Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Toll the Hounds, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Дан на Хрътките
Серия Малазанска книга на мъртвите, №8
Steven Erikson
Toll the Hounds, 2008
A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „Бард“ ООД, 2009 г.
ISBN: 978-954-655-011-8
История
- — Добавяне
5.
Не ми приказвайте за лошо време, моля.
Нито за слънце, облак или за места,
които раждат бури.
Не искам и да знам за вятър,
в който тръпнат храсти,
нито за киша, дъжд или за стари дири
по сив обрулен камък.
Не искам да ме забавляват, моля,
с беди от лошо здраве,
ни ваше, ни на ближен, или
на старата жена край пътя.
Не ще си губя време, нито мисъл,
ни чувство в милостиви подаяния,
и нито в баене, което някому
да донесе късмет.
Кажете ми за бездни, моля, прекосени,
а не загърбени обиколени
с цената на безброй измени.
Гнева си изревете за това, което е изгубено,
ту силно, ту със плач,
ту със юмрука, вдигнат в ярост
над твърдата земя.
Възпейте, моля, с глас висок
на любовта злочестите триумфи.
Ту с болка, ту в пияно безразсъдство,
със смях и сълзи.
Не искам да се пазарите със злите горе богове
за обич, за цена или
за зимни студове.
Изпейте ми това и аз ще разбера, че не отстъпвате
ту знаещи, ту виждащи, ту пред лицето
на виещата буря.
Изпейте ми живота си като живот без край
и любовта си, ярка като пламъка
на слънцето в небесния му ход,
където истината е родена.
Даруджистан. Прелести без край! Кой би могъл да нарече едно-единствено деяние маловажно? Този побягнал хлапак с ръце, пълни със зеленчуци, виковете от щанда зад него, пресметливото око на стража на трийсет крачки оттам, докато оценява нищожния шанс да хване пакостника. Маловажно? Глупости! Нахранени гладни уста, засияла гордост, няколко монети по-малко за продавачката навярно, но май бездруго единственото, което прави печалбата й, е да пълни халбата на пияния й съпруг, тъй че кучият му син да пукне от жажда, какво й пука! Болнавото по рождение сърце на стража продължава да бие, без да се е пръснало все още от тежката гонитба през пазарното гъмжило, тъй че той ще живее още няколко седмици, достатъчно, за да довърши пълната си двадесетгодишна служба и така да гарантира пенсия за жена и деца. И разбира се, едничката сетна целувка ще дойде тепърва, целувка, шепнеща толкова много за преданост и всичко останало.
Грънчарят под навеса зад дюкяна, с ръце, оклепани до лактите с глина, който бленува, да, за годините, в които е добивал форма един живот, когато всеки натиск с върха на пръст оставя дълбока диря в гладка допреди повърхност, променя бъдеще, преначертава минало, а не е ли това колкото замисъл, толкова и сляпа случайност? При все че намерението може да очертае път, при все че вълните, отпратени надолу и нагоре, и навън, може да се предвидят от десетилетия опит, е ли изходът изобщо наистина предсказуем?
О, тя, разбира се, не мислеше за нищо такова. Болежка в лявата й китка заличаваше всички мисли извън самата настойчива болежка и какво може би предвещава тя, и какви билки трябва да свари, за да я облекчи — а как може такива притеснения да са маловажни?
Ами детето, седнало там и зяпнало в тъжното око на впрегнат вол пред „Женски чарове“ на Корб, където вътре е мама, вече от камбана време, макар че, разбира се, мама си има за компания „чичо Дорут, което е тайна“, което е по-добре от един вол, който не прави нищо, освен да мучи? Гигантското влажно толкова тъмно тъмнокафяво око също зяпа, а че мисълта тече в двете посоки, е очевидно, но за какво мисли волът, освен че хомотът е тежък, а колата даже още по-тежка, и че ще е хубаво да се излегне, а за какво може да мисли детето освен за телешка яхния, тоест ето ви раждането на една мъничка философка, макар че след години и тя ще си има своя „чичо, който е тайна“, с което също като мама ще се радва на всички плодове на брака.
Ами слънцето високо горе, готово да се пръсне от ликуваща светлина, за да окъпе великолепния град като благословия? Велика е нуждата, тъй внезапна, тъй неизбежна, да посегнеш нагоре, да стегнеш пръсти около огненото кълбо, да го повлечеш назад — и назад! — в нощта и нейния необятен мрак, където всички важни неща разтърсват небесата и земята до самите й корени, или почти.
Назад, прочие, настоява ниският дебеличък мъж, защото това е неговият изказ, неговият замисъл, неговият вик — Гледайте! — който отеква, още и още. Нощта на идващи, деянията на дошлите, още докато иде нощта! Нищо съществено да не бъде забравено. Нищо маловажно да не остане оценено, а и кой вече би могъл дори да си въобрази, че има маловажни неща, като си спомни с мъдро кимване крадеца хлапак, продавачката, стража. Грънчаря и детето, и вола, и чичо Дорут с лицето му, заровено между краката на жената на друг мъж, и всичко, което предстои (простете!) в идващия ден.
Забележете и разказвача на историята, с лукавото му намигване. Тук сме!
Нощ, застъпващи се сенки, съвсем безлично мъгливо петно, което не би забелязал никой освен онази досадна котка на перваза на прозореца на имението — кехлибарените й очи следят как една сянка излиза от временното си укритие. И тази блуждаеща сянка тръгва през двора и се слива с по-дълбоките сенки при стената на имението.
Присвит, Торвалд Ном погледна нагоре и видя котешката глава и проклетите очи, взрени в него. Миг по-късно главата се отдръпна и отнесе със себе си ококорения поглед. Той се прокрадна към задния ъгъл и отново спря. Чу стражите на портата. Двама бяха и спореха за нещо, с подозрителен тон в началото, който премина в обвиняващ; отвърна му се с възмутено отрицание:
— Но проклет да си, Дорут, аз просто не ти вярвам…
— … Нямаш повод да не ми вярваш, Милок. Давал ли съм ти? Не…
— … Гуглата да ме вземе, не си. Първата ми жена…
— … Не искаше да ме остави на мира, заклевам се! Дебнеше ме като котка плъх…
— … Плъх! Да, това май е точно…
— … Заклевам се, Милок, тя само дето не ме изнасили…
— … Първия път! Знам, тя ми разказа всичко, с толкова блеснали очи…
— … Чух, че ти е щръкнал като черния скиптър на Гуглата…
— … Това не е твоя работа, Дорут…
Нещо меко забърса крака на Торвалд. Котката, мъркаща като мек пясък, извила гръб и засукала опашка. Той вдигна стъпалото си над гадинката. Поколеба се, после го отпусна. В името на сладката целувка на Апсалар, очите и ушите на котето можеше да се окажат дар, като си помислиш. Стига да се престраши да го последва.
Торвалд хвърли око на стената — корнизите, спираловидните метопи, витите фалшиви колони. Изтри потта по дланите си, запраши ги със ситния пясък в основата на стената, след това опипа за удобни места и започна да се катери.
Добра се до перваза на прозореца на горния етаж, издърпа се на него и се закрепи на колене. Вярно, никак не беше разумно, но падането нямаше да го убие, нямаше да навехне глезен дори, нали? Извади кама, мушна острието между пречките на капака, опипа предпазливо за резето.
Котката, покатерила се до него, едва не го бутна от перваза, но той успя да се задържи; изруга тихо и продължи да търси резето.
— … Още те обича, знаеш ли…
— … Какво…
— … Честно. Просто й харесва малко разнообразие. Казвам ти, Милок, оная, предишната ти не беше лесна за сваляне…
— … Ти се закле!…
— … Ти си най-добрият ми, най-старият ми приятел. Повече никакви тайни между нас! И когато ти се заклевам в това, като сега, казвам ти истината. Апетит има, тъй че не би трябвало да е проблем да си я делим. Не съм по-добър от тебе, просто съм различен, това е. Различен…
— … Колко пъти седмично, Дурот? Кажи ми истината!…
— … О, през ден някъде…
— … Ама и аз съм през ден!…
— … На тек, на чифт, предполагам. Както казах, апетит…
— … Викам да…
— … След смяната да идем да пием…
— … Аха, може да сравним така, да съпоставим…
— … Харесва ми. Просто така, ха!… Ей, Милок…
— … А?…
— … На колко е дъщеря ти?…
Резето изщрака и кепенците се открехнаха тъкмо в мига, в който един меч изсъска от ножницата, чуха се дивашки викове и долу при портата се завихри бой.
— … Шегичка! Честно! Просто шега, Милок!…
Развикаха се и от входа на къщата, докато Торвалд приплъзваше острието на камата между прозорците и повдигна вътрешното резе. Бързо се промъкна в тъмната стая. Долу на двора затропаха ботуши и при портата изригнаха още викове. Нечий меч изхвърча и задрънча по камъните.
Торвалд бързо притвори кепенците, след тях — и прозореца.
Ужасното мъркане беше до него, мека муцунка се отърка в коляното му. Той посегна с треперещи пръсти към котката, поколеба се, после отдръпна ръка. „Обърни внимание на проклетото същество, да, тъй че щом чуе каквото не може да се чуе и види каквото не може да се види, да…“
Завъртя се приклекнал и бързо огледа стаята. Нещо като частна библиотека, макар че повечето рафтове бяха празни. Прекомерна амбиция издаваше тази стая, внезапен скок към култура и изтънченост, но обречен на провал, разбира се. Парите не са достатъчни. Интелигентност трябва. Вкус, търсещ ум, интерес към друга материя — материя отвъд пряко видимото, материя, която няма нищо общо с каквото и да било. Не е ли достатъчно просто да пратиш някой слуга да омете дюкяна на продавач на свитъци и да каже: „Ще взема ей тоя рафт, и тоя.“ Господарят не е толкова придирчив, да. Господарят навярно не може дори да чете, тъй че има ли изобщо значение?
Промъкна се до единствената лавица, на която бяха струпани двадесетина свитъка и една подвързана с кожа книга. Всеки свитък беше плътно навит, вързан с етикета на някой продавач — точно както подозираше. Торвалд започна да чете заглавията.
„Трактат по дренажните улеи в каменните канали на квартал Джадроуби, деветнадесети доклад в Годината на Земеровката, извънредни дебати, Гилдия на каменоделците. Автор: Член 322.“
„Приказки за Памби Юнака и Света в кладенеца (с илюстрации от отдавна умрял художник).“
„Изгубените строфи на Аномандарис, с анотация.“ Веждите на Торвалд се повдигнаха, защото това наистина можеше да се окаже ценно. Бързо смъкна каишката и разви свитъка. Веленът беше съвсем празен, освен кратката анотация най-отдолу, която гласеше: „Никаква учена ерудиция не е възможна за момента.“ И знакът на издателя, отбелязващ, че този свитък е част от поредицата „Изгубени творби“, публикувана от Гилдията на майсторите на велен в Пейл.
Нави отново безполезния свитък и издърпа следващия.
„Илюстрован пътеводител до Палатата на Кърпачите на обуща на Дженабарис в четвърти век, съня на Бърн, от Филчър Счупения зъб, самозван бирник и бич за кърпачите на обуща, осъден на доживотен затвор. Публикация на библиотеката на дранголника, Натилог.“
Не хранеше никакво съмнение, че илюстрациите са обилни и педантични, до най-дребната подробност, но някак си любопитството му не беше чак толкова силно, за да ги разглежда.
Междувременно шумотевицата при портата бе стихнала. Пазачите от охраната се прибираха от свадата с много мърморене и ругатни, които затихнаха, щом влязоха в къщата на път към стаите си, което подсказа на Торвалд, че господарят всъщност си е у дома и навярно спи. Което си беше сериозен проблем, предвид параноята на кучия му син и това, че вероятното скривалище на богатството му бе някъде в проклетата му спалня. Какво пък, светът поднася своите предизвикателства, а без предизвикателства животът не струва нищо, безсмислен е и, най-важното, скучен.
Пристъпи към вратата към коридора и спря, уви около главата си кърпа, като остави открити само очите си. Вдигна резето, открехна и надникна. Вляво — външната задна стена, няма и на три крачки. Вдясно — коридорът, минаващ през цялата къща. Врати и централната площадка за стълбището. И пазач, седнал срещу площадката. Черна коса, морав като патладжан нос, увиснала долна устна и достатъчно мускули, покриващи тяло, което можеше да побере двама-трима колкото Торвалд Ном. Глупакът плетеше. Беше свъсил вежди и устата му мърдаше, докато броеше бримките.
И ето ти я ужасната котка — застъпва право към него.
Торвалд тихо затвори вратата.
Трябваше да я удуши тая гадина.
Чу ядосано ръмжене от коридора, после по стъпалата затропаха ботуши.
Открехна отново вратата и погледна навън. Пазачът се беше махнал, плетивото лежеше на пода, нишката от кълбото бе изпъната надолу по стъпалата.
Ха! Гениална котка! Какво пък, ако я срещнеше пак, щеше да я разцелува — но не и там, където се ближеше, защото си има граници все пак, а той не беше склонен да целува там, където една котка се ближе.
Торвалд бързо затвори вратата и застъпва на пръсти по коридора. Погледна предпазливо към широкото централно стълбище. Където и да беше избягала котката с кълбото прежда, не се виждаше, а също и пазачът. Обърна се към двукрилата резбована врата точно зад опразнения дървен стол.
Заключена?
Да.
Извади камата си и пъхна тънкото острие между крилата.
Пищната украса често пъти се съчетаваше с небрежност към нужните заключващи механизми и тази ключалка потвърждаваше правилото. Усети как резето се вдигна. Откъм стълбището се чуха стъпки. Той открехна вратата, бързо се шмугна вътре, затвори и се присви. Предна стая, нещо като кабинет, с един фенер на къс фитил, който хвърляше смътна светлина по бюрото и разхвърляната купчина ръкописи. Втора врата, по-малка, тясна, зад плюшения стол с висок гръб при бюрото.
Торвалд Ном пристъпи на пръсти към нея.
Спря до бюрото, за да угаси фенера, и изчака, докато очите му свикнат с тъмното, наведе се още и примижа към цепнатината под вратата на спалнята. Остана доволен, след като не видя да се процежда светлина. Пристъпи до облицованото дърво с инкрустираните златни листа, матови в сумрака. Без резе този път, с добре смазани панти. Бавно открехна.
Влезе и безшумно затвори вратата зад себе си.
От огромното ложе с балдахин в средата на стаята се чуваше тихо дишане. След това — въздишка.
— Сладката ми скумрийка, ти ли си?
Дрезгав, шепнещ женски глас, последван от шумолене в леглото.
— Нощният крадец този път? Охо, това ще е забавно — ще държа очите си затворени и ще хленча много, когато ме заплашиш да мълча. Побързай, лежа тук вцепенена от страх. Някой в стаята ми!
Торвалд Ном се поколеба, искрено разкъсван между необходимост и… хм, необходимост.
Развърза въжения си колан и изсъска:
— Първо съкровището, жено! Къде е?
Тя ахна.
— Този глас е добър! Нов! Съкровището, ах! Знаеш къде е, ужасно същество такова! Тук, между краката ми!
Торвалд завъртя очи.
— Не то. Другото.
— А ако не ти кажа?
— Тогава ще се оправя с теб както аз си знам.
— Ох! Нищо не казвам! Моля те!
Проклятие. Беше загазил. Нямаше начин да не е разбрала, че не е онзи, на когото се прави, дори онзи да се правеше на някой друг. Как да го реши това?
— Лягай по корем. Сега се надупи. Да, така.
— Ти си по-лош от животно!
Торвалд спря до леглото. По-лош от животно? Това пък какво трябваше да означава? Поклати глава и се качи на леглото. Нищо друго не вървеше тук.
Малко по-късно:
— Ох… ох! Скумрийке! Новият еликсир ли? Богове, великолепно е! Ами, не мога да те наричам тресчица повече, нали? По-скоро… сьомга! Пори срещу течението! Ох!
— Съкровището… или ще опиташ ножа. — И опря студеното острие в бедрото й.
Тя ахна.
— Под леглото! Махни тоя нож! Продължавай да блъскаш, проклет да си! По-силно! Това ще ми направи бебе, ох… знам го! Бебе! Най-после!
Какво пък, даде си лептата, пусна си монетите в купела на храма и т.н., и дано молитвите й да я отведяха в блажения рай на майчинството. Тя рухна със стон на леглото, а той се отдръпна, коленичи на студения дървен под и бръкна под леглото, кокалчетата на пръстите му забърсаха дълъг нисък сандък. Заопипва, намери една дръжка и го издърпа.
Тя простена.
— Ох, недей да започваш да броиш пак. Моля те. Всичко разваляш, когато го правиш това!
— Не броя, жено. Крада. Очите затворени. Не мърдай.
— Това вече просто звучи глупаво, знаеш го.
— Млъкни или ще те…
— Значи онзи еликсир все пак?
Той дръпна резето с върха на камата. Вътре, прибрани в торбички, етикирани с точното количество — скъпоценни камъни, накити и златни консули. Събра бързо плячката си.
— Но ти наистина броиш!
— Предупредих те.
Качи се отново на леглото. Погледна между краката си и видя, че обещанията не са достатъчни. „Богове на бездната, де да бяха.“
— Слушай. Трябва ми още еликсир. В кабинета е. Не мърдай.
— Няма. Обещавам.
Той бързо излезе, промъкна се през външната стая, спря до вратите към коридора и опря ухо на дървото.
Тихо пощракване на плетящите бамбукови куки.
Прибра камата в канията, хвана я през средата, открехна вратата, погледна косматото теме на пазача и замахна. Черепът изхрущя. Мъжът омекна и рухна на пода.
Котката чакаше до вратата на библиотеката.
Чичо Едно, Чичо Две, Тате Никой. Леля Едно, Леля Две, Мама Никоя.
В момента и на дежурство, Чичо Едно, Леля Едно и Братовчеди Едно, Две, Три. Братовчед Едно посяга, почти достатъчно близо за поредното рязко сръгване с лакът, докато се опитва да свие още един лук от купчината на масата. Но той познаваше игрите на Едно, едногодишен списък със синини имаше, с който да го докаже, тъй че също толкова небрежно се отдръпна на половин крачка и запази лъчезарната си усмивка, докато Леля Едно ахкаше възхитена от това неочаквано изобилие, а Чичо Едно седеше отсреща, готов да му смигне в мига, в който погледне към него — което той нямаше да направи, защото, както все му повтаряше Чичо Две, всичко е в избора на подходящия момент. Освен това трябваше да внимава с Братовчед Едно точно сега, след като първоначалният му план бе осуетен.
Едно, който се казваше Снел, май трябваше по-упорито да поработи в главата си, да се оправи с това хитруване, което сякаш идваше отникъде и нямаше нищо общо с тъпия всъщност мозък на Едно, тъй че може пък да бяха демони в края на краищата, трополят вътре и се кикотят с жестоките си хрумвания. Снел нямаше да миряса, знаеше го. Не, щеше да го запомни и да започне отново да крои планове. И още по-лошо — да боли заради това.
Но точно сега не го интересуваше нито Братовчед Едно, нито нищо, което можеше да последва по-късно тази вечер или утре. Беше донесъл храна у дома, цял куп храна, и бе поднесъл съкровището си сред радостни викове.
А мъжът, чието име му бяха дали, мъж отдавна умрял, който не беше нито Чичо Едно, нито Чичо Две, а беше Чичо Три и не, разбира се, Тате Едно, онзи мъж щеше да се гордее, че момчето с неговото име прави каквото трябва, за да запази семейството сплотено.
Взело своята главичка лук, детето на име Харло се сви в безопасния ъгъл на единствената им стая и малко преди да я захапе се обърна да срещне очите на Чичо Едно, да улови смигването и да кимне в отговор.
Точно както казваше винаги Чичо Две, изборът на подходящия момент е начинът, по който човек измерва света и своето място в него. Изборът на точния момент не беше свят на „може би“, беше свят на „да и не“, „това, а не другото“. Сега, а не после. Изборът на подходящия момент бе присъщ на всички зверове в природата, които ловяха други твари. Имаше го у тигъра с присвитите му дебнещи очи. Присъщ беше и на плячката, когато ловецът се превърне в жертва, също като с Братовчед Едно, всеки момент — надпревара, битка, двубой. Но Харло се учеше на тигърското благодарение на Чичо Две, чиято кожа дори можеше да стане като на тигър, когато хладният и убийствен гняв се събуди. Който имаше тигрови очи и беше най-безстрашният, най-умният мъж в цял Даруджистан.
И беше единственият, освен младия Харло, който знаеше истината за Леля Две, която изобщо не беше Леля Две, а Мама Едно. Нищо, че тя не искаше да го признае, не искаше изобщо да го споменава и едва ли искаше да има нещо общо с единственото си дете, нейния „син от Изнасилване“. По-рано Харло си беше мислил, че Изнасилване е името на татко му, но вече знаеше, че е нещо, което някои хора правят на други хора, също толкова лошо като лакът в ребрата, може би още по-лошо. И точно затова Мама Едно си оставаше Леля Две, и затова в редките случаи, когато ги навестяваше, не искаше да погледне Харло в очите, колкото и да се опитваше той, и затова не искаше да говори за нищо, освен с онзи гаден ядосан глас.
„Леля Стони мрази думите, Харло — беше обяснил Грънтъл, — но само когато те се промъкнат близо до нея, до там, където се крие, разбираш ли?“
Разбираше, да. Всичко разбираше той.
Снел улови погледа му и се намръщи, устата му замърда в злобна закана. Сестричката му, Братовчедка Две, която се казваше Мю, гледаше от другия край на масата, виждаше, но не разбираше, защото как можеше да разбере, като беше само на три годинки; а Братовчедка Три, тя пък се казваше Хинти, лежеше в люлчицата си цялата повита, в пълна безопасност, пазена от всичко, и точно така трябваше да е с най-малките.
Харло беше на пет, може би близо шест, но вече висок — „разтегнат“, смееше се Грънтъл, „разтегнат и мършав, защото така растат момчетата“.
Леля Мирла беше сложила останалите зеленчуци в димящия котел над огнището. Погледна разбиращо мъжа си, а той кимна, без да спре да разтрива пънчетата под коленете си, където повечето хора си имаха прасци, глезени и ходила, но Чичо Бедек беше претърпял злополука — което беше нещо като Изнасилване, само че не нарочно — тъй че не можеше да ходи, което правеше живота труден за всички тях и означаваше, че Харло трябва да прави каквото е нужно, след като Снел май не го интересуваше да прави каквото и да било. Освен да измъчва Харло, разбира се.
Въздухът в стаичката замириса на пръст и сладникаво, щом леля Мирла хвърли още сух тор в малкото огнище под котела. Харло знаеше, че на заранта ще трябва да иде да събере още и че това означава да излезе много извън града, чак нагоре по западния бряг на езерото, което си беше приключение.
Снел дояде лука си и запристъпва към Харло, стиснал юмруци.
Но Харло вече чуваше ботушите отвън на уличката, пращенето на сухата папрат по срутения покрив отсреща, а след миг Чичо Две дръпна чергилото и надникна вътре, навел глава. Шарките на лицето му изглеждаха съвсем прясно нарисувани, толкова ярки бяха, а очите му светеха като пламъчета на свещи. Оголи в усмивка дългите си зъби.
Бедек му махна.
— Грънтъл! Хайде влизай! Виж Мирла какъв пир ни готви!
— Тъкмо навреме значи — отвърна едрият мъж и влезе. — Нося пушено конско. — Погледна Харло и каза: — Тоя трябва да поналее мускул малко.
— Ох, не мирясва, това му е проблемът — рече Мирла. — За миг не се спира.
Снел се беше намръщил, отдръпваше се и гледаше Грънтъл с омраза и страх.
Грънтъл награби под мишница ритащия Харло, направи две крачки до огнището и подаде на Мирла увития с чул вързоп, който носеше. Бедек го гледаше изпод вежди.
— Радвам се, че се върна жив и здрав — заговори той. — Чух за тебе при портата и за онова в Беля… проклятие, да не бях само толкова… негоден.
Грънтъл пусна Харло и въздъхна.
— Дните ти за яздене с кервани може и да са свършили, но това не те прави негоден. Чудесно семейство гледаш, Бедек, чудесно.
— Нищо не гледам аз — измърмори Бедек. Харло познаваше този тон, много добре го знаеше и сигурно щяха да минат дни, седмица дори, преди Чичо Едно да се измъкне от тъмната дълбока дупка, в която беше сега.
Работата бе в това, че на Бедек дупката му харесваше, обичаше Мирла да го обикаля, цялата милувки, прегръдки и тихо мъркане, и това щеше да продължи чак до нощта, когато почнеха да издават звуци в леглото, а на заранта, е, Бедек щеше да се усмихва.
Когато Мирла правеше така обаче, когато беше само за своя мъж и за нищо друго, се падаше на Харло да се грижи за момичетата и да прави всичко, което трябва. А най-лошото бе, че никой нямаше да задържа Снел. Биенето ставаше много лошо тогава.
Мирла не можеше да работи много след последното бебе — беше си наранила нещо в корема и вече се уморяваше много лесно, и дори тази прекрасна вечеря, която правеше сега, щеше да я изтощи и да й донесе главоболие. Когато имаше сили, кърпеше дрехи, но това ставаше рядко напоследък, което правеше набезите на Харло над околните пазари още по-важни.
Той се задържа до Грънтъл, който вече бе седнал срещу чичо Бедек и беше донесъл делва вино, а това задържаше Снел по-надалече засега, което, разбира се, само влошаваше още повече нещата, които щяха да последват, но нищо. Не можеш да си избираш семейството, в края на краищата, нито братовчедите си, нито никой. Тях просто ги има, и толкова.
Освен това можеше да тръгне рано сутринта, толкова рано, че Снел още да не се е събудил. Щеше да излезе от града, далече по езерния бряг, където светът се простира надалече, където отвъд съборетините има хълмове само с кози и пастири, а пък отвъд тях даже няма нищо освен пуста земя. Това, че е възможно да съществува такова нещо, нашепваше на Харло за възможности, каквито той не можеше и да се надява да назове по име или пък да опише с думи, но всички те бяха някъде там, в бъдещия живот, който изглеждаше смътен, призрачен, но пълен с обещания все пак. Светло като очите на Грънтъл бе това обещание и тъкмо в него се вкопчваше Харло, когато юмруците на Снел започнеха да го удрят.
Бедек и Грънтъл си говореха за старите дни, когато бяха работили по едни и същи кервани, а на Харло му се струваше, че миналото — свят, който така и не беше виждал, защото е било преди Изнасилването — е място на велики дела, място гъмжащо от живот, където слънцето бе по-ярко, залезите по-червени, звездите блестяха на черно небе, а луната не беше покрита с мъгли, и мъжете бяха по-високи и по-горди, и там никой не трябваше да говори за миналото, защото всичко се случваше точно сега.
Може би точно така щеше да намери и бъдещето, ново време, в което ще застане, висок и горд. Време, в което щеше да може да се „разтегне“.
Снел се беше свил в тъмния ъгъл, очите му блестяха в закана и се хилеше злобно.
Мирла им донесе чинии, пълни с ядене.
Накъсаните листове пламнаха бързо, отнесоха се на черни парцали през комина, а Дюйкър ги гледаше как си отиват и виждаше врани. Хиляди врани. Крадци на памет, отмъкнали всичко, за което можеше да си е помислил, всичко, което можеше да е възкресил, за да облекчи безполезността на сегашния си живот. Всичките му борби да си спомни лица бяха претърпели поражение и всяко негово усилие да напише тази жестока история се беше провалило. Думи плоски и безжизнени, сцени, описани с гласа на мъртвия.
Кои бяха онези другари, които стояха тогава до него? Кои бяха онези уикци, малазанци, онези магове и воини, онези войници и свещени жертви, накацали високо над пътя като стражи на безсилието и взрени надолу в собствените си, крачещи в марш сенки?
Бълт. Лъл. Сормо Е’нат.
Колтейн.
Имена, но без лица. Хаосът и ужасът на битките, на залитането от умора, на отворените кървящи рани, на прахта и вонята на изпражнения… не, не можеше да пише за всичко това, не можеше да предаде истината за него, за каквото и да било от него.
Паметта се проваля. Обречена завинаги, докато се стремим да обрисуваме сцени, да очертаем рамката им, да бъде описан всеки акт, смислен и разумен, ирационален и безумен, но някъде там, отдолу, трябва да има гъста, плътна тиня на мотивация, на значение, на смисъл — трябва да има. Алтернативата е… неприемлива.
Но само дотук го водеха всичките му усилия, отново и отново всеки път. Неприемливите истини, онези, пред които никой разумен човек не би могъл да застане, не би могъл да погледне в очите. Това, че нищо не е достойно за почит и благоговение, нито дори простият факт на оцеляването, а със сигурност не и безкрайният низ от провали, от неизброими смърти.
Дори и тук, в този мирен град, той наблюдаваше гражданите във всичките им ежедневни игри и с всеки миг презрението му се усилваше. Не харесваше начина, по който мислите му ставаха все по-сурови, все по-изпълнени с изумление от безкрайните сцени на едно като че ли безумно, безсмислено съществуване, но изглежда, че нямаше изход от това, докато наблюденията му разбулваха дребнавостта на живота, битките, мълчаливи или не, с жени, съпрузи, приятели, деца, родители, със самото блъскане в гъмжилото по улиците всеки живот изглеждаше затворен около себе си, праведен и безразличен към чуждите — хора, напълно затънали в собствения си живот. И все пак не трябваше ли да го радват тези неща? Не трябваше ли да го радва пълната им свобода, необичайният лукс да си въобразяват, че властват над собствения си живот?
Не властваха, разбира се. В свободата, която всеки от тях може би притежаваше, те вдигаха собствените си стени, носеха пранги, направени от собствените им ръце. Дрънчаха веригите на чувства, на страхове и грижи, на отчаяние и злоба, на войнствеността, която с ярост негодува срещу анонимността, която задушава всекиго. Да, крайно неприемлива истина.
Не беше ли точно това движещата сила зад стремежа към власт? Да разкъсаш анонимността, да издигнеш слава и безчестие като огнен щит и бляскав меч? Да нададеш вик, който да се чуе извън портите на собствения ти живот?
Но, ах, как до гуша му бе дошло на Дюйкър от такива викове. Свивал се беше от страх сред техния вой на непокорство и триумф, за да се изпълни накрая с отчаяние и безсилен гняв. Екът на всяка власт беше еднакъв по същество със своята празнота. Всеки историк, достоен за това звание, можеше да разбере това.
Не, нямаше смисъл в писането. Нямаше повече полза, отколкото тупането на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач. Историята не означаваше нищо, защото единственото непреходно беше човешката глупост. О, имаше мигове на величие, на ярки дела, но колко трае тази светлина? От един дъх до следващия, да, и не повече от това. Не повече от това.
Колкото до останалото, гази през костите и руините, защото те са каквото остава, което трае, докато всичко не стане на прах.
— Замислен изглеждаш — каза Малът, като се наведе с пъшкане да напълни халбата на Дюйкър. — Което, предполагам, не би трябвало да буди изненада, след като току-що изгори усилията си от близо година, да не говорим за златния консул за папирус.
— Ще ти възмездя разхода — каза Дюйкър.
— Не ставай глупав — отвърна лечителят и се отпусна отново на стола си. — Казах само, че изглеждаш замислен.
— Привидностите лъжат, Малът. Изобщо не държа да мисля повече. За нищо.
— Добре. Значи истинска среща на умове.
Дюйкър продължи да се взира в огъня, да гледа излитащите през комина врани.
— За тебе е неразумно. Имаш да мислиш за платени убийци.
Малът изсумтя.
— Убийци. Анци вече говори да изровим дузина проклетии. Бленд дебне около щаба на Гилдията, а Пикър и Блупърл действат със съветник Кол да надушат източника на поръчката. Една седмица му дай някъде и проблемът ще престане да е проблем. Перманентно.
Дюйкър се усмихна вяло.
— Не се бъркай с малазански морски пехотинци, пенсионирани или не.
— Като си помислиш, хората трябваше вече да го знаят, нали?
— Хората са глупави, Малът.
Лечителят се намръщи.
— Не сме всички.
— Вярно. Но Гуглата чака всекиго, глупав, умен, хитър, безмозъчен. Чака, със същата веща усмивка.
— Нищо чудно, че си изгори книгата, Дюйкър.
— Да.
— Е, щом няма да пишеш история повече, какво ще правиш тогава?
— Да правя? Ами, нищо.
— Виж, за това знам всичко… о, недей дори да се опитваш да възразяваш. Да, лекувам по някого от време на време, но бях войник някога. А сега не съм. Сега си седя и дебелея, а тлъстината е отровена дълбоко и дълбоко с някаква цинична злъч. Загубих всичките си приятели, Дюйкър. Не е по-различно, отколкото с теб. Всички загубих, и за какво? Проклет да съм, ако знам, проклет и проклет, но не знам „защото“ на това, не знам „защото“ на нищо.
— Среща на умове, и още как — каза Дюйкър. — Но пък, Малът, ти като че ли отново си на война. Срещу обичайния неумолим смъртен враг.
— Гилдията ли? Може и да си прав. Но няма да продължи дълго, нали? Не ми харесва да съм пенсиониран. Все едно са обявили, че вече нищо не струваш, каквато и да е била цената ти, и колкото повече продължава, толкова повече разбираш, че цената изобщо не е била онази цена, която си мислил, че е, с което става още по-лошо.
Дюйкър остава халбата си и стана.
— Висшият алхимик ме е поканил утре на обяд. Най-добре ще е да си лягам и да поспя малко. Пази си гърба, лечителю. Понякога момчето бута, а дамата я няма никаква да дръпне.
Малът само кимна, поел бремето с гледането в огъня, след като Дюйкър вече си тръгваше.
Историкът остави топлото зад гърба си и тръгна през течения и пластове мразовит въздух към стаята си. Все по-студено и по-студено, с всяка стъпка.
Някъде горе над противния храм врани танцуваха с искри от комина, буквално невидими в тъмното. Всяка от тях носеше дума, но искрите бяха глухи. Твърде увлечени бяха в екстаза на своя ярък, ослепителен огън. Поне докато не угаснат.
Газ изхвърча навън рано, веднага щом разбра, че няма да получи достатъчно пари от дневния приход, за да си плати нощното пиене. Торди изгледа съпруга си, докато се отдалечаваше в нощта, с онази негова жалка походка, наведен напред и забързан — винаги ходеше така, щом се ядосаше. Нямаше представа къде отива, пък и честно казано — беше й все едно.
Вече на два пъти през последната седмица онзи мършав червей, хлапето, беше нападнал зеленчуковата й сергия. Богове, къде гледат родителите в днешно време? Изтърсакът беше може би на пет години, не повече от това, със сигурност, а вече беше бърз като змиорка в плитчините — и защо не го държаха на каишка, както трябва да се държи дете? Особено в тия времена, когато имаше хора колкото щеш, дето можеха да го отвлекат, да го използват или да го продадат колкото се може по-бързо. А ако го използваха по онзи, лошия начин, след това щяха да му извият врата, макар че Торди май нямаше да има нищо против, само дето беше жестока мисъл и жестока картинка, и по-скоро на мъжа й му прилягаше да мисли така, отколкото на нея. Той обаче сигурно мислеше само за парите, които можеше да спечели, ако кражбите престанат. И сигурно какво ще направи с изтърсака, ако го спипа.
Потръпна при тази мисъл, но я отвлече Ну, кучето пазач в градината до нейната. Лаят му изригна някак необичайно, но тя си спомни мъжа си и походката му и как мразеше Ну Газ, особено когато вървеше така. Когато Газ залиташе към дома, пиян и негоден за нищо, краставото псе не издаваше и звук, изобщо не му обръщаше внимание.
Кучетата, знаеше тя, подушваха лошите намерения. Други животни също, но особено кучетата.
Газ никога не посягаше на Торди, дори да я сбута или да я плесне, защото без нея и градината, която гледаше, щеше да я закъса и го знаеше много добре. Беше се изкушавал, много пъти, о, да, но после изведнъж очите му светваха с разпалената искра на изненадата. Тогава се усмихваше и й обръщаше гръб, запазил сакатия си юмрук за някой друг. Газ обичаше хубавия бой, в някоя тъмна уличка зад някоя пивница. Обичаше да рита в лицето, стига жертвата му да е по-дребна от него и по-пияна. И без никакви приятели, които може да се намесят или да му скочат изотзад. Така се оправяше той с мизерията на живота си, или така поне твърдеше често.
Торди не беше много наясно заради какво е цялата тази мизерия, макар да имаше някои предположения. Самата тя, първо. Жалкото парче земя, което имаше за зеленчуците си. Яловата й утроба. Начинът, по който я похабяваше възрастта и тежкият труд — отнемаха топлината, която бе имала някога. Много неща имаше у нея, които го правеха нещастен. И общо взето имаше късмет, че го бе задържала толкова дълго, особено когато беше работил с мрежите на онази рибарска лодка, мрежите, дето, уви, бяха отнели всичките му пръсти онази нощ, когато нещо голямо беше чакало долу, неподвижно и толкова невидимо, че екипажът издърпал мрежата на борда. А то изригнало с дивашка сила и профучало към реката като таран. Пръстите на Газ, всички заплетени, се бяха изтръгнали като моркови и сега си имаше само палци и два реда кокалчета.
Юмруци, направени за бой, казваше често, оголил зъби. „Това и за нищо друго.“
Това беше съвсем вярно и добра причина, предполагаше тя, да се напива, когато му падне.
Напоследък обаче бе започнала да се чувства не толкова щедра — не, по-точно не изпитваше почти никакво чувство. Дори съжалението се беше стопило, отнесено като сухо листо от есенен вятър. И беше все едно, че той се промени, тук пред очите й, макар да разбираше вече, че промяната е зад очите й — не онзи, който гледаше, а който правеше гледането. Вече не се присвиваше пред гнева му. Не я плашеше походката му, настръхнал от яд и забързан, само гледаше мълчаливо и виждаше безсилието, виждаше самосъжалението в този безполезен гняв.
Душата й беше празна значи. Отначало си беше помислила, че така ще си остане, сигурно до края на живота й. Но нещо бе започнало да изпълва тази пустош. Отначало се бе появило с внезапното жегване на угризението, но вече не. Сега, щом мисълта за убийство изпълнеше главата й, беше все едно, че се потапя в благоуханна баня.
Газ беше нещастен. Той го казваше. Щеше да е по-щастлив, ако е мъртъв.
А честно казано — тя също.
Цялата тази любов, цялата тази отчаяна нужда, а беше негоден за нищо. Трябваше отдавна да го е изхвърлила от живота си и той го знаеше. Да държи на него така, както го правеше, беше мъчение. Беше й казвал, че бие само слабаци. Глупаци и още по-лоши от тях. Казваше й, че го прави, за да пази ръцете си силни, да вкорави кокалчетата, да се вкопчи (ха, това беше добро) в някакво основание да остане жив. На човек му трябва умение, да, и никакво значение няма добро ли е, или лошо, никакво. Но истината беше, че избираше най-долните, най-големите кучи синове, които можеше да намери. Да докаже, че може, да докаже тези кокалести юмруци и как могат да убиват.
Да убиват, да. Четирима дотук, беше съвсем сигурен.
Рано или късно, знаеше го, монетата щеше да се обърне и тогава неговият студен труп щеше да лежи по лице в някоя задна улица. Е, добре. Когато изплащаш повече, отколкото струваш, рано или късно идва някой да събере парсата.
Знаеше, че тя няма да скърби за него. Обичащият може да види кога обичаният престава да му отвръща с обич. Не я винеше и не я обичаше по-малко заради това. Просто нуждата му беше станала по-жестока.
Пивницата „Синята топка“ заемаше ъгъла на грамада от жилищни съборетини, която вонеше на урина и гниеща смет. В разгара на празненствата нощната анархия по тези задни улици, водещи от кейовете, достигаше нови висоти, а Газ не беше единственият, който си търсеше белята по тях.
Хрумна му, че може би не е чак толкова необикновен, колкото беше вярвал. Че може би е просто един сред хиляди негодни пройдохи в този град, всички намразили себе си и душещи по дири като псета. Онези, които го познаваха, му отваряха място, отдръпваха се от пътя му, докато крачеше към терените за бой, които си беше избрал, зад „Синята топка“. Споходилата го мисъл — за другите, със скритите в сянка лица, които виждаше около себе си — бе краткотрайна, отвя се при мириса на кръв във влажния душен въздух.
Някой я беше пуснал с бой и сигурно още се перчеше там, в другия край на уличката. Е, Газ можеше да му даде на тоя кучи син каквото той беше дал на някой друг… ето го и тялото, свита застинала фигура. Газ го сръга. Чу хрип от гърлото, пълно с пяна и кръв. Заби петата си в гръдния кош, просто за да чуе хрущенето и пукота. Кашлица, бликнала кръв, тих стон — и последният дъх.
Свърши. Толкова лесно.
— Доволен ли си, Газ?
Завъртя се светкавично и вдигна ръцете си в гард, който сигурно щеше да пропадне… но юмрукът, който мислеше, че идва, така и не дойде и той с ругатня отстъпи назад, докато гърбът му не опря в стената; зяпна с нарастващ страх високата забулена фигура пред себе си.
— Уплашен съм — изръмжа войнствено.
Смехът го заля като вълна.
— Отвори се, Газ. Душата си. Поздрави своя бог.
Усещаше въздуха на зъбите си, усещаше устните си, изпънати и как се напукваха, докато не закапа кръв. Сърцето му заби като чук.
— Нямам никакъв бог. Не съм нищо освен проклятия и не те познавам. Изобщо.
— Разбира се, че ме познаваш, Газ. Направи ми жертвоприношения, шест пъти вече. И още ще има.
Газ не можеше да види лицето под гуглата, но въздухът между двамата изведнъж се сгъсти от някаква лютива, лепкава миризма. Като студена кал, като онази, която течеше на мръсни потоци зад кланицата. Стори му се, че чува бръмчене на мухи, но звукът идваше някъде отвътре, беше в собствената му глава.
— Не убивам за теб — отвърна с тънък, отслабнал глас.
— И не трябва. Не искам жертвоприношения. Не е… необходимо. Вие смъртните освещавате всяко парче земя, което изберете, дори тази задна уличка. Изцеждате живот на нея. Нищо повече не се иска. Никакъв стремеж, никаква молитва, нито зов. Призовават ме вечно.
— Какво искаш от мен?
— Засега — само да продължиш да жънеш души. Когато дойде времето за повече от това, Газ от Джадроуби, ще ти бъде показано какво трябва да се направи.
— А ако не искам?
— Исканията са без значение.
Не можеше да махне адското бръмчене от черепа си. Тръсна глава, стисна за миг очи. Когато ги отвори, богът беше изчезнал.
„Мухите. Мухите са в главата ми. Богове, махнете се!“
Някой беше влязъл в уличката. Клатушкаше се, ломотеше нещо, протегнал едната си ръка напред да не се спъне в нещо.
„Не мога да ги махна. Да!“ И изведнъж разбра истината. Разбра, че убиването ще заглуши тези проклети мухи. Обърна се, залитна напред и бързо закрачи към пияния глупак.
А той вдигна очи в последния момент, за да види двата ужасни юмрука.
Крут от Талиент забави крачка. Някой стоеше в сянката пред вратата на жилището му. Той спря на десет крачки и рече:
— Добра работа. Повечето път беше зад мен и ме накара да си помисля, че това никак не е добре, но ето те тук.
— Здравей, Крут.
Крут позна гласа и се сепна, взря се в сумрака. Едва очертана фигура — но и нея я позна.
— Богове на бездната, изобщо не мислех, че ще се върнеш. Имаш ли си представа какво се случи, след като изчезна?
— Не. Защо не ми разкажеш?
Крут се усмихна.
— Може. Но не тук, навън.
— Някога живееше в по-добър квартал, Крут.
Ралик Ном излезе на по-светло и усмивката му се разшири.
— Изобщо не си се променил. И да, познавал съм и по-добри времена. Неприятно ми е да го кажа, но ти си виновен за това, Ралик.
Високият мършав убиец се обърна и огледа жилищната сграда.
— Живееш тук? И аз съм виновен?
— Хайде да влезем — каза Крут. — Живея на горния етаж, разбира се, над ъгъла към задната уличка — лесно стигаш покрива и е тъмно като в подмишницата на Качулатия. Ще ти хареса.
След малко седяха в по-голямата от двете стаи на изподрасканата маса, на която клечеше дебела почти догоряла свещ с пушлив фитил, а до нея — глинена делва с вкиснал ейл. Държаха калаени чаши, от които течеше.
След като наля, Крут мълча дълго. Накрая се засмя и възкликна с весело изумление:
— Леле! Появата ти тук, жив и здрав, току-що направи нещо, което Крафар не можа. Имахме си култ, Ралик Ном, почитахме паметта ти. Крафар го забрани в Гилдията, после се опита да го изкорени — принуди ни да се крием надълбоко. Не достатъчно при мен — аз съм под подозрение, взеха, че ме изолираха, все едно вече съм мъртъв. Старите контакти… гледат направо през мен, все едно че не ме виждат, Ралик. Адски трудно беше.
— Крафар ли?
— Себа, от котилото на Тало. В разправиите кой да поеме нещата след Воркан излезе непокътнат — още диша, искам да кажа. Гилдията се смали, Ралик. Вътрешни борби, много добри убийци се отвратиха и просто се махнаха. В Ерлингарт най-вече, неколцина в Черен Корал, ако можеш да го повярваш. Чух даже слухове, че някои са отишли в Пейл да се включат в малазанските Нокти.
Ралик вдигна зацапаната си с червено длан.
— Чакай малко, проклет да си. На кой идиот му е хрумнало за култ?
Крут сви рамене.
— Просто така стана, Ралик. Не точно култ — думата е неподходяща. По-скоро е… философия. Философия на убийството. Никаква магия, първо. Прах отатарал, ако можеш да си намериш. Но Себа Крафар иска пак да ни върне към магията, въпреки че ти показа ясно кой начин е по-добрият, по-сигурният. Той обаче е упорит — на тях им е в кръвта, нали? — Крут плесна по масата, с което катурна свещта, и припряно посегна да я задържи, преди жалкият пламък да угасне. — Нямам търпение да видя лицето на Крафар, когато влезеш в…
— Ще се наложи да потърпиш — отвърна Ралик. — Още нещо, приятел. Не казваш на никого нито дума.
Крут се усмихна разбиращо.
— Засада замисляш, нали? Прегазваш през трупа на Крафар и поемаш Гилдията. И трябва да подготвиш планове, а аз тука ще ти помогна, ще кажа на тия, дето са сигурни и верни, дето ще застанат зад теб…
— Млъкни. Има нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
— Нощта, в която изчезнах, помниш ли?
— Разбира се.
— Още някой изчезна тогава.
Крут примига.
— Е, да…
— А сега аз се върнах.
— Върна се.
Ралик отпи глътка ейл. После още една.
Крут го зяпна. След това изруга.
— И тя ли?
— Да.
Крут пресуши чашата си, бързо си наля пак и се отпусна в стола.
— Богове на бездната. Горкият Крафар. С нея ли работиш по това, Ралик?
— Не.
— Не че ще й трябва помощ…
— Не знам къде е тя, Крут. Не знам какво замисля. Ако изобщо замисля нещо. Нито знам, нито мога да гадая, както и ти.
— Тогава какво правим, Ралик?
— Не променяш нищо, правиш каквото правиш обикновено.
— Обикновено? — изсумтя Крут. — Бавно да мра от глад?
— Имам пари. Достатъчно за двама ни. Скрити са тук-там. — Ралик стана. — Разбирам, че сега покривите нощем са безопасни.
— Освен крадците, дето щъкат като мишки, и един бухал не можеш да видиш. Както казах, Гилдията е на колене.
— Добре. Ще се върна преди съмване. Засега не прави нищо, Крут.
— В това ме бива.
Ралик се намръщи, но не отвърна нищо. Обърна се към прозореца и го отвори.
Нямаше и нужда да казва нещо, ако питаха Крут. Вярно, самия него го биваше в неправенето на нищо. Но не и Ралик Ном. Него изобщо не го биваше в това. „О, това ще е забавно, и още как.“
Мърморенето го преследваше по тъмната уличка — гърлени звуци, които излизаха от двайсетина зъбати усти, изплезени езици, изпънати устни. Очи се въртяха и бляскаха в сумрака. Искарал Пъст, маг и Върховен жрец на Сянка, се озърташе през рамо и правеше гримаси на богомолците си. Ругаеше ги и се кискаше. Плезеше им се. Зъбеше се и пулеше очи.
А плашеше ли ги това? Не! Тъкмо напротив, ако можеше да повярва човек на такава лудост. Дращеха към него, стиснали в лапи плячката си от нещастните жертви по пазарите, лицата им се гърчеха като при болка от запек или нещо също толкова ужасно. Вбесяващо!
— Нищо, нищо, забрави за тях. Имам си задачи, мисии, важни дела. Работа имам да свърша.
И забърза отново, газеше през сметта и чуваше съществата зад себе си — газеха през същата смет. Спираше при всеки проход между къщите, озърташе се по улиците и притичваше към следващия вход. След него бок’арала се скупчваха, поглеждаха насам, поглеждаха натам и хукваха да го догонят.
Той изведнъж се закова на място. Миг по-късно звукът от хлъзналите му се пети се повтори от безчет нокти, заорали в камъните. Искарал Пъст се хвана за косите и се завъртя. Всички бок’арала стояха наведени, притиснали възлестите си юмруци в малките си черепи.
— Оставете ме на мира! — изсъска им той.
Отвърнаха му със съскане.
Той ги заплю.
Те го изпръскаха със слюнка.
Заудря се по главата.
Те също заблъскаха главите си с юмруците, пълни с дрънкулки и смачкани плодове.
Присвил очи (присвил очи!), Искарал Пъст бавно застана на един крак. Видя как бок’арала се залюляха, и те застанали на един крак.
— Богове на бездната, всички съвсем са полудели!
Обърна се и погледна ядосано тромавия осмоъгълен храм на петдесет крачки по улицата, вдясно. Стените му представляваха хаотична гмеж от ниши и безформени ъгли, истинско изобилие от сенки. Искарал Пъст въздъхна.
— Новото ми обиталище. Скромен бордей, но ще ми свърши работа. Мисля да го оправя, разбира се, когато има време. О, обичаш златни прибори и копринени кърпички, нали? Просто някои нещица от посъбраното от мен тук-там, но съм доволен. Паяци? Не, никакви паяци тука, о, не. Просто не се разрешава. Гадни същества, да, отвратителни. Никога не се къпят. Гадни.
Зад гърба му запя нечленоразделен хор.
— О, тях ги остави. Виж, родата на бившата ми жена — ако знаех, ами да, разбира се, че изобщо нямаше да й скоча, ако се сещаш какво имам предвид. Но така е то — ожениш се и накрая ти се качи на врата цялата семейна менажерия. И макар тя да се омете вече, тая суха коруба с щръкнали във въздуха крака, е, признавам, чувствам се отговорен за нещастните й близки. Не, не, тя изобщо не приличаше на тях. По-лоша беше всъщност. Признавам, че се бях побъркал за малко. Безумието на младостта, предполагам. Кога се оженихме ли? Ами четири-пет години вече, м-да. Само че все едно е било цял живот и толкова се радвам, толкова се радвам, че свърши. Още винце, миличко?
Усмихнат, Искарал Пъст пое към храма.
Тънещи в сенки стъпала водеха към тънеща в сянка площадка под нащърбения каменен трегер; о, всичко бе направено много добре. Двукрилата врата беше огромна, истинска порта почти, облицована с лъскав бронз, с огромния барелеф на връхлитащи Хрътки. Великолепен вкус! Предадено с любов, целият този озъбен ужас.
— Да, вратите са моя идея, от моята ръка всъщност… шегичка. Пана, скулптура, портретура, карикатура, керамикатура… керамика имам предвид, просто използвах техническия термин. Само погледни тази погребална урна — прелестна е, да. Тя е вътре. Възлюблената ми починала. Починалата ми възлюблена, блаженопочившата ми, хи-хи — о, да й сгъна крайниците не беше лека задачка, да ти кажа, едва я побрах вътре. Знам, трудно е да се повярва, че е вътре, в урна не по-голяма от делва за вино. Много умения притежавам, да, както е редно за най-славния смъртен слуга на Върховен дом Сянка. Но ще ти кажа едно — тя много се бори, докато влезе вътре!
Присви се пред бронзовите врати и изгледа свъсено зейналите челюсти на Хрътките. Посегна с кокалестата си ръка и почука носа на Барън.
Последва кухо отекване.
— Знаех си — рече той и кимна.
Бок’арала се поклащаха зад него, почукваха се по муцуните и си кимаха мъдро.
Лявото крило се открехна. Показа се покрита с качулка глава, на височината на гърдите му. Тънък женски глас прошепна:
— Никакви такива.
— Никакви такива кои?
— Ще оплескат мебелите.
Искарал Пъст се намръщи.
— Тя е луда. Защо всички, които срещам, са луди? Слушай, жалка послушнице, я се дръпни настрана. Остържи пъпчивото си чело в плочите и целуни драгоценния ми крак. Аз съм самият Искарал Пъст.
— Кой?
— Искарал Пъст! Върховен жрец на Сянка. Маг на Върховния дом. Най-довереният, обичан и ценен слуга на нашия бог! Хайде, дръпни се встрани, пусни ме! Предявявам иск за този храм по силата на правото, по правото на старшинството, по силата на естественото превъзходство! Ще говоря незабавно с Върховната жрица! Събуди я, почисти я, изправи я, подпри я — каквото там трябва да направиш, за да я приготвиш за мен.
Вратата се открехна още и изведнъж послушницата се изправи пред него, нелепо висока. Отметна назад качулката си и откри изящно изваяно лице, обкръжено от права ръждивочервена коса. Заговори с дълбок мелодичен глас:
— Аз съм Върховната жрица Сордико Куалм на храма на Сянка на Даруджистан.
— А-а, майстор в маскирането значи. Също като мен.
— Да, това го виждам.
— Виждаш?
— Да.
— О, това ако не е забавно. — Кривна глава. — Хич не е забавно. — Усмихна й се свойски. — И какво мислиш, че съм, скъпа?
— Нещо като изпечена на слънцето жаба, струва ми се.
— Точно каквото исках да си помислиш. Хайде, покани ме вътре, преди да съм се остудясал.
— Ядосал, имаш предвид.
— Остудясал. Става студено.
Кехлибарените й очи се изместиха към стъпалата зад него.
— А рожбите ти?
— Ха-ха. Не са ми рожби. Ти тях ги остави. Те може да плачат, може да хленчат, може да се умилкват, може да…
— Точно в момента махат с ръце в съвършено подражание на тебе, Искарал Пъст. Защо го правят?
— Забрави ги, казах.
Тя сви рамене и отстъпи назад.
Искарал Пъст се промъкна вътре.
Сордико Куалм тръшна вратата и я заключи.
— Тъй. Значи претендираш, че си Върховен жрец. Откъде?
— Седемте града, тайният манастир.
— Какъв манастир?
— Оня, дето е таен, разбира се. Няма нужда да знаеш и аз няма нужда да ти казвам. Заведи ме до покоите ми, уморен съм. И гладен. Искам вечеря със седем блюда, много и качествена храна, деликатно вино и млади знойни слугини, готови да задоволят прелестния ми каприз.
— Уви, не мога да се сетя и за една слугиня тук, която би докоснала каприза ти, както старомодно го нарече. Колкото до останалото, нека не се каже, че съм била нехайна в предлагането на колеги служители на всяка вежливост, както подобава на моя храм.
— Твоят храм, тъй ли? — Искарал Пъст се изкиска. — Не задълго, но не казвай нищо засега. Остави й тези жалки заблуди. Усмихни се, да, и кимни… а те как влязоха, в името на Бездната?
Бок’арала се бяха струпали зад Върховната жрица и клатеха глави.
Тя се обърна рязко.
— Не знам. Има прегради… би трябвало да е невъзможно. Крайно смущаващо, наистина.
— Все едно — рече Искарал Пъст. — Води, низша.
Едната й тънка вежда леко се вдигна.
— Претендираш, че си Магът на Върховен дом Сянка. Доста сериозно твърдение. Имаш ли доказателство?
— Доказателство? Аз съм това, което съм, и толкова. Моли се ти, моли. Моли се, искам да кажа, искрено се моли, и може да те осенят какви ли не прозрения, да те смирят, да те сведат до възхитено обожание. — И добави: — О, чакай само да направи точно това! О, как ще се запее друга песен тогава, нали! Остави ги слугините, дето ще задоволяват моя каприз, тази възхитителна жена ще е!
Тя го изгледа, после се обърна рязко сред вихрушка от роби и му махна да тръгне след нея. Изяществото, което несъмнено търсеше, се помрачи почти моментално, след като трябваше да бута настрани и да залита срещу вълната от бок’арала, всичките озъбени в лудешки безмълвен смях. Обърна се за миг, за да хвърли ядосан поглед на Искарал Пъст, но не успя да засече тържествуващата му усмивка.
Влязоха в светая светих.
— Скоро — прошепна Искарал Пъст. — На вратите им трябва боя, м-да. Скоро, много скоро ще е…
— Богове на бездната! — ахна стражът. — Ти си по-голям от баргаст!
Маппо Рънт наведе глава притеснен, че толкова е стъписал този минаващ пазач. Стражът се олюля назад, стисна се за гърдите за миг — да, позастарял беше, но жестът като че ли бе само това, жест и внезапният страх на трелла, че неволно е пратил първия гражданин, когото бе срещнал, през портата на Гуглата, бавно отстъпи място на срам.
— Съжалявам, господине — изломоти той. — Просто исках да ви попитам нещо, само това.
Стражът вдигна фенера си по-високо.
— Ти демон ли си?
— Редовно ли срещате демони по време на патрулирането си? Наистина необикновен град.
— Разбира се, че не. Искам да кажа, рядкост е.
— Аха. Аз съм трелл, от равнините и хълмовете на изток от Немил, която се пада на запад от Джаг Одан и Седемте града.
— Е, и какъв ти е въпросът?
— Търся храма на Бърн, господине.
— Мисля, че ще е най-добре да те придружа дотам, трелл. Движил си се само по задните улички тая нощ, нали?
— Помислих, че така ще е най-добре.
— И правилно. Сега двамата с теб ще направим същото. Все едно, ти си в квартал Джадроуби, а храмът, който търсиш, е в квартал Дару. Доста има да повървим.
— Много сте щедър с времето си, господине.
Стражът се усмихна.
— Трелл, ако се влееш в някоя пълна с хора улица, сигурно ще предизвикаш вълнения. С това, че те поемам, се надявам да го предотвратя. Тъй че не е щедрост. Просто си изпълнявам задължението.
Маппо отново се поклони.
— Все пак ви благодаря.
Празненствата в този квартал, изглежда, се бяха съсредоточили на главните улици, окъпани от синкавата светлина на газовите лампи. Не беше трудно да се избягват такива места с градския страж, който го водеше през криволичещите задни проходи и пресечки. А малкото фигури, които се мяркаха на пътя им, бързо се измъкваха, щом видеха униформата на стража (или може би огромното туловище на Маппо).
А после, зад някаква схлупена пивница, се натъкнаха на два трупа. Стражът изруга под нос, наведе се над единия и го освети с фенера.
— Това започва да става проблем — измърмори, когато златистата светлина огря зацапания със смет паваж и лъскавата локва засъхваща кръв. — Този явно е пребит. Юмруци и ботуши — познавах го, горкия човек. Губеше боя с пиячката… е, битката вече свърши, приятел, Беру да благослови душата ти. — Премести се до втория. — А, да. Гуглата да го вземе тоя, който е направил това — имаше други четирима, по същия начин. Това го знаем. Още не можем да разберем какво оръжие използва… сап може би. Богове, това ако не е жестоко.
— Господине — обади се плахо Маппо, — струва ми се, че имате по-важни задачи тази нощ. Само да ми кажете посоката…
— Не, ще те заведа, трелл. Двамата са мъртви вече от две камбани — без значение е, ако полежат тука още малко. — Изправи се с въздишка и добави: — Мисля, че е време управата да се обърне към някой маг или жрец.
— Желая ви успех.
— Така и не мога да си го обясня — каза стражът, след като отново поведе трелла. — Все едно, че мирът не стига — все някой трябва да изпълзи от дупката с кръв по ръцете. Да сее раздор. Нещастия. — Мъжът поклати глава. — Да можех да намеря само някаква причина за тия мерзости. Не са нужни. Никой не ги иска и никой не иска това, което причиняват. Какво е нужно тука? Мотива им имам предвид. Това бих искал да разбера. Какво им трябва, какво искат? Самото опиянение от силата? Да се наложиш? Усещането за власт над живот и смърт? Богове, да можех само да разбера с какво са им пълни мозъците.
— Не, господине — отвърна Маппо. — Радвайте се, че не го знаете. Дори зверовете отстъпват на такава враждебност. Убийците сред вашия вид, сред моя, са точно това — зверска диващина, съчетана с разум, или поне с това, което минава за разум. Живеят в един размътен свят, господине, объркан и плашещ, зацапан от завист и злоба. А накрая умират така, както са живели. Изплашени и самотни, и всякакъв спомен за сила и власт се оказва илюзия, фарс.
Градският пазач беше спрял и го бе зяпнал. Точно зад изхода на уличката имаше стена и вляво — неосветен свод на някакъв тунел или порта. След миг мъжът изсумтя, обърна се и отново поведе Маппо през вонящия проход през стената, където воинът трелл трябваше да се наведе, за да мине.
— Трябва да сте могъщо племе там, в отечеството ви, ако съплеменниците ти са толкова едри като теб — отбеляза стражът.
— Уви, обикновено не сме убийци, господине. Ако бяхме, сигурно щяхме да я караме по-добре. А иначе славата на моя народ е повехнала. — Маппо спря и погледна назад към портата, през която току-що бяха минали. Видя, че стената е само фрагмент, ивица с дължина не повече от петдесет крачки. В двата края, на мястото, където трябваше да продължава, се подаваха сгради.
Стражът се засмя.
— М-да, не е останало много от стената Джадроуби. Само тази порта и тя се използва от крадци и тям подобни. Хайде, вече е близо.
Храмът на Бърн беше преживявал и по-добри дни. Голите варовикови стени бяха покрити с графити, четвъртити молитвени списъци, овални магически знаци и странни символи. Тук-там — груби проклятия, или поне така подозираше Маппо, ако можеше да се съди по усилията да ги заличат. Смет беше задръстила плиткия ров около основите и из нея щъкаха плъхове.
Стражът го поведе покрай стената и надясно. Излязоха на малко по-широка улица. Площадката пред каменните стъпала на официалния вход на храма бе залята до глезените от дъждовна вода. Маппо огледа всичко това доста обезсърчен.
Стражът, изглежда, забеляза разочарованието му и каза:
— Да, култът увяхва. Твърде дълго е спала, предполагам. Знам, че не ми е работа да питам, но какво търсиш тук?
— Не съм сигурен — призна Маппо.
— Аха. Е, Бърн да те благослови тогава.
Стражът се обърна и пое обратно по пътя си, явно към уличката с двата трупа. Споменът за тях бе останал в ума на Маппо и го загложди. Беше успял да зърне малко от загадъчните рани по тялото на втория. Жестоко, наистина. Де да можеше да има край на такива неща, да. Истински, благословен мир.
Нагази в локвата пред двукрилата врата.
Крилата се отвориха още преди да е почукал.
Пред него стоеше изгърбен мършав мъж с тъжно лице.
— Трябваше да знаеш, Маппо Рънт от Трелл, че това не можеше да продължи. Застанал си пред мен като откъснат крайник и всичко, което се излива от теб, зацапва ефира, поток, който сякаш няма край.
— Ще има край — отвърна Маппо. — Когато го намеря отново.
— Той не е тук.
— Знам.
— Нима си готов да вървиш през жилите на земята, Маппо Рънт? Затова ли дойде до този храм?
— Да.
— Избираш най-гибелно опасен път, Маппо. Отрова има там. Жесток студ. Лед, зацапан с чужда кръв. Вятър има, който вие с безкраен предсмъртен вой. Мрак има и е непрогледен. Скръб има, повече, отколкото дори ти би могъл да понесеш. Уязвима крехкост и неща неподатливи. Тежести, на които дори такъв като тебе не би могъл да устои. Ще извървиш ли все пак Пътя на Бърн, Маппо Рънт?
— Длъжен съм.
Тъжното лице стана още по-тъжно.
— Така си и мислех. Можех да направя списъка си от предупреждения още по-дълъг, знаеш ли. Можехме да останем на местата си до края на нощта, ти в тази мокра локва, аз тук, и да редя зловещите подробности. И пак, в самия край, щеше да кажеш: „Длъжен съм“, и щяхме да сме си загубили времето. Аз прегракнал, ти — заспал прав.
— Казваш го, все едно съжаляваш, жрецо.
— Може и да съжалявам. Беше много поетичен списък.
— Тогава непременно го изреди в цялата му пълнота в записките си в дневника за тази злокобна нощ.
— Идеята ми харесва. Благодаря ти. Хайде, влез, обаче си изтрий краката. Но побързай — подготвяме ритуала, откакто корабът ви пристигна.
— Широтата на знанието ти е впечатляваща — отвърна Маппо, наведе се и влезе.
— О, да. Хайде, последвай ме.
Къс коридор, капещ таван, широк наос, разкъртен и мръсен мозаичен под, след това — по втори коридор, този път обграден от ниши, всяка приютила светиня — безформени буци сурова руда, кристали от бял, розов и лилав кварц и аметист, звездни камъни, кехлибар, мед, кремък и вкаменено дърво и кости. В края на този проход коридорът се отваряше в по-широка главна камера с колонада и тук, подредени в две редици, чакаха послушници, всеки облечен в кафяв халат и вдигнал високо горящ факел.
Когато Върховният жрец поведе Маппо между редиците, послушниците запяха монотонно на някаква загадъчна реч.
На мястото на олтара в другия край на залата в пода имаше цепнатина, сякаш самата земя се беше разтворила под олтара и го беше погълнала с подиума, на който е стоял. От пукнатината се виеше лютив горещ дим.
Върховният жрец с тъжното лице пристъпи до самия ръб, след което се обърна към Маппо.
— Портата на Бърн те очаква, трелл.
Маппо се приближи, надникна долу.
И видя разтопена скала двайсетина крачки надолу, забързана, кипнала огнена река.
— Разбира се — заговори Върховният жрец, — това, което виждаш, не е в нашето селение. Ако беше, Даруджистан щеше да е едно огнено кълбо, по-ярко от слънцето, с всички тези кухини с газ.
— Ако скоча долу, ще се изпека на въглен — каза Маппо.
— Да. Знам какво би трябвало да си мислиш.
— О?
— Бива си го портала.
— Да. Съвсем точно казано.
— Трябва да бъдеш брониран срещу такива сили. Това е ритуалът, за който споменах. Готов ли си, Маппо Рънт?
— Искате да хвърлите над мен някакво защитно заклинание?
— Не — отвърна жрецът, все едно бе готов да заплаче. — Искаме да те окъпем в кръв.
Баратол Мекхар виждаше болката в очите на Сцилара всеки път, щом помръкнеше погледът й в миг на усамотение. Виждаше и как Чаур се държи все до нея, готов да я защити като куче ранения си господар. Щом доловеше, че я наблюдава, тя му отвръщаше бързо с широка усмивка и всеки път той имаше чувството, че нещо го е ударило в сърцето, като юмрук по затворена врата. Беше всъщност изключително красива жена, с онази красота, която те поразява при втория поглед или дори при третия, разгъва се като тъмно цвете в сенките на джунглата. Болката в очите й само задълбочаваше страданието му.
Баратол бе оставил копнежа зад себе си, някъде сред пясъците на Седемте града. Проснати неподвижни тела, насмешлив смях, предрешен като несекващ вятър, гущерче, кацнало като дар на нечия безчувствена, почерняла и застинала длан. Мигове на безумие — много преди безумието на Т’лан Имасс в Ейрън, — когато бе негодувал срещу неумолимото време и как „твърде късно“ бе нещо, което не може да се промени — нито с кръв, пролята в краката на псе, нито с нож, готов да прониже собственото ти сърце. „Твърде късно“ му се хилеше, безжизнено и твърде мъчително, за да има в него някакъв разум.
Тези две думи бяха подели заклинание, крачка по крачка след това бяха прелели в ликуващ ек и се бяха извисили до рев в лагера на нападателите, сред писъците и трясъка на желязо. Извисили се бяха до оглушителен вихър, който бучеше в черепа на Баратол, прииждаща вълна, от която няма къде да се денеш. От „твърде късно“ не може да се избяга. Нашепваше с всяко провалено париране, с всяко неуспешно снишаване пред косящия меч. Избухваше в очите със смъртния удар, изригваше с кръв и разпилени вътрешности. Връхлиташе сред падащите тела. Дращеше послание (все едно и също) по пясъците, по които пълзяха издъхващи мъже.
Навярно беше пял цяла вечност, но не беше оставил нито един жив. О, десетината коня, които бе отстъпил на един керван няколко дни по-късно, дар заради това, че бяха прибрали един полумъртъв воин, че бяха изцерили изгарящата треска, почистили бяха раните му и бяха прогорили забралата инфекция. Не искаха да приемат никакво заплащане за усилията си — нищо не можели да направят против неутешимата мъка в душата му, бяха обяснили, тъй че да искат каквото и да било щяло да е безчестно. Виж, дар — е, това било друго.
В пустинята нищо не прикриваше жестокото лице на времето. Кожата му беше изопната до кокала. Самотното му око прогаряше небето, а зейналата му уста бе студена и безвъздушна като планински връх. Търговците разбираха това. Бяха в края на краищата пустинно племе като всички други. Дадоха му мехове с вода — достатъчно, за да му стигнат до най-близкия гарнизонен външен пост — „Да, това ще им го признаем на мезла, знаят как да строят пътни станции и да ги снабдяват добре. Не връщат никого, приятелю.“
Дадоха му най-силния от конете на разбойниците, чудесно седло, пастърма и сушени плодове. Дадоха му зоб за коня за последните четири дни, а най-накрая му показаха посоката, която да хване, пътеката, която надхитряше смъртта — и да, тя беше единствената.
Смъртта го дебнела, казаха му. Чакала там, отвъд блясъка на огньовете от сушен тор, и когато Баратол най-сетне яхнел коня, жътварят с дългите крака щял да поеме след него, да запее за времето, да запее за неутолимия глад, който никога не секва, не забавя, нищо друго не прави, освен да поглъща всичко по пътя си.
„Когато копнежът дойде при теб, приятелю, не влизай в примката му, защото копнежът е фаталната примамка — озовеш ли се в примката му, ще те влачи, ще те тегли през цялото време, което ти е отредено, Баратол Мекхар, и всичко, до което се докопаш, няма да остава, ще се откъсва от пръстите ти. Всичко, което виждаш, ще тича покрай теб като в мъгла. Всичко, което вкусваш, ще е по-малко от капчица, ще се отцежда от теб мигновено. Копнежът ще те дърпа към костеливата прегръдка на дебнещия и ще ти остане само един-единствен, сетен поглед назад към живота ти — миг на яснота, който може да е само най-горчивият дар от някой неведом бог — и ти ще разбереш, отведнъж, всичко, което си пропилял, всичко, което си оставил да ти се изплъзне, всичко, което си могъл да имаш.“
„Сега тръгвай, приятелю. И се пази от капаните на собствения ти ум.“
Твърде късно. Тези две думи го терзаеха, щяха навярно да го терзаят вечно. Жестоката песен бе изпълнила главата му. Вгледа се в изпитото лице на Чаур. Твърде късно!
Но се беше изплюл в лицето на този ликуващ град. Беше го направил тогава, да. Беше казал „не“ и беше спечелил.
Такива победи бяха неизмерими.
А това бе достатъчно, за да удържи един мъж още малко. Достатъчно, за да му даде кураж да срещне очите на жена, да ги срещне, без да трепне пред онова, което вижда там…
Сред лудуващите хаотични светлини лицата около тях се размазваха. Ехтяха весели песни на местната реч; тикаха в ръцете им с пиянска щедрост делви и стъкленици. Подвикваха им за поздрав, странници се мяркаха, скупчени по стените, ръце ровеха под разбъркани дрехи. Миризмата на секс бе навсякъде…
Сцилара се смееше.
— Водиш ни на крайно необичайни места, Баратол. Тази улица те привлича, нали?
Чаур беше зяпнал най-близката двойка с увиснало чене и поклащаше неволно глава в ритъм с отмерените им тласъци.
— Богове на бездната — измърмори Баратол. — Не обръщах много внимание.
— Само така казваш. Разбира се, ти беше на кораба много дълго, съвсем сам, бих се обзаложила, освен ако Спайт не е решила да…
— Не — сряза я той твърдо. — Спайт не реши нищо такова.
— Е, значи градът зове с всичките си плътски наслади! Точно тази улица всъщност…
— Престани с това, моля те.
— Не може да си мислиш, че ще те облекча аз, нали, Баратол?
Той направи гримаса и примижа към Чаур.
— Това го притеснява…
— Не! Възбужда го, а и защо не?
— Сцилара, той може да има тяло на мъж, но умът му е на дете.
Усмивката й повехна и тя кимна замислено.
— Знам. Неловко е.
— По-добре да се махнем оттук — каза Баратол.
— Прав си. Хайде да си намерим къде да вечеряме — можем да съставим планове там. Но проблемът няма да отпадне, подозирам — той улови миризмата в края на краищата.
Застанаха от двете страни на Чаур, обърнаха го и го поведоха извън улицата. Отначало той се възпротиви, но все пак тръгна. Включи се в близкия пиянски хор с гърлени безсловесни звуци, които изобщо не се връзваха с нестройната бездруго песен.
— Ние наистина сме изгубените, нали? — заговори Сцилара. — Трябва да си намерим цел… в живота. Да, ще обсъдим най-голямата си слабост, нали? Остави какво ще правим утре или вдругиден. Какво да правиш с остатъка от живота си, виж, това е ценен въпрос.
Той простена.
— Сериозно. Ако можеше да имаш нещо, каквото и да е, Баратол, какво би искал да е то?
„Втори шанс.“
— Няма смисъл от този въпрос, Сцилара. Ще се примиря с една ковачница и добра дневна работа, ден за ден. Ще се примиря с един почтен живот.
— Значи ще започнем оттам. Списък на необходимите задачи. Оборудване, място, такси на Гилдията, всички тези неща.
Стараеше се много и той го разбираше. Стараеше се да задържи собствените си чувства по-надалече за този миг, за всеки следващ миг, колкото е възможно по-дълго.
„Не приемам заплащане, Сцилара, но ще приема твоя дар. И ще ти дам в отплата.“
— Добре. Със сигурност мога да се възползвам от помощта ти във всичко това.
— Хубаво. Виж, там има някакъв двор с маси, виждам и хора, които се хранят. Можем да постоим до някоя маса, докато нещастният глупак на нея напусне. Едва ли ще чакаме дълго.
Бленд отдръпна босото си стъпало от слабините на Пикър и бавно се изправи в стола си.
— Бъдете дискретни — прошепна им, — но хвърлете поглед на тримата, дето влязоха току-що.
Пикър се намръщи.
— Винаги ли трябва да ме караш да се чувствам неловко на публични места, Бленд?
— Не ставай глупава. Пламнала си…
— От неудобство, да! И виж Анци — лицето му е като на сварен рак.
— Той винаги е така — отвърна Бленд.
— Нямам нищо против — измърмори Анци и облиза устни. — Нищичко против нямам за тия, дето ги вършите двете, публично или в любимата ви стая, онази с тънките стени и скърцащия под, и лошо затварящата се врата…
— Която ти уж трябваше да оправиш — сопна се Пикър, чак сега извърнала се да хвърли поглед на новодошлите. Трепна и се присви над масата. — Богове на бездната. Оня с прошарената коса ако не ми изглежда познат…
— Опитвам се да я оправя, честно. Работя по нея непрекъснато…
— Работиш ти, с едното око на цепнатината — сряза го Бленд. — Мислиш, че не знаем, че си там? Потиш се и пъшкаш, докато…
— Млъкнете — изсъска им Пикър. — Не ме ли чухте? Казах…
— Прилича досущ на Калам Мекхар, да. — Анци замушка с ножа си пилето в средата на масата. — Но не е Калам, нали? Прекалено е висок, много по-едър и по-дружелюбен на вид. — Намръщи се и подръпна мустак. — Кой предложи да вечеряме тука бе?
— Онзи бард — отвърна Пикър.
— Нашият бард?
— До края на седмицата, да.
— Той го препоръча?
— Каза, че би трябвало да вечеряме тука, това каза. Препоръка ли е? Може би да, може би не. Той е странен тип. Все едно, каза, че ще е отворено до съмване.
— Пилето е много мършаво. И не знам кого са накарали да го оскубе, но още дъвча пера.
— Трябваше да избягваш краката, Анци — каза Бленд. — Тях даже не бяха ги измили.
— Разбира се, че бяха! — възмути се Анци. — Онова беше сос…
— Сосът беше червен. Онова по краката беше тъмнокафяво. Искаш ли нещо, което наистина да те притесни, Пикър, просто помъкни Анци със себе си на вечеря.
— Краката бяха най-вкусната част — заяви фалариецът.
— От Седемте града е, със сигурност — отбеляза Пикър. — И тримата, бас слагам.
— Дебелата си пада по ръждивец.
— Ако тя е дебела, Анци, значи и аз съм дебела.
Анци извърна очи настрани.
Пикър го перна по главата.
— Оу! Това за какво беше?
— Аз нося броня и плъст отдолу, забрави ли?
— Добре де, не е дебела.
— Страхотна е — отбеляза Бленд. — И се обзалагам, че нищо не я притеснява.
Пикър й се усмихна мило.
— Защо не й лепнеш стъпалото си и да видим?
— О? Ревнивка?
Анци се изправи в стола си, изведнъж възбуден.
— Ако краката ти бяха достатъчно дълги, Бленд, можеше да го правиш с двата. А аз можех да…
Два ножа изсвистяха и се забиха в масата пред бившия сержант. Рунтавите му вежди подскочиха, очите му се опулиха.
— Просто предложих де — измърмори той. — Няма защо да се палите толкова, и двете.
— Може да е някой друг Калам — подхвърли Пикър. — Нокът.
Анци се задави от нещо, закашля, забуха, едва успя да си поеме дъх. Прегъна се над масата и само дето не легна на нея. Задъвка мустак и очите му зашариха от Пикър към Бленд.
— Слушайте, ако е Нокът, трябва да го убием.
— Защо?
— Може да е дошъл за нас, Пикър. Може да е дошъл, за да довърши Подпалвачите на мостове веднъж завинаги.
— Че защо да им пука за нас? — попита Пикър.
— Бардът може да ни е натопил, не помислихте ли за това?
Бленд въздъхна и стана.
— Какво ще кажете просто да ида и да го попитам?
— Искаш да опипаш някоя цица — закачливо каза Пикър. — Хайде, върви, Бленд. Виж дали ще ти прати въздушна целувчица.
Бленд сви рамене и тръгна към масата на тримата новодошли.
Анци отново се задави, дръпна Пикър за ръкава и изпъшка:
— Ама тя тръгна право към тях!
Пикър облиза устни.
— Всъщност нямах предвид да…
— Почти стигна… видяха я… не се обръщай!
Баратол видя малазанката, тръгнала право към масата им. По цвета на кожата й, по чертите на лицето, по никакъв видим белег, за който можеше да се сети, жената по нищо не се отличаваше от местните дару или дженабарии. И все пак той го разбра моментално. Малазанка, при това ветеран. Проклетата морска пехота.
Сцилара забеляза вниманието му и се извърна на стола си.
— Добър вкус, Баратол — а и тя като че ли те ха…
— Тихо — измърмори й той.
Стройната жена се приближи и меко кафявите й очи се спряха на Баратол. Заговори на малазански:
— Познавам Калам.
В отговор той изсумтя:
— Да, популярен мъж е.
— Братовчед?
Той сви рамене.
— Горе-долу. Вие с посолството ли сте?
— Не. А вие?
Очите на Баратол се присвиха. След това поклати глава.
— Днес пристигнахме. Никога не съм служил пряко на империята ви.
Тя като че ли се замисли. После кимна.
— Ние сме пенсионирани. Не пречим на никого.
— Нищо лошо.
— Държим една кръчма. На К’рул, в Квартала на именията, близо до вратата Беля.
— И как върви?
— Бавно като за начало, но улягаме вече. Оправяме се.
— Това е добре.
— Наминете, ще черпя първото пиене.
— Би могло.
Тя се обърна към Сцилара и й смигна. После си тръгна към масата.
— Какво стана току-що? — попита след малко Сцилара.
Баратол се усмихна.
— Смигането ли имаш предвид, или всичко останало?
— Смигането го разбрах, благодаря. Останалото.
— Дезертьори са, бас държа. Притеснени, че може да сме имперски. Че аз може да съм Нокът, дошъл да донесе послание от императрицата — обичайното послание към дезертьори. Познавали са Калам Мекхар, мой роднина, той беше Нокът някога, а после от Подпалвачите на мостове.
— Мостовак. Чувала съм за тях. Най-гадната част, съществувала някога. Започнаха в Седемте града и после заминаха с Дужек.
— Същите.
— Значи са си помислили, че сме тук, за да ги убием?
— Да.
— И една от тях реши да дойде и да говори с теб. Това изглежда или невероятно дръзко, или ужасно глупаво.
— Първото — каза Баратол. — Това, което можеш да очакваш от Подпалвач на мостове, дезертьор или не.
Сцилара се извъртя в стола си съвсем преднамерено и огледа двете жени и червенобрадия мъж. И не трепна от твърдите погледи, с които й отвърнаха.
Развеселен, Баратол я изчака отново да се обърне към масата и да посегне за делвата с вино, преди да каже:
— Като говорим за дързост…
— О, тия поклони доземи не вървят при мен.
— Знам.
— Те също. Вече.
— Вярно. Е, дали да не идем при тях?
Сцилара изведнъж се ухили.
— Знаеш ли какво, я да им купим една делва и да видим дали ще пият от нея.
— Богове, жено, подли игри играеш!
— Ммм… не. Само флиртувам.
— С кого?
Усмивката й се разшири и тя махна на близката слугиня.
— Сега пък какво? — попита ядосано Анци.
— Ожаднели са, предполагам — отвърна Пикър.
— Онзи кроткият ме притеснява мене — продължи Анци. — С тоя празен поглед, като на най-опасните убийци.
— Той е малоумен, Анци — каза Бленд.
— Най-опасните убийци, казвам ти.
— О, я стига. Недоразвит е, с детски мозък — виж как се зазяпва по всичко. Виж колко тъпо се хили.
— Може да е преструвка, Бленд. Кажи й, Пик. Игра е. Това е твоят Нокът, точно той е, ще ни убие, като почне с мен, щото аз никога нямам късмет, освен бутането. Кожата ми цялата е лепкава вече, все едно че се упражнявам да съм труп. Не е забавно да си труп, от мен да го знаете.
— Това обяснява ноктите ти — подхвърли Бленд и Анци я изгледа намръщено.
Слугинята, която допреди малко беше при другата маса, дойде при тях с голяма глинена делва.
— Вино. Поздрави от ония тримата ей там.
— Хитро — изсумтя Пикър. — Искат да видят дали ще пием от него. Върни я оная пачавра, Бленд. Купи им бутилка нектар от зарзали. Връщаме жеста, един вид.
Бленд завъртя очи и стана.
— Нектарът е скъп. Защо да се охарчваме?
— Не пия нищо, което не си купувам сам — рече Анци. — Трябваше да вземем Блупърл, той може да надушва, ако има нещо. Или Малът. Имат едни отрови тука, толкова тайни, че няма нито вкус, нито мирис, една капка те убива, без да се подмокриш дори. А бе само го погледнете тоя…
— За какво говориш, в името на Гуглата?
— Чу ме, Пик…
— Налей ми малко вино тогава. Да видим дали имат добър вкус.
— Тая делва не я пипам, може да е поръсена с нещо…
— Само и ако слугинята е в играта. Иначе досега да е умряла, нали?
— На мен не ми изглежда много здрава.
— И ти нямаше да изглеждаш много добре с всички тия бучки, дето ги има по главата и врата.
— Някои отрови в Дару довеждат до бучки по…
— Богове на бездната, Анци! — Пикър се пресегна, взе делвата и си напълни бокала. Отпи глътка от кехлибарената течност. — Хм. Не е толкова зле. В нашето мазе имаме по-добро, радвам се да го кажа.
Бленд се върна и се смъкна тежко на стола си.
— Пратих я. Как е виното, Пик?
— Става. Искаш ли?
— Цялото това тътрене напред-назад ми докара ужасна жажда, тъй че налей, скъпа.
— Вие сте самоубийки бе! — измърмори Анци.
— Не ние се чувстваме лепкави, нали?
— Има някои отрови, които убиват човека до този, който ги е взел — рече Пикър.
Бившият сержант се дръпна назад в стола.
— Проклета да си! Чух за тях! Ти ме уби!
— Успокой се де — намеси се Бленд. — Тя просто те дразни, Анци. Честно. Нали, Пикър?
— Ами…
— Ако не искаш ножа му в гърлото си, кажи му го бързо, Пик!
— Просто майтап, Анци. Шега. Закачка, нищо повече. Освен това, ако си естествено лепкав, си неуязвим.
— Мислиш ме за идиот, Пик. И двете ме мислите за идиот! — След като никоя от двете не възрази на това твърдение, фалариецът изръмжа, взе делвата от Бленд, вдигна я дръзко до устата си и загълта, адамовата му ябълка заподскача.
— Безстрашен идиот — измърмори Бленд и поклати глава.
Анци осмука краищата на мустаците си, тупна празната делва на масата и се оригна.
Слугинята поднесе бутилката нектар от зарзали. Последва кратък разговор с нея, след което тя кимна с буцестата си глава и закрачи към тезгяха. Приятно закръглената жена и Мекхар си наляха чашите догоре, вдигнаха нагло наздравица към малазанците и пиха.
— Вижте — рече усмихната Бленд, — колко приятно позеленя!
Жената скочи и тръгна към тях.
Ръката на Анци падна на дръжката на късия меч. Жената заговори на малазански, усещаше се акцентът на Седемте града:
— Вие да ни убиете ли се опитвате, или какво? Това е адски гадно!
— После ти става хубаво обаче — отвърна Бленд невинно.
— Нима? И кога ще е това?
— Не знам. Балсаматорите така се кълнат.
— Проклети мезла — изсумтя жената. — Мразя ви, да знаете. — Обърна се и закрачи с леко клатушкане към масата си.
Сервитьорката само чакаше знак, както се оказа, и цъфна до масата само миг след като жената от Седемте града се тръшна на стола си. Нов разговор, нова поръчка и сервитьорката се затътри към тезгяха.
Бутилката, с която се появи, беше от великолепно многоцветно стъкло, оформено като гигантско насекомо.
— Това е за вас — сопна се тя. — И не играя повече, колкото и бакшиш да ми давате. Мислите, че не мога да го схвана това ли? Две жени и един мъж тука, една жена и двама мъже там! Всички сте отвратителни и като кажа сега на управителя… Е, да изгони такива като вас няма да ни навреди хич, нали? — Врътна се, вирна нос и с впечатляваща бързина се шмугна в недрата на заведението, вероятно там, където клечат управителите, изнервени и намусени, както е обичайно за породата им.
Тримата малазанци дълго мълчаха, зяпнали странната бутилка.
Най-сетне Пикър облиза устни и попита:
— Мъжко или женско?
— Женско — каза Анци с тънък стържещ глас, все едно го бяха стиснали за топките. — Би трябвало да мирише… сладко.
Бленд се покашля.
— Те току-що спечелиха битката, нали?
Пикър я погледна и изсумтя:
— Направо ни заклаха.
Анци простена:
— Трябва да го изпием, нали?
Двете кимнаха.
— Е… аз веднъж налетях на цяло отделение от Пурпурната гвардия…
— Падна от едно дърво…
— … и оживях. А веднъж се изпречих на нападащ див глиган…
— Не беше див, Анци. Беше любимият нерез на Тротс, а ти изгрухтя точно като свиня.
— … и в последния момент скочих право върху него…
— Той те натресе в една стена.
— … тъй че ако на някой тук му стиска да започне, това съм аз. — След което посегна за бутилката „Кворлско мляко“. Спря да огледа печата на запушалката. — Зелено морантско. Евтиния. Става.
Обичайната доза беше напръстник. Продаваха го изключително на жени, които искат да забременеят. Може би действаше, може би — не. Може би трябваше само да порази тялото така, че да поискаш да забременееш — каквото и да е, само не вкуса на това.
Пикър извади бяла кърпа и я развя над главата си. Трябваше да им предложат стаи веднага, поне една седмица престой, вече беше сигурна. „Нас, мезла, току-що ни смазаха от бой. Богове, крайно време беше да срещнем хора, които си струва да познаваш.“
„Заради което почти си струва да пиеш кворлско мляко.“
Анци отпи глътка и остави бутилката. И моментално приключи. Рухна, все едно е останал без кокали, главата му изпращя на камъните.
„Почти си струва.“ Въздъхна, посегна към бутилката и каза на Бленд:
— Добре, че кракът ти е кастриран, скъпа.
— Да не искаш да кажеш стерилен?
— Не съм толкова луда — отвърна Пикър. — Погрижи се да обещаят да ни наемат карета, преди да пиеш, Бленд.
— Ще. До утре, миличко.
— Аха.
Старата обиколи по ръба, приковала ту едното око, ту другото в странното привидение, завихрено над подиума. Чародейната сила на Висшия алхимик беше сладка и опияняваща като прашеца на мака д’баянг, но онова, което лъхаше от демона, беше мръсно, чуждо… и все пак не толкова чуждо, колкото трябваше да е, знаеше Великият гарван. Не и за нея и породата й поне.
— Много си смел — каза тя на Барук, който стоеше срещу подиума, скръстил ръце. — А силата ти и волята ти са доста впечатляващи.
— Благодаря — отвърна Висшият алхимик, примижал към демона, който бе призовал и след това пленил. — Разговорите ни бяха… доста просвещаващи. Разбира се, това, което виждаме тук, не е истинско физическо проявление. Душа, мисля, откъсната от телесната си същност.
— С очи от нефрит — отбеляза Старата, отворила клюн в безмълвен смях. Поколеба се, след което попита: — Какво ти каза то?
Барук се усмихна.
От полицата над камината Чилбаис изхъхри подигравателно и направи няколко неприлични жеста с късите си ръце.
— Това там трябва да го заковеш на стената — изсъска Старата. — Или поне да го отпратиш в комина и да не ми се мярка пред очите.
Барук заговори все едно, че не беше чул оплакванията й.
— Тялото му наистина е много далече оттук. Даден ми е образ на плътта — човешка, доколкото мога да преценя, което само по себе си е доста необичайно. Успях да пленя душата благодарение на повишеното й медитативно състояние, при което отделянето от телесното е почти абсолютно. Едва ли същинското тяло вдишва повече от десет пъти на камбана. Изключително духовен индивид, Старице.
Великият гарван отново насочи вниманието си към привидението. Огледа нефритените очи, обърканото чиле влакънца, което пулсираше като сърце, и заключи:
— Значи знаеш.
— Да. Демонът е от селението на Падналия. Рожденото му място.
— Медитира, казваш. Търси своя бог?
— Така изглежда — промърмори Барук. — Посяга, опипва… отдръпва се уплашено.
— От терзанието, от свирепия пожар на болката.
— Ще го върна у дома, скоро.
Старата разпери криле и подскочи на плочите. Кривна глава и прикова с едно око Висшия алхимик.
— Това не е просто любопитство.
Барук примигна, после извърна очи.
— Имах гост, съвсем наскоро.
— Наистина?
Висшият алхимик помълча, след това поклати глава.
— Почти.
— В стол ли седеше?
— Е, сега, това едва ли щеше да е уместно, Старице.
Тя се засмя.
— Сенкотрон.
— Моля ти се, не се прави на изненадана — каза Барук. — Господарят ти е напълно в течение за такива неща. Кажи ми къде са другите?
— Другите?
— Боговете и богините. Онези, които се свиват от страх всеки път, щом Сакатия бог се покашля. Толкова нетърпеливи са за тази война, стига да се бие някой друг. Подобни обвинения не могат да се предявят към твоя Господар. Не знам какво е предложил Сенкотрон на Аномандър Рейк, но ще е добре да предупредиш господаря си, Старице. Със Сянката нищо не е такова, каквото изглежда. Нищо!
Великият гарван гракна:
— Колко вярно, колко вярно. — И забеляза, че той на свой ред я изгледа с нарастващо подозрение. — О, Барук, хората вдигат каменни стълбове, един след друг, само за да ги събарят после един подир друг. Не е ли винаги така? Копаят дупки само за да ги запълнят отново. Колкото до нас, Великите гарвани, е, ние строим гнезда само за да ги разпердушиним на следващия сезон не за друго, а защото безумният гущер в черепите ни го иска. Виж своя демон на подиума. Нищо не струва да си духовен, след като плътта е това, което вечно крещи за внимание. Тъй че върни го, да, за да може да започне да изцерява всички скъсани сухожилия — докато другарите му виждат отдалечеността в погледа му и се чудят, и копнеят да намерят същата отвъдност за себе си, каквито глупаци са всички… Призова ли го да се моли по-упорито, Барук? Така си и помислих, но няма полза, казвам ти, а кой може да прецени по-добре от мен? И помисли над това: моят господар не е сляп. Никога не е бил сляп. Стои пред един извисен камък, да, и иска да го види срутен. Тъй че, стари приятелю, гледай да си на безопасно разстояние.
— Как?
— Върни тази душа у дома. Погледни към заплахата, която в този миг се промъква в нощта, която много скоро ще дръпне нишките на най-висшите ти прегради — да възвести идването си, да, да покаже своето… отчаяние. — Подскочи към близкия перваз. — Колкото до мен, трябва да си тръгвам, да, да размахам криле колкото може по-бързо.
— Момент. Старице, ти се задържа, защото търсеше нещо. И изглежда, си го намерила.
— Намерих го — отвърна тя и изграчи отново.
— Е?
— Само потвърждение, да облекчи ума на господаря ми.
— Потвърждение? Ааа, че Сенкотрон е казал истината.
Последва трети грак откъм прозореца — тройките бяха за предпочитане пред чифта, не че Старата беше суеверна, разбира се — но ако бяха само два, то трети щеше все някъде да прозвучи, а дали това нямаше да е за нейна сметка? Няма да го бъде това, о, не!
— Сбогом, Барук!
Скоро след като Барук затвори прозореца след тая мазна проскубана черна кокошка, Чилбаис вдигна глава и кресна:
— Тя иде! Иде!
— Да — въздъхна Барук.
— Убийствена жена!
— Не и този път, дребосък. Отлети при Дерудан, и то бързо. Предай й от мен, че онази, която някога ни преследваше, се е върнала. Да обсъдим някои неща. Освен това, Чилбаис, покани Дерудан да дойде при нас колкото може по-скоро. Тя ще разбере необходимостта, сигурен съм.
Чилбаис скочи (е, почти падна всъщност) на пода, после нагази в жарта и изчезна в комина.
Барук погледна навъсено призования демон, който все така се въртеше над подиума. После с едно махване на ръката освободи духа и пред очите му завихрената енергия се стопи и угасна. „Върви си у дома, изгубен. С моята благословия.“
След това се изправи и се обърна към стената, през която щеше да премине тя.
Воркан.
Вече не се боеше от нея.
Не, ужасът, който изпитваше, по-скоро бе свързан с причината за идването й. Колкото до самата Господарка на убийците, той имаше адски много жестоки въпроси към нея.
„Ти изби другите, жено. Всички освен мен и Дерудан. Да, само ние тримата останахме. Само трима.“
„За да спрем, ако можем, връщането на Тирана.“
„О, Воркан, ти събори твърде много камъни в онази нощ.“
Трябваше ли да помоли за помощ Аномандър Рейк? Богове подземни, беше толкова близо до предложение, колкото можеше да е, стига да бе разбрал възможно най-сигурно Старата — поне по този въпрос. А ако избереше да приеме това предложение, трябваше ли да каже на Дерудан и Воркан? Как би могъл да не им каже?
Никоя от двете нямаше да е доволна, това беше сигурно. Особено Воркан. И техният крехък (да, твърде крехък щеше да е) съюз можеше да умре още в мига, в който се е родил.
„О, Барук, бъди откровен, бъди честен с тях двете. Помоли ги. Нищо по-просто от това.“
Но още докато гледаше как стената се размива, все едно че се стапя, и как една фигура бавно, предпазливо пристъпва през нея, знаеше, че няма да е просто. Просто нямаше начин.
Само тримата бяха останали вече. Недостатъчно, за да спрат връщането на Тирана. Дори с помощта на Рейк… недостатъчно.
„Което означава, че един от нас ще избере да предаде другите. За да угоди, когато той се върне. Услуга. Спазаряване, за да остане жив, това е по-точно.“
„Един от нас ще предаде другите.“
„Може би Дерудан. Може би тази тук.“
„Богове, може би аз.“
Очите му се втренчиха, без да мигат, в слабо осветения вход на хана „Феникс“. В старите стъпала, в очуканата табела, която все още висеше изкривена над вратата. От около стотина удара на сърцето наблюдаваше влизащите и излизащите — нито един познат досега, сякаш докато го беше нямало, всички, които бе познавал, бяха изчезнали, стопили се бяха и сега там, където бе седял той, седяха непознати и чужди хора. Държаха халби, които някога бе държал той. Усмихваха се на слугините и подхвърляха тъй познати му намеци подир тях, докато те минаваха, поклащайки бедра, покрай масите им.
Представи си, че е вътре, представи си негодуванието, изписано на лицето му, докато гледа тълпата натрапници, нашественици в собствените му спомени, как всички се трупат около него, опитват се да го избутат навън. Навън, към новия живот, който беше намерил, живот, който не беше в хана „Феникс“. Нито дори в Даруджистан.
Връщане нямаше. Беше го знаел през цялото време, поне в ума си, но едва сега, докато стоеше тук, го осъзна напълно — бреме от чувства, толкова тежко, че се чувстваше съкрушен. А не беше ли също толкова вярно, че човекът зад очите му не беше същият като в онези години? Можеше ли да не вижда нещата различно след всичко, което бе преживял, след всичко, което бе видял и изпитал?
Сърцето му туптеше в гърдите. Всяко изтупване, разбираше сега той, идваше и отминаваше, за да не се върне никога. Дори повторението не беше нищо повече от илюзия, заблуждаваща прилика. Навярно бе утешение да се престориш, че механизмът изобщо не се е променил, че всеки пулс и завъртане е същият като другия, че човек може да скача назад и напред в ума си и е все едно къде ще спре, че всичко, което вижда, ще си остане същото. Фиксирано и сигурно.
Грубите камъни на влажните стени. Жълтеникавата светлина, процеждаща се през зацапаните стъкла на прозорците. Дори ромонът от звуци, гласове, дрънченето на калай и печена глина, самият смях, изливащ се навън, щом вратата се отвореше, изливащ се кисел като жлъч, ако питаха Кътър.
Кой беше останал вътре, та да може да го разпознае? Лицата изглеждаха малко по-състарени, раменете малко по-изгърбени, очите обкръжени с набръчканата карта на житейската умора. Щяха ли да светнат, щом го видеха? Щеше ли изобщо да го познае някой? А дори и тогава, след тупанията по гърба и прегръдките, щеше ли да зърне нещо преценяващо в погледите им, нещо, което да обезцвети думите им, отдалеченост, която се увеличава с всеки дъх?
Чу зад себе си съвсем леко изскърцване на ботуш. Завъртя се бързо, приклекна и камите блеснаха в двете му ръце: лявата полувдигната, с върха надолу в гард. Дясната — замахваща за стопиращ удар…
… И непознатият залитна назад с тихо изненадано пъшкане, ножът джалук изскочи изпод наметалото да блокира камата…
Кътър изви китката си и парира, перна с острието китката на облечената в ръкавица ръка и в същото време се хвърли напред… и замахна с камата в лявата си ръка под коленната капачка на противника.
Мъжът отскочи встрани и едва не блъсна Кътър, но той вече се беше хлъзнал покрай него, замахна с двете оръжия към бедрото му, после към ребрата, докато го подминаваше от лявата страна…
Удивително, но тежкият джалук пресрещна всеки удар… и още един голям извит нож блесна в другата ръка на мъжа, за да блокира евентуален удар отзад. Кътър почти падна, за да избегне проклетото париране, задържа се на един крак и метна камата в лявата си ръка право към скритото в сянка лице…
Блеснаха искри и… невероятно — мъжът отби летящата кама.
Вече с нов нож в ръката, Кътър понечи да се хвърли за нова атака… и изведнъж отскочи в отбрана — мъжът вече настъпваше, тежките ножове святкаха в ръцете му като въртящи се мълнии.
Два такива ножа? Два?!
— Чакай! — изрева Кътър. — Стой! Ралик! Ралик!!!
Джалуките спряха. Кръв потече по този в дясната ръка със срязаната китка. Две тъмни очи лъснаха изпод качулката.
— Ралик… аз съм. Кът… Крокъс! Крокъс Младата ръка!
— И аз така си помислих изпървом — избоботи мъжът пред него. — Но бързо премислих. Но… ти си, да. Порасъл си… Богове, наистина ме е нямало дълго.
— Порязах ти ръката… съжалявам…
— Едва ли колкото мен, Крокъс. В Гилдията си вече, нали? Кой те обучава? Не е Себа Крафар, сигурен съм. Тоя стил изобщо не го знам…
— Какво? Не, не Гилдията. Нищо такова, Ралик. Аз бях… чакай, каза, че те е нямало? От Даруджистан? Къде? От колко време? Не и от онази нощ зад дома на Кол? Но…
— М-да, ти си, наистина — прекъсна го Ралик.
— Богове на бездната! Колко се радвам, че те виждам, Ралик Ном! Искам да кажа, ако бях разбрал, че си ти… не трябва да скачаш така на човек отзад. Можеше да те убия!
Убиецът го гледаше мълчаливо.
Изведнъж разтреперан, Кътър прибра камите, след което заоглежда за хвърлената.
— Два такива сатъра — кой друг ще ги използва? Трябваше да се сетя още като видях първия. Наистина съжалявам, Ралик. Инстинктите надделяха. Просто… надделяха.
— Не си се вслушал в предупреждението ми значи.
Старият сърдит тон отпреди години. Но Кътър нямаше нужда да пита: „Какво предупреждение?“ Помнеше го много добре.
— Трябваше — отвърна той и спря да търси с очи. — Наистина, Ралик. Заминах с малазанците, разбираш ли, и с Апсалар. Фидлър, Калам, ние четиримата, за Седемте града. Където всичко се… промени.
— Кога се върна, Крокъс?
— Днес. Тази вечер. — Погледна унило към входа на хана. — Дори не съм влязъл все още. Тук се е… променило — да, тази дума вече започва да ме обсебва. — Зашари отново с очи. — Е, трябваше да го очаквам… Къде, в името на Гуглата, се дяна тая проклета кама?
Ралик се подпря на стената.
— Оная, дето метна към гърлото ми ли?
— Да… толкова съ…
— Съжаляваш, да. Ами, долу няма да я намериш. Пробвай в лявото ми рамо.
— О, тази гъста кръв! Даруджистан и неговите сто хиляди сърца, и всички до едно туптят не за кого да е, а за този пращящ от здраве ведър и прещедър гост на хана „Феникс“! Седнал тук на тази преобилна трапеза — макар че Мийзи би трябвало да се погрижи за този кекав крак — о, не, не моя, въпреки че това би било великолепно, наистина, и далече над обичайното обслужване в ижеспоменатото заведение — без… та докъде бе стигнал Круппе? О, да, без ни един за тягостна компания, с която да разтърси задрямалата нощ! Кажете на далновидния Круппе, сърдечни ми приятели, защо така несъответни са на погледите раздразнени сияйните лица? Не обеща ли Круппе дарове прещедри? Облекчения от тежко бреме? На паниките край? Да пием… о, най-смирени извинения, ще поръчаме още тутакси, това е преуместно обещание, стига някой да реши да вдигне тост за това, за онова, а защо не и за нещо друго!
— Имаме новина — каза Скорч, стъписан от собствените си думи. — И ако просто си затръшнеш плювалника, би могъл и да я чуеш.
— Новина! Ха, та нима Круппе не е самото олицетворение на новината? Детайл, анализ, реакции на простата тълпа на улицата, всичко с едно мигване на окото — и пуфф, на един-единствен дъх — кому е нужно повече? Това ново безумие, което сме длъжни да търпим вече от седмица и всичките петна по дрипавия чул, по които някой си почервенял глупак бълва брътвежите си с какви ли не мръсни клюки, ха, че туй са само дрипи за дрипавия или отривки за отриване на задник, или петна всъщност за попивателни, благословени да са женските им хитрини — Круппе е възмутен от тази възхвала на обстоятелства и съвпадения! Професия, ето, че твърдят суетните контета, сякаш на лаещите хрътки им трябва удостоверение да оправдаят лигавото си джафкане и ръмжене! Къде се дяна изобщо простото благоприличие? Благоприличната простота? Това, което е благоприлично, едва ли е просто — съвсем вярно, докато обратното е отвратно в цялата си щекотлива ирония, не бихте ли се любезно съгласили? Круппе би, понеже той е от любезния тип…
— Намерихме Торвалд Ном!
Круппе примига към Леф, после към Скорч, после — като видя може би собственото си неверие, отразено на лицето на втория — отново към Леф.
— Невероятно! И предадохте ли го, о, ужас, на ужасния космат Гареб Лихваря?
Скорч само изръмжа.
— Сключихме по-добра сделка — заговори Леф и облиза устни. — Торвалд ще се изплати на Гареб, и, сещаш се, за да го направи, трябва да плати на нас за привилегията, нали? Тъй че Торвалд ни плаща и Гареб ни плаща. Плаща ни се двойно!
Круппе вдигна дебел пръст — на който, забеляза той с внезапен смут, имаше петно от нещо неразпознаваемо:
— Момент, моля! Торвалд се е върнал и същевременно ви е подкупил? Защо тогава точно Круппе плаща питиетата тази вечер? Ааа, позволете на Круппе да отговори на собствения си въпрос! Ами защото Торвалд тепърва ще плати на доверчивите Леф и Скорч, нали? Помолил ви е само за една нощ, нали? Една нощ! И всичко ще свърши добре, и прочие!
— Как се сети?
Круппе се усмихна.
— Скъпи глупави приятели, чуе ли Гареб за това — само да научи, да, че сте държали в ръчичките си прословутия Торвалд Ном, ха, ами че вие ще намерите собствените си имена в същия този списък, който държите, което ще ви принуди да предадете самите себе си срещу голямата награда, което няма да ви донесе никаква облага, след като Гареб спипа и скъта на скришно горкичките Скорч и Леф. Ах, какви нещастия предстоят!
— Торвалд Ном ни беше партньор — заяви Леф, въпреки че вече се потеше сериозно. — Честна дума ни даде. Ако пък се отметне от нея… хм, да се бъзикаш със Скорч и Леф хич не е умно, за никого. Тъй че и ти го имай предвид, Круппе, ако речеш да идеш да дрънкаш на Гареб или нещо такова.
— Беру да не дава дано! Круппе не би и помислил за такова нещо, мои прескъпи темпераментни приятели! Нее, страхът на Круппе най-вече се отнася към онези нови дрипи в ръцете мръсни на улични хлапета на всяка пресечка и ъгъл тези дни, такава напаст над Даруджистан! Иженазованите дрипи са нечестиво бързи и зли със злостната си мълва, а кой би могъл да знае множеството на източниците им съмнителни? Круппе се тревожи какво би могла да прогласи утрешната дрипа!
— Тя дано да не прогласи нищо, че… — изръмжа Скорч уплашено и в същото време — войнствено.
— А сега, благословени приятели — каза Круппе и небрежно, но изразително махна с ръце, — да довършим разгрома за тази нощ! Ужасяващо обстоятелство витае. Круппе долавя изумителни събития, неминуемо… неминуеми. Вкус във въздуха, пърхане във вятъра, проблясък в светлината на фенер, трепване във воднистите локви ейл, тупване по стъпалата… изскърцване на входната врата — хо! Фалшиви имена! Ножове — и то в кръв! Лица най-пепеляви и стъписани! Марш да ви няма от масата на Круппе, доскорошни нелепици, чеда на безразборно съешаване. Прескъпа среща предстои!
Ралик се беше подпрял тежко на Кътър. „Богове, ако го бях убил… моят приятел… богове, не…“
Бутна вратата и повлече Ралик вътре.
И видя зад тезгяха Мийзи. Зад нея — Ирилта. А вляво от него, замръзнала на място и зяпнала…
— Сълти! Ралик е ранен — трябва ни стая — и помощ…
И Мийзи вече дърпаше убиеца от ръцете на Кътър.
— Дъх на Гуглата, все едно е шпикован!
— Съжалявам… — почна Кътър.
Но ето, че и Ирилта вече беше при тях, хвана лицето му с ръце, които миришеха на ейл и скълцан чесън. Устните й зейнаха огромни, щом лепна целувка на устата му, езикът й се загърчи вътре като червей.
Кътър залитна назад и се озова в прегръдката на Сълти, която го стисна… стисна го изумително силно след толкова години носене на пълни халби и чинии — толкова силно, че дъхът излезе от дробовете му.
— Ще живее — заяви Мийзи, наведена над Ралик, който лежеше на пода пред тезгяха. — Само да спрем кървенето. Трябва да са му скочили трима-четирима, като гледам. — Изправи се и тупна кървавата кама на тезгяха. Събираше се тълпа, гледаха и Ралик, и чуждестранното оръжие.
— Малазанска е! — изсъска някой.
Кътър се дръпна от Сълти и ги разбута.
— Махайте се! Моя е.
— Твоя ли? — попита Ирилта. — Какво означава това, Крокъс?
— Скочи ми откъм гърба — безшумно, като убиец. И аз при самоотбрана… сгреших… Сигурна ли си, че ще се оправи, Мийзи?
— Ти беше оня мършав крадец преди години, нали? — каза един със странно познато лице, физиономията му се менеше между неверие и обвинение.
— Крокъс, така каза Ирилта — добави мъжът до него. — Направил нещо, когато се спусна Луната, така чух. Съборил някакъв стълб или нещо подобно. Помниш, Скорч, нали?
— Гледам да помня само каквото трябва, Леф. Макар че и други неща се лепят понякога. Все едно, беше джебчия, от момчетата на Круппе.
— Е, да, ама вече не е, нали? — изръмжа Леф. — Вече е убиец от Гилдията!
— Не съм! — викна Кътър. Изведнъж се почувства като смотания хлапак, какъвто беше преди години. Ядосан от това, че лицето му се изчерви, се обърна рязко към Мийзи. — Къде са другите? Искам да кажа.
Мийзи вдигна ръка — зацапана с кръвта на Ралик — и рече:
— Чака те, Крокъс. На обичайната си маса. Върви. Ей — изрева на тълпата, — я му направете път! Сядайте си по масите!
Забъркал беше кашата, да. Великото му връщане. Въздъхна и си прибра камата — отбягваше погледа на Мийзи. А после, когато зяпачите се отдръпнаха, видя…
Там, на обичайната му маса, дребния пълничък мъж с мазната коса и сияйната херувимска усмивка. Мръсните бухнали ръкави, изтърканата лекьосана червена жилетка. Лъскавата стомна на мократа маса, две халби.
„О, Круппе, виж се само. Ако някой никога няма да се промени, това си ти.“
Кътър се озова до масата, смъкна се в чакащия го стол, посегна за халбата.
— Отказах се от старото си име, Круппе. Сега съм Кътър. По ми отива, не мислиш ли? — „Защо ми се плаче тогава?“ — Особено след това, което направих с Ралик току-що.
Круппе вдигна вежди.
— Круппе съчувства, о, да, и още как. Животът залита и залита напред — макар че изключението не е кой да е, а сам Круппе, за когото животът танцува. Удивително как тази истина неуместно гложди толкова много персони. Че може ли пък самото съществуване на някой си да се окаже достатъчно за такава враждебна ярост? Изглежда, може, о, да, най-определено. Винаги ги е имало тия, драги приятелю, за които намигването е обида, усмивката е подигравка. За които самият хумор е повод за подозрение, сякаш смехът е злобно оскърбление. Кажи на Круппе, драги ми Кътър, вярваш ли, че всички сме равни?
— Равни ли? Ами…
— Похвален възглед, можем да се съгласим, нали? И все пак… — и вдигна мръсен показалец — не е ли вярно, че от година на година всеки от нас е податлив на промени толкова фундаментални, че настоящите ни същности по никой разумен начин не могат да се сметнат за равни на предишните ни същности? Ако правилото е неприложимо дори в рамките на собствения ни индивидуален живот, как би могъл човек да дръзне да вярва, че е приложимо колективно?
— Круппе, за какво беше всичко това…
— Преди години, Кътър, който някога се наричаше Крокъс, нямаше да водим дискусия като тази, нали? Круппе вижда — и вижда много добре. Вижда скръб, както и мъдрост. Болка и все още отворени рани. Любов намерена и любов изгубена. Определено отчаяние, което все още се върти като монета — на коя страна ще падне? Въпрос, който все още не е намерил отговор, бъдеще, което все още не е решено. Прочие, стари, завърнал се вече друже, да пием и тъй да подчиним следующите няколко мига на дружеско мълчание. — И Круппе вдигна високо халбата си.
Кътър го последва с въздишка.
— Въртящата се монета…
И пребледня.
— Богове на бездната, Круппе!
— Пий, приятелю! Пий дълбоко от незнайното и неузнаваемо бъдеще!
И той пи.
Колелото беше спряло да се върти. Мътна вода се стичаше по страните му и се сбираше във вадата. Беше скъсила фитилите на фенерите и стаята тънеше в приглушена светлина. Тръгна към леглото си.
След ден-два щеше да разпали пещта.
Късно беше и не му беше времето за тежки мисли, които заплашваха да обсебят уморения й ум. Съжалението има вкус и той е баят, и всички чаши чай на света не могат да го отмият.
Драскането по вратата я накара да се обърне — някой пиян, сбъркал къщата, несъмнено. Не беше в настроение да отвръща.
Но този някой почука с кокалчетата на пръстите си, тихо и настойчиво.
Тисера хвърли кърпата, потърка разсеяно заболялата я китка, после взе една от по-тежките пръчки на масата за гледжосване и се приближи до вратата.
— Сбъркал си къщата — извика. — Хайде, върви си!
Потропа юмрук.
Тисера вдигна пръчката над главата си, дръпна резето, замахна…
Мъжът, който пристъпи на прага, се хилеше тъпо.
Познаваше го добре. Познавала го беше години наред, макар да бе минало доста време, откак го бе видяла за последен път. Отпусна пръчката и въздъхна.
— Торвалд Ном. Много закъсня.
— Съжалявам, мила — отвърна той. — Хванаха ме. Търговци на роби. Океански пътешествия. Тоблакаи, денрабъ, изтезания и разпъвания на кръст, потъващ кораб.
— Представа нямах, че да излезеш за самун хляб може да е толкова опасно.
— Ами… цялата бъркотия започна с това, че чух за един дълг. Дълг, за който не знаех. Онзи кучи син Гареб ме изигра, каза, че съм му дължал, след като не му дължах нищо, но това не е нещо, за което можеш да спориш, не и без адвокат — което не бихме могли да си позволим…
— Всичко знам за Гареб — отвърна Тисера. — Катилите му наминаваха тук доста често, след като ти изчезна. И да, наистина ми трябваше адвокат — та Гареб да отстъпи.
— Той те е заплашвал?
— Твърдеше, че твоят дълг е мой дълг, скъпи съпруже. Разбира се, това е глупост. Дори след като спечелих делото пращаше да ме следят. Месеци наред. Подозираше, че се криеш някъде и аз ти нося храна, предполагам. Не мога да ти опиша колко забавно беше. Защо не мога ли, Торвалд? Защото не беше. Забавно, искам да кажа. Никак не беше забавно.
— Вече съм си у дома — каза Торвалд и се помъчи да се усмихне. — Богат при това. Никакъв дълг повече — това го изчиствам още утре заранта, наведнъж. И никакъв евтин темпер повече за твоята глина. И попълване на всичките ти билки, тинктури и разни такива… като стана дума за тях, просто за по-сигурно, може би няма да е зле да спретнем с теб един-два ритуала…
— О, нима? Пак си крал, нали? Заобиколил си няколко прегради, нали? Свил си торбата с пари и всичките блещят от магия, нали?
— И драгоценни камъни, и диаманти. Беше си съвсем редно, честно. Нечестен дълг, изчистен нечестно, двете щастливо се заличават едно друго и всичко си остава праведно!
— Не ти вярвам.
— Знаеш, че никога не те лъжа, Тис. Никога.
— И кого обра тази нощ?
— Ами Гареб, разбира се. Ометох го всъщност.
Тисера го зяпна.
— О, съпруже…
— Знам. Аз съм гений. Виж, за тези прегради… той много скоро ще вкара няколко мага да подушат къде е плячката.
— Да, Торвалд. Схващам положението много добре. Знаеш къде е тайната дупка — пусни торбата там, ако обичаш, докато аз почна останалото.
Но той не помръдна.
— Все още ме обичаш, нали?
Тисера се обърна и го погледна в очите.
— Винаги, глупако проклет. Хайде, побързай.
Прелести безкрайни тази нощ в Даруджистан! И ето, че зората се пробужда, светлина помита синия блясък на неспящия град. Вижте празнуващите, как залитат към леглата си или към леглата на нови приятели, та дори и към леглото на непознат, важно ли е как се е родила любовта? Важни ли са заплетените нишки на приятелството, тъй изпънати и възлести?
Важни ли са житейските тегла, щом грейне слънцето в небето и се размърдат чайките в залива, щом раците запълзят към по-дълбоки и тъмни води? Не всяка пътека е добре отъпкана, прескъпи приятели, не всяка пътека е с гладки павета и недвусмислени знаци.
Отпуснете уморени очи като крадец, който вече не е крадец, взрян с най-дълбоко състрадание в спящото лице на стар приятел там, в една стаичка на горния етаж на хана „Феникс“; и вижда също тъй знатен съветник, хъркащ отпуснат в ей оня стол. Докато в съседната стая седи убиец, който, навярно, вече не е убиец, с помръкнали от болка очи размисля за какво ли не, по начин, който навярно е тайнствен и стъписващ, стига да може човек да надзърне в тъмния му ум.
Другаде едно дете, отдавна изоставено от майка си, тръпне в съня си, преследвано от едно кошмарно лице с прикрепеното към него нелепо име Снел.
А двама пазачи тичат с разтуптени сърца от портата към имението, докато камбаната бие тревога силно и настойчиво, защото един зъл човек е изгубил цялото си с безчестие натрупано богатство — факт, който със сигурност ще изтръгне ноктите му като клещи на инквизитор, тъй като злото процъфтява само в кладенеца на властта, а бъде ли открадната монетата на жестокостта… ами, с нея изчезва и властта.
Един мъж без пръсти залита към дома си, от бог благословен, и кръв капе от охлузените му юмруци, а жена му спи без сънища, изражението й е тъй кротко, че дори и най-безчувственият скулптор не би могъл да направи нищо, освен да се разплаче.
А в една съвсем незабележима уличка стои вол и си мисли за закуска. Какво друго има в края на краищата, след като любов и приятелство, и власт, и съжаление и загуба и повторно събиране, тъй пламенно, че да забравиш всичко, което може да е било горчиво-сладко, след като всичко — всичко — свърши и си отиде, какво друго има освен нуждите стомашни?
Яж! Пирувай с благини и вкусвай сладкия живот!
Несъществено? Ба!
Както винаги казва Круппе, в хомота влиза умният вол.