Тами Хоуг
Пръст от пръстта (38)

38.

Триумфът му наближаваше. Венецът на славата му. Заключителната част. Поне засега, за това място. Той постави Кучката на масата, така както му харесваше, завърза ръцете и краката й с найлоново въже, което бе отмъкнал от пощенската служба в офиса. Нави на врата на Кучката от същото въже, така че свободните му краища да намотае на китките си. Беше събрал свещите от дома й и ги бе занесъл долу в мазето. Намираше пламъчетата им за вълнуващи и възбуждащи, еротични. Вълнението му се повиши от тежката миризма на бензин, която се носеше из въздуха.

Отстъпи назад, за да огледа обстановката. Сега Кучката беше под абсолютния му контрол. Все още е облечена, защото той искаше да дойде в съзнание и да изпита унижението в пълна мяра. Искаше тя да почувства унижението си. Искаше да запише всичко на касета.

Зареди касетофона с нова касета и седна на черния стол, тапициран с изкуствена кожа. Не се притесни за отпечатъците от пръстите си. Светът скоро щеше да открие истинската същност на Крематора.

Не виждаше причини да променя плана си. Мишел може би не бе в състояние да продължи, но при него все още беше Енджи. Ако успееше да премине изпитанието, щеше да я вземе със себе си. Ако се провалеше, щеше да я убие. Тя не бе Мишел — неговото перфектно допълнение. Мишел, която би сторила всичко, за което я помоли, защото си мислеше, че отстъплението й ще го накара да я обича. Мишел, която следваше указанията му при мъченията, която го бе насърчавала да изгори телата и се наслаждаваше на татуировките.

Липсваше му, доколкото някой можеше да му липсва. Сигурно госпожа Ветър страдаше повече за ужасното си малко кученце.

Енджи го наблюдаваше, докато развиваше кожения свитък с любимите си инструменти. Подреди ги на масата. Изглеждаше като излязла от филм на ужасите. Дрехите й бяха раздърпани, джинсите й — просмукани от кръв. Все още стискаше месарския нож от кухнята и тайно проверяваше острието му с палеца си, а сетне наблюдаваше капчицата кръв избила на пръста й. Ненормална малка кучка.

Погледна към следите от душене по врата й, спомни си за всички начини, по които го бе предизвиквала по време на изпълнението на Великия план. Караше го да изглежда глупаво по време на първия разпит, отказвайки да назове името на бара, откъдето я бе прибрал същата нощ. Отказваше да опише Крематора на художника, който щеше да направи скицата, както я бе инструктирал. Беше му отнело доста време, за да създаде образа на фантома убиец. Момичето бе дало описание, на което сигурно отговаряха половината мъже в Минеаполис — включително безпомощният Ванлийс. Мисълта, че можеха да объркат Ванлийс с Крематора, го вбеси. Въпреки побоя, който й нанасяше от сряда досега, бе отказвала да му помогне да изпълни перфектния си план в дневната на Кейт.

„Кой дойде да те вземе, Енджи?“

„Не.“

„Кой дойде да те вземе?“

„Не. Няма да го сторя.“

„Енджи, кой дойде да те вземе?“

„Не. Не можеш да ме принудиш.“

Беше я накарал да каже: „Ангелът на Злото“. Без значение, че не я бе взел, че Мишел бе тази, която спаси малката мръсница да не се нареже под душа, която изчисти кръвта и я измъкна през задната врата на дома. Момичето бе получило инструкциите и открито отказа да ги изпълни.

Реши да я убие, след като всичко свърши, въпреки сътрудничеството й в кухнята. Тя е твърде непредсказуема.

Ще я убие тук. След като приключи с Кучката. Представи си как ще изпадне в еуфория, след като убие Кучката. Представи си как ще хвърли момичето на масата, върху кървавото обезобразено тяло, как ще я завърже, как ще я изнасили и души едновременно, забивайки многократно ножа в лицето й. Наказвайки я точно както планираше да накаже Кучката.

Щеше да убие и двете, после щеше да ги изгори заедно, тук, а после щеше да запали къщата. Вече се бе подготвил за това, беше оставил туба със запалително вещество в гаража й.

Мисълта за убийствата, които щеше да извърши, го възбуди както винаги — интелектуално, сексуално, фундаментално. Моделът на поведението му. Естественият ход на живота му — и смъртта на жертвите му.

Взе решение и реши да превърне мислите си в дела. Зае се с Кейт Конлан.

 

 

Кейт започна бавно да идва на себе си. Сетивата й напомняха на развален телевизор. Можеше да чува, но не виждаше. После започна да вижда размазано, но ушите й забучаха. Единственият ясен сигнал бе болката, която туптеше в тила й. Догади й се. Изглежда не можеше да движи ръцете и краката си и се зачуди дали Роб не й бе счупил врата или не бе прекъснал гръбначния й стълб. После осъзна, че усеща ръцете си, но те ужасно я боляха.

„Завързана съм.“

Видя гредите на тавана, усети миризмата на влага и прах. Мазето. Беше завързана на старата маса за пинг-понг в собственото си мазе.

Усети още някаква миризма… която не беше присъща на това място — силна и остра. Бензин.

„О, мили Боже.“

Видя Роб, застанал в долния край на масата. Наблюдаваше я. Роб Маршал, серийният убиец. Неправдоподобността на положението я накара да мисли, че сънува кошмар. Но бе видяла твърде много, когато беше агент. Случаите бяха запечатани дълбоко в паметта й. Инженер от НАСА, който отвличаше стопаджии и пиеше кръвта им. Електронен техник, баща на две деца, който криеше определени части от жертвите си във фризера в гаража си. Млад студент по право, който дежуреше като доброволец на телефоните, помагащи на потенциални самоубийци, се бе оказал Тед Бънди.

Към списъка можеше да се добави съветникът на жертви, избирал собствените си такива от списъка в службата. Почувства се като глупачка, че не го бе разбрала, макар да знаеше, че този убиец е като хамелеон. Дори сега отказваше да повярва, че Роб Маршал е бил толкова хитър.

Беше съблякъл сакото си. Сивият му пуловер бе просмукан с кръв от раната, която му бе нанесла на врата. Ако беше забила пилата си само на сантиметър по-нататък, щеше да улучи сънната артерия.

— Изпуснах ли нещо? — попита тя, гласът й бе пресипнал от душенето.

Забеляза изненадата, изписана на лицето му. Объркването му. Една точка за нея.

— Все още ли се правиш на интересна? — запита той. — Не искаш да се научиш, кучко.

— Защо да го правя? Какво ще предприемеш, Роб? Ще ме измъчваш и ще ме убиеш? — Опитваше се отчаяно да не позволи на страха да се промъкне в гласа й. Припомни си за следите от лигатура по вратовете на жертвите. — Така или иначе ще го сториш. Но поне мога да си направя удоволствието да те нарека безполов загубеняк в лицето.

Застанала от едната страна на масата, осветена от свещите, с нож в ръката, Енджи си пое въздух и издаде жален стон. Притискаше ножа към себе си, сякаш той бе безценна играчка, която я успокояваше.

Лицето на Роб се стегна. Извади джобно ножче и го заби до дръжката в прасеца на десния й крак. Тя научи бързо и болезнено цената, която се налагаше да плати за избраната от нея стратегия.

Кейт извика и цялото й тяло потръпна, въжетата се впиха в ръцете и краката й. Когато се отпусна, найлоновото въже сякаш се бе разхлабило малко.

Събра мислите си и се съсредоточи върху Енджи, припомни си погледа, който бе виждала преди в очите й. Сега погледът й не беше отсъстващ, така че все още имаше някаква надежда. Спомни си как момичето бе тръгнало след Роб с нож в ръката.

— Енджи, махай се оттук! — прошепна тя. — Спасявай се!

Момичето потръпна и погледна нервно към Маршал.

— Тя ще остане — рязко изрече Роб и заби ножа в стъпалото й, изтръгвайки писък от Кейт. — Тя е моя — очите му блестяха от удоволствие.

— Не смятам така — рязко си пое въздух Кейт. — Тя не е глупачка.

— Не, ти си такава — отвърна той, отстъпвайки крачка назад. Взе голяма восъчна свещ и я постави на сушилката за дрехи.

— Защото добре познавам жалките същества като теб?

— Колко съм жалък сега, кучко? — настоя той, обгаряйки със свещта всеки пръст на десния й крак.

Инстинктивно Кейт се опита да ритне източника на болката и събори свещта от ръката му. Роб се наведе, ругаейки.

— Глупава кучка! — проклинаше той бясно. — Проклета кучка!

Миризмата на бензин нахлу в ноздрите и устата й и тя потрепери при мисълта, че може да изгори жива. Страхът стегна гърлото й. Болката там, където Роб вече я бе изгорил, беше като живо същество, сякаш кракът й се бе възпламенил.

— Какво става, Роб? — попита тя, борейки се с желанието си да заплаче. — Смятах, че обичаш огъня. Страх ли те е?

Той се изправи и гневно я изгледа.

— Аз съм Крематора! — изкрещя, стискайки свещта. Забеляза как възбудата му нараства по забързаното му дишане и движенията му. Не така си бе представял развитието на събитията.

— Аз владея положението — изкрещя отново с широко отворени очи. — Аз съм Ангелът на Злото! Държа живота ти в ръцете си! Аз съм твоят Бог!

Кейт успя да превърне болката си в чувство на гняв.

— Ти си пиявица. Ти си паразит. Ти си едно нищо.

Вероятно така го подтикваше да я намушка многократно, да среже и изтръгне ларинкса й. После си припомни снимките на другите му жертви, записа на Мелани Хеслър, часовете на мъчения, изнасилване, повторно душене.

Щеше да поеме риска. Живот с меч или смърт от меч.

— Отвращаваш ме, безгръбначно животно.

Това бе истина. Повръщаше й се при мисълта, че е работила с него ден след ден и че през това време в ума му са се въртели фантазии за насилие, жестокост и убийство — същите тези неща, които помагаха на клиентите си да преодолеят.

Той крачеше откъм долния край на масата, мърморейки си, сякаш разговаряше с въображаеми гласове, но Кейт се съмняваше, че чува такива. Роб не беше психопат. Много добре разбираше какво прави. Действията му бяха предизвикани от съзнателен избор — въпреки че ако го заловяха, вероятно щеше да се опита да убеди властите в противното.

— Не можеш да го вдигнеш, ако не господстваш, нали? — подразни го Кейт. — Как би се справил с жена, ако първо не я вържеш?

— Млъкни! — изкрещя той. — Затваряй си устата!

Захвърли свещта по нея, но не я улучи. Бързо отиде от едната й страна, грабна нож от масата до нея и натисна острието върху ларинкса й. Тя преглътна рефлекторно.

— Ще те заколя! — извика в лицето й. — Ще го сторя! Писна ми от теб! Не понасям гласа ти!

Кейт затвори очи и се опита да не преглъща повече, да остане неподвижна, когато той натисне острието в гърлото й. През цялото й тяло премина тръпка на ужас. Инстинктът я подтикваше да се отдръпне. Логиката й подсказваше да не помръдва. Изведнъж натискът изчезна.

Роб гледаше към касетофона, който бе оставил на старо столче за бар. Сигурно не искаше да слуша обидите й, желаеше да чуе писъците и молбите й. Всъщност от нея той искаше далеч повече. Ако не го постигнеше, убийството беше безсмислено.

— Искаш да го чуеш, нали, Роб? — попита тя. — Искаш да го слушаш по-късно, да се наслаждаваш на мига, в който съм се уплашила и ти си взел нещата в свои ръце. Не искаш да се откажеш от това удоволствие, нали?

Той взе касетофона и го доближи до устата й. Остави ножа, взе клещите. Обхвана зърното на гърдата й и стисна силно. Дори през пуловера и сутиена болката беше остра, мъчителна. Тя изпищя. Когато накрая я пусна, той отстъпи назад със зловеща усмивка и вдигна касетофона.

— Ето — каза той. — Получих го.

Стори й се, че е изминала цяла вечност, преди бученето да отшуми от главата й. Дишаше така, сякаш бе пробягала четиристотин метра, потейки се и треперейки. Мъглата се проясни. Гледаше към Енджи. Момичето все още стоеше на мястото си, притискайки ножа към гърдите си. Кейт се запита дали не е изпаднала в кататония. Енджи бе единствената й надежда, слабата точка в сценария на Роб. Трябваше да привлече момичето на своя страна.

— Енджи — пресипнало прошепна тя, — той не те притежава. Можеш да му се противопоставиш. Опитвала си се, нали?

Спомни си сцената, която се бе разиграла на горния етаж — Роб настояваше Енджи да опише онова, което й бе сторил, след като я бе взел от „Феникс“. Тогава тя отказа, предизвикваше го, подиграваше се с него. Беше го правила и преди в техния кабинет.

Лицето на Роб почервеня.

— Престани да говориш с нея!

— Страхуваш се, че може да се обърне срещу теб, така ли? — попита Кейт, но вече не толкова смело както преди пет минути.

— Млъкни! Тя е моя! Ти също!

Нахвърли върху нея и се опита да разкъса пуловера й, но безуспешно. Ругаейки, пелтечейки, объркан и ядосан, посегна към друг нож сред разнообразието от инструменти.

— Не притежаваш нито нея, нито мен — изрече Кейт, наблюдавайки го свирепо, опитвайки се да се освободи от въжетата. — Никога няма да ме притежаваш, крастава жабо!

— Млъкни! — отново извика той. Извърна се и я удари през устата. — Замълчи! Мръсна кучка!

Ножовете издрънчаха и той извади от купа един голям. Кейт дълбоко си пое въздух и го задържа. Роб грубо хвана пуловера й за деколтето и го сряза с ножа си. Върхът му се заби в гърдите й, премина покрай корема й и леко поряза бедрото й.

— Ще ти покажа аз! Енджи! — излая той, извръщайки се към момичето. — Ела тук! Веднага!

Не я изчака. Втурна се към края на масата, грабна ръката й и я повлече към Кейт.

— Направи го! — просъска той в ухото й. — За Мишел. Трябва да го направиш заради Мишел. Искаше Мишел да те обича, нали, Енджи?

„Мишел?“ — помисли си Кейт, нова вълна от ужас я заля. Коя, по дяволите, беше Мишел и какво означаваше тя за Енджи? Как можеше да се бори с враг, когото не познаваше?

По лицето на Енджи се стичаха сълзи. Долната й устна трепереше. Стискаше ножа с две ръце.

— Не го прави, Енджи — каза Кейт, гласът й трепереше от страх. — Не му позволявай да те използва.

Не беше сигурна, че момичето я чува. Спомни си какво й бе казала Енджи за зоната и се запита дали и сега не е попаднала там, за да избяга от този кошмар. И какво тогава? Дали щеше да действа автоматично? Беше ли зоната някакво място, лишено от асоциации? Това ли й позволяваше да помага на Роб при убийствата?

Отново се опита да се освободи от въжетата, разтягайки още малко найлоновите върви.

— Направи го! — изкрещя Роб. — Направи го, глупава уличница такава! Направи го заради сестра си. Направи го за Мишел. Нали искаш Мишел да те обича.

„Сестра.“ Заглавието премина пред очите на Кейт като комета: Сестри оневинени за смъртта на родителите им, изгорели при пожар.

С изпъкнали свински очички на грозноватата си кръгла глава, Роб крещеше злобно с вдигнат нож:

— Направи го!

Острието на ножа проблесна, когато разпори въздуха, насочено към рамото на Кейт. Инстинктивно тя успя да се измести с няколко сантиметра. Върхът на ножа се заби почти до костта и се плъзна, болката я прониза като светкавица.

— Направи го! — крещеше Роб на Енджи, удряйки я по тила с дръжката на окървавения нож. — Никаквица!

— Не! — изкрещя момичето.

— Направи го!

Ридаейки, Енджи вдигна ножа.

 

 

— В Уисконсин имат отпечатъци от пръстите на Файн — заяви Юрек, заставайки на прага на спалнята.

Хората от криминалния отдел сваляха фетишите с татуировки от прозореца, внимателно поставяйки всеки в хартиен плик.

— Истинското й име е Мишел Файнлоу. Има множество нарушения според протокола в службата за малолетни.

Ковак повдигна вежди.

— Дали одирането на хора е дребна работа в Уисконсин?

— Щатът, на който дължим Ед Гейн и Джефри Дамер — отбеляза Типен.

— Хей, ти не си ли от Уисконсин, Тип? — попита някой от екипа.

— Да. Искаш ли да ми дойдеш на гости за Деня на благодарността?

Куин запуши с ръка свободното си ухо и се заслуша в свободния сигнал. Никой не отговаряше в дома на Кейт, въпреки че звънеше за трети път през последните двадесет минути. Телефонният секретар би трябвало да се включи. Той прекъсна и се опита да се свърже с нея по клетъчния й телефон. Отново никой не се обади, след четвъртия сигнал го препратиха към службата за съобщения. Знаеше, че клиентите й се обаждат на клетъчния телефон. Енджи ди Марко също знаеше номера. Кейт не би си позволила да не отговори. Не и след като бе загрижена за Енджи.

Той потърка с ръка стомаха си.

Мери Мос се присъедини към групата.

— Една от съседките на същия етаж каза, че е виждала Мишел с пълен оплешивяващ мъж, който носи очила. Не знае името му, но съобщи, че карал черна кола и дори веднъж леко чукнал автомобила на мъжа от апартамент 3.

— Ха! — възкликна Ковак. — Това ще е бил Крематора!

— Точно сега Хамил говори с човека от апартамент 3, за да вземе информацията от застраховката му.

— Ще хванем Крематора точно навреме за новините в шест и ще успеем да отидем на тържеството в „Патрик“ — възкликна Ковак усмихнато. — Денят се очертава като добър.

Хамил се втурна в апартамента, разблъсквайки хората от криминалния отдел.

— Няма да повярвате — възкликна той. — Приятелят на Мишел е Роб Маршал.

— Не може да бъде!

Куин хвана Ковак за рамото и го побутна към вратата.

— Трябва да се свържа с Кейт. Дай ми ключовете, аз ще шофирам.

 

 

— Направи го! Направи го!

Енджи изпищя продължително. Писъкът прозвуча като вой, преминаващ през дълъг тунел. Зоната изникна пред нея като зееща черна уста. И от другата страна гласът оживя.

„Ти, малка кучко! Прави каквото ти казвам!“

— Не мога! — проплака тя.

— НАПРАВИ ГО!

Страхът бе заседнал като топка в гърлото й, задушаваше я, пречеше й да говори.

„Никой не те обича, побъркана хлапачко!“

— Ти ме обичаш, Мишел — прошепна тя, не знаеше дали е казала думите на глас, или бяха прозвучали в съзнанието й.

— НАПРАВИ ГО!

„НАПРАВИ ГО!“

Сведе поглед към Кейт.

Зоната я погълна. Чувстваше горещия й дъх. Можеше да се потопи в нея и никога да не излезе. Там щеше да е в безопасност.

Щеше да остане сама. Завинаги.

— НАПРАВИ ГО!

„Знаеш какво да правиш, Ейнджъл. Прави каквото ти казват, Ейнджъл.“

Цялото й тяло трепереше.

„Страхливка.“

— Можеш да спасиш Мишел, Енджи. Направи го, заради нея.

Тя отново погледна към Кейт, към гърдите й, където трябваше да забие ножа. Точно като Мишел. Беше виждала сестра си да го прави. Беше я накарала да гледа, докато те двамата стояха от двете страни на мъртвата жена и я промушваха с ножовете си. Тогава се бе уплашила, беше й прилошало. Мишел й се присмя, сетне му я даде да прави секс с нея.

Беше я наранил. Мразеше го. Но Мишел го обичаше. А тя обичаше Мишел.

„Никой не те обича, откачена малка кучко.“

Винаги бе искала само това, някой да го е грижа за нея, някой да бъде до нея. Но винаги само я използваха и малтретираха. Дори Мишел, с която не се чувстваше самотна. Мишел я обичаше. Обичаше и мразеше. Любов — омраза. Любов — омраза. За нея нямаше разлика. Тя обичаше Мишел, искаше да я спаси. Имаше само нея.

— НАПРАВИ ГО! УБИЙ Я! УБИЙ Я!

Отново сведе поглед към Кейт, бореща се с въжетата, на лицето й бе изписан ужас.

„Защо се интересуваш какво ще стане с мен?“

„Защото на никой друг не му пука.“

— Съжалявам — изплака тя.

— Енджи, недей!

— Намушкай я! Сега!

Напрежението в нея растеше. Натискът отвън беше дори още по-голям. Имаше чувството, че костите й са от желе, че тежестта ще я смаже. Зоната щеше да я погълне и тя щеше да изчезне завинаги.

Може би така беше най-добре. Поне тогава нямаше да наранява никого.

— Направи го, иначе ще оставя проклетата ти сестра да умре! — изкрещя той. — Направи го или ще довърша сестра ти пред теб! Направи го!

Обичаше сестра си. Можеше да я спаси. Вдигна ножа.

— Не!

Кейт рязко си пое дъх и се изви, без да отделя поглед от Енджи.

Момичето издаде нечовешки писък, когато вдигна месарския нож с две ръце над главата си, после се изви и го заби в гърдите на Роб Маршал.

Кръвта бликна наоколо като гейзер, когато извади острието. Имаше кръв по стената, по Кейт, пръскаше наоколо като от градински маркуч. Роб политна назад, изумен. Притисна раната, но между пръстите му изтичаше кръв.

Енджи продължи да пищи й отново заби ножа. Този път улучи ръката му, после отново го намушка в гърдите. Следваше го, докато той, залитайки, отстъпваше, опитваше се да избяга. Може би искаше да извика за помощ или за милост, но се задави в собствената си кръв, от гърлото му се разнесе бълбукане. Коленете му се подкосиха и той падна върху сушилката за дрехи, събаряйки свещника на земята.

Енджи отстъпи назад и за един много дълъг миг се взря в него, сякаш нямаше представа кой е той или защо е на пода и е потънал в кръв. Сетне отмести поглед към ножа, от който капеше кръв, ръцете й също лепнеха от нея. Бавно се извърна към Кейт.

 

 

Куин шофираше, без да спазва никакви пътни правила. С всяка изминала секунда тревогата му неудържимо нарастваше. Ковак се бе хванал за седалката, беше се свил и от време на време крещеше, когато Куин изпреварваше останалите коли.

— Ако е умен, сигурно вече е напуснал града — допусна Ковак.

— Това няма нищо общо — извика Куин, опитвайки се да надвие рева на мотора. — Той въвлече Кейт в случая като част от играта си. Той е убил Мелани Хеслър, защото е била клиентка на Кейт. Няма да напусне града, преди да приключи нещата между тях.

Забеляза, че в антрето свети, когато спря колата пред дома на Кейт. Изскочи от колата още преди да е спряла напълно и се втурна към къщата. По улицата се зададоха две патрулни коли с включени сирени. Почука на вратата, опита се да я отвори. Беше заключена.

— Кейт!

Притисна лице до прозореца отстрани. Масата в коридора бе изместена. По пътеката имаше разпилени предмети.

— Кейт!

Писъкът, който долетя някъде от къщата, смрази кръвта му.

— Не!

Куин грабна пощенската кутия, изтръгна я от стената и разби страничния прозорец точно когато Ковак пристигна задъхан. След няколко секунди вече бяха вътре. Имаше петна кръв на стената до кабинета.

— Кейт!

Писъкът й дойде някъде отдолу.

— Енджи! Не!

Енджи въртеше ножа в окървавените си ръце и се взираше в острието. Докосна с него нежната кожа на китката си.

— Енджи, недей! — извика Кейт, опитвайки се да се освободи от въжетата. — Не го прави! Моля те, недей! Ела да ме освободиш! После ще повикаме помощ.

Не можеше да види Роб, но знаеше, че лежи на пода близо до сушилката. Чуваше хриповете, излизащи от гърлото му. Беше съборил свещника при падането си и пламъците вече се издигаха, подхранени от бензина, който бе разлял, докато Кейт бе в безсъзнание.

Пламъците щяха да се движат по следата от разлят бензин. Мазето бе пълно с най-различни неща — кашони с вещи на родителите й, с предмети, които бе възнамерявала да изхвърли, задължителните полупразни кутии от боя и други леснозапалими химикали.

— Енджи! Енджи! — викаше я Кейт, опитвайки се да привлече вниманието й. Енджи, която гледаше в лицето собствената си смърт.

— Мишел няма да ме обича — мърмореше си тя, гледайки мъжа, когото току-що бе намушкала. В гласа й прозвуча разочарование — като малко дете, което бе драскало с цветни моливи по стената, а после е осъзнало, че ще му се карат.

— Кейт! — гласът на Куин прозвуча някъде отгоре.

Енджи изглежда не чу виковете, нито силния шум от стъпки. Притисна острието върху вената на китката си.

— Кейт!

Тя се опита да извика: „В мазето съм“, но гласът й секна. Пламъците обхванаха кашон с дрехи, предназначен за „Феникс“, и приближиха към масата. Безуспешно се опита да се освободи от найлоновите въжета, но те се стегнаха още повече около китките и глезените й. Ръцете й бяха изтръпнали.

Опита се да прочисти гърлото си и да извика. От кашоните се издигаше черен гъст дим.

— Енджи, помогни ми. Помогни ми и аз ще ти помогна. Какво ще кажеш?

Момичето бе вперило поглед в ножа.

Противопожарната уредба на горния етаж най-после започна да вие.

Енджи натисна по-силно ножа към китката си. Малки капчици кръв блеснаха като рубини на гривна.

— Недей, Енджи, моля те — прошепна Кейт, разбирайки, че момичето няма да я чуе дори да крещи.

Енджи я погледна право в лицето и за пръв път откакто Кейт я срещна, тя й заприлича на това, което всъщност си беше — дете.

— Нараних се — изрече тя.

— Обади се в пожарната! — извика Куин от стълбите. — Кейт!

— Джо… — Гласът й заглъхна и тя се закашля. Димът се издигаше на кълба до тавана и пълзеше по стълбите.

— Кейт!

Куин се втурна напред с пистолет в ръка, следван от Ковак. Страхът му бе заличил всички познати правила и закони. Веднага забеляза Кейт въпреки дима. Беше завързана за масата, пуловерът й бе срязан, по кожата й се стичаше кръв. Сетне вниманието му бе привлечено от момичето до масата — Енджи ди Марко с месарски нож в ръцете.

— Енджи, пусни ножа! — нареди той.

Момичето вдигна поглед към него, светлината в очите й угасна.

— Никой не ме обича — изрече и с едно бързо движение сряза китката си до костта.

— Не! — изпищя Кейт.

— Господи! — Куин се втурна през помещението все още с пистолет в ръката.

Енджи падна на колене, кръвта рукна от раната. Ножът издрънча на пода. Куин го ритна встрани, приклекна и стисна ръката на момичето. През пръстите му се стичаше кръв. Енджи се облегна на него.

Кейт наблюдаваше ужасено, дори не можа да познае Ковак, който я освобождаваше от въжетата. Слезе от масата, изправи се на крака. Не ги чувстваше. Падна. Довлече се до Енджи на колене. Ръцете й не се подчиняваха, бяха подпухнали и посинели. Не можеше да помръдне дори пръст. Въпреки това тя се опита да прегърне момичето.

— Трябва да се махаме оттук! — извика Куин.

Пламъците се бяха насочили към стълбите. Униформен полицай се опитваше да ги потуши с пожарогасител.

Куин и един полицай изведоха Енджи от мазето през задната врата. На улицата виеха сирени, пожарната бе на няколко преки от дома. Куин остави момичето на полицая и отново се втурна назад, когато се появи Ковак, който поддържаше Кейт. И двамата кашляха, зад тях се издигаха кълба черен дим.

— Кейт!

Тя се отпусна в прегръдките му. Куин я притисна към гърдите си.

— Ще се върна за Маршал — извика Ковак.

Пламъците обхванаха пода, там, където Роб бе разлял бензин.

— Той е мъртъв! — извика Кейт, но Ковак вече бе изчезнал. — Сам!

Един от униформените полицаи се втурна след него.

Пожарната пристигна. Куин помогна на Кейт да излязат пред къщата. Настани я на задната седалка в колата на Ковак точно когато се разнесе експлозия от мазето и прозорците на първия етаж се разбиха. Ковак и полицаят се появиха отзад. И двамата паднаха по очи в снега. Пожарникари и хора от „Бърза помощ“ се втурнаха към тях.

— Добре ли си? — попита Куин, взирайки се в очите й. Пръстите му стискаха раменете й.

Кейт погледна към къщата, сега пламъците плезеха огнени езици през прозорците на първия етаж. Санитарите вкараха Енджи в линейката. Страхът и паниката, с които се бе борила досега, я завладяха напълно.

Тя се извърна, треперейки, към Куин:

— Не — промълви и заплака.

Той я притисна до гърдите си.