Тами Хоуг
Пръст от пръстта (17)

17.

Събранието беше в негова чест, поне до известна степен. Той седеше сред тълпата, наблюдаваше, слушаше, възбуден и развеселен. Хората около него — приблизително 150, много от тях журналисти — бяха дошли тук, защото се страхуваха от него или бяха впечатлени. Нямаха си и представа, че чудовището седи сред тях, зад тях, до тях, докато те се ужасяват от действията на Крематора.

Вярваше, че някои от тях му завиждат, но никога не биха си го признали. Никой друг нямаше смелостта да осъществи фантазиите си, да освободи тъмните сили в себе си.

Говорителят на работната група обяви целта на събранието, а това бе пълна лъжа. Свикано е не за да информира хората, а да се срещнат с Куин.

„Най-важното при серийни убийства е да съумеем да провокираме убиеца, да използваме полицията и медиите, за да го примамим в капана. Предлагам например полицията да организира дискусии върху престъпленията. Уверен съм, че убиецът ще се появи“ — така пише Джон Дъглас в „Ловец на умове“.

Целта на събранието бе да го хванат и ето — той е тук. Просто обикновен гражданин. Куин наблюдава тълпата, търси го, търси нещо, което повечето хора не биха разпознали: лицето на дявола.

„Хората очакват дяволът да е с грозно лице и рога. Но дяволът може да е привлекателен. Или съвсем обикновен. Грозотата е вътрешна — черна и всепоглъщаща, само понякога на повърхността изплува животинското зад нормалната фасада.“ — Това са думи на Джон Куин в интервю пред списание „Пипъл“, януари 1997.

В елегантния си сив костюм Куин очевидно се отличаваше от местните полицаи. Изразът му бе отегчен. Това го накара да се разгневи — този Куин най-после ще признае съществуването му пред хората, а изглежда така, сякаш това никак не го интересува.

„Защото си въобразяваш, че ме познаваш, Куин. Мислиш, че съм поредният случай. Нищо необичайно. Не познаваш Крематора. Дяволският ангел. А аз те познавам много добре.“

Беше запознат с досието на Куин, с репутацията му, теориите, методите. Накрая щеше да го принуди да го уважава. Неговата тъмна истинска същност е над одобрението на някого. Да търсиш одобрение означава слабост, подбужда уязвимост, подканва разочарованието. Не приемливо. Не се позволява от мрачната страна.

Започна да си повтаря своето верую: господство, манипулация, контрол.

Проблеснаха светкавици, докато Куин заемаше мястото си на подиума. Жената до него започна да кашля. Той й предложи бонбонче и си помисли, че с радост би й прерязал гърлото, защото му пречи да се концентрира.

Помисли си да го направи тук — да я хване за русите коси и с едно бързо движение да пререже гръкляна й. Кръвта щеше да потече на вълни, а той щеше да се смеси с истеричната тълпа и да се измъкне. Усмихна се при тази мисъл и лапна бонбонче. Имаше вкус на череша.

Куин изнесе само най-важните подробности от профила, който бе изградил. Говори за обикновения убиец на проститутки: неадекватен загубеняк, който мрази жените и избира убийството като отмъщение за греховете на майка си. Куин все пак предположи, че това може да не е съвсем вярно и да не отговаря на образа на Крематора. Смяташе, че той е специален — интелигентен, организиран и умен — и призова обществото също да помогне за залавянето му.

Куин бе прав за едно нещо — няма нищо обичайно в Крематора. Не се интересуваше от жената, която го бе родила, така че не можеше да се вдъхнови от гаврата със спомена за нея.

Въпреки това някъде в дълбините на паметта си чуваше гласа й да го критикува, да го дразни. И гняв се зароди в него. Проклетият Куин и неговите фройдистки глупости. Не знае нищо за еуфорията да отнемеш нечий живот. Никога нямаше да чуе прекрасната музика на писъците от болка и страх. Убийството нямаше нищо общо с адекватността, беше близко до превъзходството.

— Специален агент Куин, каква е теорията ви за изгарянето на телата?

Въпросът зададе журналист. Опасността при тези обществени събирания беше, че се превръщаха в пресконференции.

Директното предизвикателство можеше да предизвика още убийства. Погрешна дума, невнимателна модулация — още една смърт.

— Агент Куин?

— Изгарянето е подписът на убиеца — отвърна той, потърквайки челото си с ръка. Беше му горещо, в залата нямаше достатъчно въздух.

„Избери лице, което и да е“ — помисли си той, докато гледаше в тълпата. От дългогодишния си опит смяташе, че може да разпознае убиеца, да види собствената му аура, но поне засега не се получаваше.

Всяко лице в тълпата можеше да е неговата маска.

Автоматично проследи с поглед Кейт, когато тя влезе през страничната врата. Толкова я желаеше, а тя не искаше да има нещо общо с него. Сега не беше подходящото време да мисли за това, трябваше да се съсредоточи върху случая.

— Би ли могло да е религиозен символ?

— Не бих го твърдял. Можем само да предполагаме. Възможно е да иска да каже, че грешниците ще горят в ада. Или да е пречистваща церемония за спасението на душите на жертвите. Или да покаже неуважението си към тях.

— Не е ли ваше задължение да уточните тези подробности? — извика репортер. Куин едва се сдържа да не потърси Типен сред тълпата.

— Профилът не е пълен — отвърна той. „Не ми казвай как да си върша работата, тъпако.“

— Вярно ли е, че сте се оттеглили от случая с отвличането на детето Бенет във Вирджиния, за да се заемете с този случай?

— Ами убийствата на гейове на Южния бряг?

— Имам още няколко неразрешени случая, по които работя.

— Тук сте заради Питър Бондурант — заяви някой.

— Отивам там, където ме изпратят — отвърна Куин.

— Защо Бондурант не е разпитан официално?

Началникът на полицията Гриър се появи на подиума и прекрати въпросите. Куин отстъпи назад и застана до Ковак. Опита се да диша спокойно.

— Виждаш ли онзи тъпанар, за когото говореше Лиска? — тихо попита Ковак. — Дошъл е с униформата си.

— С униформа лесно би накарал жертвите да тръгнат с него — отбеляза Куин.

— Смятам, че има връзка с убийството на Джилиан Бондурант — заяви Ковак.

— Накарай да го снимат, когато излиза. Покажи го на свидетелката. Може да го познае.

Гриър завърши речта си с молба за сътрудничество и обяви края на събранието.

Кейт се приближи, гледайки Ковак. Едуин Нобъл се бе насочил към Куин с каменно изражение и стиснати устни. Зад него беше д-р Лукас Бранд, пъхнал ръце в джобовете на скъпото си палто от камилска вълна.

— Агент Куин, може ли да поговорим?

— Разбира се.

— Питър бе много разстроен от посещението ви тази вечер — започна адвокатът.

Куин повдигна вежди.

— Знам, забелязах — отвърна той и бръкна в джобовете на панталоните си. — И дойдохте тук, за да ми го кажете?

— Тук съм, за да защитавам интересите на клиента си, обясни Нобъл. — Кани се да се обади на Боб Брюстър. Крайно недоволен е, че губите ценно време.

— Извинете, господин Нобъл, но си знам работата — отвърна Куин студено. — Не работя за него, но ако не е доволен, нека се обади на директора. Това няма да промени факта, че Джилиан се е обаждала два пъти, след като е напуснала дома му, нито пък, че никой от вас не си направи труда да информира полицията. Случило се е нещо с Джилиан тази вечер, а сега може би е мъртва.

— Джилиан имаше проблеми — обади се Бранд. — Питър обичаше дъщеря си, ще бъде съсипан, ако разровите миналото й.

Нобъл разпери ръце — миротворецът, дипломатът:

— Просто се опитваме да сме дискретни, затова се обръщаме към вас, а не към полицаите. Питър, Лукас и аз обсъдихме положението и решихме да задоволим искането ви относно обажданията на Джилиан.

— Ами вашата етика? — попита Куин, гледайки към Бранд.

— Малка жертва в името на общото благо.

— Слушам ви.

— Вторият баща на Джилиан се бе свързвал няколко пъти с нея през последните седмици, настоявал да подновят връзката си. Чувствата на Джилиан към него бяха много объркани и сложни.

— Искала ли е да продължи връзката? — попита Куин. — Приятелката й намекна, че го обичала, че искала да се омъжи за него.

— Джилиан е била много нещастно и объркано момиче, когато се е забъркала със Серж. Майка й винаги я е ревнувала. Момичето жадувало за любов. Предполагам, че познавате хора, които са готови на всичко, за да я получат.

— Да, видях снимките след опита за самоубийство. Защо вторият й баща не е бил съден?

— Не бяха повдигнати обвинения, напълно й бе промил мозъка — с отвращение изрече Нобъл. — Джилиан отказа да говори с полицията.

— Питър се надяваше, че като се премести в Минесота и започне да се лекува, ще забрави случилото се — поясни Бранд.

— Така ли стана?

— Терапията изисква дълго време.

— А после Льо Блан се обажда отново.

— В петък вечерта решила да каже на Питър. Естествено, той се разстроил. Уплашил се за Джили. Питър не може да изразява чувствата си. Загрижеността му се превърнала в гняв. Накрая се скарали. Джили си тръгнала. Обади ми се от колата.

— Къде е била.

— На някакъв паркинг. Не ми каза. Помолих я да се върне и да оправят отношенията си с баща си. Но тя беше разстроена и наранена, така че само му се обадила по телефона. Това е цялата история, много е просто, както виждате.

Куин се съмняваше, че е толкова просто. Нищо в живота и смъртта на Джилиан не беше толкова просто.

— Защо Питър не ни разказа тази история преди четири часа, докато стояхме във фоайето?

Нобъл хвърли изнервен поглед през рамо към затворената врата от другата страна на помещението, сякаш очакваше репортерите да я атакуват и да нахлуят вътре.

— За Питър не е лесно да говори за тези неща, агент Куин. Той е много затворен човек.

— Давам си сметка за това, господин Нобъл — изрече Куин, докато ровеше в джоба си за ментов бонбон. Намери го и го разви. — Бедата е там, че това е разследване на убийство, а при подобни случаи не можем да си позволим да се съобразяваме с личния живот на хората. — Той остави опаковката на барплота и сложи бонбона в устата си. — Дори ако името ти е Питър Бондурант и си близък с директора на ФБР. Поне докато със случая се занимавам аз.

— Добре — съгласи се Едуин Нобъл, отстъпвайки. Лицето му бе студено и безизразно като камък. — Скоро може и да не се занимавате със случая.

Тръгнаха си с недоволните физиономии на разглезени деца, втурнали се към дома, за да се оплачат. Щяха да кажат на Бондурант. Той от своя страна щеше да се обади на Брюстър, който пък щеше да го порицае. Или просто щеше да го изтегли от случая и да го изпрати другаде. Да разследва друга кървава история. Винаги имаше друг случай. И друг… и друг… Какво друго да прави в живота си, по дяволите?

Наблюдаваше как Нобъл и Бранд се насочват към изхода, преследвани от репортерите.

— Какво става? — попита Ковак.

— Опитват се да ни пречат.

— Кейт каза, че свидетелката й била чиста. Онази нощ в парка малката невинна душа се опитала да спечели някой и друг долар, като се забавлявала с някакъв нещастник.

— Този нещастник има ли име?

Ковак изръмжа:

— Хюбърт Хъмфри — републикански идиот с лошо чувство за хумор.

— Това изяснява нещата — сухо отбеляза Куин.

Телевизионните екипи прибираха камерите и прожекторите. Последните от тълпата се отдалечаваха. Събранието бе свършило, а с него бе спаднал и адреналинът, който караше сърцето му да бие учестено, а нервите му да се напрягат. Всъщност предпочиташе напрежението, защото то потискаше депресията и чувството на умора и обърканост. Предпочиташе действието, защото в противен случай трябваше да остане сам със страха си в хотелската стая. Страх, че не върши достатъчно, че пропуска нещо, че въпреки опита от безброй много случаи е загубил нюха си на детектив и се блъска наоколо като слепец.

— Естествено, не е записала номерата на колата — продължи Ковак. — Няма адрес, нито разписка от кредитна карта.

— Може ли да го опише?

— Разбира се, бил е дълъг около девет сантиметра и е издавал звук като месомелачка.

— Интересно описание.

— Да, още един нещастник от средната класа с пикап и съпруга, която отказва да го обслужи.

Куин остро го изгледа:

— Какво?

— Съпруга, която…

— Другата част. Какво е карал?

— Пикап — очите на Ковак се разшириха, и той хвърли цигарата, която се канеше да запали. — О, Боже!

 

 

Той си тръгна с последните от тълпата. Слушаше откъслечни разговори за себе си.

— Ще ми се да бяха казали нещо повече за изгарянето.

— Човекът от ФБР каза, че този убиец изглежда като всеки обикновен човек. Възможно ли е? Да гори тела? Това е откачено. Сигурно е луд.

— Или много хитър. Огънят унищожава доказателствата.

— Не смятате ли, че огънят е нещо символично? — намеси се в разговора той. — Може би е религиозен фанатик. Нали знаете: прах съм и в прах ще се превърна.

— Възможно е.

— Обзалагам се. Когато го хванат, ченгетата ще открият, че вторият му баща е бил религиозен фанатик или нещо подобно — каза той, мислейки за човека, който живееше с майка му, докато беше малък. Човекът, който вярваше, че ще я спаси чрез побой и сексуално насилие.

— Извратен тип. Да измъчва жени и да ги убива… Трябвало е да го удавят като коте, когато се е родил.

— Тези ненормалници винаги обвиняват майките си. Сякаш нямат собствен ум.

Прииска му се да грабне двете жени и да ги накаже за думите им. Да ги хване за гърлата и да изкрещи името си в посинелите им лица. Гневът му се разгоря.

— Четох за Куин. Той е невероятен. Заловил е убиеца на деца в Колорадо.

— С удоволствие бих дала показания пред него — отвърна другата жена. — Джордж Клуни и наполовина не е толкова красив.

Засмяха се, а него го обзе желание да извади чук й да разбие черепите им. Почувства горещината на огъня в гърдите си. Главата му започна да пулсира. Силната потребност го изгаряше като треска.

Паркингът пред общинския център бе препълнен с коли. Отиде до своята и се подпря на нея със скръстени ръце.

— Няма смисъл! — подвикна той на полицаите, които се опитваха да насочват движението.

— Изчакайте.

Идиот. Кой е неадекватен в това положение? Не Крематора, а тези, които го търсят. Те виждат в него само обикновен човек.

Загледа се как хората напускат сградата и тръгват по алеята. Някои бяха граждани, други — ченгета. Познаваше някои от тях.

Куин се появи от страничната врата — място, което журналистите бяха пренебрегнали. Беше без палто, застана в сянката на входа. От устата му излизаше пара, бръкна в джобовете си и се заоглежда.

„Мен ли търсиш, агент Куин? Неадекватният загубеняк с комплекси за майка си? Чудовището? Скоро ще откриеш какво наистина може чудовището.“

Крематора имаше план. Щеше да се превърне в легенда. Убиецът, който провали Джон Куин. Истински триумф на върховния убиец над превъзходния ловец.

Седна зад волана на колата, с която бе дошъл тук, запали мотора, пусна отоплението и прокле студа. Излезе на заден ход от паркинга и последва сребристата тойота по улицата.