Тами Хоуг
Пръст от пръстта (36)

36.

— Какво се случи онази нощ, Питър? — попита Куин.

Бяха седнали в малка, мръсна стая с бели стени, някъде в недрата на сградата на кметството, близо до помещението за арестувани. Бондурант бе отказал да отиде в болница. Медикът бе почистил раната му на стълбите, където се бе опитал да се самоубие.

Едуин Нобъл бе вдигнал голям шум, настоявайки да присъства на разпита. Опита се да убеди Питър да отиде в болница, но клиентът му остана непоклатим, заклевайки се пред журналистите, че иска да направи самопризнания.

В стаята бяха Бондурант, Куин и Юрек. Питър искаше да разговаря само с Куин, но полицията бе настояла да има свой представител. Името на Сам Ковак не бе споменато.

— Джилиан дойде на вечеря — започна Питър. Изглеждаше дребен и свит, имаше вид на дългогодишен наркоман. Блед, със зачервени очи и празен поглед. — Беше изпаднала в едно от настроенията си. В един момент се смееше, в следващия започваше да ми крещи. Тя си беше такава — непостоянна. Като майка си. Дори като бебе.

— За какво се карахте?

Гледаше към отсрещната стена, на която личеше розово петно, можеше да е от кръв.

— За училището, за музиката й, за терапията, за втория й баща, за нас.

— Искаше ли да възобнови отношенията си с Льо Блан?

— Беше разговаряла с него. Смяташе да се върне отново във Франция.

— Ядосан ли бяхте?

— Ядосан — въздъхна той. — Това не е точната дума. Бях разстроен. Изпитвах огромна вина.

— Защо точно вина?

Отне му доста време да формулира отговора си, сякаш подбираше думите, които да използва.

— Защото всичко бе по моя вина… онова, което се случи между нея и Льо Блан. Можех да го предотвратя. Можех да оспоря правата на Софи, но аз я оставих да прави каквото си иска.

— Заплашвала ли е, че ще ви изложи, че сте се отнасяли зле с Джилиан? — запита Куин.

— Заплашваше ме, че ще предяви иск — поправи го Питър. — Всъщност тя подучваше Джили какво да каже, как да се държи, за да убеди хората, че това е истина.

— Но не беше, така ли?

— Тя беше мое дете. Как бих могъл да й причиня зло?

Лицето му се сгърчи. Той прикри уста с трепереща ръка и изплака.

— Как бих могъл да го сторя?

— Знаели сте за психическото състояние на Софи — изтъкна Куин.

— В този момент бяхме в процес на откупуване дела на Дон Тортън. Имах няколко огромни държавни поръчки. Това можеше да ме съсипе.

Куин не каза нищо. Остави Бондурант сам да изясни нещата, върху които явно бе мислил през последните няколко седмици.

Бондурант въздъхна тежко и се загледа в масата.

— Дадох дъщеря си на луда и на педофил. Може би щеше да е по-разумно да я бях убил тогава.

— Какво се случи в петък вечерта? — отново запита Куин, връщайки го към настоящето.

— Спорехме за Льо Блан. Тя ме обвини, че не я обичам. Затвори се в музикалния салон. Оставих я сама. Отидох в библиотеката, седнах пред камината и пих коняк. Към единадесет и половина тя дойде при мен. Пееше… имаше прекрасен глас. Песента беше неприлична, извратена и перверзна. Беше всичко, на което Софи я беше научила през годините: неща, които се предполага, че съм сторил.

— Това ядоса ли ви?

— Отвратих се. Изправих се и се извърнах, за да й кажа какво мисля. Тя стоеше пред мен гола. „Не ме ли искаш, татко — попита. — Не ме ли обичаш?“

Дори споменът за този миг го шокираше и отвращаваше. Наведе се над кошчето за боклук и повърна. Куин чакаше, спокоен и лишен от чувства.

— Правихте ли секс? — попита Юрек.

Куин го изгледа зловещо.

— Не! Мили Боже! — възкликна Питър, възмутен от предположението.

— Какво се случи? — попита Куин. — Скарахте ли се? Тя избяга ли?

— Да — отвърна той, опитвайки се да се успокои. — Скарахме се. Казах неща, които не биваше да казвам. Джилиан беше толкова чувствителна, но бях твърде изненадан и ядосан. Тя побягна, грабна си дрехите и напусна къщата. Повече не я видях жива.

Юрек изглеждаше разочарован и объркан.

— Но вие казахте, че сте я убили.

— Не разбирате ли? Можех да я спася, но не го сторих. Оставих я да си тръгне първия път, за да спася себе си, бизнеса си, бъдещето си. Грешката е моя, че допуснах да стане такава. Оставих я да си тръгне в петък, защото не исках да се изправя пред проблема, а сега тя е мъртва. По-добре да я бях пробол в сърцето.

Юрек стана от стола и закрачи наоколо, като човек, който току-що е открил, че са го измамили.

— Хайде, господин Бондурант. Нима очаквате да ви повярвам? — Нямаше подходящия глас или държание, за да изиграе ролята на лошото ченге, дори когато наистина беше такъв. — Носехте главата на дъщеря си в чанта. Какво означава това? Малък спомен от истинския убиец?

Бондурант не отвърна. Споменаването на главата на Джилиан го разстрои и той отново се затвори в себе си. Явно мислите му се рееха в друг свят, далеч от реалността.

— Питър, какво правихте в дома на Джилиан в неделя сутринта?

— Отидох да я видя. Да разбера дали е добре.

— Толкова рано? — със съмнение запита Юрек.

— Тя не отговаряше на обажданията ми. По съвета на Лукас Бранд я оставих на спокойствие в събота. Но в неделя… трябваше да сторя нещо.

— Така че отидохте там и влязохте в дома й — продължи Куин.

Бондурант се загледа в едно петно на пуловера си.

— Мислех, че е още в леглото… после се зачудих в чие легло е. Чаках я.

— Какво направихте, докато чакахте?

— Почистих — отвърна той, сякаш това се подразбираше. — Апартаментът приличаше на кочина — стисна устни с отвращение. — Мръсотия, беше пълно с боклуци.

— Като живота на Джилиан? — внимателно запита Куин.

В очите на Питър напираха сълзи. Почистването бе по-скоро символично, отколкото подтикнато от хигиенни съображения. Не можеше да промени живота на дъщеря си, но можеше да почисти апартамента й. Акт на контрол и вероятно на обич.

— Изтрили сте съобщенията на телефонния секретар.

Бондурант кимна. Сълзи се стичаха по страните му.

Подпря лакти на масата и скри очи в дланите си.

— Имаше нещо от Льо Блан? — предположи Куин.

— Кучият син! Той също я уби!

Той се сви до масата и заплака по-силно. Куин изчака да премине пристъпът и се замисли как ли е реагирал Питър, когато се е натъкнал на композициите на Джилиан. А може би точно това е било причината да отиде в дома й, но чувството за вина го караше да твърди, че е бил загрижен за нея.

Куин се наведе напред и постави ръка върху китката на Питър, установявайки физически контакт, опитвайки се да го върне към реалността.

— Питър? Знаеш ли кой уби Джилиан?

— Приятелката й — отвърна той с тънък, отпаднал глас, устните му се изкривиха в иронична усмивка. — Приятелката й, Мишел Файн.

— Какво те кара да мислиш така?

— Опитваше се да ме изнудва.

— Защо говориш в минало време?

— До снощи.

— Какво се случи снощи? — попита Куин.

— Убих я.

 

 

Едуин Нобъл спря Куин в мига, в който излезе от стаята за разпити.

— Нито дума от това няма да се приеме в съда, Куин — обеща той.

— Бяха му прочетени правата, господин Нобъл.

— Той не е в състояние да взима решения.

— Обсъдете го със съдията — намеси се Сабин.

Юристите се изгледаха като двойка кобри. Юрек дръпна встрани помощник-прокурора Логън, за да изиска заповед за обиск в дома На Мишел Файн. Ковак бе застанал на десетина крачки надолу по коридора. Беше се облегнал на стената, но не пушеше. Самотният койот.

— Искаш ли да те откарам? — попита с надежда той.

Куин изимитира израза на Ковак.

— Изглежда, че определено съм мазохист. Не мога да повярвам, че ще го кажа, но хайде да тръгваме.

Успяха някак да пробият засадата на журналистите отговаряйки: „Без коментар“ на всеки въпрос. Ковак бе оставил колата си на Четвърто авеню. Няколко репортери ги последваха. Куин не проговори, докато Ковак не подкара колата и не се отдели от тротоара.

— Бондурант каза, че е застрелял Мишел Файн и е оставил трупа в Скулптурната градина на Минеаполис. Тя се е опитвала да го изнудва с някои компрометиращи името му музикални парчета на Джилиан и с други неща, които момичето й е доверило. Снощи е очаквала да вземе много пари. Той ги е донесъл, тя му е предала песните, касетите и всичко останало.

До този момент Питър не е знаел, че е замесена в убийството на Джилиан. Каза, че е бил готов да плати, така че историята да не излезе наяве, но е носел пистолет.

— Май се е подготвил предварително — заяви Ковак и сложи на покрива на колата полицейската лампа.

— Така. После Мишел се появява с нещата в сака. Показва му няколко касетки и затваря чантата. Правят сделката. Тя си тръгва, без да мисли, че той може да погледне отново в чантата.

— Не го е допуснала.

Куин се подпря на вратата, когато колата рязко зави на червена светлина. Около тях силно засвириха клаксони.

— Но той е погледнал. Застрелял я е в гърба и я е оставил там, където е паднала.

— Какво, по дяволите, си е мислела, когато му е дала главата?

— Смятала е, че ще бъде далеч, преди Питър да повика ченгетата — предположи Куин. — Забелязах туристически брошури в апартамента й, когато ходихме там оня ден с Лиска. Обзалагам се, че е щяла да се отправи към летището и да се качи на някой самолет.

— Ами Ванлийс? Бондурант каза ли нещо за него?

Куин затаи дъх, когато Ковак се мушна между камион и микробус.

— Нищо.

— Мислиш ли, че е работила сама?

— Не. Знаем, че тя не е убивала. Не би се опитала да го изнудва сама. Жертвите, който с готовност търпят сексуален садист, обикновено са марионетки. Техният партньор има власт над тях, контролира ги чрез физическо насилие, психическо и сексуално издевателство. Няма начин тя да е направила всичко сама.

— Но Ванлийс бе арестуван, когато се е случило всичко това.

— Вероятно са имали готов план, който тя е следвала, без да знае къде се намира съучастникът й. Страхувала се е да не го стори. Ако наистина Ванлийс е нашият човек.

— Те се познават.

— И ние се познаваме. Не сме убили никого. Трудно ми е да повярвам, че Ванлийс може да манипулира някого на това ниво. Не той е убиецът.

— Кой е той, тогава?

— Не знам — отвърна намръщено Куин. Ковак натисна педала на газта докрай и едва не се разбиха в малко микробусче. — Но ако открием Файн, тогава ще имаме някаква следа.

Четири полицейски коли бяха пристигнали преди тях. Скулптурната градина на Минеаполис бе огромен парк, в който бяха разположени четиридесет творби на именити скулптори. „Доста сюрреалистично — помисли си Куин. — Малко напомня на място от «Алиса в страната на чудесата»“.

— Доклад от местната „Бърза помощ“. — Юрек се приближи към колата им. — Няма жертви с огнестрелни рани, отговарящи на описанието на Мишел Файн.

— Той каза къде са се срещнали — възрази Куин, докато бързо се отправиха към мястото.

— Убеден ли е, че я е улучил? Било е тъмно — попита Ковак.

— Каза, че я е улучил, тя извикала и паднала на земята.

— Насам! — извика ги един от униформените полицаи, махайки с ръка от близкия мост.

Куин се затича. Новинарските екипи нямаше да се забавят много.

— Мъртва ли е? — настойчиво запита Юрек.

— Мъртва ли? — възкликна полицаят, сочейки голямо червено петно на снега. — Изчезнала е.