Тами Хоуг
Пръст от пръстта (7)

7.

Какво, по дяволите, си направила със свидетелката, Кейт? — Ковак се бе облегнал на стената в залата за аутопсии. Беше притиснал слушалката между рамото и брадичката си. Бръкна под хирургическата престилка в джоба на сакото си и извади бурканче ментов вазелин. Намаза ноздрите си.

— Реших, че ще бъде хубаво да се държа с нея като с нормален човек и да я нахраня с истинска храна, вместо с оная помия, която даваш на хората си — отвърна тя.

— Не обичаш ли понички? Каква американка си тогава?

— От онези, които смятат личната свобода за нещо свещено.

— Добре, схванах. — Запуши свободното си ухо с пръст, когато електрическият трион сряза костта и застърга по каменната маса. — Сабин пита, а аз трябва да му отговоря, че си я отвлякла, преди да я затворя, което е чистата истина. Предпочитам да си има работа с теб, вместо да се занимава с мен.

— Не се притеснявай за Сабин. Имам одобрението му. Получих бележка в кабинета си.

— Разполагаш ли със снимка, на която да се вижда как той се подписва под нея? Заверила ли си я нотариално?

— Господи, не ставай параноичен.

— Как смяташ, че съм оцелял толкова дълго на тази работа?

— Едва ли като си целувал нечий задник или като си изпълнявал заповеди. Сигурна съм.

Нямаше как да не се засмее. Кейт наричаше нещата с истинските им имена. И беше права. Справяше се отлично с поверените му случаи, без да търси слава или повишение.

— Къде ще отведеш ангелчето след вечеря?

— В къщата „Феникс“, така ми наредиха. Би трябвало да я поемат от отдела за малолетни, но нищо не може да се направи. Има карта за самоличност, че е на двадесет, а и трябва да я настаня някъде. Направи ли й снимка?

— Да. Ще я покажа на хората от отдела за малолетни. Някой може да я познае. Ще дам снимка и на Винс.

— Ще сторя същото, ако ми дадеш една.

— Добре. Дръж ме в течение. Искам да държим това момиче изкъсо — той повиши глас, защото водата зашуртя в неръждаемата мивка. — Трябва да вървя, доктор Смърт всеки момент ще разреже изгорялата мумия.

— Господи, Сам, колко си деликатен.

— Хей, как иначе ще се справя? Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам. Не допускай да го чуят други хора. Организирахте ли работната група?

— Да. Готови сме да действаме — той погледна към Куин, който разговаряше с патолога и с Хамил, агента от БСА. Всички бяха облечени в хирургически престилки и носеха бонета. — Можеш ли да кажеш нещо за онова величие от Куонтико?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Какво искаш да кажеш?

— Как какво? Каква е тази история?

Последва нова пауза.

— Познавах го, това е всичко. Работех в изследователския отдел по поведението. Постоянно работехме заедно. Той беше приятел на Стивън… бившия ми…

Спомена това накрая, за да го накара да повярва, че е се е сетила в последния момент. Ковак реши да обмисли казаното по-късно. „Беше приятел на Стив.“ Явно имаше нещо повече… Мислите му бяха прекъснати от Лиска, която нетърпеливо се приближи до него. Той даде номера на пейджъра си с инструкцията да му се обади и затвори телефона.

— Всичко е готово — заяви Лиска, изваждайки кутийка с мехлем „Викс“, за да намаже ноздрите си.

— Господи, каква миризма! — прошепна тя и го последва обратно към масата. — Какви ли не случаи съм имала, но никога не са смърдели така.

Вонята се разнасяше навсякъде. Беше като невидим юмрук, който ги блъскаше в устата и размазваше ноздрите им. В стаята беше студено, но нито чистият хладен въздух от климатичната инсталация, нито ароматизаторите можеха да унищожат миризмата на изгоряла човешка плът.

— Няма нищо по-хубаво от препечените филийки — възкликна Ковак.

Лиска присви очи и заканително вдигна пръст.

— Никакви шегички, иначе ще повърна върху обувките ти.

— Престани да се оплакваш.

— Ако продължаваш, ще те ритна отзад.

В залата имаше три маси и всичките бяха заети. Минаха покрай първата, където един от асистентите поставяше найлонова торбичка с органи в коремната кухина на мъж с плътни пожълтели нокти на краката. Над всяка маса висеше кантарче, като тези, на които можеше да си премериш грозде или чушки в супермаркета. На тези тук измерваха сърца и мозъци.

— Ако искате, мога да започна и без вас — заяви патоложката, повдигайки вежди.

Персоналът на Маги Стоун смяташе, че тя не е съвсем наред. Тя подозираше всички във всичко, когато времето беше хубаво, караше „Харли Дейвидсън“ и беше обществена тайна, че носи оръжие. Но що се отнасяше до работата, беше най-добрата.

Хората, които я познаваха отдавна, твърдяха, че косата й е сивкаво-кафява. Сам не обръщаше внимание на подобни неща, което беше причина да се разведе два пъти. Но сега забеляза, че доктор Стоун, която бе някъде около четиридесетте, бе боядисала косата си платиненоруса, докато преди предпочиташе да е огненочервена. Беше се подстригала късо, а прическата й изглеждаше така, сякаш някой я бе уплашил, когато се е събудила.

Тя го изгледа и намести микрофончето, закачено на деколтето на хирургическата й престилка. Очите й бяха призрачно зелени.

— Вземи това — нареди тя и посочи към скалпела, тонът й подсказваше, че ако той не го направи, то тя ще го стори вместо него. Вниманието й бе насочено към обгореното тяло пред нея. Беше напълно спокойна.

— Добре, Ларс, нека се опитаме малко да я изправим.

Отиде от другата страна на металната маса, хвана трупа здраво, но внимателно, докато асистентът й го стисна за глезените и леко дръпна. Чу се изпукване като от препечени пилешки крилца.

Лиска извърна поглед и сложи ръка на устата си. Ковак не помръдна. От другата страна на масата лицето на Куин беше като от гранит. Хамил, един от двамата агенти на БСА, прикрепени към работната група, бе вдигнал поглед към тавана. Беше дребен, спретнат човек със спортна фигура и леко оплешивяващ на челото.

Стоун отстъпи назад от масата и вдигна карта.

— Доктор Маги Стоун — тихо изрече тя в микрофона. Случай 11–7820 Джейн Доу^[1]. Бяла, от женски пол. Главата е била отрязана от врата и липсва. Тялото е с дължина 138 см и тежи 60 кг.

Мерките бяха получени по-рано. Бяха направени и рентгенови снимки, Стоун бе разгледала тялото внимателно с лазер за евентуални следи. Сега тя продължи да оглежда всеки сантиметър, описвайки с подробности всичко, което виждаше — всяка рана, всеки белег.

Изгорелите дрехи все още бяха върху тялото. Стопени от високата температура. Предупреждение против облеклата, ушити от синтетични материи.

Стоун отбеляза: „Голям разрез“, имайки предвид врата на жертвата, предположи, че главата е била отделена с острие с назъбен връх.

— Аутопсия? — попита Куин.

Стоун наблюдаваше раната на врата, сякаш се опитваше да види през нея сърцето на жената.

— Да — накрая отвърна тя.

По-ниско на врата имаше няколко лигатурни белега — не единична червена бразда, а цели ивици, които показваха, че е била затягана и разхлабвана. Това вероятно бе причината за смъртта — задушаване, въпреки че щеше да се докаже трудно след обезглавяването. Белег за задушаването бе пречупването на подезичната кост в горната част на трахеята — над точката на обезглавяването. Нямаше възможност да се проверят очите за кръвоизливи, друг сигурен белег за задушаване.

— И с другите ли е постъпил така? — попита Куин, имайки предвид отпечатъците по врата.

Стоун кимна и продължи да разглежда тялото по-надолу.

— Другите тела също ли са били обезобразени от огъня до такава степен?

— Да.

— Другите също ли бяха облечени?

— Да. Смятаме, че ги е обличал след смъртта им. По телата има рани, които не отговарят на увреждането на дрехите — поне на тези, които не са били унищожени от огъня.

— Не ги е горил в собствените им дрехи — изрече Ковак. Убиецът им ги е избирал. Винаги синтетични. Топящи се от огъня. Така унищожава следите по тялото.

Несъмнено, това имаше значение за убиеца, помисли си той раздразнено. Знаеше колко е важно да се изгради профил на убиеца, но ченгето в него се въздържаше от окончателно заключение. Понякога убийците вършеха неща без обяснение. Било от любопитство или от злоба, или защото това би объркало разследването.

Ще можем ли да получим отпечатъци от пръстите? — попита той.

— Не — отвърна Стоун, докато оглеждаше лявата ръка. Горният слой кожа се разпадаше. Пластът под нея беше червен. Кокалчетата на пръстите прозираха там, където плътта бе изгоряла напълно.

— Нищо не е останало — продължи тя. — Предполагам, че е разположил тялото така, че ръцете са били кръстосани на гърдите или корема. Огънят моментално е стопил блузата и възглавничките на пръстите са били унищожени, преди сухожилията на ръцете да се сгърчат и да ги отдалечат от тялото.

— Съществува ли възможност да се отделят остатъците от материя от пръстите? — попита Куин. Може да са се отпечатали в самата материя.

— Не разполагаме с подобна апаратура — отвърна тя. — Във Вашингтон може и да успеят да го сторят. Ако искате, да отрежем ръцете и да ги изпратим за изследване.

— Първо Уолш трябва да се обади.

Кашляйки като болен от туберкулоза, Уолш бе помолил да не присъства на аутопсията. Не беше необходимо цялата работна група да е тук. Бяха направили оперативка тази сутрин и всички имаха достъп до снимките и докладите.

Стоун методично се придвижваше надолу по тялото. Краката на жертвата бяха голи, кожата бе обгорена и на мехури.

— Лигатурни белези на десния и левия глезен — каза тя, малките й ръце в ръкавици се движеха внимателно, почти нежно.

Ковак се опита да не си представя жертвата, завързана за легло, в стаята на този маниак. Сигурно се беше съпротивлявала с всички сили, за да се освободи, и въжетата се бяха впили в плътта й.

— Тъканите вече са изпратени в лабораторията БСА — заяви Стоун. Изглежда са еднакви с онези отпреди — бял пропилен — уточни тя. — Ужасно са здрави, можеш да си купиш подобно въже във всеки магазин. Месечното производство в страната е достатъчно, за да опаковаш цялата луна. Не е възможно да се проследи.

— Дълбоки разкъсвания с формата на буквата Х на двата крака — продължи огледа тя. Измери и записа всяка рана, сетне описа онова, което приличаше на изгаряния от цигара върху възглавничката на всеки от пръстите на краката.

— Измъчване или опит да се заличат отпечатъците? — чудеше се на глас Хамил.

— Или и двете — предположи Лиска.

— Струва ми се, че всичко това е сторено, докато е била жива — каза Стоун.

— Извратен кучи син — измърмори Ковак.

— Ако бе успяла да избяга, едва ли щеше да може да ходи — изрече Куин. — Имаше един случай в Канада преди няколко години, тогава бяха срязали ахилесовите сухожилия на жертвата. Другите жертви имаха ли подобни рани?

— Всички са били измъчвани по различни начини — обясни Стоун. — Мога да намеря докладите.

— Вече се погрижихме за това, благодаря.

Нямаше надежда дрехите на жертвата да бъдат свалени без заедно с тях да не се свали и кожата. Стоун и асистентите й внимателно отлепяха стопените влакна с пинцети, ругаейки на всеки няколко минути.

Ковак потръпна в очакване, когато успяха да свалят стопената блуза и част от повърхностния кожен слой заедно с нея.

Стоун вдигна поглед към него:

— Ето.

— Какво? — попита Куин.

Ковак се приближи, за да огледа отблизо трупа.

— Нещо, което успяхме да скрием от любопитните репортери. Раните от нож… виждаш ли?

Осем прободни рани, една до друга, дълги по два сантиметра, в областта на сърцето.

— Първите две също имаха подобни прободни рани. Вероятно са направени, след като жертвите са били удушени.

— По същия начин?

— Да. Като звезда. Виж. — Посягайки с ръка на около шест сантиметра над трупа, той прокара пръст във въздуха. — По-дългите белези образуват един Х. По-късите образуват друг.

— Съществуват и други прилики — обади се Стоун. — Вижте това: ампутация на зърната и ареолите.

— След смъртта? — попита Куин.

— Не.

Стоун погледна към асистента.

— Ларс, да я обърнем. Виж какво открихме от другата страна.

Преди да бъде запалено, тялото явно е било положено по гръб. Следователно огънят бе унищожил горната част на трупа. Стоун отмахна неповредени части от плата на дрехите и ги подготви за лабораторията. Парче от червена пола. Късче от блуза. Нямаше бельо.

— Хм — измърмори Стоун на себе си, после погледна към Ковак. — От дясното бедро липсва парче месо.

— Правил ли го е и с другите? — попита Куин.

— Да. С първата жертва. Беше изрязал парче от дясната гърда. При втората също бе дясното бедро.

— Да се е опитвал да премахне следа от ухапване? — предположи Хамил.

— Може би — съгласи се Куин. — Не е необичайно за убиец. Има ли нараняване на тъканите? Когато зъбите се забият навътре в месото, не остават ли следи?

Стоун взе малката си линийка, за да измери прецизно раните.

— Ако има някакво нараняване от ухапване, той го е изрязал. Целият мускул е изчезнал.

— Господи — измърмори Ковак с отвращение, докато се взираше в червения блестящ квадрат в тялото на жертвата. Убиецът бе работил прецизно, с малък остър нож.

— Кой си мисли, че е този лунатик? Скапаният Ханибал Лектър ли?

Куин го изгледа.

— Всеки си има герой, на когото да подражава.

Случай номер 11–7820, Джейн Доу, бяла, от женски пол, няма органическа причина за смърт. Била е здрава във всяко отношение. Хранила се е добре, била е с около пет кила над нормата. Въпреки, че доктор Стоун не успя да установи какво е яла за последно. Ако това е Джилиан, тя е смляла вечерята си, преди да бъде убита. Не е боледувала от нищо и няма вродени дефекти. Стоун прецени възрастта й между двадесет и двадесет и пет години. Млада жена с цял живот пред себе си — докато не е пресякла пътя на погрешен мъж.

Този убиец рядко избираше жертва, готова да умре.

Куин обмисли този факт, докато стоеше на мокрия асфалт пред моргата. Нощният влажен студ впиваше пръсти в дрехите му. Мъглата беше надвиснала като тънка плащеница над града.

Имаше твърде много жертви: красиви млади жени, обикновени млади жени, жени, които имаха всичко, жени, които се надяваха нещата да се оправят. Всички те бяха като счупени кукли, измъчвани и захвърлени, сякаш животът им не означаваше нищо.

— Надявам се, че не държиш особено на този костюм — доближи се Ковак, търсейки цигарите в джоба си.

Куин сведе поглед към дрехите си, осъзнавайки, че вонята на смъртта е ужасна.

— Професионален риск. Нямам време за преобличане.

— Нито пък аз. Едно време съпругите ми се вбесяваха от този факт.

— Защо използваш множествено число?

— Последователно, не едновременно. Две. Знаеш как са тези неща — работата и всичко останало. Както и да е, втората ми съпруга ги наричаше дрехи на труп — каквото и да облечах, миришеше на смърт или аутопсия. Караше ме да се събличам в гаража. Мислех, че ги изхвърля или ги гори. Не ми позволяваше да ги облека отново. Но не, оказа се, че ги е пакетирала и ги изпращала на благотворително дружество — твърди, че някой още ги носи — той поклати глава. — Представяш ли си, бедните хора в Минеаполис носят дрехи, миришещи на смърт, благодарение на нея. Женен ли си?

Куин поклати глава.

— Разведен?

— Преди много време.

Толкова отдавна, че краткият опит му се стори по-скоро като лош сън, отколкото спомен. Беше като да ритнеш купчинка пепел — раздразнение и провал, съжаление, чувства, които отдавна бяха изстинали в душата му. Които обаче се разгаряха, когато мислеше за Кейт.

— Всеки го е преживявал — каза Ковак. — Това е от работата.

Подаде му пакета с цигари, но Куин отказа.

— Господи, трябва да се отърва от този вкус в устата си — Ковак дръпна силно от цигарата и вдъхна максимално количество никотин и катран, преди да издиша. Пушекът се смеси с мъглата. — Мислиш ли, че това е Джилиан Бондурант?

— Възможно е, но може и да не е. Хората от лабораторията направиха чудеса, за да се опитат да вземат отпечатъци.

— Но той е оставил шофьорската книжка на местопрестъплението. Може би е следил Бондурант, после е разбрал коя е тя и е решил да я отвлече, да я задържи за откуп — предположи Ковак. — Междувременно, залавя друга жена и я убива, оставя шофьорската книжка на дъщерята на Бондурант до тялото, за да покаже какво може да се случи, ако таткото не плати.

Ковак присви очи, сякаш развиваше теория:

— Не знаем нищо за откуп, а тя е изчезнала от петък. Все пак, може би… Но ти не мислиш така.

— Просто не съм виждал нещата да се развиват по този начин, това е всичко — отвърна Куин. — Като правило при този вид убийства убиецът има едно наум: да разиграе фантазиите си. Няма нищо общо с парите… обикновено.

Куин се обърна към Ковак, осъзнавайки, че трябва да го спечели на своя страна като член на работната група. Ковак водеше разследването. Познанията му относно подобни убийства, за града и престъпниците, които живееха в него, бяха безценни. Бедата беше там, че Куин нямаше сили да разиграва ролята на „и аз съм ченге като теб“. Вместо това реши да избере истината.

— Работата се състои в това, че профилът на хипотетичния убиец се изгражда върху минали престъпления. Всеки случай предоставя нещо, с което не сме се сблъсквали преди.

— Научих, че си доста добър — изрече детективът. — Хванал си убиеца на дете в Колорадо.

Куин повдигна рамене.

— Понякога нещата съвпадат. Кога ще успеете да вземете медицинския картон на Бондурант, за да го сравним с трупа?

Ковак вдигна поглед нагоре.

— Трябва да си сменя името на Мърфи. Законът на Мърфи: нищо не е толкова лесно. Оказа се, че по-голямата част от медицинските картони са във Франция — обясни той, сякаш Франция бе далечна планета. — Майка й се е развела с Питър Бондурант преди единадесет години и се е омъжила за друг мъж с международна строителна фирма. Живеят във Франция. Майката е мъртва, вторият баща все още живее там. Джилиан се е върнала преди няколко години. Записала се е в университета на Минесота.

— Бюрото може да помогне да се сдобием с медицинските й картони чрез посолството ни в Париж.

— Знам. Уолш вече се е заел. Междувременно се опитваме да говорим с хора, близки на Джилиан. Трябва да открием дали е имала бенки, белези, татуировки. Да намерим снимки. Все още не сме открили близки нейни приятели. Няма приятел, доколкото ни е известно. Предполагам, че е била нещо като пеперуда в обществото.

— Ами баща й?

— Той е твърде потресен, за да разговаря с нас — устните на Ковак се изкривиха. — Поне така твърди адвокатът му. Ако някой посмее да направи нещо на детето ми, аз също ще съм потресен. Щях да извадя душите на ченгетата. Щях да спя пред полицейското управление и да им помагам с всичко, което мога, за да заловят кучия син. — Той въпросително изгледа Куин. — Ти не би ли го сторил?

— Бих преобърнал света.

— Точно така. Отидох да му съобщя, че има вероятност това да е Джилиан, а той ме погледна като че съм го ударил с бухалка. Започна да вика: „О, мили Боже.“ Реших, че ще повърне. Така че не се замислих много, когато той се извини и се прибра. Кучият син веднага се обадил на адвоката си и не излезе повече от кабинета. Следващия час прекарах в разговори с адвоката му, Едуин Нобъл.

— И какво ти каза той?

— Че Джилиан е била в къщата в петък и е вечеряла с баща си, след което никой не я е видял. Тръгнала си е към полунощ. Съседите го потвърдиха. Семейство, което живее от другата страна на улицата — прибирали са се от парти по това време. Колата на Джилиан потеглила точно когато те завили по улицата. Било е единадесет и половина. Проклетият и безобразно богат Питър Бондурант! — изръмжа той. — Когато свърши този случай, сигурно ще пиша пътни глоби.

Изпуши цигарата си и я хвърли на асфалта, загаси фаса с върха на обувката си.

— Жалко, че ДНК тестовете отнемат толкова дълго време — изрече той, връщайки се към въпроса за идентификацията. — Шест седмици, осем седмици. Много е!

— Проверихте ли списъка с изчезнали лица?

— Минесота, Уисконсин, Айова и Дакота. Дори се обадихме в Канада. Все още нищо. Може би главата ще се намери — оптимистично заяви той.

— Може би.

— Е, стига за днес. Умирам от глад — рязко прекъсна разговора той, закопчавайки палтото си. — Знам едно място с мексиканска храна. Ястията им са толкова люти, че ще махнат всяка миризма на трупове от устата ти. Можем да се отбием там на път към хотела.

Тръгнаха, когато пристигна линейката. Без сигнални светлини, без сирени. Просто още една кола. Ковак измъкна ключовете си от джоба и изгледа косо Куин.

— Значи познаваш нашата Кейт?

— Да — Куин се втренчи в мъглата, чудейки се къде ли е тя сега и дали мисли за него. — В един друг живот.