Тами Хоуг
Пръст от пръстта (12)

12.

Трафикът му действаше на нервите. Той пое по шосе 35В на юг от центъра на града, за да избегне светофарите и досадните криволици на другия възможен маршрут. Потокът от коли, които ту тръгваха, ту спираха, го предизвикваше да изостави колата и да тръгне пеша, като от време на време измъква по някой шофьор от кабината и удря главата му в джантата. Забавляваше го мисълта, че и другите водачи очевидно се радват на подобни фантазии. Те нямаха представа, че мъжът, който седеше в черния седан зад тях, до тях и пред тях, би дал живот на фантазиите си, без да му мигне окото.

Той погледна жената в червения сатурн до него. Красива, със северни черти и белезникаворуса коса с изсветлени кичури, оформена в пухкава прическа, напръскана с лак. Тя забеляза, че я гледа, затова й се усмихна и й помаха. Жената му се усмихна в отговор, след което с жест и смешна гримаса посочи потока от коли, който пъплеше пред тях. Той сви рамене и се намръщи, оформяйки думите с устни: „Какво да се прави?“

Представи си същото лице бледо и сковано от ужас, докато той се е надвесил над нея с нож в ръка. Виждаше как голият й гръден кош се издига и спуска при задъханото й дишане. Чуваше как с треперещ глас го моли да й пощади живота. Чуваше я как пищи, докато реже гърдите й.

Дълбоко в слабините си почувства желание.

„Вероятно най-съдбовният фактор за създаването на един сериен изнасилвач е ролята на фантазията“ — е казал Джон Дъглас, психолог.

Фантазиите му никога не го шокираха. Дори и докато беше дете. Тогава си мислеше какво ли ще усети, ако наблюдава живо същество да умира, какво ли би почувствал, ако сключи ръце около шията на котка или на дете от квартала, ако държи силата на живота и смъртта буквално в ръцете си. Когато поотрасна, си представяше как отрязва зърната на гърдите на майка си или как смачква ларинкса й с чук, или как изрязва матката й и я слага във фурната.

Той знаеше, че за убиец като него самия подобни мисли са неотменна част от един постоянен процес. Те всъщност бяха естествени за него. Естествени, затова не ги чувстваше като нещо странно.

Излезе от магистралата на тридесет и шестия километър и подкара на запад по трилентовата улица по посока на езерото Калун. Русата изчезна и фантазиите, свързани с нея, се стопиха. Замисли се отново за следобедната пресконференция, едновременно забавна и дразнеща. Полицията имаше портрет — това го развеселяваше. Беше сред тълпата, когато Гриър вдигна рисунката, за която се предполагаше, че е направена по описание на неговото лице, толкова точно, че хората ще го разпознаят на улицата от пръв поглед. А когато пресконференцията свърши, всички репортери минаха точно покрай него и никой не му обърна внимание.

Най-много го дразнеше Джон Куин. Не се появи на пресконференцията, не направи никакво официално изявление, а това изглеждаше преднамерено. Явно беше погълнат от размишленията и анализите си. Сигурно съсредоточаваше цялото си внимание върху жертвите. Кои са и какви са били, защо точно те са избрани.

„В съзнанието жертвата придобива форма и моделира престъплението… За да опознаем някого, трябва да опознаем партньора му“ — пише Ханс фон Хентиг.

Куин също вярваше в това. Книгата, която беше написал за сексуалните убийства, се намираше сред многото други в библиотеката му. „Изкушенията на убийството“ от Кац, „Изследване на криминалното съзнание“ от Саменоу, „Без съвест“ от Хеър, „Сексуалните убийства: модели и мотиви“ от Реслър, Бърджис и Дъглас. Беше ги проучил, както и много други. Пътувания в себепознанието.

Той сви към своя квартал. Поради това, че езерото се намираше в тази част на града, улиците в непосредствена близост до него имаха неправилна форма. Тази правеше завой, което даваше възможност къщите да имат по-големи дворове. Повече усамотение. Той паркира колата на циментовата площадка пред гаража и слезе.

Нощта беше оцветила в мастиленосиньо гаснещата дневна светлина. Вятърът духаше от запад и носеше воня на пресни кучешки изпражнения. Миризмата го удари в ноздрите част от секундата, преди да чуе истеричния лай на някакво куче дребна порода.

В тъмнината на съседския двор бишонът на госпожа Ветър, създание, което приличаше на слепени топки памук, се разхождаше, отвързано от каишката. Животното притича на около метър и половина от него, след което спря на място и залая, подскачайки като малка катеричка.

Това изведнъж го ядоса. Мразеше гадното псе. Мразеше го особено сега, защото го накара да си припомни настроението, предизвикано от уличното задръстване. Искаше му се да изрита кучето с всичка сила. Представи си оглушителния писък, осакатеното тяло на животното, когато го хване за врата и го прекърши.

— Битси! — пронизително извика госпожа Ветър от стъпалата пред вратата си — Битси, ела тук!

Ивон Ветър, на около шестдесет, вдовица, неприятна жена с кръгло кисело лица и писклив глас. Мразеше я с цялото си същество и му се искаше да я убие всеки път, когато я видеше, но нещо, скрито дълбоко в него, го спираше. Отказваше да проучи какво е то и се ядосваше още повече, защото му се струваше, че Джон Куин има пръст в създаването му.

— Битси! Ела тук!

Кучето се втурна към него, после побягна покрай гаража, като спираше за момент да припикае ъглите на сградата.

— Битси!

Главата му започна да пулсира и топлите вълни обляха тялото му. Ако Ивон Ветър прекосеше моравата сега, щеше да я убие. Щеше да я сграбчи и да запуши крещящото й гърло с вестника, който носеше. Да я завлече в гаража, да блъска главата й в стената, докато се свлече в безсъзнание, след което да убие кучето, за да спре адския му лай. После щеше да даде воля на яростта си и да убие Ивон Ветър, за да задоволи свирепия глад, който го мъчеше.

Тя започна да слиза по стъпалата на къщата си.

Мускулите на гърба й раменете му се стегнаха. Пулсът му се ускори.

— Битси! Хайде, идвай!

Той напълни дробовете си с въздух. Пръстите му стиснаха вестника.

Кучето излая срещу него за последен път и се втурна към стопанката си. Пет метра по-нататък Ветър се наведе и взе животинчето в обятията си, сякаш беше дете.

Възможността изчезна като недопита песен.

— Тази вечер е възбуден — каза той с усмивка.

— Става такъв, като стои вътре прекалено дълго. А й вас не харесва — изрече госпожа Ветър с извинителен той и се прибра.

— Гадна кучка — прошепна той. Гневът щеше да вибрира в него дълго време, подобно на камертон, който продължава да трепти, дълго след като е бил ударен. Представи си, че убива Ивон Ветър отново, отново й отново.

Влезе в гаража, където се намираха блейзърът и червеният сааб, и влезе в къщата през страничната врата, нетърпелив да прочете за Крематора в двата вестника. Ще изреже всички истории, свързани с разследването, и ще си направи фотокопия, защото печатното мастило е евтино и няма да трае дълго. Щеше да гледа вечерните новини и местните новини и щеше да чака да се спомене Крематора.

Крематора. Името го забавляваше. Напомняше му на герой от комикс. Пораждаше асоциации с нацистки военни престъпници или филмови чудовища. Част от кошмар.

Той беше кошмарът.

И подобно на същество от детски кошмар той слезе в мазето. Това беше неговото лично място, идеалното му убежище. Голямата стая беше оборудвана като любителско музикално студио. Стените и таванът бяха от звуконепроницаеми тухли. Тъмносин килим покриваше пода. Той харесваше ниския таван, липсата на естествена светлина, усещането, че си под земята, заобиколен от дебели бетонни стени. Неговият собствен безопасен свят. Също както когато беше момче.

Продължи по коридора и влезе в стаята си за забавления, като държеше вестниците пред себе си и се любуваше на заглавията.

— Да, станах известен — каза той с усмивка, — но не се отчайвай. И ти ще станеш известна. Няма да те отмине.

Обърна се към овалната маса, като държеше вестника под ъгъл, така че голата жена, завързана на нея, да може да погледне заглавията, ако поиска. Вместо това тя се взираше в него с разширени от ужас очи, пълни със сълзи. Звуците, които издаваше, не бяха думи, бяха нечленоразделни звуци, породени от страх.

Те му подействаха като електрически ток и го заредиха с енергия. Страхът й му даваше власт над нея. Властта беше сила. Властта е най-истинският афродизиак.

— Скоро и ти ще станеш част от тези заглавия — каза той, прокарвайки пръст по плътния печат на първата страница на „Стар Трибюн“. Прах си и на прах ще станеш.

 

 

Денят премина във вечер, после в нощ. Единственият индикатор, че времето минава, беше часовникът, който Куин рядко поглеждаше. Предоставеният му кабинет нямаше прозорци, само стени. Там той прекарваше много часове в работа с документи, често с телефонна слушалка притисната между ухото и рамото, докато даваше указания по случая „Блексбърг“. Заподозреният беше почти готов да направи самопризнания. Нуждата му да се контролира го караше да вярва, че може да се предпази от грешки, макар да знаеше, че това не е възможно.

Ковак му беше предложил място в сградата, която неофициално наричаха „Любовното докосване на смъртта“.

Беше отклонил поканата. Изпитваше необходимост от усамотение, изолация. Не можеше да работи, когато цяла дузина ченгета обсъждаха теории и имена на заподозрени, сякаш кълцаха салата. Струваше му се, че затъва в лепкав сос.

Бе станало известно, че Куин е извикан във връзка с издирването на Крематора. Ковак му съобщи лошата новина след пресконференцията. Беше въпрос на часове, кога ще го открият репортерите.

По дяволите, би искал да имаше повече време. Разполагаше само със следващите няколко часа. Можеше да се измъкне и да изчезне, но не му се искаше. Чувстваше се изтощен. Язвата в стомаха го изгаряше. Беше гладен и знаеше, че се нуждае от храна, за да работи мозъкът му, но не желаеше да губи време и да излиза. Беше натрупал твърде много информация. Беше просмукан от кофеин. Обаждаше се и познатото чувство на безпокойство, което вибрираше дълбоко в него — нетърпението, обземащо го при всеки случай, запълващо времето с изтощителни въпроси и мъчителни фрагменти от миналото. Към това се добави и едно друго чувство, което пропълзяваше в него в последно време — страхът. Страхът, че не е разрешил случая достатъчно бързо. Страхът, че може да се провали. Страхът, че умората, стоварила се върху му, изведнъж ще се окаже непреодолима. Страхът, че единственото, което иска, е да се махне от всичко това.

Имаше нужда да се движи, да избяга и затова започна да крачи напред-назад, покрай камарата документи, като от време на време ги поглеждаше. Лицата на Бондурант и Бранд изплуваха в съзнанието му.

Питър Бондурант криеше повече неща, отколкото им казваше.

Лукас Бранд имаше лиценз за пазене на тайни.

Искаше му се да не бе срещал нито един от двамата. Трябваше по-енергично да се възпротиви на идването си тук в толкова ранен етап на разследването, помисли си Куин, разтривайки дясното си рамо. Най-важното бе да запази самообладание. Тогава нямаше да е трудно да изработи стратегията си и да я осъществи.

Спазваше това изискване и при други разследвания. По този начин управляваше целия си живот — като се започне от бюрокрацията в работата му и се свърши с китайците, държащи бакалница, при които имаше пощенска кутия. Във всички ситуации и отношения най-съществено беше самообладанието.

Кейт се появи от дебрите на съзнанието му, сякаш за да го измъчи още повече. Колко пъти през тези години отново и отново си беше представял случилото се между тях, като променяше собствените си действия и реакции, за да се стигне до различен изход? По-често, отколкото би си признал. Самообладанието и стратегията бяха най-важното за него. Дори когато се отнасяше за Кейт. Първоначално бяха познати, после — приятели, след това влюбени до полуда. Нямаше време да мислят какво им предстои, водени от потребност да са заедно и от страст, по-силна и от двамата. След това всичко свърши, тя си отиде и… край. Нищо не остана, освен съжалението, че излъга, убеден, че и за двамата така е по-добре.

Беше за добро. Поне за Кейт. Тя си беше уредила живота тук. Имаше нова кариера, приятели, дом. Трябваше да притежава достатъчно разум и да се махне оттук, да остане сам, но изкусителната възможност да я вижда го мамеше като прелъстителна усмивка. И мъката по нея го връхлетя като мощна вълна и го помете.

Предполагаше, че пет години са твърде дълго време да таи болката, но така беше станало и с други неща. Неразрешени случаи, загубени дела, убиец на деца, който се беше измъкнал. Собственият му брак, смъртта на майка му, алкохолизмът на баща му. Може би никога не забравяше нищо. Вероятно затова се чувстваше толкова лишен от жизненост. Не беше останало място за нищо друго, освен за мъртвите останки от миналото.

Той тихо изруга, отвратен от себе си. От него се очакваше да проникне в съзнанието на престъпника, а не в своето собствено.

Не си спомняше кога е седнал на бюрото си, не знаеше колко минути са изминали. Потри лице с големите си ръце, облиза устни и му се стори, че долавя вкус на уиски. Странен психологически ефект. Нужда, която щеше да остане неудовлетворена. Не си позволяваше да пие. Не си позволяваше и да пуши. Не си позволяваше много неща. Ако добавеше и съжаленията към списъка със забрани, какво щеше да му остане?

Той се приближи до стената, където беше залепил някои бележки за жертвите на Крематора, надраскани с цветни маркери. С главни букви. Стегнат почерк, сочещ, че пишещият е десняк. Почерк, който караше графолозите да повдигат вежди и да се държат на разстояние от него.

Над бележките бяха залепени фотографиите на трите жени.

Папка с три отделения лежеше отворена на бюрото му, запълнена страница след страница с грижливо напечатани доклади, карти, схеми на местопрестъплението, снимки от местопрестъплението, фотоси от аутопсии — преносимата му библия по случая. Обаче му се струваше полезно да подреди основната информация, да осмисли бележките на стената, докато гледа снимките на три усмихнати жени — отишли си вече от този свят, животът им угаснал като свещ, достойнството им — отнето с насилие.

Три бели жени. Всичките на възраст от двадесет и една до двадесет и три. Ръстът варираше между метър и петдесет и пет и метър и шестдесет и пет. Формите на телата им бяха различни — от заоблената Лайла Уайт до дребната Фаун Пиърс и средната на ръст Джейн Доу (Джилиан Бондурант).

Две проститутки и една студентка от колеж. Бяха живели в различни части на града. Проститутките работеха по принцип в различни квартали, нито една от тях не се бе познавала с Джилиан Бондурант. Пътищата на Лайла и Фаун може случайно да са се пресичали, но беше крайно невероятно Джилиан да се е срещала с някоя от тях в ресторантите, баровете или магазините.

Беше разгледал и връзката с наркотиците, но все още нямаше никакво потвърждение. Лайла Уайт се беше излекувала, след като се бе присъединила към една областна програма преди повече от година. За Фаун Пиърс не беше известно да е ползвала дрога, макар да й се носеше славата, че пиянства по няколко дни с евтина водка. А Джилиан? В дома й не бяха открити наркотици. Нито в кръвта й. Нямаше криминално досие, свързано с употреба на наркотици.

„Защо мислите, че би им харесало хората да разберат, че дъщерите им са станали проститутки и наркоманки?“

Все още чуваше горчивината в гласа на Питър Бондурант. Откъде бе дошла тя?

Джилиан бе парченцето, което не се вместваше в пъзела на тези престъпления. Тя беше тази, която нарушаваше закономерността. До този момент убиецът преследваше проститутки. Проститутките бяха жертви от група с висок риск. Убийците им обикновено бяха обществено неприспособими, безработни бели мъже с унизително минало и си отмъщаваха на всички жени, като наказваха тези, които смятаха за най-лоши.

Освен ако Джилиан водеше таен живот на проститутка… Не беше невъзможно, предположи той, досега нямаше никакви данни за наличието на постоянен приятел, нито на някакви ухажори.

„Момчетата не я интересуваха. Не търсеше временни връзки. Беше преживяла толкова много…“

Какво е преживяла? Разводът на родителите си. Болестта на майка си. Втори баща в чужда страна. Какво друго? Нещо по-дълбоко? По-тъмно? Нещо, което е довело до лечението при Лукас Бранд.

„Вероятно разбирате, че проблемите, довели Джилиан при мен, нямат нищо общо със смъртта й. Възможно е убиецът й да не е знаел нищо за нея.“

— Но се обзалагам на един долар, че е знаел, доктор Бранд — каза тихо Куин, взирайки се в снимката на момичето. Дълбоко в себе си чувстваше, че Джилиан е разковничето. Нещо в живота й я бе поставило на пътя на убиеца. Само да можеха да открият какво е то, имаха шансове да хванат кучия син.

Той отново се върна на бюрото и запрелиства страниците, докато стигна до раздела със снимките: цветни и с грижливо залепени етикетчета. Местопрестъплението: общ план, снимки от близък план, положение на трупа от различни ъгли. Снимки от медицинската служба: общи и в близък план, преди и след като са почистили трупа в моргата, фотографии на аутопсията, увеличени снимки на рани. Рани, нанесени преди смъртта — показващи действията на сексуален садист. Рани, нанесени след смъртта — повече говореха за фетишизъм, отколкото садизъм, разкривайки фантазиите на убиеца.

Сложни фантазии. Фантазии, изграждани в продължение на дълго време.

Той бавно прелисти снимките на раните в близък план, проучвайки всяка следа, оставена от убиеца, разглеждайки прободните рани по гърдите на жертвата. Осем прободни рани, скупчени в групички, по-дълбоките се редуваха с по-плитки.

От всички отвратителни аспекти на убийството този го тревожеше най-много. Повече и от изгарянията. Те изглеждаха нещо показно, сякаш представляваха обществени изявления. „Прах си и на прах ще станеш.“ Символично погребение, краят на връзката му с жертвата. Тези прободни рани означаваха нещо по-лично, по-близко. Какво?

Какофония от гласове изпълни главата на Куин: Бондурант, Бранд, специалистът по съдебна медицина, Ковак, ченгета, следователи, експерти и агенти от стотици предишни случаи. Всички те имаха мнения или въпроси. Всички говореха толкова високо, че вече не можеше да чуе собствените си мисли. А умората сякаш усилваше шума, прииска му се да помоли някой да го изключи.

„Могъщият Куин.“ Така го наричаха в Куонтико. Само да можеха да го видят… Усещаше, че ще се пречупи от страх, че пропуска нещо или води разследването в невярна посока.

Системата беше претоварена и той се намираше при един от бутоните — и тогава дойде най-ужасяващата мисъл: че само той може да промени нещата, а не е способен да го стори, защото, колкото и ужасно да беше, самата алтернатива го плашеше. Без работата не съществуваше Джон Куин.

Дълбоко вътре в него се породи леко потреперване, което си проби път към ръцете му. Той започна да се бори с него, мразеше го, опита се да стегне мускулите си, да върне слабостта там, откъдето бе дошла. Стисна затворените си очи, легна на пода и започна да прави лицеви опори. Десет, двадесет, тридесет, още и още, докато почувства, че кожата на ръцете му ще се пръсне от усилието, че не може да издържи напиращата мускулна маса, още и още, докато болката изпепели шумовете в главата му и единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето му. С усилие се изправи на крака, дишайки тежко, сгорещен и потънал в пот.

Съсредоточи се върху фотографията пред себе си, но не виждаше разкъсаната плът и кръвта или самия труп; виждаше формата на раната — две преплетени букви Х.

— Кръст на сърцето ми — промълви той, прокарвайки пръст по линиите, — надявам се да умра.

 

 

„Сериен убиец вилнее из улиците на Минеаполис. Днес полицията в Минеаполис разпространи портрет по описание на мъжа, който брутално уби три жени, и това е нашата гореща новина тази вечер…“

Жените от „Феникс“ седяха на столове и канапета с най-разнообразна форма във всекидневната, вниманието им беше привлечено от широкоплещестия с квадратна челюст водещ новините по Единадесети канал. На екрана се появи репортаж от следобедната пресконференция, шефът на полицията държеше високо над главата си скицата на Крематора, след това тя зае целия екран. Енджи гледаше от вратата, вниманието й беше съсредоточено в жените. Няколко от тях не бяха много по-възрастни от нея самата. Четири бяха на около двадесет. Една беше по-стара, дебела и грозна. Дебелата носеше блуза без ръкави, защото котелът се беше нажежил до бяло и в къщата беше горещо и сухо като в пустинята. Горната част на ръцете й беше подпухнала и с белезникава кожа като мъртва риба. Докато седеше, коремът й се подпираше на бедрата.

Енджи беше чула, че в миналото жената е била проститутка, но не можеше да си представи мъж, достатъчно корав, да плати, за да прави секс с нея. Мъжете харесваха хубави момичета, млади момичета. Без значение колко стар и грозен е мъжът, винаги иска красиви момичета. Енджи го знаеше от опит. Може би затова Дебелата Арлен беше тук. Вероятно не можеше да намери мъж, който да й плати, и „Феникс“ беше нейният старчески дом.

Една червенокоса, която имаше изпития, блед вид на наркоманка, започна да плаче, когато фотографиите на трите жертви се появиха на екрана. Останалите жени се правеха, че не ги забелязват. Тони Ърскин, която управляваше „Феникс“, се наведе напред и докосна червенокосата по рамото.

— Не се тревожи — каза тихо тя. — Недей да плачеш. Знам, че Фаун ти беше приятелка, Рита.

Червенокосата сви кокалестите си бели крака, зарови глава в коленете си и занарежда:

— Защо я е убил по такъв жесток начин? Никому не беше сторила зло!

— Това няма никакво значение — обади се друга жена. — Би могла да бъде всяка една от нас.

Факт, който беше известен на всички им, дори и на тези, които се опитваха да го отричат.

Дебелата Арлен каза нападателно:

— Много внимавайте с кого тръгвате. Трябва да развиете усет за това.

Една негърка я изгледа мрачно.

— Сякаш можеш да избираш. Кой ще хареса тлъстия ти задник? Като видят как се тресе като желе, направо ще го наръгат.

Лицето на Арлен пребледня и очите й почти потънаха в кръглите бузи и бухлатите вежди. На Енджи й заприлича на портокалов пай.

— Затваряй си човката, кльощава кучко!

Ядосана, Тони Ърскин остави плачещата червенокоса и отиде в средата на стаята, вдигнала ръце като рефер.

— Хей! Я престанете! Трябва да се учим да се уважаваме една друга. Запомнете: уважение към групата, уважение към пола, уважение към себе си.

Лесно й е да го каже, помисли си Енджи, отдръпвайки се заднишком от вратата. На Тони Ърскин не й се беше налагало да ляга с някой дърт перверзник, за да спечели малко пари за ядене. Тя беше благородната дама, която прави добро, с дрехи от „Дейтън“ и стодоларова прическа, направена при Хорст. Идва в тази окаяна къща със своя автомобил марка „Форд Експлорър“ от красивия си дом някъде в Едина или Минетонка. Нямаше си и представа какво чувстваш отвътре, когато откриеш, че струваш само двадесет и пет долара.

— Всички скърбим за жертвите на тези убийства — заяви страстно Ърскин, тъмните й очи блестяха, лицето й с остри черти светна. — Всички сме бесни, че полицията всъщност не е направила нищо досега. Това е като шамар. Сякаш град Минеаполис ни казва, че животът на жените, живеещи при отчаяни условия, не струва нищо. Това трябва да ни ядосва, а не да се обиждаме една на друга.

Жените слушаха, някои внимателно, други с половин ухо, а трети се преструваха, че не чуват.

— Мисля, че най-важното сега е да бъдем съпричастни. Трябва да действаме — продължи Ърскин. — Утре сутрин ще идем в кметството. Ще вземем скиците на портрета по описание и платна…

Енджи се отдръпна назад от вратата и тръгна тихо надолу по коридора. Ставаше й неприятно, когато хората говореха за разследването на Крематора. Жените във „Феникс“ изглежда не знаеха коя е и че е замесена в разследването, но Енджи имаше тягостното чувство, че като я гледат, те по някакъв начин ще се сетят, че тя е мистериозният свидетел. Не искаше никой да научава това.

Дори не искаше да е истина.

Внезапно очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса с ръце. Никакви изблици на чувства. Ако покажеше какво изпитва, може би някой щеше да прозре нейната слабост или нужда, или лудост, която я хвърляше в зоната и я караше да се самонаранява. Никой не биваше да разбере, че острието безжалостно я свързва с лудостта.

— Всичко ли е наред?

Стресната, Енджи се извърна и видя един мъж, застанал на вратата на мазето. Около четиридесетте, приятен на вид, носеше светлокафяви военни панталони и поло. Вероятно беше някакъв роднина на Тони Ърскин и явно работеше в котелното. В ръцете си държеше парцал, изцапан със сива пепел и нещо друго, което приличаше на кръв.

Той погледна надолу, когато срещна погледа на Енджи, след което й се усмихна.

— Старата пещ още я бива — каза мъжът, сякаш да обясни присъствието си. — Поддържам я да гори с воля и с гумени отпадъци. Грегъри Ърскин — представи се, подавайки й ръка.

— Порязали сте се — отбеляза Енджи, без да докосне ръката му, очите й още бяха приковани в кървавото петно, което пресичаше дланта му.

Ърскин също го погледна и го затърка с парцала с такова старание, с което често пъти хората смятат, че правят добро впечатление. Енджи продължи да го гледа. Малко прилича на Кърт Ръсел, помисли си тя: широка челюст и малък нос, пясъчноруса коса. Носеше очила със сребърни рамки. Тази сутрин се беше порязал, докато е бръснал горната си устна.

— Не ви ли е горещо с това яке? — попита той.

Енджи не отговори. Потеше се като кон, но ръкавите на пуловера й бяха прекалено къси и не скриваха всички белези по ръцете. По-безопасно бе да стои с яке. Ако измъкнеше някакви пари от Кейт, щеше да си купи дрехи. Може би нещо съвсем ново, не от магазините за употребявани дрехи.

— Аз съм съпругът на Тони — сръчен съм — каза Ърскин. Присви очи. — Предполагам, че вие сте Енджи.

Момичето продължаваше да го гледа.

— Няма да кажа на никого — успокои я Ърскин с поверителен тон. — Тайната ви е на сигурно място при мен.

Стори й се, че я занася по някакъв начин. Енджи реши, че не го харесва, красив или не. Имаше нещо в очите му, което я тревожеше. Като че ли се отнасяше високомерно с нея, сякаш е някаква буболечка. Запита се дали някога е плащал на жена за секс. Съпругата му изглежда мислеше, че сексът е нещо мръсно. Мисията в живота на Тони Ърскин беше да спасява жените да не нравят секс.

— Много сме разтревожени от този случай — поде той със сериозен вид. — Първата жертва — Лайла Уайт живя тук известно време. Тони го прие тежко. Обича жените. Работи тук като доброволка.

Енджи скръсти ръце.

— А вие с какво се занимавате?

Нова ослепителна усмивка, от която ти се опъват нервите.

— Аз съм инженер в Хъниуел. В момента съм свободен, така че мога да помогна да пооправим това място за зимата — и да завърша магистърската си дисертация.

Той се засмя, сякаш това беше голям майтап. Не попита Енджи с какво се занимава, въпреки че не всички жени в къщата бяха проститутки. Той гледаше към корема й, татуировките на пъпа й се показваха, тъй като пуловерът беше прекалено къс, за да ги покрие. Тя се поизпъна, като показа още малко от голата си плът и се запита дали той би я пожелал.

Ърскин отново я погледна в лицето.

— Значи има реална възможност да хванем този тип благодарение на теб — това беше наполовина твърдение, наполовина въпрос. — Ти всъщност си го видяла.

— Никой не трябва да знае за това — каза безизразно Енджи — и аз не трябва да говоря.

Край на разговора. Не се сбогува любезно, просто му обърна гръб и се запъти към стълбите. Почувства погледа на Грегъри Ърскин, докато вървеше.

— Е, тогава лека нощ — извика след нея той, докато тя изчезваше в тъмнината на втория етаж.

Енджи влезе в стаята, която делеше с друга жена, чийто бивш приятел я беше съборил и обръснал цялата й глава с ловджийски нож, защото отказала да му даде чека си за социална помощ. Беше наркоманка. Децата й сега бяха оставени на грижите на осиновители. Приятелят й беше избягал в Уисконсин. Бяха я подложили на лечение за отказване от наркотиците и чувстваше нужда да се изповяда. Терапията предизвикваше това у много хора. Енджи беше твърде умна, за да допусне с нея да се случи същото.

„Не им разкривай тайните си, Ейнджъл. Именно те те правят уникална. Уникална.“ Искаше да е единствена. Но не сама. Какво от това, че в тази къща имаше и други хора. Никой от тях не беше с нея. Не принадлежеше на никого. Беше подхвърлена тук като бездомно кученце. Гадни ченгета. Искаха разни неща от нея, но не желаеха да й дадат нищо в замяна. Не се интересуваха какво й е потребно.

Поне Кейт беше донякъде честна, помисли си Енджи, докато прекосяваше стаята. Но не можеше да забрави, че все пак Кейт беше една от тях. Работата й беше да се опита да преодолее съпротивата на Енджи, така че ченгетата и прокурорът да получат това, което искат. И това щеше да бъде краят. Кейт не беше истинска приятелка. Приятелите, на които Енджи можеше да разчита, се брояха на пръстите на едната й ръка и пак оставаха свободни пръсти.

Тази вечер се нуждаеше от приятел. Не искаше да остава в тази къща. Искаше да бъде другаде.

Замисли се за жената, която убиецът бе изгорил в парка, откъде идваше и какво би станало, ако би могло да си сменят местата. Щеше да бъде дъщеря на богат човек. Щеше да има баща, дом и пари.

Някога имаше баща. Носеше белези, с които можеше да го докаже. Имаше и дом. Все още усещаше миризмата на вкиснало в кухнята, спомняше си големите тъмни гардероби, с врати, които се заключват отвън. Никога не беше имала пари.

Легна си с дрехите и зачака, докато къщата утихне и съквартирантката й захърка. Тогава се измъкна изпод завивките и излезе от стаята, напускайки къщата през задната врата.

Нощта беше ветровита. Облаците се търкаляха по небето бързо, сякаш някой ги гонеше. Улиците пустееха, само някоя случайна кола профучаваше по големите булеварди, пресичащи града от север на юг. Енджи се насочи на запад, изплашена и нервна. Чувството, че някой постоянно я наблюдава, караше кожата на врата й да настръхва, но когато поглеждаше през рамо, не виждаше никого.

Зоната я преследваше като сянка. Ако продължеше да върви, ако имаше цел, ако се съсредоточеше върху нея, може би нямаше да я хване.

Къщите край пътя бяха тъмни. Клоните на дърветата потракваха от вятъра. Когато стигна до езерото, видя, че беше черно и лъскаво като петролно петно. Премина на тъмната страна на улицата и тръгна на север. Хората от този квартал щяха да извикат ченгетата, ако видеха, че някой се разхожда толкова късно посред нощ.

Позна къщата от репортажите във вестниците — имаше нещо английско с голямата желязна ограда около нея. Тя зави и изкачи хълма от задната част на парцела, големите дървета я прикриваха. Храсти пречеха да се види къщата през три от годишните времена, но сега листата им ги нямаше и тя можеше да надзърне през плетеницата от клони.

В къщата светеше лампа, по-точно в стая с остъклени врати, които водеха към вътрешен двор. Енджи застана до оградата, като внимаваше да не я докосне, и се загледа към задния двор на Питър Бондурант. Взираше се отвъд плувния басейн, каменните пейки и гравираните метални маси и столове, които още не бяха прибрани за зимата. Виждаше кехлибарения отблясък в прозореца и фигурата на мъж, седящ зад бюро. Замисли се дали и той не се чувства самотен като нея. Дали парите му даваха утеха сега.

 

 

Питър се изправи, излезе иззад бюрото си и се разходи из кабинета, неспокоен, напрегнат. Не можеше да спи, отказа да взима хапчетата, които му предписа и достави в къщата лекарят му. Кошмарът беше жив в съзнанието му: оранжевото зарево на пламъците, миризмата. Когато затваряше очи, го виждаше. Когато ги отваряше, чувстваше горещината. Виждаше лицето на Джилиан — шока, срама, разбитото й сърце. Виждаше как лицето й се носи свободно, долната част от гърлото й бе разкъсана и кървяща. Ако съзнанието му се изпълваше с подобни образи, докато беше буден, какво ли щеше да види, ако заспи?

Приближи се до френския прозорец и се загледа в нощта, черна и студена, въобрази си, че вижда очи, вперени в него. Джилиан. Струваше му се, че усеща присъствието й. Нещо притискаше гърдите му сякаш тя беше обвила ръце около него. Даже и след смъртта си тя искаше да го докосне, да се прилепи към него, отчаяно търсеща любов, чието значение така и си остана скрито за нея.

В него се зароди странна, тъмна сила, последвана от отвращение, срам и вина. Той се обърна с гръб към прозореца с животинско ръмжене и се хвърли към бюрото, като помете всичко, наредено отгоре. Химикалки, лепенки, преспапиета, папки, бележник. Телефонът иззвъня, сякаш в знак на протест. Лампата падна на пода, крушката експлодира с рязко изпукване, хвърляйки стаята в мрак.

Последният отблясък на светлината остана в очите на Питър, оранжевият й двойник продължаваше да се движи пред погледа му. Пламъци, от които не можеше да избяга. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнал камък, твърд и остър. Усещаше напрежение в очните си ябълки, като че ли щяха да се взривят, и той отчаяно пожела да не вижда вече пламъците.

От гърдите му се изтръгна сух и режещ стон, когато се препъна в тъмното в падналата лампа, тъпчейки вещите, които беше съборил от бюрото. Поуспокоен, след като запали светлината, започна да събира разпилените предмети. Поставяше нещата по местата им, като прецизно ги подреждаше. Ето какво трябваше да направи: да събере отломките от живота си със същото търпение, да попие бликналите сълзи и да продължи, както беше направил, когато Софи му беше отнела Джилиан и го беше изоставила преди толкова години.

Накрая вдигна бележника си и той се отвори на петък. „Джилиан — вечеря“ — бе написано там от собствената му прецизна ръка. Звучеше толкова невинно, толкова просто. Но с Джилиан нищо и никога не беше невинно и просто. Колкото и да се стараеше.

Телефонът иззвъня, изтръгвайки го от мрачните спомени.

— Питър Бондурант — каза той, сякаш беше съвсем нормален час. С част от съзнанието си си припомни, че очакваше презокеански разговор.

— Скъпо татенце — гласът звучеше нежно, примамващо, — зная всичките ти тайни.