураж и се изправи срещу него, за Бога.

Роб въздъхна и пъхна палеца си в колана на панталоните.

— Ще поговоря с него и ще видя какво мога да направя. Вероятно момичето е с фалшиви документи, ще го разберем до пет часа — изрече той без капка надежда в гласа.

— Все още имаш връзки в Уисконсин, нали? Обади се, открий коя е всъщност.

— Ще се обадя, това ли е всичко? — натъртено запита той.

Кейт се престори, че не разбира колко го дразни. Осъзнаваше, че е склонна да поема нещата в свои ръце, особено що се отнася до шефа й. Той никога не я вдъхновяваше, така че да го следва.

Роб се отдалечи с обидено изражение.

— Шефът ти е човек на действието — сухо отбеляза Ковак.

— Смятам, че Сабин пази топките му в буркан в шкафа си.

— Да, но не искам и моите да допълнят колекцията. Нека се опитаме да измъкнем нещо от това момиче преди пет часа. — Той сложи ръка на рамото й. — Време е да започваме, Кейт. Оставям работата в твои ръце.

Кейт се намръщи, докато го наблюдаваше да влиза в мъжката тоалетна.

— Ще попитам отново: Защо винаги аз съм тази, която се оказва на погрешното място в погрешното време?